Лорен Фуше
Между небето и Лу (40)

30 януари

Пом, остров Гроа

Шубе ме е. Репетирахме цяла сутрин. Беше предвидено концертът да се състои навън, но вали проливно и затова ще бъде в празничната зала. Музикантите и хористите са в черно. Шарлот ми услужи с едно пухкаво поло. В моето семейство никой не знае, че свиря с духовия оркестър, смятат, че пея в хора.

Вадим инструментите, подготвяме се. Възрастните са нервни също като децата. Изпълнението ми на Danny Boy с Ив е предвидено да е пето поред. После трябва да свиря с всички шестото парче, после ще мина зад сцената и ще отида при семейството си в дъното на залата да слушам хора. Запазих им места, като залепих със скоч хартийки на пластмасовите столове. Шарлот ще дойде с кола, с татко, в последния момент, за да не се блъска с хората. Дишам бавно и дълбоко и от това се прозявам. Знам двете партитури наизуст. Другите деца вече са се показвали пред родителите си на празници, на състезания. Мен татко ще ме види за пръв път. Залата се пълни. Накрая остават само запазените от мен места. Вратата в дъното се отваря. Шарлот е по-бледа от останалите. Сядат. Светлината угасва.

Оркестърът започва с бодра мелодия: тромбони, тромпети, саксофони, барабани — празник. Стоя търпеливо зад сцената и гледам как другите свирят. Армел се качва отстрани и шушне нещо на ухото на Жакот, която го предава на Ив. Той спира да свири и се оттегля в тъмната част. Търси ме с поглед, прошепва ми бързо да си сглобя саксофона, включва се към изпълнителите за края на парчето, след което се приближава до микрофона.

— Приятели, малка промяна в програмата. Един от нашите смелчаци е спукал гума под дъжда в Пор Мелит, ще отидат да го докарат. А уж не бяхме предвидили да свирим Аз пея под дъжда на Джийн Кели! Поради това редът ще бъде променен. Минаваме направо към петото изпълнение. Дуо пиано и алт саксофон.

Слушам разсеяно и монтирам инструмента.

— Пом, заповядай!

Ръцете ми са мокри, устата — пресъхнала. Седнал пред пианото, Ив ме чака. Цялата зала чака нас.

Ив свири първите тактове от Danny Boy сам, както беше предвидено. Саксофонът ми тежи на врата, ремъкът ми прерязва кожата, пръстите ми са топли, но музиката ще ми помогне да се съвзема. Не поглеждам към близките си, мисля само за едно: за вечно повтарящата се тръпка, за магията на вълшебната мелодия. Пръстите на Ив пробягват по клавишите, аз допирам устни до мундщука и ето че трогателните звуци се изливат… Не? Не.

Сърцето ми се пръска. Пръстите ми са нагласени, както трябва. Чувам музиката в главата си. Устата ми е в правилна позиция. Не съм налапала много мундщука. Не стискам прекалено зъби. Духам, а няма нищо. Ама нищо, нищичко, въобще, изобщо. Чува се само пианото. Саксофонът прави хххххх, като звука на морето. Сякаш е запушен или счупен. Ужасена съм. Да не би някой да ми е погодил лоша шега? Да не би саксофонът да не иска да свиря пред татко? Да не съм го обидила? Ив няма как да ми помогне, защото е на пианото. Толкова усилия за нищо! Аз съм смешна. Духам пак: хххххх. Потресена, поглеждам татко в дъното на залата. Той говори на Шарлот. Все му е тая. Беше за него, неговото парче. Не съм Сидни Бекет, нито Стан Гец, които Ив ми е пускал, но тази сутрин можех да свиря Danny Boy. Беше прекалено хубаво.

Ив свири на пианото, хората не разбират какво става, някои зрители смятат, че това е шега. Стискам зъби, свалям ремъка от врата си, оставям саксофона на пода и излизам от сцената. Толкова ме е срам. Промъквам се в тъмното до вратата, затварям я точно когато пианото замлъква и се чуват аплодисменти, които не са за мен. Пресичам под шуртящия дъжд, без да се огледам. За малко да ме бутне една кола, пред която изведнъж се появява моята фигура, цялата вир-вода. Тичам да се приютя при Лу.

Сядам на нейния камък в гробището. Исках да бъда хитра, а бях жалка. Ще се крия тази вечер, докато татко си отиде. Лягам по гръб и се втренчвам в небето, където се пресели Лу. Мокра съм, замръзвам. Изпищявам, когато една ръка пада върху рамото ми.

— Не се бой, аз съм!

Татко е с голям чадър и го държи над нас.

— Ще умреш така. Свали полото.

— То е на Шарлот. Под него нямам нищо.

— Няма кой да гледа. Облечи моя пуловер.

Свалям полото, то е подгизнало като парцал. Обличам дебелия пуловер на татко, ръкавите му висят от ръцете ми. Той остава само по едно тънко поло. Треперим.

— Ще се приберем на топло, но трябва да довършиш започнатото. Помниш ли какво казваше Лу? Когато човек падне от коня, какво?

— Качва се обратно веднага. Но саксофонът не е кон. Не ме бива, Ив ме е излъгал.

— Саксофонът е животно с езиче, миличка. Забравила си да го сложиш.

— Какво?

Той внимателно поставя куфарчето върху гроба до нас.

— Ще ми подържиш ли чадъра?

Предпазвам с него нас тримата — татко, инструмента и себе си. Татко сглобява саксофона с увереността, която идва с опита, без да сложи платъка. После духа в него и натиска клавишите. Чува се ххххххх. Морският звук. Също като мен на сцената.

— Виждаш ли? Без платък няма трептене, няма звук.

Разбирам. Мислех, че разполагам с време, но смелчагата бе спукал гума и ме изкараха под светлините. Татко ми подава кутията за платъци. После ми се покланя почтително.

— Може ли да си взема чадъра? След две минути си на сцената.

— Не искам да се връщам там.

— Ще се представиш тук, пред Лу и пред мен.

Зяпвам.

— Да не ми кажеш, че те е страх?

Аз съм подгизнало малко момиче, не съм мокра кокошка. Грабвам платък от кутията, навлажнявам го с език, слагам го върху мундщука, затягам лигатурата. Мократа ми коса ми се е залепила на лицето, татко я приглажда зад ушите ми. Той е тук, грамаден, с чадъра, под който се крием. Ръкавите на пуловера му висят, той ги повдига върху ръцете ми и казва:

— Слушаме те.

Нямам нужда от партитура. Лапвам мундщука. Ето че Danny Boy отеква изпод чадъра над смълчаното гробище.

Земята отново се върти. На саксофона му е все едно че от мен тече вода, той е отново жив, говори за любов и приятелство и за една келтска земя като Бретан. Погребаните моряци разпознават стария напев, дошъл от миналото, реват в кръчмите от другата страна на океана. Облегнат на Лу, татко слуша.