Робърт Хауърд
Богът в кулата

Мрачните приключения на Конан в Кулата на слона и сред развалините на Ларша пораждат у него неприязън към магията на Изтока. Той потегля през Коринтия към Немедия — второто най-могъщо след Аквилония хайборейско кралство. В града Нумалия възобновява занаята си на крадец.

* * *

Пазачът Арус стисна арбалета в треперещите си ръце и почувства капки лепкава пот да избиват по кожата му, докато гледаше проснатия на полирания под пред него отвратителен труп. Не беше никак приятно да се срещнеш със смъртта нощем в това усамотено място.

Пазачът стоеше в огромен коридор, осветен от грамадни свещи, поставени в ниши по стените. Между нишите стените бяха покрити с драперии от черно кадифе, а сред драпериите висяха щитове и кръстосани оръжия с фантастична изработка. Тук-там се виждаха фигурите на странни богове — идоли, издялани от камък и редки дървета, излети от бронз, желязо или сребро — неясно отразяващи се в блестящия черен под.

Арус потръпна. Още не беше свикнал с това място, макар и вече месеци да работеше тук като пазач. Това бе фантастична сграда, огромен музей с антики, който хората наричаха Храма на Калиан Публико. Тук имаше редки находки от цял свят… но сега Арус стоеше в огромната смълчана зала, вперил поглед в проснатия труп на богатия и могъщ собственик на храма.

Дори обърканият мозък на нощния пазач бе съобразил, че днес човекът изглеждаше доста по-различно от тогава, когато бе минавал по палийския път в позлатената си колесница — надменен и деспотичен, с тъмни очи, в които проблясваше магнетична жизненост. Хората, които бяха ненавиждали Калиан Публико, едва ли щяха да го познаят в този безформен куп тлъстини с изметналата се настрани виолетова туника и полуразкъсан халат. Лицето му бе потъмняло, очите — изскочили от орбитите си, езикът висеше от зейналата уста. Скъпоценни камъни блестяха по дебелите му пръсти.

— Защо не са му взели пръстените? — прошепна неспокойно пазачът. Изведнъж той трепна и се огледа, а косата на тила му настръхна. През тъмните драперии, които прикриваха една от многото врати, влезе някаква фигура.

Арус видя пред себе си младеж с могъщо телосложение, гол, ако не се брояха набедрената му препаска и сандалите, обвързани високо над глезените. Кожата му бе станала бронзова от загара на слънцето. Арус неспокойно хвърли поглед на широките рамене, масивния гръден кош и здравите ръце. Един-единствен поглед към мрачното, с широки вежди лице му каза, че мъжът не е немедиец. Изпод кичура разбъркана черна коса горяха опасни сини очи. Дълъг меч висеше, прибран в кожена ножница, окачена на пояса му.

Арус почувства как целият настръхва. Той опипа арбалета си, раздвоен между намерението да прониже със стрела чужденеца без много приказки и картината на онова, което би могло да се случи, ако не успее да го убие с първия изстрел.

Странникът погледна тялото на пода повече с любопитство, отколкото с изненада.

— Защо го уби? — попита Арус нервно.

Другият поклати рошавата си глава.

— Не съм го убил — отговори на немедийски с варварски акцент. — Кой е той?

— Калиан Публико — отвърна Арус, опитвайки се незабелязано да се отдалечи.

В мрачните сини очи пробягна интерес.

— Собственикът на дома?

— Да.

Арус се бе изтеглил до стената. Той сграбчи дебелото кадифено въже, което висеше до него, и силно го дръпна. Откъм улицата се разнесе звънът на камбанка, като онези, които висяха пред всички магазини и домове и служеха за извикване на стражата.

Чужденецът трепна.

— Защо направи това? — попита той. — Така ще дойде пазачът.

— Аз съм пазачът, крадецо! — отговори Арус, събирайки смелостта си. — Стой там, където си. Не мърдай или ще те пронижа.

Пръстът му докосваше спусъка на арбалета; зловещото квадратно острие бе насочено към широкия гръден кош на другия. Чужденецът се озъби, снишавайки тъмното си лице напред. Той не показваше признаци на страх, но, изглежда, се колебаеше дали да се подчини на заповедта, или да рискува да избяга. Арус облиза устни и кръвта му се смрази, защото ясно видя, че в очите на чужденеца се борят предпазливостта и намерението да убие.

В следващия миг той чу вратата да се отваря с трясък и пое дълбоко дъх с чувство на благодарно изумление. Чужденецът се напрегна още повече и яростно се огледа с поглед на изненадано животно, когато половин дузина мъже влязоха в залата. С изключение на един, всички те носеха огненочервените туники на нумалийската полиция. Бяха въоръжени с къси мечове и бойни секири — оръжия с дълга дръжка, наполовина пики, наполовина брадви.

— Що за дяволска работа е това? — възкликна предводителят им, чиито студени сиви очи и издължени черти не по-малко от цивилните му одежди го отличаваха от едрите му спътници.

— В името на Митра, Деметрио! — извика Арус. — Тази нощ удачата е на моя страна. Не се надявах стражата да откликне на сигнала ми така бързо, нито пък че ти ще си сред тях!

— Правех обход с Дионий — отговори Деметрио. — Точно минавахме оттук и камбанката се обади. Но кой е този? Ищар! Самият стопанин на храма!

— И никой друг — отвърна Арус, — при това най-отвратително убит. Мое задължение е да обикалям сградата през цялата нощ, защото, както ти е известно, тук е складирано огромно богатство. Калиан Публико имаше богати патрони — учени, принцове, заможни колекционери на редки вещи. Само преди няколко минути проверих вратата, която води към колонната зала, и открих, че тя е залостена, но не и заключена. На вратата има резе, което може да се залоства и от двете страни, ала голямата ключалка се заключва само отвън. Единствен Калиан Публико притежава ключа, точно онзи ключ, който сега виси на пояса му. Разбрах, че нещо не е наред, защото Калиан винаги заключва голямата ключалка, когато затваря храма, а не бях го виждал от момента, когато тръгна за вилата си в предградията. Имам ключ за резето, използвах го и намерих тялото да лежи, както го виждате. Не съм го докосвал.

— Така — Деметрио изгледа с острия си поглед навъсения странник. — А този кой е?

— Убиецът, без съмнение! — извика Арус. — Той влезе през онази врата. Някакъв северен варварин, може би хипербореец или босониец.

— Кой си ти? — запита Деметрио.

— Аз съм Конан, кимериец — отвърна варваринът.

— Ти ли уби този човек?

Кимериецът поклати глава.

— Отговаряй! — отсече разпитващият.

Гняв проблесна в мрачните сини очи.

— Не съм куче, за да ми говориш така!

— О-о, дръзко момче! — обади се един от спътниците на Деметрио, огромен мъж, носещ отличителните знаци на полицейски префект. — Независимо пале! Скоро ще му избия безочието. Ей, ти! Говори! Защо уби…

— Момент, Дионий — разпореди се Деметрио. — Младежо, аз оглавявам следствения съвет на града Нумалия. Най-добре за теб ще е да ми кажеш защо си тук и ако не си убиецът, да го докажеш.

Кимериецът се поколеба. Той не показваше страх, а по-скоро леко объркване, характерно за варварин, изправил се пред усложненията на цивилизованите системи, чиито механизми са озадачаващи и непознати за него.

— Докато мисли — обърна се Деметрио към Арус, — отговори ми: видя ли Калиан Публико да напуска храма тази вечер?

— Не, господарю; но той обикновено вече си е тръгнал, когато аз пристигам за нощното си дежурство. Голямата врата беше залостена и заключена.

— А би ли могъл да влезе отново в сградата, без да го забележиш?

— Е, възможно е, но едва ли е вероятно. Ако се е върнал от вилата си, щеше, разбира се, да пристигне с колесницата, защото пътят е дълъг, а кой е чувал някога Калиан Публико да пътува иначе? Даже да съм бил от другата страна на храма, щях да чуя колелата на колесницата по чакъла.

— А вратата беше ли заключена по-рано тази нощ?

— Кълна се в това. Опитвам всички врати по няколко пъти през нощта. Вратата беше заключена отвън може би до преди половин час — тогава я проверих за последен път, преди да я намеря отворена.

— Не чу ли викове или шум от борба?

— Не, господарю. Но това не е чудно, защото стените на храма са толкова дебели, че през тях не прониква никакъв звук.

— Защо си създаваме всички тези неприятности с въпроси и предположения? — обади се едрият префект. — Ето го нашия човек и в това няма никакви съмнения. Нека го отведем в съда. Ще измъкна признание от него, дори ако трябва да му надробя костите.

Деметрио погледна варварина.

— Разбра ли? — попита той. — Какво ще отговориш?

— Това, че всеки, който ме докосне, бързо ще може да поздрави дедите си в ада! — изскърца кимериецът през зъби, с гневни пламъци в очите.

— Защо дойде тук, щом не е било, за да убиеш този човек? — продължи разпита си Деметрио.

— Дойдох, за да открадна — враждебно отговори другият.

— Да откраднеш какво?

Конан се поколеба.

— Храна.

— Това е лъжа! — каза Деметрио. — Ти знаеш, че тук няма храна. Кажи ми истината или…

Кимериецът сложи ръка върху дръжката на меча си и жестът му бе тъй изпълнен със заплаха, както повдигането на устната на тигър, за да оголи зъбите си.

— Спести си предупрежденията за страхливците, които се боят от тебе — изръмжа той. — Аз не съм немедиец, за да се свивам пред кучетата, които си наел. Убивал съм и по-храбри мъже за по-малко от това, което каза.

Дионий, който беше отворил уста, за да изреве гневно, я затвори. Войниците от стражата неуверено помръднаха секирите си и погледнаха към Деметрио в очакване на заповеди. Загубили дар слово от това предизвикателство към всемогъщата полиция, те очакваха команда, за да сграбчат варварина. Но Деметрио не издаде такава заповед. Арус премести поглед от единия към другия, питайки се какви ли мисли минават през ума, скрит зад ястребовото лице на Деметрио. Може би магистратът се страхуваше да не предизвика изпадането на кимериеца в яростен транс, а може би просто се съмняваше.

— Не съм те обвинил, че си убил Калиан — отсече той. — Но следва да признаеш, че както стоят нещата, те свидетелстват срещу теб. Как влезе в храма?

— Бях се скрил в сянката на склада зад това здание — отговори Конан троснато. — Когато това куче — той посочи с палец Арус — мина и заобиколи зад ъгъла, изтичах до стената и се изкатерих…

— Лъжа! — намеси се Арус. — Никой не може да се изкачи по тази стена.

— Никога ли не си виждал кимериец да се катери по отвесна скала? — попита Деметрио. — Аз водя разпита. Продължавай, Конан.

— Ъгълът на стената е украсен с някакви издълбани фигури — каза кимериецът. — Лесно е да се изкатериш. Стигнах до покрива, преди това куче отново да заобиколи сградата. Горе намерих скрит капак, залостен с железен прът. Срязах пръта на две…

Арус, припомняйки си дебелината на резето, ахна и се отдръпна от варварина, който невъзмутимо продължи:

— Минах през капака и се озовах в някаква стая. Не спрях, а направо се запътих към стълбището…

— Как разбра къде е стълбището? Само прислугата на Калиан и богатите му покровители са били допускани на горния етаж.

Конан гледаше с мълчаливо упорство.

— И какво направи, когато стигна до стълбището? — осведоми се Деметрио.

— Слязох по него — измърмори кимериецът. — То водеше до стаята зад онази врата, скрита от завесата. Докато слизах по стъпалата, чух отварянето на друга врата. Когато погледнах иззад драпериите, видях онова куче да стои над мъртвия.

— Защо излезе от скривалището си?

— Защото помислих, че и той е крадец, дошъл да вземе онова… — кимериецът изведнъж спря.

— … за което самият ти си дошъл! — довърши Деметрио. — Не си се бавил в горните стаи, където са складирани най-скъпите стоки. Бил си изпратен тук от някого, който познава храма добре, за да откраднеш нещо специално!

— И за да убие Калиан Публико! — възкликна Дионий. — В името на Митра, това е! Хванете го, хора… ще имаме признанието му, преди да се е съмнало!

С ругатня на чужд език Конан отскочи и извади меча си с такова ожесточение, че острието му изсъска във въздуха.

— Назад, ако цените кучешкия си живот! — изръмжа той. — Не мислете, че можете да сложите тлъстите си лапи на един планинец само защото имате смелост да измъчвате продавачи и да разсъбличате и биете покварени жени, за да ги накарате да говорят. Докосни лъка си, пазачо, и ще те изкормя с пета!

— Стойте! — каза Деметрио. — Дръпни кучетата си, Дионий. Не съм убеден, че той е убиецът — Деметрио се наклони към Дионий и му прошепна нещо, което Арус не успя да чуе, но подозираше, че е план да се прилъже Конан, за да се раздели с меча си.

— Добре тогава — изсумтя Дионий. — Дръпнете се, момчета, но го дръжте под око.

— Дай ми меча си — каза Деметрио на Конан.

— Ела да го вземеш, ако можеш! — озъби се Конан.

Следователят сви рамене.

— Както искаш. Но не се опитвай да избягаш. Хора с арбалети наблюдават къщата отвън.

Варваринът свали острието на меча си. Деметрио отново се обърна към трупа.

— Удушен — прошепна той. — Защо ще го души, когато ударът с меч е много по-бърз и по-сигурен? Тези кимерийци се раждат с меч в ръката и никога не съм чувал да убият някого по този начин.

— Може би за да отклони подозрението — каза Дионий.

— Възможно е — Деметрио опипа тялото с опитните си ръце. — Мъртъв е поне от половин час. Ако Конан казва истината за времето, когато е влязъл в храма, той едва ли би могъл да убие човека, преди Арус да влезе. Наистина, може и да лъже; може да е влязъл по-рано.

— Изкатерих се по стената, след като Арус направи последната си обиколка — изсумтя Конан.

— Така казваш ти — Деметрио разглеждаше гърлото на мъртвеца, което бе превърнато в някаква тъмновиолетова каша. Главата пък беше неестествено изкривена настрани поради натрошените прешлени на врата. Деметрио поклати глава със съмнение: — И защо убиецът ще използва въже, по-дебело от ръката на човек? Какво ужасно стискане е било необходимо, за да се смаже вратът му до такава степен!

Той се изправи и се упъти към най-близката врата, през която се излизаше в коридора.

— Тук има бюст, който е съборен от постамента си — каза той, — по пода виждам драскотини, а драпериите, скриващи вратата, са дръпнати встрани… Калиан Публико трябва да е бил примамен да влезе в тази стая. Може би той се е отскубнал от нападателя си, а може и да го е повлякъл със себе си в опит да избяга. Както и да е, той е стигнал с мъка до коридора, където убиецът го е последвал и го е довършил.

— Но ако този езичник не е убиецът, къде тогава е той? — попита префектът.

— Още не съм оттеглил подозренията си от него — каза следователят. — Ала да огледаме тази стая…

Той спря насред изречението и се извъртя, ослушвайки се. Откъм улицата се разнесе звук от колела на колесница, която приближаваше и спря.

— Дионий! — извика следователят. — Изпрати двама да открият колесницата. Доведи тук кочияша.

— По звука — каза Арус, който добре познаваше всички шумове на улицата — бих казал, че спря пред дома на Промеро, точно от другата страна на магазина за коприна.

— Кой е Промеро? — попита Деметрио.

— Първият служител на Калиан Публико.

— Доведете го тук заедно с кочияша.

Двама от стражниците изтичаха навън. Деметрио продължаваше да оглежда тялото. Дионий, Арус и останалите войници от стражата наблюдаваха Конан, който стоеше с меч в ръка като бронзова статуя на заплахата. След малко се чу шум от стъпки и двамата войника влязоха с един як тъмнокож мъж с кожен шлем и дълга туника на кочияш, с камшик в ръката, и друг — дребен плах индивид, типичен представител на кастата на занаятчиите, издигнал се, за да служи като дясна ръка на богатите търговци. Дребният човечец отскочи назад при гледката на проснатия на пода труп.

— О, знаех, че това ще завърши лошо! — изплака той.

Деметрио каза:

— Ти си Промеро, първият служител, предполагам. А ти кой си?

— Енаро, кочияшът на Калиан Публико.

— Не личи да си опечален много от гледката на трупа — отбеляза Деметрио.

Тъмните очи проблеснаха.

— А защо да бъда? Някой е направил онова, за което жадувах, но не смеех да направя.

— Значи така! — проточи следователят. — Свободен човек ли си?

Очите на Енаро се изпълниха с горчивина, докато отмяташе туниката, за да покаже на рамото си белега, с който бе жигосан като роб длъжник.

— Знаеше ли, че господарят ти се е връщал тук тази нощ?

— Не. Тази нощ дойдох с колесницата до храма както обикновено. Той се качи и аз подкарах към вилата му. Обаче, преди да излезем на палийския път, той ми заповяда да обърна и да го откарам обратно. Изглеждаше много възбуден.

— И ти го върна до храма?

— Не. Накара ме да спра пред дома на Промеро. Там ме освободи и разпореди да се върна за него малко след полунощ.

— Това по кое време стана?

— Скоро след като се стъмни. Улиците бяха почти опустели.

— Какво направи тогава?

— Върнах се в помещението за роби и останах там, докато дойде време да отида до къщата на Промеро. Тъкмо стигнах и твоите хора ме хванаха, когато говорех с Промеро на прага на вратата му.

— Имаш ли представа защо Калиан е отишъл в къщата на Промеро?

— Той не говори с робите за делата си.

Деметрио се обърна към Промеро.

— Какво знаеш за това?

— Нищо — зъбите на първия служител тракаха, докато отговаряше.

— Пристигна ли Калиан Публико в дома ти, както твърди кочияшът?

— Да, господине.

— Колко се задържа?

— Малко. След това си тръгна.

— В храма ли отиде?

— Не знам! — гласът на служителя стана писклив.

— Защо дойде при теб?

— За да… да обсъдим някои въпроси.

— Ти лъжеш! — каза Деметрио. — Защо дойде при теб?

— Не знам! Нищо не знам! — извика Промеро истерично. — Нямам нищо общо с това…

— Накарай го да говори, Дионий — отсече Деметрио. Дионий изръмжа и кимна на един от хората си, който, зловещо хилейки се, се насочи към двамата задържани.

— Знаеш ли ме кой съм? — избоботи той и наклони главата си напред, забивайки поглед в свилата се жертва.

— Ти си Постхумо — отговори служителят навъсено. — Ти извади в съда окото на едно момиче, защото не искаше да обвини в престъпление любовника си.

— Винаги постигам онова, което искам — изгърмя стражникът. Жилите на врата му се издуха, лицето му стана тъмночервено и той сграбчи нещастника за яката на туниката, извивайки я така, че едва не го удуши.

— Говори, плъх! — изрева той. — Отговори на въпроса.

— О, Митра, милост! — изпищя клетникът. — Кълна се, че…

Постхумо го удари жестоко, първо по едната страна на лицето, после по другата, а след това го стовари на пода и го ритна със злоба.

— Милост! — изпъшка жертвата. — Ще… ще кажа всичко…

— Тогава ставай, псе! — изрева Постхумо. — Какво лежиш там и хленчиш?

Дионий хвърли бърз поглед към Конан, за да види дали е впечатлен.

— Виждаш какво става с онези, които се опъват на полицията — каза той.

Конан плю с презрителна насмешка.

— Онзи е слабак и глупак — изръмжа той. — Нека само един от твоите ме докосне и ще му пръсна червата по пода.

— Готов ли си да говориш? — попита уморено Деметрио.

— Всичко, което знам — изхълца служителят, докато се изправяше с мъка на краката си и скимтеше като пребито куче, — е, че Калиан пристигна в дома ми малко след като аз се прибрах… напуснах храма заедно с него… и отпрати колесницата си. Той заплаши да ме изхвърли, ако някога проговоря за това. Аз съм беден човек, без приятели, без подкрепа. Ако не е службата ми при него, ще умра от глад.

— Това не ме интересува! — каза Деметрио. — Колко време остана той в дома ти?

— Може би до половин час преди полунощ. След това си тръгна, казвайки, че отива в храма и ще се върне, след като свърши онова, за което отива там.

— Какво е възнамерявал да направи?

Промеро се поколеба, но един поглед в посока на хилещия се Постхумо, който сви огромния си юмрук, го накара да заговори отново:

— Имало нещо в храма, което искал да разгледа.

— Но защо е трябвало да идва тук сам, тайно от другите?

— Защото то не беше негова собственост. Пристигна призори с един керван от юг. Хората от кервана не знаеха нищо за него, освен че им било предадено от пътуващи с друг керван от Стигия и че трябвало да се предаде на Карантес от Ханумар — жрец на Ибис. Онези, другите хора, платили на собственика на кервана да го предаде лично на Карантес, но мошеникът смяташе да продължи направо за Аквилония по път, по който не се минава през Ханумар. Така че той попита дали може да го остави в храма, докато Карантес не изпрати някой да го прибере. Калиан се съгласи и му каза, че той самият ще прати слуга, за да информира Карантес. Но след като хората си тръгнаха и аз отворих дума за пратеника, Калиан ми забрани да го пращам. Седеше и разглеждаше онова, което хората бяха оставили.

— И какво беше то?

— Нещо като саркофаг, каквито се срещат в древните гробници на Стигия. Само че този беше кръгъл като покрита купа. Беше от някакъв метал, подобен на мед, но по-здрав и гравиран с йероглифи като онези на древните менхири в Южна Стигия. Капакът бе така изработен, че да се пристяга към тялото със специални ленти.

— Какво имаше вътре?

— Хората от кервана не знаеха. Те казаха само, че онези, които им го дали, предупредили, че това е безценна реликва, намерена в гробниците дълбоко под пирамидите, и че се изпраща до Карантес „поради любовта, която подателят изпитва към жреца на Ибис“. Калиан Публико вярваше, че в саркофага е скрита диадемата на кралете гиганти, на народите, които са обитавали онези мрачни земи, преди там да се появят предците на стигийците. Той ми показа мотива, гравиран на капака, и се закле, че това е формата на диадемата, която според легендата кралете чудовища носели. Беше твърдо решен да отвори купата и да види какво съдържа тя. Беше като побъркан от мисълта за легендарната диадема, обсипана със странни брилянти, известни само на онази древна раса, всеки един от които струвал колкото всички скъпоценни камъни на днешния свят. Предупредих го. Но малко преди полунощ той отиде в храма сам, криейки се, докато пазачът го подмине, и след това влезе вътре с ключа от пояса си. Наблюдавах го, скрит в сянката пред магазина на търговеца на коприна, видях го да влиза и се върнах у дома. Ако диадемата или нещо друго с голяма стойност се окажеха в купата, той смяташе да го скрие в храма и да се измъкне тайно навън. А на сутринта щеше да вдигне голям шум и да обяви, че крадци са разбили дома му и са откраднали собствеността на Карантес. Никой нямаше да знае за нощните му приключения, освен кочияша и аз, а никой от нас не би го издал.

— Ами нощният пазач? — възрази Деметрио.

— Калиан не искаше да бъде видян от него; планът му бе да го разпъне като помощник на крадците — отговори Промеро. Арус с мъка преглътна и пребледня, осъзнавайки коварството на работодателя си.

— Къде е този саркофаг? — попита Деметрио. Промеро го посочи и следователят изсумтя. — Така! Същата стая, в която Калиан е бил нападнат.

Служителят започна да кърши тънките си ръце.

— Защо човек от Стигия ще изпраща дар на Карантес? Древни богове и странни мумии са попадали по пътищата на керваните и преди, но кой чак толкова много обича жреца на Ибис в Стигия, където все още се кланят на архидемона Сет, криещ пръстените на тялото си в тъмнината на гробниците? Бог Ибис води битка със Сет от първото утро на сътворението, а Карантес е водил битка с жреците на Сет през целия си живот. Има тук нещо тъмно и потайно.

— Покажи ни този саркофаг — заповяда Деметрио и Промеро неохотно поведе групата. Всички го последваха, включително Конан, който очевидно не се впечатляваше от зоркия поглед на войниците и изглеждаше просто любопитен. Те минаха под съдраните драперии и влязоха в стаята, която бе по-слабо осветена от коридора. От двете страни имаше врати, водещи към други помещения, а по стените бяха изрисувани фрески с фантастични образи — богове на тайнствени земи и далечни народи. Промеро пискливо извика:

— Вижте! Купата! Тя е отворена… и празна.

В центъра на стаята имаше странен черен цилиндър, висок малко повече от метър и с диаметър около деветдесет сантиметра в най-широката си част, която се намираше по средата на височината. Тежкият гравиран капак лежеше на пода, а до него се мяркаха чук и длето. Деметрио надзърна вътре, позачуди се за момент над неясните йероглифи и се обърна към Конан:

— Това ли дойде да откраднеш?

Варваринът поклати глава:

— Как би могъл сам човек да го отнесе?

— Лентите са срязани с длето — мислеше на глас Деметрио, — и то набързо. Има места, където чукът е отскачал и се е забивал в саркофага. Можем да предположим, че Калиан е отворил купата. Някой се е криел наблизо — навярно в драпериите до вратата. Когато Калиан е приключил с отварянето, убиецът е скочил върху му. Но може и първо да е убил Калиан, а после сам да е отворил купата.

— Това нещо е отвратително! — потръпна Промеро — Твърде древно е, за да бъде свещено. Кой е виждал някога такъв материал? Изглежда по-твърдо от аквилонска стомана, но погледнете как е ръждясало и се е разяло на места. И вижте тук, на капака! — Той посочи с треперещ пръст. — Какво мислите, че е това?

Деметрио се наведе, за да разгледа отблизо гравираната фигура.

— Бих казал, че прилича на някаква корона — изсумтя той.

— Не! — извика Промеро. — Предупредих Калиан, но той не искаше да ми повярва. Това е змия, свила се на пръстен с опашка в устата си. Това е знакът на Сет, Древната змия, бога на стигийците. Тази купа е твърде стара за човешкия свят — тя е реликва от времето, когато Сет е бродил по Земята в образа на човек. Може би расата, пръкнала се от семето му, е погребвала костите на кралете си в подобни съдове.

— Искаш да кажеш, че тези изсъхнали кости са се вдигнали, удушили са Калиан и са си отишли?

— Онова, което се е намирало в тази купа, не е било човек — прошепна служителят с широко отворени очи и втренчен поглед. — Та кой човек би могъл да се побере там?

Деметрио изруга.

— Ако Конан не е убиецът, тогава той се крие някъде в тази сграда. Дионий и Арус, останете тук с мен, вие, тримата задържани, също. Останалите да претърсят къщата! Убиецът, ако се е махнал преди Арус да намери тялото, може да е избягал само по пътя, използван от Конан за влизане, а в този случай варваринът щеше да го види… ако казва истината.

— Не видях никого, освен това куче! — изръмжа Конан, посочвайки Арус.

— Разбира се, че не си, защото ти си убиецът — каза Дионий. — Това е чисто губене на време, но ще претърсим, за да спазим формалностите. И ако не намерим никого, обещавам ти, че ще пламнеш. Помни закона, чернокоси дивако: за убийство на занаятчия отиваш в мините, за търговец — увисваш на въжето, за благородник — право на кладата!

Вместо отговор Конан се озъби. Мъжете започнаха претърсването. Останалите в стаята чуваха стъпките им нагоре-надолу, преместването на предмети, отварянето на врати, подвикването от стая в стая.

— Конан — каза Деметрио, — знаеш какво означава, ако не намерят никого.

— Не съм го убил аз! — сопна се кимериецът. — Ако се бе опитал да ми попречи, щях да му разцепя черепа, но не съм го срещал до момента, когато видях трупа му.

— Някой те е пратил тук да крадеш — каза Деметрио — и с мълчанието ти подозренията в убийство падат върху теб. Дори само това, че си бил тук, е достатъчно, за да идеш в мините, независимо дали признаваш вината си или не. Но ако ми разкажеш всичко, можеш да се спасиш от кладата.

— Ами — започна неохотно варваринът — дойдох, за да открадна заморската диамантена чаша. Един човек ми даде чертеж на храма и ми каза къде да търся. Била в тази стая — посочи с ръка Конан, — в една ниша в пода, под меден шемитски бог.

— Истината казва — обади се Промеро, — въпреки че на света няма и половин дузина люде, които знаят тайната на това скривалище.

— И ако я беше намерил — язвително попита Деметрио, — щеше ли да я занесеш на мъжа, който те е наел?

В блестящите очи проблесна презрение.

— Аз не съм куче! — прошепна варваринът. — Държа на думата си.

— Кой те изпрати тук? — властно изрече Деметрио, но Конан запази враждебното си мълчание. Войниците се върнаха от безуспешното търсене.

— Няма хора в сградата — обявиха те. — Претърсихме всичко. Открихме скрития капак, водещ към покрива, през който е влязъл варваринът, както и резето, което е разсякъл на две. Ако някой се опита да избяга оттам, ще бъде видян от външната охрана, освен ако не го е сторил, преди да дойдем. Но този, който би се опитал да го направи, трябва да струпа някаква покъщнина, за да може да стигне до капака отдолу, а такива следи няма. Защо пък да не е излязъл през предната врата точно преди Арус да направи обиколката си около сградата?

— Защото — отвърна Деметрио — тази врата е била залостена с резето отвътре и единствените ключове, които могат да помръднат това резе, са онзи в Арус и този, който виси на пояса на Калиан Публико.

Обади се друг.

— Мисля, че видях въжето, използвано от убиеца.

— Къде е, глупако? — възкликна Деметрио.

— В съседната стая — отговори стражът. — Дебело черно въже, увито около една мраморна колона. Не можах да го достигна.

Той ги поведе към стаята, която бе пълна с мраморни статуи, и посочи една висока колона. След това спря и се вгледа.

— Няма го! — извика той.

— Никога не е било там — изсмя се Дионий.

— В името на Митра, там беше! Бе увито около колоната малко над онези орнаменти. Тук е толкова мрачно, че не се забелязваше много добре… но там беше.

— Ти си пиян — каза Деметрио, извръщайки се. — Много е високо, за да бъде достигнато от човек, а никой не може да се изкатери по тази гладка колона.

— Един кимериец би могъл — прошепна някой от войниците.

— Добре, да допуснем, че е възможно. Конан е удушил Калиан, вързал е въжето около колоната, прекосил е коридора и се е скрил в помещението със стълбището. Но как тогава е свалил въжето, след като ти си го видял? Той беше с нас през цялото време, откакто Арус е открил тялото. Не, казвам ви, че не Конан е извършил убийството! Мисля, че истинският убиец е удушил Калиан, за да вземе онова, което е било в купата, и сега се крие някъде в храма. Ако не можем да го намерим, ще трябва да обвиним варварина, за да удовлетворим правосъдието, но… къде е Промеро?

Те бяха се върнали при неподвижното тяло в коридора. Дионий високо повика Промеро, който излезе от стаята, в която се намираше празната купа. Служителят трепереше и лицето му бе бяло като платно.

— Какво има пък сега, човече? — възкликна Деметрио с раздразнение.

— Открих един символ на дъното на купата! — зъбите на Промеро изтракаха. — Не древен йероглиф, а поставен съвсем наскоро. Знакът на Тот-Амон, стигийския магьосник, заклет враг на Карантес. Той трябва да е намерил купата в някоя мрачна пещера под омагьосаните пирамиди! Боговете от онези времена не са умирали, както умират хората — те само са изпадали в дълбок сън и техните поклонници са ги затваряли в саркофази, така че никоя чужда ръка да не смути съня им! Тот-Амон е изпратил на Карантес смърт; алчността на Калиан е причината да бъде освободен този ужас, който сега дебне някъде около нас… и може би дори в момента се прокрадва към…

— Я стига си се лигавил, глупако! — изрева Дионий и тежко удари Промеро през устата. — Е, Деметрио — каза той, обръщайки се към следователя, — не виждам какво друго ни остава, освен да арестуваме този варварин…

Кимериецът отстъпи, яростно гледайки към вратата на една стая, съседна на стаята със статуите.

— Вижте! — извика той. — Нещо се движи там, видях го през драпериите. Нещо прекоси пода като тъмна сянка…

— Да-да! — изсмя се Постхумо. — Ние претърсихме тази стая.

— Той наистина видя нещо! — извика Промеро с писклив глас, обзет от истерична възбуда. — Това място е прокълнато! Нещо е излязло от саркофага и е убило Калиан Публико! То се е криело там, където не би могъл да се скрие човек, и сега дебне в това помещение! Нека Митра ни запази от силите на тъмнината! — той сграбчи ръкава на Дионий с вдървени пръсти. — Претърси отново стаята, господарю!

Докато префектът се опитваше да се освободи от захвата на ужасения служител, Постхумо каза:

— Претърси си я ти! — и сграбчвайки Промеро за врата и пояса, избута крещящия нещастник до прага на вратата, поспря там и го запрати в стаята с такава сила, че служителят падна и остана да лежи в полунесвяст.

— Достатъчно! — изръмжа Дионий, фиксирайки с поглед мълчаливия кимериец. Префектът вдигна ръка и напрежението вече можеше да се почувства във въздуха, но точно в този момент един от стражите влезе, влачейки след себе си хилавото тяло на богато облечен човек.

— Видях го да се прокрадва към задната стена на храма! — каза стражът, оглеждайки се за похвала. Вместо нея получи проклятия, от които косата му настръхна.

— Освободи благородника, тъп глупако! — извика префектът. — Не познаваш ли Азтриас Петаний, племенника на губернатора?

Смаяният страж се дръпна встрани, а младият наконтен благородник гнусливо изтупа бродирания си ръкав.

— Спестете си извиненията, добри ми Дионий — изфъфли той. — Служба, разбирам. Връщах се от късен гуляй и реших да се разходя, за да освободя главата си от парите на виното. Но какво е това? Митра, убийство ли е?

— Убийство е, господарю — отговори префектът. — Заловихме един, който, макар Деметрио да има известни съмнения по въпроса, без съмнение ще отиде на кладата.

— Доста зъл тип — прошепна младият аристократ, — как е възможно някой да се съмнява във вината му? Никога преди не съм виждал по-ясно да е изписано на лицето на някого, че е подлец.

— О, виждал си, напарфюмирано куче! — изсъска кимериецът. — Видя, когато ме нае да открадна заморската чаша за теб. Гуляй, нали? Дрън-дрън! Ти си чакал в сенките да ти предам плячката! Не бих те разкрил, ако си бе послужил с по-справедливи думи. А сега кажи на тези кучета, че си ме видял да изкатервам стената, след като пазачът направи последната си обиколка, така че да им стане ясно, че не съм имал време да убия тази тлъста свиня, преди Арус да влезе и да открие тялото.

Деметрио хвърли бърз поглед към Азтриас, който не промени цвета на лицето си.

— Ако онова, което казва, е вярно, господарю, това го оневинява в убийството и ние лесно можем да потулим опита за кражба. За взлома кимериецът заслужава десет години каторжен труд, но само ако кажете, ще му организираме такова бягство, че никой никога няма да научи нищо за това. Разбирам… вие не сте първият млад благородник, който трябва да се осланя на подобни комбинации, за да изплати дълговете си от хазарт или нещо подобно, но… можете да разчитате на нашата дискретност.

Конан гледаше с надежда младия благородник, но Азтриас сви нежните си рамене и прикри престорена прозявка с деликатната си бяла ръка.

— Не го познавам — отговори той. — Луд е щом твърди, че съм го наел. Нека си получи заслуженото. Има здрав гръб и тежкият труд в мината няма да му навреди.

Конан трепна като ужилен. Стражите стиснаха по-здраво секирите си; забелязвайки това, той сякаш се отпусна и сведе глава в знак на враждебно примирение. Святкащите му очи се скриха изпод тежките черни вежди.

Кимериецът нанесе удара без никакъв предупредителен знак, като кобра: мечът му проблесна на светлината на свещите, а гърлото на Азтриас издаде някакъв звук, който рязко прекъсна в момента, когато главата му излетя от раменете сред кървав фонтан, а чертите на лицето му замръзнаха в гримаса на ужас.

Деметрио изтегли кинжала си и направи крачка напред. С котешка пъргави на Конан се обърна и насочи меча към слабините на следователя. Инстинктивното отдръпване на Деметрио само леко отклони острието от посоката му и то се заби в бедрото, отскочи от костта и се показа от другата страна на крака. Деметрио рухна на едно коляно с отчаян стон.

Конан не спря. Секирата, вдигната от Дионий, спаси черепа на префекта от свистящото острие, което леко се извъртя, докато прерязваше дръжката, плъзна се отстрани на главата и отсече дясното му ухо. Заслепяващата бързина на варварина сякаш бе парализирала стражите. Половината от тях щяха да се търкалят на пода, преди да се досетят, че трябва да бягат, ако не бе грамадният Постхумо, който повече с късмет, отколкото с умение успя да обхване кимериеца, притискайки към тялото му ръката с меча. Другата ръка на Конан се стрелна към главата на телохранителя и Постхумо се отдръпна с крясък, опипвайки зеещата червена дупка, където преди миг бе имало око.

Конан се отдалечи от безредно размахваните секири. След това скочи отвъд обсега на враговете му там, където Арус опъваше арбалета си за изстрел. Жесток ритник в търбуха го събори, позеленял и задавящ се, а след това обутото в сандал ходило на Конан се заби в устата на пазача. Нещастникът изкрещя през натрошените си зъби, пръскайки кръв от смазаните устни.

Изведнъж всички замръзнаха от раздиращ душата писък, който се разнесе от стаята, в която Постхумо бе запратил Промеро. На прага на скритата зад кадифените завеси врата се показа залитащият Промеро, разтърсван от тежки безмълвни ридания и сълзи, които се стичаха по брашненото му лице и падаха покрай увисналите му устни.

Всички го гледаха като втрещени: Конан — с меч, от който капеше кръв, стражите — с вдигнати секири, Деметрио — седнал на пода и опитващ се да спре шуртящата кръв от зейналата рана в бедрото, Дионий — затиснал с ръка останалото от ухото му, Арус — плачейки и плюейки парченца от разбитите си зъби, дори Постхумо, прекъснал виковете си, примигваше със здравото си око.

Залитайки, Промеро излезе в коридора и падна вдървен пред тях, хилейки се с непоносимия писклив смях на лудостта: „Този бог има дълги ръце, ха-ха-ха! О, проклети дълги ръце!“ След това през тялото му премина ужасна конвулсия и той застина ухилен, с празен поглед, вперен в тавана.

— Мъртъв е! — прошепна Дионий със страхопочитание, забравил за собствената си рана и за варварина, който стоеше с окървавения си меч до него. Той се надвеси над тялото, лицето му внезапно се напрегна и очите му се опулиха:

— Не е ранен. В името на Митра, какво има в тази стая?

И тогава ужасът обхвана всички. Крещейки, те се втурнаха към входната врата. Стражите, захвърлили секирите си, се превърнаха в деряща и крещяща тълпа, в която всеки се бореше да излезе пръв. Арус ги следваше, а полуслепият Постхумо, бутайки се тромаво в спътниците си, квичеше като ранено прасе и ги умоляваше да не го изоставят. След него идваше Деметрио, накуцвайки и държейки бедрото си, от което бликаше струя кръв. Стражите, кочияшът, пазачът — невредими или ранени, изскочиха на улицата, където оставените да наблюдават се заразиха от паниката и се присъединиха към бягащите, без да спират и питат за причината.

Конан остана сам в просторния коридор, ако не се брояха трите трупа на пода. Варваринът хвана по-здраво меча си и влезе в стаята. По стените висяха тежки драперии. Копринени възглавници и дивани бяха пръснати в небрежно изобилие, а над тежък позлатен параван едно лице гледаше към кимериеца.

Конан се вторачи изумен в студената класическа красота на изражението, красота, каквато досега не бе виждал. Нито слабост, нито милост, нито жестокост, нито съчувствие, нито каквато и да било друга човешка емоция имаше в тези черти. Това можеше да бъде мраморната маска на бог, изработена от ръката на майстор, ако не беше животът в нея — живот студен и странен, такъв, какъвто кимериецът не познаваше и не можеше да разбере. За момент той помисли за мраморната перфектност на тялото, скрито зад паравана; сигурно беше съвършено, щом като лицето бе така нечовешки красиво.

Но той можеше да види само изваяната глава, която се поклащаше на различни страни. Плътните устни се отвориха и произнесоха една-единствена дума със звучен вибриращ глас, подобен на златните камбани, които бият в потъналите в джунглите на Хитай храмове. Езикът бе непознат, забравен още преди появата на човешките кралства, но Конан знаеше, че тази дума означава „Ела!“.

И той приближи — с отчаян скок и свистящ меч. Красивата глава отхвръкна от тялото, падна с глух звук на пода и се изтърколи няколко пъти, преди да спре.

Кожата на Конан настръхна, защото параванът се разтресе от конвулсиите на нещо зад него. Той беше виждал много хора да умират, но никога не бе чувал човешко същество да издава подобни звуци в агонията си. Параванът се разтърси, заклати, наклони се напред и падна с метален трясък в краката на Конан. Той погледна зад него.

И тогава целият ужас на гледката се разкри пред кимериеца. Той се втурна навън и не забави темпото на своя бяг, докато кулите на Нумалия не изчезнаха зад гърба му. Мисълта за Сет бе като кошмар, както и тази за децата на Сет, които някога бяха владели света, а сега спяха в тъмните дупки под черните пирамиди. Зад позлатения параван нямаше тяло на човек… само блестящите, навити един върху друг пръстени на една гигантска обезглавена змия.