Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1927 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Константинъ Константиновъ
Заглавие: Приказки на щурчето
Издание: първо (не е указано)
Издател: „Хемусъ“, А. Д. за книгопечатане и издателство
Град на издателя: София
Година на издаване: 1927
Тип: приказки
Националност: българска
Печатница: „Едисон“ — София
Художник: Г. Атанасовъ
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18052
История
- — Добавяне
На полянката сред гората се срещнаха Вълчо, Кума Лиса и Заю.
— Как е, куме, хапна ли си нещо? — попита Лиса.
— Лошо, кумице, лошо! Стомахът ми залепна о ребрата. Две недели ходя като замаян. Да прощаваш, кумице, ама като те гледам — ще ми се да почна да те хрускам…
— Не думай, куме! — отвърна Лиса. — Не съгрешавай, роднина сме. И аз съм гладна, ама на роднина не посягам. Пък и стара съм вече — жилаво ми е месото. Виж, Зайко е младичък. От него и аз бих си куснала.
Заю погледна уплашено към двамата и се приготви да бяга.
— Не бой се, не бой се! — засмя се Лиса. — Шегувам се. Защо ще се ядем един друг, като има леснотия. Чуйте сега какво съм измислила. Ако ме слушате, тая нощ ще си хапнем царски.
И тя им пошепна нещо на ушите. Те кимнаха глава и се ухилиха. Щом падна нощта, Лиса им метна по един ямурлук, нахлупиха качулки и тримата се спуснаха към село.
Беше коледна нощ. Камбаната биеше. Прозорчетата светеха. От всеки комин се носеше миризма на коледни гозби.
Дружината тръгна из уличките. Лиса спря пред една врата и почука.
— Кой хлопа? — попитаха отвътре.
— Коледари — отвърнаха троицата.
— А-а, влезте, влезте, момчета! — отвори портата стопанинът и ги покани. — Тъкмо се върнахме от черква и сядаме на трапезата. Влезте да ни коледувате!
В одаята беше сложена дълга трапеза, отрупана с прасе, кокошки, кървавица, баница, зеле и бъклица с вино. Цялата челяд на стопанина — синове, снахи, внуци — се беше наредила. Гостите се завиха по-добре в ямурлуците, влязоха в одаята и се изправиха до вратата. Вълчо облиза устни. Заю изви очи към ъгъла, дето бяха струпани няколко зелки и моркови. Само Лиса се правеше, че не вижда нищо, но вече бе преброила кокошките.
— Хайде! — извика тя.
И тримата подеха:
— Тръгнали са три овчаря,
три овчаря, три другаря —
коледо-коледо ле —
Лисю, Баю и Вълчан
и ви носят армаган —
коледо-коледе ле!
— Да сте живи, добри хора! — извика стопанинът. — Ами декашни сте и отде идете сега?
— Далечни сме ние — от Лъжи-град — отвърна Лиса. — Оттам са и армаганите.
— Не съм го чувал — каза стопанинът. — Истина, далече трябва да е.
Дружината продължи песента:
— Носят тримата овчари
хубави безценни да̀ри —
коледо-коледе ле —
всекиму един кожух
мек и топъл като пух —
коледо-коледо ле!
— Бре, жена, дай да нагостим коледарите! — викна домакинът. — Елате де, седнете при нас!
— Да си жив, стопанино! — отговори Лиса. — Ние не сме придирчиви. И малко ни стига: на другаря — от зеле листенца, на другия — прасешки краченца, а на мене — кокоши криленца!
— Ами де ви са армаганите? — попита домакинът. — Я да ги видим!…
— Тежки са, цяла кола носим, та ги оставихме в гората, на полянката, зад кухото дърво. Ала кожусите са ей като тия на̀ — гледайте!
Вълчо извади опашката си, Лиса откри шията си, а Зайко си показа крачето.
— Аз ще си избера като тоя — посочи стопанинът към Вълчо.
— Аз пък искам такъв — показа стопанката към Лиса. — А за внучките ей такива — и посочи Заю.
— Чувате ли, момчета! — обърна се домакинът към синовете си. — Утре рано ще отидете с гостите да донесете кожусите. А сега да ги нахраним хубаво, да се наспят добре, че са гладни и уморени.
Заранта, стопанинът стана рано, ала тук коледари, там коледари — няма ги. Синовете му отидоха на полянката в гората. Там видяха вълчи, лисичи и заешки дири. Разбраха кои са били снощните гости и се засмяха.
— Нека ви е сладка гощавката — казаха си те. — На Коледа човек и със звяра трябва да е добър. Ама колкото за кожусите — те са си наши. Ако не днес — утре, пак от вас ще ги вземем.