Нора Робъртс
Островът на ранените души (27)

27.

Лятото пристигна на острова, а с него — и летовниците. Някои за един ден със своите плажни масла и плажни одеяла, други за уикенда — да се позабавляват и съберат слънце за два дни. Трети идваха, за да прекарат седмица или две, месец или целия сезон.

Фериботът беше на всеки кръгъл час, от двете страни на залива се редяха коли, велосипедисти, туристи.

На всеки кръгъл час лично Рийд или екип полицаи заставаше на пост.

Той проверяваше резервациите на сами жени, но никоя от тях не беше тази, която очакваше.

Работеше всеки ден, на дежурства и в свободното си време, обхождаше селото, плажовете, квартирите.

Рано или късно ще стане, мислеше си.

* * *

В една хубава юнска вечер на добре посетено събитие за набиране на средства в Потомак, Мериленд, Марлийн Дубовски, адвокатка на една от жертвите, политически активист и оцелял участник в събитията в мола „Даунийст“, произнесе кратка реч и вдигна наздравица.

Отпиваше, смесваше се с тълпата, разговаряше, отпиваше. И започна да се дави за въздух. Когато падна, Патриша, дегизирана като богата дарителка, се спусна към нея и бързо отряза кичур коса.

— О, мили боже, обадете се на 911!

— Аз съм лекар — извика някой. — Пуснете ме да мина!

В бъркотията Патриша се измъкна.

Мина с колата покрай хубавите домове и широките алеи и стигна до пощата, която вече си бе набелязала. Като си тананикаше, тя пъхна кичура коса в пликче, а него в картичка, която вече бе подписала и адресирала и на която бе залепила марка.

Беше избрала:

Просто защото си ти!

След като запечата плика, го пъхна в пощенската кутия пред пощата.

Доволна от себе си, тя пое по магистрала 495, после отби към средна ръка хотел, в който вече си бе резервирала стая, и огледа тълпите от туристи.

Имаше нужда само от една нощ и хубава храна.

В студиото си, най-хубавото, което бе успяла да намери, свали пепеляворусата къса перука, сините контактни лещи и устройството, което караше брадичката й да стърчи напред.

Изсумтя, докато събличаше достолепната дизайнерска коктейлна рокля и подплънките под нея. Махна подложките от официалните си обувки.

Поръча си румсървис и си взе дълъг душ, за да махне изкуствения тен.

На сутринта щеше да зареже колата, която бе взела под наем, на дългосрочен паркинг на летище „Дълес“ и да наеме друга. Щеше да смени регистрационните табели някъде по пътя и отново щеше да се измъкне.

Сложи снимката на Рийд на нощното си шкафче, беше я поставила в рамка.

— Имаме среща, нали? Просто ей така.

 

 

Джейкъби седеше в кабинета на Рийд и във всяка извивка на тялото й се четеше гняв.

— Имахме агент на проклетото събитие за набиране на средства и тя се е измъкнала. Хората изпаднали в паника, стълпили се и му препречили пътя. Той я забелязал и я подгонил, но… Смята, че е избягала с черен мерцедес седан, но не е видял регистрационния номер. Светлините над него не работели.

Тя бръкна в чантата си и извади скица.

— Художник я нарисува по описание.

— Добавила е няколко години, малко килограми, променила е очертанията на брадичката. И се е върнала към цианида.

— Останала е, за да види как жертвата се срутва на земята, дори е приклекнала до нея за миг, макар да е било по-умно да отстъпи и да се измъкне.

— Станала е по-арогантна, а и не е знаела колко близо сте били.

— Не достатъчно близо. Ще ти прати нова картичка.

— Разчитам на това. Времето между убийствата й се скъсява.

— Още един знак, че губи контрола, който я пазеше толкова дълго. Всичко е заради теб, Рийд, защото я простреля. Отначало си мислех — а и нашите анализатори бяха съгласни — че ще те води за носа. Ще си играе с теб, защото според нея така ще те измъчва. Вече не мисля така. Тя има нужда да поправи грешката.

— Съгласен съм. Ако иска да премахне още някого по пътя си насам, а и със скоростта, с която действията й ескалират, мисля, че трябва да поставите охрана на Май Хай Янг и Чаз Бъргмън. Мисля, че и Брейди Фостър попада в тази категория. Все още няма да тръгне след Еси. Еси е прекалено високо в списъка й. Не би тръгнала и след Симон все още, ако аз не живеех на острова. Но няма да може да устои на двойната възможност. Обаче…

Той стана, тръгна за кока-кола и се спря за секунда.

— Има ли диетична? — попита Джейкъби.

— Почакай. — Рийд излезе, мина през общото помещение, отиде в стаята за почивка и взе диетична кола от хладилника. — Дължа ти една — каза на Мати и я занесе в кабинета си, след което затвори вратата.

— Благодаря. Обаче?

— Тя ескалира и се променя, но все още е умна, все още е подозрителна. Видяхме го в начина, по който ни изигра след Макмълън. Знае, или поне би трябвало да знае, че вие следвате маршрута й и свързвате точките.

— Мислиш, че ще се отклони, ще тръгне в друга посока.

— Ако има нужда да убие още някого преди мен, ще бъде глупаво да поеме право към Мейн. А тя не е глупава.

Джейкъби стана и отиде до картата, която той бе окачил на стената, огледа кабарчетата, които отбелязваха убийствата на Хобарт от началото на пътуването й.

— Някакви предчувствия накъде може да се отбие този път?

— Трябва да си помисля. Дали ще продължи да шофира, или ще си направи резервация за самолет? Дали ще се придържа към жертви, постигнали слава и/или пари, или и тук ще излезе от модела? Трябва да си помисля.

— Аз също, както и останалите от екипа. Мой човек беше в едно и също помещение с нея и тя уби жертвата и отпраши.

Рийд взе скицата.

— Виждаш ли Хобарт, когато погледнеш това?

— Вероятно не бих, а и свидетелите потвърдиха, че имала южняшки акцент, и то добър. Смесила се с хората, Рийд, говорила с тях, разплакала се, когато разказвала историята за това какво е преживяла дъщеря й след изнасилването. Платила е пет хиляди долара, за да бъде там.

— Тя живее ролята, докато я играе. Добра е. Откачено добра.

— Трябва да се връщам. Обади ми се, когато получиш следващата картичка.

Трябваше да се занимава с проблеми с трафика, паркирането, плажовете, лодките, пиенето, дори и с кражби. Беше ваканция и хората се тълпяха по улиците, в магазините, по пътеките, на плажовете.

През повечето дни работеше до залез-слънце, понякога и до по-късно. Но през повечето вечери имаше Симон. Ако разполагаше с час-два мир и спокойствие, се настаняваше в кабинета си и оглеждаше картата и лицата, опитваше се да влезе в ума на Патриша.

Една сутрин излезе — Симон обичаше да си тръгва при изгрев напоследък — и намери Сиси в двора си с платно, статив и бои.

— Добро утро, началник Сладкиш.

— Добро утро, любов на живота ми. Ти рисуваш.

— Трябва ми утринната светлина. Идвах два пъти тази седмица по-късно през деня, което показва колко тихо се промъквам, но ми трябва тази светлина.

Той отиде при нея, кучето вече беше там и размахваше опашка.

— Това е къщата.

И лупините, забеляза той. Тези потоци от цветове, пред които все още се дивеше, бяха негови.

— Все още не са цъфнали напълно. Следващата седмица ще са. Но имам нужда от тази светлина и от добро начало, преди да цъфнат напълно. Харесвам очертанията на тази къща, винаги съм ги харесвала. Някой е имал достатъчно ум да боядиса верандите в лилаво.

— Някой познава някого с око на художник, за да му каже.

— Съвсем сам си се сетил, че като боядисаш вратите в тъмнолилаво, ще добавиш смел акцент.

— Имам своите моменти. И гледам предавания за интериорен дизайн.

— Но какви моменти само. Лупините са си за отделна картина.

— Лион ми помогна с тях, както и с другите цветя. Знае как да използва торовете. Трябваше да си взема компостер. Той не приемаше отговор „не“.

Сиси се взираше в него, докато говореше.

— Не си доспиваш, сладурче. Виждам го.

— Лято е. Напрегнато време.

— Не е само това. Защо не могат да я хванат?

— Тя е хлъзгава. — Той се наведе и целуна Сиси по бузата. — Но ще я хванем.

Извади ключодържателя си и взе от него един резервен ключ.

— За къщата е. Заповядай. И заключи, след като си тръгнеш. Задръж ключа. Просто не свивай джойнт, докато си на двора. Аз съм началник на полицията. Имам шапка.

Закопча каишката на Барни и тръгна на работа, спря до една къща под наем по пътя, за да събуди наемателите колежанчета и да им каже да си съберат бутилките от бира и вино, които бяха пръснати навсякъде. Тръгна си, след като ги предупреди, че полицай ще намине до час, за да ги глоби, ако не са го направили.

Е, помисли си той, така започва летният ден на острова.

Не се изненада, когато Дона му донесе третата картичка.

— Не се обаждай на всички да идват, прекалено заети сме за това. Просто се свържи с тях и им кажи, че сме получили трета картичка и тя е от Потомак, Мериленд.

— Тази луда жена ми проваля проклетото лято.

— И моето не прави по-хубаво — отвърна той, докато си взимаше ръкавиците и ножчето и отваряше плика. — Сладко — каза, когато прочете напечатаното пожелание.

Този път тя бе нарисувала сърца, пронизани със стрели, от които капеше кръв.

Какво мислиш? Може да пробвам да стрелям с лък. Или пък да се придържаме към куршуми в сърцето и главата. Може би първо ще те прострелям в топките за майтап. Лъскавата адвокатка с кървящото сърце се качи върху трупа на брат ми като върху пиедестал. Аз я бутнах оттам. Тя така и не разбра какво се случи. Ти също няма да разбереш, задник.

Целувки, Патриша

Дори бе нарисувала среден пръст след името си.

Тя се срива, помисли си той. Става все по-гневна, по-неспособна да контролира този гняв, все по-открита заплаха.

Имаше нужда от следващото убийство, в това нямаше съмнение. Нуждаеше се от този прилив на адреналин.

Но кой? И къде?

Погледна към картата и се обади на Джейкъби.

 

 

Симон прегледа всеки сантиметър на калъпа по восъчната отливка. Беше обработила восъка, като използва много деликатни инструменти за миниатюрните детайли, нагорещени инструменти за запълване на несъвършенствата. Огледа го и реши, че е готов.

Беше й отнело часове да го проектира, да създаде и да закрепи отвора за отливане, каналчетата от восъчни цилиндри и отвори, през които щеше да се налее разтопения бронз. Още часове, за да направи покритие на восъка от цимент. Първо с много, много фин цимент — два пласта — за да бъде уловен и най-малкият детайл. Още слоеве — общо девет — с различни смеси, всеки от които трябва да бъде оставен да изсъхне, за да се образува керамичното покритие.

Цялата тази трудоемка техническа работа бе занимавала ума й с дни и я бе предпазила от тревожността след третата проклета картичка.

Тя така и не разбра какво се случи. Ти също няма да разбереш.

Не мисли за това сега, каза си Симон. Не оставяй откачената да диктува живота ти.

Сложи керамичния калъп в сандък и го свали долу.

— Това Рийд ли е?

— Готов е. — Симон остави кутията на кухненския плот, леко задъхана от усилието. — Благодаря, че се отказваш от такъв хубав летен ден, за да дойдеш с мен.

— Обичам да ходя до леярната. Всичките онези потни мъже. И жени — добави Сиси. — Ще им направя няколко скици. — Тя погледна косата си в огледалото — дълга и пусната, през която се подаваха огромните халки на ушите й. — И наистина нямам търпение да чуя разказите на Натали за сватбата. Ще си прекараме страхотно. — Нарами сламена чанта с размерите на куфар. — Да занесем хубавото ни момче в колата. Нали му каза, че отиваме на континента тази сутрин?

— Ще му пратя съобщение от ферибота.

Сиси присви очи, докато излизаха от къщата.

— Симон.

— Така ще има по-малко време да се тревожи.

— И никакво време да се опита да те разубеди да напускаш острова.

— Точно така. — Симон остави сандъка в багажника, хвърли сака си при него и си сложи слънчевите очила, докато Сиси слагаше своите със стъкла във всички цветове на дъгата. Седна на шофьорската седалка, пусна радиото и се усмихна широко на Сиси. — Момичешко пътешествие!

— Юху!

При обичайни обстоятелства Симон би резервирала хотел близо до леярната, вместо да свърши всичко в един-единствен ден. Не че нямаше доверие на мениджърите или работниците там, които също по свой начин бяха хора на изкуството. Но предпочиташе да присъства на всеки етап и всяка стъпка.

Обстоятелствата обаче не бяха обичайни и тя не искаше да бъде далеч от Рийд и от острова, затова беше цялото бързане.

Той се грижи за мен, помисли си тя, и аз се грижа за него.

Остави Сиси да се забавлява сама в цеха за наливане на бронза и да се скита около пещите, докато тя се въртеше около работника, който постави калъпа й в автоклава.

Беше използвала забравения метод с восъка, който предпочиташе, и горещината и налягането в пещта щяха да го стопят и да го изкарат от калъпа.

Ако си беше свършила работата добре, „Закрилникът“ щеше да се отлее идеално в празната втвърдена обвивка.

Сиси отиде при нея, когато работниците пренесоха горещата обвивка в цеха за наливане на бронза.

— Започва се — каза тя.

Работниците с каски, маски на лицата, защитни костюми, дебели ръкавици и ботуши винаги й напомняха за някакви опърпани космонавти.

Укрепиха калъпа й в пясък, докато други нагряваха твърди блокчета бронз до течно състояние. Симон си представяше напрегнатите им мускули под тези дебели костюми, докато разбъркваха прекрасния разтопен бронз.

Това също е изкуство, помисли си тя, и то при огромна горещина, миризма на химикали, пот и течен метал. Магията на светлината, когато работниците извадиха стопения метал от пещта.

И отливането — моментът на истината — винаги я вълнуваше. Бързите движения на движещите се в унисон работници, блестящата златиста струя като разтопена слънчева светлина.

Вътре в калъпа нейната работа, нейното изкуство, нейната визия се изпълваха с разтопена слънчева светлина. Негативът ставаше позитив и щеше да се роди скулптурата на мъжа, когото бе обикнала.

— Не е хубаво колкото секса — промърмори Сиси. — Но въпреки това е много вълнуващо.

— О, боже. — Симон издиша дълго въздуха, който бе задържала.

Тъй като калъпът и отливката трябваше да изстиват няколко часа, тя закара Сиси до Портланд и двете обядваха дълго с майка й и сестра й — слава богу, че го имаше кънтри клуба.

Разговорите за сватбата преобладаваха, Натали излъчваше щастие и този блясък се отразяваше и на майка им. Щом не можеш да ги победиш, стани една от тях, помисли си Симон.

— Видя ли снимките на роклите на сервитьорките, които ти изпратих? — Натали отпи от втората си чаша шампанско.

— Видях ги — отвърна й Симон. — Хубави са, елегантни, цветът ми харесва много.

— Между малина и къпина. — Тюлип също си бе позволила повечко шампанско. — Имах известни съмнения, трябва да призная, и се опитах да убедя Натали да се спре на нещо по-традиционно. Но тя се оказа права. Цветът е поразителен, особено добре се съчетава с допълнителните й цветове.

— Бледорозово и бледосребристо. — Сиси кимна. — Имаш око на художник, когато пожелаеш, скъпа.

— Надявах се със Симон да се облечете в сребристо. Ако търсите такива рокли, бутикът, от който пазарувам, разполага с наистина красиви модели. И все още има време за поправки.

— Изглеждам добре в сребристо — замисли се Сиси.

— Ти не си част от сватбения кортеж. — Натали премести поглед към Симон. — Но искам… искам и двете да сте част от това.

— Защо не отидем до бутика след обяда?

Натали примигна.

— Наистина ли?

— Ти си булката, Нат. — Симон чукна чашата си в тази на сестра си и зърна как в очите на майка й проблеснаха сълзи. — Да отидем на пазар.

За нея това беше просто рокля, но за майка й и сестра й бе символ, който имаше значение. А така щяха да убият още два часа, докато бронзът й изстине.

Когато със Сиси поеха обратно към леярната с рокли, обувки, чанти и шалове за есенната сватба, Симон се чувстваше изпълнена с енергия.

— Всъщност ми хареса — почуди се тя.

— Никога не вреди да излезеш от зоната си на комфорт. Ти ги направи щастливи.

— Двете с теб ги направихме щастливи.

— Така е. — Сиси сръга Симон с лакът. — Сега са ни длъжници.

— И то големи.

Тъй като искаше да свърши останалата работа сама и не й се стоеше далеч от острова, Симон помоли хората от леярната да натоварят калъпа с бронза в колата й.

— Пращам съобщение на Рийд — каза Сиси, когато се качиха на ферибота. — Искам да знае, че се връщаме.

— Не искам да идва в къщата, докато не счупя калъпа и не обработя бронза в ателието си.

— Ще го задържа и ще повикам двама яки мъже да го качат във вътрешния двор. — Докато пращаше съобщението, погледна към Симон. — Искам да съм там, когато чупиш калъпа.

— Не бих желала да е по друг начин.

След два часа и половина Симон избърса потта от челото си. По платнището бяха пръснати парчета от калъпа и множество чукове и електрически инструменти.

И в сумрака се бе появила бронзовата фигура.

— Великолепен е, Симон. Великолепен.

— Ще бъде. — Сряза каналите, довърши повърхността с абразивни инструменти — от по-груби до по-фини, оправи повърхността тук-там и стана идеално. — Още няколко стъпки. — Тя обиколи скулптурата. — Обработка на метала, хубаво полиране, после патината, но вече го виждам, Сиси. Вече виждам, че е точно това, на което се бях надявала.

— Той също, независимо дали го знаеш, или не.

— Не съм се надявала за него, там е работата. Известно време не се надявах на нищо. После се събудих с надеждата да мога да направя нещо подобно. Това ми беше достатъчно, наистина беше, защото имах теб, това място и винаги можех да се върна. И сетне… той ме погледна. — Тя се наведе и прокара пръст по бронзовото лице. — Той ме обича.

— Много мъже и няколко жени са ме обичали. Не е достатъчно, скъпа.

— Не, не би било. Не би било, макар че той е красив и мил, смел и умен и толкова много други неща. Но не би било достатъчно.

Тя свали кърпата, която бе вързала на косата си.

— Ала той отключи нещо в мен, Сиси. И сега виждам повече, чувствам повече, искам повече. Той ме накара да вярвам. Обичам го заради това, което е и което съм аз с него.

— Кога смяташ да му го кажеш?

— Когато завърша това и му го покажа. — Симон се изправи. — Не е ли глупаво?

— Мисля, че е дълбоко. Ще ти помогна да почистиш това и да занесеш тази красота горе.

 

 

Докато Симон обработваше метала, Рийд спипа две хлапета, които си мислеха, че хвърлянето на запалени пиратки в консервни кутии в обществените тоалетни е върхът на ваканционното забавление.

Може би щеше да ги остави да им се размине с конфискация на останалите пиратки и консервни кутии и лекция, но бащата, който очевидно се бе насладил на повече от обилно количество алкохол на плажа, му скочи.

— Голяма работа! Просто се забавляват. Не са навредили на никого. И съм платил много пари за тези пиратки.

— Голямата работа е, че са нарушили закона, заплашили са обществената безопасност и своята собствена и са повредили чужда собственост.

— Направили са малко боклук.

Все още опитвайки се да бъде дипломатичен, Рийд кимна.

— Който ще почистят.

— Моите момчета не са чистачи.

— Днес са.

— Глупости. Хайде, Скоти, Мат, да вървим.

— Няма да си тръгнат, докато не почистят бъркотията, която са направили.

Пияният татко напери гърди.

— И какво ще им направиш?

Рийд заключи, че дипломацията невинаги работи.

— Тъй като са малолетни, ще глобя вас за подпомагане на противообществената им проява и за внасяне на незаконни експлозиви на острова.

— Дрън-дрън.

Рийд се усмихна любезно.

— Нищо подобно.

— Няма да платя и цент на някакъв въшльо, който ми се прави на ченге и се опитва да ме изцица и тормози момчетата ми по време на ваканцията ни. Казах, тръгваме!

Той се обърна и Рийд се премести и блокира пътя му.

Зачервен и вбесен, мъжът го бутна.

— Е, ще добавим и нападение над полицай. — Леко учуден, Рийд замахна, след това довърши нещата, като завъртя мъжа и му сложи белезници на китките. — Не е хубаво да се държите така — каза Рийд на момчетата, докато по-голямото го гледаше с широко отворени очи, а по-малкото се разрева. — Господине, вие сте употребили значително количество алкохол — продължи той, докато мъжът се бореше и ругаеше, а няколко души от насъбралата се тълпа правеха снимки и клипчета с вездесъщите мобилни телефони. — Оказвате съпротива, нарушавате общественото спокойствие, да не говорим, че оказвате лошо влияние върху малолетните си деца. Майка ви наблизо ли е? — попита Рийд момчетата.

Малкото изрева.

— Това е седмицата ни с татко.

— Добре. Нека уточним всичко в участъка. Господине, мога да ви заведа с белезници там или да дойдете тихо и мирно.

— Ще те съдя, шибан задник.

— Значи с белезници. Трябва да дойдете с нас, Скот, Мати. — Той погледна към кучето, което седеше и чакаше. — Да вървим, Барни.

 

 

Когато стигна до дома на Сиси, където бе поканен на вечеря, вече минаваше девет и той се нуждаеше от питие като от въздух.

— Тежък ден? — попита го тя.

— На приливи и отливи, най-ниската точка беше с две деца с пиратки, които плашеха хората до смърт, и техния пиян своенравен баща, който повърна върху един от полицаите ми заради смесица от сприхавост и алкохолни пари. Не беше приятно.

— Ще ти донеса бира, после ще ти направя пикантен барбекю сандвич, един от специалитетите ми, когато не съм вегетарианка.

— Обичам те, Сиси.

— Седни, изпий си бирата и погледай водата. И малко йога дишане няма да навреди.

Бирата помогна, както и океанът — неговият вид, мирис, звук. Може би и онова с дишането не бе излишно. Но когато излезе Симон, която напоследък беше с коса в меден цвят, със синя кърпа на главата и поднос с барбекю и картофена салата, всичко вече беше наред.

Тя му поднесе храната, подръпна косата под шапката, наведе се и го целуна.

— Пиратки и пиянско повръщане.

— Да. — Той посочи към кучето, което хъркаше в краката му. — Това изтощи полицая ми. Как са нещата на континента?

— Купих си рокля за сватбата на сестра ми, Сиси също си купи и спечелихме червени точки, като оставихме Натали и мама да ни помогнат да ги изберем. Както и обувките. Направих проекта за фигурката върху тортата на Натали и Хари, е, бяха няколко, но се спрях на победителя.

— Бих искал да го видя. Това е щастие — каза той. — Щастието е хубав начин за противодействие срещу пиянско повръщано.

— Ще го донеса.

Той ядеше, гледаше водата и слушаше хъркането на кучето си.

Тя донесе скицника си и седна на страничната облегалка на стола му.

— За този говорех.

Разгледа скицата на жена със сладникава красота в рокля на принцеса. С бухнала пола и лъскава горна част, която се съчетаваше добре с тиарата на вдигнатата й златиста коса.

Младоженецът имаше тъмносив костюм със сребриста вратовръзка, които отиваха на външния му вид на златно момче.

Той бе завъртял булката в танц, от което полата й бухваше още повече. Те се гледаха с такова огромно щастие, сякаш бяха намерили отговорите на всичките си въпроси.

— Ще трябва да я сложиш в рамка.

— Това беше малко грубо.

— Не е, а и се обзалагам, че на нея наистина много й е харесало. Подпиши я, напиши датата и я сложи в рамка.

— Прав си. На нея наистина много ще й харесва. Ще накарам Сиси да я сложи в рамка. Ще направя фигурката от порцелан и ще я изрисувам.

— От вида на роклята и костюма ми се струва, че ще е голяма, официална, лъскава сватба.

— Двеста седемдесет и осем души са поканени досега. Официално облекло за гостите. Това покрива „голяма и официална“. А останалото — най-лъскавата, на която са способни.

— Ти това ли искаш? Най-лъскавата сватба, на която си способна?

— Никога не съм казвала, че искам сватба.

— Ще стигнем до това по-нататък. И до трите деца, на които никога няма да даваме пиратки и кибрит.

Тя усети пеперуди в стомаха си, не можеше да реши дали беше тревога или удоволствие.

— Това е много дългосрочно планиране, началник.

— Просто така виждам нещата. Освен ако Сиси не размисли и не ме вземе за сексроб. Тогава сделката отпада.

— Разбира се.

— Преди това искам да те убедя да се преместиш при мен. Но и това може да изчака. Трябва първо да ти направим ателие. Работя по въпроса.

— Ти… какво?

— Не точно работя. Лятото е прекалено натоварено за това. Просто питах братовчеда на Дано, нали се сещаш, Илай, той е архитект. Помолих го да ми нахвърля някои идеи.

Той отпи още бира и си помисли, че студеното питие и пикантното барбекю бяха компенсирали лошия ден.

— Разбира се, ако Сиси отговори на молитвите ми, аз просто ще се пренеса тук и ще те изритаме. Иначе ще е неловко за всички.

Той затвори очи, докато говореше. Беше спокоен, но и много уморен. Тя се загледа в хоризонта, в трепкащата лунна светлина във водата между тях и края на света.

— В тази твоя фантазия аз имам ли някакво мнение за проекта на евентуалното си ателие?

— Разбира се, затова Илай ще нахвърля няколко идеи. След това ти ще ги погледнеш и ще прецениш. Има много време.

Тя си спомни за скулптурата в ателието си и времето, което й трябваше, за да я довърши и изпипа, за да му я покаже. Може би трябваше да му я покаже сега, такава каквато е. Както той й бе показал какво би могло да бъде.

— Мисля, че трябва…

Симон млъкна, когато телефонът му издаде звук и той се завъртя, за да го извади.

Тя видя името: Джейкъби.

Това, което би могло да бъде, помисли си, когато го остави да говори за убийства, трябваше да почака.

 

 

Хобарт и този път удари светкавично в Охайо, в богат квартал край Кълъмбъс. Жертвата беше популярен местен новинар, бе предупреден от ФБР и бе приел предупреждението сериозно.

Той не беше забравил онази вечер в мола „Даунийст“. Тогава беше на двайсет и осем и работеше за телевизионната станция в Портланд, най-вече правеше забавни материали и се опитваше да си проправи път в сериозните новини. Беше отишъл да си търси камера, когато адът се бе изсипал на земята.

Беше се скрил и бе записал кръвопролитието, на лентата се чуваше как с разтреперан глас описва какво е видял, чул и почувствал.

Макмълън бе постъпила по един начин с репортерския си късмет, Джейкъб Лансин — по друг. Той бе предал записа на полицията с все още треперещите си ръце, но когато бе излязъл от мола, бе намерил екип от телевизията си. И му беше дал описание от първа ръка в реално време.

Беше се изкачил в йерархията и бе получил назначение за водещ на новините в Кълъмбъс. Беше се оженил за местна жена, дъщеря на богат бизнесмен.

Бе получил слава и богатство.

Късметът на Патриша проработи, когато жена, която шофираше и пишеше съобщение на приятелка, за среща с която закъсняваше, блъсна беемвето кабриолет на Лансин.

Рамото му бе извадено, глезенът — счупен, пострада и от ефекта на камшичния удар.

Благодарен, че това е малкият дявол, Лансин си взе малко отпуск, за да се възстанови и си уреди физиотерапия у дома.

На Патриша й трябваха два дни, за да установи, че физиотерапевтката има кестенява опашка, предпочита тениски и джинси и бута масажна маса, когато идва в два следобед.

Взе кола под наем от същата марка и цвят като на терапевтката, сложи си дълга кестенява перука и проста тениска и джинси и пристигна десет минути по-рано. Нагласи масажната маса така, че да скрие лицето й.

Лансин, който имаше гипс на крака, ръката му бе превързана и носеше ортопедична яка, провери монитора на охранителната система, спря алармата и отвори вратата.

— Здравей, Рони, подранила си.

— Точно навреме — каза му Патриша и го застреля в гърдите, като добави и два изстрела в главата, когато той падна.

Бутна масажната маса вътре, отряза кичур коса, затвори вратата и затича обратно към колата. Всичко бе приключено за по-малко от минута. Тъй като смяташе да зареже колата на летището, не й пукаше дали някой ще я види как тръгва.

След като заряза автомобила, взе такси до Кълъмбъс и си купи луксозен джип втора употреба, като плати в брой.

Време е за ваканция на остров, помисли си тя, когато спря, за да прати на Рийд картичката, която възнамеряваше да е последна.

 

 

През седмицата на 4 юли туристите заляха острова. Хотели, пансиони и къщи под наем се напълниха докрай и плажовете се превърнаха в море от чадъри, постелки и шезлонги.

В малкия парк край главната улица звучеше патриотична музика, а децата — а и доста възрастни — се редяха, за да им изрисуват лицата, да си купуват сладолед или кейк с резене.

За да победят жегата — а тя бе голяма — хората се носеха по водата, плуваха или скачаха в нея. Яхтите влизаха и излизаха от марината, платната се вдигаха, моторите бръмчаха.

Миришеше на плажно масло, пържени фъстъци, захар и лято.

Рийд работеше по дванайсет часа и си даде сметка, че ако не беше малкият проблем със серийната убийца, би се наслаждавал на всеки миг.

През зимата островът се отличаваше с тихата и спокойна красота на зимен пейзаж в преспапие. През пролетта цъфваше и се събуждаше. Но през лятото избухваше в цветове, звуци, тълпи от хора и силна музика.

Като всекидневен карнавал, помисли си той.

През лятото се движеха два ферибота, единият изсипваше коли и пешеходци на пристанището на острова, а вторият товареше заминаващите и ги връщаше в реалността.

На четвърти юли, както всеки ден, когато можеше, той наблюдаваше пристанището на ферибота, гледаше как се изсипват колите, камионите, хората.

До него беше Симон, която наблюдаваше лицата.

— Мислиш, че тя ще дойде днес?

— Мисля, че днес е най-големият приток от хора и е добра възможност някой да се промуши. Обслужващият персонал на ферибота има хора на двете пристанища, които търсят сами жени. Тук съм пратил и двама полицаи. — Той вдигна брадичка към колата. — Забелязали са две от юни насам, но и двете са били безобидни. На марината се прави същото с частните яхти и чартъри.

— Но това са много хора.

— Да. От друга страна, тя е достатъчно умна, за да знае, че ще наблюдаваме усърдно през уикенда на четвърти юли. Ако съм на нейно място, бих изчакал.

— Както чакаш следващата картичка.

— На четвърти юли няма поща. — Той гледаше как последните пътници, в миниван, натоварен с деца, тръгват надолу по рампата. — С Барни трябва да отиваме на работа.

— Можеш и мен да назначиш.

— Не мога да си го позволя. — Той я целуна. — Ще се чувствам по-добре, ако днес стоиш далеч от тълпите. Каза, че със Сиси и без това ги избягвате и гледате фойерверките от двора. Просто се дръж както обикновено.

— Ще се чувствам по-добре, ако и ти си с нас.

Той потупа надписа НАЧАЛНИК на шапката.

— Парадът, събитията в парка и по плажа, цялата тази лудост в селото. Тя може да е навсякъде, Рийд. Боже, би могла да те държи на прицел от прозореца си в хотела.

— Няма да ме нападне така. Няма. Това е лично. Има нужда да ми види лицето, да ме погледне в очите и аз да погледна в нейните. И да се отърве ненаказана. Повярвай ми.

— Вярвам ти. — Тя го хвана за ръцете. — Ще те чакам.

— В къщата на Сиси. Остани там тази вечер. Ще дойда след фойерверките. Тя още не е пристигнала тук. Може би съм прихванал малко от ясновидството на Сиси, но все още я няма.

Това не го спря да претърсва тълпите, да се оглежда за жени, да наблюдава дали някой не наблюдава него. След дългия ден стоеше с екипа от пожарникари доброволци и гледаше как небето се изпълва с цвят, слушаше как във въздуха отекват гърмежи.

Не още, мислеше си той, докато хората се веселяха. Но скоро.