Робърт Хауърд
Гълъби от Ада (3)

Глава 3
Зовът на зомби

Те не се помръднаха дотогава, докато гълъбите изчезнаха от погледа им.

— Е, най-после и аз ги видях, — тихо проговори Танер.

— Може би само на обречените е съдено да ги видят, — прошепна Грисвел. — Онзи бродяга също ги е видял.

— Нощес ще изясним това, — спокойно отговори Танер, слизайки от колата. Грисвел забеляза обаче привичното му движение към кобура с пистолета.

Дъбовата врата беше спаднала на счупените панти. Звуците от техните стъпки шумно отекваха по каменния под. Мръсните прозорци отразяваха пламенните езици на залеза. Когато влязоха в просторния хол, Грисвел отново видя следите, които отбелязваха пътя на мъртвия човек.

Танер донесе одеяла от колата и ги постла до камината.

— Аз ще легна по-близо до вратата, — каза той. — А вие там, където спахте предишната нощ.

— Няма ли да запалим огън в камината? — предложи Грисвел, ужасен от мисълта за това, което скоро ще покрие този дом.

— Не трябва. Но нали имаме фенери. Ще легнем на тъмно и ще изчакаме развоя на събитията. Умеете ли да си служите с оръжие, ако ви го дам?

— Мисля, че да. Никога не съм стрелял с револвер, но зная как става.

— Добре, тогава оставете стрелбата на мен, ако е възможно. — Шерифът извади своя револвер и изпразни барабана на колта, като внимателно провери всеки патрон. След това отново зареди оръжието.

Грисвел нервно ходеше назад-напред и с тъжен поглед изпращаше умиращия залез. Той имаше вид на скъперник, който гледа как потъва златото му.

Той се облегна на камината и погледна надолу към пепелта, покрита с прах. Възможно е този огън да е напалила самата Елизабет Блесонвил преди повече от четиридесет години. Тази мисъл беше ужасяваща. Той лениво разрови пепелта с върха на обувката. Нещо се показа сред главните — парче от хартия, стара и пожълтяла. Без особено желание Грисвел се наведе и го извади от пепелта. Беше тетрадка в разпадаща се картонена подвързия.

— Какво намерихте там? — попита Танер, като спусна надолу дулото на револвера си.

— Стара тетрадка. Изглежда като дневник. Страниците са изписани, но мастилото е избледняло, а и хартията е в такова състояние, че нищо не може да се разбере. Как мислите, защо се е озовала в камината и не е изгоряла?

— Захвърлена е, след като огънят е изгорял, — предположи Танер. — Възможно е някой да я е намерил по-късно и да я е хвърлил в камината. Някой от онези, които са откраднали мебелите, и не е умеел да чете.

Грисвел прелисти измачканите листа и напрегнато се вглеждаше в червеникавите завъртулки при светлината на залязващото слънце. Той се изправи.

— Ето тук писаното се разбира! Слушайте!

„Аз зная, че в дома има някой, освен мен. Чувам как някой ходи по къщата нощем, когато слънцето е залязло и боровете са черни. Често нощем чувам как някой се суети около моята врата. Кой е това? Някоя от сестрите ми? Или леля Селия? Ако е някоя от тях, защо ще се крият? И защо тя пуска дръжката на вратата и тихо си отива, щом отворя вратата? Не! Не! Боя се! О, Боже, какво да правя? Плаша се да остана тук, но къде да отида?“

— Не може да бъде! — възкликна Танер. — Изглежда, че това е дневникът на Елизабет Блесонвил! Продължавайте!

— Не мога да разбера останалото, — отговори Грисвел. — Аха, ето тук може да се разберат още няколко страници. — Той прочете:

„Защо всички негри избягаха, след като изчезна леля Селия? Моите сестри са мъртви. Аз зная, че те са мъртви. И чувствувам, че са умрели в ужасен страх и агония. Но защо? Ако някой е убил леля Селия, то защо трябваше да убива и бедните ми сестри? Те винаги са били добри към черните хора…“

Грисвел прекъсна четенето и напрегнато се вгледа в текста.

— Откъснато е ъгълче от страницата. Тук е писано още нещо, но с друга дата, макар че не съм много уверен, че датата е друга.

„… ужасна работа, за която ми намекна старата негърка. Тя назова имената на Якоб и Джоан, но така и нищо не обясни, може би се боеше… Не, не! Как може да бъде! Тя е мъртва или е заминала. Но тя се е родила и е възпитана във Вест-Индия и от това, което тя изтърва, аз се досетих, че тя е посветена в една от ужасните церемонии. Как е могла да бъде такова животно!? Това е ужасно! Господи, нима става това по света! Не зная какво да мисля. Ако е тя онова нещо, което броди по къщата нощем, което свири дяволски сладко — не, не, сигурно полудявам. Ако остана тук сама, то и аз ще умра жестоко като сестрите ми, сигурна съм в това!“

Несвързаната хроника завършваше също така несвързано, както и започваше. Грисвел беше толкова погълнат от четенето, че не забеляза как се стъмни и Танер вече му светеше с фенерчето.

Престанал да чете, той потрепери и с ужас огледа тъмния хол.

— Какво ще кажете за това?

— Онова, което и без това подозирах през цялото време, — отговор Танер. — Тази мулатка Джоан се е превърнала в зомби, за да си отмъсти на мис Селия. Вероятно, тя е ненавиждала цялото семейство Блесонвил. Тя е вземала участие в магьосническите обреди на родния си остров дотогава, докато не е станала „зрела“, както каза старият Якоб. Всичко, което й е трябвало, това е Черната Отрова. И Якоб я е снабдил с нея. Тя е убила мис Селия и трите по-стари сестри на Елизабет. Тя би убила и Елизабет, но нещо й е попречило. През всичките тези години тя се е криела в старата къща, както се крие змия в развалини.

— А защо трябваше да убива чужденец?

— Нали чу какво каза старият Якоб, — напомни Танер. — Убиването на хора доставя на зомби удоволствие. Тя е подмамила Бранер горе и му е счупила главата с брадва, а после, сложила в ръката му брадвата и го е насочила надолу, за да убие и тебе. Нито един съд не би повярвал в това. Но ако ние представим нейното тяло като доказателство, това ще бъде достатъчно, за да докажем твоята невинност. Ще повярват на моята дума, ако кажа, че именно тя е убила Бранер. Якоб каза, че тях може и трябва да се убиват… като се отчитам пред съда, няма да се впускам в подробности.

— Но тя ни гледаше от стълбата през балкона, — тихо каза Грисвел. — Защо не открихме следи по стълбата?

— Възможно е всичко това само да ти се е присънило. Възможно е зомби да е в състояние да проектира своя дух — дявол знае! Защо се опитваш да обясниш онова, което е извън нашето разбиране? Я по-добре да пристъпим към нашата вахта.

— Не гасете светлината! — без да иска извика Грисвел, но бързо се окопити. — Да, разбира се, угаси я. Трябва да бъдем на тъмно, както… — той заекна. — Както бяхме аз и Бранер.

Но щом стаята потъна в мрак, от страх му прилоша. Той лежеше треперейки, чувствуваше как лудо биеше сърцето му, сякаш не му достигаше кислород.

— Вест-Индия сигурно е най-зловещото място в света, — тихо проговори Танер. Пистолетът му проблясваше върху одеялото. — Чувал съм за зомби. Но никога досега не знаех и за зумбези. Очевидно, някакво наркотическо средство са приготовлявали магьосници разни, за да предизвикват умопомрачаване на жените. Но това не обяснява другите неща. Например хипнотичните сънища, дълговечността, способността да владеят труповете — не, зумбези не може да бъде просто побъркана жена. Това е чудовище, нещо повече от човешко същество, родено от вълшебните сили, в чиято власт са черните блата и джунглите.

Грисвел си наложи да лежи спокойно. Като че ли времето беше спряло. Той чувствуваше, че нещо го задушава. Тази неопределеност стана непоносима при опита му да овладее нервите си. Стисна зъби и така ги държа, докато не го заболяха челюстите. Ноктите му се впиха дълбоко в дланите.

Той не можеше дори да си представи какво ги чакаше. Дяволът несъмнено ще се появи пак, но как? Ще го има ли отново това ужасно сладко свирене, ще ги има ли отново босите крака надолу по скърцащата стълба, или вместо това, удар с брадва от тъмнината? Кого ще избере за жертва — него или Танер? А може би Танер е вече мъртъв? Той нищо не виждаше в тъмнината, но чуваше спокойното дишане на шерифа.

Да, изглежда, че нервите на шерифа бяха от стомана. Но дали този, който сега спокойно диша до него, е Танер? Може би дяволът вече е дошъл в тъмнината, заел е мястото на шерифа и сега с кръвожадно злорадство подготвя следващия удар? Хиляди отвратителни фантазии се мятаха в главата му.

Чувствуваше, че ще полудее, ако веднага не скочи, диво да закрещи и изхвръкне вън от тази проклета къща. Дори страхът от бесилката не можеше да го удържи, тук, на пода в тъмнината. Внезапно ритъмът на дишането на Танер се наруши и Грисвел се почувствува така, сякаш го обляха с кофа студена вода. Някъде отгоре се донесоха звуци на дяволски сладки ноти — свиренето…

Инстинктът на Грисвел се притъпи и потопи мозъка му в тъмнина, по-дълбока от тази, която го заобикаляше. Известно време той се намираше в абсолютен мрак, а после усещането за движение беше първото нещо, което отбеляза заспиващото му съзнание. Той тичаше като луд, препъвайки се по невероятно неравен път. Всичко около него бе потопено в тъмнина и мрак и той тичаше слепешката. Смътно си представяше, че, изглежда, е излязъл от тази страшна къща и че е пробягал няколко мили, преди потопеният му в ужас мозък да започне да функционира. Вече му беше все едно: обесен заради убийство, което не е извършил, или връщането в тази кошмарна къща. Беше обхванат от единствената възбуда: да тича, да тича, да тича, както тича сега, без посока, докато му стигнат силите.

Мъгливата пелена все още не беше паднала от мозъка му, но той почувствува смътно учудване, че не вижда звездите през клоните на дърветата. Искаше да види накъде тича. Той вярваше, че се изкачва по хълм, и това беше странно, защото няколко мили от имението нямаше нито един хълм. После отпред и над него се появи мъждива светлина.

Той се катереше срещу нея, стъпвайки по някакви издатини, които получаваха все по-симетрична форма. А после го порази ужас, когато разбра, що за звук го приглуши — страшно, подигравателно пищене. То разсея мъглата. Но какво, какво беше това? Къде беше той? Пробуждането и яснотата на мисълта бяха главозамайващи, също като удар от брадвата на касапин. Той не е бягал по път и не се е изкачвал по хълм! Той се е изкачвал по стълбата!

Той все още беше в къщата на Блесонвилите! И той се изкачваше по стълбата!

Нечовешки вик се изтръгна от гърлото му. И заглушавайки го, лудото свистене прерасна в демоничен тътен на нечовешко ликуване. Той се опитваше да се спре, да се обърне назад или поне да се притисне към перилата. Воплите му нетърпимо звъняха в собствените му уши. Силата на волята беше парализирана. Тя не съществуваше. Повече нямаше воля. Изпусна фенерчето и съвсем забрави оръжието в джоба. Не владееше тялото си. Краката му се движеха тромаво, действаха като части на механизъм, несвързан с мозъка, подчинени на извънземна сила. На нейната воля. Непрекъснато тропащи по стъпалата, те го влачеха, тласкаха го нагоре по стълбата срещу дяволския зов, срещу дяволското зарево горе…

— Танер! — крещеше той. — Танер! За Бога, помогнете!

Но гласът му засядаше в гърлото. Той вече стигна до горната част на площадката. Той влезе навътре в хола. Свиренето постепенно затихна, докато съвсем не престана. Той не видя откъде идва тази слаба светлина. Като че ли тя нямаше централен фокус. Но после видя ужасна фигура, която се доближаваше до него. Приличаше на жена, но никоя жена в света не може да върви така, да се прокрадва покрай стената и никоя жена няма такова зловещо лице, такова жълто, отвратително и безумно лице. Видя и блясъка на остра стомана в издигнатата ноктеста ръка, опита се да изкрещи, но езикът не му се подчини.

После нещо оглушително изтрополи зад него: сенките се разкъсаха от езика на пламък, който освети отвратителната фигура, която падна назад и се разнесе нечовешки пронизващ вик.

В тъмнината след гърмежа Грисвел падна на колене и закри лицето си с ръце. Той не чу гласа на Танер. Едва когато ръката на шерифа го хвана за рамото, Грисвел излезе от умопомрачителното състояние.

Светлината го заслепи. Премигвайки и защитавайки се с ръка от светлината, той погледна Танер в лицето. Шерифът беше пребледнял.

— Невредим ли сте? Боже, какво стана с вас?… Тази месарска брадва на пода!…

— Аз вървях, — измънка Грисвел. — Вие стреляхте навреме… Дявол! Къде е той? Къде отиде?

— Слушайте!

Някъде от дълбочината на къщата достигаха отвратителни шляпащи звуци, също като че ли нещо се блъскаше и извиваше в смъртни конвулсии.

— Якоб беше прав, — мрачно каза Танер. — Куршум може да ги убива. Убих я, всичко е наред. Не трябваше да използвам фенерчето, но светлината беше недостатъчна. Когато свиренето ви завладя, вие едва не ме настъпихте. Зная, че бяхте хипнотизиран или нещо такова. Тръгнах след вас нагоре по стълбата. Трябваше да се наведа много ниско, да се крия зад гърба ви, за да не ме забележи. Твърде дълго чаках, за да стрелям точно, но видът й ме парализира. Вижте!

Лъчът на фенера се плъзна към дъното на хола и сега той светеше силно и ярко. Той освети в стената отвор, от който преди това нямаше и помен.

— Тайната врата, която е намерила мис Елизабет, — развълнувано прошепна Танер. — Да отидем!

Той претича през хола и на Грисвел не му оставаше нищо друго, освен да го последва. Плющенето и блъсканицата идваха откъм тази тайнствена врата, но сега тези звуци бяха престанали.

Светлината разкри тъмен коридор, който като тунел пресичаше дебелата стена. Без да се колебае, Танер се шмугна в него.

— Може би нейното мислене няма нищо общо с човешкото, — говореше той, като си осветяваше пътя. — Но й стигна ума на тази твар да унищожи следите от миналата нощ, за да бъде невъзможно да я преследват. Тук има стая — тайната стая на къщата на Блесонвилите!

И точно тогава Грисвел завика:

— Боже мой! Това е същата стая без прозорци, която сънувах. Стаята с трима обесени! А-а-а…

Лъчът на фенера, който играеше по стените на кръглата стая, внезапно се спря. В широкия кръг на светлината се появиха три фигури, три високи сгърчени мумии в останки от старомодни дрехи от края на миналия век. Телата висяха на синджири, увиснали от тавана.

— Трите сестри Блесонвил! — прошепна Танер. — Във всеки случай мис Елизабет не е била побъркана!

— Вижте там в ъгъла! — Грисвел едва владееше гласа си.

Светлината на фенера се придвижи, а после се спря.

— Било ли е някога това жена? — прошепна Грисвел. — Боже, вижте лицето й, даже като мъртво. Вижте тези костеливи ръце с черни нокти като на звяр. Да, това някога е било човек, виждате ли, запазили са се даже останки от стара бална рокля. Само не разбирам, откъде прислужничката мулатка е имала такова облекло?

— Това е било леговището й в продължение на четиридесет години, — намръщено каза Танер, като гледаше ужасната твар, простряна в ъгъла. — Това ви оправдава, Грисвел. Побъркана жена с брадва — това е всичко, което трябва да знаят властите. Боже, що за място! Но каква дяволска натура трябва да имаш, за да се отдадеш на тези магьоснически обреди!

— Жената мулатка ли е? — прошепна Грисвел с ужас, който затъмни всички кошмари на нощта.

Танер отрицателно поклати глава.

— Вие неправилно разбрахте мърморенето на стария Якоб и онова, което е написано от мис Елизабет. Тя, разбира се, се е досещала, но фамилната гордост е сложила печат на устата й. Грисвел, сега разбрах — мулатката е отмъстила, но не така, както ние предполагахме. Тя не е пила от Черната отрова, която Якоб е приготвил за нея. Тя е била предназначена с друга цел — да я смеси с храната или с кафето на мис Селия. После Джоан е избягала, като след себе си е оставила семената на злото.

— Така значи, това не е мулатката? — прошепна Грисвел.

— Когато я видях там, в хола, вече знаех, че това не е мулатката. Даже сега тези обезобразени черти са запазили наследствената красота. Видях нейния портрет и не греша. Тук лежи съществото, което някога е било Селия Блесонвил!