Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (22)

Двайсет и втора глава

„Санта Каталина“, 1976 г.

Изминаха две години без никаква вест от София. Пако говори с Антоан, който му обясни, че е заминала, без да съобщи къде възнамерява да се установи. София не искаше родителите й да знаят къде е, дори в коя държава е, но Антоан размисли и реши, че това вече е прекалено, и довери на Пако, че дъщеря му иска да заживее в Лондон.

Анна беше съсипана, че дъщеря й не беше заминала да учи в Лозана, както бяха планирали. Искаше да я помоли да се върне у дома, но се страхуваше, че това няма да се случи. Толкова жестоко ли беше постъпила с нея? Не, София си го беше заслужила и сигурно го съзнаваше. Но каквото и да се бе случило, вече беше в миналото. Доминик я беше успокоила, че дъщеря й си е „разрешила проблемите“. Как е възможно детето ти да храни озлобление толкова дълго време? Беше направила всичко за нейно добро. Един ден София щеше й благодари. Но защо поне не се обади! Защо едно писмо не написа? Ни вест, ни кост от нея, и то след като й беше изпратила толкова много писма. Анна се чувстваше като чудовище. Убеждаваше се, че София преживява „злополучен“ период и че ще се върне. Разбира се, че щеше да се върне, „Санта Каталина“ бе неин дом. Но тайно изпитваше съмнения — съмненията на човек, който знае, че е постъпил лошо, но не иска да го признае дори пред себе си.

Чикита гледаше как Санти слабее и се топи пред очите й. Опасяваше се, че накуцването му създава главоболия, но той не разговаряше с нея. Тялото му беше тук, но умът му — другаде. И тя като Анна се надяваше, че детето й ще се върне. Фернандо следваше за инженер в университета в Буенос Айрес. Той също преживяваше труден период. Прибираше се след определения полицейски час, беше изгубил личната си карта и имаше неприятности с органите на реда. Чикита беше чувала слухове за арестувани и изчезнали хора. Мрачни слухове. Тревожеше се, че Фернандо се е забъркал с безотговорни младежи, които заговорничеха да свалят правителството.

— Политиката не е игра, Фернандо — каза сърдито баща му. — Ще загазиш, ще ти струва живота.

Фернандо беше поласкан от вниманието. Най-после родителите му го бяха забелязали. Почти му се искаше да го арестуват, та родителите му да покажат колко го обичат, влагайки сили и енергия да го освободят. Баща му се ядосваше, майка му плачеше от облекчение, че и този път се е отървал невредим. Фернандо наблюдаваше как брат му се движи из къщата като привидение. Движеше се безшумно и почти не продумваше. Отдал се беше изцяло на учението, пуснал си беше брада и бе станал почти неузнаваем. „Как се преобърна късметът — мислеше си злорадо Фернандо. — И то заради София. Те са си лика-прилика.“

Мария избухна в сърцераздирателен плач, когато майка й каза, че София се е преселила в Лондон, но не е оставила адрес.

— Аз съм виновна — ридаеше безутешно, но не обясняваше защо.

Майка й се чувстваше безпомощна; децата й бяха нещастни. Само Панчито се усмихваше и изглеждаше доволен от живота.

През ноември 1976-а Санти навърши двайсет и три, но изглеждаше много по-възрастен. Най-после се беше примирил, че София никога няма да се върне. Как беше възможно да пропаднат всичките им планове? Толкова внимателно бяха обмислили всяка стъпка. След като напразно чака писма от нея, си помисли, че може би баща му ги взима от портиера, когато излиза сутрин за работа, затова започна да става рано, и още в зори отиваше в пощата. Но писмо от София така и не получи. Нито каквото и да е известие.

Най-накрая се реши да говори с Анна. Отначало Чикита го посъветва да не се появява пред леля си. Анна беше подчертала, че не иска да го вижда, и той правеше всичко възможно да не се сблъска случайно с нея. Но след около два месеца, влуден от липсата на писма, най-дръзко отиде в апартамента й в Буенос Айрес и поиска да му каже къде е София.

Анна обсъждаше с готвачката менюто за следващата седмица, когато на вратата на дневната се появи Лорето и съобщи, че сеньор Сантяго е в коридора и настоява сеньората да го приеме. Анна му поръча да каже на неканения гост, че тя не е вкъщи, но прислужникът се върна и виновно обясни, че сеньор Сантяго нямало да си тръгне, докато не разговаря с нея, дори бил готов да спи на пода, ако се наложи. Анна се смили, освободи готвачката и каза на Лорето да доведе младежа.

Когато го зърна, си помисли, че той повече прилича на призрак, отколкото на човек. Лицето му беше бледо, очите — разгневени. Беше си пуснал брада и дълга коса. Вече не беше красив, а изглеждаше изпаднал и дори страшен. Всъщност беше заприличал на Фернандо, който от малък изглеждаше малко зловещо.

— Влез и седни — каза тя спокойно, като се стараеше гласът й да не трепери.

Санти поклати глава:

— Не искам да сядам. Няма да остана дълго. Дай ми адреса на София и ще си тръгна веднага.

— Чуй ме, Сантяго — тросна се Анна. — Как смееш да искаш адреса на дъщеря ми, след като ти я обезчести, отне й целомъдрието?

— Дай ми го и ще си отида — отговори той, решен да избегне сцените. Познаваше леля си. Неведнъж беше докарвала до сълзи майка му. — Ако обичаш — примоли се с престорена любезност.

— Няма да ти дам адреса й, защото не искам повече да се срещате или да поддържате връзка. На какво се надяваш, Сантяго? — попита с леден тон Анна. — Нали не си въобразяваш, че ще се ожениш за нея? Това ли искаш?

— Просто ми го дай, проклета да си! С кого ще се среща София не е твоя работа — озъби й се той, изгубвайки самообладание.

— Как се осмеляваш да ми говориш по този начин? Тя е моя дъщеря. Беше почти дете, непълнолетна, когато… онова се случи. Как мислиш, че се чувствам? Ти открадна невинността й — обвини го тя, повишавайки тон.

— Откраднал съм невинността й ли? Боже мой, винаги си толкова мелодраматична? Не искаш да знаеш дали тя е изпитала удоволствие. — Лицето на Анна трепна нервно. — Тя изпита удоволствие. Наслаждаваше се на всеки миг, защото ме обича и аз я обичам. Любихме се, Анна. Помежду ни има любов. Не мръсен секс, а красива любов. Не очаквам да разбереш, нямаш вид на жена, способна да изпита радост от любовта. Злобата те е разяла. Хубаво, не ми давай адреса. Но аз ще го открия. Ще го открия, със София ще сключим брак в Европа и никога няма да се върнем. Тогава ще ти се иска да не беше я прогонила.

Чикита и Мигел го скастриха заради грубото му поведение, Пако също го упрекна, макар и малко по-спокойно, и му обясни защо не бива да пише на София. Санти беше обезумял и не забеляза болката в очите на чичо си, нито прошарената му коса. Бяха двама съкрушени мъже. Но Санти не можеше да се откаже. София му беше казала никога да не се предава.

Две години и половина се измъчва с най-различни предположения. Може би тя му е писала и писмата са се загубили. Ами ако беше очаквала писмо от него? Изтерза се до пълно отчаяние, докато Мария не можеше повече да понася чувството за вина и си призна какво е сторила.

Беше мрачна, дъждовна зимна вечер. Санти стоеше на балкона, загледан в шумните улици. Мария излезе при него. Устните й бяха побелели и трепереха. Знаеше, че трябва да му каже. Ако продължеше да премълчава, той може би щеше да се хвърли от терасата и тя никога нямаше да си прости.

Загледа се в неясния му профил, докато той все така се взираше надолу, без да забелязва, че тя е до него. Нямаше представа, че сестра му има намерение да изповяда най-мрачната си тайна.

— Санти… — подхвана тя, но гласът й изневери.

— Остави ме на мира, Мария. Искам да бъда сам — отвърна той, без да откъсва очи от улицата.

— Искам да говоря с теб — настоя тя.

— Ами, говори! — сопна й се той, но грубостта му беше несъзнателна.

Заради своето нещастие беше безчувствен към другите, като че ли единствен той на света страдаше.

— Ще ти призная нещо. Не се ядосвай и ме остави да ти обясня за-за-защо го направих — заекна тя, сълзите вече се стичаха по лицето й, защото предвиждаше неговата реакция.

Той бавно обърна глава към нея и впери в нея печалните си очи.

— Да ми признаеш ли? — изрече с равен глас. — Какво?

Мария преглътна и изтри с трепереща ръка сълзите си.

— Аз изгарях писмата на София до теб.

Когато Санти осъзна какво казва сестра му, гневът, страданието и усещането за безсилие се разразиха с такава сила, че му беше невъзможно да се овладее. Грабна една от саксиите на майка си и я запрати в стената. След това погледна с омраза сестра си. Сълзите й се стичаха на вадички по лицето й.

— Съжалявам, съжалявам — повтаряше неспирно тя, опитвайки се да го докосне. — Как можах да ти го причиня?

— Защо? — изкрещя Санти и се отдръпна от нея. — Защо, Мария? Ти не си такава! Как можа?

— Беше ми криво, Санти, бях засегната. София беше и моя приятелка — бърбореше отчаяно Мария, опитвайки се да му обясни. Но той не помръдваше и я гледаше втренчено. — Санти, моля те, прости ми. Ще направя каквото поискаш.

— Боже мой, Мария, тъкмо ти ли? Ти! Не мога да повярвам, че си способна на такова предателство — прошепна Санти; толкова беше разгневен, че трепереше като лист.

Изведнъж Мария забеляза колко се е състарил. Заради нея. Тя му го беше причинила! Никога нямаше да си прости.

— Сгреших. Мразя се. Искам да умра! — простена. — Извинявай, извинявай!

— Как се добра до писмата? — озадачено попита той.

— Взимах ги от портиера, когато отивах на лекции. Не исках да заминаваш, не можех да го понеса. Не и ти след София. Мислех за мама и татко и колко ще страдат… и просто не можех да го допусна.

— В такъв случай си чела писмата.

— Не. Само последните няколко реда.

— Какво пишеше?

— Нещо в смисъл че копнее да отидеш при нея в Швейцария.

— Значи ме е очаквала. Сигурно си е помислила, че съм я изоставил — промълви той.

— Вярвах, че ще се върне, и ще разберете, че сте го надживели, и всичко ще си бъде постарому. И през ум не ми минаваше, че ще замине завинаги. Иска ми се да не бях се намесила.

— И аз — сподавено отвърна той, свлече се на теракотения под и закри с длани лицето си. Цялото му тяло се тресеше от риданията. Отначало отблъскваше сестра си, когато тя се опитваше да го успокои. Но Мария не се отказа, накрая й позволи да го прегърне и двамата заплакаха един до друг.

* * *

На Санти му отне две години, за да прости на сестра си. Когато се срещна с Фернандо и с двама негови приятели — партизани — през онази хладна юлска вечер, за да спасят сестра си от злокобния Факундо Ернандес, изведнъж прогледна и видя света извън себе си и своята болка.

Мария се влюби във Факундо Ернандес през есента на 1978-ма. Току-що беше отпразнувала двайсет и втория си рожден ден. Факундо беше висок и смугъл, защото в жилите му течеше испанска кръв. Имаше тъмнокафяви очи и дълги черни мигли. Беше станал наскоро офицер в армията на генерал Видела и се перчеше с новата си униформа. Факундо обожаваше генерала. Ходеше наперено по улиците на Буенос Айрес, придавайки си важност като всички военни от онова време.

Генерал Видела беше взел властта през март 1976-а с намерението да прекрати безредието, властвало при управлението на Перон, и да преустрои аржентинското общество. Правителството започна кървава война с опозицията, арестувайки всеки заподозрян в подривна дейност. Хората живееха в страх. Броят на „изчезналите“ без съд достигна двайсет хиляди души. Те просто изчезваха безследно.

Факундо Ернандес вярваше в демокрацията. Вярваше, че военният режим полага основите на бъдещата демокрация, която щяла „да е в съзвучие с реалността, да отговоря на нуждите на аржентинците и да подпомогне напредъка на страната“. Той си внушаваше, че изтезанията и убийствата са неизбежни средства за постигане на крайната цел, а тя оправдаваше средствата.

Факундо Ернандес зърна за пръв път Мария Соланас през една априлска неделна утрин, когато тя се разхождаше с приятелка в парка в Буенос Айрес. Беше топло, безоблачното небе сияеше над града и паркът беше пълен с деца, които играеха на слънцето. Факундо тръгна след Мария. Хареса му начинът, по който гъстата й лъскава коса падаше върху гърба й. Хареса му и това, че беше закръглена. Падаше си по жени със заоблени задни части и бедра.

Мария и Виктория седнаха на една от масичките и си поръчаха кока-кола. Когато Факундо Ернандес се представи и поиска разрешение да седне при тях, те се отнесоха с подозрение към него и нервно обясниха, че очакват приятел. Но той се досети, че познава Виктория, и обясни, че е приятел на нейния братовчед Алехандро Торедон; чак тогава двете се отпуснаха и се запознаха с него. Мария веднага хареса Факундо. Той я разсмя. Накара я да се чувства привлекателна. Обърна й специално внимание и пренебрегна приятелката й. Тъй като все пак беше предпазлива, не му даде телефонния си номер, но се съгласи да се срещнат на другия ден в парка.

Скоро техните разходки започнаха да завършват с обеди и най-накрая се стигна до вечеря. Той беше очарователен и интелигентен. На нея й се стори много забавен. Притежаваше безочливо чувство за хумор и обичаше да се подиграва на хората. Умееше да забелязва слабите места на всекиго. Винаги намираше за какво да се присмее. Мария толкова много го харесваше, че се смееше на шегите му. С времето щеше да установи, че са жестоки. Факундо я целуна за първи път в мрака — стояха на улицата пред жилищната й сграда. Целуна я нежно и й каза, че я обича. А когато Мария се прибра у дома, той си каза, че тя ще му стане съпруга. Сподели го с Мануела, проститутката, при която редовно ходеше, успокоявайки я, че бракът му няма да промени отношенията им.

— Няма втора като теб, Мануела — простена, когато тя коленичи пред него и го задоволи с уста.

Отначало Мария си каза, че си е заслужила плесниците. След незначителен спор той я зашлеви по двете страни. Остана като ударена от гръм, искаше й се да му се извини. Нейна беше грешката; изразила се беше твърде грубо. Трябваше да покаже повече уважение. Обичаше го. Харесваше й маниерът му, когато я прегръщаше и целуваше, когато й говореше. Беше щедър, купуваше й дрехи. Настояваше тя да се облича по определен начин.

— Имаш красиво тяло — казваше й. — Искам всички да виждат какво притежавам и да си умират от завист.

Ако нещо не беше по вкуса му, я удряше. Тя приемаше грубостите с убеждението, че ги заслужава, и копнееше за неговото одобрение. След като я удареше, той се разплакваше, прегръщаше я и обещаваше, че това повече няма да се повтори. Нуждаел се от нея. Само тя можела да го спаси. И така тя продължаваше да се среща с него, защото го обичаше и искаше да му помогне. Срещаше се с него следобедите в апартамента му в Сан Телмо. Когато й каза, че няма да правят секс, защото също като нея и той е добър католик, тя беше поласкана и трогната. Каза й още, че засега му стига да я докосва и да я гали: ще правят любов, когато се оженят. Мария не сподели с родителите си за Факундо, нито ги запозна с него. По-късно щеше да погледне назад и да признае как подсъзнателно е усещала, че семейството й няма да одобри Факундо Ернандес.

Чикита виждаше, че дъщеря й се връща вкъщи със синини, понякога със сцепена устна. Мария обясняваше, че нищо особено не се е случило, просто е паднала на улицата, друг път лъжеше, че се е спънала на стълбището в университета. Но синините се появяваха все по-често и Чикита реши да поговори с Мигел. Крайно време беше да предприемат нещо.

Една вечер в края на юни Фернандо проследи Мария до апартамента на Факундо Ернандес в занемарена и грозна сграда. Изчака сестра си да влезе, заобиколи сградата и се изкатери до балкона на първия етаж. След това се прехвърли на втория и надникна през прозореца. Слънцето се отразяваше в стъклата и нищо не се виждаше. Но щом очите му се приспособиха, освен своето отражение вече виждаше какво става в стаята.

Мъжът като че ли поглъщаше сестра му. Не я любеше, а хапеше шията й и опипваше гърдите й през тясната ризка. Изведнъж се отдръпна рязко и я удари. Изкрещя й нещо, май й се сърдеше, че носи сутиен. Мария се разплака, започна да се оправдава, трепереше като лист. Той падна на колене, започна да я прегръща и да я целува, накрая двамата се вкопчиха един в друг и започнаха да се поклащат.

Фернандо беше отвратен, повдигна му се. Искаше му се да счупи стъклото, да скочи в стаята и да извие врата на проклетника, който биеше сестричката му. Но знаеше, че по този начин няма да постигне нищо. Трябваше да бъде търпелив и да продължи да ги наблюдава.

Така и направи. Проследи непознатия до публичния дом. Научи името му и че е офицер в армията. Повече информация не му беше необходима. Този човек беше враг. Трябваше да му даде урок.

Когато каза на родителите си, те останаха потресени. Чикита не разбираше защо дъщеря им не е споделила, защо не е поискала да й помогнат.

— Винаги всичко ми казва — плачеше тя и клатеше недоумяващо глава.

Мигел искаше да го убие за това, че нараняваше детето му. Фернандо го удържа със сила да не грабне пистолета си. Чувстваше се герой; той откри кой е мъжът и го проследи. Той владееше ситуацията и родителите му бяха благодарни. Имаха нужда от него, разчитаха на него. Каза им да не се тревожат, че ще се справи със ситуацията сам, и за негова изненада и възхита те се съгласиха. За първи път видя, че се гордеят с него. Беше спечелил уважението им и се чувстваше на седмото небе от щастие.

Санти, от четири години затворник в своя мрачен свят, най-после се изтръгна от самоизолацията. Отначало Фернандо отказа да го посвети в плана си. Това беше неговият момент на слава и искаше да й се наслаждава сам. Но като видя искреното възхищение на Санти, омекна.

— Можеш да ме придружиш — каза наперено — обаче ще ми се подчиняваш. И без въпроси.

Санти се съгласи. Фернандо знаеше, че ще е опасно, но беше готов. Чувстваше се по-силен от всякога. Двамата братя седнаха и говориха дълго за Мария. Фернандо почти не усети как за първи път помежду им се установява истинска връзка; стана съвсем незабелязано, докато беше зает да говори със Санти като с равен, с когото имат обща кауза.

Изчакаха подходящия момент, след това с двамата приятели на Фернандо се промъкнаха посред нощ в апартамента на Факундо Ернандес, нарушавайки полицейския час и рискувайки живота си. Вместо маски бяха нахлузили на главите си черни чорапи и изглеждаха доста застрашително. Измъкнаха ужасения Факундо от леглото му, завързаха го за стол и го биха, докато едва не го усмъртиха. Той ги помоли да пощадят живота му. Фернандо го предупреди, че ако се приближи до Мария Соланас отново, ако я заговори, или се свърже с нея, ще се върнат и ще го довършат. Факундо изпъшка и припадна.

Чикита говори с дъщеря си. Не й беше лесно. Каза й, че знае за побоищата и проститутката. Мария се опита да защити Факундо, заяви, че родителите й грешат. Той никога не я бил удрял, никога. Обвини ги, че са я шпионирали. Животът си бил неин… и щяла да се среща с когото си иска. Нямали право да й се месят.

Отне им доста време, но с помощта на Фернандо и Санти успяха да я убедят, че греши; накрая тя се предаде и изплака:

— Обичам го, мамо. Не знам защо, просто го обичам…

Денят си отиваше, а те говореха ли, говореха. Мигел, Чикита, Санти и Фернандо, всички заедно в малката стая, свързани от обичта помежду си. Тяхната преданост и обич подействаха като балсам на наранената душа на Мария. Накрая тя заспа в леглото на родителите си. Чикита веднага се обади на лекаря с молба да прегледа дъщеря й. Доктор Хигинс беше зает, но изпрати свой колега — възпитан млад мъж на име Едуардо Маралди.

Постепенно животът в „Санта Каталина“ се нормализира. Зимните месеци се изнизаха, времето се позатопли, дните станаха по-дълги и цветята напъпиха. Мирисът на плодородие изпълни въздуха, птиците се завърнаха, за да възвестят настъпването на пролетта. Някогашните рани започнаха да заздравяват и лошите чувства си отидоха заедно със зимните мъгли. Санти отново „прогледна“ и светът около него му се стори някак различен. Беше време да си обръсне брадата — доброволното му отшелничество беше свършило.