Ю Несбьо
Кръв по снега (12)

Дванадесета глава

Събуди ме целувка.

Преди да разбера, че е целувка, изпаднах в мимолетна паника. Ама паника ви казвам!

После се съвзех и паниката отстъпи пред нещо топло и меко. Поради липса на по-подходяща дума ще го нарека „щастие“. Тя беше отпуснала буза върху гърдите ми. Гледах я. Гледах как разкошните й коси се раздиплят върху мен.

— Улав?

— Да?

— Не може ли да останем тук завинаги?

Не се сещах за друго нещо, което да желая повече. Прегърнах я и я притиснах към себе си. Броях секундите. Тези секунди си бяха само наши, никой не можеше да ни ги отнеме, консумирахме ги тук и сега. Но — както вече стана ясно — никакъв ме няма в броенето. Докоснах косата й с устни.

— Тук той ще ни намери, Корина.

— Ами тогава да заминем надалече.

— Първо трябва да го очистим. Не искам до края на живота си да се озъртам през рамо.

Корина плъзна показалец по носа ми, оттам по брадичката ми, сякаш проследяваше шев.

— Прав си. Но после ще се махнем, нали?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Къде ще отидем?

— Където искаш.

Пръстът й продължи надолу по врата ми, по гръкляна, по ямката на ключицата.

— Искам да отидем в Париж.

— Както кажеш. Защо точно там?

— Защото там се е развила любовната история на Козет и Мариус.

Засмях се, спуснах крака върху пода и я целунах по челото.

— Не ставай — помоли тя.

Подчиних се.

В десет часа аз четях вестник и пиех кафе в кухнята. Корина спеше.

Температурите пак отбелязаха рекордно ниски стойности, но предния ден времето бе поомекнало и затова се беше образувала поледица. По „Тронхаймсвайен“ някакъв автомобил поднесъл и се озовал в насрещното платно. Блъснал се челно в тир. В автомобила се возело тричленно семейство — прибирало се от гостуване при роднини. Убиецът във „Виндерен“ не бил оставил никакви следи, съобщавали от полицията.

 

 

В единайсет часа се намирах в магазин за стъкларски изделия. Вътре гъмжеше от хора, тръгнали за коледни подаръци. Стоях до витрината и се преструвах, че оглеждам някакъв сервиз, а всъщност следях какво става в сградата на отсрещния тротоар. Там се помещаваше офисът на Хофман. Отпред стояха двама мъже. Пине и някакъв непознат тип. Тъпчеше на едно място, а димът от цигарата му се виеше право в мутрата на Пине, който коментираше нещо, явно крайно безинтересно за събеседника му. Непознатият носеше голям калпак от меча кожа и палто, но въпреки това бе свил зиморничаво рамене към ушите си, докато Пине, само по онова смотано яке с цвета на кучешко лайно и с клоунския си цилиндър, изобщо не даваше вид да му е студено. Сводниците са свикнали да издържат на всякакви температури. Новият нахлупи калпака ниско над ушите си — по-скоро за да заглуши словесната диария на Пине, отколкото за да се стопли. Пине взе цигарата, затъкната зад ухото му, и я показа на непознатия. Сигурно пак разказваше онази досадна история как я носел непрекъснато в себе си от деня, когато отказал пушенето. Така, видите ли, показвал на тютюна кой кого командва. Лично според мен Пине носеше цигарата зад ухото си, за да предизвиква хората да го питат защо винаги се появява с нея и така да си осигури повод да им надуе главите с плямпането си.

Непознатият беше твърде навлечен, за да видя дали е въоръжен, но якето на Пине се издуваше от едната страна. Или адски дебел портфейл, или пистолет. Предметът ми се струваше твърде голям, за да е онзи противен нож, който непрекъснато носеше у себе си. Вероятно с негова помощ бе убедил Мария да стане негова проститутка. Сигурно й е показал какво може да й причини с този нож — и на нея, и на гаджето й — ако не се съгласи да осмуче или изчука нужния брой клиенти, за да изплати борча на любимия. Представих си широко отворените, ужасени очи на Мария, втренчени в устните му в отчаян опит да прочетат какво иска Пине, докато той не спира да дрънка. Каквото впрочем правеше и сега. Непознатият изобщо не го слушаше. Оглеждаше цялата улица с тъмен поглед изпод мечия калпак. Спокойно, съсредоточено. Вероятно го бяха наели от чужбина. Приличаше на професионалист.

Излязох от магазина през изхода към успоредната улица. Вмъкнах се в една телефонна кабина по „Торггата“. Извадих страницата, която бях откъснал от вестника. Докато чаках да ми вдигнат, нарисувах сърце върху запотеното стъкло.

— Църковна община „Рис“.

— Простете, но искам да попитам нещо. Поръчал съм венец за погребението на Хофман вдругиден.

— Траурната агенция ще приема…

— Проблемът е, че живея извън града и ще имам път към вас чак утре късно вечерта. Тогава агенцията вече ще е затворила. Мислех да занеса венеца направо в църквата.

— Нямаме служители, които да…

— До утре вече нали ще сте получили ковчега в криптата?

— Така се очаква.

Изчаках, но друго пояснение не последва.

— Бихте ли проверили?

Слаба въздишка.

— Момент. — Шум от прелистване на документи. — Да, утре ковчегът ще е при нас.

— В такъв случай ще се отбия в църквата утре вечер. Семейството, предполагам, ще иска да види покойника за последно и ще ги заваря там. Тъкмо ще им поднеса съболезнованията си лично. Навярно в графика вече сте вписали по кое време ще ги пуснете в криптата. Мога, разбира се, да се обадя да питам и тях, но не ми се ще да ги притеснявам в този… — изчаках и долових колебанието отсреща. Прокашлях се: — … в този толкова тежък за тях момент.

— Според заявката, вписана в графика, ще дойдат между осем и девет утре вечер.

— Благодаря. Май няма да успея. По-добре не им споменавайте за намерението ми да се отбия лично. Ще се постарая да изпратя венеца по друг начин.

— Както желаете.

— Благодаря за съдействието.

Тръгнах към площад „Юнгсторге“. Днес пред безистена под Операта нямаше никого. Ако онзи мъж вчера е бил копой на Хофман, значи е видял каквото го интересува. Момчето не ме пусна зад тезгяха. Рибаря провеждал важна среща. Зад матовото стъкло на летящата врата се движеха сенки. Едната се изправи и изчезна през задния изход, както бях направил и аз.

— Влезте — покани ме момчето.

— Прощавай — извини се Рибаря. — Ангажиментите ми край нямат.

Навярно съм сбърчил гнусливо нос, защото той се разсмя.

— Не харесваш ли миризмата на скат, момче? — Кимна към изкормените и частично филетирани риби върху плота зад нас. — Идеално е да превозваш дрога в един микробус заедно със скат. Митничарските кучета нямат никакъв шанс. Любителите на тази риба са малко, но лично аз обичам да приготвям кюфтенца от нейното месо. Опитай — той ми посочи една купа върху нацепената дървена маса помежду ни. Вътре, в белезникава течност, плуваха сиво-бели топчета.

— Как върви впрочем наркобизнесът? — поинтересувах се, все едно изобщо не съм чул поканата.

— Търсенето няма грешка, но руснаците започнаха да лакомеят. Ще се разбера по-лесно с тях, след като им отнема възможността да извличат дивиденти от съперничеството между мен и Хофман.

— Хофман знае, че съм влязъл във връзка с теб.

— Не е глупав.

— Никак. Затова се движи с охрана. Няма как да го пипнем толкова лесно. Налага се да си развихрим въображението.

— Това е твой проблем — отсече Рибаря.

— Най-добре да му скроим капан.

— Твой проблем.

— Днес публикуваха некролога във вестника. Ще погребват Хофман младши вдругиден.

— Е, и?

— Предлагам да го пипнем там.

— На погребението? Ще има прекалено много хора — поклати глава Рибаря. — Изключено.

— Не на самото погребение, а предната вечер. В църковната крипта.

— И как го виждаш?

Започнах. Първо поклати глава. Продължих. Ново поклащане на глава. Вдигнах ръка и довърших. Той поклати глава за трети път, но с усмивка.

— Брей, ама и ти не си бил никак глупав! Как, за бога, ти хрумна?

— Опелото на мой познат се състоя в същата църква и съм запознат с процедурата.

— Знаеш, че е редно да ти откажа.

— Но въпреки това ще се съгласиш.

— И какво, ако се съглася?

— Ще ми трябват пари за три ковчега. В траурна агенция „Кимен“ продават готови. На теб ли ти го разправям…

Рибаря ме изгледа предупредително. Избърса пръстите си в престилката. Подръпна мустак. Пак си избърса пръстите.

— Вземи си рибено кюфте, а аз през това време ще ида да проверя колко оборот се е събрал в касата.

Седях и гледах как топчетата плуват в нещо подобно на сперма. Позамислих се. Приличаше или…? Всъщност, откъде знаех, че не е именно сперма?

 

 

На път към къщи се отбих в бакалията, където работеше Мария. Реших да напазарувам оттам за вечеря. Влязох, взех кошница. Мария седеше с гръб към мен и обслужваше клиент. Тръгнах между щандовете. Намерих каквото си бях наумил да купя: рибени пръчици, картофи и моркови. Взех и четири бири. Шоколадовите бонбони „Крал Хокон“ бяха на промоция — в специална коледна опаковка. Сложих една кутия в кошницата.

Приближавах касата и Мария. В магазина нямаше други хора. Тя ме беше забелязала. Изчерви се. Съвсем нормално, като си помисли човек. Сигурно още не бе забравила онази вечеря. Навярно рядко й се случваше да покани мъж в дома си по този начин.

И така, пристъпих към касата и я поздравих с лаконичното „здрасти“. Забих поглед в кошницата и започнах съсредоточено да подреждам продуктите върху подвижната лента: рибените пръчици, картофите, морковите и бирите. Извадих кутията с бонбони и я задържах. Поколебах се. Пръстенът върху ръката на Корина… Беше й го подарил онзи — синът, любовникът. Просто така, без повод. И какво, аз да се изтъпаня пред нея с някаква си мизерна кутия, опакована, все едно съдържа не бонбони, а скиптъра на Клеопатра!

— Това. Ли. Е. Всичко.

Смаян, погледнах Мария. Бе проговорила. Не, не ми се беше счуло: тя говореше! Е, звучеше странно, разбира се, но от устата й излязоха думи. Смислени, членоразделни думи. Тя отметна няколко кичура от лицето си. Луничките. Спокойните, малко изморени очи.

— Да — отговорих, изговаряйки сричката с изразително движение на устните.

Тя се усмихна леко.

— Това… е… всичко — изрекох бавно и високо.

Тя посочи въпросително кутията с бонбони.

— За… теб е — протегнах ръка. — Весела… Коледа.

Тя закри устата си с длан. Лицето й изигра цял театрален етюд. Смени повече от шест изражения. Изненадано, объркано, радостно, смутено, озадачено… Вдигна вежда, усмихна се в знак на благодарност и очите й се свиха до две черти. Навярно така става, когато човек не може да говори. Овладява умението да изразява всичко с мимика, научава се да играе пантомима, вероятно твърде пресилена за несвикналите.

Мария взе кутията. После ръката й, нашарена с лунички, се пресегна към моята. Какво искаше? Да хване ръката ми? Отдръпнах се. Кимнах й делово и тръгнах към изхода. Усетих погледа й в гърба си. Бях й дал някаква си кутия бонбони. Голяма работа! Какво искаше от мен тази жена?

 

 

Отключих вратата на гарсониерата и влязох. Цареше пълен мрак. В леглото различих тялото на Корина.

Лежеше толкова неподвижно, че чак ми се стори подозрително. Приближих се бавно и се надвесих над нея. Изглеждаше напълно спокойна. И много бледа. Някакъв часовник започна да цъка в главата ми, сякаш отмерваше минутите до предстоящо съдбоносно събитие. Наведох се още по-ниско над нея, почти до устните й. Нещо липсваше. А проклетият часовник тиктакаше все по-силно и по-силно.

— Корина — прошепнах.

Никаква реакция.

— Корина — повторих малко по-високо. Долових в гласа си нещо непознато, някаква безпомощна, писклива нотка.

Тя отвори очи.

— Ела тук, мечо — прошепна, обви ръце около мен и ме дръпна под завивките.

 

 

— По-силно — стенеше тя. — Няма да се разпадна, не се бой.

„Не — отвърнах й наум. — Няма да се разпаднеш. Нито ти, нито онова, което е помежду ни. То ще просъществува, защото съм го чакал цял живот. От години съм се подготвял за това щастие. Единствено смъртта е в състояние да го провали.“

— О, Улав — шепнеше Корина. — О, Улав…

Лицето й сияеше, тя се усмихваше, ала в очите й блестяха сълзи. Белите й гърди се вълнуваха под мен — толкова бели, снежнобели. И макар в този миг тя да беше толкова близо до мен, колкото изобщо е възможно да скъсят дистанцията двама души, у мен се възкреси онзи неин образ от деня, в който я бях видял за пръв път — от разстояние, зад прозореца на отсрещния тротоар. И през ума ми мина мисълта, че тогава е била още по-разголена от сега, защото хората са най-голи, когато не знаят, че ги наблюдаваш и изучаваш с поглед. Мен Корина никога не ме бе виждала такъв. Изневиделица ме покоси една мисъл. Все още пазех черновата на писмото, което така и не бях довършил. Ако случайно й попадне, може и да я обърка. Странно — сърцето ми се разблъска заради подобна дреболия. Листовете лежаха под кутията с прибори в кухненския долап. Защо ще й е да рови там? Въпреки това реших при първа възможност да изхвърля черновата.

— Да, да, Улав!

Нещо сякаш се отприщи у мен, нещо, стояло дълго спотаено и блокирано, не знам какво, но мощната струя, изригнала от тялото ми, докато свършвах, го повлече и го изхвърли навън. Задъхан, останах да лежа по гръб. Бях се преобразил. Само дето не можех да определя в какъв аспект.

Тя се наведе над мен и ме погъделичка по челото.

— Как се чувстваш, кралю мой?

Отговорих й, ала в гърлото ми се бе събрала слуз и оттам излезе само дрезгав шепот.

— Какво? — засмя се Корина.

Прочистих си гърлото и повторих:

— Гладен съм.

Тя избухна в още по-гръмък смях.

— И съм щастлив — добавих.

 

 

Корина се оказа алергична към риба. Още от самото си раждане. Имала наследствено предразположение.

Супермаркетите вече бяха затворили, но предложих да поръчам една „Специална пица“ от „Чайнапица“.

— Как така хем китайско, хем пица?

— Предлагат и едното, и другото. Поотделно, имам предвид. Вечерям там почти всеки ден.

Облякох се и слязох до телефонната кабина на ъгъла. Така и не си прекарах телефон в гарсониерата. Съвсем умишлено. Не желаех в жилището си линия, която да позволява на хората да ме чуват, да ме намират, да ми говорят.

От кабината виждах прозореца на гарсониерата на четвъртия етаж.

Корина беше застанала там. Светлината окръжаваше главата й като ореол. Гледаше към мен. Махнах й. Тя на мен — също.

Апаратът погълна монетата с металическо щракване.

— „Чайнапица“, заповядайте.

— Здрасти, Лин, Улав съм. Искам да поръчам една „Специална“ за вкъщи.

— Няма ли да вечеряте тук, мистъл Улав?

— Днес не.

— Ще е готова след петнайсет минути.

— Благодаря. Още нещо… Някой да е идвал в ресторанта да ме търси?

— Вас ли? Не.

— Добре. А в момента в заведението има ли някой от хората, с които си ме виждал? Онзи с тънкия мустак, дето стои като нарисуван върху лицето му? Или оня другия, с кафявото кожено яке и цигарата зад ухото?

— Да видим… Неее…

В ресторанта имаше само десетина маси, така че разчитах на думите му. Значи, вътре не ме чакаха нито Брюнхилсен, нито Пине. Бяха идвали с мен няколко пъти в ресторанта, но явно не знаеха колко често го посещавам. Супер.

Бутнах тежката метална врата на кабината и погледнах към прозореца горе. Корина продължаваше да стои там.

 

 

За петнайсет минути стигнах до заведението. Пицата ме чакаше готова в червена картонена кутия с големината на маса за къмпинг. „Специалната пица“ на „Чайнапица“ — най-вкусната в цял Осло. Изгарях от нетърпение да видя изражението на Корина, след като я опита.

— See you latel, all-a-gatol — извика Лин както обикновено, докато излизах.

Вратата се хлопна, преди да чуя римуваното продължение: After while, crocodile.

Забързах по тротоара, завих зад ъгъла. Мислех за Корина. Явно тя бе обсебвала цялото ми съзнание, защото нямам друго оправдание, че нито ги видях, нито ги чух, нито се досетих, че ако знаят кое е любимото ми заведение, навярно не очакват да се приближа до него, без да съм взел предохранителни мерки. И е логично да ме причакат не на топло и светло, а навън, в космическата тъмнина, където, обзалагам се, молекулите почти не се движеха.

Чух как снегът изскриптя два пъти, но проклетата пица ме забави и не успях да измъкна пистолета навреме. Към ухото ми притиснаха хладно парче метал.

— Къде е тя?

Гласът на Брюнхилсен. Мустакът му, тънък като нарисуван с молив, се движеше, докато говореше. Водеше със себе си някакъв младок, на вид по-скоро изплашен, отколкото страшен, а на ревера му сякаш бе закачена табелка „Стажант-бандит“. Но заслужава да отбележа, че ме претърси много усърдно. Подаде пистолета ми на Брюнхилсен. По мои предположения Хофман го бе пратил да помага на Брюнхилсен, без обаче да му поверява огнестрелно оръжие. Навярно носеше нож или нещо подобно. Ножът е оръжието на сводниците, а пистолетът — на наркодилърите.

— Хофман ще ти пощади живота, ако ни дадеш жена му — осведоми ме Брюнхилсен.

Пълна лъжа, разбира се, но на негово място и аз това щях да кажа. Претеглих наличните възможности. По улицата не се мяркаха нито хора, нито автомобили. Беше толкова тихо, че чувах как пружиненият механизъм на спусъка проскърцва от обтягането.

— Какво решаваш? — попита Брюнхилсен. — Защото ще я намерим и без твоя помощ, нали ти е ясно?

Беше прав. Тук не блъфираше.

— Взех я с мен като заложница. Застрелях младия Хофман, без да знам кой е.

— Не съм запознат с подробностите. Наредено ни е да му доведем жена му.

— Да вървим да я вземем тогава — отвърнах.