Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отчаяни херцогини (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
When the Duke Returns, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (201)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Елоиза Джеймс

Заглавие: Брак по неволя

Преводач: Мариана Христова

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Калпазанов

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Инвестпрес АД

Излязла от печат: 12.11.2018

Редактор: Боряна Даракчиева

Технически редактор: Таня Петрова

ISBN: 978-954-17-0328-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12114

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Ревълс Хаус

22 февруари 1784 г.

— Къде си тръгнал, облечен така? — Вдовстващата херцогиня Козуей често извисяваше глас в пронизителен писък, но в този случай надмина себе си. Всеки слон с капка здрав разум в главата би се впуснал в паническо бягство.

— Да побягам — отговори Симиън. В името на благоприличието си беше нахлузил една проста туника. Обикновено бягаше гол до кръста и обут само с къси панталони.

— Къде ще бягаш? — попита брат му Годфри, докато влизаше в преддверието след майка им.

Въпросът изглеждаше логичен. От време на време Симиън бе успявал да избяга от някой лъв (но само с помощта на близко дърво). Не беше успял да избяга от един крокодил и за наказание едва не беше изяден. В благовъзпитаната английска провинция, която заобикаляше Ревълс Хаус, нямаше от какво да бяга. Струваше му се, че дори вълците не биха дръзнали да нападнат стадата на имението.

— Просто обичам да бягам — обясни той. — Раздвижвам се чудесно и ми е много приятно.

Майка му и брат му проговориха едновременно.

— Какви са тези обувки? — попита Годфри.

— Трябва веднага да сложиш край на този навик! — изрече заповеднически майка му.

Симиън въздъхна.

— Не искате ли да отидем в салона и да поговорим за това?

— В салона ли? — попита майка му. — Когато… когато си гол като… — Тя сякаш не можеше да продължи и само размаха ръка.

Годфри беше точно на възрастта, която му позволяваше да изпита неимоверно удоволствие от случващото се. Единственият начин, по който Симиън можеше да си обясни факта, че има тринайсетгодишен брат, когато той самият бе почти на трийсет, беше като си представи, че майка му и баща му са се радвали на дълъг и енергичен брачен живот. Предвид факта, че изражението на майка му беше постоянно ядосано, а фигурата й напомняше на коничен кошер, той отказваше да си представи подобно нещо.

— Не си облечен! — засмя се маниакално Годфри. — Виждам ти коленете!

— Така се тича по-лесно — отговори Симиън. — Искаш ли да пробваш? Имам няколко такива панталона.

— Не смей да се опитваш да го поквариш! — ревна херцогинята.

— Майко — започна Симиън.

— Когато сме пред хората, ще ме наричаш „Ваша светлост“.

— Сега не сме пред хората.

— Освен ако не те поканя в личните си покои, значи сме пред хората! — тросна се тя.

Симиън не й обърна внимание.

— Когато се върна, ще съм ти много благодарен, ако си така добра и ме удостоиш с честта да ме приемеш само за пет минути.

Той се приведе в дълбок херцогски поклон.

— Да те удостои с честта? — попита Годфри. — Така ли говориш с диваците, Симиън?

Недей да се обръщаш към херцога така фамилиарно! — тросна се херцогинята на Годфри.

Симиън намигна на брат си и отвори входната врата, преди Хънидю да е стигнал до нея. После хукна по стълбите нагоре и поне за малко обърна гръб на семейството си.

Две минути по-късно вече тичаше по един занемарен път зад имението си. Цялото имение можеше да се опише с думата „занемарено“. Той прогони от ума си тази неприятна мисъл и се отдаде на физическото удоволствие да усеща как краката му се удрят в земята, сърцето му ускорява ритъма си, а вятърът отмята косата му назад.

Бягането за удоволствие, а не за спасение, беше нещо, което му показа един абисински планински цар на име Барнагаш. За да навлезе в Абисиния през планинския проход, човек трябваше да умилостиви Барнагаш. Предвид факта, че домакинът беше прочут с това, че умъртвява новодошлите и разделя вещите им между членовете на племето си, Симиън беше малко обезпокоен.

Когато го предизвикаха на надбягване — ако спечелеше, наградата щеше да бъде неговият живот и животът на хората му, той си помисли, че шансовете му не изглеждат лоши. Барнагаш се оказа дребен мъж с гладко обръсната глава, с гугла и къси панталони. Сигурно беше на петдесетина години. Не носеше обувки и не показа никакво желание да свали грубия пояс, в който беше пъхнат тежък нож. Симиън пресметна, че ще успее да откупи свободата си с бягане.

Събраха се в огромния двор на планинската крепост. Мъжете от кавалкадата на Симиън заръкопляскаха с енергията на хора, заобиколени от многократно по-голям враг и представящи си как всеки момент ще бъдат изкормени. Хората на Барнагаш ликуваха с ентусиазма на хора, които за пръв път виждат коне, но умеят да разпознават хубавото.

Една пушка изтрещя… и Барнагаш се понесе напред като обладан от демони. Хукна нагоре по склоновете на прохода като планински козел. Симиън се втурна след него с наведена глава и лудо биещо сърце.

Барнагаш продължи да тича, да скача от камък на камък. Симиън го следваше. Дългите му крака му позволяваха да напредва бързо, макар че дробовете му горяха.

Сега Барнагаш беше в стихията си и двамата не спираха да тичат. От редкия въздух на Симиън започна да му се вие свят. Смътно си помисли, че няма начин да спечели това надбягване, така че можеше да умре, тичайки.

Три часа по-късно Симиън рухна. Барнагаш се поколеба, изчака, върна се. Симиън усещаше такава болка в гърдите, та си помисли, че в дробовете му сигурно има кръв.

След известно време се надигна, седна и попита Барнагаш дали смята да го прободе с ножа си и да остави тялото му на чакалите, или преди това ще се върнат в крепостта.

Вдигнал грамадния нож, Барнагаш си чистеше зъбите. Той се ухили и ги разкри всичките — огромни и бели. Нито един съперник досега не беше оцелявал цели три часа и вместо да убие Симиън, Барнагаш пожела да го включи във войската си.

Изминаха няколко седмици, преди Симиън да убеди новия си наставник да му позволи да продължи по пътя си и да навлезе в Абисиния.

— Никой не знае защо в тази страна постоянно се бият — каза му навъсено Барнагаш, — но винаги се бият. Ще ти отрежат главата ей така, без причина.

Симиън не си направи труда да отбележи, че това посрещане не му изглежда по-опасно от онова, което му предложи самият планински цар.

Когато най-накрая потегли, Симиън носеше традиционните инсигнии на губернатор на провинция, спомена за едно трайно приятелство и любовта към бягането.

Бягането прочистваше ума му. Вливаше енергия в тялото му. Смяташе през близките дни да изкара Годфри на пътя — клетото момче беше малко закръглено. Годфри имаше нужда от раздвижване също толкова, колкото от мъжка компания.

Симиън си позволи да пробяга още една миля, преди да се върне към факта, че баща му е мъртъв, и да се замисли за това.

Той, разбира се, знаеше за смъртта му. Новината стигна до него сравнително бързо — само два месеца след погребението. Тогава Симиън беше на път от Палмира към Дамаск. Отби се в една английска църква, която се извисяваше на дамаска улица, и се помоли.

Но едва когато прекрачи прага на Ревълс Хаус, наистина разбра. Якият му баща — мъжът, който го хвърляше във въздуха, хвърли го на гърба на първия му кон, а веднъж го хвърли от сеновала заради непочтително поведение — вече го нямаше.

Къщата приличаше на пресъхнал кладенец, празна и безжизнена. Майка му се беше превърнала в невъздържан, крещящ диктатор. Братчето му беше пухкаво и лениво. Имението — занемарено. Дори в самата къща всичко беше напукано и счупено. Имаше петна по килимите; пердетата бяха избелели.

„И кой е виновен?“ — попита съвестта му.

„Сега съм тук“ — отвърна остро той.

Беше се върнал, за да оправи нещата в имението, да управлява семейството си, да се запознае със съпругата си.

Съпругата си.

Още един въпрос, към който можеше да подходи само крайно предпазливо. Навярно беше оплескал нещата при първата им среща. Тя не беше такава, каквато очакваше. Средният път учеше, че красотата е само външна обвивка, но красотата на Изидор извираше отвътре, гореше ярко като факла. Тя приличаше на принцеса, като се изключи фактът, че Симиън никога не беше срещал принцеса, която да разполага с всичките си зъби.

Само при мисълта за нея трябваше да забави ход, защото тялото му съвсем се обърка какво иска да прави в момента. Да бяга ли? Или…

Или другото.

Той оправи предницата на панталона си и започна да тича по-бързо.

 

 

Вечерята се обърка още от самото начало, когато Хънидю поднесе купи с рядка супа. Симиън беше забравил тази глупава английска идея, че супата е засищаща или дори подходяща за когото и да било, освен за някой болен инвалид.

Беше ужасно гладен, защото беше бягал един час повече като самонаказание и в опит да си възвърне контрола над тялото си.

— Ще изчакам следващото блюдо — обърна се той към иконома.

Хънидю кимна, но на Симиън му се стори, че вижда в очите му някаква тревога. Масата се осветяваше от лоени свещи, подходящи само за стаите на прислужниците, затова Симиън не можеше да види ясно лицето му, но нервността скоро стана очевидна. Следващото блюдо бяха тънки като хартия парчета печено телешко.

Третото блюдо се оказа още по-изненадващо. Симиън впери поглед в нарязаното твърдо сварено яйце, полято с някакъв кафяв сос, и загуби самообладание.

Хънидю — каза той, като с усилие запази гласа си равен, — ще бъдеш ли така добър да ми опишеш менюто?

Майка му се намеси:

Аз планирах менюто, както е редно. Можеш да благодариш на мен, ако искаш. Това е oeufs au lapin[1].

— Яйца — измърмори Симиън. — Виждам.

— Със сос от заек.

— Аха.

— Сигурно си свикнал с груба храна — отбеляза тя.

Годфри набучваше нарязаните парчета на вилицата си с отчаян ентусиазъм, който накара Симиън да се зачуди какво ли ще е следващото блюдо.

Такова нямаше.

— Сигурно се шегуваш! — промълви Симиън. Не вярваше на ушите си.

— Вече ни поднесоха яйца и месо — отговори майка му, без да откъсва поглед от него. — И питателна супа преди това. В Англия не ядем лъвско месо, нали знаеш? С баща ти винаги сме държали трапезата ни да бъде умерена.

— Това не е умерена трапеза — отсече Симиън. — Това е гладуване.

Годфри се наведе през масата и прошепна високо:

— Един от лакеите ще ти донесе голяма чиния с хляб и сирене преди лягане, ако искаш, Симиън. Понякога има и мазнина от пърженето.

Майка им очевидно чу, но сви устни и впери поглед в стената.

Нищо чудно, че клетото момче беше закръглено. Тъй като майка му не му осигуряваше храната, от която имаше нужда едно растящо момче, Годфри се беше научил да се запасява като гладен просяк… и да преяжда при всяка възможност. Симиън се обърна към иконома:

— Хънидю, помоли госпожа Бълок да изпрати всичко, което успее да приготви за няколко минути, и нямам предвид хляб и сирене.

Хънидю се поклони и забързано излезе. Вдовстващата херцогиня изпуфтя и отклони погледа си, сякаш Симиън се беше оригнал в нейно присъствие.

Но Годфри попита срамежливо:

— — Някога ял ли си лъв, братко?

Вдовстващата херцогиня отвори уста и Годфри редактира въпроса си:

— — Ваша светлост?

— Не и редовно — отговори Симиън. — В берберските държави има племена, които зависят от лъвовете — те са храната им. Уверявам те, че ако от време на време не изяждат по някой лъв, лъвовете ще станат толкова многобройни, че накрая ще ги изядат те.

Умението на майка му да изрази безгранично презрение, без дори да го погледне или да каже нещо, беше удивително. Той отново се извърна към Годфри и видя, че очите му блестят от интерес.

— Веднъж ядох каша, която, доколкото разбрах, се състоеше от месото на три различни лъва. Беше доста пикантна, месото беше жилаво и не бих искал да го опитам пак.

— А змия ял ли си?

— Не. Но…

— Стига толкова! — обади се майка им с рязък глас.

С това разговорът на масата на херцог Козуей приключи.

Бележки

[1] Яйца със заек (фр.). — Б.пр.