Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Debora (2021)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Робърт Хоуърд

Заглавие: Черният колос

Преводач: Иван Златарски; Лидия Переклийска

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Бева Прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: сборник; новела; разказ

Националност: американска

Печатница: ДФ „Полипринт“ — Враца

Редактор: Лидия Переклийска

Художник: Ивайло Ненов

Коректор: Ивайло Христов

ISBN: 954-513-003-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15452

История

  1. — Добавяне

Глава 2
Братът на змията

И отново сенките се сгъстиха над боровите гори, и отново двама мъже пътуваха по изровения път в кола с английски номер.

Танер караше колата. Нервите на Грисвел бяха твърде опънати, за да му довери кормилото. Той изглеждаше много измъчен и мрачен. Напрежението от деня, прекаран в участъка и непрекъснатият страх, който се беше вселил в душата на Грисвел, бяха направили своето. Той не можеше да спи и не чувствуваше вкуса на храната.

— Мисля, че ще ви бъде интересно да узнаете, кои са тези Блесонвили — каза Танер. — Това били горди хора, високомерни и безмилостни, щом трябва нещо да постигнат. Те много жестоко се отнасяли към своите роби и слуги. Мисля, че на това са свикнали във Вест-Индия. Всички се отличавали с жестокост, особено мис Селия, последната от рода, преселил се тук. Било отдавна, вече след освобождението на робите, но тя така свикнала да бие с камшик своята слугиня мулатка, сякаш все още и била робиня. За това разказват старците негри. Те също са казвали, че ако някой от Блесонвилите умира, дяволът чакал душата му сред черните борови гори.

След гражданската война те умрели доста бързо, понеже живеели в нищета в изоставената плантация. В края на краищата останали само четири момичета, сестри. Живеели в старата къща, влачейки мизерно съществувание, само с няколко негри, които живеели в старите къщи и работели на обществените земи. Те били затворени, срамували се от своята бедност. Хората понякога с месеци не ги виждали. Ако имали нужда от нещо, изпращали негъра в града.

Старите жители помнят, когато при тях дошла да живее мис Селия. Тя дошла отнякъде от Вест-Индия, където някога е живял целият род. Тя била красива, приятна жена около тридесетте. Но и тя не общувала много с местното население, както и нейните сестри. Тя довела и слугинята мулатка и цялата жестокост на рода Блесонвили се изливала върху тази девойка.

Преди много години познавах един негър, който е видял как мис Селия вързала девойката към едно дърво съвършено гола и я биела с камшик. Никой не се изненадал, когато тя изчезнала. Всички смятали, че тя просто е избягала.

И ето че един ден през пролетта на 1890 година мис Елизабет, най-младата от сестрите Блесонвил, се появила в града. Било много чудно, че го е направила лично. Дошла в града за припаси. Както се изяснило от разговора, всички негри напуснали имението Блесонвил. Изчезнала също и мис Селия и никой не знаел заминала ли е обратно във Вест-Индия, или някъде се е скрила. Сестрите смятали, че тя е заминала обратно, но Елизабет била уверена, че леля й все още се намира в къщата. Тя не обяснила какво точно има предвид, а просто си купила провизиите и заминала.

След месец един негър дошъл в града и съобщил, че мисис Елизабет живее сама в къщата, а трите й сестри някъде изчезнали. Мисис Елизабет не знае къде са заминали и много се страхува да остане сама в къщата, но не знае къде да отиде. Тя не е виждала нищо друго, освен имението и не е имала нито роднини, нито приятели. Но от нещо смъртно се уплашила. Негърът казал, че тя живее заключена в стаята и цяла нощ горят свещи.

И веднъж през тъмна пролетна нощ мисис Елизабет е втурнала в града на кон, полужива от страх. Тя паднала от седлото направо на площада в пълно безсъзнание. Когато дошла на себе си, разказала, че е открила в къщата тайна стая, за която от сто години никой не знаел. И там намерила своите сестри, обесени една до друга. Освен това тя разказала, че нещо я преследва и едва не размазало главата й с брадва, но я успяла да скочи на коня и да избяга.

Тя буквално се побъркала от страх, но не могла да обясни какво точно я е гонило. Само казала, че то приличало на жена с жълто лице.

Веднага около стотина мъже скочили на конете и се понесли към имението. Те претърсили къщата от мазето до покрива, но не намерили никаква скрита стая или останки от нейните сестри. Но те открили брадва, забита с нечовешка сила в подпората на вратата и на нея кичур от косата на Елизабет. Всичко било точно така, както тя го разказала. Но когато й предложили да се върне и да покаже скритата стая, тя едва не полудяла.

Щом се поуспокоила, съгласила се да приеме от гражданите малко пари на заем — тя била твърде горда, за да приеме подаяния, и заминала за Калифорния. Мис Елизабет така и не се върна в този край, но заедно с парите тя изпрати писмо, от което разбрахме, че се е омъжила.

Никой не купи къщата. Тя остана такава, каквато я напусна мис Елизабет. Хората постепенно разграбиха покъщнината и мебелите. Негрите се плашеха да ходят там през нощта, ходеха само денем.

— А какво говореха хората за историята на мис Елизабет? — поинтересува се Грисвел.

— Хората мислеха, че нещастната девойка се е побъркала, понеже е живяла толкова време сама в празната къща. Но някои вярваха, че девойката мулатка Джоан не е избягала, а се е скрила в дома и е уталожила ненавистта си, като е убила мис Селия и трите сестри на Елизабет. Неведнъж претърсваха с кучета гората около имението, но никакви следи не се откриха. Ако наистина е съществувала тайна стая в къщата, мулатката би могла да се скрие там, ако въобще във всичко това имаше капка истина.

— Тя не би могла да се крие там толкова дълго, — промърмори Грисвел. — Във всеки случай тази твар в къщата има нечовешки произход.

Танер от главния път зави по междуселския.

— Все пак къде отиваме?

— На няколко мили от тук живее стар негър. Искам да поговоря с него. Имаме работа, която изисква нещо по-голямо от разума на белия човек. Черните хора знаят повече за някои неща. Този старец е почти на сто години. Много отдавна, още през време на робството, по непонятна прищявка, неговият господар му дал образование. И след отмяната на робството този негър е пребродил едва ли не целия свят. За него казват, че е магьосник.

Грисвел потрепери като чу това. Той напрегнато се вглеждаше в зелената стена на гората, която вече беше съвсем близо до пътя. Мирисът на борове се смесваше с аромата на непознати растения и цветя. Но преобладаващата тук миризма беше на гнилост и разложение.

И отново отвратителният мирис и тъмният ужас на тези тайнствени горски дебри го потиснаха.

— Магьосник! — промърмори Грисвел. — Бях забравил за тях и никога не бих свързал това понятие с черния Юг. Винаги съм свързвал магьосничеството със стари криви улички и крайбрежни градчета, с изкривените покриви на къщите, построени много отдавна и още помнят как нощем покрай тях са бродили таласъми. Вълшебството винаги е присъствало в старите градчета на Англия. Но това е много по-ужасно от която и да е легенда на добрата стара Англия. Тези зловещи борове, старите изоставени къщи, изоставени плантации, тайнствени черни народи, стари страхове за тъмни ужасии — Господи, какви чудовищни древни страхове има на този континент, който глупаците наричат „млад“!

— Ето дома на стария Якоб, — обясни Танер и спря колата.

Грисвел видя разчистен участък от гората, в края на който се виждаше ниска къщичка, потънала в сенките на дърветата. Боровете бяха по-малко. Преобладаваха дъбовете и кипарисите с парчета сив мъх по стволовете. Къщичката беше закрепена на самия край на блато, заобиколено с буйна растителност. Тънки струйки дим се виеха от опушения комин.

Излезе от колата и безропотно последва шерифа. Шерифът бутна вратата и се наведе, за да влезе в полутъмното помещение. Единственото прозорче пропускаше малко светлина. Старият негър беше клекнал и гледаше котлето върху открития огън на огнището. Той погледна пристигналите, но дори не благоволи да стане. Изглеждаше неимоверно стар. Лицето му беше гъста мрежа от бръчки, но очите, тъмни и живи, моментално се замъглиха.

Танер с поглед посочи на Грисвел здраво сковано кресло, а за себе си взе табуретка и я постави до огнището, срещу стареца.

Очите на стареца блестяха, но от време на време се замъгляваха, сякаш разумът напускаше немощното, разрушено от времето тяло.

— Якоб, — веднага хвана бика за рогата Танер, — дойде време да разкажеш това-онова. Зная, че ти е известна тайната на имението Блесонвил. Никога не съм те разпитвал за това, тъй като до мен не се отнасяше. Но миналата нощ в имението е убит човек, а този човек го чака бесилката, ако не ми разкажеш що за проклятие лежи в тази стара изоставена къща.

— Блесонвил, — проговори старецът и гласът му беше свеж и звучен, а речта му никак не приличаше на диалекта на черните хора, които населяват тези вечнозелени гори. — Те бяха горд народ, сър, горд и жесток. Мнозина от тях загинаха във войната, някои бяха убити на дуели — говоря за мъжете, сър. Някои умряха в имението… в старата къща… — гласът му премина в несвързано дърдорене.

— Какво къщата? — спокойно попита Танер.

— Мис Селия беше най-гордата от тях и най-безмилостната. Черните хора я ненавиждаха, а повече от всички я ненавиждаше Джоана, мулатката. Във вените на Джоана също е текла бяла кръв и тя също беше горда. Мис Селия я биеше като робиня.

— Каква е тайната на къщата? — настойчиво попита Танер.

Мъгливата пелена изчезна от очите на стареца, те станаха тъмни и студени като залети от лунна светлина.

— Тайна ли? Не разбирам, за какво ви е, сър.

— В продължение на много години старата къща пази своята тайна. Ти знаеш ключа за нейното разгадаване, нали?

Старецът пребърка чорбата. Сега той изглеждаше напълно здрав.

— Сър, животът е прекрасен, даже за черния човек.

— Ти искаш да кажеш, че някой ще те убие, ако ми издадеш тайната?

Но старецът отново забърбори под носа си нещо несвързано и очите му се замъглиха.

— Не някой. Не е човек. Не е човешко същество. Черни богове на блатата. Моята тайна е неприкосновена, тя се пази от Големия Демон, бога на всички богове. Той ще извика по-малкото си братче, за да ме целуне със студеното си езиче — малкото братче с бял полумесец на главата. Аз съм продал душата си на Големия Демон, а затова той ме направи творец на зомби…

Танер беше напрегнат.

— Вече съм чувал тази дума, — каза той меко. — От устата на умиращ черен човек, когато бях дете. Какво означава тя?

Страх изпълни очите на стария негър.

— Казах ли нещо? Не, не! Нищо не съм казал!

— Зомби — настоя Танер.

— Зомби — механично повтори старецът, очите му бяха ясни. — Зомби някога е била жена. На Робския бряг знаят за нея. Барабаните, които бият нощем по хълмовете на Хаити, разказват за нея. Творците на зомби са почетните хора на Дамбеке. Да се говори за нея на бял човек е смърт. Това е една от основните тайни на Големия Дракон.

— Ти говориш за зомби — меко напомни Танер.

— Не трябва да говоря за тях — и тук Грисвел разбра, че старецът мисли на глас, потънал в своите далечни спомени и че той не забелязва това. — Нито един бял човек не трябва да знае, че аз съм танцувал в Черната Церемония на вълшебството и съм станал творец на зомби и зумбези. Големият Дракон наказва развързания език със смърт.

— Зомби е жена, нали? — опитваше се да отгатне Танер.

— Била е — промърмори старецът. — Тя знаеше, че аз съм творец на зомби, тя дойде и стоя в къщата ми, искаше ми ужасна отрова — отвара от костите на змия, кръв от прилепи вампири и роса от гарваново крило. Тя танцува и в Черната церемония — тя беше зряла, за да зумбези… Черна отрова… да стане… беше всичко, което трябва… беше красива и не можех да й откажа…

— Коя? — настойчиво попита Танер, но главата на стареца клюмна върху сухата му гръд и той не отговори. Като че ли старецът дремеше седнал. Танер безуспешно го разтърси за рамото. — Ти даде отрова, за да направиш жената зомби? Какво е това зомби?

Старецът неспокойно се размърда и отново започна да бълнува:

— Зумбези повече не е човек. Тя не познава нито роднини, нито приятели. Тя е заедно с Черния свят, с неговия народ. Тя е повелител на демоните на природата — на совите, на прилепите, на змиите и може да докара тъмнина, за да угаси малка светлина. Тя се плаши само от куршум и стомана, но ако не я убие куршум или стомана — тя живее вечно. Не яде човешка храна. Живее като прилепите в пещера или в стара къща. Времето нищо не значи за нея: час, ден, година — все едно. Тя не говори с човешки глас, но може да хипнотизира живо същество със звука на гласа си, тогава тя убива човека и може да командва безжизнено тяло, докато не изстине плътта. Докато не изтече кръвта, трупът й е роб. Прави й удоволствие да убива хора.

— А защо му трябва на човек да става зомби? — попита Танер.

— Омразата — прошепна старецът. — Омразата и отмъщението!

— Името й е Джоан? — меко попита шерифът. Името сякаш проникваше през пелената на слабоумието, която беше покрила разума на чародея. Той се стъписа и сякаш пелената падна от очите му. Те отново станаха твърди и блестящи като мокър гранит.

— Джоан ли? — попита той също така меко и бавно. — Вече отдавна не съм чул това име. Изглежда, че съм спал, джентълмени, нищо не помня. Моля за извинение. Старците заспиват до огнището, както кучетата. Вие ме питахте за Блесонвилите? Господа, ако ви кажех защо не мога да ви отговоря, то вие бихте нарекли това просто суеверие. Но нека Бог на белия човек бъде мой свидетел…

Като каза това, той протегна ръка над огъня за съчки и разрови купчината. Гласът му секна, чу се вик и той конвулсивно си дръпна ръката. И ужасна, биеща с опашката твар, беше увиснала на нея. Около ръката на магьосника се виеше пъстра дълга лента, която отново се готвеше да нанесе удар с главата в мълчалива, смъртна ярост.

Силно викайки, старецът падна в огнището и преобърна врящото котле… От огъня Танер извади горяща главня и я стовари върху плоската глава. Старият Якоб престана да стене и лежеше неподвижно, спокойно, устремил стъклените си очи в тавана.

— Мъртъв ли е? — прошепна Грисвел.

— Мъртъв — сякаш ехо, откликна Танер. — Мъртъв е като Юда Искариотски! — бързо изрече той и намръщено погледна извиващата се змия. — Тази адска змия вкара толкова отрова в неговите вени, че би стигнала за дузина хора. Но, струва ми се, страхът и шокът го убиха.

— Какво ще правим?

— Ще оставим тялото тук. Никой няма да му навреди ако затворим вратата така, че да не могат да влязат диви свине. Утре ще закараме тялото в града. Предстои ни друга работа тази нощ. Да вървим.

Грисвел се стараеше да не докосне трупа, докато помагаше на Танер да го сложат на кревата, а след това, препъвайки се, излезе отвън. Слънцето беше заседнало зад хоризонта и сега изглеждаше като ярък червен пламък между черните стволове на боровете.

Те мълчаливо седнаха в колата и потеглиха обратно по стария път.

— Той каза, че Големият Дракон ще изпрати по-малки си брат — каза Грисвел.

— Глупости! — избоботи Танер. — Змиите обичат топлото, а и блатото гъмжи от тях. Тя се е намъкнала в къщата и се е свила между съчките. Старият Якоб я обезпокои и тя го ухапа. В това няма нищо свръхестествено… — След кратка пауза той добави с друг тон: — Наистина, никога не съм виждал гърмяща змия да ужилва без предупреждение. И за първи път виждам змия с бял полумесец на главата.

Те излязоха на главния път, когато шерифът отново заговори:

— Нима тази мулатка Джоан се е крила в къщата през всичките тези години?

Грисвел мълчаливо сви рамене.

— От друга страна, старият Якоб направо посочи това. Времето нямало значение за зомби. Интересно, какво би могло да означава това?

Но Грисвел нямаше настроение за разговор.

След последния завой Грисвел с голямо усилие издържа зловещата гледка на старата къща, която се издигаше като черна маса на фона на червения залез. Мисълта за тайнствения ужас, който се криеше в нея, се върна с цялата си сила.

— Погледнете! — прошепна той с пресъхнали устни, когато те спряха до дома.

Танер учудено погледна.

Зад балкона на имението излетя облак гълъби и се понесе нататък — черни точки на обагреното небе.