Камила Лекберг
Вещицата (8)

Бохуслен, 1671

— Вчера момичето беше в голямата къща, Елин знае какво съм казвала по този въпрос! — Гласът на Брита беше строг и Елин сведе глава.

— Ще говоря с нея — каза тя тихо.

— Има си причина прислугата да живее в отделна сграда!

Брита преметна крака през ръба на леглото.

— Днес ще имаме важен посетител — продължи тя. — Всичко трябва да е перфектно. Елин дали е изпрала и колосала синята ми рокля? Копринената, с бродерията?

Брита нахлузи чехлите, които стояха до леглото. Имаше нужда от тях. Макар и свещеническото имение да бе по-хубаво от всяка друга къща, която Елин бе виждала, вътре беше студено и ветровито, а през зимата подът беше леден.

— Всичко е готово — отвърна Елин. — Почистихме всяко ъгълче в къщата, а Буел от Холта пристигна още вчера и започна да приготвя храната. Ще сервира пълнена треска за предястие, петел с бодливо грозде за основно ястие и макарони със сметана и конфитюр за десерт.

— Това е добре — каза Брита. — Пратеникът на Харалд Стаке трябва да бъде посрещнат като благородник. Харалд Стаке е губернатор на Бохуслен и кралят лично му е заповядал да говори със свещениците за опасностите, сполетели страната. Само преди няколко дни Пребен ми каза, че в Марщранд са заловили вещица. — По бузите на Брита бяха избили червени петна.

Елин кимна. Хората приказваха само за сформираната комисия по магьосничество, която сега ловеше и съдеше вещици из цял Бохуслен. Говореше се, че в цялата страна се действа с твърда ръка срещу злото. Елин настръхна. Вещици и вещери. Сборища в Блокула^[1] и алианси със сатаната. Злото трябваше да бъде изкоренено.

— Чух от Ида-Стина, че Елин е помогнала на Свеа от Хулт да забременее — каза Брита, докато Елин й помагаше да се облече. — Каквото и да е направила Елин за нея, искам да го направи и за мен.

— Знам само неща, на които ме е учила баба ми — каза Елин и стегна здраво връзките на роклята на Брита. Искането не я изненада. Брита наближаваше двайсетата си годишнина, а беше омъжена за Пребен от две години, без да надуе корема.

— Елин просто да направи каквото е направила за Свеа. Време е да даря Пребен с дете. Той започва да пита кога ще стане.

— Приготвих й билкова отвара по бабина рецепта — каза Елин и взе четката, за да среши дългата коса на Брита.

На външен вид двете сестри бяха много различни. Елин бе наследила русата коса и светлосините очи на майка си, докато Брита, със своята черна коса и тъмносини очи, приличаше на жената, която бе заела мястото на мама още преди тя да умре. Някои езици в селото все още мълвяха, че Шещин, майката на Елин, е умряла от разбито сърце. Дори да беше вярно, Елин не можеше да губи време в такива размисли. Баща им беше умрял преди една година и сега единствено Брита стоеше между нея и гладната смърт.

— Тя ме научи и на някои думи — каза Елин предпазливо. — Ако Брита няма нищо против, мога да приготвя отварата и да й побая? Имам всички необходими съставки, лятото изсуших достатъчно билки, че да има и за зимата.

Брита махна с тънката си бяла ръка.

— Каквото и да е. Трябва да родя дете на съпруга си, иначе ще навлека нещастие на дома ни.

На Елин й беше на езика да каже, че в такъв случай вероятно би било добра идея да сподели брачното ложе с мъжа си, но беше достатъчно умна, че да си замълчи. Знаеше какви могат да са последствията, ако разгневи Брита. За миг се зачуди как мил мъж като Пребен бе могъл да се ожени за някоя като Брита. Баща им сигурно бе имал пръст в цялата работа, в стремежа си да осигури на дъщеря си добра партия.

— Нататък мога и сама — каза Брита и се изправи. — Елин сигурно има да свърши безброй неща, преди да е пристигнал представителят на Стаке. И да говори с щерка си, иначе пръчката ще поговори с нея.

Елин кимна, но думите на сестра й накараха кръвта й да закипи. Брита все още не бе посягала на момичето, но Елин знаеше, че в деня, когато това стане, няма да отговаря за постъпките си. Затова беше най-добре колкото се може по-скоро да предупреди сериозно дъщеря си да не влиза в голямата къща.

Елин излезе на двора и се огледа тревожно наоколо.

— Мерта? — викна тя със сдържан глас.

Брита не обичаше прислугата да говори високо. Поредното нещо, с което човек трябваше да се съобразява, ако не иска да предизвика неодобрението й.

— Мерта? — викна Елин малко по-силно и тръгна към конюшнята.

Това беше най-вероятното място, където да я открие, но Мерта я нямаше и там. За жалост, дъщеря й бе наследила не само зелените очи на баща си, ами и неговия инат. Думите сякаш просто отказваха да влизат в главата на момичето.

— Тук сме — чу тя добре познат глас.

Пребен. Елин спря на място.

— Влез, Елин — каза той приятелски от мрака в дъното на конюшнята.

— Да, ела, мамо — каза Мерта развълнувано.

Елин се поколеба, но после вдигна полите си над мръсотията по пода и тръгна с широка крачка в посоката, откъдето бяха дошли гласовете.

— Мамо, виж — каза Мерта задъхано.

Тя седеше в едно от празните отделения, хванала три котенца в прегръдките си. Не изглеждаха на повече от ден-два и все още въртяха глави насам-натам, слепи за света. До Мерта седеше Пребен, който също бе вдигнал няколко новородени котенца.

— И това ако не е чудо Божие! — каза той и погали едно сиво мъниче. То измяука жално и бутна ръкава му с глава.

— Мамо, ето, погали това тук — каза Мерта и й подаде едно черно-бяло котенце, което махаше с лапи във въздуха.

Елин се колебаеше. Погледна през рамо. Брита нямаше да прояви милост, ако ги видеше тук вътре. С Пребен.

— Седни, Елин. Скъпата ми съпруга е заета с приготовленията за важното посещение довечера. — Пребен се усмихна леко.

Елин се почуди още няколко секунди, но не можа да устои на беззащитното черно-бяло коте. Взе го и седна с него в сеното.

— Пребен казва, че мога да си харесам едно, което ще бъде мое, само мое.

Очите на Мерта светеха. Елин погледна свещеника несигурно. Той се усмихна с усмивка, която стигна чак до сините му очи.

— Може и да го кръсти — каза той. — Но се разбрахме, че това трябва да си остане тайна между нас. — Пребен допря пръст до устните си и погледна сериозно момичето.

Мерта кимна с безкрайна тържественост.

— Ще я пазя както се пазят най-съкровените тайни — каза тя и огледа котенцата. — Искам ето това.

Мерта погали една клета, сива животинка по главата. Това бе най-малкото от котенцата, затова Елин погледна Пребен и опита да поклати глава незабелязано. Изглежда недохранено и тя се съмняваше в шансовете му да оцелее. Но Пребен отвърна спокойно на погледа й.

— Мерта има око за котки — каза той и почеса мъничето зад ухото. — И аз бих избрал същото.

Мерта погледна свещеника с поглед, който Елин не бе виждала от времето, преди да се случи ужасът. Сърцето я заболя. Единствено Пер бе получавал такива погледи от Мерта. Но в Пребен имаше нещо, което напомняше на него. Някаква добрина в очите, която те успокояваше и ти вдъхваше увереност.

— Ще се казва Виола — каза Мерта. — Защото виолетките са любимите ми цветя.

— Отличен избор — кимна Пребен и погледна Елин.

Оставаше да се надяват, че котето няма да се окаже мъжко.

— Мерта иска да се научи да чете — каза Пребен и погали момичето по русата коса. — Звънарят ми преподава на деца два пъти седмично.

— Не съм сигурна как това би могло да й бъде от полза — каза Елин.

Ако животът я бе научил на нещо, то беше, че за жените е най-добре да не изпъкват. И да нямат твърде високи очаквания. Това можеше да им донесе само разочарования.

— Трябва да може да чете катехизиса — каза Пребен и Елин се засрами.

Да, как би могла да спори за това със свещеника? Ако той смяташе, че е уместно или дори препоръчително дъщеря й да се научи да чете, коя бе тя, че да възразява?

— Тогава ще се радвам Мерта да взема уроци — каза Елин и сведе глава.

Самата тя не се бе научила да чете. Успяваше да се справя с периодичните проверки на религиозните познания, тъй като бе научила целия катехизис наизуст.

— Добре тогава, значи е решено — каза Пребен, сияейки, и потупа Мерта още веднъж.

После се изправи и изтупа сеното от панталоните си. Елин се опита да не го гледа. В него имаше нещо, което улавяше погледа й, и тя се срамуваше, че през главата й изобщо е минала такава мисъл. Пребен беше мъж на сестра й, енорийски свещеник и неин господар. Беше грях да питае нещо различно от благодарност и почит към такъв човек, така че Елин заслужаваше Бог да я накаже.

— Най-добре да отида да помогна на Брита с приготовленията, преди прислугата съвсем да се е оплела — каза той весело и се обърна към момичето. — Сега Мерта трябва да се грижи за Виола. Явно има око за нуждаещите се от помощ.

— Благодаря — каза Мерта и погледна Пребен с такова преклонение, че сърцето на Елин се разтопи.

И се сви. Пер й липсваше и сега чувството я удари с такава сила, че трябваше да извърне лице. Опита да потисне спомените си, докато стъпките на Пребен се отдалечаваха. Пер го нямаше. Нямаше какво да се направи. Бяха само двете с Мерта. А от днес и Виола.

* * *

— Да, днес е тежък ден — каза Патрик и огледа конферентната зала.

Никой не отговори, нито го погледна. Предполагаше, че и те като него мислят за собствените си деца. Или внуци.

— С Бертил искаме да отменим всички отпуски и да ви върнем на служба веднага — каза той. — Надявам се, че ще проявите разбиране.

— Не би могъл да ни задържиш настрана дори да искаше. И смятам, че говоря от името на всички — каза Паула.

— Така си и мислех — каза Патрик и изпита голяма благодарност към колегите си в стаята. Включително към Мелберг. Дори той не се бе поколебал. — А можете ли да се справите чисто практически? Знам, че някои от вас имат малки деца, които са във ваканция… — Патрик гледаше най-вече към Мартин.

— Родителите на Пия ще гледат Тюва, докато работя.

— Добре — каза Патрик.

Никой друг не каза нищо и той прие, че Паула и Аника също са се погрижили за положението у дома. Смъртта на момичето променяше всичко. Беше важно колегите да са на линия и Патрик знаеше, че им предстоят дълги часове работа.

— Йоста, как са родителите? — попита Патрик и се облегна на бюрото, което се намираше най-отпред до бялата дъска.

— Ами, както може да се очаква — каза Йоста и примигна. — Свещеникът дойде, а освен това реших да повикам и областния лекар, така че когато ги оставих, и двамата родители бяха взели приспивателни.

— Нямат ли роднини, които да отидат при тях? — попита Аника, която също беше дълбоко натъжена.

— Родителите на Ева са мъртви, а тези на Петер живеят в Испания. Но в момента летят към Швеция и ще са при тях след няколко часа.

Аника кимна.

Патрик знаеше, че тя има голямо и пъстро семейство и е свикнала около нея да има много хора.

— Какво казва Турбьорн? Докъде са стигнали? — попита Мартин и се пресегна към термоса, който Аника бе напълнила с кафе преди срещата.

— Тялото е на път към Гьотеборг за аутопсия — каза Патрик тихо.

Никога нямаше да успее да изтрие образите от ретините си. Беше участвал в изваждането на момичето от дупката и знаеше, че в обозримото бъдеще всеки път щом си легне и затвори очи, ще вижда ужасяващата гледка. Големите животни не бяха могли да се доберат до нея, но когато повдигнаха тялото, навсякъде около тях плъзнаха насекоми. Образите проблясваха един след друг пред очите му. Беше присъствал на аутопсии и знаеше как протичат. Знаеше го твърде добре. Не искаше да си представя малката Неа, гола и беззащитна, просната на студената стоманена маса. Не искаше да знае къде ще реже Педерсен или пък как ще бъдат извадени вътрешните й органи и как всичко, което преди й бе давало живот, ще бъде претегляно и мерено. Не искаше да знае как шевовете ще опишат голямо „Y“ върху гръдния й кош.

— Какво стана на местопрестъплението? — попита Йоста. — Открихте ли нещо полезно?

Патрик се сепна и опита да прогони редуващите се картини от съзнанието си.

— Експертите събраха доста материал, но все още не знаем каква част от него ще ни свърши някаква работа.

— А какво са събрали? — попита Мартин любопитно.

— Отпечатъци от обувки, но е възможно те да са на мъжете, които са я открили. Освен това районът е бил претърсван няколко пъти преди това, така че за всеки случай останалите, които са били там, също оставиха отпечатъците си. Ако някой тук също е търсил на това място, ще трябва да говори с експертите.

— Не, никой от нас не беше разпределен там — каза Йоста и също си наля чаша кафе.

— Отпечатъци от обувки, какво друго? — попита Паула.

— Не знам точно, видях само, че събраха улики, които запечатаха в пликове. Смятах да изчакам доклада на Турбьорн, той обикновено отказва да дава информация, преди да е прегледал обстойно целия материал.

Мелберг се изправи и отиде до един от прозорците.

— По дяволите, колко е горещо тук — каза той и подръпна яката на ризата си, все едно не му достигаше въздух.

Под мишниците му имаше големи потни петна, а косата му бе паднала над едното ухо. Отвори прозореца. Шумът от колите беше малко разсейващ, но никой не възрази, когато в задушната стая влезе свеж въздух. Ернст, който допреди малко лежеше и пъхтеше в краката на Мелберг, сега се изправи, отиде до прозореца и вирна муцуна.

— Значи Турбьорн не е споменал нищо конкретно? — попита Паула.

Патрик поклати глава.

— Не, налага се да изчакаме предварителния му доклад. Трябва също така да питам Педерсен колко време ще мине, докато получим резултатите от аутопсията. За съжаление, опашката май е доста дълга, но ще говоря с него и ще видя какво може да се направи.

— Ти нали беше там? Не видя ли нещо? По тялото… — Мартин направи гримаса, когато зададе въпроса.

— Не, а и няма смисъл да коментираме, преди Педерсен да я е прегледал.

— С кого да говорим първо? Има ли очевидни заподозрени? — попита Мартин, барабанейки с химикалка по масата. — Какво мислим за родителите? Не би било първият път, когато родители убиват детето си и се опитват да припишат убийството на някого другиго.

— Не, трудно ми е да го повярвам — каза Йоста и остави чашата си толкова рязко, че кафето за малко да плисне извън нея.

Патрик вдигна ръка.

— Към момента нямаме причина да смятаме, че родителите на Неа са замесени по някакъв начин. Но Мартин има право, не можем да изключим този вариант. Трябва да говорим с тях възможно най-бързо, както за да проверим дали имат алиби, така и за да видим дали разполагат с информация, която може да ни е от полза за разследването. Но съм съгласен с Йоста, че нищо не сочи към тях.

— Момичето е било голо, така че може би трябва да проверим дали в околността са се появявали извършители на сексуални престъпления с интерес към деца — предложи Паула.

Около масата настана пълна тишина. Никой не искаше да мисли за същинския смисъл на предложението.

— За съжаление, си права — каза Мелберг след малко. — Но как мислиш да го направим?

Той пуфтеше не по-малко изтормозено от Ернст и по тялото му все още се стичаха реки пот.

— В момента тук има хиляди туристи — продължи той. — Няма как да знаем дали сред тях има сексуални престъпници или педофили.

— Да, така е. Но можем да прегледаме сигналите, постъпили през лятото. Нямаше ли една дама преди няколко седмици, която съобщи, че едно момче обикаляло и снимало скришом деца на плажа?

— Да — кимна Патрик. — Аз приех обаждането. Добра идея. Аника, можеш ли да провериш всички жалби, които са постъпили от май месец насам? Подбери това, което ти се стори интересно. После ще сортираме, засега ни трябва просто първоначална селекция.

— Ще се погрижа — каза тя и отбеляза задачата в тефтера си.

— Трябва да говорим за розовия слон в стаята^[2] — каза Паула и изстиска още кафе от термоса.

Струйката беше тънка, което означаваше, че кафето е на привършване, затова Аника се изправи и отиде да долее още. Всички имаха нужда от гориво.

— Да, знам какво имаш предвид — каза Патрик и се размърда нервно. — Случаят „Стела“. Хелен и Мари.

— Да — каза Йоста. — Преди трийсет години вече бях започнал работа тук. За съжаление, не си спомням подробности от разследването. Беше отдавна, а Лейф ми възложи всички текущи задачи, докато той се занимаваше със следствието и разпитите. Но помня какъв шок беше за цялата общност, когато Хелен и Мари казаха, че са убили Стела, а после оттеглиха признанието си. Мен ако питате, няма как да е съвпадение, че Неа е изчезнала от същото стопанство и е открита на същото място. Пък и това се случи точно когато Мари се върна тук за пръв път от трийсет години… Малко ми е трудно да приема, че би могло да е случайност.

— Съгласен съм — каза Мелберг. — Трябва да говорим и с двете. Вярно, че не бях тук по онова време, но съм чувал да се говори за случая, разбира се, и винаги съм намирал за ужасно, че две деца могат да убият малко момиченце.

— От дълги години и двете твърдят, че са невинни — отбеляза Паула.

Мелберг изсумтя.

— Да, ама в началото са си признали. Никога не съм се съмнявал, че те са убили момичето. И не е нужно да си Айнщайн, за да събереш две и две. За пръв път от трийсет години двете отново са заедно и веднага се случва същото нещо — каза той и почука с пръст по носа си.

— Трябва да внимаваме да не си вадим прибързани заключения — каза Патрик. — Но съм съгласен, че трябва да говорим с тях.

— Мисля, че е ясно като бял ден — каза Мелберг. — Мари се връща и се събира с Хелен. Следва ново убийство.

Аника се върна с термоса, напълнен повторно с кафе.

— Пропуснах ли нещо?

— Просто отбелязахме, че трябва да обърнем внимание на евентуалните прилики със случая „Стела“ — каза Патрик. — И да разпитаме Хелен и Мари.

— Да, цялата работа е малко странна — каза Аника и седна.

Патрик погледна бялата дъска.

— Не трябва да се ограничаваме само с това. Но е особено важно да навлезем в случая „Стела“ и разследването от 1985 година. Аника, можеш ли да намериш протоколите от разпитите и останалата информация, с която разполагаме по случая? Знам, че сигурно ще е трудно, като се има предвид каква бъркотия е долу в архива, но опитай.

Аника кимна и записа нещо в бележника си.

Патрик помълча известно време, чудейки се дали е особено благоразумно да каже това, което възнамеряваше да каже. Но ако не го споменеше сега, рано или късно щеше да стане дума за това и тогава щеше да съжалява, че си е замълчал.

— Относно убийството на Стела… — каза той и остави изречението недовършено, но после пробва отново. — Ами, Ерика започна работа по следващата си книга. И… решила е да пише тъкмо за този случай.

Мелберг се размърда в стола си.

— Ще трябва да изчака малко — каза той. — Имали сме си достатъчно грижи със съпругата ти, която все търчи наоколо и се бърка. Това е работа на полицията, не на цивилни без образование и опит в полицейската работа.

Патрик прехапа устни, за да не отбележи, че по време на последните им големи разследвания Ерика се бе оказала значително по-полезна от Мелберг. Знаеше, че няма да спечели нищо, ако го обиди. Вярата на шефа му в собственото му величие бе ненакърнима, а Патрик се беше научил да работи около него, вместо заедно с него. Освен това знаеше от опит, че би било безсмислено да казва на Ерика да стои настрана. Започнеше ли да нищи някой случай, тя не спираше, докато не получи отговори. Но нямаше нужда да отбелязва това пред колегите си. Предполагаше, че с изключение на Мелберг на всички им е ясно.

— Разбира се — каза той. — Ще предам на Ерика. Но тя вече е направила доста проучвания и мисълта ми беше, че би могла да ни помогне с допълнителна информация. Какво ще кажете да я помоля да дойде тук следобед, за да ни разкаже какво знае за случая?

— Смятам, че идеята е отлична — каза Йоста и всички, освен Мелберг кимнаха в съгласие.

Но той знаеше кога е победен и накрая измърмори:

— Добре тогава.

— Чудесно, ще говоря с нея веднага след края на съвещанието — каза Патрик. — Йоста, ти може да й подсказваш с това, което все пак си спомняш.

Йоста кимна с крива усмивка, която говореше, че не може да помогне с кой знае какво.

— Така, какво друго имаме в списъка със задачи? — попита Патрик.

— Пресконференция — каза Мелберг и веднага придоби по-бодър вид.

Патрик се намръщи, но знаеше, че трябва да избира битките си. Мелберг щеше да се заеме с пресконференцията, а на тях им оставаше да стискат палци, че ще навреди възможно най-малко на разследването.

— Аника, можеш ли да насрочиш час за конференцията?

— Разбира се — каза тя. — Преди или след идването на Ерика?

— Нека да е преди — отговори Патрик. — Най-добре в два следобед, а аз ще кажа на Ерика да дойде към три и половина.

— Значи, ще говоря с журналистите за четиринайсет часа̀. И без това ме засипват с обаждания, хубаво ще е да мога да им кажа нещо конкретно.

— Да, всички трябва да сме наясно, че това ще се превърне в медиен цирк — каза Патрик и се размърда нервно, както си седеше със скръстени крака и ръце на гърдите, облегнат на бялата дъска.

За разлика от Мелберг, Патрик гледаше на медийния интерес като на пречка за разследването. Естествено, в отделни случаи репортажите можеха да стимулират цивилни граждани да разкрият важни сведения, но най-често негативните ефекти засенчваха позитивните.

— Спокойно, аз ще се заема с това — каза Мелберг доволно и се облегна назад в стола си.

Ернст отново се беше излегнал в краката му и въпреки жегата Мелберг не го пъдеше, макар че усещането сигурно бе като да носиш дебели чорапи. Ерика казваше, че любовта му към голямото рошаво животно е едно от изкупителните му качества.

— Просто претегляй думите си много внимателно — каза Патрик, който знаеше твърде добре как шефът му оставя словата да извират от устата му, свободни, нецензурирани и без кой знае какъв смисъл.

— Имам голям опит в комуникацията с представителите на пресата. Докато работех в Гьотеборг…

Патрик го прекъсна.

— Отлично, разчитаме на теб. Може само да направим кратък преговор точно преди пресконференцията. Да обсъдим какво искаме да разкрием и какво трябва да запазим в тайна. Окей?

Мелберг се намръщи.

— Както казах, през годините в Гьотеборг…

— Как ще разпределим останалите задачи? — попита Мартин, за да прекъсне тирадата на Мелберг.

Патрик се обърна с благодарност към него.

— Аз ще звънна на Турбьорн и Педерсен, за да разбера кога можем да очакваме повече информация от тях.

— Аз мога да говоря с родителите на Неа — каза Йоста, — но мислех първо да се обадя на лекаря и да го питам в какво състояние са.

— Искаш ли някой да дойде с теб? — попита Патрик и стомахът му отново се сви при мисълта за Ева и Петер.

— Не, мога да отида сам, за да не хабим ресурси — отвърна Йоста.

— Аз мога да разговарям с момичетата, осъдени за убийството на Стела — предложи Паула. — Или по-скоро жените, вече не са толкова малки.

— И аз бих искал да дойда — каза Мартин и вдигна ръка като ученик.

— Добре — кимна Патрик. — Но изчакайте Ерика да ни даде малко по-пълна картина. Използвайте времето дотогава, за да поразпитате съседите на семейството. Хората, които живеят в по-отдалечени райони, имат склонността да следят за всякаква необичайна активност, така че си струва да опитаме.

— Окей — каза Паула. — Ще обиколим най-близките къщи около стопанството.

— Аз ще съм тук — каза Патрик. — Телефонът звъни постоянно, а и трябва да изготвя обобщение на ситуацията преди пресконференцията.

— Аз също трябва да се подготвя — каза Мелберг и провери дали косата му е застанала както трябва.

— Добре тогава, да се захващаме за работа — каза Патрик, давайки знак, че срещата е приключила.

В малката стая вече беше толкова задушно и горещо, че беше трудно да се диша. Нямаше търпение да се махне оттам, а и подозираше, че с колегите му е същото. Първото, което щеше да направи, бе да звънне на Ерика. Не беше съвсем сигурен, че е разумно да я допуска до разследването. Но му се струваше, че няма друг избор. С малко късмет можеше да се окаже, че тя разполага с информация, която да им помогне да открият убиеца на Неа.

* * *

Първият километър винаги беше тежък, въпреки всички години, през които бе бягала. После стъпките олекваха. Хелен усещаше как тялото й реагира и вдишванията зачестяват.

Започна да бяга почти веднага след края на съдебния процес. Първия път изтича половин миля^[3], за да изкара навън всички негативни чувства. Стъпките по чакъла, вятърът в косата, звуците наоколо — това бяха единствените неща, които караха светът й да замлъкне.

С всеки следващ път бягаше все по-дълго, ставаше все по-добра. С годините взе участие в над трийсет маратона. Но само в Швеция. Мечтаеше си за маратоните в Ню Йорк, Сидни и Рио, но трябваше да е благодарна, че Джеймс изобщо й разрешава да бяга по шведските трасета.

Това, че можеше да има собствено хоби и да отделя два часа дневно на тичането, се дължеше единствено на факта, че Джеймс ценеше дисциплината в спортуването. Това беше единственото нещо, което уважаваше в нея — че Хелен можеше да бяга миля след миля, че психиката й можеше да преодолее ограниченията на тялото. Но тя никога нямаше да сподели с него, че когато бягаше, всичко случило се изчезваше от съзнанието й, ставаше мъгляво, отдалечено, като отдавнашен сън.

С периферното си зрение видя къщата, която бе заменила дома на Мари. Когато Хелен се върна във Фелбака, къщата вече беше там. Родителите й бяха предпочели да се преместят почти веднага, след като всичко рухна. Хариет не издържаше приказките, клюките, всички скришни погледи, всичкия шепот.

Джеймс и Коге се виждаха често, чак до смъртта на баща й. Понякога тя и Сам ходеха с Джеймс до Марщранд^[4], но само защото Сам искаше да види баба и дядо. Тя самата нямаше желание да общува с тях. Те я бяха предали, когато имаше най-силна нужда от тях, и тя така и не им прости.

Краката й започнаха да се вдървяват и тя се сети да коригира крачките си. Като с толкова други неща, трябваше да се измъчи сериозно, докато започне да тича правилно. Нищо никога не й се удаваше лесно.

Не, сега лъжеше самата себе си. Животът й преди онзи ден беше лек. Тогава все още бяха семейство. Не си спомняше проблеми или пречки, само светли летни дни и парфюма на мама, когато тя я слагаше да си легне вечер. И любовта. Спомняше си любовта.

Увеличи скоростта, за да удави мислите си. Онези, които бягането обикновено успяваше да изтрие. Защо я измъчваха сега? Дори това убежище щеше да й бъде отнето? Дали завръщането на Мари бе развалило всичко?

С всяко вдишване Хелен усещаше колко се е променило всичко. Беше й все по-трудно да диша. Накрая се наложи да спре. Краката й бяха сковани, млечната киселина я бе изтощила напълно. За пръв път тялото побеждаваше волята й. Хелен дори не забеляза как се свива, преди да се озове на земята.

* * *

Бил огледа ресторанта на хотелския комплекс „Танум Странд“. Вътре се бяха събрали само петима души. Пет изтощени физиономии. Знаеше, че цяла нощ са търсили Неа. С Гун си бяха говорили за това на идване, дали да отложат срещата, но Бил беше убеден, че имат нужда точно от нещо такова.

Не бе вярвал обаче, че ще има само петима души. Ролф се бе погрижил на една от масите да има термоси с кафе и хапки със сирене и чушки. Бил вече се беше възползвал и сега отпиваше от кафето си. На съседния стол Гун правеше същото.

Бил отмести поглед от изморените лица към Ролф, който стоеше близо до входа на ресторанта.

— Може би е време да представиш всички присъстващи? — предложи той.

Ролф кимна.

— Това е Карим, той е дошъл тук със съпругата и двете си деца. Преди това е работил като журналист в Дамаск. Следват Аднан и Калил, съответно на шестнайсет и осемнайсет години, те са дошли сами и са се запознали в центъра. Това тук е Ибрахим, най-възрастният от групата. How old are you, Ibrahim?^[5]

Мъжът с голямата брада, който стоеше до Ролф, вдигна усмихнато пет пръста.

— Fifty.^[6]

— Точно така, Ибрахим е на петдесет години и е тук със съпругата си. И накрая Фарид, който е дошъл с майка си.

Бил кимна на мъжа с бръсната глава и огромно туловище. Изглеждаше на около трийсет и съдейки по размерите му, прекарваше голяма част от времето си в ядене. Разпределението на теглото можеше да се окаже сложно, тъй като наглед Фарид тежеше поне три пъти повече от останалите, но щяха да измислят нещо. Трябваше да се мисли позитивно. Ако се бе поддал на песимизма, Бил нямаше да преживее онзи път, когато се преобърна край бреговете на Южна Африка и го наобиколиха бели акули.

— А аз се казвам Бил — каза той бавно и ясно. — Ще разговарям с вас на шведски, доколкото е възможно.

С Ролф се бяха разбрали, че така ще е най-добре. Все пак правеха всичко това, за да могат бежанците да научат езика и да влязат по-бързо в обществото.

Всички, освен Фарид изглеждаха като големи въпросителни. Той обаче отговори на развален, но адекватен шведски:

— Аз съм единственият, който разбира шведски окей, бил съм тук най-дълго и съм учил здраво, много здраво. Може в началото да помагам с превеждането. За да разбират момчетата?

Бил кимна. Звучеше разумно. Покрай всички нови термини и думи, плаването можеше да се стори сложно дори на шведите, родени тук. Фарид заговори бързо на арабски, повтаряйки казаното от Бил. Останалите кимнаха.

— Ние опита… разбере… шведски… и учи — каза мъжът на име Карим.

— Чудесно! Good! — каза Бил и вдигна палец във въздуха. — Можете ли да плувате?

Той започна да маха с ръце, все едно плува, а Фарид повтори въпроса на арабски. Петимата заговориха бързо помежду си и Карим отново отговори мъчно на шведски от името на всички.

— Можем… затова ходим този курс. Иначе не.

— Къде сте се научили? — попита Бил облекчено, но изненадано. — По крайбрежието ли живеете?

Фарид преведе казаното и останалите се засмяха.

— В Сирия все пак има басейни — каза той с усмивка.

— Разбира се.

Бил се почувства глупаво. Не смееше да погледне Гун, но все пак усети сдържаното й изсумтяване. Трябваше да прочете това-онова за Сирия, за да не изглежда като необразован идиот. Беше посещавал най-различни краища на света, но за него страната на бежанците беше като бяло петно на картата.

Протегна се и си взе още една хапка. Беше намазана дебело с масло, точно както ги обичаше.

Карим вдигна ръка и Бил му кимна.

— Ние… кога започва?

Карим каза нещо на Фарид, който допълни:

— Кога ще почнем да плаваме?

Бил разпери ръце.

— Нямаме време за губене, обиколката на Данхолмен ще се състои след няколко седмици, така че започваме от утре! Ролф ще ви закара до Фелбака, чакаме се в девет часа. Носете си допълнителни дрехи, в морето е по-студено, отколкото на сушата, когато духа.

Щом Фарид преведе на останалите, те се размърдаха малко нервно. Изведнъж придобиха несигурен вид. Но Бил ги погледна окуражително, надявайки се да ги спечели с усмивката си. Щеше да се получи. На този свят не съществуваха проблеми. Само решения.

* * *

— Благодаря, че приюти децата — каза Ерика и седна срещу Ана на полуготовата веранда.

С благодарност бе приела предложението за студен чай, жегата беше нетърпима, а климатикът в колата не работеше и Ерика се чувстваше, все едно четиридесет дни бе бродила в пустинята. Протегна се към чашата, която Ана й наля от една гарафа, и я изпи на екс. Сестра й се засмя и отново й сипа. Ерика, поутолила жаждата си, вече можеше да пие спокойно.

— Всичко мина добре — каза Ана. — Държаха се толкова прилично, че почти не забелязах, че са тук.

Ерика се засмя.

— Сигурна ли си, че говориш за моите деца? Голямата е душичка, но малките дяволи определено не отговарят на това описание.

Ерика говореше сериозно. Когато бяха по-малки, близнаците бяха много различни. Антон беше спокоен и по-замислен, докато Ноел бе този, който човъркаше всичко и никога не мирясваше. Сега обаче и двамата бяха в период, в който имаха неизчерпаем излишък от енергия, а това изцеждаше всичките й сили. Мая никога не бе минавала през такава фаза, дори не бе имала опърничава възраст, така че с Патрик не бяха подготвени за нещо такова. При това двойно. С удоволствие би оставила децата при Ана до края на деня, но сестра й изглеждаше толкова изморена, че Ерика не искаше да се възползва от услугите й повече, отколкото вече го бе направила.

— Е, как мина? — попита Ана и се облегна назад в сгъваемия шезлонг, покрит с възглавница с крещящи, слънчеви мотиви.

Всеки път когато седнеха на верандата, Ана се оплакваше от тези възглавници, но те бяха ушити от майката на Дан, която бе толкова мила, че на Ана сърце не й даваше да ги смени. Тук поне Ерика имаше късмет. Майката на Патрик, Кристина, далеч не беше от хората, които си падаха по самоделния уют.

— Ами, не много добре — каза Ерика мрачно. — Баща й е починал отдавна и тя не си спомня много. Освен това не смята, че са останали някакви материали от разследването. Но спомена нещо интересно. Каза, че Лейф е почнал да се съмнява дали наистина са били прави.

— Имаш предвид за вината на момичетата? — попита Ана и опита да прогони една конска муха, която упорито кръжеше около тях.

Ерика я наблюдаваше внимателно. Сестра й мразеше всякакви оси, мухи и други такива.

— Да, казва, че не е бил убеден, особено към края.

— Но те нали са си признали? — каза Ана и отново перна мухата с ръка. Тя обаче само се олюля леко и продължи да я атакува веднага щом стабилизира траекторията си. — Оф, по дяволите!

Ана се изправи, взе едно списание от масата, нави го на руло и размаза мухата върху покривката.

Ерика се усмихна при вида на бременната си малка сестра, тръгнала на лов за мухи. В момента нищо, което Ана правеше, не изглеждаше особено елегантно.

— Смей се ти — каза Ана кисело и избърса потта от челото си, преди да седне. — Докъде бяхме стигнали? А, да, нали двете са си признали?

— Да, така е, и признанието им стои в основата на присъдата. До наказание не се е стигнало, защото били много малки, но вината им била установена.

— Защо тогава да са невинни, щом са си признали и съдът се е произнесъл? — попита Ана.

— Не знам. Според съда момичетата са извършили престъплението заедно. Но що се отнася до признанието… Били са на по тринайсет. В такава ситуация не е много трудно да повлияеш на едно тринайсетгодишно дете, така че да каже каквото искаш. Сигурно са били изплашени. А когато са оттеглили признанията си, вече било твърде късно. Случаят се считал за приключен и никой не им повярвал.

— Ами ако са били невинни? — каза Ана и се вторачи в Ерика. — Каква трагедия би било това. Животът на две тринайсетгодишни момичета да бъде унищожен така. Но едната от тях живее тук, нали? Доста смело от нейна страна.

— Да, направо е невероятно, че е посмяла да се върне тук, след като е прекарала няколко години в Марщранд. Представям си какви са били реакциите на местните. Но накрая на хората им омръзва да приказват.

— Срещала ли си се с нея? Във връзка с книгата?

— Не, пратих й няколко запитвания, но не получих отговор. Сега мисля просто да я посетя и да видя дали ще пожелае да говори с мен.

— Как мислиш, че случилото се с момичето ще се отрази на работата ти върху книгата? — попита Ана тихо.

Ерика се обади на сестра си и й разказа за Неа веднага щом разбра, че са я открили. Слуховете за смъртта на малкото момиче така и така щяха да се плъзнат из градчето като горски пожар.

— Не знам — каза Ерика бавно и си наля още студен чай. — Може би сега хората ще са по-склонни да говорят, а може да стане и обратното. Наистина не знам. Но скоро ще се разбере.

— А Мари? Нашата бляскава холивудска звезда? Ще се съгласи ли на интервю?

— От половин година водя диалог с пиар агента й. Предположението ми е, че самата тя очаква договор с някое издателство и не знае дали моята книга ще увеличи продажбите й, или пък ще отклони целия интерес. Но ще посетя и нея, пък ще видим.

Ана изхъмка. Ерика знаеше, че самата мисъл да се държи настоятелно и да се появи на вратата на напълно непознат човек е най-големият кошмар на сестра й.

— Да поговорим за нещо по-приятно? — предложи Ерика. — Трябва да организираме моминско парти за Кристина.

— Разбира се, че трябва — каза Ана и се засмя така, че големият й корем се разтресе. — Но какво се прави, когато булката е… на години? Може би не е много подходящо да я караме да продава целувки, да не говорим за скачане с бънджи или парашут.

— Да, трудно ми е да си представя Кристина да прави нещо такова — каза Ерика. — Можем просто да организираме приятна вечер с приятелките й. Да ги съберем в кафе „Брюган“, малко хубава храна и вино, не е нужно да е нещо по-сложно.

— Звучи като отлична идея — каза Ана. — Но трябва да измислим някакво готино отвличане.

Ерика кимна.

— Иначе няма да е никакво моминско парти! И в тази връзка, Дан кога ще те направи почтена жена?

Ана се изчерви.

— Ами, виждаш как изглеждам. Разбрахме се да изчакаме бебето, а после ще мислим за сватба.

— И кога… — започна Ерика, но се спря, защото от чантата й зазвуча „Мамбо номер 5“.

— Здрасти, скъпи — каза тя, щом видя името на дисплея.

Изслуша Патрик и отговори с няколко кратки изречения.

— Абсолютно. Да, ще се погрижа за децата. До после.

Затвори и пъхна телефона в чантата си, след което погледна умолително към Ана. Беше малко дръзко да я моли, но нямаше избор. Кристина щеше цял ден да е в Удевала и не можеше да се обърне към нея.

— Да, мога да гледам децата още малко, колко време няма да те има? — засмя се Ана, щом видя нещастната физиономия на Ерика.

— Мога ли да ти ги оставя пак към три? Патрик ме помоли да отида в участъка в три и половина, за да говоря за случая „Стела“. Това означава, че ще се върна тук към пет, пет и половина. Как ти звучи?

— Няма проблеми — каза Ана. — Децата ти ме слушат повече, отколкото теб.

— О, я млък — каза Ерика и прати въздушна целувка към малката си сестра.

Но Ана безспорно имаше право. Днес децата се държаха като ангелчета.

* * *

— Според теб от какво ги е страх?

Сам осъзна, че е започнал да заваля думите. Комбинацията от слънце и шампанско го бе ударила право в главата. Държеше чашата с лявата ръка, дясната още го болеше и трепереше след сутрешната стрелба.

— Да ги е страх? — попита Джеси.

Тя също говореше малко неясно. Беше изпила няколко чаши още преди той да дойде и двамата вече бяха на втората бутилка.

— Майка ти няма ли да забележи, че липсва шампанско? — каза той и посочи с чашата си към Джеси.

Жълтите мехурчета заблестяха, когато слънчевата светлина срещна стъклото. Никога не се беше замислял колко красива напитка е шампанското. Но от друга страна никога не го бе виждал толкова отблизо.

— Не се тревожи, няма да й пука — каза Джеси, вирна глава и взе бутилката. — Стига да има достатъчно за нея. Но какво имаше предвид с това, че ги е страх? Те не се страхуват от нас.

— Страх ги е, и то как — каза Сам и приближи чашата си до бутилката.

Шампанското се разпени и преля, но той просто се засмя и облиза ръката си.

— Знаят, че не сме като тях. Усещат… усещат мрака в нас.

— Мрак?

Джеси го наблюдаваше неподвижно. Сам обичаше контраста между зелените й очи и светлата коса. Искаше му се тя да разбираше колко е красива. Той виждаше отвъд излишните килограми и пъпките. Когато видя Джеси на опашката пред будката, той се разпозна в нея. Разбра, че тя също се чувства изгубена. Видя същия мрак.

— Знаят, че ги мразим. Виждат омразата, която са породили в нас, но не могат да се спрат, продължават с всички сили, създават нещо, което не могат да контролират.

Джеси се изкикоти.

— Боже, ама че важно звучиш. Наздраве! Ето ни тук, седим на кей до луксозна вила, печем се на слънце, пием шампанско и си прекарваме адски nice.

— Права си — каза той и се усмихна, когато чашите им се срещнаха. — Прекарваме си адски nice.

— Защото го заслужаваме — изфъфли Джеси. — И още как. Ти и аз. По-добри сме от тях. Те не заслужават дори мъха в пъповете ни.

Тя вдигна чашата си толкова рязко, че половината от шампанското се разплиска върху голия й корем.

— Ой — възкликна Джеси и се изкиска.

Понечи да вземе кърпа, но Сам я спря. Огледа се. Около кея имаше ограда, а лодките във водата бяха далеч. Бяха сами на този свят.

Сам застана на колене пред нея. Между краката й. Тя го погледна напрегнато. Той започна бавно да ближе корема й. Изсмука насъбралото се в пъпа й шампанско, след което езикът му продължи да се движи нагоре-надолу по затоплената й от слънцето кожа. Имаше вкус на шампанско и пот. Сам вдигна глава и я погледна в очите. Вперил поглед в нея, той хвана краищата на долнището на банския й и внимателно го смъкна. Когато я вкуси, чу как пъшкането й се смесва с крясъците на чайките над тях. Бяха съвсем сами. В целия свят.