Робърт Хауърд
Черният колос (3)

3

Още в ранни зори по улиците на Хорайа наизлязоха тълпи, за да наблюдават войските, задаващи се откъм южната порта. Армията най-сетне бе тръгнала. Това бяха рицарите, блестящи в кованите си брони с разноцветни пера, веещи се над излъсканите им шлемове. Конете им, нагиздени с копринени покривала и седла от лъскава кожа, танцуваха, насочвани от ездачите си. Слънчеви лъчи хвърляха отблясъци от върховете на копията им, които се издигаха като гора над армията, а дълги тесни знамена се полюшваха от бриза. Всеки рицар носеше и знак на благоволение, даден от някоя дама — ръкавица, шалче или роза, закачени или на шлема му, или пристегнати към колана на меча. Това бе рицарството на Хорайа — 500 души на брой, предвождани от граф Теспидес, за когото хората казваха, че има аспирации за ръката на самата Ясмела.

Те бяха следвани от лека кавалерия на дългокраки коне. Ездачите бяха в мнозинството си планинци, стройни мъже с източени лица; островърхи леки шлемове покриваха главите им, а плетените им ризници проблясваха изпод развяващите се кафтани. Оръжие им беше внушаващият ужас шемитски лък, чиято стрела лети на петстотин крачки. Тези пет хиляди души се предвождаха от Шупрас, който яздеше начело с мрачно лице.

Веднага след тях маршируваха копиеносци, както обикновено малко на брой, защото в Хорайа се считаше, че кавалерията е единствената благородна служба в армията. В жилите им, както и у рицарите, течеше древна котска кръв — това бяха синове от бедни семейства, неуспели мъже, безпарични младежи, които просто не можеха да си позволят коне или броня, общо 500 на брой.

Наемниците завършваха шествието — 1000 ездачи и 2000 войници с копия. Стройните коне на кавалеристите изглеждаха здрави и диви като конниците, те не се изправяха на задните си крака. Имаше някаква зловеща деловитост в тези професионални убийци, ветерани от кървави сражения. Облечени от глава до крака в плетени ризници, те носеха леки шлемове без забрала върху качулките, изплетени от материята на ризниците. Щитовете им не бяха украсени, на дългите им копия не се развяваха флагове. На седлата им висяха бойни секири и стоманени боздугани, а на хълбока на всеки от тях висеше дълъг, широк меч. Пехотинците бяха въоръжени по същия начин, но вместо копия носеха пики.

Това бяха хора от много раси. Тук имаше източени хайперборейци, с едри кости, бавна реч и склонност към насилие; кестеняви гъндърейци от северозападните хълмове; пъргави зингарци със стърчащи черни мустаци и буйни глави; аквилонци от далечния Запад. Но всички, с изключение на зингарците, бяха хайборейци.

Зад всички пристъпваше камила, богато украсена, водена от рицар, яхнал огромен боен кон. Те бяха заобиколени от група бойци, подбрани измежду кралската гвардия. Под копринения балдахин, закрепен над седлото на камилата, седеше стройна, облечена в коприна фигура, и при вида й тълпата (която никога не пропускаше да отбележи кралско присъствие) изпадна в див възторг, започна да хвърля шапки във въздуха и оглушително да я приветства.

Конан Кимериеца, неспокоен, въпреки бронята си, гледаше натруфената камила неодобрително и се обърна към Амалрик, който яздеше до него, облечен в позлатена плетена ризница със златен нагръдник и шлем, над който се развяваше кичур от конска грива:

— Принцесата иска да дойде с нас. Може и да е издръжлива, но е твърде крехка за тази работа. Както и да е, но поне ще трябва да махне тези одежди.

Амалрик засука мустак, за да скрие усмивката си. Очевидно Конан считаше, че Ясмела ще трябва да запаше меч и да вземе участие в схватката, както жените на варварите, които често воюваха.

— Жените на хайборейците не воюват като вашите кимерийски жени, Конан — каза той. — Ясмела язди с нас, за да наблюдава битката. Между другото — той се помести, в седлото си и понижи глас, — между нас казано, на мене ми се струва, че принцесата просто не смее да остане. Тя се страхува от нещо…

— Бунт? Може би трябваше да обесим няколко граждани, преди да потеглим…

— Не. Една от прислужниците й се разбъбри и спомена за… Нещо, което идвало в двореца нощем и плашело Ясмела до побъркване. Не се съмнявам, че е някакъв дяволски трик на Натохк. Конан, ние се борим срещу нещо повече от обикновена плът и кръв.

— Е, добре, — изсумтя кимериецът — по-добре е да излезеш срещу врага, отколкото да го очакваш.

Той хвърли поглед към дългата върволица фаланги, хвана юздите с една ръка и по стар навик извика фразата на потеглящите на бой наемници:

— Ад или плячка, момчета… ходом… марш!

Далече назад, зад края на дългата колона, величествените порти на Хорайа се затръшнаха. Развълнувани жители се подредиха около бойците. Те разбираха, че това, което наблюдават, ще им донесе живот или смърт. Ако войската претърпеше поражение, бъдещето на Хорайа щеше да бъде изписано с кръв. За ордите, които нахлуваха откъм юг, милостта бе нещо непознато.

Бойните колони маршируваха през целия ден, минавайки през ливади, насечени от малки ручеи, а теренът постепенно започна да се издига. Пред тях се простираше дълга верига от хълмове, плътно закриващи хоризонта от изток до запад. Те издигнаха бивак на северните склонове на тези хълмове за през нощта и покрай лагерните огньове наклякаха посетители от местните племена — мъже с пламтящи очи и извити носове, които повториха новините, дошли откъм загадъчната пустиня. В историите, които разказваха, името на Натохк се вплиташе като пълзяща змия. По негова заповед демоните на въздуха донасяли гръмотевици, ветрове и мъгли, а чудовищата на подземния свят разтърсвали земята със зловещ тътен. Той извличал огън от въздуха, за да изпепели портите на оградените градове и да изпече живи облечените в броня войни. Редиците на бойците му покривали пустинята, а заедно с него пътувала в бойни колесници петхилядна стигийска армия под предводителството на разбунтувалия се принц Кутамун.

Конан слушаше невъзмутимо. Неговият занаят бе сражаването. Животът беше една непреставаща битка или серия от битки; откакто се бе родил, Смъртта беше негов постоянен спътник. Тя го дебнеше отстрани, гледаше през рамото му над масите за хазарт, костеливите й пръсти подрънкваха с чашите за вино. Тя се изправяше над него — една закачулена и чудовищна сянка, когато лягаше да спи. Той не възразяваше срещу присъствието й така, както кралят не възразява срещу присъствието на виночерпеца си. Някой ден костеливите й пръсти щяха да се затворят и това щеше да е всичко. Бе достатъчно, че живее сега.

Обаче другите не бяха така безразлични към страха както той. Прибирайки се след огледа на нощните часови, Конан спря рязко, когато стройна, завита в пелерина фигура се изпречи пред него с протегната ръка.

— Принцесо! Трябваше да си в леглото си.

— Не можах да заспя. — Тъмните й очи се озъртаха неспокойно в тъмнината. — Конан, страхувам се!

— Страхуваш се от някой от войската? — ръката му хвана дръжката на меча.

— Не от човек — потръпна тя. — Конан, има ли нещо от което се страхуваш ти?

Той помисли, подръпвайки бузата си.

— Да! — призна той накрая. — От проклятието на боговете.

Тя отново потръпна.

— Аз съм прокълната! Зловещо създание от бездната ме е избрало. Нощ след нощ то се крие из сенките и ми шепне отвратителни тайни. Иска да ме отвлече със себе си в преизподнята, за да ме направи своя кралица. Не смея да заспя — ще дойде и тук, както правеше в двореца. Конан, ти си силен, остани с мене! Страх ме е!

Тя вече не беше принцеса, а просто ужасено момиче. Гордостта бе паднала от нея, но тази голота не я притесняваше. В нейния трескав страх тя бе отишла при онзи, който и се струваше най-силен. Онази безжалостна сила, която й бе отвратителна в началото, сега я бе привлякла.

Вместо отговор, той свали аленочервения си плащ и я загърна в него, грубовато, сякаш всякаква нежност му е неприсъща. Облечената му в желязо ръка за момент се задържа върху нежните й рамене и тя отново потръпна, но не от страх. Някаква вълна от животинска жизненост премина през тялото й, сякаш част от неговата разточително бликаща сила й бе придадена.

— Легни тук! — той й посочи едно поразчистено място около примигващия огън. За него нямаше нищо неестествено една принцеса да легне на голата земя до лагерния огън, загърната в плаща на войн. Тя се подчини, без да задава въпроси.

Той седна до нея на един камък, поставил меча си през коленете. Осветяван от пламъците на огъня, той изглеждаше като статуя от стомана — някаква динамична сила, намерила за момент покой; не почиваща, а просто неподвижна за малко, очакваща някакъв сигнал, за да се хвърли в страховит скок. Отблясъците на огъня играеха някаква своя игра по лицето му, правейки чертите му да изглеждат като изсечени от материя, може би непозната, но твърда като стомана. Очите му бяха неподвижни, но в тях страстно гореше живот. Той не бе просто див човек — той беше част от дивото, човек, замесен с неукротимите първични елементи на природата; във вените му течеше кръвта на глутница вълци, в мозъка му се криеха замайващите бездни на северната нощ, а сърцето му туптеше с пламъка на обхванати от пожар гори.

Така, полузадрямалата Ясмела заспа, обхваната от прелестното чувство на сигурност. Тя бе усетила, че никаква огнеока сянка няма да се надвеси над нея в тъмнината, докато мрачната фигура до нея я охранява.

И въпреки това веднъж тя се събуди, но не защото бе видяла нещо.

Разбудил я бе шепот на гласове. Отваряйки очи, тя видя, че пламъците на огъня угасват. Чувствуваше се, че наближава зората. В тъмнината тя съзря Конан, който все още седеше на камъка, видя и дългия син отблясък на острието на меча му. Близо до него бе приклекнала друга фигура, върху която ниските пламъци на огъня хвърляха слаба светлина. В просъница Ясмела различи профила на извит орлов нос и проблясването на око под бял тюрбан. Човекът бързо говореше на шемитски диалект, който тя трудно разбираше.

— Нека Бел ми пречупи ръката! Говоря истината! В името на Деркето, Конан, аз наистина съм кралят на лъжците, но няма да излъжа стария си другар. Кълна се в дните, когато бяхме заедно крадци в земите на Замора, преди да облечеш ризница! Видях Натохк; заедно с другите коленичих до него, докато се молеше на Сет. Но не си заврях носа в пясъка като останалите. Аз съм крадец от Шумир и зрението ми е остро като на невестулка. Вдигнах поглед и видях воала му да се развява от вятъра. Той го отметна встрани и аз видях… видях… Нека Бел ми е на помощ, Конан, казвам, че видях! Кръвта ми замръзна във вените, а косата ми настръхна. Това, което бях видял, изгори душата ми като нажежено желязо. Не можех да се успокоя, докато не се убедя. Отправих се към земите на Кутчемес. Вратата на храма от слонова кост стоеше отворена, а зад прага се виждаше огромна змия, пронизана от меч. Вътре в купола лежеше тялото на човек, така сгърчено и изкривено, че в началото не можах да го позная, но това бе Шеватас — замореца, единствения крадец на света, чието превъзходство признавам. Съкровището бе недокоснато — лежеше на блестящи купове около трупа му. Това е всичко.

— Нямаше кости… — започна Конан.

— Нищо нямаше! — прекъсна го страстно шемитът. — Нищо! Само един-единствен труп!

За момент настъпи тишина и Ясмела се сви от някакъв безименен ужас.

— Откъде е дошъл Натохк? — чу се отново звънкият шепот на шемита. — От пустинята, през една нощ, когато светът бил заслепен и полудял от побеснелите облаци, носени през някаква неземна светлина между треперещите звезди, а воят на вятъра се смесвал с писъците на духовете из безлюдните земи. Онази нощ излезли вампири, вещици се носели голи по вятъра, върколаци виели из пустошите. И се появил той, на черна камила, носейки се като самия вятър, по тялото му играел нечестив пламък, а копитата на камилата светели в тъмнината. Когато Натохк слязъл от нея пред храма на Сет край оазиса Афака, животното се скрило в нощта и изчезнало. А аз говорих с хора от племената, които се кълнат, че то неочаквано разперило гигантски криле и се стрелнало към облаците, оставяйки след себе си огнена диря. Никой повече не видял камилата след онази нощ, но една черна, зловеща, човекоподобна фигура се примъквала до палатката на Натохк и говорела на неразбираем език с него в тъмнината, преди да съмне. Ще ти кажа, Конан — Натохк е… виж, ще ти покажа образа на онова, което видях оня ден край Шушан, когато вятърът духна встрани неговия воал!

Ясмела видя блясъка на злато в ръката на шемита в момента, когато двамата се надвесиха над нещо. Тя чу Конан да изсумтява и неочаквано над нея се спусна тъмнина. За първи път през живота си Ясмела бе припаднала.

 

 

Зората още бе само намек за просветляване на изток, когато армията отново тръгна на поход. В лагера бяха дошли хора от околните племена на коне, залитащи след изтощителна езда. Те съобщиха, че пустинната орда лагерува край кладенеца на Алтаку. Войниците бързо се отправиха през хълмовете, оставяйки обозите да ги настигнат. Ясмела яздеше с тях и в очите й се бе загнездил страх. Онзи безименен ужас бе започнал да приема дори още по-страшни форми, тъй като тя бе разпознала монетата в ръката на шемита през изтеклата нощ — една от онези, тайно изсичани от последователите на забравения Зугитски култ, с образа на мъж, мъртъв вече три хилядолетия.

Пътят се виеше между хълмовете и минаваше край зъбери, надвесени над пропасти. Тук-там се срещаха села с каменни къщи, измазани с кал. Селяни наизлязоха, за да се присъединят към своите, така че преди още да прекосят веригата хълмове, армията бе нараснала с още три хиляди бойци с лъкове. Малко неочаквано те оставиха хълмовете зад гърба си и пред очите им се разкри завладяваща гледка, която се простираше на юг. Откъм южната си страна хълмовете рязко се спускаха, оформяйки рязка географска граница между платата на Кот и южната пустиня. Така хълмовете образуваха периферията на платата, представляващи една почти непрекъсната стена. В тази си част те бяха голи и пусти, населявани само от племето Захееми, чието задължение бе да охранява пътя на керваните. От хълмовете нататък се простираше пустиня — гола, прашна, безжизнена. Но отвъд хоризонта се намираше Кладенеца при Алтаку и ордата на Натохк.

Под мястото, където бе излязла армията бе проходът Шамла, през който минаваха богатствата на севера и на юга, но през който бяха, преминали и армиите на Кот, Хорайа, Шем, Туран и Стигия. Тук привидно непроходимата стена на хълмовете бе разчупена. В пустинята се врязваха склоновете им, образувайки голи долини, от които една-единствена не бе затворена откъм север и именно тя бе проходът. Изглеждаше като че ли някаква гигантска ръка се е протегнала през хълмовете: два раздалечени пръста образуваха ветрилообразно оформената долина. Пръстите всъщност представляваха широки хребети от двете страни, външните стени на които бяха отвесни, а вътрешните — полегати склонове. Долината се стесняваше и издигаше, преминавайки в плато, заградено от склонове, насечени от дерета. Тук имаше кладенец, няколко каменни кули, населявани от захеемийците.

Именно на това място спря Конан, скачайки от коня си. Той бе захвърлил бронята си в полза на по-привичната му плетена ризница. Теспидес се приближи на коня си и се осведоми:

— Защо спираш?

— Ще ги изчакаме тук — отговори Конан.

— По-достойно за рицари е да се отправим към тях и да ги пресрещнем — отсече графът.

— Ще ни пометат само с числеността си — отговори кимериецът. — Освен това, там няма вода. Ще лагеруваме на платото…

— Моите рицари и аз ще лагеруваме в долината — възрази Теспидес гневно. — Ние сме авангардът и поне ние не се страхуваме от някаква одърпана пустинна паплач.

Конан сви рамене и разгневеният благородник се отдалечи. Амалрик прекъсна издаването на някаква заповед с гръмотевичен глас, за да наблюдава как облечените в блестящите си доспехи рицари се спускат по склона към долината.

— Глупаци! Водата им скоро ще свърши и те ще трябва да се изкачват обратно, за да напоят конете си.

— Да правят каквото искат — отвърна Конан. — Трудно им е да приемат заповеди от мене. Кажи на момчетата да разседлават и да почиват. Походът беше бърз и тежък. Да се напоят конете и нека хората да похапнат.

Нямаше нужда да се изпращат разузнавачи. Пустинята се простираше гола пред погледа им, макар точно в този момент гледката да бе ограничавана от ниски бели облаци, надвиснали над южния хоризонт. Монотонността бе нарушавана от подаващите се изпод пясъците каменни развалини, за които се твърдеше, че били останки от древен стигийски храм. Конан каза на стрелците да слязат от конете и ги разположи по хребетите заедно с планинците. Наемниците и копиеносците от Хорайа той подреди по платото около кладенеца. Назад, близо до мястото, където планинският път се изкачваше на платото, бе издигната шатрата на Ясмела.

И понеже не се виждаше никакъв враг, войниците се отпуснаха да почиват. Шлемовете бяха свалени, качулките отметнати назад, коланите отпуснати. Груби шеги се подмятаха, докато войните гризяха говеждо и надигаха мехове с пиво. Селяните по склоновете също се нагласиха удобно, похапвайки фурми и маслини. Амалрик се упъти към мястото, където Конан седеше гологлав на една канара.

— Конан, чу ли какво разказват селяните за Натохк? Казват, че… Митра, това е дивотия, която даже не може да се повтори! Какво мислиш?

— Понякога в земята лежат семена, без да изгният с векове — отговори Конан. — Но Натохк със сигурност е човек.

— Аз пък не съм толкова сигурен — изръмжа Амалрик. — Между другото, разположил си войските, както би го направил един опитен генерал. Поне е сигурно, че дяволите на Натохк няма да ни изненадат. Митра, каква мъгла!

— Помислих, че са облаци — отговори Конан. — Виж само как настъпва!

Това, което бе изглеждало като облаци, беше плътна мъгла, движеща се на север като един огромен развълнуван океан, бързо скривайки пустинята под себе си. След малко тя обхвана стигийските руини и продължаваше движението си напред. Армията наблюдаваше в захлас. Това бе нещо невиждано… неестествено и необяснимо.

— Няма смисъл да се изпращат разузнавачи — каза Амалрик с отвращение. — Няма да видят нищо. Фронтът й наближава предния край на хребетите. Скоро целият проход и тези хълмове ще бъдат покрити…

Конан, който наблюдаваше носещата се мъгла с нарастващо безпокойство, неочаквано се наведе и опря ухо в земята. Той трескаво скочи, проклинайки.

— Коне и колесници, с хиляди! Земята се тресе под тях. Хей, там! — гласът му изгърмя над долината, стряскайки почиващите мъже. — Пригответе пиките, кучета! Затегнете редиците си.

След този призив войните оформиха бойния си ред, бързо нахлупиха шлемовете си, мушнаха ръце през кожените ремъци на щитовете, а междувременно мъглата се разпръсна като нещо вече ненужно. Тя не се разсея като обикновената мъгла, тя просто изчезна като духнат пламък. И докато преди момент цялата пустиня бе скрита под търкалящите се напред валма, натрупани слой над слой, в следващия слънцето озари голата пустиня от безоблачното небе. Но макар и гола, пустинята вече не бе празна — тя гъмжеше от войни. Мощен рев разтърси хълмовете.

Пред погледа на изумените наблюдатели се разкри едно развълнувано, искрящо море от бронз и злато, над което стоманени остриета проблясваха като съзвездия в небето. С вдигането на мъглата нашествениците спряха като замръзнали, в дълги подредени редици, блестящи под слънцето.

Най-отпред имаше дълга редица от колесници, теглени от могъщите свирепи стигийски коне, с пера на главите — те пръхтяха и се вдигаха на задните си крака, защото голите им водачи опъваха юздите, присвили здравите си крака и напрегнали мишци на тъмните си ръце. Войните по колесниците бяха високи, с ястребови лица в бронзови шлемове, увенчани с полумесец, поддържащ златна топка. Не, това не бяха обикновени стрелци, а благородници от юга, израснали в лов и сражения, за които бе нещо обикновено да убият лъв със стрела.

Зад тях идваше пъстър строй от диви мъже на полудиви коне — войните на Куш, първото от великите черни кралства по пасбищата, южно от Стигия. Те яздеха без седла и юзди, абсолютно голи и телата им блестяха като от ебонит — здрави и гъвкави.

След тях идваше орда, която сякаш беше заляла цялата пустиня. Хиляди и хиляди войнствени синове на Шем: редици от ездачи в люспести ризници и цилиндрични шлемове — известни като асшурите на Нипр, Шумир, Ерук и съседните им градове; диви орди в бели наметала — номадските племена.

И ето редиците започнаха да се огъват и вълнуват. Колесниците се изтеглиха встрани, за да дадат възможност на основната войска да излезе уверено напред. Долу в долината рицарите бяха вече оседлали и граф Теспидес се отправи в галоп по склона към мястото, където беше застанал Конан. Той не благоволи да слезе от коня и с рязък глас заговори от седлото си:

— Вдигането на мъглата ги е объркало! Сега е моментът да атакуваме! Кушитите нямат лъкове и те ще маскират цялото настъпление. Една атака с моите рицари и ще ги натикаме обратно в редиците на шемитите, разрушавайки формацията им. Последвай ме! Ще спечелим тази битка само с един удар!

Конан поклати глава.

— Ако се биехме срещу обикновен враг, щях да се съглася. Но това объркване тук ми се струва повече като примамка, отколкото наистина, сякаш има за цел да ни подмамят да атакуваме. Страх ме е от клопка!

— Тогава значи отказваш да тръгнеш? — извика Теспидес, чието лице бе потъмняло от гняв.

— Защо не проявиш разум — възкликна Конан. — Имаме предимство на позицията…

С гневна клетва Теспидес извърна коня си и се спусна в галоп обратно в долината, където рицарите му го очакваха нетърпеливо.

Амалрик поклати глава.

— Не трябваше да му позволяваш да се връща, Конан. Аз… виж там!

Конан скочи на крака с проклятие. Теспидес се бе върнал при хората си. Страстният му глас можеше слабо да се долови, но жестът му към наближаващата орда бе достатъчно изразителен. В следващия момент петстотин копия вдигнаха остриетата си и облечената в стомана войска се втурна с грохот на копита надолу по долината.

Един млад паж дотича от шатрата на Ясмела, викайки към Конан с острия си, развълнуван глас:

— Милорд, принцесата пита защо не последвате и подкрепите граф Теспидес.

— Защото не съм такъв велик глупак като него — изръмжа Конан, отпусна се отново на канарата и продължи гризането на огромния говежди кокал.

— С получаването на повече власт започваш да ставаш по-сдържан — обади се Амалрик. — Лудост, подобна на тази, винаги ти е доставяла особено удоволствие.

— Да, когато трябваше да мисля само за собствения си живот — каза Конан. — Чакай… какво по дяволите…

Ордата бе спряла. От края на фланга се понесе колесница, управлявана от гол мъж, който шибаше коня като бесен. Другият в колесницата имаше висока фигура, облечена в роба, блестяща с всички цветове на дъгата под слънцето. Той държеше в ръце огромен златен съд и изливаше от него тънка струйка от нещо, което искреше под слънчевите лъчи. Колесницата трополейки мина по целия фронт на пустинната орда, оставяйки зад колелата си, като вълна след кораб, дълга тънка линия, блестяща в пясъците като фосфоресциращата следа от змия.

— Това е Натохк! — изруга Амалрик. — Какво ли дяволско семе е посял?

Атакуващите рицари не забавиха главоломния си ход напред. Още петдесет крачки и те щяха да се забият в неравните редове на кушитите, които стояха неподвижно с вдигнати пики. В този момент излезлите начело рицари стигнаха до тънката линия, която продължаваше да блести в пясъка. Те не обърнаха внимание на заплахата, може би скрита в нея. Но в момента, когато стоманените копита на конете стъпиха върху й, стана както когато стомана удря в кремък… но с много по ужасяващ резултат. Мощна експлозия разтърси пустинята, която сякаш се разцепи по тънката линия и страхотен ослепяващ пламък избухна по нея.

В този момент цялата предна редица на рицарите беше обхваната от този пламък, а конете и облечените в стомана ездачи загинаха в огъня като насекоми в горски пожар. В следващия момент задните редици минаха през обгорените им тела. Не можейки да спрат бързия си ход, редица след редица се стоварваше върху останките. С ужасяваща изненада атаката се превърна в погром, в който бронирани тела намираха смъртта си сред обезобразени цвилещи коне.

Илюзията за объркване сред редиците на ордата изчезна и войните отново заеха местата си. Дивите кушити се нахвърлиха върху безпорядъка, пронизвайки с пиките си ранените, разбивайки шлемовете на рицарите с камъни и железни чукове. Всичко приключи така бързо, че наблюдателите по склоновете останаха замаяни. Но ордата отново тръгна напред, разделяйки се на две, за да заобиколи овъглените останки. По хълмовете се чу вик: „Ние не се бием с хора, а с дяволи!“

И на двата хребета планинците загубиха куража си. Един изтича към платото с пяна, стичаща се по брадата му.

— Бягайте, бягайте! — изхълца той. — Кой може да се бори срещу магията на Натохк?

С рев Конан скочи от канарата и го зашлеви с огромния кокал. Планинецът падна с кръв, стичаща се от носа и устата му. Конан изтегли меча си, а очите му се бяха превърнали в тесни процепи, през които се виждаше бушуващ син пламък.

— Марш на поста си! — изрева той. — Нека още някой се опита да направи крачка назад и ще му отсека главата! Бийте се, дявол да ви вземе!

Колебанието изчезна със скоростта, с която се бе появило. Свирепият темперамент на Конан бе като ведро ледена вода във водовъртежа на техния ужас.

— Заемете местата си! — разпореди той бързо. — И да не сте помръднали! Нито мъж, нито дявол не трябва да преминат днес през прохода Шамла.

Там, където периферията на платото стигаше до склоновете към долината, наемниците затегнаха коланите си и хванаха здраво копията си. Зад тях копиеносците седнаха в седлата си, а настрани бе заделен резерв от копиеносци, състоящ се от жители на Хорайа. За Ясмела, застанала бледа и безмълвна пред вратата на палатката си, тази войска изглеждаше като жалка шепа хора пред наближаващата пустинна орда.

Конан стоеше сред копиеносците. Той знаеше, че нашествениците няма да се опитат да атакуват с колесници нагоре към прохода, защото щяха да попаднат под стрелите на стрелците. Но въпреки това изсумтя изненадан, като видя ездачите да слизат от конете си. Тези диваци нямаха обози с хранителни припаси. Мехове и торби висяха на седлата им. Сега те изпиха последната си вода и захвърлиха меховете настрани.

— Това е отрядът на обречените — прошепна той, докато бойците подреждаха редиците си. — Бих предпочел кавалерийска атака, ранените коне скачат настрани и разрушават реда.

Ордата се бе подредила във формата на огромен клин, във върха на който бяха стигийците, тялото му бе от войските на облечените в ризници асшури, а по фланговете застанаха помадите. В плътни редици с вдигнати щитове те вървяха напред, а зад тях висока фигура, изправена в спрялата колесница вдигна ръце в широките ръкави на робата си с жест на мрачен призив.

Когато ордата навлезе в широкия отвор на долината, стрелците изстреляха стрелите си. Въпреки стегнатите си редици воините падаха с дузини. Стигийците бяха оставили лъковете си — посрещайки залпа с глави в шлемове и тъмни святкащи над щитовете очи, те продължаваха неумолимия си ход, стъпвайки по телата на падналите си другари. Но шемитите отвърнаха на огъня и облаци от стрели затъмниха слънцето. Конан наблюдаваше люшкащите се човешки вълни и се питаше каква нова ужасна магия ще направи магьосникът. Нещо му говореше, че Натохк, както всички като него, е по-страшен в защита, отколкото в атака и затова предприемането на офанзива срещу него би означавало катастрофа.

Но онова, което тласкаше ордата между зъбите на смъртта, със сигурност бе магия. Конан затаи дъх при гледката на загубите, причинявани на прииждащите редици. Краищата на клина изглеждаха размити и долината вече бе застлана с телата на мъртвите. Живите обаче нападаха като луди, за които смъртта е нищо. Просто с броя на насочените нагоре лъкове те започваха да превъзхождат стрелците по скалите. Облаци стрели се носеха към планинците, принуждавайки ги да се крият. Паника обхвана сърцата им при вида на тази неумолима атака и те опъваха тетивите на лъковете си с очи, святкащи като на хванати в капан вълци.

Ордата наближи тясното гърло на прохода и върху главите им се посипаха канари, смазвайки десетки, но това не притъпи атаката. Вълците на Конан се приготвиха за неизбежния сблъсък. Благодарение на строго спазвания боен ред и на по-добрите си брони те почти не бяха пострадали от стрелите. Но Конан се страхуваше от силата на удара тогава, когато масивният клин щеше да се забие в тънките редици на неговите войни. И сега той разбра, че тази атака не може да бъде спряна. Той сграбчи за рамото захеемиеца, стоящ наблизо.

— Има ли някакъв път, по който ездачи могат да слязат долу в глухата долина отвъд западния хребет?

— Да, стръмна, опасна пътека, тайна и вечно охранявана. Но…

Конан го бе повлякъл със себе си до мястото, където Амалрик седеше на огромния си боен кон.

— Амалрик! — извика той. — Последвай този мъж! Той ще те отведе във външната долина. Стигни до края й, заобиколи хребета там и удари ордата в тил. Не говори сега, а тръгвай! Знам, че е лудост, но така или иначе сме обречени. Поне да продадем живота си колкото може по-скъпо! Бързай!

Мустаците на Амалрик щръкнаха в зла усмивка и миг по-късно той и копиеносците му последваха своя водач в плетеницата от дерета, през която се слизаше от платото. Конан изтича обратно при своите войни с пики, извадил меча си.

Не беше избързал. И от двете страни планинците на Шупрас, полудели от мисълта за предстоящото поражение, отчаяно заливаха с дъжд от стрели нашествениците. Хората умираха като мухи както в долината, така и по склоновете. С рев и неудържим напор нагоре стигийците се стовариха срещу наемниците.

Във вихрушката от звънтяща стомана бойните редици се люшнаха и поддадоха. Започна схватката на закалените в битки благородници срещу професионалните войници.

Щитове се стоварваха срещу щитове, а между щитовете се мушваха копия и шурваше кръв.

Конан видя могъщата фигура на принц Кутамун през морето от мечове, но натискът на атакуващите го задържаше в ръкопашни схватки с тъмнокожи същества, които охкаха и сечаха. Зад стигийците асшурите напираха и викаха.

От двете страни помадите се изкатериха по скалите и се вкопчиха в ръкопашен бой с планинците. Навсякъде по билата на хребетите се водеше битка със сляпа, люта ожесточеност. Пуснали в действие зъби и нокти, с пяна на фанатизъм, избила на устата им, войните на ордата нападаха, убиваха и сами умираха. С развяващи се коси голите шемити, виейки, се появиха на полесражението.

На Конан му се струваше, че заслепените от потта му очи виждат някакъв бушуващ океан от стомана, който разгневен се надига, за да запълни долината от край до край. Битката беше навлязла във фаза на кървава безизходност. Планинците удържаха склоновете, а наемниците, стиснали окървавени пики в ръцете, забили широко крака в напоената с кръв земя, преграждаха прохода. По-изгодната позиция и по-добрата броня за момента балансираха численото превъзходство. Но това не можеше да продължава. Вълна след вълна побеснели лица и блестящи копия напираха нагоре, защото асшурите запълваха празнините в редовете на стигийците.

Конан вдигна поглед с надеждата да види войните на Амалрик откъм западния склон, но те не идваха и неговите бойци започнаха да се огъват под ударите. И Конан изостави всяка надежда за победа и оцеляване. Изрева някаква команда към задъханите капитани, проби си път и се затича през платото към останалия хорайски резерв, който напрегнато очакваше. Той дори не погледна към шатрата на Ясмела. Беше забравил за принцесата; единствената му мисъл бе дивият животински инстинкт да убие, преди да умре.

— Днес ставате рицари! — изсмя се той свирепо, сочейки с меча си, по който се стичаше кръв, към конете на планинците, спешени наблизо. — Качвайте се на тях и ме следвайте в Ада!

Планинският кон лудешки се изправи на задните си крака от допира на непознатата котска броня и плътният смях на Конан се разнесе над грохота на битката, когато той ги поведе към мястото, където източният хребет се отделяше от платото. Петстотин пехотинци — обеднели патриции, по-малки синове, „черни овци“, яхнали полудиви шемитски коне, нападаха една армия, при това надолу по склон, по който никога по-рано не се бе осмелявала да мине кавалерия!

Те профучаха през задръстения от битката проход и излязоха на застлания с трупове хребет. Втурнаха се надолу по стръмния склон и част от тях загубиха почва под краката си, попадайки под копитата на конете на другарите си. Хора под тях пищяха и отчаяни вдигаха ръце, но светкавичното нападение ги разкъса, както лавината разкъсва млада горичка. Прекосявайки гъстите тълпи, хорайците оставяха зад себе си плътен килим от смазани тела.

И в този момент, докато ордата се извиваше около себе си, войните на Амалрик, след като си бяха пробили път през кордон от ездачи, с който се бяха сблъскали във външната долина, се понесоха откъм далечния край на западния хребет и пометоха войните в клина, разпръсвайки ги във всички посоки. В атаката на Амалрик имаше цялата деморализираща изненада на атака в тил. Мислейки, че са обградени от превъзхождаща ги войска и ужасени от мисълта да бъдат отрязани от пустинята, пълчищата на номадите се разкъсаха и се обърнаха в бяг, всявайки хаос и сред по-устойчивите. Последните също се объркаха и конниците минаха през тях. Изкатерилите се по склоновете войни се разколебаха и планинците се стовариха отгоре им с нова ярост, изблъсквайки ги надолу.

Парализирана от изненада, ордата се разпадна, преди да има време да осъзнае, че нападналите ги са само шепа хора. Но веднъж разпаднала се, дори магьосник не би могъл отново да я събере. През морето от глави и копия смелчаците на Конан съзряха ездачите на Амалрик, които си пробиваха път през безредното бягство, видяха вдигането и спускането на секири и боздугани и дивата радост на победата нахлу в сърцето на всеки мъж и наля сили в ръцете му.

Запъвайки здраво крака в люшкащото се море от кръв, чиито алени вълни се плискаха около глезените им, въоръжените с пики бойци, завзели входа на прохода, тръгнаха напред, премазвайки вълнуващите се редици пред тях. Стигийците устояха, но зад тях асшурите се стопиха, а през телата на благородниците от юга, които бяха избити до крак, минаха наемниците, за да разбият и смажат огъналата се маса, която бе останала.

Горе на скалите старият Шупрас лежеше пронизан със стрела в сърцето; Амалрик, ругаейки като пират, също бе на земята с копие през набедреника си. От качилите се на конете пехотинци, които Конан бе повел, в седлата бяха останали само около сто и петдесет. Но ордата бе разбита. Номадите и копиеносците в ризници се бяха разпръснали, бягайки към лагерите си, където бяха конете им, а планинците се бяха спуснали по склоновете, доубиваха бегълците в гръб и прерязваха гърлата на ранените.

В настъпилия червен хаос, едно ужасно привидение се появи неочаквано пред изплашилия се кон на Конан. Това беше принц Кутамун, гол, ако не се считаше набедрената му препаска, с вдлъбнатина на шлема и крайници, изплескани с кръв. С ужасен вик той захвърли дръжката на счупения меч в лицето на Конан и скачайки, хвана оглавника на жребеца. Кимериецът полузамаян залитна в седлото, а тъмнокожият гигант със страхотна сила раздвижи цвилещото животно напред-назад, докато то загуби равновесие и рухна на земята върху окървавения пясък и гърчещи се тела.

Конан скочи встрани при падането на коня и Кутамун се нахвърли с рев върху му. В лудия кошмар на схватката, варваринът така и не разбра как съумя да убие врага си. Единственото, което знаеше бе, че един камък в ръката на стигиеца се стоварваше отново и отново върху шлема му, хвърляйки искри в очите му, а самият той забиваше и забиваше кинжала си в тялото на противника без очевиден ефект върху ужасяващата жилавост на принца. Светът вече се въртеше пред очите му, когато с разтърсваща конвулсивна тръпка той се вдърви и след това се отпусна.

Залитайки, Конан се надигна. Кръв се стичаше изпод изкривения му шлем. Погледна опустошението. От хребет до хребет лежаха съсечените — един червен килим, който покриваше долината. Това бе едно червено море, вълните на което представляваха купища трупове. Телата запушваха гърловината на долината, с тях бяха отрупани склоновете. А долу, в пустинята, клането продължаваше. Оцелелите бяха стигнали до конете си и се втурнаха навътре в пустинята, яростно преследвани. Конан стоеше смаян, виждайки колко малко са останали от бягащите.

В този момент раздиращ писък заглуши звъна на оръжията. Нагоре по долината се носеше колесница, без да обръща внимание на телата на убитите. Но не коне теглеха колесницата, а огромно черно създание, подобно на камила. В колесницата стоеше изправен Натохк с развяващи се одежди; приклекнало черно човекоподобно създание, което приличаше на гигантска маймуна, стискаше юздите и озверено шибаше с бич.

Донасяйки със себе си повея на изгарящ вятър, колесницата се изкачи по задръстения от трупове склон на долината и се насочи направо към шатрата, където Ясмела беше сама, изоставена от охраната си. Тя я бе напуснала, обхваната от треската за преследване. Конан замръзна, като чу ужасения й писък, когато дългата ръка на Натохк я хвана и я метна на колесницата. Тогава отвратителното животно зави и се понесе в обратна посока, надолу към долината и никой от мъжете не се осмели да изпрати стрела или копие, за да не улучи Ясмела, която се извиваше в ръцете на Натохк.

С нечовешки вик Конан сграбчи падналия си меч и изскочи на пътя на колесницата. Но в момента, когато издигаше меча, предните копита на черния звяр го удариха като мълния и го хвърлиха настрани замаян и ожулен. Писъкът на Ясмела отекваше в ушите му, докато колесницата изтрополи надолу.

Рев, в който нямаше нищо човешко, се изтръгна от гърлото му. Конан скочи от окървавената земя, сграбчи юздите на един кон, останал без ездач, и се хвърли на седлото, без дори за секунда да забави неговия бяг. Забравил всичко, той се носеше след бързо отдалечаващата се колесница. Като вихрушка мина той покрай лагера на шемитите. След това навлезе в пустинята, премина покрай група свои конници и лудо препускащи ездачи от ордата.

Колесницата се носеше напред и Конан неумолимо я преследваше, но конят му започна да се изтощава. Сега около тях се простираше гола пустиня, озарена от огненото великолепие на залеза. Пред него се появиха древните развалини, когато чу неочакван писък, който вледени кръвта в жилите на Конан. Ужасният кочияш изблъска Натохк и момичето от колесницата. Те се изтърколиха по пясъка и пред смаяния поглед на Конан колесницата и теглещото я привидение се измениха по невероятен начин. Огромни крила се разпериха над черната твар, вече изобщо неприличаща на камила, стрелна се нагоре в небето, оставяйки след себе си диря от ослепителен огън. От нея се разнесе гласът на черното маймуноподобно същество, триумфално произнасящо нечленоразделни звуци. И изчезна така бързо, сякаш беше само кошмар, нахлул през сън, обладан от привидения.

Натохк скочи, хвърли бърз поглед към мрачния си преследвач, който съвсем не бе спрял, а препускайки се приближаваше с недвусмислени намерения. При вида на сваления меч, от който капеше кръв, магьосникът сграбчи полуприпадналото момиче и изтича с него в развалините.

Конан скочи от коня си и се хвърли след тях. Той се озова в стая, озарена от призрачна светлина, макар че отвън бързо се здрачаваше. Ясмела лежеше на черен олтар от нефрит и голото й тяло блестеше под странната светлина, като че ли бе от слонова кост. Дрехите й бяха безразборно пръснати по пода набързо и брутално разкъсани. Натохк чакаше обърнат към Конан — нечовешки висок и строен, облечен в блестяща зелена коприна. Той отхвърли назад воала си и Конан се взря в чертите, които бе видял изсечени върху зугитската монета.

— Да, затвори очи, куче! — гласът беше като съскане на огромна змия. — Аз съм Турга Хотан! Дълго лежах в гробницата си, очаквайки деня на пробуждането и освобождението. Уменията, които ме спасиха от варварите преди много време, ме задържаха в плен, но аз знаех, че ще настъпи ден, когато някой ще дойде… и той се появи, за да изпълни предназначението си и да умре така, както нито един мъж не е умирал от три хиляди години насам! Глупако, да не мислиш, че си победил, защото разпръсна войската ми? Защото ме е предал и изоставил демонът, който бях извикал, за да ми служи? Аз съм Турга Хотан, който ще управлява света, независимо от жалките ти богове! Пустинята е пълна с мои хора, а демоните ще изпълнят моите заповеди. Страстта ми към една жена ослаби моята магия. Сега жената я моя и пирувайки с душата й, аз ще стана непобедим! Назад, глупако! Ти не си победил Турга Хотан!

Той хвърли жезъла си в краката на Конан, който отскочи с неволен вик. Защото при падането си жезълът претърпя ужасна трансформация: очертанията му се размиха и раздвижиха и една качулата кобра се изправи, съскайки пред вцепенения кимериец. С гневна клетва Конан нанесе удар и мечът разсече съществото на две. Пред краката му сега лежаха само две парчета от прерязан в средата ебонитов жезъл. Турга Хотан се изсмя зловещо и извъртайки се, вдигна нещо, което пълзеше в праха на пода.

В протегната му ръка нещо живо се гърчеше и извиваше. Този път това не беше игра на сенките: в голата си ръка Турга Хотан бе хванал черен скорпион, дълъг цял фут — най-ужасната пустинна твар, чието ужилване с опашка означаваше незабавна смърт. На подобното на череп лице на Турга Хотан се разля усмивка като гримаса на мумия. Конан се поколеба… и без предупреждение удари с меча си.

Изненадан, Турга Хотан нямаше време да избегне удара. Острието го улучи под сърцето и излезе зад рамото му.

Конан се отправи към олтара и пое Ясмела с окървавените си ръце. Тя конвулсивно го прегърна през врата и се разплака истерично.

— Всички дяволи на Кром, девойко! — изръмжа Конан. — Пусни ме! Петдесет хиляди души загинаха днес и работата, която трябва да…

— Не! — прошепна тя, притискайки се с конвулсивна сила, която в момента страхът и страстта я бяха направили варварска като неговата. — Няма да те пусна! Аз съм твоя по законите на огъня, стоманата и кръвта! Ти си мой! Там, навън, аз принадлежа на другите… тук — само на себе си… и на тебе! Не можеш да си тръгнеш!

Той се поколеба; главата му беше замаяна от силата на собствената му страст. Призрачната, неземна светлина все още витаеше в камерата, осветявайки мъртвото лице на Турга Хотан, което бе озъбено в зловеща усмивка. Навън, в пустинята, по хълмовете, в океана от мъртъвци, продължаваха да умират мъже, виейки от раните си, от жажда и от лудост. И рухваха цели кралства. И изведнъж всичко това бе пометено от някаква аленочервена вълна, неудържимо надигаща се в душата на Конан. Той прегърна с железните си ръце нежното бяло тяло, което пламтеше с някакъв вселяващ лудост вълшебен огън.