Робърт Хауърд
Плъзгащата се сянка (4)

4

Натала опъваше напразно копринените въжета, които се забиваха в китките й. Опитваше се да различи нещо в тъмнината зад осветения кръг. Езикът й сякаш бе залепнал за небцето. Тя бе видяла Конан да изчезва в тази тъмнина, вкопчил се в смъртна схватка с неизвестния демон, и единствените звуци, достигащи до ушите й бяха задъханото дишане на варварина, шумът от търкалящите се тела и нанасяните с животинска сила удари. След малко те утихнаха и Натала замаяно се олюля на въжетата, почти изпаднала в несвяст.

Шум от стъпки я извади от апатията, в която я бе потопил ужасът й и тя видя Конан да се показва от тъмнината. При тази гледка тя писна и гласът й отекна под сводовете на тунела. Следите от боя върху кимериеца бяха просто ужасни. При всяка крачка от него се стичаше кръв. Кожата по лицето му бе смъкната и ожулена, сякаш го бяха налагали с тояга. Устните му бяха подпухнали и по бузите му се стичаше кръв от рана на главата. Дълбоки рани се виждаха по бедрата, крайниците и цялото му тяло бяха отекли от ударите по каменния под. Но най-силно бяха пострадали раменете, гърбът и гърдите. Плътта беше раздрана, подпухнала и насечена, кожата висеше на дълги ивици.

— О, Конан! — разплака се тя. — Какво се е случило с тебе?

Не му беше останал дъх, за да й отговори, но разбитите устни се изкривиха в подобие на мрачна усмивка, докато приближаваше към нея. Гърдите му лъщяха от пот и кръв и трудно дишаше. Бавно и предпазливо той протегна ръце и преряза въжетата, след което се отпусна и се подпря на стената, широко разтворил треперещите си крака. Тя изпълзя от мястото, където се бе свлякла и трескаво го прегърна, ридаейки истерично.

— О, Конан, ранен си смъртно! О, какво да направим?

— Ами — изпъшка той, — не може да се биеш с дявол от пъкъла и да отървеш цялата си кожа!

— Къде е Онова? — прошепна тя. — Уби ли го?

— Не знам. Падна в някаква дупка. Насякох го на ивици, но дали може да бъде убит със стомана, просто не знам.

— О, горкия ти гръб! — извика тя, кършейки ръце.

— Шибаше ме с някакво пипало — направи той гримаса, изругавайки след опит да помръдне. — Забиваше се като желязо и пареше като отрова. Но едва не ме удуши с проклетото си стискане. По-лошо и от питон. Ако поне половината ми вътрешности не са смазани — добре е.

— Какво ще правим? — прошепна тя.

Той погледна нагоре. Дупката, през която бе пропаднал, беше затворена. Никакъв звук не се чуваше.

— Не можем да се върнем отново през тайната врата — промълви той. — Онази стая е пълна с убити и без съмнение там сега пазят стражи. Сигурно си мислят, че съдбата ми е решена, след като паднах, но може и да не са посмели да ме преследват в този коридор. Я отвърти онзи камък от стената. Докато слепешката търсех пътя в тъмнината през коридора на връщане, напипах някакви отвори към други тунели. Ще завием в първия срещнат. Може да ни отведе до друга дупка или на открито. Трябва да рискуваме. Не можем да останем тук и да изгнием.

Натала се подчини. Държейки малкия източник на светлина в лявата си ръка и окървавената сабя в дясната, Конан тръгна напред по коридора. Той вървеше бавно, вдървено и единствено животинската му жизненост го държеше още на крака. Погледът в налетите му с кръв очи беше празен и Натала можеше да види как несъзнателно облизва устни от време на време. Тя знаеше, че страданията му бяха страшни, но с дивашкия си стоицизъм той не се оплакваше.

След известно време слабата светлина освети арката на една врата и Конан зави към нея. Натала се присви от мисълта за онова, което можеше да види, но светлината разкри само един нов тунел, подобен на онзи, който току-що бяха напуснали.

Тя загуби представа колко дълго са вървели, но накрая стигнаха до дълга стълба и изкачвайки се по нея се изправиха пред каменна врата, залостена със златно резе.

Тя се поколеба, погледна Конан. Варваринът се люлееше на краката си, а светлината в нестабилната му ръка хвърляше фантастични сенки върху стената.

— Отвори тази врата, момиче! — прошепна той с труд. — Мъжете на Цутал ще ни очакват и аз няма да ги разочаровам. О, Кром, този град не е виждал жертвоприношение като това, което ще направя!

Тя разбра, че той изпада в треска. Зад вратата не се чуваше никакъв звук. Взе камъка от ръката му, изтегли резето и натисна вратата. Погледът й срещна вътрешната страна на драперия, която тя отдръпна встрани и надникна през пролуката, усещайки ударите на сърцето си. Пред очите й се простираше празна стая, в центъра на която имаше сребърен фонтан.

Главата на Конан тежко се отпусна на голото й рамо.

— Дръпни се, момиче — избърбори той. — Сега настъпва празникът на мечовете.

— В стаята няма никой — отговори тя. — Но има вода…

— Чувам я — и той облиза почернелите си устни. — Ще пием, преди да умрем.

Изглежда зрението му вече изневеряваше. Тя хвана тъмната му окървавена ръка и го поведе по каменния под. Вървеше на пръсти, очаквайки всеки миг през някоя от арките да нахлуят жълтокожите.

— Пий, докато пазя — прошепна той.

— Не, не съм жадна. Легни до фонтана, за да измия раните ти.

— Ами войните на Цутал? — Той продължаваше да прекарва ръка през очите си, сякаш се опитваше да изчисти зрението си.

— Не чувам нищо. Пълна тишина е.

Той се отпусна, като опипваше с ръце и потопи лицето си в кристалната вода, пиейки сякаш не можеше да се насити. Когато вдигна глава, в налетите му очи имаше разум и той седна върху мраморния под, както тя бе настояла, без да изпуска сабята и непрекъснато оглеждаше входовете под арките. Тя изми разкъсаните му рани и превърза най-дълбоките от тях с ивици, които откъсна от една копринена завеса. Потръпна от гледката, която представляваше гърбът му: плътта бе загубила естествения си цвят и представляваше мозайка от черно, синьо и мъртвешки жълто там, където не се виждаше живо месо. Докато работеше, тя трескаво търсеше решение: ако останат тук, рано или късно ще ги открият. И дали мъжете на Цутал претърсваха дворците, или се бяха върнали към сънищата си, тя просто не знаеше.

Когато свърши, тя вдигна поглед и замръзна. Зад една завеса, която не закриваше напълно някаква ниша, видя част от жълтокожо тяло.

Не каза нищо на Конан, а се изправи и тихо прекоси стаята, стиснала в ръка кинжала му. Сърцето й пулсираше в гърлото до задушаване, но тя предпазливо отдръпна встрани завесата. На подиум лежеше млада жълтокожа жена, гола и видимо безжизнена. До ръката й имаше кана от нефрит, почти пълна с някаква странна течност със златист цвят. Натала реши, че това е еликсирът, описан от Талис, който даряваше сила и жизненост на изродилите се жители на Цутал. Тя се наведе през тялото на легналата и взе съда, вдигнала кинжала над гърдите на девойката. Но тя не се събуди.

Държейки каната Натала се поколеба — разбираше, че най-безопасно би било момичето никога повече да не се събуди и да не вдигне тревога. Но не намери сили да забие кинжала на кимериеца в тези неподвижни гърди. Така че дръпна обратно завесата и се върна при Конан, който лежеше както го бе оставила — почти в безсъзнание.

Тя се наведе и допря каната до устните му. Той отпи, първоначално механично, а после бързо и с едри глътки. Изумена, тя го видя да се изправя и да взема каната от ръцете й. Когато отново вдигна очи, погледът в тях беше чист и нормален. Измъчените му черти се бяха огладили и трескавото бълнуване бе изчезнало.

— Кром! Откъде взе това?

Тя посочи.

— От онази ниша, където спи една девойка.

Той отново вдигна каната със златистата течност.

— В името на Кром — каза той с дълбока въздишка, — усещам как във вените нахлува сила като горски пожар. Това наистина е самият еликсир на живота!

След това стана и взе сабята си.

— По-добре отново да излезем в коридора — осмели се да предложи Натала неспокойно. — Ще ни открият, ако се задържим тук по-дълго. А там ще можем да се крием, докато раните ти зараснат…

— Не и аз! — изръмжа той. — Не сме плъхове да се навираме из тъмните дупки. Ще напуснем този дяволски град веднага и по-добре никой да не се опитва да ни спре.

— Но раните ти! — изви глас тя.

— Не ги усещам — отговори й той. — Силата, която тази течност ми вля може и да е фалшива, но се кълна, че не чувствам нито болка, нито слабост.

С неочаквана целеустременост той се насочи през стаята към някакъв прозорец, който не беше забелязала. През рамото му тя погледна навън. Студен полъх развя разбърканите й къдрици. Небето над главите им беше като тъмно кадифе, посипано със звезди. Под тях се простираше пустинята.

— Талис каза, че този град е един голям дворец — обади се Конан. — Очевидно някои от помещенията са построени като кули на стената. Тази стая е такава. Шансът ни е насочил правилно.

— Какво искаш да кажеш? — запита тя, гледайки с безпокойство над рамото му.

— На масата има кристална кана. Напълни я с вода и я вържи с парчета от онази разкъсана завеса, докато аз се оправя с тази драперия.

Тя се подчини, без да задава въпроси и когато се обърна, изпълнила задачата, видя Конан да навързва една за друга дълги ивици от копринената завеса. Единият край на така полученото въже той завърза за крака на масивната маса от слонова кост.

— Трябва да поемем риска с тази пустиня — обясни той. — Талис спомена, че само на един ден път в южна посока има оазис и ливади отвъд него. Ако стигнем до оазиса ще можем да почиваме, докато раните ми зараснат. Но това вино е направо магия. Само допреди малко не бях нещо повече от един мъртвец, а сега съм готов на всичко. Ето, остана достатъчно коприна, за да се облечеш в нещо.

Натала беше забравила за голотата си. Това не я притесняваше, но тя щеше да има нужда от някаква защита срещу пустинното слънце. И докато увиваше копринената тъкан около гъвкавото си тяло, Конан се обърна към прозореца и с ярост изкърти златните прътове на решетката. След това уви свободния край на коприненото въже около кръста на Натала, предупреди я да го държи с двете си ръце, пренесе я над рамката на прозореца и предпазливо я спусна трийсетте стъпки, които ги отделяха от земята. Тя се освободи от въжето, което той изтегли обратно, върза за него съдовете с вино и вода и отново го спусна при нея. След това сам слезе, спускайки се на ръце.

Когато се изправи до нея, Натала въздъхна с облекчение. Те стояха сами в основата на високата стена, звездите над главите им бавно избледняваха, а голата пустиня се простираше около тях. Тя не знаеше какви още изпитания им предстоят, но сърцето й пееше от радост, че се бяха измъкнали от този зловещ нереален град.

— Може да намерят въжето — изсумтя Конан, мятайки скъпоценните съдове през рамо, като леко се намръщи от докосването им до нараненото си тяло. — Може даже и да ни преследват, но от онова, което Талис ни разказа, се съмнявам, че ще го направят. Юг е нататък — и той посочи с мускулестата си ръка накъде трябва да вървят, — значи някъде в тази посока се намира оазисът. Да вървим!

И хванал я за ръка с внимание, толкова нехарактерно за него, Конан тръгна през пясъците, нагласяйки крачките си към походката на своята спътница. Той не се обърна към смълчания град, който се извисяваше мрачно и призрачно зад гърба им.

— Конан — осмели се най-сетне Натала, — когато се би с онова чудовище и по-късно, когато се върна през коридора, видя ли пак… Талис?

Той поклати глава.

— В коридора беше тъмно, но той бе празен.

Натала потръпна.

— Тя ме изтезаваше… но все пак я съжалявам.

— Този проклет град ни устрои горещ прием — отсече Конан. И след това чувството му за хумор се върна. — Е, обзалагам се, че и те ще помнят дълго нашето посещение. По мраморния под има толкова кръв, пръснат мозък и вътрешности, които ще трябва да се изчистят, а ако богът им все още е жив, раните по него сигурно са повече от моите. В крайна сметка, отървахме се леко: имаме вино и вода и добър шанс да стигнем до обитавани места, макар да изглеждам като смлян, а и ти си…

— Вината е само твоя — прекъсна го тя. — Ако не бе оглеждал онази стигийска котка толкова дълго и с такова възхищение…

— О, Кром и всичките му дяволи! — изруга той. — Дори когато океаните погълнат земята, жените ще намерят време за ревност. Дяволите да ги вземат с цялата им самонадеяност! Да не съм казвал на стигийката да се влюбва в мене? Та, в края на краищата, тя е жена!