Константин Константинов
Коледари

На полянката сред гората се срещнаха Вълчо, Кума Лиса и Заю.

— Как е, куме, хапна ли си нещо? — попита Лиса.

— Лошо, кумице, лошо! Стомахът ми залепна о ребрата. Две недели ходя като замаян. Да прощаваш, кумице, ама като те гледам — ще ми се да почна да те хрускам…

— Не думай, куме! — отвърна Лиса. — Не съгрешавай, роднина сме. И аз съм гладна, ама на роднина не посягам. Пък и стара съм вече — жилаво ми е месото. Виж, Зайко е младичък. От него и аз бих си куснала.

Заю погледна уплашено към двамата и се приготви да бяга.

— Не бой се, не бой се! — засмя се Лиса. — Шегувам се. Защо ще се ядем един друг, като има леснотия. Чуйте сега какво съм измислила. Ако ме слушате, тая нощ ще си хапнем царски.

И тя им пошепна нещо на ушите. Те кимнаха глава и се ухилиха. Щом падна нощта, Лиса им метна по един ямурлук, нахлупиха качулки и тримата се спуснаха към село.

Беше коледна нощ. Камбаната биеше. Прозорчетата светеха. От всеки комин се носеше миризма на коледни гозби.

Дружината тръгна из уличките. Лиса спря пред една врата и почука.

— Кой хлопа? — попитаха отвътре.

— Коледари — отвърнаха троицата.

— А-а, влезте, влезте, момчета! — отвори портата стопанинът и ги покани. — Тъкмо се върнахме от черква и сядаме на трапезата. Влезте да ни коледувате!

В одаята беше сложена дълга трапеза, отрупана с прасе, кокошки, кървавица, баница, зеле и бъклица с вино. Цялата челяд на стопанина — синове, снахи, внуци — се беше наредила. Гостите се завиха по-добре в ямурлуците, влязоха в одаята и се изправиха до вратата. Вълчо облиза устни. Заю изви очи към ъгъла, дето бяха струпани няколко зелки и моркови. Само Лиса се правеше, че не вижда нищо, но вече бе преброила кокошките.

— Хайде! — извика тя.

И тримата подеха:

— Тръгнали са три овчаря,

три овчаря, три другаря —

коледо-коледо ле —

Лисю, Баю и Вълчан

и ви носят армаган —

коледо-коледе ле!

— Да сте живи, добри хора! — извика стопанинът. — Ами декашни сте и отде идете сега?

— Далечни сме ние — от Лъжи-град — отвърна Лиса. — Оттам са и армаганите.

— Не съм го чувал — каза стопанинът. — Истина, далече трябва да е.

Дружината продължи песента:

— Носят тримата овчари

хубави безценни да̀ри —

коледо-коледе ле —

всекиму един кожух

мек и топъл като пух —

коледо-коледо ле!

— Бре, жена, дай да нагостим коледарите! — викна домакинът. — Елате де, седнете при нас!

— Да си жив, стопанино! — отговори Лиса. — Ние не сме придирчиви. И малко ни стига: на другаря — от зеле листенца, на другия — прасешки краченца, а на мене — кокоши криленца!

— Ами де ви са армаганите? — попита домакинът. — Я да ги видим!…

— Тежки са, цяла кола носим, та ги оставихме в гората, на полянката, зад кухото дърво. Ала кожусите са ей като тия на̀ — гледайте!

Вълчо извади опашката си, Лиса откри шията си, а Зайко си показа крачето.

— Аз ще си избера като тоя — посочи стопанинът към Вълчо.

— Аз пък искам такъв — показа стопанката към Лиса. — А за внучките ей такива — и посочи Заю.

— Чувате ли, момчета! — обърна се домакинът към синовете си. — Утре рано ще отидете с гостите да донесете кожусите. А сега да ги нахраним хубаво, да се наспят добре, че са гладни и уморени.

Заранта, стопанинът стана рано, ала тук коледари, там коледари — няма ги. Синовете му отидоха на полянката в гората. Там видяха вълчи, лисичи и заешки дири. Разбраха кои са били снощните гости и се засмяха.

— Нека ви е сладка гощавката — казаха си те. — На Коледа човек и със звяра трябва да е добър. Ама колкото за кожусите — те са си наши. Ако не днес — утре, пак от вас ще ги вземем.