Емилиян Станков
Сам съм…

Сам съм. Хлътнал, пожълтял в съмнение.

Ровя подсъзнателно и с вледенени длани

в пръст и пепел, почернели от униние.

Търся лекове, а душата ми е в рани.

 

Няма ги магичните неонови послания

да се палят френетично във сърцето ми,

няма ги привичните и сладостни терзания,

погледите огнени не гаснат по лицето ми.

 

Любовта е някъде далеч, посърнала,

отчаяна и уморена във самотната си стая,

обидено глава по женски е отвърнала,

зарязан съм, парясан — нито в ада, нито в рая.