Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1946 (Обществено достояние)
- Форма
- Приказка
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- Karel (2022)
Издание:
Белорозка и Червенорозка
(преразказана от К. Н. Цакова)
Книгоиздателство „К. Н. Цакова“
1946 г.
История
- — Добавяне
Имало едно време една бедна вдовица. Тя живеела, заедно с двете си момиченца, в една малка къщичка край една голяма, гъста гора. Около къщичката расли красиви бели и червени рози. Затова, навярно, децата се наричали Белорозка и Червенорозка.
Двете сестрички били най-милите и най-послушните деца в света. Червенорозка била по-палава, по-игрива, по-весела. Тя тичала по зелените ливади, беряла цветя, ловяла пеперуди. Белорозка била по-кротка, по-мълчалива. Помагала на майка си в къщната работа, грижела се за градинката, а през свободното време четяла и бродирала.
Червенорозка и Белорозка много се обичали. Всякога ходели заедно, хванати ръка за ръка. Каквото едната имала го споделяла с другата. Помагали си във всичко и постоянно си обещавали никога да се не разделят, даже и когато пораснат.
Те често отивали в гората да берат диви ягоди и навлизали навътре, без да се боят, защото всички животни ги познавали и обичали. И наистина, вижте, как зайчето гризе трева от ръката на Червенорозка! Сърничката кротко пасе край тях. Козленцето весело припка. Птичките, кацнали по клонките на дърветата, сладко им пеят.
Случвало се понякога да закъснеят и нощта да ги завари в гората. Тогава, те уморени заспивали спокойно върху мекия, зелен мъх. Майка им не се смущавала, защото знаела, че никой няма да стори зло на добрите й дечица.
Червенорозка и Белорозка били и много работливи. Белорозка всяка заран наклаждала огъня и закачвала чайника да заври. Той бил бакърен, но тя го излъсквала тъй хубаво, че светел като златен. Червенорозка пък нареждала леглата, изчиствала навсякъде и, всяка заран, през лятото, отивала да набере букет за майка си, като никога не забравяла да постави в него една бяла и една червена роза.
Вечер, през зимата, когато вън мраз сковавал всичко и бели снежинки се сипели от небето, заключвали здраво вратата и всички се нареждали край огнището. Майката туряла очилата си и им четяла от една голяма книга, а сестричките плетели и предели.
Една вечер някой силно потропал на вратата.
— Побързай да отвориш, Червенорозке, казала майката. Може би, някой измръзнал пътник търси подслон.
Червенорозка отворила и, о, ужас! — На вратата застанала една голяма черна мечка. Червенорозка изпискала от страх и се скрила зад леглото. Белорозка се свила до майка си. Агънцето, което кротичко спяло до огнището, се разблеяло. Малкото гълъбче, което почивало на прозорчето, с глава скрита под крилцата, почнало лудо да хвърчи из стаята.
Но мечката кротко заговорила:
— Не се страхувайте! Нищо лошо няма да ви сторя. Премръзнала съм. Мога ли да влезна да се стопля?
— Горката мецана! — извикала майката. Ела, ела се стопли край огъня. Само внимавай да се не подпали кожуха ти! Червенорозке, Белорозке, не се плашете!
Децата отначало плахо-плахо се приближили, но лека-полека страхът им минал и те станали по-любезни и мили към рунтавата гостенка. Даже взели метлите и изчистили снега от гърба й. Тя им благодарила и ги погалила с големите си лапи.
Още същата вечер Червенорозка и Белорозка не само свикнали с мечката, но почнали да играят и се забавляват с нея. Дърпали дългата й козина. Качвали се по гърба й. Търкаляли се с нея по земята. Тя понасяла добродушно всичките им закачки.
Когато дошло време за спане всички си легнали спокойно в леглата, а мечката се настанила край огнището и скоро захъркала.
Заранта тя станала по-раничко и безшумно напуснала къщата, но вечерта пак се върнала. Това чудновато гостуване продължило доста дълго време. Децата никога не заключвали вратата докато не се прибере и мечката.
Но една пролетна заран, когато всичко наоколо се било вече раззеленило, мечката им казала, че е време да ги напусне и ще се върне при тях пак идущата зима.
— Къде ще идеш, мила мецано? — просълзено запитала Белорозка.
— Трябва да се прибера в гората. Там са скрити всичките ми богатства и ако не ги пазя джуджетата ще ги откраднат. Зиме, когато земята е замръзнала, те стоят в жилищата си. Но щом пукне пролет излизат и где каквото намерят крадат и занасят в пещерите си.
С каква скръб се сбогували всички с мечката! Изпратили я до вратата и я поканили скоро пак да се върне.
Сестричките дълго време тъгували за мечката. Един ден майка им ги пратила в гората за сухи дръвца. Те напълнили кошниците си със съчки и тъкмо се канели да си тръгнат, до ушите им достигнало охкане и вик за помощ. Поогледали се наоколо и забелязали едно малко джудже, с набръчкано от старост лице и с дълга, дълга, бяла брада. То се дърпало и безпомощно се въртяло около едно голямо дърво, повалено на земята.
Джуджето изгледало децата със зъл, ядовит поглед и креснало:
— Защо зяпате, глупави деца? Хайде помогнете ми!
— Какво ти се е случило, малко човече? — запитала мило Червенорозка.
— Нима не виждаш? Брадата ми е заклещена в дървото. Исках да го разцепя. Трябват ми дърва за кухнята. Не знам как, клинът, който бях поставил в цепнатината, отхвръкна изведнаж и брадата ми се залости. Я вие още стоите и гледате!
Въпреки ругатните му, двете добри сестрички се опитали да му помогнат. Дърпали, дърпали, но не могли да издърпат брадата. Тогава Белорозка се сетила, че има в джеба си една малка ножичка. С нея тя прерязала върха на брадата и джуджето се освободило. Но вместо да благодари за добрината им, то продължило да се кара, да кряска и да ги обижда:
— Не съм виждал по-глупави момичета! Повиках ви да ми помогнете, а вие развалихте хубавата ми брада!
После, джуджето измъкнало из буренака скритата там от него торба, пълна със злато, метнало я на гърба си и избягало в гората.
През един горещ летен ден сестричките отишли да се поразходят и поцапат из рекичката, която течела край гората. Те се плискали, играли, смели се щастливи и доволни. Скоро вниманието им било привлечено от отчаяни писъци. Погледнали към брега и що да видят! — Техният познайник — злото, намръщено джудже.
И тоя път джужето било в беда. Като хвърляло въдицата да лови риба, духнал силен вятър. Брадата му се развяла и вплела в конеца на въдицата. А за въдицата се била хванала една много голяма риба. Джуджето теглело въдицата навън, рибата я дърпала навътре и тъкмо, когато горкият рибар щял да се цамбурне във водата, Белорозка и Червенорозка му се притекли на помощ.
Като не могли да измъкнат брадата от въдицата, Белорозка пак извадила ножицата си и прерязала още веднаж върха й.
Освободеното джудже грабнало торбичката с бисери, която била скрита зад една скала, и бързо се отдалечило като мърморело:
— Обезобразихте лицето ми! Развалихте хубавата ми брада! Само знаете да режете!
Изминали седмица-две от тази случка. Майката пратила децата да отидат в близкия градец да купят конци, игли и копчета. Пътят им минавал през една скалиста местност.
Изведнаж сестричките забелязали ниско над главите им да се вие един грамаден орел. Той се спуснал към земята и кацнал зад една висока скала. В същия миг страшен писък се разнесъл и те с ужас видели, че техният стар приятел — джуджето — отчаяно се бори с орела. И тъкмо когато орелът го зграбил в острите си нокти и се канел да го отнесе, Белорозка и Червенорозка се спуснали, почнали да дърпат джуджето и орелът го пуснал и отлетял.
— Скъсахте палтото ми, ах, вие лоши момичета! — се разкряскало джуджето, и като нарамило торбата, пълна със скъпоценни камъни, бързо-бързо се скрило от погледа им.
Привечер, като се връщали от града, сестричките минали пак по същия път, и с изненада видели как джуджето изсипвало на земята до една скала скъпоценностите от торбата, като мислело, че никой го не вижда. Те блестели на слънчевата светлина и децата се спрели да им се порадват. Но джуджето ги забелязало и гневно викнало:
— Брей, какви нахални деца! Чакайте, аз ще ви науча!
Но в тоя миг откъм гората се чул силен шум и ръмжене и една голяма, черна мечка се спуснала към джуджето. То се изплашило и почнало да бяга, но мечката го настигнала и повалила на земята. Джуджето почнало да се моли:
— Не ме убивай, мили принце-мечок! Ще ти дам всичките си богатства. Аз съм мъничко и безпомощно същество. Вместо мене изяж тия две момичета. Те ми направиха толкова много пакости!
Мечката не обърнала внимание на думите му и с още един удар го убила. Децата се изплашили и хукнали да бягат, но мечката извикала след тях:
— Белорозке, Червенорозке, чакайте!
Те познали гласа на тяхната приятелка — мечката и спрели. Но когато се обърнали що да видят! — Пред тях стояла не тромавата, рунтава мечка, а красив, млад момък, облечен в златни дрехи. В едната си ръка държал меча кожа. Те гледали и не вярвали на очите си. Момъкът им се усмихнал и казал:
— Не се чудете. Аз съм царски син. Това лошо джудже ме омагьоса и превърна в мечка. Открадна скъпоценностите ми, а мене прокълна да скитам из гората. Но с неговата смърт магията се премахна и ето, че сега съм пак свободен и богат!
Радостни и доволни и тримата се запътили към малката къщичка.
Когато сестричките пораснали Белорозка се оженила за принца, а Червенорозка — за неговия брат.
Те живели заедно много щастливо, като не забравили да приберат при себе си и милата си майчица. Въпреки, че имали обширни палати и дворци, те често си спомняли за малката къщичка край гората и всяка пролет отивали да поживеят там и да се порадват на хубавите рози, които цъфтели наоколо. Те наистина били чудно хубави рози — бели и червени — красиви като Белорозка и Червенорозка.