Лусинда Райли
Орхидеената къща (27)

26

На следващата сутрин Джулия си взе вана и се облече. Докато лежеше в леглото, изтощена от трудоемкото нахлузване на дънките и пуловера си, отправи поглед към прозореца и откри, че по време на боледуването й бе настъпила пролетта. Дочуваше песента на птиците отвъд стъклото и подушваше нотка от свежестта, ознаменуваща възкръсването на природата.

Възприемаше младата пролет като метафора за собственото си съществуване. Нямаше съмнение, че макар и физически да се чувстваше омаломощена, съзнанието й заякваше. Фактът, че вече не мислеше за тях във всяка една секунда на деня — дори имаше периоди, в които минаваха цели минути — не сочеше, че ги обича по-малко или че й липсват по-търпимо. Природата й помагаше да се пребори със скръбта, също както помагаше на пролетта да надвие зимата.

Чу Кит да се качва по стълбите и да затваря вратата на банята след себе си. Нощуваше на една от тесните кушетки, предназначени за деца, не за почти двуметрови възрастни. Джулия се усмихна при мисълта за милосърдието му. Беше същинско превъплъщение на добрия самарянин, притекъл й се на помощ в тежък момент. Чак сега осъзнаваше колко й бе харесало някой да се грижи за нея.

Макар и да не се съмняваше в любовта на Ксавиер, Джулия бе играла ролята на грижовница във връзката им. Съпругът й беше прекалено погълнат в музиката си, за да мисли за ежедневните й човешки нужди. А и заради очарователната си детска природа постоянно търсеше подкрепата и насърчението й.

Чувството за вина я жегна като въглен, напомняйки й, че трябва да съхрани в паметта си онзи образ на Ксавиер, който бе запазила през изминалите осем месеца, съвършения.

На вратата й се почука тихо.

— Влез — извика тя.

Къдравата глава на Кит се появи иззад открехнатата врата. Той се усмихна, като я видя облечена.

— Май няма смисъл да питам дали се чувстваш по-добре, а? Усещам как в най-скоро време ще стана излишен.

— Което несъмнено ще е голямо облекчение за теб — отвърна бързо Джулия. После кимна с глава към прозореца. — Тъкмо си мислех колко ми се диша свеж въздух; почти цяла седмица съм затворена вкъщи… О, боже! — промълви тя, споходена от внезапна мисъл. — Днес петък ли е?

— По последни сведения, да — отговори Кит.

— О, не! — простена тя, отпускайки глава върху възглавниците. — Вчера трябваше да обядвам с агента ми в „Клериджис“. Никой не връзва тенекии на Олав Стайн. Ще трябва незабавно да му се обадя и да му обясня.

— Нищо подобно няма да правиш. Вече е уведомен — заяви спокойно Кит.

Джулия го изгледа озадачено и попита:

— Как така?

— Поисках разрешение от сестра ти да прослушам гласовата ти поща. Въпросният Олав ти беше оставил съобщение в сряда с питане дали уговорката ви за обяд остава. Телефонирах му и го известих, че си на прага на смъртта. Човекът прояви разбиране. Изпрати ти много поздрави и заръча да му се обадиш, веднага щом се завърнеш сред живите. А, имаше и няколко други съобщения.

— Ще ме информираш по-късно. — Джулия все още не се чувстваше готова да понесе по-продължителна среща с външния свят. — Благодаря, Кит, оценявам жеста ти.

— Признавам, че ми беше неудобно да се меся в личния ти живот, но предвид обстоятелствата, нямах друг избор — сви рамене той. — Така, отивам да приготвя закуска, а после може да си направим една кратка разходка до пристанището и обратно, за да подишаш малко свеж въздух и да проверим дали страдаш от морска болест. Среща на долния етаж след пет минути.

След като закусиха овесена каша с повечко сметана и кафява захар, Кит и Джулия тръгнаха на бавна разходка покрай пристанището, отправяйки се към пясъчната ивица отвъд него. Джулия си спомни с тъга за последния път, когато бе посетила същото място, и за отчаянието, обзело я тогава. Сега, в компанията на Кит и посред слънчев пролетен ден, макар и още да се чувстваше отпаднала, светът й се струваше много по-ведър.

— Опасявам се, че в най-скоро време ще трябва да те оставя — въздъхна Кит. — Освен всичко останало, ще трябва да се срещна и с адвоката на имението. Възникнала е някаква спънка в продажбата на „Уортън Парк“. Купувачът се опитва да ми изкопчи още по-изгодна сделка.

— Божичко, съжалявам — каза Джулия. — Дано намериш някакво решение.

— Ще намеря, разбира се, по един или друг начин. Странно нещо е животът, не смяташ ли? Никога не съм предполагал, че ще отговарям за продажбата на „Уортън Парк“ — каза Кит, докато двамата тръгваха по обратния път.

— Вероятно си очаквал да наследиш имението един ден?

— Да, но го виждах в далечното бъдеще, а и предпочитах да не мисля за отговорността, която щеше да падне на плещите ми. Особено предвид факта, че съм задочен собственик на имота, тъй като коренните обитатели на Уортън не успяха да се разпишат с отроче от моето поколение.

— Имам чувството, че нямаш търпение да се отървеш от имението.

— Грешиш. Просто… — Мобилният телефон в джоба му иззвъня. — Извинявай, Джулия. Ало? О, здравей, Ани. Всичко наред ли е?

Джулия го изпревари тактично и му позволи да проведе разговора си на спокойствие. Той я настигна чак при вратата на къщата й.

— Извинявай за това. Май трябва да се залавям за работа — каза той, отвори вратата и двамата влязоха вътре. — Така, сигурна ли си, че ще се справиш сама?

— Разбира се. Живея тук сама от седем месеца и до момента не съм пострадала. Ще се справя, не ме мисли.

— Искаш ли да ти донеса обяд? — предложи той.

— Май ще успея да се довлека до кухнята и да си спретна един сандвич. Ти тръгвай — подкани го тя.

— Добре. Имаш телефонните ми номера, и на мобилния, и на стационарния, а Алиша каза, че ще намине малко по-късно да провери как си.

— О, чудесно — врътна очи Оливия, тръсвайки се на дивана.

— Алиша иска единствено да ти помогне. Много те обича.

— Знам — отвърна гузно Джулия. — Но просто ме кара да се чувствам безполезна. Толкова е педантична.

— Такъв е методът й за оцеляване. Всички си имаме своите, да ти кажа, дори ти самата. — Кит й се усмихна и я целуна по темето. — Дръж ме в течение, става ли? Искам да знам как върви възстановителният процес.

— Добре — съгласи се тя, внезапно споходена от чувство за уязвимост. Усети паренето на сълзи, затова стана от дивана и, не знаейки как другояче да постъпи, просто сви рамене и каза: — Благодаря ти. За всичко.

— Пак заповядай. До скоро виждане, Джулия — отвърна той, отваряйки входната врата.

Тя кимна.

— Да. До скоро виждане.

И вратата се затвори зад гърба му.

 

 

Като остана сама, Джулия се качи на горния етаж с намерението да подремне, но не можа да си намери място в леглото. Опита да почете от книгата, която седеше на нощната й масичка от векове, ала не успя да съсредоточи вниманието си върху сюжета. В крайна сметка явно се беше унесла в сън, защото като отвори очи, вече наближаваше шест вечерта.

Беше гладна, и понеже Кит го нямаше да й приготви вечеря, слезе долу да си я приготви сама. Пролетният ден се беше изпарил като далечен спомен и вечерта хладнееше. Опита да запали огъня, уж използвайки техниката на Кит, само че, както обикновено, пламъците не лумнаха със същата живост.

След вечерята от препечени филийки със сирене часовете започнаха да се точат неумолимо. Джулия реши, че е време да си купи телевизор — все с нещо трябваше и разсее тежката тишина, която се беше спуснала в къщата, след като Кит си беше тръгнал.

Мина известно време и отново се пъхна в леглото. Докато часовникът на църквата отброяваше полунощ, Джулия призна пред себе си, че Кит й липсваше.

 

 

Няколко дни по-късно Джулия седеше на пейката пред къщичката си, любуваше се на необичайно топлия пролетен въздух и обмисляше бъдещето си. Дори самият факт, че вярваше в него беше същинска изненада. Какво й носеше обаче беше загадка.

Единственото сигурно нещо беше, че вече не й се стоеше в колибата. Откакто Кит си беше тръгнал, часовете се точеха като векове. Разполагаше с твърде много време за размисли. А колкото и да не й се искаше да си признае, психиката й беше доста уязвима. Постоянно се опитваше да си втълпи, че причината Кит да й липсва толкова се дължеше на добрината, която й беше показал в момент на нужда.

Ако не друго, то поне чувствата, предизвикани от раздялата с него, й бяха дали необходимия стимул да вземе някои позакъснели решения.

Изнервена от собствената си неинициативност, стовари длан върху дървената пейка, карайки двете навъртащи се наоколо патици да настръхнат и да хукнат възмутени нанякъде.

— Стига — измърмори под носа си. Щеше да уреди завръщането си във Франция в най-кратък срок. Вероятно щяха да я преследват тежки спомени, но поне щеше да си е у дома. И недалеч оттук.

Мобилният й телефон иззвъня и тя вдигна, доволна да се поразсее.

— Ало?

— Здрасти, Джулия, Кит е.

— Здрасти — отвърна тя, усещайки как бузите й неволно се изчервяват.

— Просто исках да проверя как е пациентката ми?

— По-добре, определено по-добре, благодаря.

— Чудесно. В такъв случай смяташ ли, че ще намериш сили да се довлечеш до „Уортън Парк“ за вечеря утре?

— Вероятно да — усмихна се Джулия.

— Към осем?

— Добре. Искаш ли да донеса нещо?

— Само себе си.

Джулия почувства как бузите й пламват още повече.

— До утре тогава.

— Ще те чакам с нетърпение. Чао, Джулия.

— Чао.

Джулия остави телефона си на пейката и впери поглед в далечината, ужасена от внезапния прилив на щастие в сърцето й. Нима беше възможно да… ами, да проявява интерес към друг мъж? Само месеци след смъртта на съпруга й?

Разбира се, че не.

Джулия стана, сякаш раздвижването можеше да проветри съзнанието й, да заличи гъделичкащото чувство, полазило гръбнака й, когато бе чула гласа му, да овладее вълнението, внезапно обхванало я при мисълта, че утре щеше да го види…

Планът й не проработи. Закрачи бавно към колибата, обзета от гузна съвест и смущение, но и от нещо смътно наподобяващо приятна тръпка.

След обяд се метна в колата и отиде до Холт, откъдето си купи копринена блуза, джинсов панталон, два меки кашмирени пуловера и ботуши. „Ще облека блузата и джинсите утре вечер“, каза си Джулия, вървейки по „Хай Стрийт“ на път към колата си, и веднага се смъмри за мисълта. Все пак не отиваше на романтична среща… нали така? Освен това дънките и лятната блуза, с които Алиша я бе довела от Франция в Англия, и няколкото взети назаем чифта дрехи не можеха да се нарекат богат гардероб.

Тъкмо влизаше в паркинга, когато чу някой да вика името й. Обърна се и видя Алиша да й маха.

— Здравей, Джулия — настигна я сестра й с усмивка. — Спестяваш ми разкарването. Бях се запътила към теб. — Очите й попаднаха върху пазарските чанти. — Ходила си на пазар, виждам.

— Да — потвърди Джулия.

— Да разбирам ли, че се чувстваш по-добре?

— Да, благодаря, доста по-добре.

— Чудесно — кимна Алиша. — Чудесно — повтори тя. — Всъщност, Джулия, исках да те поканя на вечеря у нас утре вечер, стига да ти е до това. Ще ни гостуват няколко приятели. Би било хубаво да се запознаеш с местните — продължи сестра й.

— Няма да мога, но благодаря за поканата.

Алиша изгледа сестра си подозрително.

— Не можеш или не искаш?

— Не мога — отвърна лаконично Джулия.

— Защо? — продължи с въпросите сестра й.

Джулия въздъхна смутено.

— Защото вече приех друга покана, затова.

— Наистина ли? — По лицето на Алиша се изписа изненада. Доколкото знаеше, Джулия нямаше познати в околността и не беше излизала сред хора от пристигането си в колибата. — Закъде?

— Ох, Алиша! — тросна й се Джулия, неспособна да прикрие раздразнението си. — Кит ме покани на вечеря в „Уортън Парк“, това устройва ли те?

— Добре… добре. Извинявай. Просто… — Спря и кимна ухилено към пазарските чанти. — Май ще се явиш с нещо новичко?

— Вероятно. — Джулия помоли бузите си да не се изчервяват. — Виж, Алиша, наистина трябва да тръгвам. Искам да си купя телевизор, преди магазинът да е затворил в пет. Ще ти звънна.

— Обещаваш ли? — попита Алиша зад гърба на сестра си, която вече препускаше към паркинга.

— Да. Чао.

— Приятно прекарване утре — провикна се Алиша, преди Джулия да се скрие от полезрението й. Позволи си доволна усмивка по повод интригуващата новина и потегли към химическото чистене, откъдето трябваше да вземе ризите на Макс.