Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета

Първа глава

Убиецът търпеливо изчакваше целта да се появи от къщичката.

В края на краищата работата не беше кой знае колко спешна. Докато чакаше, разполагаше с достатъчно време, през което да се наслаждава на мисълта за предстоящото отмъщение.

Беше доста приятно да седи там, подпрян на покритото с мъх дърво, с пушка, готова за стрелба. В разгара на лятото в района на Водопадите — това беше най-приятното време на годината. Вярно, туристите задръстваха тесните планински пътища, като държаха да спират на всяко местенце, откъдето се откриваше гледка, за да снимат. Зарязваха боклуците си по многобройните поляни за пикник. Когато обаче настъпеше есента, поройните дъждове и ураганните ветрове на ранните бури щяха да ги прогонят. През зимата от снега пътищата ставаха коварни.

Междувременно, топлият лек ветрец, който раздвижваше клоните, разнесе мириса на дървета и друга растителност, избуяла през краткия период за растеж през годината.

Сега имаше време да се замисли за миналото и за всички неправди, които можеха да се припишат на човека, който беше в колибата. Докато се подготвяше, убиецът изпитваше притеснение, че когато най-сетне мигът настъпи, щеше да изпита някакво колебание. Вместо това обаче изпитваше страхотно усещане за увереност.

Вратата на къщичката се отвори. Гордън Грийнслейд излезе на верандата. Той винаги бе изглеждал доста привлекателен и въпреки напредването на възрастта, външният му вид бе доста запазен. Косата му бе побеляла, бе придобила привлекателен сребрист цвят и съвсем не изглеждаше убито сива. Все още беше строен и в добра физическа форма, а чертите на лицето му, с орловия му нос, само съвсем малко се бяха посмекчили.

В ръката си държеше голяма чаша кафе. Убиецът разпозна чашата. Тя се беше появила преди няколко години, ръчно направена и декорирана. Както и всичко друго в простичката обстановка на къщичката, и чашата изглеждаше похабена и избеляла.

В последно време Грийнслейд използваше вилата главно за да ходи на лов и за риба, а също и когато просто му се приискаше да се разтовари от напрежението, което му се натрупваше от това, че беше най-изтъкнатият жител на градчето. Той беше собственик на фирмата, която се явяваше вторият най-важен работодател в градчето — колежът беше заел първото място през последните години. Но което бе по-съществено — той държеше в ръцете си и местните политици, и ръководителите на колежа „Лоринг“, и двама от щатските конгресмени. Ако слуховете бяха верни, в ръцете си държеше и поне един сенатор от Конгреса на САЩ.

Всички в Лоринг уважаваха Гордън Грийнслейд и мнозина му бяха задължени по един или друг начин. Той беше един от най-устойчивите и убедени в моралните си принципи стожери на местната общност. Само че никой всъщност не го обичаше. Щеше да е доста забавно да се види колко усилия щяха да положат от полицията за разследването на смъртта му.

Убиецът се изправи и вдигна пушката си. Грийнслейд ясно стоеше на прицел. Щеше да е лесно да бъде застрелян и убит, без някой да забележи. Само че това щеше да обезсмисли намерението на убиеца. Когато човек поеме по пътя на отмъщението, иска мишената му да знае кой е натиснал спусъка.

Убиецът излезе на сечището пред къщичката. Само миг по-късно Гордън осъзна, че не е сам. И когато това стана, той се сепна, но само за миг. Изненадата скоро се смени с раздразнение.

— Какво правиш тук? — попита той.

Убиецът не си даде труда да отговори. Дявол да го вземе, в края на краищата беше съвсем ясно какво ще стане.

Грийнслейд доста късно осъзна, че пушката е насочена към него. На лицето му се изписаха ярост и паника.

Той понечи да се върне обратно в къщичката, където без съмнение имаше оръжие. Само че не успя да го направи достатъчно бързо. Куршумът го улучи в гърдите.

Изстрел в главата би било прекалено лесно, защото смъртта щеше да настъпи мигновено. А по този начин убиецът щеше да разполага с достатъчно време да наблюдава как кръвта на жертвата му изтича, щеше да измине и достатъчно време, за да може Грийнслейд да проумее, че това е отмъщение.

* * *

Новината за смъртта на Гордън Грийнслейд се появи на първа страница в „Лоринг Хералд“. Всички бяха искрено потресени — в края на краищата Грийнслейд беше най-влиятелният движещ фактор и лидер в градчето, макар и скръбта им да не беше чак толкова искрена. И все пак никой не пропускаше в някаква степен да изрази уважението си към покойния, защото смъртта му не беше довела до никакви промени в икономическата и политическата реалност. Семейство Грийнслейд все така упражняваше контрол върху втория по големина работодател в Лоринг, а косвено и върху най-големия — колежа. Той съществуваше единствено благодарение на фондацията на семейство Грийнслейд.

От полицията си свършиха работата и проведоха разследване. Накрая обаче стигнаха до заключението, което убиецът беше предвиждал: че Гордън Грийнслейд е убит при нещастен случай. Стрелецът е бил излязъл на лов извън сезона и вероятно дори нямаше представа, че случайният му изстрел е убил някого. Във всеки случай изглеждаше невероятно някога да бъде намерен човекът, който бе дръпнал спусъка.

Всички, които живееха в този район, знаеха, че планината беше опасна сама по себе си. През есента поройни дъждове препълваха реките и нивото им опасно се покачваше, като помитаха всички, които имаха нещастието да бъдат изненадани от придошлата вода. Свличания на земна маса задръстваха пътищата. Бурните ветрове поваляха дървета, които можеха да размажат превозни средства. Всяка година през зимата лавините в отдалечените райони погубваха малцината скиори и сноубордисти. Неизбежно през лятото някой и друг турист падаше в ледниковите пукнатини или просто изчезваше завинаги.

А при лов в планината нещастните случаи ставаха целогодишно.

Втора глава

„И тогава го убих.“

Етел Дийпинг вдигна поглед от страниците на мемоарите си, които четеше на глас. Тя се усмихна гордо, като очевидно очакваше публиката да я възнагради с буря от аплодисменти.

За няколко секунди останалите членове на писателската група мемоаристи „Опиши своя живот“ изпаднаха в шок и загубиха дар слово.

След това тихо промърмореното недоволство бавно се разнесе като вълна из залата и гребенът на тази вълна се надигна и извиси в гневен изблик.

— Не можеш да пишеш такива неща в мемоарите си — заяви Хейзъл Уилямс от дъното на залата и тропна с бастун по пода, за да наблегне на думите си. — От нас се очаква да разкажем за живота си, не да си измисляме. Групата на белетристите провежда сбирките си в сряда вечер.

— Хейзъл е права — измърмори и Боб Пъркинс. — Това са спомени. Има правила. Ако искаш да пишеш детективски романи, включи се в групата на белетристите.

Етел присви очи.

— Това е разказ за моя живот. Мога да го описвам така, както си искам.

Шарлот Сойер, която седеше на предните чинове в тясната учебна зала, вдигна ръка, давайки знак за тишина. Мърморенето утихна. Всички гледаха към нея. Тя, вън от всякакво съмнение, бе най-младият човек в залата. Сбирките в четвъртък на групата „Опиши своя живот“ бяха популярно занимание в пенсионерското общежитие „Рейни Крийк Гардънс“. Това беше един от първите семинари, с които се бе запознала, когато прие назначението си за ръководител на социалните и образователните дейности в общежитието. Това бе станало предишната година, когато, след като се бе лутала от една безперспективна работа на друга в Портланд, щата Орегон, тя бе послушала съвета на доведената си сестра и се бе преместила в Сиатъл.

Първото й интервю за работа се проведе в „Рейни Крийк Гардънс“. Тя веднага бе приела работата. На петата минута от началото на новата й трудова кариера бе стигнала до заключението, че най-после е намерила мястото си в света. Изпълнението на натоварената програма от семинари, събития и представления в „Рейни Крийк Гардънс“ никак не можеше да се сравнява с блясъка и изискаността, на които се радваше доведената й сестра, която се занимаваше с набирането на средства за фондацията на богат предприемач. Джоселин често пътуваше до екзотични дестилации и се движеше в обществото на богатите и прочутите — и всичко това с цел да ги убеждава да направят дарения за фондацията. При все това Шарлот не изпитваше никакво желание да си смени мястото със сестра си. Струваше й се, че работата й тук е далеч по-приятна от всичко друго, с което се бе занимавала до този момент.

Единственият реален недостатък — а трябва да се признае, че той беше доста значителен — бе, че на път към кабинета й и обратно й се налагаше да минава покрай мемориалното табло във фоайето с асансьорите. Рядко се случваше да изтече и една седмица, без там да се появи ново име. Заради длъжността си, в общежитието тя най-често се познаваше с починалите. Често познаваше дори и членове на техните семейства.

През годината, прекарана в „Рейни Крийк Гардънс“, тя бе присъствала на повече погребения, отколкото по-голямата част от останалите хора за цял живот. И някъде през този период отношението й към неизбежността на смъртта бе започнало да се променя.

Неотдавна внезапно бе осъзнала, че преди да дойде в „Рейни Крийк Гардънс“, бе живяла повечето време от живота си в бъдещето. Като дете това бе означавало да очаква с нетърпение ваканциите и рождените си дни, а най-вече да чака да порасне. Когато се почувства възрастна, откри, че да си пораснал съвсем не е толкова приятно, колкото бе предполагала. Нещо повече — бъдещето беше неприятно непредсказуемо.

В „Рейни Крийк Гардънс“ тя най-после беше започнала да осъзнава, че независимо от това на каква възраст си, когато погледнеш назад към миналото, винаги ти се струва, че животът ти е преминал като миг. Миналото не можеше да бъде променено, а бъдещето беше непознаваемо. Обитателите на „Рейни Крийк Гардънс“ я учеха, че истинският начин да водиш добър живот е да се научиш да живееш в настоящето.

Шарлот се усмихна успокояващо на Етел Дийпинг и на останалите в учебната зала.

— Етел изтъкна прекрасен довод — започна тя. — Тя има право да напише разказа за своя живот така, както на нея й се иска. И определено е вярно, че има немалко преуспели мемоаристи, които, ако мога да се изразя по-меко, са поразкрасявали своите спомени.

— Така стават по-интересни — обади се Етел.

— Само че това не е редно — гръмогласно се намеси Тед Хагстром.

Тед беше пенсиониран инженер. Той винаги държеше педантично да се спазват правилата.

Надигна се нова вълна от ропот на недоволство. И Шарлот отново даде знак за тишина.

— Преди да започнем да критикуваме написания от Етел текст, мисля, че трябва да я попитаме защо е избрала такъв неочакван край на главата, в която разказва за брака си — предложи тя. — Етел?

Етел сияеше от щастие.

— Така е по-вълнуващо.

— Е, да — съгласи се Шарлот. — Но ти сигурна ли си, че този край съответства на всичко, което си ни разказала за господин Дийпинг? Ти съвсем ясно описваш съпруга си като прекрасен и грижовен човек, който се ползва с голямо уважение от общността. Твърдиш, че е ревностен мирянин. Споменаваш за военната му служба и заявяваш, че всички са го обичали.

— Беше също така и добър играч на голф — обади се Етел. — Имаше личен коефициент „хендикап 7“.

— Да-а. — Шарлот се прокашля.

— Изглеждаше много добре в униформа — продължи Етел. Тя запремига. — Никога не съм могла да устоя на мъж в униформа. Така се и запознах с него, разбирате ли? И двамата бяхме в армията. Аз бях медицинска сестра. Уволних се, за да се омъжа и да отгледам децата.

— Да, ти споменаваш това. Специално обясняваш, че след смъртта му си имала затруднения като вдовица, защото трябвало да отгледаш две малки деца.

— Ъхъ.

— Възможно ли е, въпреки че си обичала съпруга си толкова силно, дълбоко в себе си да си изпитвала някакво огорчение, че те е оставил сама с децата? — деликатно предположи Шарлот.

— Ами определено не беше лесно да свързвам двата края, след като той почина — призна Етел. — Но се справихме. — Тя пак се усмихна лъчезарно. — Синът ми е лекар, нали знаете? Дъщеря ми е юрист.

— Вече двайсет или трийсет пъти ни разказа, че всичките ти деца са преуспели — измърмори Хейзъл Уилямс, без да се опитва да скрие възмущението си.

Хейзъл Уилямс беше отгледала три деца, но бе включила само две от тях в своите мемоари — дъщеря си, която беше станала учителка, и сина, който работеше в строителството. Въпреки че в главата, посветена на родословното дърво, добросъвестно беше документирала раждането на втори син, по-нататък за него не се споменаваше нищо.

Всяко семейство си има някои тайни, беше си помислила Шарлот. В групата съществуваше неписано правило членовете да запазят дискретност. Никой нямаше право да си пъха носа в миналото на останалите.

— Аз само казвам, че ние успяхме да се справим, след като Харолд вече го нямаше — обясни Етел.

— Това е съвсем ясно — бързо вметна Шарлот с надеждата да успее да смени темата. — Да отгледаш две деца съвсем сама и да работиш на пълен работен ден е невероятно постижение. Имаш пълно право да се гордееш с това.

Стан Барлоу изсумтя.

— Защо, когато една жена отглежда децата си сама, всички смятат, че това е нещо кой знае какво? Ако един мъж, който няма съпруга, се грижи сам за семейството си, за това никой не му отдава никакво признание.

Милдред Хамилтън, която седеше на чина пред Стан, се обърна назад.

— Аз не познавам мъже, които да са отгледали куп деца сам-самички. Всички мъже, които познавам, когато съпругите им починат или когато се разведат с тях, се женят отново в рамките на шест месеца. Ето, и ти можеш да послужиш като пример за това.

Стан почервеня. Той имаше три регистрирани брака.

— Аз само задавам един смислен въпрос — настоя той.

— Мисля, че тук се отклоняваме от темата — намеси се Шарлот. Тя се изправи и демонстративно погледна към големия часовник на стената. Всички часовници в „Рейни Крийк Гардънс“ имаха циферблати с едри, лесни за разпознаване цифри. — Виждам, че времето ни изтича, а в Салона с камината наближава „Щастливият час“. Задачата ви за следващата сбирка е да поработите върху раздела във вашата книга, който нарекохме „Първото ми работно място“.

Почти всички мемоаристи станаха и се приготвиха, като взеха бастуните и проходилките си и с ускорен ход се изнизаха от учебната зала. „Щастливият час“ беше другата популярна дейност, която Шарлот бе развила. В началото ръководството беше изразило някакви притеснения, но тя бе изтъкнала, че мнозина от обитателите вече си бяха създали навика да се наслаждават на чаша вино или мартини преди вечеря в уединението на собствените си апартаменти. Тя беше убедила началника си, че по-добрата алтернатива е организираният „Щастлив час“. Така не само се разширяваха възможностите за социализация в един сегмент на обществото, където имаше висока степен на риск от изпадане в самота, но това беше и нещо много по-безопасно, отколкото самотното пиене.

При въвеждането на „Щастливия час“ реакцията бе толкова възторжена, че Шарлот бе напълно уверена, че обитателите ще се разбунтуват, ако някога той бъде отменен. Изглеждаше обаче крайно невероятно въпросното събитие изобщо някога да бъде извадено от списъка на дейностите, защото то бе поставило началото на неочаквано възходяща тенденция в бизнеса. Оказа се, че акцентът върху всекидневния „Щастлив час“ се бе демонстрирал като изключително успешен маркетингов инструмент. Бизнесът, свързан с рекламата на стила на живот в пенсионерската общност, представляваше един силно конкурентен отрасъл.

Етел изчака всички да излязат, след което се надигна от стола си, здраво стиснала проходилката си, и насочи погледа си към Шарлот с изражение, изпълнено с решимост.

— Все още твърдя, че убийството на Харолд допринася за по-добър финал — заяви тя. — По-драматичен. От рода на това да си била зарязана пред олтара само преди два месеца.

Шарлот се опита да не трепне.

— Да, драматично е, така е — съгласи се тя. — Но не забравяй, че пишеш тези спомени за децата си, за внуците си, за правнуците си. Тези спомени ще станат неизменна част от наследството на семейството и вероятно ще се предават от поколение на поколение. Ще бъдат качени в интернет. Ако потомците ти поставят под съмнение истината в някои откъси от твоя разказ, те могат да решат, че си си съчинила и други елементи. Това ще постави под съмнение автентичността на твоята версия на семейната история.

— Хъм… — Етел попремигна. — Не бях обмисляла нещата от този ъгъл.

— Аз смятам, че трябва да го направиш — продължи Шарлот. — Писането на спомени налага известна отговорност.

— Забележката ти е много точна — кимна Етел. — Добре, ще помисля по въпроса. Сега трябва да се преоблека за „Щастливия час“.

Шарлот се усмихна.

— Приятно прекарване.

— Винаги ми е приятно. — Етел се поспря на вратата и изви проходилката така, че пак да се обърне с лице към Шарлот. — Вие сте извадили късмет, нали разбирате?

— Късмет ли?

— Помислете си само как щяхте да се чувствате сега, ако се бяхте омъжили за онова копеле.

— Аз всъщност отделих доста време да мисля върху този въпрос и ти наистина си права, Етел. Направо съм отървала кожата, нали?

— Ъхъ. Не забравяйте това, когато дойде времето да пишете вашите спомени.

Шарлот се усмихна.

— Няма.

Етел се придвижи с проходилката си през входа и изчезна. Шарлот чуваше как подметките на тежките й обувки трополят надолу по коридора. Етел не беше първият човек от „Рейни Крийк Гардънс“, който й изтъкваше, че се бе измъкнала на косъм. Всички в общността — персонал и обитатели — знаеха за фиаското й с Брайън Конрой, защото всички те бяха поканени на тържеството.

Шарлот бе резервирала Салона с камината за празненствата. Джоселин бе шокирана от този избор. Дори беше предложила да плати за по-изискана обстановка като сватбен подарък. С нейните връзки в благотворителни фондации тя имаше достъп до безкраен брой шикозни местенца. Но Шарлот остана непреклонна. Беше изтъкнала, че е отскоро в Сиатъл, така че повечето от приятелите и познатите й бяха в „Рейни Крийк Гардънс“. Имаше логика да отпразнува събитието там. Освен това, както бе казала на Джоселин, повечето от обитателите щяха да имат затруднения да стигнат до друго място извън пределите на общежитието. Малцина от тях все още бяха в състояние да шофират.

Предстоящото сватбено тържество беше обсъждано от общността цели седмици. Внезапната отмяна пет дни преди сватбата бе шокирала всички. Нямаше как да се пренебрегне фактът, че това бе най-драматичното нещо, което се беше случвало в „Рейни Крийк Гардънс“ след последната тренировка за действие в случай на земетресение, когато неколцина от обитателите по погрешка бяха повярвали, че бедствието наистина се случва.

Несъмнено съм извадила късмет — напомни си Шарлот. Но при мисълта, че бе на косъм да се омъжи за Брайън Конрой — известен с прозвището Господин Перфектност, не само според нейните критерии, но и според тези на Джоселин, я побиваха студени тръпки.

Когато прехвърляше списъка с желани качества на един съпруг, й се струваше, че сякаш може да постави кръстче във всяка кутийка. Брайън бе дружелюбен, отзивчив и възпитан мъж. Беше се проявил като грижовен и мил. Беше интелигентен и интересен и имаше хубава работа като преподавател по социология в един местен университет. С него лесно се общуваше и двамата харесваха множество едни и същи неща, включително дългите разходки, симфоничните оркестри, дрън-дрън-дрън.

Господин Перфектност. Вярно. Какво би могло да се обърка в този образ?

Ами да. Никой не е перфектен.

Но колкото и катастрофално да бе отменянето на сватбата — най-трудно беше да изтърпи съчувствието на хората — защото знаеше, че не може да вини Брайън, поне не изцяло. Знаеше точно защо той се бе паникьосал в последната минута. Психотерапевтката й бе заявила ясно, че се налага тя да поеме голяма част от отговорността. Беше се опитала да играе на сигурно, както обикновено. Финалният щрих бе, че в един момент Брайън бе стигнал до извода, че тя е скучна.

Трябва да се заставиш да напуснеш зоната си на комфорт — съветваше психотерапевтката. — Трябва да опиташ нови неща, да се откриеш за нови преживявания.

Беше направила опит с курс по гребане с каяк… и бързо установи, че не обича да се мокри, особено когато водата е студена. Също така бе експериментирала с уроци по каране на ски само за да разбере, че наистина мрази да пада в снега. Като последно средство си бе купила колело, решена да ходи с него на работа в името на околната среда. Планът бе изоставен, когато за малко не се озова под гумите на камион за доставка на стоки.

Накрая се спря на уроци по медитация. Психотерапевтката не беше впечатлена.

Истината бе, че сега, когато травмата от отменената сватба отшумяваше, Шарлот бе наясно, че това, което чувстваше, е изненадващо усещане на облекчение. Етел беше права. Беше й се разминало за много малко. Но това не значеше, че все още не е бясна на Брайън. Една жена има своята гордост.

Шарлот събра листовете хартия, взе тетрадката си и се запъти към вратата. Когато мина покрай Салона с камината, се зарадва да види голяма тълпа. На заден фон звучеше музика от отминало десетилетие. Чуваха се гласове, водеха се разговори.

Искаше й се да очаква среща с някого на чашка след работа. Обикновено се обаждаше на Джоселин и се уговаряше да се срещне с нея в някой от популярните барове или ресторанти в центъра. Но Джоселин щеше да е извън града този месец.

Шарлот се спря пред мемориалното табло, за да погледне лицата на наскоро починалите. Снимките върху таблото почти винаги представяха човека в разцвета на неговия или нейния живот. Мъжете често бяха облечени в елегантни военни униформи или добре скроени бизнес костюми с вратовръзки. Жените неизменно бяха облечени в стил от друга епоха. Някои бяха с булчински рокли, очите им сияеха в очакване на блажено бъдеще.

Шарлот бе съвсем сигурна, че никой от тях не беше очаквал животът му да свърши в пенсионерското общежитие „Рейни Крийк Гардънс“. Но истината бе, че хората от мемориалното табло бяха оцелели във всичко, пред което животът ги бе изправил — трагедии, травми, разочарования и скърби — а те бяха доживели да разкажат своите истории в „Рейни Крийк“.

Погледнато от по-мащабна перспектива, помисли си Шарлот, да бъдеш изоставен пред олтара не бе нищо повече от една драматична история, която, ако тя имаше късмет, щеше да разказва на приятели и съседи, а вероятно и на своите собствени внуци след десетилетия.

Тя отиде в кабинета си, отбеляза си някои неща за следващото занимание по мемоаристика и прегледа графика си.

Сара Джеймсън се появи на прага. Беше издокарана, привлекателна жена в края на петдесетте си години, която харесваше да се облича в бизнес костюми. Облегна се на рамката на вратата със скръстени ръце и се усмихна.

— Дочух, че е имало малка кавга в групата „Опиши своя живот“ — рече тя. — Нещо, свързано с Етел Дийпинг, която искала да завърши главата за брака си, твърдейки, че е убила съпруга си преди десетилетия.

— Бързо се е разчуло — отвърна Шарлот.

— Виновен е „Щастливият час“.

— В групата очевидно има някаква неяснота относно тънката граница между писането на мемоари и писането на белетристика — обясни Шарлот. — Етел твърди, че съпругът й е бил преуспял, доста уважаван човек, който се е отплатил на местната общност, но ми се струва, че у нея е останал някакъв гняв към него. Починал е, когато децата им са били малки, и Етел е трябвало да ги отгледа сама. Мисля, че тя използва този измислен финал, за да си отмъсти. Обясни, че така било по-драматично.

Сара се изкиска.

— Е, има право. Кои сме ние, че да я спираме да пише каквото си иска? Освен това ти каза, че мемоарите са вид терапия.

— Вярно е. — Шарлот хвърли поглед през прозореца. Все още валеше. Взе ботушите си изпод бюрото и свали обувките с токчета. — Проблемът е, че останалите от групата са разстроени от решението на Етел да разкраси историята на живота си.

— Съмнявам се Етел да е единствената, която е виновна за това.

— Ами започва да се оформя един модел. — Шарлот надяна ботушите. — По-голямата част от групата предпочита да пише за хубавите неща, които са се случили, и да игнорира лошите.

— Че какво от това?

— Съгласна съм. — Шарлот се изправи на крака и взе анорака си от закачалката за дрехи. — Определено има какво да се каже за отричането. Поне това научих от работата си тук, в това общежитие. Някои от най-щастливите обитатели са тези, които явно са свършили отлична работа в пренаписване на своето собствено минало.

Тя взе ръчната си чанта от най-долното чекмедже на бюрото си и преметна дръжката й през рамо.

— Чувала ли си се с Джоселин? — попита Сара.

— Не. Колкото и да не е за вярване, мисля, че тя се наслаждава на това манастирско уединение. Ако трябва да съм честна, никога не съм мислила, че ще издържи и седмица. На практика Джоселин е перманентно закачена към интернет. Обзаложих се с нея на десет долара, че няма да издържи цял месец, без да провери електронната си поща.

— Е, от заминаването й е изминала само седмица. Все още можеш да спечелиш облога. Имаш ли планове за вечерта?

— Не съвсем. Ще намина през жилището на Джоселин, за да полея растенията й и да прибера обичайната поща на път за вкъщи. Това вероятно ще е връхната точка от вечерта ми? А ти?

— И аз нямам планове, но с нетърпение очаквам уикенда. Двамата със съпруга ми ще отидем с колата до крайбрежието. Предстои още една буря. Обожавам плажа по време на сезона на бурите.

— Звучи страхотно — каза Шарлот. — Ще се видим утре.

Тя прекоси фоайето, каза довиждане на персонала от рецепцията и излезе в подгизналия от дъжда мрак на есенния следобед. Спря се на широкия изискан вход и прехвърли разговора със Сара в главата си. Не се интересуваше от края му.

Аз съм неомъжена жена на определена възраст, имам нула планове за тази вечер и никакви за уикенда — помисли си тя. Това беше абсурдно. Без съмнение бе прекарала повече от достатъчно време в размисли над бедствието, което я сполетя с Брайън Конрой. Имаше нужда да се заеме с нещо по-сериозно.

Тя вдигна качулката на якето си — само туристите носеха чадъри в Сиатъл — и се приготви да пристъпи навън под равномерния ситен дъжд.

Едно от многото предимства на работата й в „Рейни Крийк Гардънс“ беше, че общежитието се намираше само на двадесет минути пеша от апартамента й. Всъщност, когато се замисли по въпроса, всичко, от което се нуждаеше, бе на двадесет минути пеша от апартамента й. Сиатъл беше облян в светлина като всеки голям град, имаше хубави магазини и предлагаше всички други удоволствия на градския живот, но все пак в много отношения той беше малък град. Въпреки Брайън Конрой и дъжда, тя се радваше, че се бе вслушала в съвета на Джоселин и се бе преместила от Орегон.

Скъпа на вид луксозна кола спря на малкия паркинг пред входа. Вратата на шофьора се отвори и иззад волана слезе мъж. Той се затича към подслона на покрития вход. Когато видя Шарлот, мъжът й се усмихна, изискано загатвайки, че цени жените.

— Наистина се лее — отбеляза той. — Но поне не е много студено.

— Така е — съгласи се тя.

— Изглеждате ми доста млада, за да сте обитателка на това общежитие — каза той. — Дошли сте да посетите някой роднина ли?

— Аз работя тук.

— Така ли? — Той хвърли замислен поглед към входа на фоайето. — Надявах се тук да е настанен някой член на семейството ви.

— Защо?

— Защото исках да науча мнението ви за този пансион. Семейството ми ме ангажира да потърся пенсионерско общежитие за баба ми. Но тъй като работите тук, предполагам, че мнението ви няма да е съвсем безпристрастно, нали?

— Работя тук, защото много харесвам това общежитие — отвърна тя. — Вътре има човек, който може да отговори на всичките ви въпроси, но наистина трябва да доведете баба си тук, за да се увери сама. Преместването в пенсионерско общежитие налага значителна промяна в начина на живот. Тя трябва също да участва при вземането на решението.

По дяволите. Думите й прозвучаха прекалено откровено дори и в собствените й уши. Можеше да чуе гласа на Джоселин в главата си.

Точно така, Шарлот, привлекателен мъж ти хвърля секси усмивка и те пита простичък въпрос, а ти директно започваш да му четеш лекции. Трябва да се поотпуснеш, момиче.

Усмивката на непознатия лекичко поугасна.

— Разбирам — рече той. — Проблемът е, че аз просто се опитвам да добия някакво усещане за предлаганите възможности тук. Баба живее в един и същ дом от петдесет години. Трудно й е да се реши да се премести в общежитие, пълно с непознати хора.

Сега Шарлот се почувства в свои води. Забрави за флиртуването с него — рече си тя. — Просто се придържай към деловата част.

— Баба ви случайно да играе бридж? — попита го тя.

Той изглеждаше изненадан от въпроса, но бързо се окопити.

— Шегувате ли се? — реагира мъжът. — Тя играе страхотно бридж.

— Тогава е направо безценна — каза Шарлот. — Повярвайте ми, веднага щом се разчуе в общежитието, че тя играе бридж, няма да има никакъв проблем да си намери приятели.

— Благодаря, ще й предам. — Той направи пауза, сякаш се опитваше да реши дали да продължи разговора с нея. — Според вас, какво ще играят хората, когато ние двамата с вас сме готови за пенсионерското общежитие?

— Вероятно видео игри.

Той се изсмя и малко топлина се върна обратно в усмивката му.

— Права сте — рече мъжът. — Ами, благодаря за информацията.

Той влезе през стъклената врата и изчезна във фоайето.

Шарлот се озова навън под дъжда и закрачи енергично по тротоара. За миг бе успяла да го развесели. Това е добрата новина, помисли си тя. Лошата е, че не се бе опитвала да бъде забавна. Беше изтърсила „видео игри“ в отговор на въпроса му, защото това бе първото, което й хрумна.

Не можеше да се каже, че е флиртувала с непознат, но в разменените от двамата реплики имаше лека алюзия за трепетното усещане между жена и мъж и това откритие повдигна духа й. Може би това, което бе спотаено вътре в нея, смачкано след фиаското с Брайън Конрой, в крайна сметка не бе мъртво. Може би просто беше изпаднало в хибернация.

Някакво бегло усещане за неговото присъствие я накара да хвърли поглед през рамо. Не очакваше да го види отново. Досега той трябваше да е вече на рецепцията във фоайето, за да получи повече информация, а вероятно и да поиска да направи обиколка на общежитието.

Изненада се, когато го зърна от вътрешната страна на стъклената врата. Можеше да се закълне, че я наблюдава.

Съзнанието, че той несъмнено бе решил, че тя е достатъчно интересна жена, за да заслужи само един продължителен поглед, би трябвало да предизвика у нея приятен порив на женско удовлетворение. Ала по някаква необяснима причина това не стана. Вместо това усети неспокойна тръпка някъде в тила си.

Страхотно. Сега започва да ме обзема параноя.

Може би преживяното с Брайън се бе отразило на нервите й, както и на увереността в собствената й преценка.

Тази мисъл не бе никак приятна.

Тя ускори крачка, давайки си съвсем ясна сметка за влажната хладина на гаснещия ден. Внезапно й се прииска да може да бъде при Джоселин, усамотена в манастира на острова. Имаше нещо блазнещо в идеята да се изключиш от мрежата за няколко седмици. Но тя бе на работа в „Рейни Крийк“ само от година. Нямаше как да си вземе цял месец отпуск.

Обеща си, че когато се прибере, ще използва приложението за медитиране, което бе закупила, след като завърши курса по осъзната медитация.

Трета глава

Макс Кътлър бе застанал по средата на дневната на Луиз Флинт и сякаш попиваше усещането за пустота. Чувството винаги беше такова в онова лично пространство, което някога е било обитавано от мъртвец — или поне за Макс нещата винаги стояха по този начин.

В началото на кариерата си на криминален профайлър^[1], колегите му бяха казали, че въображението му събужда това усещане за меланхолия. Ако не знаеше, че някой е умрял на това конкретно място, нямаше да изпита никакъв трепет.

Но той знаеше, че Луиз Флинт е умряла в апартамента, в който в момента се намираше, и можеше да почувства празнотата. Естествено, равномерният дъжд и неизчезващата облачна покривка не помагаха по никакъв начин, помисли си Макс. Беше се преместил в Сиатъл преди шест месеца и с лекота бе привикнал към прословутото сиатълско време. Но днес по-силно от всякога тази атмосфера му влияеше.

— Ченгетата са убедени, че се е самоубила — каза Даниел Флинт. — Но аз не вярвам, че Луиз е взела свръхдоза, нарочно или случайно.

— Смяташ, че е била убита ли? — отвърна Макс. Той запази тона на гласа си неутрален.

— Огледайте се — рече Даниел и разпери ръка в раздразнен жест. — Очевидно е, че някой е обърнал този апартамент с главата надолу. Компютъра и телефона й ги няма. Казвам ви — някой я е убил и е откраднал техниката й.

Даниел беше студент последна година в местния университет. Макс бе направил стандартна проверка на миналото му, преди да поеме случая. Беше установил, че Даниел работи на половин работен ден в ресторант и води типичния начин на живот на гладуващ студент. Той бе взел твърде много заеми, за да плати таксата за обучението си, основната му специалност беше история, което означаваше, че трудно ще може да си намери работа, когато най-накрая завърши. Това пък водеше до извода, че не може да си позволи услугите на частен детектив.

Но два часа по-рано Даниел бе пристъпил прага на офиса на Макс, изглеждайки искрен и твърдо решен — млад мъж, посветил се на своята мисия.

За жалост, в работата за онези, които се бяха посветили на някаква мисия, никога нямаше пари.

Наистина трябва да сложа табела. Не се занимаваме с мисионерство.

И не че имаше някакви други клиенти, които да блъскат по вратата му в този момент. Възложената му дребна задача, свързана със застраховки, бе приключил предната седмица с обичайния незадоволителен резултат — юридическата фирма бе сключила споразумение. Бяха платили само няколко хиляди, вместо няколкотостотин хиляди, които искаше адвокатът, благодарение на информацията, която Макс бе разкрил. Беше му отнело по-малко от петнадесет минути да разбере, че глупакът, който заплашваше да съди застрахователната компания, услужливо бе публикувал свои снимки, на които танцуваше полугол на някакво парти. Предвид твърдението му, че е в инвалидна количка, с контузии на врата и гръбнака, застрахователят се бе оказал с много силен коз в преговорите.

Когато го бяха запознали с доказателствата, адвокатът на глупака незабавно беше занижил цифрата, а застрахователите бързо бяха приели новата, в интерес на това да се отърват от проблема. Като при повечето случаи с корпоративни и бизнес клиенти мотото на компанията бе: „Да постигнеш уговорка е по-евтино, отколкото да отидеш на съд“. Макс нямаше как да оспори финансовата логика.

От време на време имам нужда от мисионерски задачи.

Той огледа интериора на апартамента. Не беше мезонет, но въпреки това бе луксозен недвижим имот. Като организатор по набирането на средства за местна благотворителна фондация, Луиз изкарваше достатъчно пари, за да може да си позволи жилище в една от новите кули от стъкло и стомана в центъра. Несъмнено, апартаментът струваше много повече от неговото нуждаещо се от ремонт жилище в един от кварталите на Сиатъл.

Интериорът бе пълна каша. Всичко беше потрошено от някого, който като обезумял бе търсил нещо. Макс се замисли върху това за известно време.

Всички дрехи в гардероба имаха дизайнерски етикети. Някои от бижутата изглеждаха ценни. Според Даниел, колата, паркирана долу в гаража, бе луксозен модел.

— Твърдиш, че който и да я е убил, е взел техниката й, но нищо от останалите ценности, така ли? — най-накрая попита той.

Естествено, щеше да е трудно да се изнесат тайно от апартамента много от дрехите и бижутата и щеше да е рисковано да се открадне колата. Но това, което най-много го бе заинтригувало, бе италианската кожена чанта, която все още стоеше върху масичката за кафе. Портмонето на жената, пълно с кредитни карти и двеста долара в брой, все още беше вътре.

— Ченгетата ми казаха, че техниката — лаптопи и телефони — е всичко, което търсят крадците в наши дни — обясни Даниел. — Неща, които бързо можеш да продадеш на улицата. Един от полицаите каза, че повечето хора, които проникват с взлом в домовете, са наркомани, които търсят да изкарат достатъчно за следващата доза.

— Подобни хора също така търсят и наркотици — отбеляза Макс.

Той се опита да изрече този коментар, без да внушава нещо с интонацията си. Просто спомена този факт, не се опитваше да обвини никого. Даниел обаче се вбеси така или иначе.

— Казвам ви, че братовчедка ми не употребяваше наркотици — каза той.

— Добре.

Даниел изглеждаше разколебан.

— Но има един факт, който ме притеснява.

— Какво точно?

— В деня, в който… умря, тя е осребрила в банката сертификат за депозит. Според разписката, която намерих в ръчната й чанта, е изтеглила десет хиляди долара.

— Хмм. С чек ли?

— Не. — Челюстта на Даниел се стегна. — Очевидно е взела парите в брой. Знам, че това изглежда съмнително. Кой има нужда от десет бона в брой, нали? Хората в бизнеса с наркотиците, ето кой.

— Има и други причини някой да изтегли толкова пари в брой — рече Макс. — Предполагам, че не си намерил никаква част от тях?

— Не. Убиецът трябва да ги е взел.

— Значи той взима десет бона, но не си прави труда да прибере парите от портфейла й.

Даниел погледна в отворената чанта.

— Може би, след като е намерил голямата сума, той просто е игнорирал малките неща. Трябва да е бързал.

— Може би. Някакви теории защо е изтеглила толкова много пари от банката в този ден?

— Не. — Даниел поклати глава. — Не казах на ченгетата, защото се страхувах, че те ще видят това като още едно доказателство, свързано с дрогата. Щяха да приемат, че е перяла пари в брой за наркодилъри.

— От полицията са открили празна спринцовка до леглото и торбичка, пълна с това, което са ти казали, че вероятно е някакъв нов уличен дизайнерски наркотик.

— Да, но…

— Няма никакви следи от физическо насилие. Братовчедка ти не е била удряна, застреляна или наръгана. Няма индикации, че е правила секс, преди да умре. Но десет хиляди долара и лаптопът й са изчезнали.

— Може би някой й е направил постановка — бързо предложи Даниел. — Може би някой е сложил нещо в питието й и след това се е опитал да създаде впечатлението, че е приела свръхдоза. — Наоколо нямаше празни чаши, но Макс реши да не споменава това. В крайна сметка бе възможно убиецът да е отделил време, за да измие чашите, преди да си тръгне.

— Какво друго казаха ченгетата? — попита той.

Даниел присви леко очи.

— Всъщност не го казаха, но бе съвсем ясно. Те смятат, че Луиз е довела вкъщи неподходящ човек. Тяхната теория, мисля, е, че двамата с кофти човека, с когото е излязла на среща, са се надрусали, а Луиз е взела свръхдоза. Копелето вероятно се е паникьосало. Вместо да се обади на деветстотин и единадесет, той е взел техниката й, претърсил е за скрити наркотици, които тя може да е укривала, и след това е духнал. А това е най-снизходителният сценарий, защото не включва липсващите десет бона.

— Какъв е другият сценарий?

Даниел въздъхна тежко.

— Беше изразено предположение, че Луиз може да е работила на черно като скъпоплатена компаньонка. Често наркотиците са част от този начин на живот, казаха те. Заключението трябва да е същото — тя е взела свръхдоза, а клиентът е откраднал техниката й, а може би също така и наркотиците й. Като изключим, че аз знам, че тя не вземаше наркотици, не проституираше и не переше пари за някой дилър.

— Разкажи ми за Луиз и защо си толкова убеден, че тя не се е занимавала с наркотици и проституция.

Даниел прокара пръсти през косата си.

— Тя ми беше братовчедка, но рядко съм се виждал с нея, преди да стане тийнейджърка. Израсна там, на Източното крайбрежие. Баща й почина, докато тя бе още малко дете. Майка й се ожени за някакъв задник, който в продължение на две години подлагал Луиз на тормоз. Когато майка й научила какво се случва, решила, че Луиз лъже. Но в крайна сметка разбрала истината. Разведе се с мръсника и двете с Луиз се преместиха тук, във Вашингтон. Обаче беше казала на Луиз, че не бива никога да говори за това, че е малтретирана.

— Такъв съвет обикновено има обратен ефект.

— Да. Луиз до голяма степен бе много объркана, докато беше по-млада, но никой от нас по това време не знаеше защо.

— Взимала ли е наркотици в някой момент от миналото си? — попита Макс.

Даниел почервеня разгневено и изглеждаше така, сякаш ще отрече.

— За известно време — най-сетне потвърди той. — Когато порасна и вече не беше тийнейджърка. Няколко пъти бягаше от къщи и накрая просто изчезна на улицата в продължение на месеци. Не твърдя, че не е проституирала или продавала наркотици, за да оцелее по това време. Беше лош период за нея и мисля, че всички в семейството просто я отписаха като изгубена кауза. Като се връщам към случката, се чувствам виновен, защото не направих нищо, за да й помогна.

— Тя е била няколко години по-голяма от теб, което означава, че по онова време ти си бил просто хлапе — посочи Макс. — Не си могъл да направиш нищо.

— Може би — каза Даниел. — Но някой трябваше да направи нещо.

— Запомни го от мен, не можеш да спасиш някого, който не иска да бъде спасен.

— Да, и мама каза същото няколко пъти.

— Ако това, което ми разказа, е вярно, Луиз в крайна сметка е успяла да оправи себе си и живота си, нали?

— Да, точно така — потвърди Даниел. — Тя се справяше страхотно от известно време… дълги години. Това се опитвам да ви кажа. Тя обичаше работата си във фондацията. Пътуваше и общуваше с известни личности.

Макс реши да не споменава, че знаменитостите са пословични с това, че влизат и излизат от рехабилитационни клиники заради проблеми с наркотиците.

— Нещо друго, което трябва да знам? — попита той вместо това.

— Тя работеше като доброволка по няколко часа седмично в местен приют за жени — заради миналото си, нали разбираш. Чувстваше се задължена към някакъв приют, защото я спасили, когато била на улицата преди години. Тя силно вярваше, че е по-добре да се отблагодаряваш предварително, преди нещо да ти се е случило. И имаше добри приятели. Още един признак, че си стабилен човек, нали? Заедно с няколко от приятелките й бяха основали инвестиционен клуб. Планираше бъдещето си. Не би го изложила на риск, като се върне към наркотиците.

— Ходеше ли на срещи? Имаше ли мъж в живота си?

За първи път Даниел изглеждаше несигурен.

— Не мисля. Искам да кажа, че Луиз ходеше на срещи от време на време, но обикновено само когато се нуждаеше от придружител за някои от своите благотворителни задължения. Честно казано, мисля, че не харесваше мъжете. Знаех, че им няма доверие — с изключение на мен. Моля ви, господин Кътлър, кажете, че ще поемете случая!

Макс отново огледа апартамента, попивайки мрака и тъгата в него. След това се обърна към искрения млад мъж, който очакваше отговор.

— Определено тук има някои въпроси — рече Макс. — Готов съм да видя дали мога да намеря отговорите.

Даниел изглеждаше така, сякаш огромна тежест се бе свлякла от плещите му.

— Благодаря — каза той. — Наистина съм ви признателен.

— Едно нещо, което трябва да знаеш, преди да започна да разравям всичко.

— Какво е то?

— Понякога, в подобни ситуации, клиентите невинаги харесват отговорите, до които стигам. Сигурен ли си, че нямаш нищо против това?

Част от облекчението, което Даниел бе изпитал, се стопи.

— Искате да кажете, че е възможно да установите, че Луиз наистина се е върнала към проституирането и наркотиците ли?

— Казвам единствено, че понякога на хората не им харесва да чуят отговорите, които им давам. Понякога има причина мъртвите да отнасят тайните си в гроба. Искам да знам, че ще можеш да приемеш това, което ще разкрия.

— Да. — Даниел пъхна ръце в джобовете на анорака си. — Това, което не мога да приема, е никога да не науча истината.

— Добре, ще разследвам смъртта на братовчедка ти.

Даниел кимна.

— Благодаря. За вашия хонорар. Луиз ми остави този апартамент и колата си. Ще продам жилището. Ще ви платя с парите от сделката.

Макс реши да не коментира, че за апартаментите, в които предишният собственик е бил открит мъртъв, понякога трудно се намират купувачи.

— Добре — каза той. — Трябва да остана сам в жилището на братовчедка ти за известно време. Искам да огледам. Да си отбележа някои неща. Да направя няколко снимки.

— Няма проблем. Ще ви дам ключовете за жилището, тези за багажната й клетка долу и за пощенската кутия във фоайето. Останете колкото искате. Ще обясня на служителите на входа, че съм ви разрешил да идвате и да си тръгвате, когато пожелаете.

— Вероятно е най-добре да не им казваш, че разследвам смъртта на Луиз. Това ще изнерви хората в сградата и в резултат няма да проявяват отзивчивост. Просто кажи на служителите на входа, че ти помагам да се оправиш с имота на Луиз.

— Ясно. — Даниел кимна. — Мога да го направя. И в известен смисъл е вярно.

— Винаги, когато лъжеш, е добре да вмъкнеш колкото се може повече истина в лъжите си. По този начин вероятността да сбъркаш е по-малка.

— Има логика.

— Още нещо, преди да тръгнеш — каза Макс. — Искам да огледам колата на Луиз.

— Разбира се. В гаража е. Намерих ключовете в чантата й.

— Да отидем да я огледаме заедно.

— Добре. — Даниел му хвърли поглед, изпълнен с любопитство. — Имате ли нещо против да ми кажете защо искате да съм с вас, когато оглеждате колата?

— Собствениците на апартаментите и управителите стават много неспокойни, когато видят непознати да обикалят из гаража. Нямам намерение да ме арестуват за опит за кражба на кола.

— О, да, разбирам какво имате предвид — каза Даниел.

Той отиде към вратата, очевидно изпълнен с енергия сега, когато имаше вече кой да направи нещо във връзка със смъртта на братовчедка му. Макс го последва в коридора и се спря да заключи вратата.

Няколко минути по-късно двамата излязоха от асансьора дълбоко във вътрешността на гаража. Даниел го заведе до тъмносин седан. Макс отключи колата с дистанционното.

В багажника нямаше нищо интересно. В жабката имаше обичайния комплект документи на превозното средство, кутийка с мокри кърпички и резервен чифт слънчеви очила. Макс бе установил, че ако живееш в Сиатъл, никога не е излишно да притежаваш повече от необходимия брой слънчеви очила. Когато слънцето решеше да се появи, винаги те изненадваше.

За момент той остана седнал на предната седалка, оглеждайки километража.

— От колко време Луиз притежаваше тази кола?

— Сравнително нова е — отвърна Даниел. — Купи я по-рано тази година.

— Не е на много километри.

— Една от причините, поради които й харесваше да живее в центъра, бе, че не й се налага да шофира до работата си. Дирекцията на фондацията не е далеч оттук.

Макс включи джипиеса и прегледа последната дестинация, която бе въведена в устройството.

— Кого е познавала Луиз в Лоринг, щата Вашингтон? — попита той.

Даниел се намръщи на визуалния запис.

— Нямам представа. Но тя се занимаваше професионално с набирането на средства за благотворителност. Предполагам, че може да е пътувала до Лоринг, за да разговаря с потенциален дарител.

— Каквато и да е причината, изглежда, че това е последният дълъг маршрут, по който е пътувала с тази кола.

— Мислите ли, че е важно?

— Добър въпрос. Към този момент не разполагам с друго. Само с въпроси.

Четвърта глава

Шарлот отключи вратата за апартамента на Джоселин и премина през ритуала по деактивиране на алармената система. Джоселин бе доста обсебена, когато ставаше въпрос за сигурност. Не само че бе инсталирала най-модерната система, допълнена с дискретно прикрити камери в своя собствен дом, но се беше опитала да инсталира подобна система и в апартамента на Шарлот.

Шарлот бе дала съгласие за луксозните ключалки и алармата, но категорично отказа камерите. Мисълта, че ще се разхожда из апартамента си по бельо, знаейки, че към нея има насочена камера, й се струваше зловеща във всяко отношение. И точно по тези причини беше покрила с лепенка вградената леща на камерата на лаптопа си.

Всеки си има своите чудатости, смяташе тя.

Тя остави пристигналата сутринта поща върху покритата със стъкло повърхност на конзолата и бързо я прегледа. Както обикновено, нямаше нищо кой знае колко важно. Джоселин водеше всичките си сметки и голяма част от личния си бизнес онлайн. Единствената пратка, която не изглеждаше като рекламни материали, бе малък плик с мехурчета. Щемпелът върху марката беше от Сиатъл, но нямаше обратен адрес. Джоселин я беше помолила да отваря всяко писмо, което й се стори важно, затова тя постави плика на масата в коридора и си напомни да го провери, преди да си тръгне.

Изхвърли всичко останало в книжна торба и я остави пред входната врата, за да я вземе и да я пусне в кофата за боклук на излизане.

След това се приготви да полее растенията на Джоселин. Остана доволна, че голямата бамбукова палма избуява. Великолепната драцена също растеше добре.

Зеленината беше нейна идея. Скоро след като се премести в Сиатъл, тя бе дала палмата на Джоселин, която прие подаръка очевидно с противоречиви чувства. Но Шарлот настоя, защото бе очебийно, че нещо трябва да омекоти лъскавия модерен интериор на апартамента.

Домът на Джоселин бе ярко отражение на самата нея — хладен и бляскав като в класически черно-бял филм. Единствените оттенъци на истински цвят бяха кобалтовосините декоративни възглавници и театралната кобалтовосиня стена зад белия кожен диван.

Решението на Джоселин да си направи резервация за едномесечен престой в манастира на карибския остров бе изненадващо, най-меко казано. Първо, тя бе стигала най-близо до идеята за уединение през редките дълги уикенди в ексклузивни спа центрове. Но твърдо беше решила да не взема със себе си по-голямата част от своя скъп ваканционен гардероб, както и техниката си. Беше напуснала Сиатъл само с една раница. Вярно, раницата имаше дизайнерски етикет, но все пак бе просто раница. Джоселин никога не пътуваше с малко багаж.

Шарлот приключи с грижите по зеленината, пусна вода в мивките и натисна бутона на казанчето на тоалетната, за да освежи всичко, след което се запъти към вратата, спирайки се в коридора, за да вземе плика с мехурчета.

Разкъса го. Вътре имаше по-малък плик. Усети твърдите форми на връзка с ключове — три на брой.

В дъното на плика, в който бяха ключовете, имаше и бележка, написана на ръка.

Вероятно просто съм параноична, но нали знаеш какво казват — дори параноиците имат врагове. Затова взимам някои предпазни мерки, в случай че се окаже, че имам причина да съм разтревожена. Искам да те уведомя, че моето копие на папката е в багажната клетка на апартамента ми. Както се разбрахме, не съм качила нищо от информацията в интернет. Очаквам с нетърпение да те почерпя едно питие, за да отпразнуваме завръщането ти от свободната от технологии пустош.

Луиз

Имаше само една Луиз в тесния кръг от познати жени на Джоселин. Луиз Флинт работеше в един от офисите за набиране на средства на фондацията, в която работеше и Джоселин. Луиз бе добре осведомена, че Джоселин е извън града за дълъг период от време. Защо е трябвало да изпраща връзка с ключове и особено тази странна бележка? Нямаше логика.

Шарлот погледна да види колко е часът. Минаваше пет и половина, но имаше вероятност Луиз все още да е на работното си място.

Позвъни на познатия номер и се изненада, когато отговори рецепционистката.

— Елизабет? — попита тя. — Обажда се Шарлот Сойер. Тази вечер си останала до късно.

— О, здравей, Шарлот. — Гласът на Елизабет прозвуча разсеяно.

— Обаждам се, за да се чуя с Луиз. Там ли е тя? — Последва дълга, притеснителна пауза.

— Значи не си чула новините? — каза Елизабет.

— Какви новини? За какво говориш?

— Съжалявам, че аз съм тази, която ще ти го каже. Луиз… вече не е сред нас.

— Искаш да кажеш, че е напуснала ли?

— Не, Шарлот. Тя, за съжаление, почина.

Шарлот стисна телефона.

— Какво? Кога? Как?

— Не съм сигурна кога точно се е случило. Разбрах, че прислужницата й намерила тялото й, когато влязла, за да се заеме със седмичното почистване.

— Това е ужасно. Не мога да повярвам. Какво се е случило?

— Не зная всички подробности, но витаят слухове, че Луиз може… да е отнела сама живота си.

— Поразена съм.

— С всички е така. Причината, поради която работя до късно, е, защото поемам част от работата на Луиз, поне докато Джоселин не се върне. Без тях двете, меко казано, сме претрупани.

— Не зная какво да кажа.

— Няма много какво да се каже в подобни моменти — любезно отвърна Елизабет. — Знам, че Джоселин ще е шокирана, когато разбере.

— Да — потвърди Шарлот.

Елизабет сниши глас.

— Носи се също така и друг слух, но аз не вярвам на него.

— Какъв е той? — попита Шарлот.

— Някои твърдят, че в миналото Луиз е вземала наркотици. Очевидно от полицията са намекнали, че може пак да е започнала да взема.

— Убедена съм, че това не е вярно. Дочуване, Елизабет.

— Случайно Джоселин да е звъняла?

— Не. Когато замина да се усамоти в манастира, тя престана да поддържа всякакви връзки, нали помниш?

— Да, но е трудно да си я представя изолирана от външния свят.

— Знам, но тя бе решена да го направи.

— Няма как да разбере какво се е случило с Луиз, докато не напусне манастира на острова — каза Елизабет.

— Няма.

— Ще бъде напълно съсипана. Двете с Луиз бяха толкова близки.

— Да, така е.

Шарлот приключи разговора. За миг остана по средата на елегантната стая, опитвайки се да реши какво да стори по-нататък.

Джоселин имаше малък кръг от близки приятелки. Всички те се бяха включили в инвестиционния клуб. По едно или друго време Шарлот се бе срещнала с четирите жени от групата, но не познаваше добре никоя от тях. Джоселин не я бе насърчила да ги опознае повече, нито беше поканила Шарлот да вложи собствените си пари в инвестициите на клуба. Не изкарваш достатъчно, за да поемеш риска — бе казвала тя неведнъж.

Макар че бяха доведени сестри, Джоселин беше наистина страхотен човек. Но, както всички останали в семейството, тя бе убедена, че Шарлот е наивна, прекалено доверчива и твърде бързо допуска, че хората наистина няма да я излъжат — поне не и право в лицето й. Фиаското с Брайън Конрой просто беше подкрепило това мнение.

И наистина, те имаха право, помисли си Шарлот. Трябваше да види издайническите признаци за неизбежно бедствие много преди Брайън да поднесе изненадата. Тя си бе казвала, че е естествено младоженецът да е нервен преди сватбата.

Погледна към плика с ключовете и се опита да реши какво да направи. След миг отиде до бюрото на Джоселин и се разрови из папките. Не й отне много време, за да намери телефонния номер на една от четирите жени в клуба. Емили Кели работеше в отдела за човешки ресурси на една местна компания за информационни технологии.

Шарлот набра номера, без да си дава сметка, че стои със затаен дъх, докато Емили не отговори.

— Кой се обажда? — попита Емили.

Гласът й бе изпълнен с напрежение.

— Шарлот е, Шарлот Сойер. Доведената сестра на Джоселин. Срещали сме се няколко пъти.

— Разбира се. — Гласът на Емили сега бе изпълнен с облекчение. — Извинявай, Шарлот. Имах тежък ден.

— Обаждам се, защото току-що открих, че нещо ужасно се е случило с Луиз.

— Тя е мъртва. — Емили звучеше потресена.

— Джоселин ще бъде съсипана.

— Всички се чувстваме така — каза Емили.

— Нещастен случай ли е?

Последва още една дълга пауза. Когато Емили проговори отново, бе снишила гласа си.

— Чух, че била взела свръхдоза.

— Рецепционистката във фондацията каза същото, но на мен не ми се вярва много.

— Знам — рече Емили. — Луиз винаги бе толкова внимателна с наркотиците заради опита си от миналото, а и защото виждаше толкова много проблеми, свързани с наркотиците, в приюта, където работеше като доброволка.

— Как разбра за смъртта й? — попита Шарлот.

— Обади ми се Даниел Флинт, братовчедът на Луиз. Каза, че имал списък с някои от най-близките приятели на Луиз. Искал да ги уведоми какво се е случило.

— Помня, че Джоселин ми е споменавала, че Луиз има братовчед тук, в Сиатъл, и че била много привързана към него. Мисля, че той учи в някакъв университет в този район.

— Да, просто е толкова тъжно. Луиз успя да преодолее толкова много — насилието, наркотиците, улицата — и сега това.

— Просто е ужасно — тихо изрече Шарлот.

Последва още една кратка пауза от другия телефон.

— Има ли някаква конкретна причина, поради която се опитваше да се свържеш с Луиз? — попита Емили.

Шарлот погледна към плика с ключовете и си помисли за настоятелната бележка в него: В случай че се окаже, че имам причина да съм разтревожена, искам да те уведомя, че моето копие на папката е в багажната клетка на апартамента ми.

— Предполагам, че сега няма значение — рече тя.

— Да, вероятно е така.

— Ще бъде ужасно шокиращо за Джоселин.

— Да, така е. — Емили се поколеба. — Чувала ли си се с нея?

— Не. Тя все още е в уединение на онзи остров.

— Просто е толкова трудно да си представиш Джоселин напълно да се откъсне от всичко по този начин.

— Нали я знаеш каква е. Щом вземе решение да направи нещо, нищо не може да се изпречи на пътя й.

— Вярно е.

Шарлот приключи разговора и пъхна телефона обратно в чантата си. Препрочете бележката, която бе дошла заедно с ключовете.

— По дяволите — прошепна тя.

Какво щеше да направи Джоселин, ако стоеше тук с плика с ключовете пред себе си, запита се тя. Макар че знаеше отговора на този въпрос. Двете с Джоселин бяха пълна противоположност в почти всяко едно отношение. Това, естествено, й помогна много лесно да предположи точно как Джоселин би реагирала във всяка ситуация.

Джоселин щеше да отиде право в апартамента на Луиз и щеше да опита да открие папката, която очевидно бе важна за нея.

Но тя не беше Джоселин. Тя беше внимателна, предпазлива, избягваше рисковете, тя беше Шарлот. Спазваше ограниченията на скоростта, когато шофираше, спазваше правилата — или поне повечето от тях. И нямаше никакви права върху онази папка или каквото и да е друго, което принадлежеше на Луиз.

В крайна сметка обаче Луиз бе поверила папката на Джоселин, а нея я нямаше, за да я вземе.

Бе абсурдно, но можеше да се закълне, че чу тиктакащ часовник в друго измерение.

Може би гледаше твърде много криминални сериали по телевизията.

Пета глава

Последната светлина на есенния следобед си бе отишла и нощта се бе спуснала, когато Шарлот пристигна на входа на фоайето на високата жилищна сграда на Луиз. При мисълта да се прибере пеша сама в тъмното я побиха хладни тръпки. По някаква неясна причина тя внезапно си спомни как онзи привлекателен мъж я бе наблюдавал през стъклените врати на „Рейни Крийк Гардънс“.

Не й харесваше да се смята за твърде плаха — просто беше внимателна и предпазлива. Въпреки това, макар да бе ранна вечер и все още да имаше немалък брой хора по тротоарите в центъра, тя си обеща да си повика такси, когато напусне сградата на Луиз.

Хвърли поглед през прозорците на фоайето. На рецепцията нямаше никого. Очевидно портиерът вече не бе на смяна.

Разполагаше с ключовете на Луиз, но не беше нейна роднина, нито дори близка приятелка. Струваше й се нередно да навлиза в личното пространство на мъртвата жена. Хрумна й, че някой член на семейството може да е в апартамента. След като не успя да измисли по-добра идея, тя използва домофона, за да позвъни в апартамента на Луиз.

И почти припадна от изненада, когато мъжки глас отговори.

— Апартаментът на Луиз Флинт — рече мъжът.

Гласът бе дълбок, мъжествен и здраво свързан с хладно, солидно като скала усещане за контрол и доминация. Не бе глас на млад мъж на университетска възраст.

Пулсът й се ускори. Нещо не беше наред. Не можеше да измисли основателна причина защо някакъв мъж може да е в апартамента на Луиз.

— Кой се обажда? — попита тя.

— Макс Кътлър. А вие коя сте?

— Приятелка на Луиз. Или по-скоро моята доведена сестра е приятелка на Луиз, но Джоселин е извън града, а аз току-що чух какво се е случило.

Тя рязко замлъкна, защото разговорът очевидно не се развиваше добре. Хрумна й, че може би не е добра идея да споменава ключовете.

— Мисля, че трябва да поговорим — каза Макс.

— Защо? — попита тя.

— Защото аз съм частен детектив.

— Частен детектив? Какво се е случило?

— Даниел Флинт ме помоли да разследвам смъртта на Луиз и вие сте първият човек, който идва тук, откакто съм пристигнал в апартамента й. Бих искал да ви задам няколко въпроса.

— Почакайте, защо Даниел Флинт ви е помолил да се намесите?

— Той има въпроси за причината за смъртта.

— Защо от полицията не задават тези въпроси?

— Те изглеждат доволни от отговорите, които са получили. Даниел Флинт не е.

Аз също — помисли си Шарлот и обмисли възможностите си.

— Добре — съгласи се тя. — Но няма да се качвам горе, за да разговарям с вас. Ще ви чакам във фоайето.

— Слизам веднага.

— Очаквам да документирате солидно вашата самоличност.

— Разбрано.

Шеста глава

Няколко минути по-късно той излезе от асансьора, държейки в едната си ръка отворен кожен портфейл. Под прозрачната пластмасова преградка тя можеше да види нещо, което приличаше на официално удостоверение.

— Макс Кътлър — представи се мъжът.

Тя огледа удостоверението отблизо. В действителност никога не бе виждала лично удостоверение на частен детектив, но документът изглеждаше автентичен. Снимката определено имаше прилика с мъжа, който стоеше пред нея, като се изключи фактът, че самата фотография не бе чак толкова плашеща, колкото реалния човек.

Макс Кътлър изглеждаше така, сякаш трябва да е облечен в полицейска или военна униформа. У него имаше нещо твърдо и непоклатимо. Вместо униформа носеше сиво-кафяви панталони, чисто бяла риза с разкопчана яка и провиснало яке.

Тъмната му коса бе късо подстригана с военна прецизност. Прическата му отиваше на твърдите като скала повърхност и извивки на лицето му. Беше невъзможно да разчетеш златистокафявите му очи.

Не бе най-красивият мъж в Сиатъл — доста далеч от тази представа, помисли си тя. Но навярно беше онзи, който щеше да оцелее, ако излезе на гладиаторската арена, за да се изправи срещу най-добре изглеждащия мъж.

У него имаше нещо хладно и резервирано. Сякаш нарочно поддържаше невидима бариера между себе си и света. Тя интуитивно разбра, че това е мъж, който не се чувства комфортно със силните емоции на другите. Почти сигурно щеше да се бори, за да потисне своите собствени страсти. Определено беше от типа хора, които не драматизират нещата, заключи тя.

Шарлот си напомни, че е тук, за да представлява Джоселин. Не беше трудно да реши как доведената й сестра би се справила със ситуацията. С увереност.

— Удостоверенията могат да бъдат фалшифицирани — отбеляза тя.

— Ясно. — Той кимна и леко се подсмихна. — Аз също нямам каквато и да е конкретна причина да ви се доверя.

— Познавах Луиз. Доведената ми сестра е… беше… една от най-добрите й приятелки. Вероятно най-близката.

— Къде е сестра ви? — попита Макс. Въпросът прозвуча прекалено непринудено.

— Това не е ваша работа — отвърна тя, решавайки да се държи хладно и решително. — Поне не и докато не науча нещо повече за вас.

— Казах ви, че работя за Даниел Флинт, братовчеда на починалата. — Макс извади телефон от джоба си и набра някакъв номер. — Ще ви оставя да потвърдите това с него.

Той се обади за кратко на някого по телефона, след което го подаде на Шарлот. Тя го пое с неохота.

— Ало? — смутено изрече тя. — Аз съм Шарлот Сойер.

— Сестрата на Джоселин, нали?

— Доведената сестра, да.

— Срещал съм се с Джоселин веднъж или два пъти за кратко. Аз съм Даниел Флинт, между другото, а мъжът, който току-що ви подаде телефона, говори истината. Той работи за мен.

— Много съжалявам за Луиз — каза Шарлот. — Не я познавах добре, но я харесвах и знам, че на Джоселин ще й липсва ужасно. Както вие казахте, те бяха близки. Нямам намерение да се пречкам на господин Кътлър и определено не искам да ви безпокоя. Но работата е там, че имам ключове, които принадлежат на Луиз. Какво искате да направя с тях?

— Ключове за апартамента й ли?

— И за багажната й клетка.

Шарлот бе наясно, че Макс я наблюдава съсредоточено със снайперистките си очи.

— Нямам нужда от други ключове — каза Даниел. — Може да ги дадете на господин Кътлър.

— При ключовете има бележка — добави Шарлот. Тя се обърна, отдалечи се на няколко крачки от Макс и сниши глас: — Нещо за някаква папка, която Луиз искала да даде на Джоселин.

— Каква папка?

— Нямам представа.

— Хм. — Даниел се замисли за миг. — Но щом Луиз е искала да я даде на Джоселин, за мен е без значение. Само че трябва да дадете възможност на Макс Кътлър да я погледне, става ли?

— Добре. — Тя хвърли поглед през рамо и видя, че Макс все още я наблюдава. — Господин Кътлър ми каза, че намирате нещо подозрително в смъртта на Луиз. Вярвате, че е била убита ли?

— Сигурен съм — отвърна Даниел. Гласът му бе мрачен и непоколебим.

Тя се прокашля.

— Ъ-ъ, а полицията?

— За тях нещата не стоят така. Дочух един детектив да казва: „Станеш ли наркоман, оставаш такъв за цял живот“.

— Луиз не взимаше наркотици — каза Шарлот. Тя не осъзна колко разпалено е прозвучал гласът й, докато не видя очите на Макс съвсем леко да се присвиват. Незабавно се опита да продължи с безпристрастен тон: — Джоселин щеше да знае, ако това е така. Тя щеше да стори нещо… може би щеше да предприеме някаква намеса.

— Радвам се, че и двамата сме съгласни, че Луиз не е взимала наркотици — каза Даниел. — Говорете с Кътлър. Моля ви! Може би знаете нещо, което ще му помогне да докаже, че братовчедка ми не е взела случайно или нарочно свръхдоза. И че също така не е проституирала.

Шарлот бе възмутена. Този път не направи опит да прикрие гнева си.

— От полицията са намекнали, че е била и проститутка ли?

— Да.

— Очевидно не знаят много за Луиз.

— Не. Слушайте, трябва да тръгвам. Шефът ми ще ме навика. Моля ви, споделете с Кътлър цялата информация, с която разполагате!

— Добре, Даниел. Аз… аз просто ужасно съжалявам.

— Благодаря. Аз също.

Шарлот затвори телефона. Тя се обърна бавно и пак се приближи, за да застане точно пред Макс. Подаде му телефона. Макс го взе и го пусна в джоба на якето си.

— Доволна ли си? — попита я той.

— Съгласна съм с Даниел. Не мога да повярвам, че Луиз е вземала наркотици и тя определено не е била проститутка. Това просто не е възможно.

— Как може да си толкова сигурна за наркотиците или проституирането?

Тя нетърпеливо махна с ръка в знак на несъгласие.

— Не зная как да ти докажа. Но съм напълно сигурна, че сестра ми, Джоселин, щеше да знае, ако Луиз е употребявала наркотици или е станала момиче на повикване. Джоселин щеше да е сериозно притеснена. Щеше да предприеме някакви действия.

— Вероятно не е можела да направи кой знае какво нито за наркотиците, нито за проституирането.

— Ти не познаваш Джоселин. Тя е много решителна личност.

— Засега ще се доверя на думите ти.

— Божичко, благодаря.

Макс не разбра сарказма.

— Според клиента ми, Луиз не е имала проблеми с парите.

— Не. Джоселин щеше да се намеси, за да й помогне, ако е било така.

Макс й хвърли неуверен поглед.

— Всичко сякаш е изцяло свързано с отношенията на Джоселин с Луиз. Но ти си тази, която е тук, а не доведената ти сестра.

— Джоселин замина за един месец да се уедини на почивка в манастира на един карибски остров. Не взе със себе си нито телефон, нито компютър. Нямам как да се свържа с нея, за да й съобщя новините.

— Не е взела никаква техника със себе си ли?

Шарлот поклати глава.

— Има си причина такъв вид почивка да се нарича уединение без технологии.

— Интересно.

Простичкият коментар я накара да замръзне.

— Защо? — попита тя.

— Телефонът и лаптопът на Луиз са изгубени. Очевидно и двете устройства са изчезнали в нощта, в която е умряла.

— Откраднати ли са?

— Това е основната теория — отвърна Макс.

Осени я прозрение.

— Те са били взети от човека, който я е убил, така ли?

— Както казах, това е основната теория.

— Чия основна теория?

— На клиента ми.

— Какво общо има това с уединението на сестра ми?

— Нямам представа — рече Макс. — Но ето с какво разполагам дотук: една мъртва жена — техниката й е открадната и липсват десет бона, а жената, която вероятно е била най-добрата й приятелка, не може да бъде намерена.

Шарлот стисна здраво презрамката на чантата си.

— Няма връзка. Не може да има връзка.

— Тогава сме изправени пред едно невероятно съвпадение.

Шарлот го изгледа, без да може да измисли разумен аргумент, за да контрира твърдението.

— Ами десетте бона? — най-накрая попита тя.

— Луиз Флинт ги е изтеглила в брой от сметката си сутринта преди да умре.

— В брой? Десет хиляди долара в брой?

— Виждаш защо имам въпроси — рече Макс. — Защо не погледнем какво представлява тази папка, за която ти спомена пред клиента ми?

Тя обмисли предложението около три секунди и след това реши, че няма друг очевиден курс на действие, освен да му даде ключовете и да не се занимава повече с този проблем. Но не можеше да го стори, защото Макс Кътлър бе подсказал, че проблемът може да касае и Джоселин, която не бе тук, за да се защити.

— Добре — най-сетне каза тя. — Но имай предвид, че в бележката Луиз дава ясно да се разбере, че иска Джоселин да вземе папката.

— Разбира се — съгласи се Макс. — Но доведената ти сестра не е тук, за да направи това, нали?

Тя вирна брадичка.

— Значи оставам аз.

— Вероятно искаш да погледнеш какво има в тази папка, преди да предявиш претенциите си.

Той има право — помисли си тя.

— По дяволите. — Шарлот извади плика с ключовете от портмонето си. — Да вървим.

— Къде отиваме?

— При багажната клетка на Луиз. Предполагам, че знаеш къде е?

— Да — потвърди Макс. — Знам къде е. Всъщност бях се приготвил да я огледам, когато ти се обади.

Седма глава

— Изглежда, че този, който е претърсил апартамента, е слизал също така и долу при багажната клетка — отбеляза Макс. — Бързал е и не е заключил отново катинара.

Той отвори дървената врата и направи бърз оглед на съдържанието на клетката. Тясното пространство беше препълнено с такива вещи, каквито се държат в багажни клетки. Имаше градинска маса и няколко сгъваеми стола, които вероятно украсяваха малката тераса на апартамента през лятото. Един голям кашон бе разкъсан и вътре се откриваше богат асортимент от празнични украси. На стената бе окачено колело. Имаше прилежно навит спален чувал, палатка, печка за къмпинг и ски оборудване. Имаше също така и голямо разнообразие от куфари.

— Няма начин да разберем дали е намерил това, което е търсил, нали? — попита Шарлот.

Тихата тъга в гласа й накара Макс да огледа по-внимателно. Надяваше се тя да не заплаче. Не умееше да се оправя с плачещи жени.

— Добре ли си? — попита той.

— Да. — Тя извади носна кърпичка от джоба на якето си и попи очите си. — Ами добре съм, доколкото мога да се чувствам добре при тези обстоятелства. Работата е там, че Луиз бе най-добрата приятелка на Джоселин. Просто е толкова депресиращо да си помислиш, че тя няма повече да дойде тук, за да използва нещата, които е складирала. Джоселин ще бъде съсипана, когато разбере какво се е случило.

По дяволите. Тя плачеше. Той реши, че е най-добре да се престори, че не е забелязал.

— Сестра ти и Флинт наистина ли са били толкова близки? — попита Макс.

Шарлот заподсмърча леко, но когато проговори, гласът й бе по-спокоен.

— Да — отвърна тя.

Успя да се овладее — помисли си той и изпусна лека облекчена въздишка.

— Изглежда, че той е отварял кашоните, а също и куфарите — отбеляза Макс. — Но не мисля, че е намерил това, което е търсил.

— Откъде можеш да знаеш?

— Просто има нещо в този необмислен начин на претърсване — рече той. Никога не бе успявал да обясни как работи. Опитваше се да намери някакви закономерности, опитваше се да разбере причините за привързаността, с която този човек бе претършувал клетката така яростно и трескаво.

Макс извади куфарите и се спря, за да огледа обстановката. Багажните клетки заемаха цял етаж от сградата. Бяха подредени по такъв начин, че сполучливо създаваха ред и върху ред от тесни каньони от земята до тавана с множество задънени проходи. В момента двамата с Шарлот бяха единствените хора наблизо, но ситуацията можеше да се промени. Някой съжител или друг човек можеше да се появи по всяко време.

Той си каза, че иска да предотврати необходимостта да дава ненужни обяснения на непознати, но това не беше цялата истина. Реалността бе, че се чувстваше крайно неудобно в тесни пространства — особено такива с ограничен изход. Усещаше как старите спомени — а също така и старите кошмари — се съживяват.

Трябваше да се концентрира върху сега поставената му задача. Нямаше как да я свърши добре, докато някаква част от него очакваше чудовището да изскочи от вратите на някоя от багажните клетки.

Макс внимателно огледа куфарите един по един. Всички без един бяха празни. Малкият куфар на колелца за ръчен багаж обаче съдържаше пътна карта и три големи пощенски плика.

— Няма наркотици и пари — каза той. — Но вътре има няколко неща. — Той затвори куфара и го вдигна. — Ще ги погледнем по-подробно горе, в апартамента.

За миг или два той си помисли, че Шарлот ще възрази. Тя го погледна с леко разтворени устни, очите й започнаха да се разширяват. Макс знаеше, че тя изгаря от любопитство да разбере какво е съдържанието на куфара. Но каквото и да бе видяла в изражението му, трябва да я бе убедило, че няма смисъл да спори за нещо толкова дребно.

— Добре — съгласи се тя.

Не задава никакви въпроси — помисли си той. Това беше хубаво.

Остави я да води по обратния път през лабиринта от клетки. Тя отвори вратата, която извеждаше навън от хранилището. Той я последва в асансьора и натисна бутона за десетия етаж.

Никой от тях не проговори по време на краткото пътуване, но Макс усещаше силно присъствието й. Тя стоеше напрегната и мълчалива, наблюдаваше как номерата на етажите се сменят, сякаш показват таен код. Той се запита дали Шарлот е наясно какво има в куфара. Можеше да е единствено сигурен, че тя е притеснена от това, което можеха да намерят. Това беше интересно.

Не, реши той, Шарлот е интересна.

За няколко секунди той се опита да се убеди, че любопитството му е от професионално естество. В крайна сметка разследваше вероятно убийство, а Шарлот беше един от първите хора, които се появиха на сцената. В предишната си работа той бе научил, че има доза истина в старото поверие, че убийците често се връщат на местопрестъплението. Понякога се връщаха, защото искаха да се уверят, че не са оставили нещо недовършено. А понякога не можеха да устоят да не се върнат, защото бяха водени от натрапчива идея, която беше твърде силна, за да й се противопоставят.

Така че, да, той професионално имаше причини да проявява любопитство към Шарлот Сойер.

Но дълбоко в себе си знаеше, че любопитството не бе просто професионално — беше лично.

Осъзнаването на този факт го разтърси сериозно. Той стисна по-здраво дръжката на куфара.

Не бе сигурен какво бе очаквал преди, когато взе асансьора, за да се срещне с нея долу, във фоайето. Винаги се опитваше да изчака, преди да си създаде мнение, защото отдавна бе научил, че първите впечатления са ключови. Не искаше да рискува да обърка нещо в тях поради предубеждения.

Но когато вратите на асансьора се отвориха, единственото нещо, което беше смайващо ясно, бе, че Шарлот Сойер не попада в нито една от обичайните категории.

Щеше да е трудно да й сложиш етикет.

Тя не беше от типа на нафуканите, кокетничещи и закачливи жени. Не беше от страстните. Не беше от хладните, резервирани и изискани жени. Не беше обаятелна или самоуверена, нито срамежлива, нито пък нервна.

Не беше направила опит да го омае. Не се беше опитала и да го манипулира, но той беше съвсем сигурен, че тя щеше да застане срещу всеки, ако смята, че си струва да води битка.

И ако ти се усмихне, го прави истински, помисли си той. Ако зелените й очи се въодушевяха от настроение или страст, или някаква друга емоция, то това вълнение щеше да е съвсем истинско.

Тя бе разкопчала анорака си отпред, разкривайки под него тъмнозелен пуловер и черни панталони. Под дрехите извивките на тялото й не бяха крещящи — по-скоро изглеждаха гладки, стегнати и женствени.

Не можеше да посочи други черти, които се открояваха, с изключение на ясните, зорки, морскозелени очи. Но различните й части се обединяваха по един завладяващ начин.

Той я последва навън от асансьора и закрачи до нея надолу по коридора към апартамента на Луиз. Когато отвори вратата, се отдръпна назад, за да й позволи да влезе първа, тя автоматично тръгна напред, след което рязко спря на прага. На Макс му се стори, че чу как Шарлот затаява дъх, и веднага разбра.

— Винаги е така, когато знаеш какво се е случило в стаята — тихо обясни той.

Тя му хвърли поглед.

— Странно е… Да. Свикваш ли някога с чувството?

— Аз никога не успях.

— Често ли правиш подобни неща?

— Вече не. Преди бях профайлър, но сега, когато съм сам, повечето от работата ми е корпоративна. Проверка за предишни престъпления. Застрахователни измами. Подобни неща. Това означава, че обикновено не ми се налага да влизам в подобни места.

Шарлот кимна, пое си дъх и влезе в стаята с непоколебима и решителна крачка. Той я последва и затвори вратата много внимателно.

Внезапно го осени, че двамата току-що бяха провели смислен разговор, без никой от тях да има нужда да изяснява темата. Бяха се разбрали. Той не беше свикнал да води подобни разговори. И сега не бе сигурен какво да си мисли за това.

Постави малкия куфар на килима, клекна до него и го отвори.

Шарлот застана на колене до ръчния багаж.

Те разгледаха заедно пътната карта на щата Вашингтон и трите плика.

— Е, не е точно това, което очаквах — каза Шарлот.

Макс я погледна.

— Какво очакваше?

— Не знам — призна тя.

— Това е най-добрият начин да подходиш към подобни ситуации — обясни той.

— Това профайлърски подход ли е?

— Това бе моят профайлърски подход. Всеки го прави различно. — Той извади картата на щата Вашингтон и бавно я разгъна. — Не са много хората, които използват подобни хартиени карти в днешни дни. Те разчитат на джипиеса и на онлайн картите.

— Не помня Джоселин да е споменавала, че Луиз планира пътуване с кола. Но от друга страна, няма причина да ми го казва.

Той я погледна.

— Доведената ти сестра не те ли е запознавала със своя кръг от приятели?

— Не съвсем. Най-близките й приятелки са членове на инвестиционния й клуб. Тя ме представи на тях и съм ги виждала от време на време, но те са нейни приятелки. Истината е, че нямам много общо с тях.

— Хм. — Той се позамисли върху думите й. — Значи не си била поканена да инвестираш в тяхната група?

— Не. — Шарлот сбръчка нос. — Джоселин каза, че не изкарвам достатъчно пари, за да поема риска. Тя обясни, че инвестициите на клуба й в основни линии са форма на залагане. Джоселин и останалите се събираха за питиета, правеха прочувания, след което осъществяваха борсови спекулации за някакви държавни ценни книжа и за нови предприятия, за които мислеха, че имат шанс да се разраснат.

— Някои от тях разраснаха ли се?

— Джоселин казваше, че поспечелили малко пари с някои, но през повечето време приходите били компенсирани от загуби. Обаче наскоро ми сподели, че имали големи надежди за едно ново местно предприятие, в което бяха инвестирали преди няколко месеца. Каза ми, че смятат, че съществува добра възможност за изкупуване на контролния пакет акции.

Макс разгъна картата върху килима и я разгледа по-детайлно.

— Пет града са оградени с кръгче. Не виждам някаква ясна връзка между тях. Разпръснати са из цялата западна част на щата.

— Луиз е използвала жълт маркер, за да огради три от тях. — Шарлот се надвеси над картата. — Но другите два са заградени в червено. Питам се дали това е важно.

Макс бръкна в куфара и извади един от пликовете. Инициалите от външната страна бяха Дж. К. Пликът бе залепен. Той го отвори внимателно и извади няколко листа сгъната хартия. Шарлот го наблюдаваше съсредоточено.

— Е? — насърчи го тя.

— Първата страница е принтирана на компютър — отвърна той и я разгъна. — Това е копие от некролог на жена на име Дженифър Кингсли, на двадесет и една годишна възраст. Датата на смъртта е отпреди три месеца. — Той спря и хвърли поглед към картата. — Според некролога тя е живяла в един от градовете, маркирани с червено на картата.

Шарлот погледна към пътната карта.

— В некролога споменава ли се причината за смъртта?

— Не. Което често означава, че е било самоубийство или свръхдоза, или друга причина, която семейството не иска да разгласява.

— Какво има на втория лист хартия? — попита Шарлот.

Той го разгъна и го проучи.

— Бележка, в която се казва, че жертвата е работила през нощта и че причината за смъртта е предполагаема свръхдоза. Прилича на почерка на Луиз Флинт.

Шарлот издърпа следващия плик от куфара и го отвори.

В него имаше само една страница.

— Още един некролог — каза тя. — Жена на име Карън Ралстън, на двадесет години. Не е упомената причината за смъртта, но Луиз е оставила бързо написана бележка в края на страницата. Пише: „Свръхпредозирала. Тялото намерено в апартамент. Съседите предполагат, че е самоубийство“.

Макс я погледна.

— Две мъртви жени, очевидно, защото са взели свръхдоза наркотици. Телата са открити в домовете на жертвите. Сега Луиз е мъртва, очевидно, вземайки свръхдоза. Тялото й е намерено в собствения й апартамент.

Шарлот го погледна, очите й бяха помрачени от тревога.

— Какво, за бога, става тук?

— Нямам представа. — Той извади третия плик. В него имаше няколко принтирани страници. — Това са изрезки от вестници и страници от полицейски бележник за доклади.

— Още мистериозни свръхпредозирания ли?

— Не. Това са докладни за нападения. Предполагаеми изнасилвания. — Той зачете детайлите, търсейки прилики и сходни мотиви. — Всичките жертви са на почти същата възраст като двете мъртви жени. Местонахожденията съвпадат с три от градовете на картата, които са оградени в жълто.

— Има ли арестувани?

— Не и според тези доклади. Луиз е написала още една бележка: „Няма описания на нападателите. Използвани са наркотици“.

— Какво би трябвало да означава това?

— Ще направя някои проучвания и ще видя какво мога да открия.

Шарлот се отпусна на петите си и се загледа в извадените от куфара вещи.

— Луиз е била замесена в нещо опасно, нали?

— Мисля, че да. Единственото, което свързва тези пет жени, са наркотиците.

Шарлот поклати глава.

— Бях толкова убедена, че Луиз няма нищо общо с наркотици — каквото и да е търсел неканеният гост, не са били картата, тези некролози и полицейските доклади. Той дори не си е направил труда да отвори пликовете.

— Не.

— Тогава е търсел нещо друго. Наркотици или пари, точно както твърдят от полицията.

— Вероятно.

Макс огледа изпълнения с меланхолия апартамент, след което сгъна отново картата и я хвърли в куфара. Напъха последния принтиран лист в третия плик и го постави върху картата.

— Стига ми толкова от това място за днес — каза той и затвори куфара. — Имам нужда от малко време, за да обмисля намереното. Ти с кола ли си?

— Не — отвърна тя. — Дойдох пеша.

— Аз съм паркирал на улицата. Ще те закарам. — Хрумна му, че тя може да не иска да остане сама с него в колата. Но нощта се бе спуснала. Не искаше тя да върви по дъждовните улици сама. — Освен ако не предпочиташ да си вземеш такси?

Тя сякаш сериозно се позамисли над предложението му. Той си рече, че не бива да приема нещата лично. След което тя го погледна с лека, но напълно истинска усмивка.

— Благодаря за предложението — каза тя. — Благодаря.

Не бе голям скок напред, що се касае до нивото на доверие, помисли си Макс, но определено бе направена една крачка.

И веднага се запита защо се притеснява толкова за нивото на доверие. В работата му успехът се базираше на предположението, че всички, включително и клиентът му, обикновено лъжат. Всеки имаше тайни, които криеше.

Отвън, на мократа улица, Шарлот вдигна качулката на анорака си. Той вдигна яката на непромокаемото си яке. Това бе прикритието, с което разполагаше. На задната седалка на колата си имаше бейзболна шапка, но не се бе сетил да я вземе със себе си по-рано, когато се бе срещнал с Даниел Флинт в апартамента на Луиз. Запита се дали това щеше да го направи да изглежда като лошо подготвен детектив. В семейството му смятаха, че репутацията решава всичко в новата му работа.

Возилото, което бе използвал този следобед, бе невзрачна, сива, малка лека кола, с която пътуваше по работа в града. Не се набиваше на очи на улицата, което, естествено, бе причината да я харесва. Но от друга страна, не правеше и силно впечатление.

Не че се опитваше да впечатли Шарлот.

Тя не каза нищо, когато той й отвори вратата на мястото до шофьора. Вероятно се беше досетила, че не печели много от работата си като частен детектив. Ако това бе така, тя не бъркаше.

Макс затвори вратата и бързо заобиколи предницата на колата. Когато седна зад волана, косата му беше залепнала за главата, а якето му беше подгизнало. Свали го и го хвърли на задната седалка. На якето нямаше да му стане нищо, но като цяло той не се справяше добре в опита да се прави на първокласен детектив.

„И защо, по дяволите, това ми се струва важно?“ — запита се Макс. Той запали двигателя и се отдалечи от бордюра.

— Питаш се дали Луиз няма нещо общо със смъртта на тези две момичета, нали? — обърна се към нея той. — Може би им е продавала наркотици?

— Не, наистина не си я представям като дилър.

— Ти сама го каза — не си я познавала толкова добре.

С крайчеца на окото си видя как Шарлот стисна здраво презрамката на чантата си.

— Това е така, но познавам добре Джоселин — отвърна тя. — Не си представям, че сестра ми ще стане близка приятелка на наркопласьорка.

— Не се ядосвай. Трикът за намиране на отговорите е да не прибързваш. Към този момент ние разполагаме единствено с въпроси. Започнем ли да правим предположения, ще се озовем в задънена улица.

Шарлот отпусна смъртоносната хватка, в която бе стиснала презрамката на чантата си, и скръсти ръце много плътно под гърдите си. Гледаше право напред през предното стъкло.

— Ние ли? — попита тя.

Той намали заради червен сигнал на светофара и се възползва от възможността да я огледа по-добре.

Тя завъртя глава и срещна погледа му.

— Ти каза, че към този момент ние разполагаме единствено с въпроси — рече тя.

Макс стисна с ръце волана. Светлината на светофара се смени. Той отпусна крака си върху педала за газта.

— Просто така се изразих — обясни. — Работя за Даниел Флинт. Имам определени ангажименти към клиента си. Има си съответните правила за конфиденциалност към клиента.

— Това означава ли, че не можеш да работиш и за мен?

Той отново й хвърли поглед.

— Какво точно искаш да направя?

— Не е ли очевидно? Искам да разбереш дали внезапното решение на Джоселин да изчезне, без да поддържа връзка с никого, е по някакъв начин свързано със смъртта на Луиз.

Той се замисли над това около минута.

— Ще говоря с клиента ми по въпроса. Ще видя дали той е съгласен да сподели такава информация.

— Да, моля те, направи го! Защото ако не искаш да поемеш случая ми, ще намеря друг.

— Охо. Усещам изнудване.

— Средство за морален натиск.

— Ти не си никак лесна.

Тя му хвърли поглед, очевидно изненадана.

— Не е така. Джоселин не е никак лесна.

— Не твърдя, че тя не е такава. Просто казвам, че ти не си никак лесна.

Шарлот се загледа втренчено в мократа улица.

— Познаваш ме само от час.

— Понякога това е абсолютно достатъчно.

— Не съм такава — каза тя. — Аз съм от онези хора, които упорито продължават да крачат напред, въпреки трудностите.

— Просто продължаваш да правиш това, което трябва, до краен предел.

— Предполагам, че е така. Определено не съм от хората, които реагират спонтанно. Само попитай бившия ми годеник.

Макс си рече, че не бива да се вълнува прекалено от това, че тя описа годеника си като бивш. Вероятно на хоризонта вече се е появил някой друг, помисли си той.

— Имам проблем с това да те поема като клиент — обясни Макс. — Може да се получи конфликт на интереси. Но ще разговарям с Даниел Флинт тази вечер и ще му обясня, че двамата имате взаимен интерес да разберете какво се е случило с братовчедка му. Ще видя дали той е съгласен по моя преценка да реша да споделя информация с теб.

— Добре — съгласи се тя и се поколеба за миг. — Това за упоритото крачене напред…

— Какво за него?

— Моята психотерапевтка ми каза, че невинаги е добра стратегия. Тя ми обясни, че трябва да развия спонтанност в реакциите си и да се открия за нови възможности.

— Имаш психотерапевтка?

— Ходих при една известно време, след като годеникът ми, когото наричам също така задник, ме заряза пет дни преди сватбата. Не че съм огорчена.

— Разбира се, че не — съгласи се безизразно той. — Да имаш зъб на човека, който те е напуснал точно преди сватбата, би било под достойнството ти.

— Напълно. А и е лоша карма. Но трябва да призная, че има моменти, когато си мисля да набода малка кукла с иглички.

— Напълно разбираемо.

— Благодаря ти.

Той й хвърли поглед.

— Значи тази психотерапевтка ти каза да се научиш да бъдеш по-спонтанна?

— Ъхъ.

— Все още ли ходиш при нея?

— Не.

— Защо?

— Тя настояваше, че за да продължа напред, трябва да приема факта, че нося еднакъв дял от отговорността за раздялата.

Макс подсвирна леко.

— Това е бездушно. Как, по дяволите, е измислила тази идея?

— Тя твърдеше, че нарочно съм игнорирала дисфункционалния аспект на връзката и белезите на несъвместимост. Позволила съм си да дам воля на илюзорното мислене, защото съм убедила сама себе си, че Брайън е господин Перфектност. Какво да кажа? Омръзна ми да ми обясняват, че вината е моя, дето са ме зарязали пред олтара — или почти пред олтара.

— И си уволнила психотерапевтката.

— Ъхъ. — Шарлот помълча. — Всъщност това бе най-хубавата част от терапията. Но нямам никаква представа защо обсъждам личния си живот с теб.

— Не съм експерт по креативна спонтанност. Аз самият съм от хората, които продължават упорито да крачат напред. Но от това, което ми разказа току-що, бих заключил, че да зарежеш психотерапевтката си е доста добър пример за спонтанна постъпка.

Последва кратко мълчание.

— Да, така е, нали? — рече Шарлот. — Не се бях замисляла над това по този начин. — Тя изглеждаше доволна.

— Не че искам да сменя темата, но има нещо, на което искам да ти обърна внимание — каза той.

— Кое е то?

— Ти каза, че не смяташ, че е възможно доведената ти сестра да е близка приятелка с жена, която се занимава с наркотици и която може да е свързана със смъртта на две други жени.

— Да.

— Но трябва да ти обясня, че винаги, когато ченгетата арестуват серийни убийци, изнасилвачи на деца или други подобни злодеи, първото нещо, което всички приятели и съседи споделят, е…

— „Той изглеждаше толкова приятен, нормален човек“ — довърши Шарлот. — Да, това ми хрумна. Но трябва да признаеш, че има нещо, което може да се приведе като довод за невинността на Луиз.

— Какво?

— Ако тя е отговорна по какъвто и да е начин за смъртта на тези две жени или за продажбата на наркотици на други хора, определено нямаше да пази тези записки за действията си, които могат да я свържат с престъпленията.

— Ти не знаеш много за злодеите, нали?

— Ами не.

— Запомни го от мен, те обичат да си водят отчетност.

Осма глава

Нищо.

На лаптопа на Луиз Флинт нямаше нищо, нито на него, нито на мобилния й телефон, което да му загатне къде бе скрила пакета.

Благодарение на електронните ключове, които хакерът му бе дал на висока цена, той беше успял да отвори кореспонденцията и файловете на Флинт. Но не беше открил абсолютно нищо.

Сега единственият човек, който знаеше какво е направила с пакета Флинт — самата тя — бе мъртъв.

Гняв заклокочи в него като токсични отпадъци. Трей Грийнслейд затръшна лаптопа и стана от стола. Закрачи из тясното пространство на хотелската стая, опитваше се да мисли. Не беше лесно, защото леко потреперваше. От тревога — помисли си той. — Поеми си дълбоко няколко глътки въздух. Каквото и да правиш, не се паникьосвай. Можеш да се справиш.

Но той бе на ръба да загуби контрол и това не беше добре. Въобще не беше добре.

Отвори минибара и извади шишенце с водка. Разви капачката и отпи голяма глътка. Питието го опари, прояснявайки мислите му.

Той отиде до прозореца, постави длан върху стъклото и погледна навън към светлините на града, докато се опитваше да състави нова стратегия. Проблемът бе, че трябваше да действа твърде бързо, помисли си той. Не разполагаше с време, за да състави солиден план. Но нямаше избор.

Когато откри, че Луиз Флинт е отишла в Лоринг, щата Вашингтон, вече разполагаше с много малко време за действие. Трябваше да действа бързо и бе сторил точно това. Сега Флинт бе мъртва, но той не беше открил пакета нито в апартамента, нито в багажната клетка, нито в колата й.

Може би тя бе спряла някъде на връщане в Сиатъл и беше скрила проклетия пакет.

До Лоринг се стигаше за два часа с кола. Пътят минаваше през малки провинциални общини, частни стопанства, ферми за животни. Доколкото знаеше, тя нямаше приятели или близки в района. Не би оставила нещо толкова ценно при някой непознат.

Той отпи още малко водка и се опита да се концентрира.

Възможно бе да е спряла някъде по пътя и да е наела багажна клетка. Но най-вероятно имаше няколко такива фирми за услуги, разпръснати из провинцията между Сиатъл и Лоринг. А дори и да откриеше сградата, трябваше да разбере коя клетка е наела Флинт.

Беше безнадеждно. Трябваше да смени гледната точка. Единствената добра новина бе, че доколкото можеше да подразбере от списъка с последни обаждания в телефона и имейл файловете й, Флинт не беше споделила местонахождението на пакета нито с Джоселин Прует, нито с някого другиго.

Имаше логика тя да си мълчи, помисли си той. Сигурно е знаела, че съдържанието на пакета струва цяло състояние, ако се използва за изнудване.

Добре, значи можеше да приеме, че Флинт е отнесла тайната си в гроба. Той беше в безопасност. Засега. Но мисълта, че пакетът е някъде там, че се очаква да го открият и че това ще разбие целия му свят, беше ужасяваща.

Всичките тези години, помисли си той. През всичките тези години той изобщо не бе имал представа, че пакетът съществува. Бе живял живота си в блажено неведение. Но сега, когато знаеше, никога нямаше да се наспи като хората през нощта, докато не открие проклетото нещо и не неутрализира съдържанието му.

По дяволите. Точно когато всичко най-сетне започваше да се осъществява така, както му се искаше. Защо нещата бяха започнали да излизат извън контрол в този миг?

Той изпи останалата водка и обърна гръб на прозореца. Това беше единственото, което можеше да направи, за да не метне бутилката към най-близката стена. А последното нещо, което искаше, бе някой от охраната на хотела да дойде да чука на вратата му. Против волята си се застави да премести празната бутилка върху бюрото.

За миг просто остана на място, втренчен в проклетия лаптоп и мобилния телефон.

Добре — помисли си той. — Премисли това внимателно.

Флинт бе извън играта. Тя повече не можеше да навреди. Освен това, изглежда, не бе успяла да се свърже с никого по време на пътуването си до Лоринг и обратно. Това предлагаше само една реалистична вероятност — в даден момент да е дала пакета на някоя от приятелките си от клуба, за да го пази.

Беше време да продължи.

Но първо по-важното. Той бе внимателен човек и в момента държеше при себе си компютър и телефон, които принадлежаха на мъртва жена. Беше малко вероятно някой някога да го свърже с Флинт, но отдавна си бе създал навика да взема предпазни мерки. Трябваше да се отърве от техниката. Щеше да е лесно. Готвеше се да отиде да потича рано сутринта покрай брега. Щеше да отиде до края на някой от кейовете и да хвърли лаптопа и телефона в залива Елиът.

Собственият му телефон иззвъня и го стресна. Той погледна екрана и потисна желанието да изпъшка. Когато отговори, се застави в гласа му да няма и следа от раздразнителност.

— Здравей, бабо — поздрави той. — Какво става вкъщи?

— Обаждам се, за да проверя дали не си забравил за специалното заседание на управителния съвет.

Гласът на Мериан Грийнслейд винаги успяваше да го подразни. Тя беше над осемдесетгодишна, но откакто той се помнеше, винаги е била изключително властен човек в семейство Грийнслейд — безкомпромисна, свръхкритична, невъзможно бе да й се угоди. Възрастта не я бе размекнала — точно обратното. Тя се виждаше като пазител на репутацията на семейство Грийнслейд. Смъртта на най-големия й син, бащата на Трей, преди няколко месеца само бе укрепила решимостта й да вземе нужните мерки семейният бизнес да остане непокътнат, за да може да бъде наследен от следващото поколение.

Трей нямаше намерение да позволи това да се случи. Той нямаше да прекара останалата част от живота си закотвен под тежестта на тяхната компания. Имаше свои собствени планове за „Лоринг-Грийнслейд“. Но първо трябваше да поеме контрол над нещата.

— Не се притеснявай, бабо — отвърна той. — Ще присъствам на заседанието. — От другата страна на линията последва кратка пауза.

— Предполагам, че планираш да дойдеш и на приема за рождения ми ден следващата седмица — рече Мериан.

— Не бих го пропуснал за нищо на света.

— Няма да направи добро впечатление, ако Чарлс се появи, а ти не — каза Мериан.

Тя никога не прикриваше заплахите си. Но в този случай нямаше причина да се тревожи, помисли си Трей.

В седмиците след смъртта на баща му, управителният съвет бе назначил един от вицепрезидентите да действа като временен главен изпълнителен директор, докато течеше формалният процес на избор на постоянен ръководител. Както обаче всички в Лоринг бяха напълно наясно, Мериан Грийнслейд щеше да вземе окончателното решение. Трей знаеше, че братовчед му бе единствената реална конкуренция за поста.

Не трябва да разочаровам дъртата кучка.

Ако се наложеше, щеше да се погрижи за Чарлс. Злополуки се случваха. Например нещастният случай по време на лов, при който бе убит баща му.

Не, Чарлс нямаше да е проблем.

— Трябва да тръгвам, бабо. Тази вечер имам среща за по питие с потенциален клиент.

— Лека нощ — каза Мериан. — Не забравяй, изключително важно е да присъстваш на заседанието на управителния съвет.

— Да, бабо.

Той затвори и потисна побилите го тръпки. Наистина не харесваше гласа на Мериан. Беше по-дразнещ дори от този на баща му. Те двамата имаха и други общи черти. Гордън Грийнслейд бе не по-малко безкомпромисен, критичен и бе също толкова трудно да му се угоди. Но сега поне вече го нямаше.

Трей се върна обратно до прозореца. Това, което търсеше, бе някъде там, навън. Трябваше да го намери.

В началото в клуба членуваха пет от тях. Доколкото си спомняше, Луиз Флинт нямаше близки приятелки извън този клуб. Ако тя бе доверила пакета на някого, то това щеше да е някоя от жените в групата.

Една бе отстранена, втора бе изчезнала, оставаха още три.

Девета глава

— Да, разбира се, няма проблем — каза Даниел Флинт. — Както прецените за добре, господин Кътлър. Просто искам отговори.

— Дори и ако се окаже, че тези отговори може да засегнат репутацията на Луиз или спомените ти за нея? — попита Макс.

— Няма значение — отвърна Даниел. — Сигурен съм, че тя е била убита, но въпреки това просто искам да знам истината. Ако тази жена — Шарлот Сойер — също търси отговори, то, доколкото това ме засяга, ние сме от един отбор.

— Добре. Ще те държа в течение за напредъка ми.

— Благодаря — каза Даниел. — Трябва да тръгвам. Главният готвач ще откачи. Тази вечер в ресторанта е препълнено.

Връзката прекъсна, докато Макс държеше телефона в ръка. Той остави устройството върху старата дървена маса и погледна през прозореца. Лек и ситен сиатълски дъжд мокреше тихия квартал. Зад завесите на малкия викториански прозорец той виждаше проблясващата светлина от телевизор надолу по улицата. Господин и госпожа Лунд бяха пристрастени зрители на Пи Би Ес^[2] и поддържаха балансирана листа от британски полицейски сериали.

Прозорците на къщата до тази на семейство Лунд все още бяха тъмни и вероятно щяха да останат така за около час. Двама млади мъже — младоженци — се бяха нанесли наскоро, но работеха до късно и често се срещаха с приятели за вечеря в един от ресторантите в центъра.

Обитателите на квартала представляваха смесица от пенсионери, обсебени от своите градинки и планове за морски круизи, и млади семейства, убедени, че могат да удвоят парите си, ако ремонтират първата фамилна къща, която можеха да си купят, и да я продадат след няколко години.

Той бе твърде стар, за да притежава първа семейна къща, но след като Уитни си бе тръгнала, за да „живее живота си“, къщата, която имаше нужда от ремонт, бе всичко, което можеше да си позволи. Вината беше негова. Бе утежнил финансовото бедствие от развода, като напусна работата си като профайлър в столицата Вашингтон и се премести в Сиатъл, за да живее сам.

Всички го бяха предупреждавали за времето. Някои казваха, че не дъждът е онова, което кара хората да се замислят, а продължителните периоди под сивото облачно небе. Но той живееше в града от над шест месеца и климатът му понасяше добре.

Бе открил също така, че му харесва сам да си е шеф, макар все още да не изкарваше много пари.

Вероятно трябваше да се настани някъде под наем, когато пристигна в Сиатъл, помисли си той. Финансово това щеше да е по-логично. Но той бе от типа хора на крайностите, когато се налагаше да поеме отговорност. В деня, в който бе слязъл от самолета, той бе взел своето решение. Щеше да остане в Сиатъл.

Отвори консерва с риба тон и си направи два сандвича. В буркана бе останала една голяма кисела краставичка с копър. Добави и нея в чинията. Една изискана вечеря трябваше да включва и някакъв вид зеленчук.

Извади една бира от хладилника, взе чинията със сандвичите и киселата краставичка, поставена в нея, и занесе ястието до кухненската маса.

Светлината от един от прозорците от другата страна на улицата се промени. Завесите бяха дръпнати. Появи се познато лице.

Ансън Салинас вдигна ръка за поздрав. Макс отвърна на жеста.

Завесата от другата страна на улицата се спусна обратно на мястото си.

Ансън също бе нов в Сиатъл, беше се преместил преди около четири месеца. Преди това той бе прекарал над тридесет години в правоприлагащите органи, голяма част от времето като началник на полицията в малък град на скалистия бряг в Северна Калифорния.

Докато пиеше бира и дъвчеше сандвич, Макс отвори лаптопа си и се замисли над резултатите от последното си търсене. Не беше напълно изненадан да разбере, че двете мъртви жени и трите, които бяха съобщили, че са изнасилени, са свързани с няколко общи неща. Кръгчетата върху картата бяха маркирали обща следа. Задачата бе да я разгадае.

Той проучи разхвърляните детайли, които бе събрал от мрежата, за няколко минути. Реши, че не е твърде късно да се обади на новата си сътрудничка. Запита се дали трябва да е притеснен от факта, че си търсеше повод — какъвто и да е повод — за да й се обади.

Шарлот отговори при първото позвъняване.

— Какво има? — попита тя. — Откри ли нещо? — Гласът й потрепваше от напрежение.

— Току-що приключих разговора си с Даниел Флинт — обясни Макс. — Той няма нищо против тримата да обменяме информация.

— О, чудесно. Толкова се радвам. Значи сега и аз съм клиент?

— Не, ти си човек, с когото ще обменям информация — търпеливо обясни той. — Мисля, че бях напълно ясен.

Макс не беше сигурен как да я окачестви, но искаше предварително да даде да се разбере, че не му е клиентка. Не беше благоразумно да спиш с клиентката си, а той си фантазираше, че спи с Шарлот, откакто бе слязъл от асансьора и я бе видял да го чака във фоайето.

— Тогава съм нещо като консултант? — попита тя, вече станала подозрителна.

— Не, защото тогава аз ще трябва да ти платя.

Вероятно не бе много разумно да спиш и с консултанти, помисли си той.

— Разбирам. — Гласът й прозвуча почти развеселено. — Ами наричай го както искаш, щом работим заедно, нали? Колеги.

Вероятно не бе добра идея да си мисли за нея като за колежка, но не разполагаше с повече варианти как да я квалифицира.

— Засега колеги ще свърши работа — отвърна той. — Обадих се, за да ти задам няколко въпроса.

— Да, разбира се.

Макс погледна към куфара на колелца, поставен до кухненската маса.

— Каза ми, че доведената ти сестра се е усамотила някъде в Карибско море?

— Точно така. Тя е в манастир, ръководен от монашески орден. По няколко пъти в годината предлагат убежище на жени, които търсят да се уединят там. Това е основният им източник на доходи.

— Как се казва островът?

— Света Адела. Манастирът е кръстен на светицата. Защо?

— Как го откри доведената ти сестра?

— Джоселин каза, че направила онлайн търсене на местенца за усамотяване, където няма връзка с нови технологии, и избрала Света Адела. Виж, какво се опитваш да разбереш с тези въпроси?

— Не знам — призна той. — Обикновено не знам, докато не стигна донякъде.

— Много философско разсъждение.

Той си помисли, че долавя усмивка в гласа й. Може би просто си въобразяваше.

— Много философско разсъждение за един частен детектив, това ли имаш предвид? — попита той.

— За всеки.

— Разбирам. — Макс се опита да намери начин да удължи разговора. — Имаш ли планове за тази вечер?

— О, да. Предстои ми една бурна вечер. След вечеря ще се отдам на вечерната си медитация, след което ще погледам телевизия, а после ще си легна и ще чета. И през цялото това време ще се притеснявам за Джоселин и ще се питам защо Луиз Флинт е мъртва.

— Оставам с впечатление, че цялата ти вечер е доста натоварена. Аз ще направя горе-долу същото. Като изключим медитацията.

Последва дълга пауза от другата страна на линията. Той изчака Шарлот да прекъсне връзката първа. Но тя не го направи, поне не веднага.

— Макс?

— Да?

— Мислиш ли, че сестра ми е добре?

Той мразеше подобни въпроси.

— Нямам представа — призна.

— Опасявах се, че ще кажеш това.

Той беше напълно убеден, че тя ще затвори.

— Току-що си спомних един въпрос, който исках да ти задам — рече Макс.

— Какъв е той?

— Проверих джипиес системата на Луиз Флинт. Изглежда, че последното пътуване, което тя е предприела, е било до Лоринг, щата Вашингтон.

Той я чу как рязко си пое въздух.

— Лоринг? — прошепна Шарлот. — Сигурен ли си?

— Знам със сигурност, че Лоринг е била последната дестинация, зададена в джипиес системата. Не мога да открия нищо, което да ми подскаже, че Луиз е имала познати там. Даниел Флинт няма представа защо е ходила, освен ако не е отишла да се види с дарител за фондацията. Но рецепционистът на фондацията каза, че няма данни за големи дарители в Лоринг.

— Кога е пътувала Луиз? — попита тихо Шарлот.

— В деня на смъртта си.

— Нямам представа какво се случва, но ако е свързано по някакъв начин с Лоринг, щата Вашингтон, това не е добре.

— Кажи ми защо.

— Доведената ми сестра следваше в университета в Лоринг. Напусна във втори курс и се дипломира другаде.

— Защо е напуснала?

— Беше нападната в кампуса. И изнасилена. Не успяха да хванат копелето. Джоселин не можа да го идентифицира, защото не го видяла добре. Той я нападнал в гръб с нож и сложил превръзка на очите й.

Десета глава

— Не знам за вас, но аз съм адски уплашена — каза Виктория Матис. Тя стисна здраво дръжката на чашата за мартини. — Първо Джоселин замина на едномесечно уединение, а сега Луиз е мъртва. Казвам ви, нещо много, много се е объркало.

Тя бе тази, която бе изпратила текстово съобщение на останалите в този късен следобед и ги бе извикала на непланирана среща на клуба същата вечер. Обикновено присъстваха всичките петима членове. Но тъй като Луиз бе мъртва, а Джоселин — на Карибските острови, присъстваха само трите. И от трите, тя и Емили Кели бяха единствените, които изглеждаха наистина уплашени. Очевидно бе, че Мадисън Бенсън смята притесненията им за преувеличени.

Може би причината, поради която Виктория беше нервна, бе, че имаше богат опит в областта на маркетинга. Тя умееше ясно да разпознава тенденциите в парниковата среда на модния свят. Също така знаеше и колко бързо един моден стил можеше да изчезне. За успех разчиташе на интуицията си и в момента тя я предупреждаваше, че няма как да се преструва, че смъртта на Луиз и изчезването на Джоселин не чертаят обезпокоителна тенденция. И трите знаеха, че са поели много рискове.

Мадисън Бенсън, седнала от другия край на масата, й хвърли неодобрителен поглед с лека нотка на раздразнение.

— Няма причина за паника — рече Мадисън. — Луиз умря от свръхдоза. Това не е най-шокиращото нещо на света. Всички знаехме за миналото й.

Виктория предположи, че Мадисън използва същия тон на гласа си, за да успокоява притеснени инвеститори. Умна и тактична, Мадисън притежаваше всички необходими качества — бляскав външен вид, ум, работещ с числа, око за финансови възможности и раздразнителна, харизматична индивидуалност. Бизнесът й все още бе малък в сравнение с мениджърите на големи хедж фондове, но тя разполагаше с нарастващо портфолио от доволни клиенти.

Виктория бе съвсем сигурна, че някои от тези клиенти — мъже и жени — си фантазират как спят с Мадисън, която можеше да си вади хляба и на друго работно място през нощта като ексклузивна домина. Но доколкото членовете на клуба бяха наясно, тя не се интересуваше кой знае колко от секс. Джоселин бе подсказала повече от веднъж, че Мадисън все още търси своя истински партньор — жена или мъж, когото да счита за равен.

— Луиз бе чиста от години — намеси се Емили Кели. — Сигурна съм, че ако отново е започнала да взима наркотици, щяхме да доловим някакви признаци. Но аз не съм забелязвала нищо различно в нея последно време.

Виктория почти се задави с мартинито си.

— За какво говориш? Ти си специалист по човешки ресурси. Ти си човекът с диплома по психология. Предполага се, че си експерт, когато трябва да правиш оценка на хората. От всички нас ти трябваше да забележиш, че в последно време Луиз не е на себе си. През повечето време миналия месец тя бе необичайно тиха и затворена в себе си, почти потайна. Смятах, че е изпаднала в депресия.

— Може би е била в депресия. — Емили присви устни.

От всички тях Емили бе тази, чието място не беше съвсем подходящо в клуба, помисли си Виктория. Тя бе убедена, че Емили е наясно с това. Беше станало видно, че на Емили не й достига кураж за всички рискове, които те поемаха.

Мадисън бе тази, която лобира, за да изберат Емили за член, и трябваше да се признае, че Емили допринесе с полезен набор от умения. Тя имаше дарбата да изравя задкулисна информация и като изключим ситуацията с Луиз, обикновено проявяваше голяма проницателност относно предсказването на действията на техните мишени. Но й липсваше увереност и усет да поема рискове, което беше характерно за останалите от тях.

Доколкото те знаеха, Емили нямаше някой специален човек в живота си — мъж или жена. Тя рядко споменаваше семейството си.

Емили не бе точно интроверт, но не беше и дружелюбна. Беше на същата възраст като останалите, но изглеждаше по-възрастна. С малко грим, няколко руси кичура в косата си, няколко модерни дрехи и голяма доза самоувереност тя можеше да изглежда привлекателна. Глуповато изглеждащите очила не помагаха за това. Като цяло личеше, че тя много се старае да не привлича внимание към себе си.

— Просто реших, че Луиз излиза с някого — отвърна Емили. Тя сякаш се защитаваше. — Струваше ми се, че е по-тиха от обикновено, защото не е готова да говори с нас за връзката, това е всичко.

— Защо ще си мълчи за нова връзка? — попита Виктория.

— Всички ние знаем, че Луиз бе… сложна — обясни Емили. — Като се вземе предвид миналото й, тя вероятно се е чувствала неуверена, че се е ангажирала емоционално в нова връзка.

Мадисън присви очи.

— Изглежда, че в последно време е била необщителна и дори потайна, защото новият човек в живота й е бил дилър, а не любовник. По дяволите! Не може да не е знаела, че ние направо ще се побъркаме, ако се усъмним, че отново се дрогира. Едно такова поведение би изложило всички на риск. Всеки знае, че не можеш да имаш доверие на наркозависими хора.

Виктория се отпусна назад в сепарето и погледна към Емили.

— Ти си експерт по човешко поведение. Имаш ли някакви идеи за Джоселин? Защо смяташ, че тя внезапно е решила да изчезне?

Мадисън се намръщи.

— Недей да говориш така. Тя не е изчезнала. Заминала е някъде да се усамоти. Престани да ни внушаваш, че в това има нещо загадъчно. Нищо странно няма.

Емили я погледна.

— Не съм сигурна. Виктория е права. Изглежда малко странно Джоселин внезапно да замине за цял месец в манастир на някакъв безименен остров в Карибско море. Та тя не е наистина религиозна.

— Това няма нищо общо с религията — каза Мадисън. — В наше време много хора обичат да се усамотяват някъде, където новите технологии не стигат до тях. Опитват се да се изключат за известно време. Все едно да тренираш йога или да медитираш. Джоселин се оплакваше, че се чувства стресирана. Тя каза, че от фондацията наистина я притискат да намира по-големи дарители.

— Работата е там — отвърна Емили, — че Джоселин е човек, който планира всичко. Разбира се, тя поема рискове, но не е импулсивна. Тя премисля нещата. Идеята да замине на уединено място сякаш й е хрумнала внезапно. Тя никога не бе споменавала, че ще прави нещо подобно, съобщи ни едва когато си беше резервирала самолетен билет.

Изящните вежди на Мадисън се сплетоха.

— Може би е обмисляла идеята за уединение от известно време и просто не си е дала труд да ни го спомене.

— Може би — подкрепи я Емили.

Но не изглеждаше убедена, помисли си Виктория. Ако изобщо това бе възможно, Емили изглеждаше по-нервна от всякога. А сега и Мадисън най-сетне започваше да изглежда притеснена.

На масата последва кратък миг мълчание. Виктория отпи още малко от мартинито си и бавно остави чашата.

— Първоначално изглеждаше като игра — каза тя. — Като видео игра в реалния живот.

Емили поклати глава.

— Никога не е било игра. Всички знаехме, че поемаме рискове. Винаги е съществувала вероятността някой да разбере какво правим.

— Но ние бяхме много внимателни — настоя Мадисън.

Виктория я погледна.

— Може би не достатъчно внимателни.

Единадесета глава

Макс плакнеше чинията, която бе използвал за сандвичите с риба тон, и обмисляше да изпие още една бира, когато чу звънеца на вратата. Хвърли поглед към часовника. Все още бе рано.

Избърса ръце в кърпата за чинии и отиде да отвори. Ансън Салинас стоеше на прага. Той приличаше на корав полицейски служител, като какъвто бе работил през по-голямата част от живота си. Косата му бе станала оловносива, а слабото му жилесто телосложение се бе посмекчило с годините, но тъмните му очи си оставаха очи на ченге. Суровото му лице с високи скули и непоклатима челюст изглеждаше заплашително както винаги.

Трябваше да опознаеш Ансън за известно време, преди да разбереш, че външният вид не лъже. Мъжът бе точно толкова корав, колкото изглеждаше.

Също така беше и самотен.

Ставаме двама — помисли си Макс.

— Влизай, Ансън — рече той. — Искаш ли бира?

— Не бих отказал.

Макс се запъти към кухнята. Ансън затвори вратата и го последва. Седна на един от старите столове до кухненската маса.

— Е? — попита той. — Пое ли случая на Флинт?

— Да. — Макс донесе две бири на масата и седна срещу Ансън. — Започна като лесен случай, но много бързо стана интересно.

— Така ли? Защо?

Макс го запозна набързо с подробностите.

Ансън отпи малко бира, докато обмисляше детайлите.

— Сложно — рече той.

— Към този момент, да. Но рано или късно ще установя в кой момент се е задействало всичко. И когато го направя, всичко ще си дойде на мястото.

Ансън изсумтя развеселено.

— Ти и твоите теории. Такъв тип мислене може и да е вършил добра работа, когато си бил облечен в луксозната си профайлърска униформа, но тук навън, в истинския свят, ще трябва да разбереш много бързо, че невинаги имаш време да установиш в кой момент се е задействало всичко. Основно се налага да работиш с информацията, с която разполагаш.

— Знам. Повярвай ми, не игнорирам фактите, с които разполагам.

Очите на Ансън проблеснаха.

— Как изглежда тя?

— Луиз Флинт ли?

— Не мъртвата. Говоря за онази, която се е появила на местопрестъплението.

— Шарлот Сойер.

— Да. Шарлот Сойер.

— Тя е… интересна.

Ансън кимна.

— Хубава.

— Казах интересна.

— Не искам да те съветвам как да си вършиш работата, но знаеш какво казват за първия човек, който се появява на местопрестъплението.

— Тя не е първият човек. Фактически чистачката на Луиз Флинт е пристигнала първа на местопрестъплението.

— Все пак, така както разбрах, тази Шарлот Сойер се е появила с пълна връзка с ключове. Това повдига въпроси.

— Да, така е — отвърна Макс. — Търся отговорите, повярвай ми.

— Вярвам ти. Но нали ме познаваш. Обичам да говоря за работа.

— Знам. Трябва да си намериш някаква работа, Ансън. Ако не го направиш, ще полудееш. Вероятно ще влудиш и мен също.

— Имаш ли предложения? Съществува едно нещо, наречено възрастова дискриминация. Твърде стар съм за полицейска служба. И нямам никакво намерение да работя през нощта на минимална заплата като охрана в някоя офис сграда.

— Говорихме за това. Трябва да си потърсиш работа като доброволец.

Ансън сви рамене и отпи още малко бира.

— Обмислям въпроса.

— Добре. — Макс се облегна на стола си. — Смятах да включа мача — каза той, като излъга, без да се замисли. — Искаш ли да гледаш?

— Разбира се. Не че имам нещо по-добро за правене.

 

 

Мачът свърши около десет и половина. Ансън се надигна от фотьойла.

— Това беше — каза той. — Добра игра. Мисля да се връщам вкъщи. Тази вечер ще искаш да поспиш. Изглежда, утре ти предстои доста интересна работа. Ще ми споделиш ли какво си открил за липсващата жена?

— Джоселин Прует — каза Макс. — Ще го направя.

Той стана и последва Ансън до вратата.

Отвън, на верандата, Ансън се спря и се загледа в дъжда, който капеше върху нея.

— Покривът на верандата пропуска вода — отбеляза той.

— Знам. Ще стигна и дотам. Имам други неотложни задачи вътре, с тях трябва да започна ремонта. Конкретно водопровода. Като стана дума за това, имаш ли нещо против да минеш да наглеждаш водопроводчика утре?

— Остави нещата в мои ръце — отвърна Ансън.

— Обещай ми, че няма да му обясняваш как да си върши работата.

— Естествено, че няма. Но ще го наглеждам.

Ансън слезе по главното стълбище и закрачи бързо сред леката мъгла. Пред входната си врата той се спря, за да вдигне ръка в непринуден поздрав за лека нощ, след което изчезна в къщата.

Макс затвори вратата и се върна в кухнята. Спомни си деня, в който Ансън Салинас съвсем буквално бе нахлул с гръм и трясък в живота му.

Тогава беше десетгодишно хлапе, ужасно изплашено и при това не беше само. С него бяха още седем други деца. Всички те бяха заключени в старата плевня за през нощта. Куинтън Зейн винаги ги заключваше през нощта.

Зейн твърдеше, че го прави за тяхно добро. Казваше им, че така им помага да преодолеят страховете си. Казваше, че ги заключва, за да ги направи силни.

Но това, от което те се страхуваха, бе самият Куинтън Зейн. Той бе чудовището в реалния живот на техния свят — младият, харизматичен, ужасяващ лидер на култа.

Онази нощ, когато детството на Макс се срина веднъж завинаги, Зейн бе съобщил на последователите си, че е имал видение, в което скоро щял да изчезне. И го направи, само че преди това бе задействал серия от експлозии, от които сградите в двора около къщата пламнаха, включително и плевнята, където спяха децата.

Макс и останалите се събудиха, заключени в постройка, обгърната в пламъци. И точно тогава, когато се бяха сгушили заедно в средата на плевнята, сковани от ужас, напълно наясно, че ще изгорят живи, се появи един герой, който ги спаси.

Ансън Салинас, началникът на полицията на близкия град, бе използвал колата си, за да разбие вратата на старата плевня. Той изскочи иззад волана, събра всичките осем деца, напъха ги в джипа и с мръсна газ излетя от горящата плевня.

Няколко от възрастните членове на култа загинаха тази нощ. Майката на Макс бе една от тях.

Накрая социалните работници успяха да издирят роднини на пет от осемте деца. Но трите момчета — Макс, Кабът Сътър и Джак Ланкастър — бяха официално обявени за сираци.

В нощта на пожара бяха отишли в дома на Ансън Салинас, защото нямаше къде да пренощуват. И в крайна сметка бяха останали там.

Когато стана ясно, че трите момчета щяха да бъдат включени в системата за отглеждане на деца от приемни родители, Ансън бе използвал някои връзки, беше оказал нужния натиск и бе попълнил нужните документи, с които бе станал законен приемен родител.

Макс отново отвори компютъра и хвърли още един поглед към информацията, която бе събрал за двете жертви на убийство и трите изнасилени жени. Защо Луиз Флинт бе считала, че това е толкова важно и бе скрила папката в един куфар в някаква багажна клетка?

Сега имаше връзка и с още една жертва на изнасилване — Джоселин Прует.

Винаги имаше сходни следи. От него зависеше да ги открие.

След известно време затвори файла за Луиз Флинт и отвори онзи, който винаги проверяваше преди лягане — файла, на който бе дал името Куинтън Зейн.

Знаеше, че всеки от братята му в приемното семейство също е създал файл за Зейн. Те рядко обсъждаха съдържанието на файловете с някого извън семейството. В миналото други хора, включително бившата му жена, ги бяха наричали обсебени и ги обвиняваха, че са параноични. Имаше моменти, когато Макс смяташе, че критиците им вероятно са прави.

Той и приемните му братя бяха платили висока цена за преследването на призрака на Куинтън Зейн. Лично него обсебването почти го бе убило при последния му случай в профайлърското бюро. Обсебването бе разрушило кариерата му, а бракът му бе погълнат от пламъците — това бяха косвени щети. Беше напълно наясно, че за бившите си колеги и за съпругата си той вече не бе само обсебен, а направо съсипан. Те бяха убедени, че е изложен на огромен риск да вижда следи там, където те не съществуваха.

Никой в бюрото не искаше да работи с обсебен, параноичен човек. Никоя интелигента жена не желаеше да бъде омъжена за такъв.

През годините той, Кабът и Джак бяха събирали редките слухове, шушукания и подмятания, които свидетелстваха, че Зейн е още жив. Но никога не успяха да намерят нещо съществено. Никога не бяха събрали достатъчно материал, за да установят някаква схема.

Той затвори файла и провери имейла си, преди да изключи компютъра. Пощенската му кутия беше празна, с изключение на един имейл, който бе получен преди месец. Макс все още не можеше да реши дали да го запази в архива си, или да го изхвърли в кошчето, затова просто го бе оставил в кутията.

Съобщението се състоеше само от две изречения и подпис.

Искам да те уведомя повече да не се опитваш да се свързваш с мен. Ако не изпълниш тази моя молба, ще поискам от адвоката си да заведе съдебен иск срещу теб.

Беше подписано: Дейвис Декатур

Биологичният му баща.

Дванадесета глава

Шарлот се събуди от звъна на телефона си. За миг-два реалността на сивата светлина на утрото се вплете с фрагменти от съня й, в който тя преминаваше през редица пусти, пълни с мъгла стаи, търсейки Джоселин.

Телефонът иззвъня отново.

Джоселин. Може би най-сетне се обаждаше, за да обяви, че е на линия.

Шарлот избута завивките, провеси крака отстрани на леглото и грабна телефона. На екрана бе изписано името Кътлър. За част от секундата не го разпозна. След това си спомни, че Макс й бе дал визитката си и тя бе въвела името и номера му в списъка с контакти.

— Малко е рано — каза Шарлот.

— Имам още един проблем — заяви Макс.

По гласа му остана с впечатлението, че е буден от доста време. Тя стисна по-здраво телефона.

— Какъв? — попита Шарлот.

— Джоселин Прует не е в манастира на Света Адела.

Нещо вътре в нея се вледени. Тя бързо се изправи.

— Откъде би могъл да знаеш това? — попита Шарлот. — В манастира няма телефон. Джоселин каза, че нейният телефон ще е изключен през цялото време, защото няма да има мобилна мрежа и достъп до безжичен интернет.

— Сигурна ли си в това?

— Да. Виж, снощи изпратих съобщение на Джоселин, разчитайки на слабата вероятност, че тя може да е намерила начин да провери съобщенията си. Казах й, че имам лоши новини за Луиз. Не получих отговор.

— По какъв начин Джоселин е направила резервация в манастира? — попита Макс.

— Използва туристическа агенция, специализирана в различни видове екзотични пътувания и кътчета за уединение. Те резервират почивки из цял свят, където се практикуват йога и медитация, както и други преживявания от подобен род.

— Преди малко разговарях с началника на полицейското управление на Света Адела. Той бе много услужлив. Обясних му, че имаме спешен случай и че трябва да се свържем с Джоселин Прует незабавно. Той изпрати един от полицаите си до манастира.

Шарлот затвори очи.

— Аз съм голяма глупачка. Изобщо не ми мина през ума да се свържа с местните ченгета.

— Не си глупачка. Рано или късно щеше да ти хрумне. До вчера още се опитваше да осмислиш смъртта на Луиз Флинт.

Шарлот отвори очи.

— Благодаря ти, че ми намираш оправдание. Сигурен ли си, че Джоселин не е на острова?

— Доколко мога да съм сигурен, без да мога да се кача на самолета за Света Адела.

Шарлот отново седна на края на леглото.

— О, божичко.

— Монахинята, която отговаря за метоха, информирала полицая, че Джоселин Прует направила резервация при тях за един месец и да, пристигнала и се регистрирала навреме.

— И какво?

— Но си тръгнала на следващия ден.

— По дяволите!

— Очевидно не й е допаднал начинът на живот там.

— Стига бе! — Шарлот се разведри. — Може би вместо това се е преместила в някой хотел на плажната ивица.

— Монахинята не знаела къде е отишла Джоселин, казала само, че си тръгнала. И преди да ме попиташ нещо друго, не, Прует не е отседнала в някой от местните хотели. Началникът на полицията е проверил.

Шарлот си пое дълбоко дъх, докато се опитваше да проумее настъпилите усложнения.

— Джоселин изобщо не е имала намерение да остава в манастира — рече тя. — През цялото време е планирала да изчезне.

— Така изглежда — съгласи се Макс. — Очевидно е планирала да остане невидима поне месец, но явно не е искала ти или някой друг да се тревожите за нея.

Шарлот се изкушаваше да приеме твърдия, безличен тон на гласа му като знак за безсърдечност, но нещо й подсказа, че за Макс това просто бяха обичайните доказателства в работата му. Той си изкарваше прехраната с намирането на отговори. От негова гледна точка, той просто я информираше за последните данни по най-ефикасния възможен начин, за да може да продължи да работи.

— Купила си е билет за Света Адела и е стигнала дотам, че наистина да се регистрира в манастира, така че всеки, който се опита да я потърси онлайн, да остане убеден, че тя е пристигнала на острова — обясни той. — Повечето хора биха предположили, че тя е там, където трябва да бъде.

Шарлот стисна много силно телефона.

— Повечето хора като мен имаш предвид. Но ти си предприел по-нататъшни мерки. Обадил си се на местната полиция. Защо аз не се сетих за това?

— Не си се обадила на полицията в Света Адела, защото до вчера нямаше причина да смяташ, че доведената ти сестра не е там, където трябва да бъде — обясни Макс.

Значи сега и той четеше мислите й.

— Но ти машинално си предположил, че Джоселин вероятно не е там, така ли е? — попита тя.

— Не съм предположил нищо по никакъв начин. Просто обичам да проверявам подробностите, когато мога.

— Значи сестра ми наистина е изчезнала безследно.

— Така изглежда. Ако тя иска да се свърже с теб, без да използва телефона си, има начини. Телефон с предплатена карта. Компютрите в обществената библиотека. Но тя не го е сторила. — Макс целенасочено направи пауза. — Нали?

Осъзнаването, че той не й вярва напълно, я порази като малък електрошок. След което тя се вбеси.

— Не, Джоселин не се е обаждала — отсече Шарлот и направи пауза. — Мислиш ли, че тя знае за смъртта на Луиз Флинт?

— Ако е изчезнала, защото е била уплашена, логично е да следи какво се случва в Сиатъл. Мисля, че спокойно може да се каже, че тя знае за смъртта на Луиз, да. Дали Джоселин подозира, че приятелката й е била убита, не мога да кажа.

— Повярвай ми, Джоселин ще предположи, че Луиз е била убита. Определено няма да повярва, че най-добрата й приятелка е взела свръхдоза. — Шарлот отново се изправи рязко, ръката й стискаше телефона. — О, боже, смяташ ли, че Джоселин е…

Не можа да се насили да изрече думата, но Макс очевидно нямаше проблем със суровата реалност.

— Възможно е тя да е мъртва — каза той. — Но мисля, че е малко вероятно. Мъртвите тела намират начин да се появят отнякъде.

Шарлот потрепери, след което си каза, че навярно това е начинът, по който Макс се опитваше да я успокои.

— Имаш предвид начина, по който тялото на Луиз се появи ли?

— Да. — Макс направи кратка пауза. — Към този момент изглежда, че Джоселин се укрива. Фактът, че не съм успял все още да я открия, е добра индикация, че тя знае какво прави.

— Тя разбира много от технологии.

— Очевидно е. А останалите членове от семейството й? Има ли някой друг, с когото може да се е свързала?

— Няма друг — отвърна Шарлот. — Баща й почина преди години. Няма братя и сестри. Баща й се ожени за майка ми, когато двете с Джоселин бяхме тийнейджърки. Въпросът е от кого се крие тя?

— Може би от човека, който е убил Луиз Флинт — предположи Макс.

— Опасявах се, че ще кажеш това.

Шарлот погледна безизразно през прозореца.

— Там ли си още? — попита Макс след малко.

Тя преглътна тежко.

— Да. Да, тук съм. Просто ми е трудно да осмисля всичко това. Ако си прав, Джоселин е пазила някои големи тайни от мен.

— Да.

— Тя се е опитвала да ме предпази.

— Мислиш ли?

— Винаги е била такава. От самото начало.

— Не искам да бъда човекът, който разваля представата ти за доведената ти сестра — каза Макс, — но има и други причини да те е държала на тъмно. Може да е предпазвала себе си.

— Не — възрази Шарлот. — Ако тя пази някаква тайна, то е защото не иска да ме въвлича в нещо, което се е случило.

— Ще разбера какво е станало със сестра ти — обеща Макс. — С това си изкарвам хляба.

— Но ти няма да си сам, нали така се разбрахме? Аз също участвам.

— Имаш ли представа откъде искаш да започнеш? — попита Макс.

Той не го каза саркастично или арогантно. В гласа му прозвуча любопитство и съпричастност, сякаш я слушаше с най-голямо внимание.

— През нощта внезапно си спомних за онази бележка, която Луиз бе изпратила в плика с ключовете по пощата до Джоселин.

— Какво за нея?

— Луиз казва, че нейното хартиено копие на папката е в багажната клетка и че не е качено в интернет.

— Което намеква, че и доведената ти сестра също има копие на хартиен носител — заключи Макс. — Това ли казваш?

— Именно.

Макс остана смълчан за няколко секунди.

— Имаш ли някаква идея къде може да го е скрила?

— Джоселин държи повечето от най-важните си архиви и документи онлайн. Но също така поддържа една много старомодна система за съхранение — в банкова депозитна касета.

Последва кратко мълчание от другия край на връзката, където бе Макс.

— Ще ни трябва ключ — най-сетне рече той.

— Имам ключ — отвърна Шарлот. — Аз съм единственият човек, на когото тя вярваше напълно. — С ужасяваща изненада установи, че е използвала минало време. — Искам да кажа, че съм единственият човек, на когото вярва. Е, добре, очевидно не ми е споделила всичко, но ми има доверие.

— Разбирам — каза Макс. — Ще я намерим.

Тя се изненада от странната мила нотка в мрачния поток на гласа му. Той заяви това така, сякаш даваше клетва. Но тя обърна внимание и че се спря дотам. Не й предложи надежда, че Джоселин е все още жива. Просто й обеща да я намери.

Макс Кътлър не е от типа хора, които дават обещания, без да са убедени, че могат да ги изпълнят, реши Шарлот. От друга страна, нещо й подсказа, че ако той даде дума, може да разчита на него, че ще отиде и в ада, за да я спази.

Но пък тя бе бъркала в преценката си за мъжете и преди това. Брайън Конрой беше пример номер едно.

— Ще се обадя на шефката си, за да й кажа, че няма да пристигна навреме на работа — каза тя.

Тринадесета глава

Шарлот изпразни съдържанието на пазарската чанта върху барплота за хранене, който разделяше кухненската и всекидневната секция на апартамента й. Двамата с Макс проучиха всички вещи — пътна карта на щата Вашингтон, три големи пощенски плика, обозначени с инициали, и един още по-голям плик, който, изглежда, бе натъпкан с някакви хартии или документи.

Съдържанието на депозитната касета на Джоселин.

Никой от тях не искаше да рови в касетата в подземното хранилище на банката, затова напъхаха всичко в пазарската чанта. Шарлот я бе стиснала с две ръце по време на краткото пътуване с колата из града до апартамента й. Чувстваше се, сякаш държи чанта със змии — страхуваше се да я отвори, а в същото време знаеше, че не може да я изхвърли.

Макс притисна дланите си върху плота и огледа пръснатите отгоре вещи.

— Още една пътна карта на щата Вашингтон — рече той. — Нека да започнем с нея.

Макс разгъна картата. Шарлот се вгледа в червените и жълтите кръгчета.

— Същите градове — отбеляза тя. — Включително онези два града, в които се предполага, че двете жени са взели свръхдоза.

Макс взе пликовете и ги отвори.

— Същата информация, която открихме в пликовете в куфара на Луиз — заяви той. — Дубликати на некролозите и доклади за изнасилвания. Също така и бележки на ръка, които дават да се разбере, че става дума за наркотици във всичките пет случая.

Шарлот прегледа бележките.

— Тези са били написани от Джоселин, не от Луиз.

— Значи са държали дубликати на папките, точно както Луиз бе споменала.

Шарлот вдигна очи.

— Очевидно са правили някакво онлайн разследване, но когато се е стигнало до създаването на папка, в която да включат бележките си, са оставили всичко на хартиен носител в няколко екземпляра. Защо?

— В съвременния свят единственият сигурен начин да скриеш нещо е да го направиш по старомодния начин — да държиш информацията само на хартиен носител. Трите изнасилвания са се случили в течение на няколко месеца в рамките на изминалата година. Смъртните случаи, свързани с наркотици, са по-скорошни. Единият е от средата на август. Другият е от края на септември.

Макс взе големия плик и изсипа съдържанието му на барплота. Няколко изрезки от вестници, документи и бележки образуваха купчинка.

Шарлот избра една от изрезките и я вдигна. За част от секундата не успя веднага да осъзнае смисъла на заглавието. В мига, когато го осъзна, тя се отпусна на най-близкия стол.

— Знаех, че Джоселин притежава важни документи, но не съм била наясно, че пази толкова много материали.

Тя подаде изрезката на Макс. Той бързо я прочете и се намръщи, докато се съсредоточаваше да вникне в нея.

— „Местна студентка съобщава за нападение“ — прочете той. — „Неидентифицираният нападател успява да избяга.“ — Макс остави изрезката настрани и взе един от документите. — Това е копие от полицейския доклад за изнасилването на сестра ти. Твърди, че не могла да даде описание, защото нападателят сложил превръзка на очите й и опрял нож до гърлото й.

— Да. — Шарлот взе друга купчинка документи. — Това е списък с имена. Сигурно има поне двеста или триста.

Макс взе листите от нея.

— Това са все имена на мъже. Няколко са задраскани. Изглежда, някои са били добавени към списъка по различно време.

— Мисля, че това трябва да е списъкът на Джоселин с всички възможни заподозрени — предложи Шарлот. — Питам се как го е съставила?

— Изнасилването се е случило в кампуса на университета на Лоринг. Може би е използвала годишниците на университета, за да състави списък със заподозрени.

— Да, разбира се. Никога не се бях замисляла за това. Тя бе убедена от самото начало, че нападателят й е студент. Университетът е малък, а по онова време беше още по-малък. — Шарлот се загледа замислено в съдържанието на плика. — През всичките тези години ние смятахме, че Джоселин е успяла да го преживее. А тя ни е оставила да вярваме, че е така.

Макс леко присви очи.

— Кои ние?

— Нашето семейство. Мен. Тя ни остави да си мислим, че е загърбила всичко, защото е знаела, че ще се притесним как нападението й се е отразило емоционално. Но през цялото това време Джоселин е пазила в сейфа си ужасните изрезки от вестници и този списък с имена. Не че някои от тези неща биха могли да й бъдат от полза.

— Защо казваш това?

Тя вдигна поглед към него, борейки се със сълзите.

— Защото онези задници от полицейското управление в Лоринг загубиха кутията с доказателствата, ето защо. Дори не знаем кога тази кутия е изчезнала от шкафа. Никой не пое отговорност. Но когато изчезна, всякаква надежда нападателят да бъде идентифициран, се изпари заедно с нея.

— Разбирам.

Макс седна и разгледа уликите, пръснати по масата. Издърпа няколко компютърни разпечатки от купчината.

— Очевидно тя се е опитвала да събере доклади за изнасилвания с подобни характеристики — каза той. — Поне в началото. Тези две датират от същата онази година. И двете жертви твърдят, че нападателят е завързал очите им и ги е заплашил с нож.

— Джоселин беше обсебена от манията да следи новините за тези две престъпления. Те се случиха в други кампуси, не в Лоринг, така че не беше лесно да събере информация.

— Може да е бил някой подражател.

— Джоселин не смяташе така. Всъщност тя намери две от жертвите и разговаря с тях. Върна се убедена, че нападателят е същият човек, който я е изнасилил. Каза, че ще се опита да открие обща следа. Но след това съобщенията просто спряха.

— Подобни типове обикновено не променят начина, по който вършат престъпленията — отбеляза Макс. — Но понякога те променят методите си или се опитват да ги направят по-ефикасни.

Шарлот усети как някакъв лек шок премина през нея. Макс говореше смущаващо хладнокръвно за това, сякаш случаят на Джоселин не бе нещо повече от интересен ребус.

Но когато се вгледа по-внимателно в него, осъзна, че от него се излъчва някакво спотаено напрежение.

— От време на време Джоселин се питаше дали нападателят й не е напуснал щата — каза тя. — Или да не би да е бил арестуван за престъпления, за които тя не е чувала.

— И двете неща са възможни. — Макс прелисти някои от останалите принтирани листове и изрезки. — Това, което трябва да се запитаме, е, кое е общото между нейната история и случаите с тези две мъртви жени, между трите жертви на изнасилване и смъртта на Луиз Флинт?

— Може да няма връзка между всички тези неща — предположи Шарлот.

— Не мисля така. Случват се съвпадения, но те рядко изглеждат по този начин. — Той взе полицейския доклад за случая на Джоселин. — Може да имаме още една гледна точка по този случай.

— Каква?

— Не каква, а на кого. На детектив Игън Бригс от полицейското управление на Лоринг. Изглежда, че той е отговарял за разследването.

— Джоселин беше нападната преди повече от десет години. По онова време Бригс бе към петдесетгодишен. Вероятно вече се е пенсионирал. Дори и още да е някъде там, съмнявам се, че ще е полезен. Той така и не стигна доникъде със случая. На никого не бе повдигнато обвинение.

— Ако Бригс все още е жив, ще го открия.

Тя почти се усмихна.

— Да, вярвам, че ще го направиш.

Той сви рамене.

— Това е ми е работата.

— Разбирам.

— Междувременно, двамата с теб ще се преструваме, че продължаваме да смятаме, че Джоселин е в манастира на Света Адела.

Тя чукна с пръст по списъка с имената.

— Защото щом Джоселин смята, че е трябвало да изчезне, навярно има много добра причина за това.

— И защото една жена вече е мъртва.

Четиринадесета глава

Луиз бе мъртва.

Джоселин втренчено гледаше екрана на компютъра, четеше и препрочиташе кратките съобщения във вестниците.

Жертвата е била обявена за мъртва на местопрестъплението… Незаконни наркотици и спринцовка открити на нощната масичка… Съмнения за свръхдоза… Поръчани са токсикологични тестове… Жертвата в миналото е употребявала… Доброволка в местен приют за жени…

Убийство, помисли си Джоселин, а не свръхдоза. Двете с Луиз се бяха оказали прави. По някое време едната от тях беше допуснала ужасна грешка. Копелето, което преследваха, е било предупредено.

Той винаги бе имал едно голямо предимство, помисли си тя. През цялото време знаеше нейната идентичност. Но тя никога не бе знаела неговата.

Все пак защо беше убил Луиз?

Защото не е могъл да открие мен?

Ужасното бреме на чувството за вина я остави без дъх. Тя беше станала причина за смъртта на Луиз.

Застави се да диша дълбоко, за да надвие ужасяващото напрежение. Когато главата й се попречисти, тя се опита да проследи логиката на заключението си. Двете с Луиз знаеха, че състоянието на чудовището бе започнало да се обостря. Ако бяха прави, той беше убил последните си две жертви. Но какво го бе накарало да осъзнае, че някой го следи? Те бяха действали изключително внимателно.

Толкова внимателно, макар че сега Луиз беше мъртва.

Ако той бе убил Луиз, нямаше причина да смята, че ще спре дотук. Трябваше да признае, че той знае истинската цел на инвестиционния клуб. Ако това бе така, той може да стигне до заключението, че трябва да се отърве от всички тях.

Тя трябва да предупреди останалите. Но може да им каже само каквото знае. Нямаше име. Нямаше реални доказателства, просто в себе си бе убедена, че може да са мишени на сериен изнасилвач, превърнал се в убиец.

Около нея кипеше дразнещо оживление от дейности, които й пречеха да се концентрира. Беше късен следобед и библиотеката бе препълнена. Голяма част от шума идваше откъм детския отдел. Беше станало време за часа за приказки. Библиотекарят, който отговаряше за събитието, насърчаваше участието на публиката и децата се включваха ентусиазирано. Освен това имаше група от шумни тийнейджъри във видео залата и постоянен поток от клиенти, които пристигаха и си тръгваха от рецепцията.

Но най-ангажираният отдел бе голямата зала, която осигуряваше онлайн достъп. Всеки компютърен терминал беше зает. Наложи й се да резервира един и след това да изчака реда си.

Поради голямото търсене й бе даден едва половин час. Възнамеряваше да използва времето, за да продължи да търси информация за мъжа, когото двете с Луиз преследваха, но бе отделила миг, за да провери служебния си имейл във фондацията. Така беше открила, че Луиз е мъртва.

Убиецът беше успял да я умъртви с наркотици. Това нямаше как да е било лесно. Луиз мразеше наркотиците. Сигурно е била заставена да ги приеме насила, но според полицейските доклади нямаше следи от борба. Това също не беше логично. Луиз щеше да се съпротивлява.

Джоселин изключи компютъра и остана смълчана за миг, опитвайки се да мисли. Преди да разбере, че Луиз е мъртва, си бе позволила да вярва, че двете все още контролират ситуацията. Уверяваха се една друга, че не е възможно копелето да е разбрало, че са успели да се доближат до него.

Но сега трябваше да приеме факта, че той ги преследва.

Искаше й се да може да си поговори с Шарлот. Шарлот беше по-спокойната и уравновесената от тях двете. Смяташе се за скучна. Това, че годеникът й я бе зарязал малко преди сватбата, определено не беше укрепило самочувствието й. Но истинският й проблем бе, че тя беше твърде доверчива. Склонна беше да приема хората, без да обмисли дали те наистина са такива, за каквито се представят.

Шарлот никога не лъжеше никого, затова правеше класическата грешка на това да си постоянно честен — приемаше, че другите хора не я лъжат, поне не и право в лицето й. В нейния свят хората изобщо не се занимаваха с това да мамят другите съзнателно, освен ако такова нещо не бъде доказано, макар, естествено, тогава да бе твърде късно.

Дори когато Шарлот установеше, че не може да има доверие на някого, реакцията й по-скоро бе разочарование, а не гняв и цинизъм. А на всичкото отгоре тя обикновено обвиняваше себе си за това, че не е успяла да забележи истината за недостатъците на другия човек.

Когато Брайън Конрой обяви, че не може да сключи брак, Шарлот бе заключила, че вината е в нея, защото си е позволила да се самозалъгва, че той е господин Перфектност. Тъпата психотерапевтка, при която бе ходила няколко седмици, беше укрепила тази нейна представа.

Беше проява на твърдоглавие, но Шарлот си бе такава.

Джоселин затвори очи за миг и се опита да урегулира дишането си. Работата бе там, че Шарлот беше единственият човек, на когото наистина имаше доверие сега, когато Луиз си бе отишла. Но Джоселин не посмя да се свърже с нея от страх, че ще я изложи на опасност.

— Хей, госпожо, ако сте приключили с компютъра, аз съм наред.

Сепната, Джоселин вдигна очи и видя мърляв на вид тийнейджър, облечен с маратонки, дънки и блуза с качулка.

— Целият е твой — рече тя.

Изправи се на крака, взе раницата от облегалката на стола и се отдръпна.

— Благодаря. Трябва да си приготвя домашното.

Да бе — помисли си Джоселин. Хлапетата на неговата възраст разполагаха с достатъчно техника, за да напълнят цял хипермаркет. Нямаха нужда от компютрите в библиотеката, за си напишат домашните.

Хлапето седна в кабинката и с бързи, ловки движения нагласи компютъра. Очевидно го бе правил много пъти преди това.

Тя преметна раницата си през рамо и се приготви да се насочи към изхода на библиотеката. Хвърли небрежен поглед към екрана на компютъра, преди да се обърне.

Хлапето вече беше влязло в някакъв порнографски сайт и гледаше голи, неестествено надарени хора да правят потен секс.

— Интересно домашно имаш — каза Джоселин.

Хлапето вдигна поглед само колкото да отвърне:

— Майната ти, госпожо. Аз си имам права, гарантирани от Първата поправка към Конституцията.

Значи хлапето харесваше да гледа порно на обществените компютри, за да е сигурно, че родителите му няма да разберат как прекарва времето си за учене. И какво от това? Тя самата допреди малко бе използвала компютъра на библиотеката, за да научи нещо повече за убийството на добрата си приятелка, защото не искаше да позволи на убиеца да разбере местоположението й. Всеки си имаше своите съображения. Обществената библиотека предлагаше начин всички да бъдат с равни възможности.

Тя се запъти към вратата. Не бе нейна работа да прави забележки на по-младото поколение. Имаше по-належащи проблеми — като този да остане жива.

Мина през стъклената врата и излезе навън в хладния следобед. Беше избрала Портланд, щата Орегон, за свое убежище. Не бе посмяла да остане в Сиатъл. Твърде много хора я познаваха и макар градът да се разрастваше бързо през последните години, все още бе малък град в много отношения.

Готова бе да даде всичко за телефон с предплатена карта, за да звънне на Шарлот, но не смееше да го направи. Шарлот щеше да е в безопасност дотогава, докато не бъде замесена. Освен това бе напълно убедена, че Шарлот щеше да й каже да отиде направо в полицията. Но това не беше вариант. Нямаше нищо конкретно, което да разкаже на ченгетата. Нула.

Ако имаше урок, който бе научила след нападението преди толкова години, той бе, че няма смисъл да отива в полицията, ако не може категорично да идентифицира копелето и да осигури безспорни доказателства за това, което нападателят е извършил. Ченгетата не й бяха повярвали, когато бе второкурсничка в университета в Лоринг. Нямаше да й повярват и сега.

Въпросът бе какво да стори по-нататък. Усещаше как в цялото й тяло пулсира тревога. Онзи някогашен страх, въпреки положените усилия да го овладее, отново се надигаше. Усещаше как тягостният кошмар я огражда отвсякъде. Споменът за ножа, опрян до гърлото й, и за платнения чувал върху главата й заплашваше пак да я обземе. Не можеше да диша. Искаше да изскочи от кожата си.

Отвори раницата с треперещи пръсти и извади малко флаконче с лекарството, с което овладяваше чувството на тревожност. Глътна без вода една таблетка. Както можеше да се очаква, хапчето заседна в гърлото й. Вероятно просто си въобразяваше. Преглътна енергично отново. Но продължаваше да го усеща заседнало там, в гърлото й.

Крайно паникьосана, Джоселин скочи на крака и се върна обратно в библиотеката. Успя да стигне до чешмата. Пи вода, докато усещането за давене не премина.

Излезе пак навън, седна на една пейка и зачака лекарството да подейства. Потоци от хора влизаха и излизаха от библиотеката.

След известно време се почувства поуспокоена и започна да обмисля следващия си ход. Проблемът бе, че беше невъзможно да знае дали останалите членове на клуба са в опасност. Трябваше да приеме, че копелето, което бе убило Луиз, търси и нея. Но ако престъпникът мислеше логично, щеше да осъзнае, че няма нужда да се притеснява за Мадисън, Виктория и Емили. Двете с Луиз никога не бяха споделяли с останалите три, че преследват убиец.

Но нямаше причина да смята, че той мисли логично. В крайна сметка бе изнасилвач и убиец. Това означаваше, че е обсебен, сприхав — може би напълно луд. Най-малкото беше абсолютен психопат.

Единственият реален въпрос беше защо действията му бяха започнали да ескалират преди няколко месеца. Доколкото тя можеше да прецени, дотогава той бе продължавал да изнасилва и всява ужас у жертвите си, но не ги беше убивал. Нещо се беше случило, за да се промени начинът му на действие.

Какъвто и да беше случаят, това вече не беше просто само нещо, свързано с нейното минало. Тя беше длъжна да предупреди останалите, така реши. В началото те бяха подготвили план за непредвидени обстоятелства, в случай че нещата се объркат. Идеята бе на Мадисън. Тя беше основателката на клуба. Една по една Мадисън ги бе въвела в своя вълнуващ, тайнствен свят.

Малко по-късно Джоселин се изправи и се върна в библиотеката. Отново се нареди на опашката, за да се запише с фалшиво име в списъка на чакащите да получат достъп до компютрите.

Надяваше се служителят да не й даде същата кабинка, която беше използвало вманиаченото в порното хлапе.

Петнадесета глава

Партито за рождения ден бе във вихъра си, когато Макс пристигна. Той застана на прага и гледаше как Шарлот раздава парчета торта и чаши с розов пунш на тълпа от възрастни хора.

Гостите на партито, както се виждаше, бяха на възраст от седемдесет до над деветдесетгодишни. Един или двама може би наближаваха стоте. На транспаранта, разпънат по дължината на залата, се четеше Честит рожден ден. Във въздуха подскачаха балони, а от тавана висяха цветни ленти.

Възрастна жена с късо подстригани бели къдрици избута проходилката си напред и спря точно пред него.

— Влизайте — покани го тя. — Заповядайте на партито. Между другото, аз съм Етел Дийпинг.

— Радвам се да се запознаем, госпожо Дийпинг — отвърна той.

— Наричай ме Етел. Партито е за всички тук в „Рейни Крийк Гардънс“, за всички, които имат рожден ден този месец. Има много торта и пунш.

— Благодаря — каза той. — Но аз дойдох само за да говоря с госпожица Сойер.

— Шарлот? — Етел хвърли поглед към масата с тортата. — Тя е ей там. — Етел извиси глас: — Шарлот. Тук има един господин, който е дошъл да те види.

Шарлот вдигна очи, когато чу името си. Макс си помисли, че е забелязал лек проблясък на сърдечност в очите й, когато го видя. Но може би просто си въобразяваше. Или така му се искаше.

— Благодаря ти, Етел — каза Шарлот. Тя се усмихна на Макс и му подаде картонена чиния с торта в нея. — Искаш ли едно парче?

Той осъзна, че всички погледи в стаята са насочени към него. На всяко набръчкано лице бе изписано нескрито любопитство и някакви тайни помисли. Наясно беше, че неколцина от празнуващите го наблюдаваха с нещо, което много приличаше на подозрение.

— Разбира се — отвърна Макс.

Той отиде до масата с тортата и взе картонената чиния. Шарлот му подаде пластмасова вилица. Той сложи малко торта в чинията си.

Шумът от разговорите незабавно се усили.

Макс се приближи малко по-близо до Шарлот и сниши глас.

— Защо всички ме зяпат? — попита той.

— Просто си им любопитен — прошепна тя.

— Защото съм непознат ли?

— Ами не съвсем. Боя се, че е по-скоро свързано с мен, отколкото с теб. Последният мъж, който намина да ме види тук, в „Рейни Крийк Гардънс“, беше годеникът ми. Дойде да ми каже, че не може да се ожени за мен.

— Направил го е тук? На публично място? Докато всичките ти колеги и обитателите на центъра са били наоколо?

— Брайън каза, че смятал, че така щяло да е по-лесно за мен.

Макс я изгледа втрещено.

— По-лесно ли? За теб?

— Имаше предвид, че няма да съм сама след това. Той каза, че знаел, че ще съм сред приятели, които да ме утешат.

— Това са пълни тъпотии.

Той осъзна, че беше изрекъл гласно думите точно в настъпилата пауза, в която всички в помещението по странен начин бяха замлъкнали, както се случва без всякакво предупреждение и вече бе твърде късно.

Тълпата празнуващи замръзна. Внезапно той се оказа в центъра на всякакви реакции — чувствата на хората варираха от строго неодобрение до остър интерес. Беше сигурен, че е чул внезапни изблици на сподавен смях.

В дъното на залата висока жена с рядка посивяла коса тропна с бастуна си по пода няколко пъти.

— Какво каза той? — поиска да разбере тя с глас, който прозвуча властно.

Макс реши, че тя е пенсионирана професорка или лекарка.

— Той каза тъпотии — отвърна Етел, като изрече думите с по-силен глас, за да може жената, която бе задала въпроса, да я чуе.

— За бога… — тихо протестира Шарлот.

— Защо е казал, че това са тъпотии? — попита жената с бастуна.

— Добър въпрос — намеси се друг.

— Проблемът сега е твой — прошепна Шарлот с крайчетата на устните си. — Оправяй се.

Пак настъпи внезапна тишина. Макс преглътна хапка торта и се изправи срещу тълпата.

— Госпожица Сойер току-що ми сподели, че бившият й годеник, който очевидно е бил задник, дошъл тук, в „Рейни Крийк Гардънс“, за да й съобщи, че отменя сватбата. Тя каза, че според нея той е избрал да хвърли бомбата тук за нейно добро. Тя смята, че копелето се е опитвало да бъде тактично. Той не искал тя да е сама след това. Искал тя да е обградена от приятели, които да я утешат. А аз заявих, че това са тъпотии. Направил го е тук, защото е знаел, че тя няма да направи сцена пред всички вас.

— Адски вярно — заяви един мъж.

— Пълни тъпотии със сигурност — рече друг мъж.

— Да, направи го тук, за да спаси собствената си кожа — заяви Етел. — Негодникът беше страхливец, няма съмнение. Ти си по-добре без него, Шарлот.

Хор от гласове се намеси, съгласявайки се със заключението на Етел.

Макс погледна към Шарлот.

— Те са прави — рече той. — Ти си по-добре без него.

Шарлот му хвърли суров поглед.

— Защо дойдохте точно тук, господин Кътлър?

— Исках да видя дали не може да се срещнем, след като свършиш работа. Има някои неща, които трябва да обсъдя с теб.

Вълна на одобрение се разнесе из стаята.

Етел сияеше.

— Кажи „да“, Шарлот. Този ми изглежда много по-добра стока от оня негодник.

— Благодаря ви — отвърна Макс. — Но аз не мисля, че оня негодник е вдигнал летвата много високо.

Последва нова вълна от смях.

Шарлот стисна зъби.

Макс сниши глас и се наведе по-близо, за да прошепне в ухото й:

— Проследих детектива от Лоринг, който се е занимавал със случая на доведената ти сестра. Готов е да отговори на няколко въпроса.

Шарлот затаи дъх. Очите й се разшириха от вълнение.

— Тръгвам си оттук в пет. Удобно ли ще ти е да дойдеш в апартамента ми към шест? Там ще бъдем насаме.

— Така ще направя — отвърна той.

Шестнадесета глава

Мадисън изчака, за да бъде сигурна, че секретарят си е тръгнал. Когато се увери, че е сама, извади телефона си. Виктория вдигна незабавно, гласът й бе скован от ужас.

— И ти ли получи предупреждението? — попита тя.

— Да. — Мадисън отиде до остъклената стена. Кабинетът й бе на тридесет и седмия етаж в офис кула. Оттук се откриваше панорамна гледка към залива Елиът и планинската верига Олимпик. — Току-що се чух с Емили. Тя каза, че е получила същото съобщение.

— Това поне означава, че Джоселин е жива. Укрила се е.

— Не е задължително. Това съобщение е изпратено от анонимен имейл адрес. Няма как да разберем дали Джоселин го е изпратила.

— Какви ги говориш? — попита Виктория, очевидно изненадана. — Кой друг би могъл да го изпрати? Само ние петте знаехме кода за спешни случаи.

— Именно. Сега Луиз е мъртва, а с Джоселин нямаме връзка… или поне така предполагаме.

— Какво искаш да кажеш с това? — поиска да узнае Виктория.

— Хрумна ми, че Емили може да е изпратила кода. Тя е много, много добра с компютрите. Знае как да направи съобщението да изглежда така, сякаш е изпратено от анонимен имейл адрес.

Последва кратко, слисано мълчание, преди Виктория да отговори.

— Но защо би го направила?

— Не съм напълно сигурна, но мога да се сетя за един вероятен сценарий и честно казано, той направо ме плаши.

— Какъв сценарий?

— Инвестицията на „Кийуърт“.

— Какво за нея? — Гласът на Виктория сега прозвуча предпазливо.

— Първоначално щяхме да я разделим на пет. Но когато един от членовете на клуба е мъртъв, трябва да делим на четири. А ако двама от членовете на клуба изчезнат, ще я разпределяме между трима. Ами ако това продължи? Ако още един член на клуба стане жертва на нещастен случай или свръхдоза? Ти или аз например?

— Твърдиш, че Емили нарочно се опитва да се отърве от членовете на клуба? Но ти си тази, която я въведе в групата.

— Тогава тя ми се стори подходящ човек. И притежаваше всички умения, от които имахме нужда. Мисля, че тя първоначално възприе всичко като игра. Но може би сега вижда шанса на живота си — шанса да спечели цяло състояние от сделката на „Кийуърт“.

— Сигурна ли си за всичко това?

— Не — призна Мадисън. — Но в моя свят първото правило е да проследиш парите.

— Емили е нервна като нас. Видя я.

— Може би се преструва.

— Ако Емили наистина е убила Луиз, това означава, че е имала достъп до екзотични улични наркотици и е знаела как да ги използва, за да убие някого.

— Това не е атомна физика — отвърна Мадисън. — Емили е доброволка в приют. Много хора, които постъпват там или си тръгват, се мъчат да се справят с проблеми, свързани с наркотиците. Няма да й е било трудно да се свърже с някой наркодилър. Единственото, което й е трябвало, е било наркотик, който използват при изнасилване, за да може Луиз да изпадне в безсъзнание. След като е припаднала, Емили е могла да я инжектира със смъртоносното вещество.

— Разгадала си всичко това, нали?

— Имах време да помисля по въпроса.

— Значи и ти ще избягаш?

— Не е толкова просто — обясни Мадисън. — Трябва да държа под контрол сделката на „Кийуърт“. Не мога да си позволя да изчезна, докато всичко не се уреди. В последната минута твърде много неща могат да се объркат при изкупуването на акциите.

— Не можеш ли да следиш сделката онлайн? Не е нужно да си тук, в Сиатъл, нали?

Мадисън стисна по-здраво телефона. Стомахът й се сви. Толкова много пари, заложени на карта.

— Не мога просто да изчезна като Джоселин — каза тя.

— Прави каквото решиш. Наистина не бих се отказала от моя дял от печалбата, но няма да рискувам живота си заради това.

— Не можеш да изчезнеш завинаги — заяви Мадисън.

— Не, но мога да изчезна, докато разберем какво се случва. Ако си права, всичко ще приключи, след като се осъществи изкупуването на акциите. Заминавам тази вечер.

— Вики, почакай, къде ще отидеш?

— В къщата на леля ми, на брега на океана, поне засега. — Виктория направи пауза. — Между другото, тъй като умееш да съчиняваш конспиративни теории, и аз имам една.

— Каква?

— Може би не Емили е тази, за която трябва да се тревожим.

Мадисън почти спря да диша.

— Смяташ, че може Джоселин да е проблемът?

— Тя е тази, която изчезна първа — продължи Виктория.

— И е почти толкова добра с компютрите, колкото и Емили. Дочуване, Мадисън.

Връзката прекъсна.

Седемнадесета глава

Шарлот наряза много скъпото сирене, което бе взела от пазара „Пайк Плейс“ на път за вкъщи и отново си напомни, че срещата с Макс не е романтично преживяване.

Той щеше да дойде в апартамента, за да й разкаже за разговора си с пенсионирания детектив от Лоринг.

Определено не идваше на среща.

И все пак през тялото й преминаха тръпки на леко трескаво очакване, като знаеше, че той скоро ще се появи на входната й врата. Усещането бе странно. Не беше канила мъж в апартамента си след бедствието с Брайън Конрой.

Джоселин бе започнала да губи търпение и я бе обвинила, че се крие от света. Но нямаше усещането, че се крие, помисли си тя. По-скоро се чувстваше така, сякаш бе загубила интерес към подобни преживявания.

Запита се какво очаква Макс от срещата им. Вероятно също си представяше, че отива да обсъждат делови въпроси. В крайна сметка той беше професионалист.

Тя огледа добре аранжираните резенчета сирене в чинията. Макс изглеждаше много добре сложен и доста як. Вероятно имаше добър апетит.

Шарлот добави остатъка от сиренето и още няколко крекера в чинията. Нямаше да изважда виното и сиренето на масата, ако не се почувстваше удобно и приятно в обстановката. Ако нещата не се развиеха по подходящ начин, щеше да остави Макс да й докладва за работата си и да го изпрати до вратата. Щеше да изпие виното и да изяде сиренето сама.

Приглушеният звън на телефона мигновено я разтревожи.

Макс. Обаждаше се да отмени срещата.

Стори й се, че чува как Джоселин й се подиграва. Точно така, мисли позитивно.

Хрумна й, че телефонът звъни така приглушено, защото беше забравила да го извади от дамската си чанта. Бързо отиде във всекидневната и взе устройството.

Хвърли поглед към екрана. И замръзна. Беше изтрила Брайън Конрой от списъка с контакти само няколко часа след като той й бе съобщил, че не може да се ожени за нея, но сега разпозна номера му.

Наистина, наистина нямаше желание да говори с него. От друга страна, някога бе убедена, че е влюбена в него, и искаше да вярва, че и неговите чувства към нея са били истински, поне за известно време. Той не бе лош човек, помисли си тя. Когато се върна назад, осъзна, че има причина да му е благодарна. В крайна сметка той бе променил решението си преди сватбата, а не след това.

Шарлот знаеше и какво щеше да каже Джоселин, ако бе тук: Не отговаряй на това копеле.

Тя прие обаждането, казвайки си, че го прави от чисто любопитство.

— Ало — изрече Шарлот, опитвайки се да говори непринудено.

— Шарлот, миличка, толкова е хубаво да чуя гласа ти. Притеснявах се за теб. Обаждам се, за да се уверя, че си добре.

Неговият глас звучеше искрено. Обръщението миличка я бе подразнило. Шарлот се опита да анализира реакцията си и остана необяснимо изненадана да установи, че реагира най-вече нетърпеливо и раздразнително. Хвърли поглед към часовника. Очакваше госта си да пристигне всеки момент.

— Добре съм, Брайън, но в момента съм малко заета — отвърна тя. — Благодаря, че се обади. Трябва да вървя…

— Почакай, недей да затваряш. Наистина трябва да говоря с теб.

— Не мога да си представя защо. Виж, чакам някого да дойде съвсем скоро и…

— Тейлър вече не е на хоризонта.

Думите му прозвучаха така, сякаш обявява края на света. Извънредна новина.

Шарлот се върна в кухнята и отвори хладилника, за да провери дали бутилката бяло вино, която по-рано бе сложила вътре, се охлажда както трябва.

— Коя, за бога, е Тейлър? — попита тя. — О, вярно. Тейлър. Жената, за която каза, че имала ужасен приятел. Щеше да я спасяваш, доколкото си спомням.

— Тя ме използва.

— Не думай. Съжалявам, много бързам.

Сега тя наистина говореше отмъстително. И какво от това? Имам право.

— Миличка, знам, че сигурно имаш някои резерви заради това, което се случи, но дълбоко в душата си знаеш, че ние двамата сме приятели.

— Имам новини за теб. Приятелите не оставят приятелите си да платят сметките за отменена сватба. Току-що приключих с изплащането на проклетата рокля и цветята.

— Това не е правилно. Трябваше да ти върнат парите за всичко.

Възмущението в думите му щеше да е смехотворно при други обстоятелства.

— Във всички договори фигурират едни кратки параграфи, които съдържат клаузи при отказ — каза Шарлот. — Ако ми беше дал предизвестие два месеца, вместо няколко дни, можех да си върна по-голямата част от парите, но не се случи така, нали? Дочуване, Брайън.

— Миличка, моля те, наистина имам нужда да поговоря с теб!

— Съвета ми ли търсиш?

— Разбира се. Ти винаги виждаш нещата толкова ясно.

— Ето ти моите мъдри слова. Не ми звъни, миличък.

— Говориш злобно и ядосано. Ти не си такава, Шарлот.

— Оказа се, че мога да имам зъб на някого. Откъде да знае човек?

Тя прекрати разговора и остави телефона върху плота. За миг остана напълно неподвижна, давайки си сметка, че вътре в нея се е надигнала ударна доза чист адреналин. Е, да, това, че не разреши на Брайън да поплаче на рамото й, вероятно бе много гадно и жалко като отмъщение, но, по дяволите, доста я беше разведрило.

Джоселин щеше да аплодира, помисли си тя.

Треската отмина, но настроението й остана ведро. Бързо отиде в късия коридор, за да огледа косата и грима си. Имаше усещането, че Макс ще пристигне точно навреме.

Не е романтична среща, напомни си тя за последно. Щяха да обсъдят някои много сериозни въпроси. Но, както би казала Джоселин, малко червило никога не е излишно. То придава на една жена увереност.

Осемнадесета глава

Виктория хвърли последните две вещи — нощница и пеньоар — в претъпкания куфар и затвори капака.

В самото начало играта беше честна и справедлива — една възможност да играе ролята на богиня отмъстителка. Разбира се, че имаше известна доза риск, но никоя от тях не би могла да предвиди бедствието, което ги сполетя. Сами бяха успели да се убедят, че са в безопасност, скрити зад недостъпната на вид анонимна стена на онлайн света.

Затрудни се да затвори ципа на чантата. При други обстоятелства щеше да премести вещите си в друг куфар, но нямаше голям смисъл да взима много неща. Не отиваше на почивка. Отиваше да се скрие някъде. Определено не се нуждаеше от голям гардероб. Нямаше да има нужда от официалните си костюми, нито от скъпата си колекция обувки с високи токчета.

Свали куфара от леглото, остави го на пода, хвана дръжката и го издърпа с колелцата навън от спалнята. Тръгна надолу по коридора, като по пътя изключваше осветлението. В очите й пареха сълзи. Обичаше своето безценно апартаментче. Да го изостави, беше едно от най-болезнените неща, които някога бе правила.

На входната врата се спря, за да хвърли последен поглед на дома си — толкова много бе работила, за да го създаде. Досега жилището й олицетворяваше всичко, по което тя бе копняла като малко момиченце, хванато в капана на кошмар — безопасно и тихо убежище.

Това беше домът, за който бе мечтала, когато се криеше в килера в отчаян опит да не чува ужасния шум, вдиган от доведения й баща, когато пребиваше майка й. Това бе мястото, което сънуваше, когато майка й я беше събудила посред нощ и й бе казала, че си тръгват. Беше напъхала повечето от ценните си съкровища в училищната си раница.

Тя бе хвърлила само един бегъл поглед към пастрока си, докато двете с майка й бързо прекосяваха всекидневната. Беше припаднал пред телевизора, на пода до стола стоеше недопита бутилка алкохол.

Майка й ги бе откарала право в крайбрежната къща на леля й.

В продължение на месеци живяха с надвисналата над главите им заплаха от копелето, докато той не направи услуга на всички, като се самоуби, катастрофирайки. По време на инцидента бе карал пиян.

Виктория изпитваше страстна гордост от факта, че успя да победи, макар положението й да бе изглеждало безнадеждно. Беше завършила с образователна степен бакалавър в областта на изкуството и комуникациите в малък университет и след това си намери работа на предпочитано поприще — маркетинг. Беше добра в това, което правеше.

Бъдещето, което моделира за самата себе си, бе многообещаващо — до съдбоносния момент, когато Мадисън Бенсън я беше представила на останалите членове на инвестиционния клуб. Мадисън изглеждаше като самото въплъщение на отмъстителката, кралица воин, която изпълваше с ужас малкото момиченце вътре във Виктория и на която тя копнееше да подражава.

Членовете на клуба си казваха, че всички те са много силни, властни жени, жени с мисия.

Но някъде по пътя бяха поели прекалено голям риск и сега бяха жертви на преследвач.

Виктория заключи апартамента си и тръгна по коридора към асансьора. Хрумна й, че това, което най-много я тревожи, бе, че отново бяга, точно както двете с майка й бяха избягали преди толкова много години.

Усети, че губи самообладание, докато крачеше в бетоновия гараж. Сенките бяха дълги, а стъпките й отекваха шумно сред мрака. Ускори крачка. Когато стигна до колата си, вече бе започнала да тича.

Огледа задната седалка, преди да отвори вратата. Никой не се криеше вътре. Никой не изскочи иззад колоната.

Тя седна зад волана и заключи вратата, потегли назад от паркомястото и се насочи към изхода. Сякаш мина цяла вечност, преди металният портал да се отвори. Представяше си как е затворена в гаража заедно с убиеца.

Кой си ти? — запита се тя. — Един от нас ли си?

Мадисън бе права. Парите бяха голямо изкушение и ако изкупуването на акциите на „Кийуърт“ се осъществеше, залогът бе цяло състояние.

Или си една от нашите мишени?

Отмъщението бе не по-малък стимул. Знаеше това твърде добре.

Когато порталът най-сетне се отвори, освобождавайки колата й, облекчението бе изумително.

Малко по-късно тя напусна центъра на града, шофирайки бързо към единственото място, на което бе убедена, че убиецът никога не би се сетил да я търси.

Деветнадесета глава

— Изненадана съм, че детектив Бригс дори си спомня за случая на сестра ми — рече Шарлот. — По онова време Джоселин бе убедена, че той не й вярва или че ако й вярва, счита, че вината за нападението е била нейна. Тя твърдеше, че ченгетата са решили да провеждат разследването на принципа „стовари вината върху жертвата“. Пазачите на кампуса бяха дори още по-противни.

— Бригс каза, че е повярвал на историята на Джоселин, но така и не успял да открие сериозен заподозрян — обясни Макс. — Намекна също, че не е получил нужното съдействие от охраната на кампуса.

— Вярвам му — отвърна Шарлот. — Сигурна съм, че им е било наредено да приключат с този проблем.

— Бригс спомена, че органите на учебното заведение упражнили натиск върху шефа на полицията, за да не се вдига шум. Университетът бил нов и се опитвал да изгради репутация. Ръководството се бояло, че лошата репутация ще им навреди, когато наемат преподаватели и приемат студенти.

Макс се бе настанил на най-големия стол в тясната всекидневна. Макар че столът всъщност съвсем не беше толкова голям. Беше малък и лъскав. Макс просто се надяваше, че няма да рухне под тежестта му. Опитваше се да остави добро впечатление.

Шарлот се беше настанила на ръба на елегантен диван, който изглеждаше, че е купен от същия магазин, от който и столът, от магазин, който очевидно бе специализиран за миниатюрни мебели за малки апартаменти. Между стола и дивана бе поставена шикозна масичка за кафе със стъклен плот.

Целият апартамент вероятно щеше да се побере в хола на новата му къща, но беше топъл, уютен и странно изискан. Навсякъде имаше растения: големи — в рамките на прозорците, и малки, които украсяваха барплота за хранене, отделящ зоните на кухнята и всекидневната, докато други саксии със зеленина бяха наредени по различни етажерки.

Апартаментчето беше и живописно. Много живописно. Сякаш фабрика за подправки е експлодирала в тясното пространство. Минзухарено жълти стени изпъкваха над канеления на цвят тавански корниз. Килимът в пространството на всекидневната бе с цвят на начукани червени чушки с лек акцент от пръски на куркума. Ансън щеше да одобри, помисли си той. Ансън се бе научил да готви, след като се бе оказал в компанията на три малки момчета, които трябваше да изхранва. Беше станал голям майстор.

Макс не бе сигурен какво го очаква, когато влезе през входната врата на апартамента малко по-рано. Но сега му се струваше, че харесва слънчевата, жизнена палитра. Харесваше я много. Запита се дали Шарлот ще се съгласи да му даде съвети какви бои да избере, когато най-сетне започнеше да боядисва къщата си.

— Проблемът бе, че имаше твърде малко следи, откъдето да се започне — обясни Шарлот. — Джоселин въобще не бе видяла нападателя.

— Ако има някакво значение, Бригс каза, че това може би е спасило живота й.

Шарлот остави винената си чаша много внимателно.

— Това ни хрумна по-късно, повярвай ми.

Макс се пресегна за още един крекер и още един резен сирене.

— Бригс каза, че е развил няколко теории. Готов е да ги обсъди с нас.

— Кога?

— Казах му, че утре ще отидем до Лоринг с кола. Това устройва ли те? Съжалявам, че не ти се обадих предварително. Не исках да губя време или да дам възможност на Бригс да промени решението си.

— Да, утре е събота. Няма проблем. — Шарлот замълча и леко сбръчка вежди. — Ти ми каза, че Луиз Флинт е шофирала до Лоринг и обратно малко преди да умре.

— Да, според джипиеса в колата й.

— Попита ли Бригс дали Луиз не го е търсила наскоро?

— Не. Мислех си да запазя този въпрос за срещата ни с него.

Първоначално Шарлот изглеждаше изненадана, а после озадачена.

— Защо?

— Дявол да го вземе, нямам представа. Просто така работя. От опит знам, че е по-лесно да прецениш реакциите на човека, когато сте изправени лице в лице.

— Има логика. — Шарлот седеше много изправена на дивана, от нея се излъчваше решителност. — По кое време искаш да тръгнем?

— Бригс каза, че сутринта отива за риба и че след това има да свърши някои неща. Помоли ни да отидем в късния следобед. Та, какво ще кажеш да те взема малко след обяд?

— Ще съм готова.

Той погледна към чинията върху масичката за кафе. Беше изял последното сирене и крекерите.

Настъпва решителният миг — помисли си той. — Направи така, че да изглежда непринудено. Просто бизнес.

— Искаш ли да хапнем нещо? — попита той, опитвайки се да изглежда така, сякаш импровизира, за да не се почувства като ужилен, ако тя му откаже.

— Добре — съгласи се Шарлот. — Има едно приятно заведение на ъгъла. Предлагат храна без глутен, за вегани, за диета палео, също и за вегетарианци.

Макс се почувства сякаш току-що е изпил много силно ободряващо питие. Почувства се добре. Развълнуван.

Просто бизнес — рече си той.

— Дано да има и истинска храна — пошегува се Макс.

Шарлот се усмихна.

— Не се притеснявай, има кюфтета от рачешко месо. От истински тихоокеански рак. И пържени картофи. Традиционната богата храна на тихоокеанския северозапад.

Внезапно залятата от цветовете на пикантни подправки стая стана още по-светла. Беше се оказал прав, помисли си той. Усмивката на Шарлот наистина си я биваше.

Двадесета глава

— Ти как започна работа като частен детектив? — попита Шарлот.

Макс се замисли над въпроса й, докато дъвчеше хапка от много вкусното кюфте от рачешко месо, което си бе поръчал.

Ресторантът бе едно от онези нормални, уютни места, каквито имаше навсякъде из Сиатъл и околностите. Предлагаше дълго меню с бири от малки пивоварни и местни вина. Също така в менюто имаше и много „малки порции“. Той си беше поръчал основно ястие, докато Шарлот си бе избрала две малки порции — печено брюкселско зеле и чинийка с пълнени яйца. Очевидно, освен че купуваше миниатюрни мебели, тя се хранеше и с миниатюрни порции. Нищо чудно, че изглеждаше доста слабичка.

— Бившата ми съпруга ми беше задала същия въпрос — отвърна той.

Малко късно той си спомни как беше прочел някъде, че едно от правилата за успешни срещи след развод е да не споменаваш бившата си. От друга страна, това не беше среща. Това беше бизнес. Но имаше също и правила за обсъждането на личния живот с бизнес съдружниците.

Шарлот трепна.

— Съжалявам. Не исках да се ровя в стари работи.

— Вината е моя. — Той отпи малко бира. — Аз споменах бившата си жена.

— Е, да, и аз имам нещо като бивш съпруг.

— Колко време мина, откакто този негодник ти каза, че няма намерение да се появи на сватбата?

— Два месеца, една седмица и три дни — отговори Шарлот с лъчезарна и ведра усмивка. — Не че ги броя.

Той се засмя.

— Разбира се, че не.

— Но позитивното е, че успях да изплатя роклята и неустойката на цветаря миналия месец. Това бе много добър ден в живота на Шарлот. За нещастие, трябваше да заплатя реалната цена на роклята, защото вече бе преправена.

— И какво направи с нея?

— Продадох я за жълти стотинки на магазин за дрехи под наем. Едва ли някога щях да я облека.

— Ами ако решиш да се омъжиш отново?

Тя го изгледа така, сякаш той бе казал нещо изключително глупаво или невероятно тъпо.

— Очевидно, ако такова нещо се случи, ще трябва да си взема нова — отвърна сдържано тя.

— Вярно — рече Макс. Чувстваше се като пълен глупак и опита да върне разговора в правилната посока. — Финансово аз също съм независим и без дългове. Тя получи къщата, която се намира край столицата Вашингтон, а аз осребрих средствата по пенсионната ми сметка, за да мога да изплатя издръжката, но си заслужаваше. Исках раздялата да е на чисто.

Шарлот кимна и хапна малко от печеното брюкселско зеле.

— Изглежда, че и двамата сме в процес на преоткриване на живота си.

Той почти се задави с бирата си.

— По този начин нещата изглеждат доста положителни.

— Не вярваш ли във възможността да се преоткриеш?

Той се замисли за кратко.

— Хората са такива, каквито са. В повечето случаи не се променят. Поне не много.

— Това е доста негативно мнение за човешката природа.

Той бавно се усмихна.

— Има си предимство. Аз си изкарвам прехраната, като разпознавам модели на поведение и предричам действията на хората. Фактът, че повечето хора не се променят много с времето, е благоприятен за бизнеса ми.

— Разбирам позицията ти. И наистина виждам множество примери на твоята теория в реалния свят в „Рейни Крийк Гардънс“. Хората не се променят много. Те просто стават по-концентрирана версия на това, което винаги са били.

— Аха. — Той изяде един пържен картоф. — Както казах, това е един от крайъгълните камъни на моя бизнес модел.

— Каза, че преди си бил профайлър — продължи тя след миг.

— Имахме по-представително име за професията — съдебен анализатор на поведението — но, да, бях профайлър. Бях в консултантска фирма, която работеше по договор с различни полицейски участъци из страната и от време на време — с правителствени агенции.

Шарлот остави вилицата си и го огледа с мрачно изражение.

— Как успяваше да издържиш? — попита тя.

Той тъкмо щеше да изяде още една хапка от кюфтето с рачешко месо. Бавно свали вилицата.

— Не мисля, че някой някога ме е питал това — рече той. — Когато хората разберат с какво съм си изкарвал прехраната, ми задават всякакви въпроси. Искат да знаят дали правенето на криминални профили в реалния свят става по същия начин като по телевизията. Молят ме да им разкажа за най-тежкия случай, по който някога съм работил. Питат ме дали съм залавял някои известни убийци. Но не и това.

— Съжалявам. Не исках да питам за толкова лични неща. Не е моя работа.

— Няма проблем — отвърна той. — Отговорът е, че имаше много случаи, когато не мислех, че ще мога да отида на още едно местопрестъпление. Случаи, когато ми се гадеше. Случаи, когато се събуждах потен от кошмари. Случаи, когато се налагаше да използвам алкохол или сънотворни, за да поспя.

— Но все пак си вършил работата.

Той сви рамене.

— Да. Какво мога да кажа? Парите си заслужаваха.

— Това не е причината да си я вършил.

Той повдигна вежди.

— Така ли смяташ?

— Да. Мисля, че си се занимавал с това, защото си умеел да го правиш както трябва и защото някой трябва да го върши. От начина, по който говориш за това, работата ти е била призвание.

Той се замисли за миг.

— Не знам дали е призвание. Накрая трябваше да напусна.

— Имал си провал като профайлър ли?

Въпросът бе простичък… а отговорът — невъзможен. Той въобще не биваше да позволява разговорът да се насочи така дълбоко в бурените, с които бяха обрасли личните му проблеми.

Срещна погледа й.

— Имаше един случай. Свърши зле. След това проблемите ми — нощното потене и безсънието — се влошиха. Психиатърът в нашата фирма стигна до заключението, че вече не съм полезен член на екипа. Колегите ми мислеха, че съм станал пълен параноик. Съпругата ми заяви, че иска развод. Бях помолен да напусна. Имах избор да го направя или да бъда уволнен. Затова се оттеглих.

Той беше готов да поеме последиците от разказа си. Не бе възнамерявал да споделя толкова много неща с нея — не трябваше да го прави. Но поради някаква необяснима причина искаше тя да знае истината. Не бе сигурен какво да очаква. Шок, може би. Притеснение, със сигурност. В крайна сметка сега тя знаеше, че работи с детектив, който е бил заставен да напусне последната си работа, защото е загубил самообладанието си.

Но Шарлот просто кимна в знак на разбиране, приемайки новината по начин, който подсказваше, че я бе прозряла, преди той да й разкаже — беше я предусетила и нищо не я притесняваше.

— И затова си се преместил на запад, в Сиатъл, за да откриеш друг начин да използваш уменията си — рече тя.

Макс не беше сигурен как да отговори на този въпрос.

— Да — каза той.

— Защо избра Сиатъл?

Той отново установи, че е изненадан от въпроса й.

— Роден съм тук — обясни Макс.

— Тук ли си израснал?

— Не.

— Но усещаш връзка със Сиатъл, защото си роден тук. Разбирам.

— Мой ред е да задавам въпроси — прекъсна я той. — Как стана така, че вие двете с Джоселин сте доведени сестри?

— Баща ми умря, когато бях дете. Джоселин е загубила майка си, когато е била тийнейджърка. Майка ми и бащата на Джоселин се срещнали, когато и двамата решили да отидат на годишна среща на випуска си от гимназията. Оказало се, че двамата са имали връзка през последната година в училището, но заминали в различни университети и животът им поел по различни пътища.

— Както разбирам, старата любов е пламнала отново, когато отишли на срещата, така ли?

— Да. Двамата бяха доста щастливи заедно, но ги загубихме преди две години.

— Какво се случи?

— Бащата на Джоселин беше пилот. Имаше свой собствен самолет. Двамата с майка ми пътуваха към курорт в Колорадо. Времето се влошило над планините. Самолетът паднал. И двамата загубиха живота си.

— Съжалявам — каза Макс.

— Благодаря.

— Значи сега сте само двете с Джоселин?

Шарлот кимна и отпи малко вино.

— Предполагам, че сте се разбирали, след като родителите ви са се оженили?

— Шегуваш ли се? Първоначално се мразехме.

— Кога станахте близки? — попита Макс.

— Казвах си, че не искам да бъда приятелка с Джоселин, но истината бе, че тя беше всичко, което аз исках да бъда, това, което всяка тийнейджърка иска да бъде — готина, красива, уверена, смела. Притежаваше чувство за стил и винаги имаше приятел или поне трима потенциални кандидати. Освен това изкарваше добри оценки.

— Момиче първа класа.

— Определено. — Шарлот сбръчка нос. — Аз бях втора класа, повярвай ми.

— Всичко това е достатъчно добра причина да я ненавиждаш.

— Разбира се. Но тя имаше едно друго качество, което промени всичко. Джоселин се държеше мило с мен.

— Мило ли?

— В един момент тя започна да ме съжалява. Държеше ме под око. Например един от учениците последна година ме покани на среща. Той бе едно от момчетата първа класа. Играеше във футболния отбор. Излизаше на срещи с най-красивите момичета. Приеха го в добър университет. Безсмислено е да казвам, че бях развълнувана, когато ме покани да изляза с него. Никога не бях имала истинска среща и бях поканена от едно от най-популярните момчета в училището.

— Нещо ми подсказва, че тази история не свършва добре.

Шарлот вдигна чашата с вино и го изгледа над ръба й.

— Че какво не е наред в моята история? Но ти си прав. Не свърши добре. Поне така си мислех по онова време. Истината е, че Джоселин ме спаси. Когато й разказах кой ме е поканил на среща, тя побесня. Първоначално си помислих, че ревнува. Но тя знаеше, че мръсникът участвал в гнусно състезание с няколко други момчета от отбора. Трупаха точки, като спяха с колкото се може повече момичета през последната година в училището. Този тип, който ме бе поканил, ме смятал за лесна плячка.

— Надявам се, че си послушала съвета на Джоселин.

— След много сериозни драматични перипетии, да. Послушах я. Естествено, бях съсипана. Но дори тогава знаех, че Джоселин е много по-умна от мен, когато се стигнеше до опасните игри, които се играеха в гимназията. И тя разполагаше с едно много важно нещо, когато се опитваше да ме убеди.

— Какво бе то?

— Според психотерапевтката ми съм склонна да избягвам рисковете — каза Шарлот. — По онова време не бях наясно, че е така, просто знаех, че не съм много смела.

— Била си предпазлива?

— Ъхъ. Джоселин, от друга страна, е пристрастена към адреналина. Винаги я оставям тя да прави бънджи скокове. Във всеки случай тя ми разказа достатъчно подробности за това какво ще се случи на великата ми среща с футболния герой и успя да ме уплаши адски много. Отказах се.

— А какво се обърка с годеника? Защо Джоселин не те спаси от тази грешка?

— Добър въпрос. Брайън Конрой изглеждаше перфектен. Джоселин бе съгласна. Когато направихме анализ след случката, решихме, че и двете не сме обърнали внимание на предупредителния червен сигнал.

— Който бе?

— Че Брайън беше просто прекалено добър, за да е наистина това, за което се представяше.

Макс вдигна чашата с бира.

— Значи Джоселин невинаги е права, когато се стигне до преценката й за други хора?

— Не. Но и никой не може да бъде.

— Да, социопатите са там някъде и могат да излъжат всеки, поне за известно време.

Шарлот се намръщи.

— Напълно съм убедена, че Брайън не е социопат.

— Ще приема думите ти за истина.

— Той просто има… фобия от обвързване. Не мисля, че самият той го осъзнаваше, докато не стигна до ръба на бездната и не погледна надолу.

— Като стана дума за бивши приятели, доведената ти сестра излизаше ли с някого, преди да изчезне?

Шарлот изглеждаше изненадана.

— Еха. Ловък начин да смениш темата.

Той усети как се изчервява. За щастие в ресторанта бе доста сумрачно.

— Съжалявам — извини се той. — Понякога правя така, когато работя по някой случай.

— Скачаш от една тема на друга ли?

— Да.

— Е, отговорът е, че в последно време Джоселин не излизаше с никого конкретно. Никой не я преследва, никой не я дебне, ако това се питаш, или поне не знам да има такова нещо.

— Това щеше да е твърде лесно.

Шарлот се поколеба.

— Но има нещо, което трябва да знаеш.

— Какво?

— Ако Джоселин е привлякла вниманието на някой маниак, има много реална възможност да не ми е казала, че е преследвана. Не би искала да се тревожа за нея.

— Трябва ни повече информация. Ако имаме късмет, ще измъкнем нещо полезно от Бригс.

Двадесет и първа глава

Игън Бригс бе описал местонахождението на вилата си в големи детайли и Макс внимателно си бе водил бележки. Но толкова навътре в Каскадите^[3] нямаше улични знаци и джипиесът нямаше надеждно покритие, откакто бяха напуснали град Лоринг преди около четиридесет и пет минути.

Дърветата растяха плътно едно до друго от двете страни на тясната, криволичеща павирана лента на пътя. Гъстите листа на дърветата образуваха почти непрогледна завеса, която пречеше да забележат всякакви случайни вили или луксозни къщи, закътани в гората. Непрекъснатият дъжд не улесняваше нещата, помисли си Макс. Като спуснато тънко перде дъждът падаше върху предното стъкло на джипа.

За пътуването Макс беше взел високопроходимото превозно средство не защото бе по-впечатляващо, отколкото градската му кола, а защото се бяха запътили към планините и времето бе лошо. Ансън Салинас не беше отгледал синовете си, следвайки много правила, но бе наложил няколко, които сам бе създал. Едно от тях бе, че никога не се отива в труднопроходима територия, без да си взел няколко предпазни мерки. Джипът бе с двойно предаване. Носеха комплект за оцеляване, бутилирана вода, фенерче и няколко енергийни блокчета.

Пистолетът му беше в конзолата между двете предни седалки.

Шарлот вдигна очи от указанията, които той беше записал на лист хартия.

— Мисля, че току-що подминахме стеснението за моста — заяви тя, гледайки втренчено през прозореца.

— Мислиш ли? — Той не свали поглед от криволичещия път. — Ти отговаряш за указанията.

— Ти си този, който ги е записал. Какво означава „ОД след 1 лнт м, след това ОЛ по чак п“?

— Означава остър десен завой след като прекосим еднолентовия мост, последван от остър ляв завой по чакълест път. Струва ми се ясно.

— Разбира се. И аз не знам какво съм могла да мисля, че значи. Добре. Определено се отдалечихме доста. Трябва да обърнем и да се върнем.

— Какво те кара да си толкова сигурна?

— Защото току-що подминахме още един наблюдателен пост. В бележките си си записал нещо, което, мисля, обяснява, че ако подминем наблюдателен пост „Водопадите Рибън“, сме подминали отклонението за моста.

— Откъде знаеш, че това е бил наблюдателен пост „Водопадите Рибън“?

— Мисля, че видях водопад.

— Добре, ще ти се доверя.

Пътят бе твърде тесен, за да може да се направи обратен завой, а от дъжда банкетът от двете страни се беше превърнал в кал. Макс направи внимателно завоя на три етапа върху павирания път.

— Браво — похвали го Шарлот. — Веднъж опитах тази маневра. Не мина много добре.

— Всички си имаме по някое умение — измърмори той.

И се изненада, когато тя се засмя.

Пътуването от Сиатъл бе тежко заради дъжда и ограничената видимост, но той установи, че се наслаждава на принудителната интимност на пътешествието. Не беше много приказлив, но с Шарлот бе изненадващо лесно да се говори. А мълчанието, когато настъпеше, не го караше да се чувства неловко. Поне той не се притесняваше. Не беше сигурен как се чувства тя.

Макс бавно пое обратно надолу по криволичещия път.

Шарлот се наведе напред в седалката си, оглеждайки с напрегнато изражение обстановката през предното стъкло.

— Тук е — заяви тя. — Ето го стеснението. Виждам малкия мост.

Макс зави и внимателно прекара голямото превозно средство през стария мост от дървени трупи. Съоръжението беше еднолентово и нямаше предпазни мантинели. Съвсем близо под него течеше водата.

— Не ми харесва как изглежда реката — каза Макс. — Нивото й е доста високо. Ако този порой не престане, водата може да залее моста след няколко часа. Няма да оставаме много дълго при Бригс. Не искаме тази вечер да бъдем заклещени тук горе, в планината.

— Ако детектив Бригс има някаква солидна информация за нас, се съмнявам, че ще му отнеме дълго време да ни я сподели.

От другата страна на моста Макс зави по стръмен чакълест път, който бе осеян с дупки.

— Нямаш ли усещането, че кариерата на Бригс като служител на закона го е направила до известна степен параноичен? — попита Шарлот. — Имам предвид, че след пенсионирането си той не би могъл да избере за дом по-отдалечено от пътя място.

— Едно нещо е сигурно: никой няма да може да се промъкне и да го изненада — не и ако използва този път — отвърна Макс. — Ще чуе идването на превозното средство много преди то да пристигне.

Още няколко извивки по стария чакълест път ги изведоха до малко сечище. Голяма вила с предна веранда беше разположена в средата. Две превозни средства — сравнително нов пикап и почти толкова нов, изпръскан с кал джип — бяха паркирани близо до вилата.

Входната врата се отвори точно когато Макс спря колата си на сечището. Едър, плещест и брадат мъж се появи на верандата. Оредялата му бяла коса бе вързана на къса конска опашка. Беше облечен в избеляла карирана бархетна риза, торбести дънки и протрити работни ботуши.

Макс отвори конзолата, извади прибрания в кобур пистолет и го препаса на кръста си. Придърпа надолу провисналото си спортно сако, за да прикрие оръжието.

Шарлот изглеждаше изненадана.

— Взел си пистолет? — каза тя.

— Просто предпазна мярка. Според информацията, Бригс живее откъснат от света от известно време. Това може да промени човека.

— О. Никога не съм си помисляла, че той може да е малко луд.

— Не знаем дали е така.

Макс се пресегна към задната седалка, за да вземе непромокаемото си тънко яке, след което нахлупи бейзболната шапка над очите си.

— Готова ли си? — попита я.

— Да.

— Още нещо. Бъди учтива, но недей да ядеш или пиеш нищо, което ти предложат.

— Какво?

— В този случай има намесени наркотици. Не можем да рискуваме.

Шарлот му хвърли странен поглед. Вероятно си мисли, че съм на границата на параноята. По дяволите, може би е така.

Но Шарлот просто кимна.

— Добре.

Тя вдигна качулката на анорака си и отвори вратата.

Той слезе, измъквайки се иззад волана, и притича до предницата на джипа. Заедно с Шарлот бързо се отправиха към подслона на верандата.

— Детектив Бригс? — каза Макс.

— Пенсиониран съм. Наричай ме Игън. Ти сигурно си Кътлър. Съжалявам за времето. Ужасен ден да шофираш из тези планини. Не знаех, че бурята ще стане толкова свирепа. Ще изненада много хора.

Гласът се съчетаваше с човека: плътен, кънтящ и внушаващ властност, което, както добре знаеше Макс, често се среща у хората, които имаха дълга кариера като служители на закона.

— Макс Кътлър — представи се Макс. — Това е Шарлот Сойер.

— Аз съм доведената сестра на Джоселин Прует — допълни Шарлот. Тя свали качулката на якето си. — Благодаря ви, че днес отделихте от времето си, за да говорите с нас, господине.

— Да, не че имам нещо друго планувано за този следобед — отвърна Игън. — Не и в това време. Реших, че вие двамата сте дяволски сериозни, ако сте готови да дойдете с кола чак дотук. Заповядайте вътре. Жена ми прави кафе.

Двадесет и втора глава

— Нека да изясним това — каза Игън. — Смятате, че смъртта на Луиз Флинт може да е свързана със стар случай на изнасилване в университета „Лоринг“?

— Към този момент е просто още едно предположение, което се опитвам да проверя — отговори Макс. — Госпожица Сойер ми помага, защото доведената й сестра не е на разположение.

Игън се намръщи.

— Нещо случило ли се е с госпожица Прует?

Слава богу, че се бе подготвила за този въпрос, помисли си Шарлот. Макс беше пределно ясен от самото начало, че по време на срещата те няма да издават никаква друга информация, освен тази, която бе абсолютно нужна. Но той не бе убеден, че тя ще успее да излъже достатъчно добре, за да заблуди бивше ченге, затова я беше накарал да упражни няколко неща по пътя от Сиатъл.

— Не, тя е добре — отвърна Шарлот. Беше горда от хладния, спокоен начин, по който произнесе думите. — Но отпътува на дълга едномесечна почивка в манастир. Не мога да се свържа и затова съм тук вместо нея. Зная, че тя ще иска да бъде информирана за всички развития.

— Да, да, ами нека само да изясня, че аз никога не съм се съмнявал в историята на доведената ви сестра за изнасилването — заяви Игън. Той се облегна в големия фотьойл и подпря глезените си, които бяха покрити от ботушите, върху ръчно избродираната на вид материя на табуретката. — Видях, че е ужасно изплашена и категорично имаше кървави белези отстрани на врата си. Обясни, че на това място нападателят опрял острието на ножа.

Шарлот внимаваше да не поглежда към Макс. Страхуваше се, че ако го стори, ще разкрие бушуващите в нея чувства. Спомняше си твърде добре колко яростно и с каква болка сестра й бе описвала как детективът, който отговарял за случая, отново и отново намеквал, че изнасилването е станало по взаимно съгласие — просто малко опасен секс, при което нещата са излезли извън контрол.

— Успя ли полицейското управление на Лоринг да намери някакви следи? — попита Макс.

Той зададе въпроса някак небрежно и професионално, помисли си Шарлот. Сякаш вярва на всичко, което Бригс казва.

Влажният й анорак бе окачен на закачалка близо до входната врата. Якето на Макс бе до него. Той не беше свалил спортното сако, което му стоеше толкова зле. Не го беше разкопчал, за да прикрие пистолета.

Обзавеждането на вилата бе истинска версия на това, което дизайнерите обичаха да наричат народен стил. Здравата дървена маса за хранене изглеждаше ръчно направена. Същото се отнасяше за завесите и килима. Истински цепеници, а не газ, горяха в камината. На различни места в стаята имаше фенери, което говореше, че обитателите на вилата бяха свикнали електричеството да спира по време на бури.

Имаше телевизор, закачен за сателитна чиния и домашен телефон с наземна линия, но Шарлот не видя и следа от мобилни телефони или компютри. Семейство Бригс полагаха големи усилия да живеят изолирани, без да прекъсват всички връзки с външния свят.

Единственото, което подсказваше, че някога те са имали по-стандартен живот, бяха снимките, поставени в рамки по полицата на камината. На едната се виждаше много по-млад Игън Бригс, облечен в полицейска униформа. Той се усмихваше гордо и властно бе прегърнал с ръка съпругата си Роксан. Дългата й руса коса се вееше от вятъра и тя изглеждаше много красива. Също така изглеждаше много по-млада от съпруга си.

Другите две снимки бяха на красив младеж — син, реши Шарлот. На първата снимка той беше облечен в тога на абитуриент. Ухилен с широка усмивка, която говореше „нямам търпение да се сблъскам с бъдещето си“.

На втората снимка се виждаше същият млад мъж няколко години по-късно. Беше се облегнал на парапета на верандата на вилата и вече не се усмихваше. Имаше нещо сърдито в начина, по който раменете му висяха прегърбени. Изглеждаше сякаш е ядосан, че е бил принуден да позира за снимката. Или може би просто ядосан на света, помисли си Шарлот.

— Нищо съществено — отвърна Игън на въпроса на Макс. — Мисля, че си спомням, че имаше две общоприети теории по това време. Нищо лично, госпожице Сойер, но едната от тези хипотези бе, че Джоселин Прует е участвала в някаква отвратителна секс игра, която в един момент й се е сторила прекалено груба.

Шарлот стисна подлакътника на стола си.

— Доведената ми сестра никога не си е падала по секс игри с връзване и доминация.

Беше наясно, че Макс й бе хвърлил предупредителен поглед, но не можеше да се сдържи. Някой трябваше да защити Джоселин, която не бе тук, за да го направи сама.

Игън въздъхна тежко.

— Както казах, вярвах на госпожица Прует. Но никой друг не ме подкрепи. Според хората, с които разговаряхме тогава, тя имаше репутацията на човек, когото бихте могли да наречете необуздан. На авантюристка.

Шарлот поклати глава.

— Подобни авантюри никога не са я занимавали.

Роксан Бригс се появи от кухнята. Тя беше все така висока, но сочната закръглена фигура, която бе притежавала, когато бе позирала за снимката върху полицата на камината, беше напълняла с времето. В един момент тя беше приела да изглежда като богинята майка. Беше облечена в дълга рокля, тип кафтан, украсена с ярки цветни пръски. Русата й коса наскоро беше започнала да посивява. Спускаше се сплетена на дебела плитка надолу по гърба й.

Тя наблюдаваше Шарлот със сериозен незаинтересован поглед и й предложи дървен поднос, на който имаше две чаши, от които излизаше пара.

— Кафе? — попита тя с шепнещ глас, който сякаш не съвпадаше с обема и височината й.

Това бе, замисли се Шарлот, първата дума, която Роксан бе произнесла, след като преди малко мълчаливо се бе запознала с нея, като само бе кимнала с глава.

— Да, благодаря — отвърна Шарлот и взе една от чашите.

— Сметана и захар? — попита Роксан.

— Не, благодаря — отговори Шарлот.

Роксан предложи другата чаша на Макс.

— Благодаря — каза той и взе кафето. — Без сметана и захар.

Роксан остави празния поднос върху ръчно издяланото и полирано парче дърво, което служеше за масичка за кафе. Тя се настани върху един диван с прекомерно натъпкана тапицерия.

Макс се обърна обратно към Игън.

— Казахте, че е имало две основни теории за престъплението. Каква беше втората?

— Изключих възможността за секс игри с връзване, защото прецених, че ако госпожица Прует е участвала в такова събитие, вероятно е щяла да познава нападателя.

— Той бил закрил очите й — обади се Шарлот. — Нахлузил чувал върху главата й и я заплашил, че ще я удуши.

— Знам, но все пак, ако тя беше правила редовно секс с него, съществуваше вероятност да има нещо у него, което тя би могла да разпознае. Също така, ако е имало подобен секс клуб, който е действал в кампуса, съм убеден, че щях да открия някого, който да знае нещо по въпроса. Университетът на Лоринг бе малък по онова време и градът не беше съвсем голям. Като се замисля, той и сега не е.

— Прав сте — намеси се Макс. — Би било трудно да запазиш в пълна тайна клуб за секс игри.

Игън кимна.

— Затова накрая възприех втората теория — че госпожица Прует е била жертва на сериен изнасилвач, който успява да се укрива, като се мести от кампус в кампус.

Шарлот отвори уста да каже, че Джоселин винаги е била убедена, че нападателят е някой, който добре е познавал кампуса. Но Макс й хвърли бърз поглед да си мълчи. Този път тя го послуша.

За няколко секунди Макс сведе очи към кафето си, сякаш премисляше информацията, която Игън бе споделил с тях. Когато вдигна поглед, изражението му беше неразгадаемо.

— Сигурен ли сте, че не може да е бил някой местен? — попита той.

— Повярвайте ми, прегледахме много детайлно тази възможност — отговори Игън. — Говорихме с много студенти, мъже и жени. Също така разпитахме няколко преподаватели и персонала. И до ден днешен съм убеден, че онзи, който е нападнал Джоселин Прует, се е преместил другаде. Ако досега не е бил заловен по някое друго обвинение, вероятно още върши посегателства.

— Подобни типове не се отказват — добави Макс.

Игън поклати глава.

— Не.

Шарлот стисна по-здраво чашата си.

— Сестра ми вярва, че е била следена, преди да бъде нападната. Явно изнасилвачът е познавал навиците й. Нападнал я е на такова място по пътя й, където е била най-уязвима. Това не означава ли, че е бил някой, който е познавал кампуса добре?

Игън й хвърли печален поглед.

— Означава, че някой е проучил кампуса, но не значи, че е следял сестра ви. По-вероятно е той да е избрал жертвата на случаен принцип. Всяко момиче, което е минало по този път в онази нощ, е било потенциална мишена. Джоселин Прует се е оказала не където трябва в неподходящо време.

Шарлот понечи да възрази, но Макс остави чашата с кафето така енергично, че успя да привлече вниманието й. Тя затвори уста. Това бе неговата експертна област, помисли си тя. Трябваше да остави човека да си върши работата.

— Има някои отличителни елементи в случая — каза Макс. — Опознаването на територията, нападението отзад, чувала, нахлузен върху главата, и употребата на нож подсказват внимателно обмислен план. Този тип има стратегия.

Игън изсумтя.

— Ако приемем, че така се е случило.

— Какво трябва да значи това? — поиска да узнае Шарлот.

Той й хвърли съчувствен поглед.

— Работата е там, че хората, които са обект на сериозно насилие и травми, често изпитват затруднения да си спомнят подробности за престъплението и това как точно е станало.

Шарлот се сдържа и не отвори уста, но това не й бе лесно.

Игън се обърна отново към Макс:

— Съгласен съм с вас. Да предположим, че госпожица Прует наистина си спомня детайлите правилно и нападателят е имал план. И е щял да го използва отново и отново, защото планът му е сработвал. Само че нямаше други оплаквания в полицията от кампуса или от град Лоринг. Повярвайте ми, следях внимателно за всяко нападение, което бе дори само донякъде подобно. Нищо не привлече вниманието ми. Затова си мисля, че се е преместил.

— А имаше ли нападения на други места в района? — попита Макс.

— Известно време преглеждах докладите за изнасилвания от кампуси из целия Тихоокеански Северозапад — обясни Игън. Той постави лактите си върху страничните облегалки на стола и сключи пръсти. — Същата година имаше още две, при които можеше да се намерят съвпадения. И двете се бяха случили в други университетски кампуси. И в двете имаше нож и завързване на очите.

— Някой бил ли е заловен? — попита Шарлот.

— Не, за съжаление. — Игън стисна зъби. — Следях нещата, но никой не беше арестуван. Никога не се появиха сериозни заподозрени. Както вече казах, ако човекът, нападнал тези две жени, е същият, който е изнасилил Джоселин Прует, то той е бил достатъчно умен, за да се мести от кампус в кампус. За известно време дори смятах, че ще мога да го открия, но следата изстина след втория доклад. Нямаше повече нападения с подобни характеристики.

— Но не смятате, че той се е отказал, нали? — попита Макс.

Игън поклати глава.

— Не. Но, както обясних, възможно е да е бил арестуван за някакво друго обвинение и да лежи в затвора. По дяволите, възможно е също и да е отишъл в друг щат. Досега може да е в другия край на страната. Когато има намесени огромни разстояния, няма подходящ начин да проследиш подобни престъпления.

— Не — съгласи се Макс. — Няма.

Странно затишие се настани вътре във вилата. Шарлот внезапно долови приглушеното блъскане на вятърните камбанки, които висяха на верандата. Вятърът отново се усилваше. Тя погледна към Роксан Бригс. Жената изглеждаше замръзнала на място. Вторачи се в Макс.

Игън бе този, който наруши мълчанието. Той впери поглед през прозореца.

— Времето отново се променя — рече той. — Не е зле да вземете решение да слезете от планината, преди нещата да се влошат твърде много.

Роксан се размърда.

— Те дори не са си изпили кафето, Игън.

Игън се намръщи и сякаш се готвеше да каже нещо, но точно в този миг, като по поръчка, светлините премигнаха и изгаснаха. Вилата се потопи в ранен сумрак.

Роксан се сепна, след което се изправи.

— И ето, електричеството пак прекъсна.

Игън изпъшка и се надигна от стола.

— Опасявам се, че това са обичайните проблеми по време на буря. Токът винаги спира. Е, затова са измислили генераторите.

— Ще запаля фенерите — каза Роксан.

Тя се придвижи през тясното пространство, отиде до масата за хранене и запали клечка кибрит. От една петромаксова лампа лумна светлина.

— Ще отида да запаля генератора. — Игън отново погледна към Макс. — Карайте внимателно надолу по планината. Цяла седмица имаше силни валежи. Реките и потоците са вдигнали нивата си. В подобни бури често има свлачища и паднали дървета. От време на време някой мост бива отнесен от водата.

— Ясно. — Макс се изправи на крака. — Благодаря за информацията. Ще си тръгваме.

Шарлот остави настрана недокоснатото си кафе и се изправи. Роксан й подаде връхната дреха, без да изрече и дума. Макс облече якето си и нахлупи шапката над очите си.

— Само още нещо, преди да потеглим — обърна се той към Игън. — Наскоро някой друг свързвал ли се е с вас във връзка с този стар случай?

— Не — отвърна Игън. — От години вие двамата сте първите, които питат за него. Защо?

— Просто съм любопитен — обясни Макс. Той подаде на Игън визитка. — Ако се сетите за нещо друго, ще съм ви благодарен, ако ми се обадите.

— Ще го направя — обеща Игън. Той отвори входната врата. — Направете ми услуга — дръжте ме в течение. Наистина бих искал да знам дали разследването ви ще има успех. След всичките тези години ще е хубаво да получа някои отговори.

— Ще поддържаме връзка — каза Макс. Той погледна към Шарлот. — Готова ли си?

— Готова съм.

Тя излезе отвън на покритата веранда. Макс я последва.

Бързо слезе по стълбите. Вятърните камбанки се блъскаха и звънтяха, създаваха мрачна, плашеща музика. Дъждът намаляваше, но вятърът се усилваше. Атмосферата кипеше от буйна енергия. Шарлот бе много доволна, че си тръгват.

Бързо се запъти към джипа. Макс се движеше пред нея. Тя знаеше, че той ще й отвори вратата за мястото до шофьора.

— Аз ще се оправя — каза Шарлот.

Махна му с ръка, отвори вратата и скочи на седалката.

Макс заобиколи предницата на колата, настани се зад волана и запали двигателя. Спря се колкото да свали якето и сакото си. Тя забеляза, че не свали кобура на пистолета.

Шарлот свали анорака си и спретнато го постави на пода на задното отделение, за да се суши.

Макс включи джипа на скорост и внимателно го подкара надолу по стръмната чакълеста пътека.

Роксан Бригс, осветена от блясъка на фенера, бе на прозореца и ги гледаше как си тръгват.

— Това е една нещастна жена — заяви Шарлот.

Двадесет и трета глава

Шарлот се завъртя отново в седалката си и огледа пейзажа през предното стъкло. Дъждът все още валеше… Пътуването до Сиатъл щеше да е дълго.

Осъзна, че тревожното усещане, което вледеняваше нервите й през последните два дни, е станало по-интензивно по време на срещата с Игън Бригс.

— Бригс като че ли не знае нищо за Луиз Флинт — каза тя след известно време.

— Така е — потвърди Макс. — Не знае.

— Той дори не разпозна името й, така че очевидно не е идвала в Лоринг, за да говори с него.

— Очевидно.

— Предполагам, че това не е много изненадващо. В крайна сметка Бригс се е пенсионирал. Луиз не е имала причина да го търси.

— Освен ако не е смятала, че има някаква следа за мъжа, който е нападнал Джоселин. В такъв случай изглежда вероятно да е искала да говори с ченгето, което се е занимавало със случая.

— Точно както ти искаше да разговаряш с него — каза Шарлот.

— Точно така. — Макс намали скоростта, за да заобиколи паднал клон на дърво. — Но може би Луиз Флинт е имала друга причина да пътува до Лоринг.

— Имаш ли някаква представа каква може да е тя?

— Все още не.

— Може би се е натъкнала на някаква информация, която я е убедила, че нападателят на Джоселин все още живее в района. — Шарлот направи пауза. — Но защо ще се опитва да разследва сама?

Макс й хвърли поглед.

— Ти нали не смяташ, че Луиз е била от онзи тип хора, които се опитват да разследват сами?

Шарлот се замисли за миг.

— Ако трябва да съм честна, не познавах Луиз достатъчно добре, за да мога да предскажа действията й. Но мога да те уверя, че Джоселин не би искала Луиз да поема рискове от нейно име.

Макс смени предавката и намали скоростта на джипа още малко, за да се справи с лошия път.

— Може би Луиз не е осъзнавала, че поема риск — предположи той.

— Или може би тя наистина е отишла до Лоринг поради друга причина, която няма нищо общо с Джоселин.

— В такъв случай се връщаме към теорията за случайностите, а това не ми се вярва — заяви Макс.

— Не че искам да сменя темата, но господин и госпожа Бригс не ти ли се сториха малко ексцентрични?

— Доста пенсионирани ченгета са малко ексцентрични — обясни Макс. — Познавам няколко такива. Това, което ме притеснява, е, че Бригс демонстрира почти нулев интерес към Луиз Флинт.

Изненадана, Шарлот се завъртя в седалката си.

— Какво имаш предвид? Той каза, че тя не се е свързвала с него. Защо ще се интересува от жена, която никога не е срещал?

— Защото изминахме целия този път, за да го питаме за нея. Защото повдигнахме въпроса за случая с нападението на Джоселин. И най-вече, защото Луиз Флинт е мъртва. От моя опит знам, че ченгетата обръщат внимание на подобна информация.

— Смяташ, че той трябваше да прояви по-силно любопитство към Луиз?

— Да, смятам. И има още нещо, което не ми хареса.

— Какво? — поиска да узнае Шарлот.

— Бригс твърди, че е следял за доклади за нападения срещу жени с подобни характеристики като тези, които е използвал нападателят на Джоселин.

— Да. Той каза, че имало само още два случая през онази година и след това са спрели. Ти бе този, който ми обясни, че престъпниците не променят много методите си.

Макс погледна в огледалото за обратно виждане и леко се намръщи. След това върна вниманието си върху неравния път.

— Не — каза той. — Но понякога умните престъпници подобряват начина си на действие.

— Накъде биеш с това?

— Възможно е завързването на очите да е част от фантазията на нападателя. Но ако е просто начин да постигне целта си — ако това е част от стратегията му? Ами ако целта му просто е била да се увери, че жертвата е безпомощна, и да е сигурен, че тя няма да е в състояние да опише нападателя?

— Което ще рече?

— Което ще рече, че има и други начини да се постигнат тези цели. Наркотици например.

Шарлот затаи дъх.

— Тази теория разкрива някои наистина плашещи вероятности.

— Да, така е. Ти каза, че причината случаят на сестра ти да се окаже дълбоко замразен в папката е, че кутията с уликите е изчезнала.

— Вярно.

— Ами ако някой е направил така, че тя да се е изгубила?

Шарлот беше потресена, осъзнавайки тази възможност.

— Да не би да смяташ, че Бригс може да е унищожил кутията с уликите?

— В момента просто си жонглирам с верижни триони. Но според това, което открих онлайн, Игън Бригс се е пенсионирал по-малко от година след като случаят на сестра ти нямал никакво развитие.

Шарлот бавно въздъхна.

— Бригс постоянно ни повтаряше, че вярва на историята на Джоселин за нападението. Но Джоселин бе убедена, че той не й вярва. Все пак защо би стигнал толкова далеч, че да направи така, че кутията с уликите да изчезне?

— Ти ми спомена, че управата на университета е упражнила голям натиск върху местните ченгета.

— Да, но умишлено да се унищожат улики? Това е… смайващо.

— Няма да е за пръв път хора с власт да разчитат на местната полиция, че ще вземе мерки някое престъпление да изчезне от хоризонта. На Бригс може и да не му е харесало, но ако е нямал подкрепата на началниците си, не е имало много какво да стори по въпроса. Може би няма нищо общо с изгубената кутия с улики. Но фактът, че е изчезнала, остава.

— А и както и да го погледнеш, той трябваше да покаже повече интерес към смъртта на Луиз Флинт.

— Вярно.

— Тогава защо ни покани тук и се преструваше на услужлив? — попита Шарлот.

— Сещам се за две причини. Може да се е надявал да ни убеди да спрем да се занимаваме с Лоринг като хипотеза в нашето разследване.

— А втората причина?

— Искал е да види колко знаем и да разбере накъде сме се запътили.

— Значи, докато сме се опитвали да извлечем информация от него, той е правил същото с нас.

— Това е просто теория. — Макс отново хвърли поглед към огледалото за задно виждане. — Изглежда, че не сме единствените, които се опитват да слязат от тази планина, преди най-лошият момент от бурята да настъпи.

Беше късен следобед, но в планината сумракът се бе спуснал рано. Когато Шарлот погледна в страничното огледало, видя лазерно ярките предни фарове на друго превозно средство да проблясват за кратко.

Чифтът лъчи изчезна, когато Макс взе още един тесен завой. Тя се обърна в седалката си и погледна през задното стъкло.

Фаровете на другата кола отново се появиха, този път по-близо.

— Прилича на същия джип, който видяхме паркиран пред вилата на Бригс — каза Шарлот. — Който и да е, кара ужасно бързо в такива условия.

— Да. — Макс хвърли още един бърз поглед в огледалото за задно виждане, за да прецени ситуацията, след което се концентрира върху шофирането си. — Така е.

— Може би Бригс се опитва да ни настигне, защото си е спомнил нещо за случая.

— Наистина ли вярваш в това?

— Ами не. — Тя спря погледа си върху суровото лице на Макс. — Мислиш, че може да имаме сериозен проблем, нали?

— Да, мисля, че имаме сериозен проблем.

Той погледна още веднъж в огледалото.

— Който и да е, няма да рискувам да се опитвам да му избягам. Не познавам пътя толкова добре, колкото него, а и видимостта е твърде малка. Затова ще трябва да изскочим от колата.

Шарлот си пое дълбоко въздух.

— Добре — съгласи се тя.

— Готова ли си?

— Не е като да имам по-добър план. Така че, да, готова съм.

— Скоро наближаваме моста. От тази страна няма прикритие, но дърветата са доста гъсти от другата страна. Веднага щом прекосим, ще спра. Приготви се да скочиш навън, когато ти дам сигнал. Тръгни към дърветата. Ясно?

— Да — потвърди тя.

— Аз ще вървя плътно след теб. Ако той слезе от колата, за да ни гони, ще имаме предимство с толкова много места, където да се скрием.

Нищо друго като че ли не можеше да се предложи, затова тя не каза нищо. Макс влезе в тесен завой, като даде газ по външния вираж. Тя осъзна, че той се опитва да спечели малко време, за да прекосят моста и да се скрият в подслона на дърветата.

Тесният мост внезапно се появи. Сега нивото на реката изглеждаше още по-високо. Само още шестдесет секунди, помисли си Шарлот. Това бе цялото време, което им трябваше.

— По дяволите — много тихо изруга Макс.

И започна да намалява скоростта.

Шарлот отвори уста, за да го попита защо си е променил решението. Тогава видя огромното дърво, което бе паднало на пътя от другата страна на моста. То бе блокирало тесния павиран път точно толкова ефективно, колкото и тухлена стена.

Предните гуми на джипа вече бяха на моста.

— Дръж се — нареди Макс.

Той включи рязко на задна и успя да изтегли няколко метра назад колата, като застана под ъгъл от лявата страна на пътя.

Колата на Бригс изскочи с голяма скорост от последния завой преди моста. Шофьорът навярно мигновено бе осъзнал ситуацията. Намали, но не достатъчно. Шарлот разбра, че той се беше насочил към джипа на Макс.

Макс натисна бутона, за да свали страничните стъкла.

— Ще ни избута в реката — обясни Макс. — Хвани се за дръжката и се приготви. Въздушните възглавници вероятно ще се активират. Не разкопчавай предпазния колан, преди да паднем във водата.

Нямаше време да се мисли за това, което се случваше. Шарлот се пресегна и стисна дръжката, като се надяваше това да не се окаже смъртоносна хватка. Преди да успее да зададе някакъв въпрос, Бригс удари отстрани джипа с достатъчно сила и той прелетя напред и падна от калния речен бряг във водата.

Експлозията от отварящите се въздушни възглавници бе мигновено последвана от удара при приземяването. Няколко секунди Шарлот не успя да се ориентира. Чуваше как Макс издава заповеди и ги следваше сляпо.

— Предпазният колан — рязко извика той.

Тя заопипва колана и го разкопча.

— Страничното стъкло — викна той. — Няма да можеш да отвориш вратата. Каквото и да правиш, не се отделяй от колата.

Тя успя да се измъкне наполовина през отвореното странично стъкло.

— Хвани се за дръжката на вратата — нареди Макс. — Не се пускай.

Тя се пресегна надолу, трескаво опипвайки да намери външната дръжка на колата. По чудо успя да се справи.

— Хванах я — извика Шарлот.

Макс я избута навън през страничното стъкло. Шокът от студената вода я блъсна с такава парализираща сила, че не можеше да си поеме въздух.

— Не пускай дръжката — отново повтори Макс.

— Няма.

Тя осъзна, че той не я беше последвал. Вместо това се бе промъкнал на задната седалка, опитвайки се да стигне до нещо в багажника.

Водата пълнеше вътрешността на джипа много бързо.

— Макс — извика тя. — Какво правиш?

— Тук съм — отвърна той.

Появи се през задното стъкло зад нея.

Джипът вече бе здраво грабнат в хватката на реката. Водата го носеше бързо надолу по течението, далеч от моста.

Тя погледна назад за последен път и съзря Игън Бригс. Той бе слязъл от колата и стоеше на моста. В ръката си държеше пистолет. Видя как се прицелва.

Стори й се, че чува пукот от изстрела, но в следващия миг реката ги понесе на завоя и излязоха извън зрителното поле на моста.

Двадесет и четвърта глава

— Ще се качим върху колата — заяви Макс. — Просто прави каквото ти кажа. Разбра ли?

— Да.

Той си помисли, че гласът й вече звучи по-спокойно. Погледна я по-внимателно, като набързо прецени как е. Трябваше да е наясно дали е изпаднала в паника. Това би усложнило всичко още повече.

Изглежда, ясно съзнаваше какво прави той.

— Добре съм — рече Шарлот. — Ще се паникьосам по-късно.

— Добър план — одобри той.

Адреналинът се бе покачил, реши той. Като него и тя сега се беше съсредоточила напълно върху това как да оцелеят.

— Аз ще съм пръв — каза той.

Водата бе достигнала ръба на предните странични стъкла, защото теглото на тежкия двигател влечеше надолу предницата на джипа. Все още имаше достатъчно въздух във вътрешността на превозното средство, за да задържи джипа, който щеше да се носи над водата още две минути, но не повече.

Макс стисна рамката на задното стъкло с една ръка и се пресегна да се улови за багажника с другата. Подпирайки единия си крак в долния край на рамката на задното стъкло, той се издърпа върху капака на колата. Не беше лесно, защото прогизналите дрехи и ботушите му бяха като оловни тежести.

Когато се увери, че се е уловил здраво, приклекна, наведе се над ръба и се пресегна надолу.

— Подай ми лявата си ръка — нареди й той. — Но не се пускай от дръжката на вратата, преди да ти кажа.

Тя се пресегна. Макс сключи пръсти около китката й.

— Хванах те — каза той. — Пусни дръжката на вратата. Опитай се да сложиш единия си крак върху долния край на рамката на задното стъкло за опора.

Шарлот вече се бе преместила. Успя да закрепи крака си върху долния край на рамката на задното стъкло, точно както бе сторил той.

Макс я издърпа от водата върху покрива на джипа. Тя бе останала без дъх от изтощение и бе мокра до кости, но коленичи върху багажника и го погледна.

— Сега се надяваме да стигнем до някой водовъртеж, нали? — попита тя.

— Да не си правила подобно нещо и преди?

— Не. Но преди няколко седмици взех няколко урока по каране на каяк. Знам какво става във водовъртежите.

— Добре, това е много добра новина.

Той си позволи леко да въздъхне. Нямаше да му се налага да обяснява принципите на хидродинамиката. Всеки, който бе прекарал известно време в река, разбираше какво става във водовъртежите. Те се формираха, когато водата се сблъскаше с обект като някой камък. Ефектът на водовъртежа се създаваше от далечната страна на препятствието, като се получаваше обратно течение. Ако те успееха да влязат във водовъртеж близо до бреговете на реката, имаше немалък шанс обратното течение да ги изтласка навън.

Макс свали колана си и направи хлабава примка около кръста на Шарлот.

— Когато аз скоча, ще скочиш и ти — обясни той. — Ще държа колана, за да не можем да се разделим.

Тя кимна.

Носен от силното течение, джипът бавно се завъртя, изписвайки дъга, чиято опорна точка бе тежката предница. Макс огледа реката. Водовъртежите често се формираха веднага след бент или естествено препятствие.

— Задават се няколко големи камъка — рече той. — Би трябвало да има водовъртеж веднага след тях. Приготви се да скочиш.

Джипът се блъскаше по пътя, на места остъргваше дъното и лениво се поклащаше на едната и другата страна. Колата бе почти изцяло под вода.

Джипът бе повлечен покрай камъните като на забавен кадър. Макс видя промяната на повърхността на водата, която свидетелстваше, че има водовъртеж, и стисна здраво кожения колан.

Преминаха покрай камъните.

— Сега — извика той.

Шарлот не се поколеба. Озоваха се в застоялата вода от далечната страна на скалите. За няколко секунди той се притесняваше, че е объркал сметките. Но успя да намери опора под краката си. Усети, че и Шарлот е запазила равновесие.

Бяха близо до брега на реката. Водата бе сравнително плитка, а водовъртежът, който се бе образувал до камъните, ги предпазваше от силното течение.

Заклатушкаха се на калния бряг и излязоха на пътя. Усетиха хладния въздух като полъх от фризер. Шарлот трепереше. Той също. Беше време да спре да се притеснява, че ще се удавят, и да започне да мисли за опасността от хипотермия.

— Трябва да намерим някъде подслон — каза той. — Дъждът намалява, но вятърът се усилва.

Шарлот се огледа.

— Минахме покрай няколко вили и две затворени луксозни къщи по пътя към мястото на Бригс.

— Ясно. Да тръгваме. — Той извади два малки пакета изпод ризата си. — Ето, вземи единия.

Тя пое единия от пакетите.

— Термоодеяла за спешни случаи?

— Държа ги на сигурно място в комплекта за оцеляване. Не успях да взема целия проклет комплект, но одеялата ще ни помогнат да се предпазим от измръзване, докато намерим подслон.

Те разгънаха тънките като хартия спасителни одеяла и ги увиха около плещите си. Тръгнаха надолу по пътя.

— Само от любопитство — обърна се към нея Макс, — какво те накара да се запишеш в курса по гребане с каяк?

— Психотерапевтката ми каза, че имам нужда да се науча да бъда по-спонтанна. Един от обитателите на „Рейни Крийк Гардънс“ предложи да пробвам гребане с каяк. Милдред ми обясни, че го е правила в продължение на години. Каза ми, че е страхотен начин да се срещнеш с мъже, които обичат да са сред природата.

— И как се развиха нещата при теб?

— Всъщност доста добре. Ето ме тук сред невероятната природа — с мъж.

Двадесет и пета глава

В общи линии пътят следваше реката. Щеше да е лесно и приятно изкачване, ако денят бе топъл и слънчев. Но с вятъра и дъжда пътуването беше опасно и изморително. Тънките термоодеяла задържаха част от топлината, излъчвана от телата им, но предлагаха минимална защита.

Вятърът извиваше тежките клони на дърветата. Имаше реален риск някой от големите клони да се счупи и да рухне на земята. Потенциално те бяха смъртоносни сами по себе си, но имаше и допълнителен проблем. Част от падащите клони почти със сигурност щяха да съборят електрически жици, които на свой ред бяха сериозна опасност.

В един момент трябваше да прекосят през гората, за да избегнат свлачище, което беше блокирало пътя.

— Мислиш ли, че Бригс ще тръгне след нас, за да види дали сме се измъкнали от реката? — попита Шарлот.

— Дявол да го вземе, нямам представа. Ще му се наложи да премести онова дърво, което беше блокирало моста, преди да тръгне подир нас с колата си. Това няма да е лесно. Съмнявам се, че ще се опита да ни преследва пеша, защото реката се движеше твърде бързо. Джипът ми отдавна си замина. Дори и да предполага, че сме оцелели, вероятно няма представа къде да започне да ни търси. Мисля, че вероятно вече се е върнал обратно във вилата си, като е решил, че и двамата сме се удавили в реката. В неговите очи ние сме просто двама души, свикнали с градския живот, които не биха могли да знаят как да оцелеят в неговия свят.

— Вероятно.

— Няма как да е сигурен обаче.

— Знаеш ли, това е едно от нещата, заради които ти се възхищавам, Кътлър. Никога не проявяваш излишен оптимизъм.

— Излишният оптимизъм може да стане причина да те убият.

— Не ми напомняй. — Тя го погледна. — Мислиш ли, че Бригс е пълна откачалка?

— Не. Мисля, че той е корумпирано ченге, което е взело пари преди много време, за да направи така, че една кутия с улики да изчезне.

— Копеле.

— Копеле, което сега се опита да убие двама души.

— Нас.

— Той също така е свързан със смъртта на Луиз Флинт.

— Мислиш ли, че той я е убил?

— Мисля, че е възможно.

— Значи, има и трета вероятна причина, поради която ни беше поканил на разговор.

— Каква? — попита Макс.

— Ти каза, че има две вероятности защо Бригс може да се е опитал да бъде услужлив. Искал е да види колко знаем и накъде сме се насочили с нашето разследване. Но изглежда, че има и трета причина — той е планирал да ни убие, ако е стигнал до извода, че знаем твърде много или че ще усложним неговото положение.

— Не. — Макс й помогна да се изкатери над едно паднало дърво. — Не мисля, че е планирал да ни убие. Мисля, че решението да се опита да се отърве от нас е било взето в последния момент. Паникьосал се е, защото е осъзнал, че ще подновим разследването по стария случай с доведената ти сестра.

— Защо просто не се опита да ни застреля?

— По две причини. Първата е, че щеше да му е трудно да обясни какви са тези трупове.

— А втората причина?

— Той знаеше, че съм въоръжен.

— Как?

— Той е бивше ченге. Знаеше защо не свалих сакото си.

Накрая намериха вилата почти случайно. Беше скрита зад няколко дървета. Пътят, който ги отведе до нея, бе отмит от дъжда. Макс забеляза малката сграда, когато под порива на вятъра няколко клона се разтвориха за кратко.

Беше малка постройка с една спалня, камина от камък и кухничка. Не беше трудно да се счупи ключалката на задната врата. Макс се захвана да запали огън, докато Шарлот отиде в спалнята, за да види какво може да открие като одеяла. Всичко по реда си. Трябваше да се стоплят.

Едно нещо стана ясно през този следобед, помисли си Макс. Шарлот не бе от типа хора, които хабят много енергия да се оплакват от дадена ситуация, която нямаше как да бъде променена сполучливо. Знаеше как да избира приоритетите си. Той харесваше това в нея, харесваше го много.

И двамата се смятаха за типа хора, които упорито продължават да крачат напред, въпреки трудностите. Но имаше мигове в живота, когато умението да продължаваш напред въпреки трудностите бе много полезна черта от характера. Благодарение на това, реши той, можеха да оцелеят през нощта и при слизането от проклетата планина.

Когато Шарлот се върна в малката всекидневна, той вече беше запалил огъня.

— Не е хотел „Риц“ — каза Макс. — Но ще свърши работа.

— Няма нищо по-хубаво от това да си у дома — каза Шарлот.

Двадесет и шеста глава

— Никой досега не се бе опитвал да ме убие — заяви Шарлот. — Такова преживяване няма как да не промени живота ти.

— Определено, ако приемем, че ще оцелееш.

— Да, ами ние успяхме, благодарение на теб.

— Все още не сме в безопасност — отбеляза Макс.

Той държеше в ръцете си чаша с изстинало кафе и обмисляше стратегия как да изкарат безопасно нощта и сутринта да се върнат обратно в цивилизацията.

Двамата с Шарлот седяха на столовете, които бяха придърпали близо до голямата камина. Бяха увити в юргани, които намериха в спалнята. Дрехите им бяха окачени върху всякакви мебели, наредени край камината. Той бе направил всичко по силите си да изсуши и почисти пистолета си. Сега оръжието лежеше на ръка разстояние върху пода до стола.

Мобилният му телефон, закачен за колана в непромокаем калъф, като по чудо бе оцелял, макар че нямаше достъпни мрежи. Телефонът на Шарлот беше останал в ръчната й чанта, която бе потънала заедно с джипа.

Огънят бе риск, но не разполагаха с други възможности, помисли си той. И двамата бяха опасно измръзнали и мокри. Макс беше спуснал тежките пердета на прозорците, за да е сигурен, че пламъците няма да бъдат лесно забелязани отвън, но освен тази простичка предпазна мярка нямаше какво друго да стори, за да прикрие присъствието им. Просто се надяваше да е прав, че Бригс се е отказал и се е прибрал вкъщи.

Удобствата във вилата бяха минимални. Най-добрата новина, поне що се отнасяше до Шарлот, бе, че все още беше есен и собствениците не бяха спрели водата, за да предпазят тръбите по време на студените зимни месеци. Когато откри, че може да пуска водата в тоалетната, реагира така, сякаш току-що е спечелила от лотарията. Той трябваше да признае, че изпита истинска радост от мисълта за топла чаша кафе. Понякога всичко е в малките неща, помисли си Макс.

В добавка към разтворимото кафе, те бяха открили няколко консерви със задушено и супа. Електричеството все още бе изключено, но те успяха да стоплят малко храна и да приготвят кафе на огъня.

Шарлот беше вперила поглед в пламъците, очите й бяха скрити в дълбоки сенки.

— Току-що ми хрумна нещо — рече тя. — Може би Бригс е изнасилил Джоселин.

Макс се позамисли за миг над думите й.

— Възможно е — съгласи се той. — Но мисля, че е по-вероятно той да е човекът, който е направил необходимото случаят да няма никакво развитие.

— Джоселин беше забелязала няколко подробности за нападателя. Гласът му. Обувките му. Подобни неща. Достатъчно, за да е убедена, че е бил на нейните години. Предполагам, че това изключва Бригс.

— Бригс е детективът, на когото е бил възложен случаят. Имал е възможността да изгуби кутията с уликите.

— С други думи, бил е съучастник в прикриване на престъпление.

— Няма да е първият път, когато ченге се е погрижило някой случай да бъде покрит, защото някой е упражнил натиск, а е много вероятно и да му е предложил финансов стимул.

Шарлот отпи малко кафе и остави чашата.

— Имаш предвид, че вероятно са му платили, за да приключи случая?

— Към момента това изглежда вероятен сценарий.

— Знаем, че Бригс е способен на убийство. Това означава, че не можем да вярваме на нищо, което ни каза.

— Е, опитните лъжци обикновено вкарват малко истина в историите си. Но, да, всичко, което той каза, е под съмнение.

— Значи може би Луиз Флинт наистина е идвала в Лоринг, за да говори с него в деня, в който е умряла — предположи Шарлот. — И каквото и да му е казала, го е накарало да вземе решение да се отърве от нея.

— Може би. Несъмнено е ясно, че това, което му казахме, бе достатъчно, за да го притесни. Трудно е да накараш безпощадно ченге да се паникьоса.

— Като се замислиш, ние му казахме единствено, че разследваш убийството на жена, която е била тясно свързана със сестра ми.

— Не, подсказахме, че търсим връзка с неприключения случай на Джоселин Прует. Това го изплаши до смърт.

— Бригс трябва да е този, който е убил Луиз. Това е единственото нещо, в което има логика.

— Не съм убеден в това — каза Макс. — Работата е, че Луиз е била убита от някого, който е бил достатъчно близък с нея, за да използва наркотици. Това предполага, че тя е познавала убиеца.

— Не непременно. Всъщност, ако не ме беше предупредил, щях да пия от кафето, което госпожа Бригс направи, и въобще нямаше да се замисля.

— Когато има намесени наркотици в случая, предпочитам да бъда изключително внимателен и да не рискувам да сгреша. Но въпреки това мисля, че е по-вероятно Бригс да използва пистолет или може би груба сила, за да се отърве от някого.

— Както го направи, когато се опита да ни убие.

— Да.

Шарлот затвори очи за кратко. Когато ги отвори, лицето й изглеждаше безизразно, но изпълнено с решимост.

— Играем си с гнездо на стършели, нали? — попита тя.

— Аха.

Той отпи още малко кафе.

Тя го изненада с плаха, огорчена усмивка.

— Наистина знаеш как да вдъхнеш увереност на клиента си. Да, господин профайлър, сега се чувствам много по-уверена.

Той потисна въздишката си.

— Ти не си клиент, забрави ли?

Тя леко наклони глава.

— Говориш по различен начин с истинските си клиенти ли?

— От опит знам, че обикновено е най-добре да не създаваш фалшиви очаквания.

Тя кимна и се втренчи в огъня за дълго време.

— Имаш ли нещо против да те попитам личен въпрос? — най-накрая каза тя.

— Зависи — отвърна той.

— Винаги си предпазлив — отбеляза Шарлот.

Макс нямаше отговор на този коментар и затова отпи още малко кафе.

— Как се озова в Сиатъл? — попита тя.

— Казах ти. Провалих се при едно криминално профилиране. Разведох се. Имах нужда да сменя пейзажа.

— Да, знам кратката версия. Просто се питах за останалата част от историята. Каза, че не си се справил с последния си случай. Ще ми обясниш ли какво се случи?

— Сигурна ли си, че искаш да научиш?

— Само ако не те притеснява да го разкажеш. Наясно съм, че нямам право да любопитствам. Не ми дължиш никакво обяснение.

За миг той съзря призрака на кошмарите си да потрепва сред пламъците на камината. След това, донякъде и за своя собствена изненада, започна да говори.

— По принцип всички случаи, с които се занимавахме в профайлърското бюро, бяха сложни. Но последният ми въздейства така, както другите не бяха успели, защото, освен всичко друго, в него имаше и огън.

Шарлот го погледна.

— Огън ли?

— Имам някакъв проблем с огъня. Когато бях хлапе, с още няколко деца бяхме затворени в стара плевня, която умишлено бе запалена от един психопат на име Куинтън Зейн.

Очите на Шарлот се разшириха.

— О, Макс! Как успя да се измъкнеш?

— Бяхме спасени от местния началник на полицията. Дълга история. Майка ми не беше омъжена. Тя беше артистична натура, волна душа, както хората обичат да наричат такива личности. Наистина я занимаваха метафизичните преживявания.

— Метафизични ли?

— Винаги се опитваше да намери някакво просветление. Местехме се често — присъединявахме се ту към един гуру, ту към друг. Повярвай ми, има изумителен брой мошеници, които се представят за гуру и водачи на култове. И дори още по-голям брой хора като майка ми, които отчаяно желаят да повярват на безумията им.

— Да, знам. Много е тъжно.

— През онази година, когато бях станал на десет, се озовахме в една комуна, ръководена от Зейн. Един от последователите му беше осигурил малко земя, старо ранчо, което се намираше точно извън малък град на крайбрежието на Калифорния. В имота имаше няколко сгради. Жените живееха в една от тях. Мъжете в друга. А от всички деца се изискваше да спят в старата плевня.

— Ами Зейн?

— Той се беше настанил в най-старата постройка на ранчото. И всяка нощ привикваше при себе си една от жените. За избраната да му бъде съпруга през нощта това трябваше да е голяма чест.

— Колко противно.

— Като повечето водачи на култове, Зейн се интересуваше от две неща — пари и власт. Но той беше млад — на двадесет и няколко години — и също така беше от най-модерните водачи на култове. Беше пренесъл бизнес модела си онлайн. Възрастните в комуната му носеха пари по различни начини. Отказваха се от всички свои земни богатства, включително пари, облигации и имущество, когато се включваха в групата. След това продължаваха да плащат за мястото си — основно като ръководеха множество онлайн измами, измислени от Зейн.

— Ами децата?

— От нас се изискваше да вършим по-голямата част от физическата работа в ранчото, но основно бяхме подготвяни да работим за извършване на онлайн измамите. Признавам, че харесвахме тази част. Все едно играеш на истински видео игри. Ако спечелиш, изкарваш малко пари.

— Но вие не сте получавали парите.

— Разбира се, че не. Всичко отиваше в офшорната сметка на Зейн.

— И какво стана после?

— Секс факторът изигра главната роля. В исторически план това обикновено е причината, която унищожава един култ отвътре. Рано или късно някои от мъжете започнаха да се дразнят, че съпругите и приятелките им спяха с Куинтън Зейн. Няколко жени получиха нервна криза, защото не им бе позволено да откажат на Зейн от страх, че ще бъдат изхвърлени от убежището. За тези, които имаха деца, това щеше да означава да не могат да виждат децата си.

— Които са били заключвани всяка нощ, за да не могат родителите им да решат да ги вземат и да си тръгнат — каза Шарлот. — С други думи, били са заложници.

— Точно така. Както може да се очаква, ситуацията в ранчото се влоши. Припомняйки си всичко това, сега съм убеден, че култът щеше да се разпадне. Зейн трябва да е знаел това. Не е искал да се справя с последиците и не е искал да рискува да изгуби всички пари, които бе прибрал на сигурно място в офшорната сметка. Една нощ той задейства няколко експлозии, за да унищожи ранчото, всички компютри и доказателства за измамите. Не е ясно дали е искал да убие много хора с този ход, или пламъците от взрива просто са излезли извън контрол.

— Ти и другите деца сте били заключени в плевнята? — попита ужасена Шарлот.

— Да. И щяхме да умрем там, ако началникът на полицията, Ансън Салинас, не бе влязъл с колата си през входа на плевнята и не бе наблъскал осемте ужасно изплашени деца в джипа си, а след това със светкавична бързина не бе излязъл от онзи пъкъл.

— Побиват ме студени тръпки само като те слушам да разказваш историята. Той е спасил теб и останалите. Каква невероятна постъпка.

Макс леко се усмихна.

— Особено като вземеш предвид, че всички отвън го предупреждавали, че цялата сграда е щяла да рухне.

Шарлот се поколеба, преди да го попита:

— А какво стана с майка ти?

Макс пак насочи вниманието си към огъня.

— Тя и още няколко жени не успяха да напуснат жилищното помещение. Зейн бе заключил и тях.

Без да каже и дума, Шарлот протегна ръка и докосна голото му рамо.

За миг той почувства как топлината и нежността от докосването й проникват в него.

— Какво се случи със Зейн? — попита тя след известно време.

— Измъкна се сред хаоса и пожара.

— Успяха ли някога да го заловят?

Макс срещна очите й.

— Не. Но няколко месеца по-късно мъж, чието описание съвпадаше с това на Зейн, с лични документи, същите като онези, за които се знаеше, че беше използвал преди, наел платноходка от яхтклуба близо до Лос Анджелис. Отплавал сам. На нея избухнал огън. Яхтата потънала. Тялото на Зейн не беше намерено. Официално е считан за мъртъв. Но ние с братята ми не вярваме на тази версия на историята. От тогава досега се опитваме да го открием.

— Братята ти ли? И братята ти ли са били в ранчото?

— От осемте деца в плевнята, през онази нощ три загубиха майките си в пожара. Никой от нас нямаше друго семейство, поне не и такова, което да пожелае да дойде и да поиска да се погрижи за нас. Трябваше да бъдем насочени към системата за приемни родители. Ансън Салинас отново се притече на помощ. Той ни взе при себе си. Лицензира се като приемен родител. Отгледа ни. Така че, да, имам двама братя, Кабът Сътър и Джак Ланкастър.

Шарлот му хвърли изпитателен поглед.

— От това, което ми казваш, разбирам, че имаш и баща.

Макс се усмихна.

— О, да. Определено имам баща.

— И какво се обърка при последния ти случай в профайлърското бюро?

— Всичко. Колегите, приятелите, жена ми, всички бяха убедени, че имам някаква мания. Че може би страдам от параноя. Че може би съм напълно откачен.

— Защо?

— Защото поне за известно време бях убеден, че Куинтън Зейн по някакъв начин е възкръснал от гроба.

Двадесет и седма глава

Това, което смрази Шарлот до дъното на душата й, бе маниакалното изражение в очите на Макс.

— Знаехме, че си имаме работа със сериен подпалвач — обясни Макс. — Мишените му бяха самотни хора, които издирваше чрез сайтове за онлайн срещи. Караше ги да вярват, че се свързват със сродна душа. И в един момент им предлагаше да се срещнат.

— А след това ги убиваше?

— Да. Стилът му изглеждаше прост и ясен. Правеше секс с жертвите си, убиваше ги на мястото, където те се чувстваха безопасно, след което изхвърляше телата. Винаги се опитваше да унищожи доказателствата, като подпалваше огън. Понякога подпалваше колата на жертвата. Понякога оставяше тялото в контейнера за боклук и изливаше запалителна течност вътре. Понякога използваше стара, изоставена сграда. Но винаги имаше огън.

Шарлот проучи мрачното лице на Макс.

— Хванахте ли го?

— Да. Сформирахме специален екип. Създадохме фалшива онлайн самоличност, която съвпадаше с профилите на жертвите, които убиецът избираше за свои мишени в мрежата. Когато той лапна въдицата, Бет, една от жените в екипа, се представи за жената, с която имаше среща. Бяхме сложили подслушвателни устройства на Бет и я следяхме, но копелето откри устройствата. Унищожи ги.

— Какво стана тогава?

— Единствената ми надежда бе, че не я е убил. Смятах, че може да реши да я остави жива за известно време, защото искаше да се присмива на онези от нас, които го търсеха. Отново разгледах стила му на действие.

— Какъв стил?

— Телата бяха открити на различни места, но когато се запознах обстойно, успях да разбера, че местопрестъпленията следваха определен ред. И в центъра имаше стара изоставена болница. Усъмних се, че може да я използва за място, където да извършва убийствата. Опитах се да убедя екипа, че си заслужава да я огледаме. Но имаше един нов при нас, за когото се смяташе, че е някакво дете чудо. Той непрекъснато говореше за алгоритмите и компютърните си модели. Беше убеден, че извършителят използва друго място за база. Ченгетата се насочиха натам. Накрая отидох в болницата сам.

— Без подкрепление?

— Страхувах се, че ако убиецът види ченгета, ще убие Бет — ако, разбира се, вече не го бе направил. Намерих скица на етажите на болницата и открих, че има подземен тунел, който свързва две от отделенията с моргата. Поех риска и тръгнах по този път.

— Тунелът е бил отворен?

— Да. Електричеството не работеше, естествено. Всеки коридор, всеки килер, всяко складово помещение бяха потенциален капан. Открих Бет в един стар операционен блок. Беше завързана и със запушена уста. Освободих я и тръгнахме. Но убиецът ни беше наблюдавал. И ни чакаше. Стрелях — успях да го уцеля в бедрото. Той започна да кърви, но беше полял пода със запалителна течност. Запали я точно когато двамата с Бет излязохме от операционния блок.

— Попаднал си в капан, което сигурно е бил най-лошият ти кошмар — горяща сграда, за която има опасност да рухне върху теб.

— Да, това до голяма степен обяснява преживяването. — Челото на Макс бе навлажнено от пот. Той използва края на юргана, за да я избърше. Не откъсваше очи от пламъците в огнището. — Двамата с Бет се измъкнахме, защото бях проучил скиците на етажите на болницата. Успяхме да стигнем до аварийното стълбище и излязохме през тунела към моргата.

— Слава богу. Значи убиецът е загинал в пламъците?

Макс най-сетне извърна очи от огъня.

— Да.

— Куинтън Зейн ли беше?

— Не. — Той леко въздъхна. — Имаше и две други жертви — кариерата и брака ми.

— Защо? Спасил си Бет. Справил си се със злодея. Бил си герой.

— Не, просто извадих адски късмет. Но не бях помолен да напусна заради случая в старата болница. А заради това, което стана после.

— Какво?

— Бях маниакално обсебен от случая. Няма друга дума, която да използвам. Не бях в състояние да спра да се занимавам с него.

— Защото не си бил убеден, че убиецът е бил мъртъв?

— Знаех, че убиецът е мъртъв, но не можех да се откажа от мисълта, че има връзка със Зейн. Съпругата ми, шефът ми, колегите ми, всички те стигнаха до заключението, че съм полудял. Наредиха ми да изляза в отпуск. Да се консултирам с психиатър. Направих и двете, но не ми помогна. Отново започнах да сънувам кошмари. Обливаше ме студена пот. Имах безсъние. Започнах да виждам нишки там, където не съществуваха. Всичко това. В крайна сметка в бюрото решиха, че вече не съм ценен кадър. Съпругата ми стигна до заключението, че съм влязъл в спирала, която води надолу, и отказвам да получа помощ. Напусна ме, за да продължи да живее живота си. Не я обвинявам.

Шарлот не свали ръка от рамото му. Не беше сигурна дали той го осъзнаваше, но имаше усещането, че не трябва да спира да го докосва. Поне засега.

— Минали са вече няколко месеца — каза тя. — Все още ли си убеден, че има връзка между този случай и Куинтън Зейн?

За миг тя си помисли, че той няма да отговори. Но накрая го направи с безизразен поглед.

— Да — отвърна той.

— Все още ли имаш кошмари, безсъние, облива ли те студена пот? — попита тя.

— Не всяка вечер… но, да. Понякога… прекарвам много тежко нощите. Психиатърката каза, че трябва да се боря с манията си. Да свикна да се разсейвам с други задачи. Да се науча да не фиксирам вниманието си само върху едно нещо. И така нататък, и така нататък. Тя каза, че истинските ми проблеми са заради това, че съм бил изоставен в миналото. Че може би това е някакъв вид разстройство на лишения от обич, което се е усложнило от посттравматичния стрес. Предписа ми някакви лекарства. Известно време ги вземах. Не помогнаха, въпросите продължиха да ме тормозят. Така че, да, когато ми е тежко през нощта, пускам компютъра и започвам да търся Куинтън Зейн.

Тя го погледна.

— Боиш се, че бившият ти шеф, бившата ти съпруга и психиатърката може да са прави, нали? Страхуваш се, че може би действаш безразсъдно, че може би наистина си в плен на фиксидея, опитваш се да намериш нишки и връзки там, където те не съществуват, така ли?

— Минавало ми е през ума.

— Не знам дали ще се съгласиш, но според мен не бива да оставяш без внимание онова, което интуицията ти е подсказала тогава, преди всичките тези месеци. Нали си намерил онази стара болница. Спасил си Бет. Несъмнено имаш дарбата да прозираш как са свързани нещата и тази дарба се опитва да ти подскаже нещо.

— Дарбата ми, както я наричаш, е вид мания. Така че, нека ти стане ясно, това не се смята за белег на добро душевно здраве.

Тя отново го погледна.

— Човекът, когото опознавам, този, който търси убиеца на Луиз Флинт и който току-що ни спаси от блъснатата в придошлата река кола, не е луд.

Той въздъхна дълбоко.

— Съжалявам. Не трябваше да ти се сопвам.

— Виж, опитал си да се лекуваш. Вземал си лекарства. И сега, като частен детектив, се опитваш да се разсейваш, като задаваш въпроси на други хора.

Макс се намръщи.

— Затова ли мислиш, че съм се хванал на тази работа?

— Вероятно. Но ето и нещо друго — ти самият имаш въпроси, на които търсиш отговор. Въпросите ти няма да изчезнат просто като се опитваш да си затваряш очите пред тях. Мисля, че трябва да се опиташ да се изправиш с лице пред тях. Може никога да не получиш отговорите, но трябва да приемеш, че въпросите ти са реални и имаш причина да ги задаваш.

Устата му леко се изви в крайчеца.

— И ти откъде знаеш това? — попита той.

— Защото съм виждала какво могат да сторят с човек неразрешените въпроси, ако се опита да ги потисне. Да вземем например доведената ми сестра, Джоселин. И не само нея. Срещала съм много хора в „Рейни Крийк Гардънс“, които никога не са получили отговорите, от които са имали нужда. Въпросите няма сами да изчезнат, Макс. По някакъв начин трябва да се научиш да им освобождаваш място в ума си. Дай им малко пространство. Ограничи ги, сложи граници, но не се опитвай да се преструваш, че не съществуват. Въпросите започват да гният в тъмнината. Ако искаш да ги поставиш в рационален контекст, трябва да ги проучиш на слънчева светлина.

Той се усмихна. И този път усмивката бе истинска.

— Къде си се научила да говориш така?

— След курсовете по каяк и няколко други, с които трябваше да се науча да реагирам естествено, се отказах и се записах на медитация. Какво да ти кажа? Това промени живота ми.

Двадесет и осма глава

Шарлот не очакваше да може да заспи, затова се изненада, когато се събуди от сън, в който търсеше Джоселин. За миг остана неподвижна, опитвайки се да се ориентира.

Спомените започнаха да се връщат. Беше се свила на пода пред камината, увита в износен юрган.

Отвори очи и видя Макс. Той беше приклекнал край огъня и слагаше още няколко съчки в неразгорялата се жарава. И той все още беше увит в юрган. Прибраният в кобура пистолет лежеше на пода до него.

Тя бавно се изправи и седна.

— Нещо не е наред ли?

— Не. — Той хвърли поглед зад гърба си. — Всичко е наред. Просто поддържам огъня. Не исках да те събудя.

— Колко е часът?

— Малко след два.

— Поспала съм няколко часа — отбеляза тя. — Твой ред е.

— Няма нужда. Не ми е за първи път да изкарвам буден цялата нощ.

— Сигурна съм, че е така, но не това е идеята. Наясно съм, че един от нас трябва да е на пост. Аз спокойно мога да поема задължението за няколко часа, докато ти починеш малко.

За миг си помисли, че Макс ще откаже предложението й.

След това, за нейна изненада, той кимна.

— Събуди ме, ако чуеш дори най-малък шум или ти се стори, че си видяла сянка. Не си казвай, че си въобразяваш. Събуди ме.

— Ще го направя.

Тя се изправи на крака, внимавайки да придържа юргана плътно около себе си, и седна на стола. Вятърът беше утихнал. Не чуваше дъжд. Бурята беше преминала. Дълбокото мълчание на дърветата бе малко плашещо, но поне увеличаваше шансовете да чуе някого, който се опитва да се приближи крадешком.

Макс оправи юргана, увивайки се по-добре с него, и се излегна до пистолета. Обърна се на една страна, отпусна глава върху една декоративна възглавница и затвори очи.

Беше странно приятно да знае, че той й се доверява да остане на пост. Сега между тях двамата имаше връзка, помисли си тя.

Недей да стигаш дотам. На двама души, които се бяха изправили пред опасност заедно, им бе писано да развият усещане за връзка. Това беше изкуствена и без съмнение временна ситуация. Щеше да избледнее, когато отново бъдат в безопасност.

Все пак, тя никога не бе усещала подобна интимна връзка с Брайън. Без значение какво щеше да се случи в бъдеще, бе убедена, че няма да забрави това усещане.

След известно време стана и си направи разтворимо кафе с хладка вода. Пиеше го бавно, мислеше за Джоселин, питаше се къде може да се е скрила.

Когато тези разсъждения започнаха да се преследват едни други в постоянно стесняващи се кръгове, тя се замисли за Луиз Флинт и останалите членове на инвестиционния клуб.

Какво, по дяволите, сте правили с приятелките ти, Джоселин? Що за дявол сте пробудили?

Двадесет и девета глава

Макс ту се унасяше, ту се събуждаше от странен, смътен сън. От време на време за малко се разбуждаше напълно и с всичките си сетива мигновено проверяваше за някакъв белег, че нещо се е променило в обстановката — нови звуци, движение сред сенките, въздушно течение.

Всеки път оставаше доволен, че всичко е наред. Всеки път виждаше, че Шарлот е будна и внимава. Всеки път тя му се усмихваше, а той затваряше очи и отново се унасяше в странното състояние, което бе нещо средно между сън и будност.

Навън все още беше тъмно, когато отново излезе от това междинно пространство. Този път го събуди миризмата на топлещата се яхния.

Отвори очи и видя Шарлот, приклекнала пред слабия огън. Тя бъркаше съдържанието на смачкана тенджера. Първото нещо, което забеляза, бе, че вече не е увита в юргана. Беше облечена в дрехите, които носеше, когато паднаха в реката.

Тя го погледна.

— Добро утро — поздрави Шарлот.

— Добро утро.

Той започна да развива юргана. В последния момент си спомни, че не е облечен. Внимателно седна.

— Предположих, че ще искаш да тръгнем рано — каза Шарлот. — Ако не успеем да си намерим превозно средство, разходката до Лоринг ще бъде доста дълга.

Той успя да задържи юргана около кръста си, когато се изправи на крака. Пресегна се надолу, за да вземе кобура и пистолета.

— Ще намерим някой да ни закара — отвърна Макс. — Малко вероятно е да няма доста ремонтни екипи, които са излезли още от сутринта. Ще проверяват за паднали електропроводи и дървета, за разрушени мостове и свлачища.

Шарлот изсипа с черпака яхния в една купичка и му я подаде.

— Предполагам, че ще отидем в полицейското управление на Лоринг — каза тя.

— Да. — Той гребна малко яхния и се изненада колко добър вкус има. — Ще се обадя на Ансън, веднага щом имам обхват. Той ще се чуди какво, по дяволите, се е случило.

— Ами ако ченгетата, на които попаднем в полицейското управление на Лоринг, са били замесени в прикриването на улики заедно с Бригс?

— Възможно е, но мисля, че не е много вероятно. Направих някои проверки, когато започнах да търся Бригс. Откакто той е напуснал, е имало много промени. Настоящият началник на полицията е назначен само от две години.

— Ще бъде интересно да видим дали ще се престорят, че ни вярват, когато им кажем, че Бригс се е опитал да ни убие.

— Имам усещането, че нямаш много вяра в силите за опазване на реда и закона.

— По принцип имам — просто нямам доверие на силите за опазване на реда и закона в Лоринг, щата Вашингтон.

— Нещата се променят.

Шарлот подсмръкна.

— Виж ти кой внезапно се е превърнал в господин Позитивномислещ.

— Сигурно е от компанията, в която се намирам.

Тя се усмихна леко и палаво.

— А, значи сега аз ти влияя лошо? Това е направо страхотно. Винаги съм искала да мога да оказвам лошо влияние.

Той се наведе много близо. Тя не се отдръпна. За миг сякаш светът около тях бе спрял.

Той я целуна. Беше просто една бърза целувка. Каза си, че това е само една проба. Но тя не се отдръпна. Вместо това сложи ръка върху голото му рамо. Пръстите й бяха невероятно топли и меки върху кожата му. Устните й се смекчиха при допира с неговите.

Когато той вдигна глава, тя не каза нищо. Просто го гледаше, сякаш хипнотизирана.

— За протокола, ти упражняваш много, много добро лошо влияние — рече той.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Благодаря.

Макс се обърна, грабна изсъхналите си панталони и се запъти към спалнята, за да се облече, преди да е направил нещо наистина тъпо — като например да й каже, че е искал да я целуне още когато я срещна. Като например да й каже, че сега иска да продължи да я целува.

Най-важните задачи — помисли си той. — Имаш няколко такива. Но само стъпка по стъпка.

Тридесета глава

Роксан Бригс разбърка с дървена лъжица къкрещата овесена каша в тенджерата и се замисли за миналото. Хрумна й, че в последно време мисли само за това — за миналото.

Беше рано — нямаше пет и половина. Щеше да мине известно време, преди да се появи първата утринна светлина, но бурята бе отминала. Тя въобще не беше спала през нощта. Игън не бе казал почти нищо, когато се върна, след като бе последвал Макс Кътлър и Шарлот Сойер. Адреналинът му се беше качил, кипеше от гняв. Отиде право към бутилката с уиски.

Когато го попита какво е направил, отвърна само, че Кътлър и Сойер вече няма да представляват проблем. Тя настоя да й обясни. Той отговори, че е станала злополука. Колата на Кътлър паднала в реката. Не било възможно двамата със Сойер да са оцелели.

Тогава тя разбра, че той се е опитал да убие Кътлър и Сойер. Но не беше толкова убедена, че е успял. Кътлър външно изглеждаше много компетентен. Интуицията й подсказваше, че той няма да се паникьоса в критичен момент. Шарлот Сойер също внушаваше страх по свой собствен начин.

Все пак те бяха просто двама души от града, които се бяха озовали в прелялата река. Най-вероятно не бяха успели да се отърват. Но дори и двамата да бяха загинали, вече бе ясно, че светът е започнал да рухва. Тайните, които тя и Игън бяха пазили толкова дълго, сега се бяха появили, за да ги преследват.

Кармата бе богиня кучка.

В крайна сметка Игън бе заспал на големия си кожен стол. Тя се съблече и отиде да си легне, но въобще не успя да поспи. Как може една жена да спи, когато знае, че е стигнала края на един много мрачен път?

Досега беше успявала да издържи страданията на брака си заради Нолан. Беше жертвала всичко заради него. Тя беше майка в крайна сметка. Но в това студено утро вече не бе убедена, че може да продължи, дори и заради сина си.

Игън се появи на прага.

— Събирай си нещата. Тръгваме.

Тя се обърна към него:

— Какво?

— Снощи обмислих нещата. Кътлър и Сойер вероятно са мъртви, но има вероятност да са успели да се измъкнат от реката. Няма голямо значение. Живи или мъртви, те са проблем. Ровили са в миналото и рано или късно нещата ще се объркат. Трябва да се разкараме от тази дяволска планина. Да намерим друго място. В Айдахо може би. Или Уайоминг.

Роксан погледна към къкрещата овесена каша и взе решение.

— Не — отвърна тя.

— Не бъди глупава. Не можем да рискуваме да останем тук. Ако Кътлър и Сойер са оцелели, ще отидат право при ченгетата. Ако са мъртви, ченгетата ще дойдат насам и ще започнат да задават въпроси. Забрави за овесената каша и започвай да си стягаш багажа.

— Не — повтори тя, вече с много спокоен глас.

— Както решиш. Аз си тръгвам. От теб зависи дали искаш да дойдеш с мен, или не.

Тя стисна по-здраво лъжицата. Само едно нещо бе ясно — никога не бе ненавиждала Игън повече, отколкото в този миг.

— Още преди години ти казах, че нещата ще се объркат — каза тя.

— Глупости. Ти бе точно толкова щастлива да вземеш парите, колкото и аз.

Тя не отвърна нищо. Нямаше какво да каже. Беше се съгласила да пази тайната и да вземе парите. Заради Нолан.

— Кога тръгваш? — попита тя, опитвайки се гласът й да звучи непринудено.

— Днес. Ще взема джипа. Първо трябва да се обадя по телефона. Ще измъкна още една последна сума от копелето.

— Предвид обстоятелствата, това може да не се окаже разумно — отвърна тя. — Сам ми спомена, че Трей Грийнслейд е станал много по-опасен през последните няколко месеца.

— Причината за това е смъртта на баща му, без съмнение. Поне две жени са мъртви. Кътлър беше прав за едно нещо — убийствата няма да спрат. Действията на Трей ескалират. Но той е умен. Знае, че има адски много неща, които да брани — той е пръв по ред да наследи управлението на „Лоринг-Грийнслейд“. Повярвай ми, ще ми плати още веднъж, особено като научи, че ще получи това, което иска.

Овесената каша започна да загаря. Несъзнателно, Роксан я премести от огъня.

Игън бе прав. Трей беше наследил всичко — името Грийнслейд, фармацевтичната компания „Грийнслейд“, положението на семейство Грийнслейд в Лоринг. Единственият, който бе застанал на пътя му, беше Игън.

— Е? — попита Игън. — Сигурна ли си, че искаш да останеш тук?

Тя беше взела решение. Двамата с Игън бяха свързани заради тайните, които пазеха, но те бяха единственото, което ги свързваше.

— Казах ти — отвърна тя. — Няма да дойда с теб.

За миг си помисли, че той ще се опита да я убеди да тръгне с него — не защото я обичаше, а защото знаеше тайните му и вярно ги бе пазила толкова дълго. Тя беше единственият човек на земята, на когото той можеше да се довери, и двамата го знаеха.

И тогава Роксан се запита дали той няма да я убие, за да се увери, че няма да разкаже на някого истината за миналото.

Тя скришом премести ръка към кухненската кърпа, смачкана върху плота.

Но в крайна сметка Игън просто сви рамене и отиде в другата стая.

— Прави каквото решиш — каза той.

Тя стоеше тихо в кухнята, ръката й лежеше върху плота, близо до кърпата.

Чуваше как в спалнята Игън хвърля дрехи в куфара. След малко го чу да слиза в мазето. Когато се върна, в ръцете си държеше старата картонена кутия с архива. Роксан затаи дъх.

— Вземам това с мен — заяви Игън, предизвиквайки я да се възпротиви.

— Ами добре, вземи я — отвърна тя. Погледна към снимката на сина си върху рамката на камината. — Какво да кажа на Нолан? — попита тя.

— Кажи му каквото, по дяволите, искаш да му кажеш. — Игън се запъти към вратата заедно с кутията. — На него няма да му пука. Единственото нещо, за което го е грижа, е следващата му доза. Той е наркоман, Роксан. Наркоманите не се променят. Някой ден ще вземе свръхдоза и това ще е краят. Единственият човек, който ще рони сълзи, ще си ти.

Тя остана в кухнята, докато Игън привършваше с прибирането на багажа в джипа. Едва когато той окончателно седна зад волана и пое надолу по чакълестия път, тя най-сетне си пое дълбоко въздух.

Сърцето й блъскаше, тя вдигна кърпата и погледна пистолета върху плота. Предишната вечер бе обмисляла да го използва срещу себе си. Но тази сутрин майчинският й инстинкт бе заговорил в нея. Беше готова да убие Игън, ако той направеше опит да се отърве от нея.

Тя трябваше да оцелее, за да се погрижи за Нолан.

Тридесет и първа глава

— Какво, по дяволите, ви накара да се качите в тази проклета планина, за да се срещнете с Игън Бригс? Всеки знае, че двамата с жена му са напълно откачени. Те са двойка подготвящи се^[4] от световна класа. Имате късмет, че сте останали само без кола. Точно толкова лесно можеше да останете и без глави.

— Повярвайте ми, тази мисъл ни мина през ума — отвърна Макс. — А причината, поради която отидохме да се видим с Бригс, е, че разследвам смъртта на Луиз Флинт.

Името на детектива беше Тъкър Уолш. Той бе тридесет и няколко годишен. Обясни, че постъпил на работа в полицейското управление на Лоринг преди две години, защото двамата с жена му искали да живеят в приятната, безопасна среда на малък град, в който да отгледат децата си.

Уолш се прояви като интелигентен и добър професионалист, но както Шарлот, така и Макс се въздържаше да си създава мнение за всеки, който дори и слабо бе свързан с полицейското управление на Лоринг. Може би и двамата сме малко параноични — помисли си той. — Когато си на косъм от това да те убият, понякога оказва подобен ефект върху човека. Така че, който иска — да ни съди.

Слизането от планината бе преминало гладко, предвид всичко случило се. Бяха излезли много ремонти екипи, както Макс бе предвидил. В крайна сметка двамата с Шарлот бяха откарани в Лоринг от любезен собственик на компания за отстраняване на паднали дървета по пътя.

Както се бяха разбрали предварително, те внимаваха да не споменават Игън и Роксан Бригс пред шофьора. Вместо това обясниха, че са останали без кола поради злополука. Бяха просто двама туристи, които не бе трябвало да се движат по коварните планински пътища в лошо време.

В Лоринг най-напред спряха пред фирма за коли под наем, а не пред полицейския участък. Шарлот бе загубила ръчната си чанта, а с нея и кредитната карта, мобилния телефон и документите си. Но портфейлът на Макс и кредитните му карти бяха у него, оцелели в джоба на бедрото му. Без никакви проблеми той нае кола.

Доволен от факта, че сега вече имаха с какво да се приберат в Сиатъл, той се бе отправил към следващата им спирка — полицейското управление на Лоринг.

Щабът на полицията се намираше в бляскава нова сграда в центъра на града. От другата страна на улицата имаше също така лъскава нова библиотека. Близките магазини и супермаркети изглеждаха проспериращи. Кафенетата и ресторантите бяха пълни със студенти и всякакви хора от академичните среди.

Кампусът се издигаше в северния край на града. Състоеше се от няколко красиви сгради с тухлени фасади, разпръснати из спокоен, силно залесен район.

Доколкото Макс се бе ориентирал, университетът представляваше един от двата главни икономически двигателя на града. Вторият беше голяма, процъфтяваща на вид фармацевтична компания, която се казваше „Лоринг-Грийнслейд Биотек“.

Уолш изгледа Макс с неуверено изражение на лицето.

— Тази жена, Луиз Флинт, не е местна, нали? Защото не си спомням да има такъв доклад…

— Не — потвърди Макс. — Живяла е в Сиатъл. Но е пътувала до Лоринг в деня, в който е умряла.

Уолш присви очи.

— За да се види с Бригс ли?

— Той твърди, че не е така — обясни Макс. — Но има вероятност случаят на Флинт да е свързан с нападението, което е станало тук, в кампуса на университета, преди малко повече от десет години. Бригс е бил детективът, който е отговарял за случая.

— И какво е станало с повдигнатото обвинение за нападение? — попита Уолш.

Сега той стана предпазлив, помисли си Макс. Може би детективът имаше лошо усещане накъде отива разговорът.

— Било е случай на изнасилване — изрече хладно Шарлот. — Доведената ми сестра е била жертвата. И това, което е станало, е, че случаят не е бил разрешен, защото кутията с уликите изчезнала.

Устните на Уолш се обтегнаха в мрачна линия.

— Разбирам. Съжалявам да го чуя. Не съм работил тук по това време.

— Да, знаем. — Шарлот се намръщи. — Казахте, че семейство Бригс са подготвящи се?

— Нали знаете — хора, които са убедени, че ще има сериозна природна катастрофа всеки момент или че страната ще рухне — обясни Уолш. — Запасяват се с храна, амуниции и вероятно с адски много тоалетна хартия.

— Знам какво означава това — продължи Шарлот. — Просто исках да разбера дали местните хора мислят така за семейство Бригс.

Уолш въздъхна.

— Вижте, те живеят усамотено и са ексцентрични, но не създават проблеми — за разлика от техния син, който е наркоман. През последните няколко години той влиза и излиза от рехабилитация като по часовник.

— В къщата на семейство Бригс видях снимка на млад мъж върху рамката на камината — отбеляза Шарлот. — Предположих, че е снимка на сина им. Той изглеждаше добре.

— Повярвайте ми, Нолан Бригс не е добре — отвърна Уолш. — Мисля, че говоря от името на цялото управление, когато казвам, че всеки ден, когато той се появи в Лоринг, е лош ден. За щастие не прекарва много време тук. Просто идва да се види с родителите си, когато има нужда от пари. Но да се върнем към Игън Бригс. Казахте, че сте отишли да се видите с него за онзи стар случай, който споменахте?

— Точно така — потвърди Макс. — Изглеждаше, че той проявява желание да го обсъдим. Останахме с впечатление, че наистина се е притеснявал през всичките тези години, задето не е успял да приключи случая. Но като се върна назад, беше очевидно, че той просто искаше да разбере какво сме научили и какви подозрения имаме. Когато му стана ясно, че ще продължим да разследваме смъртта на Луиз Флинт и стария случай на изнасилване, той се притесни. Затова тръгна след нас.

Уолш въздъхна тежко и се отпусна в стола си.

— И сте решили, че има само една причина той да бъде толкова сговорчив, а след това да ви блъсне в реката. Преди години някой му е платил да направи така, че кутията с уликите да изчезне. Така ли смятате?

— Това изглежда най-вероятният сценарий — съгласи се Макс, опитвайки се да бъде учтив. — Възможно е, освен това, той да знае повече за смъртта на Луиз Флинт, отколкото призна.

— Не забравяйте обаче, че Бригс най-вероятно е напълно откачен — започна Уолш. — Лудите хора правят неща, които нямат смисъл. Това е нещо като работна дефиниция за луд.

— Всъщност лудите хора правят неща, които имат смисъл в техния свят — възрази Макс.

Шарлот се наведе напред. Ръцете й бяха здраво стиснати в скута й.

— Детектив Уолш, мисля, че не осъзнавате сериозността на ситуацията. Доведената ми сестра е изчезнала. Детективът, който може би е бил подкупен, за да направи така, че преди повече от десет години случаят й да бъде прекратен, се опита да ни убие. И жена на име Луиз Флинт, която случайно е най-добрата приятелка на доведената ми сестра, е мъртва, като се предполага, че е взела свръхдоза. Единствената обща връзка между всички тези факти е вашият град.

Уолш започна да изглежда раздразнен.

— Ще говоря с Бригс — каза той. — Това е всичко, което мога да направя, докато не намерим вашата кола и не я извадим от реката. Но дори и тогава не мога да обещая много. Водата ще е измила много доказателства.

Шарлот беше кипнала. Макс реши да се намеси, преди тя да улови Уолш за гърлото.

— Има ли някой в полицията, който е бил на работа тук, когато Джоселин Прует е подала оплакване за изнасилването? — попита той.

Уолш наблюдаваше Шарлот с предпазливо изражение. Неохотно той премести вниманието си към Макс.

— Доста хора са напуснали и други са били назначени, но мисля, че Аткинс работи тук от около десет години. Ще се пенсионира тази година.

— Бихме искали да говорим с него — заяви Макс.

— Почакайте, току-що го видях да върви надолу по коридора. — Уолш стана от стола си, прекоси разхвърляния офис и отвори вратата. — Аткинс? Имаш ли минута? Едни хора тук биха искали да ти зададат няколко въпроса.

Едър мъж на средна възраст, с румено лице, оредяваща руса коса и бирено коремче се появи на прага. Той бързо огледа Макс и Шарлот.

— Това са Шарлот Сойер и Макс Кътлър — представи ги Уолш. — Кътлър е частен детектив от Сиатъл. Разследва смъртен случай.

Аткинс промърмори нещо, като се представяше пред тях.

— Какво мога да направя за вас? — попита той.

— Вие били ли сте на работа в управлението преди малко повече от десет години, когато Джоселин Прует е подала оплакване за изнасилване? — попита Макс. — Може да си спомняте случая, защото в един момент кутията с уликите е изчезнала.

Аткинс сбръчка вежди.

— По онова време бях редови полицай. Винаги съм се питал какво стана с уликите. Разследването така и не успя да започне, защото доказателствата бяха изгубени.

— Изненадана съм, че си спомняте случая толкова добре — намеси се Шарлот.

— Аз отидох първи на мястото на инцидента. Събрах първите показания. Видях, че жертвата бе травмирана, но настоя да бъде откарана директно в болницата, за да може да бъде направен преглед. Беше много съсредоточена. Много решителна.

— Името на жертвата е Джоселин Прует — обясни Шарлот. — Тя е доведената ми сестра. Изчезнала е, а Игън Бригс се опита да ни убие. Виждате ли мотив в това?

Аткинс се намръщи, изненадан от пламенния й тон.

— За какво, по дяволите, става дума? — попита той.

— Господин Кътлър и госпожица Сойер ми казаха, че Игън Бригс умишлено е изблъскал колата им от пътя в реката. Имали си късмета да оцелеят.

— По дяволите. — Аткинс изглеждаше отвратен. — Изглежда, че слуховете са верни. Бригс наистина е откачил. Не мога да повярвам, че жена му е все още с него след всичките тези години. Предполагам, че и тя е не по-малко откачена. Жалко.

Шарлот го погледна.

— Какво имате предвид?

— По онова време Роксан Бригс беше привлекателна жена — обясни Аткинс. — Но забременя година след като завърши гимназията. Така и не можах да разбера защо е спала с Бригс. Той бе твърде възрастен за нея, а тя, с нейния външен вид, можеше да си намери някого много по-добър за съпруг. Но както казах, беше бременна, а по онова време това бе наистина малък град. Предполагам, че е решила, че трябва да се омъжи за бащата. Изненадан съм, че остана при него обаче. Винаги съм смятал, че ще го зареже и ще отиде в града. Какво общо има това със стария случай на изнасилване?

— Това се опитваме да разберем — каза Макс, преди Уолш да отговори.

— Разговаряла ли е с вас жена на име Луиз Флинт преди няколко дни? — попита Шарлот.

— Не, не познавам никого с името Луиз Флинт — отвърна Аткинс. — И нямам много какво да ви кажа за случая с доведената ви сестра, с изключение на това, че остана неразрешен.

— Ето какво си мисля, че е станало преди всичките тези години — каза Шарлот. — Мисля, че някой е решил да направи така, че случаят да бъде прекратен, като този някой е платил на поне едно ченге — Бригс — за да направи така, че това да се случи. А, вие, детектив Аткинс? И вие ли взехте подкуп?

А хората смятат, че аз съм този, на когото му липсват умения за общуване — помисли си Макс. Хрумна му, че вижда още една страна от Шарлот. Тази жена имаше характер.

Лицето на Аткинс стана тъмночервено.

— Работя в това управление от двадесет години и имам чисто досие. Нямате право да ми задавате подобни въпроси.

— Загубили сте кутията с уликите — възрази Шарлот. — Но вероятно все още имате досието. Искам да го видя.

— Аз не съм изгубил проклетата кутия с улики — изръмжа Аткинс. Той се овладя с видимо усилие. — Що се касае до досието, съжалявам. Няма достъп до него.

— Трябва ли да подадем молба по закона за свобода на информацията? — попита Макс.

— Няма смисъл. — Аткинс изсумтя. — В онези дни досиетата бяха на хартиен носител. Когато преди няколко години управлението най-накрая ги дигитализира, открихме, че някои от тях са изгубени.

— Нека се опитам да отгатна — рече Шарлот. — Досието на доведената ми сестра съвсем случайно се е оказало от тези, които са изчезнали, нали?

Сега Аткинс вече бе почти морав. Макс се запита дали той няма да реагира. Но Уолш хвърли на едрия мъж предупредителен поглед. Аткинс леко се успокои.

— Да, това казвам. — Аткинс поклати глава. — Съжалявам, но няма какво да направя за вас. Бих искал обаче да знам защо смятате, че изчезването на доведената ви сестра може по някакъв начин да е свързано с този стар случай. По дяволите, минаха — колко? — единадесет, дванадесет години?

— Ако знаехме отговора на този въпрос, нямаше да сме тук, във вашата служба — отвърна Макс. Той се изправи. — Сигурен ли сте, че няма какво друго да ни кажете?

Аткинс направи гримаса.

— Може би само още нещо.

— Какво? — попита бързо Шарлот.

— Както казах, по това време бях редови полицай. Бригс ръководеше случая. Но още от самото начало бях напълно сигурен, че извършителят е бил местен, може би студент или преподавател от кампуса.

— Какво ви накара да мислите така? — попита Макс.

— Заради начина, по който Прует описа нападението, изглеждаше вероятно той да е познавал разположението на кампуса много добре. Знаел е точно къде да я изчака. Бригс ми нареди да разпитам някои от мъжете, които в онази нощ можеше да са я проследили от библиотеката. Започнах да вземам свидетелски показания, когато Бригс ми каза да спра. Обясни ми, че комплектът за взимане на проба за изнасилване е бил замърсен и от случая не е останало нищо. Цялата проклета кутия с уликите изчезна скоро след това.

— Мислите ли, че някой е платил на Бригс, за да се отърве от кутията? — попита Макс.

Аткинс поклати глава.

— Не знам. Мога да ви кажа, че Бригс се пенсионира след по-малко от година. Каза, че е получил пари от някакво наследство. Тогава двамата със съпругата му се преместиха горе в планината и започнаха да се държат странно. В същото време не беше тайна, че ръководството на университета разчиташе много на началника на полицията. Не искаха да има лоша реклама. Това е всичко, което мога да ви кажа. Ще ви оставя да си съчините свои собствени теории на конспирацията.

— Мене ме бива за това — отвърна Макс.

Тридесет и втора глава

Макс отвори вратата на пасажерското място на колата под наем. Шарлот седна и си сложи предпазния колан. Той заобиколи предницата на возилото и се настани зад волана.

За миг и двамата седяха смълчани и гледаха модерната сграда на полицейското управление на Лоринг.

— Питам се дали Луиз Флинт се е качила в планината, за да разговаря с Бригс — каза Макс след малко.

— Знаем, че не е умряла там. Умряла е в апартамента си в Сиатъл.

— Това не означава, че няма връзка. — Макс запали колата под наем и бавно я изведе от паркомястото. — Сега съм убеден, че каквото и да се е случило, когато Луиз е пътувала до Лоринг, това е била причината, поради която е била убита.

— По дяволите!

— Да. Има нещо, за което трябва да поговорим, преди да се върнем в Сиатъл.

— Какво е то?

— Предвид последните събития, не искам да оставаш сама — заяви Макс. — Не и преди да разберем какво се случва тук.

— Мислиш, че имам нужда от охрана?

— Да.

— Но аз ходя на работа. Не мога просто да се скрия.

— Мисля, че ще си в безопасност в „Рейни Крийк Гардънс“. От това, което видях, имат добра охрана. На непознати хора не им е позволено да влизат и излизат. Персоналът на рецепцията е внимателен. Има много камери.

— Охраната е едно от удобствата, които предлага „Рейни Крийк Гардънс“ — отвърна тя. — Също така всеки познава всички останали, което е допълнителен бонус. Но аз имам и прилична охрана в сградата, в която е апартаментът ми. Джоселин настояваше за това, когато се преместих в Сиатъл. През деня винаги има някого на рецепцията. Не можеш да влизаш и излизаш без ключ. Има камери в гаража и асансьорите. От какво повече имам нужда?

— Не знам. Затова ще се наложи да останем заедно, докато всичко не приключи. Или в моята къща, или в апартамента ти. И двете са подходящи според мен.

Тя му хвърли бърз, изпитателен поглед.

— Не се шегуваш, нали?

— Колкото повече ме опознаваш, толкова по-скоро ще ти стане ясно, че се отнасям сериозно към повечето неща. Това е едно от по-скучните ми качества.

— Разбирам. — Тя леко се усмихна. — Ами в подобни ситуации е хубаво да имаш сериозен човек наоколо. Добре, нека да отидем в апартамента ми, поне засега. Диванът ми е разтегателен и имам тоалетна за гости, която можеш да използваш.

— Тоалетна за гости?

— Няма баня в нея. Ще трябва да използваш моята.

Той си припомни какви бяха възможностите за охрана, които се предлагаха в сградата й. След това си спомни за топлите слънчеви цветове на малкия й апартамент и как ще трябва да се примири с банята й.

— Твоето жилище ще свърши работа — рече той.

Тридесет и трета глава

Трей Грийнслейд паркира стария разнебитен пикап зад редицата от заключени вили. Слезе, като гледаше да остане незабелязан оттам, заставайки от другата страна на колата си. Остави вратата откъм страната на шофьора отворена и се прикри зад нея.

Беше купил пикапа от автокъща за автомобили втора употреба скоро след като бе открил истината за миналото. Тогава бе разбрал, че вероятно ще дойде време, когато ще има нужда от превозно средство, което няма да привлича внимание по планинските пътища.

Имаше дарбата да планира бъдещето, да измисля стратегии. Това беше причината той да е човекът, който щеше да поеме управлението на „Лоринг-Грийнслейд“.

Когато бе попаднал на загадъчните, изтеглени в брой суми в счетоводните документи на баща си — суми, теглени като по часовник на всеки няколко месеца в продължение на цели десет години — той бе предположил, че старецът е имал любовница. Беше забавно да си мисли, че тираничното самодоволно копеле е било такъв лицемер.

Вярно, една извънбрачна любовна връзка, която бе продължила повече от десетилетие, не свидетелстваше за кой знае какви недостатъци в характера. Но за хората от Лоринг, които отдавна бяха поставили Гордън Грийнслейд на пиедестал, щеше да е шокиращо да разберат, че той е изневерявал на съпругата си и е живял таен живот години наред.

Трей бе обмислял дали да не сподели с баба си за откритието. Щеше да е забавно да види изражението на лицето на старата кучка, когато научи, че първородният й син е имал тайна любовница. Беше стигнал обаче до заключението, че ще е по-интересно първо да разкрие самоличността на интимната приятелка.

Едва когато по-внимателно бе огледал конкретното време, когато сумите са били теглени, той бе осъзнал на какво точно се е натъкнал. Изненадата бе такава, че имаше чувството, сякаш го е блъснало нещо със силата на лавина в пуст район на страната.

Плащанията бяха започнали по-малко от месец след като случаят на Прует бе прекратен от детектива, който отговаряше за него. Това нямаше как да е съвпадение. Баща му бе плащал подкупи години наред, за да не позволи той да бъде разпознат като заподозрян.

Но истинският страх го обзе, когато му хрумна, че няма и представа кой е изнудвачът. Можеше да е почти всеки в града — друг студент или може би член на неговото собствено студентско братство — някой, който беше видял нещо онази нощ. Можеше да е чистач или преподавател, който е успял да потвърди присъствието му на местопрестъплението. Може би имаше снимки.

Той бе изключително внимателен онази нощ, но Прует бе първата му жертва. Все още не беше разработил перфектно стратегията. Възникнаха проблеми. Глупавата жена се бе борила с него. Беше одрала ръцете му. След това с дни трябваше да носи дълъг ръкав. Беше си сложил презерватив, но в бързината, когато бягаше от местопрестъплението след това, го бе изгубил. Ами ако имаше охранителна камера някъде по пътя или на паркинга, където беше оставил автомобила, която той не бе забелязал? Беше дочул, че Прует е настоявала за преглед в болницата. Бил подготвен комплект за взимане на проба за изнасилване.

Така че онзи първи път много неща не се бяха получили правилно. При спомена за измъкването му на косъм все още го побиваха тръпки. Но когато никой дори не го бе разпитал, той предположи, че се е отървал без последици. Едва когато бе започнал да урежда финансовите дела на баща си след погребението му и бе разбрал какво означават теглените суми в брой, той беше осъзнал, че в крайна сметка не е извадил късмет.

Когато успя да се овладее от първоначалната паника, той се успокои и започна да мисли по-трезво. Тогава му хрумна, че единственото, което трябва да направи, е да чака. Изнудвачът беше свикнал с редовните плащания. Той или тя щеше да иска да продължи да взима парите.

И точно така стана — първото искане дойде по-малко от месец след погребението на баща му. Не беше използвана никаква висока технология. Нямаше загадъчен текст. Не получи анонимен имейл. Никой не се обади по телефона. Беше намерил бележка на предната седалка на колата си.

Инструкциите бяха прости и недвусмислени. Той ги бе следвал точно и бе оставил куфарчето, пълно с пари, на посоченото място на една туристическа пътека. А след това беше използвал бинокъл, за да наблюдава от разстояние.

Първия път не му провървя. Беше краят на лятото и имаше постоянен поток от туристи, планинари и летовници, които слизаха нагоре и надолу по пътеката. Не успя да види човека, който взе куфарчето.

Месец по-късно обаче пристигна още едно искане. В планините беше ранна есен. Излетниците ги нямаше. Беше инструктиран да остави парите под един мост.

Отново бе наблюдавал отдалеч и този път му провървя. Джип, чийто регистрационен номер бе покрит с кал, спря на отбивката в единия край на моста. От предната седалка бе слязъл Игън Бригс, за да прибере парите.

За известно време Трей се бе задоволил с това да остави Бригс да продължава да вярва, че е в безопасност. Нямаше причина да смята, че уличеният изнудвач сам ще поиска спиране на паричните постъпления. Освен това нямаше да е лесно да се отърве от Бригс. Човекът не беше просто бивше ченге, той беше, по думите на всички, опитен ловец. Също така се говореше, че е опасен параноик, може би напълно полудял.

Трей си бе казал, че му трябва безопасна стратегия и бе работил върху нея, когато Луиз Флинт бе счела за нужно да обърка още повече и без това сложния му живот.

Сега, насред възникналите му отношения с членовете на инвестиционния клуб и опитите му да открие Джоселин Прует, той беше получил ново искане от Бригс. То бе пристигнало много по-рано от обичайното, а наред с това обещаваше, че взаимоотношенията им ще се прекратят.

Той огледа големия джип, паркиран близо до вила номер 6. Затъмнените му стъкла не позволяваха да разгледа вътрешността, но доколкото можеше да прецени, на седалката на шофьора нямаше никого. Нещо в сянката на задния багажник му подсказа, че там има купчина кутии и куфари.

Трябва да се е случило нещо важно, което да накара Игън Бригс да тръгне да бяга — помисли си той.

Завесата на прозореца на вила номер 6 помръдна.

— Тук съм, Бригс. Донесох парите. Къде е кутията с уликите?

Задната врата на вилата се отвори. Игън Бригс се появи. В ръката си държеше пистолет.

— Предположих, че си знаел, че аз съм този, на когото баща ти плащаше — заяви Бригс.

— Ти си единственият, който е бил в състояние да прекрати разследването по случая на Прует — каза Трей. — Просто доскоро не бях разбрал, че си изнудвал старото копеле да ти плаща.

— Страшно се изненада, а? Той не предпазваше теб, нали знаеш?

— Наясно съм с това. Притеснявал се е за името Грийнслейд и за репутацията на компанията. За нищо друго не му пукаше.

— Да. Ако истината за това, което ти извърши преди всичките тези години, бе излязла наяве, щеше да провали сделката за придобиване на имот, която е предстояла да се сключи по онова време. Това можеше да съсипе цялата компания. Адски сигурно е, че щеше да вбеси баба ти. А всички знаят, че тя контролира „Лоринг-Грийнслейд“.

— И тя все това ми повтаря.

— Но ти не се отказа, нали? Прует просто бе първата. Напомнях на татко ти за това от време на време.

— Значи знаеш и за това?

— Бях адски добро ченге.

— Адски мръсно ченге. Къде е кутията с уликите?

Бригс кимна с глава към вратата на вилата.

— Тук вътре.

— Сигурен съм, че ти е ясно, че искам да я видя, преди да ти дам парите.

— Ще я видиш, когато си тръгна. Остави куфарчето на предната седалка на колата ми.

— Виж какво предлагам, Бригс, нека пикапът да остане между нас.

Бригс изсумтя.

— Мислиш, че ще те убия ли?

— Не е ли това планът ти? Давам ти парите, а ти се отърваваш от мен?

— Няма нужда да го правя. Аз съм този, който ще изчезне. От известно време планирам да го направя. След като открих, че онази жена, Сойер, и проклетият частен детектив от Сиатъл са започнали да си навират носовете в случая на Прует, прецених, че е време да отпътувам.

— Все пак предпочитам да не рискувам — заяви Трей. Той вдигна дясната си ръка, за да покаже на Бригс пистолета, който беше взел със себе си. — Просто, за да знаеш, че не си единственият с оръжие. Не харесвах особено стария си баща, но трябва да ти кажа, че научих две неща от него. Едното е как да управлявам „Лоринг-Грийнслейд“. Другото е как да стрелям.

Бригс се изплю на земята.

— Значи имаме равен резултат. Няма причина да не можем да направим още малко бизнес. Ето какво ще ти предложа. Аз ще извадя кутията и ще я сложа ето тук, на стъпалото. След това ти ще ми хвърлиш куфарчето. Ще се кача в пикапа и ще си тръгна. Това устройва ли те?

— Добре. Ти си пръв. Искам да видя тази кутия.

Бригс влезе заднешком във вилата, като продължаваше да държи пистолета насочен. Миг по-късно отново се появи с картонената кутия от архива, върху която се виждаше избледнялата емблема на полицейското управление на Лоринг. Поредица от цифри и думата Улики бяха изписани на ръка отпред.

Сърцето на Трей заблъска. Скоро отново щеше да диша свободно.

— Ето ти кутията — каза Бригс. — Почакай само да видиш какво има вътре в нея. Бях те спипал на местопрестъплението, глупако. Направил си две сериозни грешки онази нощ. Веднага разбрах с какво разполагам. Обадих се на баща ти на следващия ден. Той не се поколеба и за секунда. На момента ми предложи половингодишна заплата. А това бе само началото.

— Млъкни и остави кутията.

Бригс приклекна, за да остави кутията на предното стъпало. Държеше пистолета насочен.

— Остави куфарчето върху капака на твоя пикап — каза той.

— Караш ме да се чувствам нервен, Бригс.

— Остави проклетото куфарче върху капака!

Трей постави куфарчето върху предния капак на пикапа и го бутна. То се плъзна на кратко разстояние до другата страна на капака.

Бригс се премести от прага на вилата. Прокрадна се към пикапа, като държеше пистолета насочен към Трей.

Когато стигна до колата, хвана дръжката на куфарчето и бързо се изтегли назад към джипа. Заобиколи го и отиде до мястото за шофьора.

Сега купето на джипа служеше за преграда. Бригс отвори вратата на мястото за шофьора и остави куфарчето на предната седалка. Трей изчака той да го отвори и да провери, че парите са вътре.

— Доволен ли си? — попита Трей.

— Да, всичко изглежда наред. Беше ми приятно да правя бизнес със семейство Грийнслейд.

Бригс се качи в колата, запали двигателя и включи на скорост. Потегли надолу по стария път, по който сваляха трупи, изпод гумите запръскаха кал и чакъл.

Трей преброи до три и реши, че пикапът е достатъчно далеч. Извади дистанционното от джоба на якето си и натисна бутона.

Малкото устройство, скрито под парите в куфара, експлодира. Големият пикап рязко се отклони — заби се в едно дърво и отскочи назад върху черния път. Колата избухна в пламъци.

Предвид подгизналия от дъжда пейзаж и факта, че пикапът бе по средата на пътя, нямаше голяма опасност от горски пожар, който да привлече внимание, помисли си Трей.

Зашеметен от опияняващата адреналинова треска, обхванала го от това, което беше направил, той бавно се запъти към горящия джип.

Експлозията беше откъснала вратата на шофьора. Игън Бригс бе изхвърлен от колата си. Той се беше превърнал в кървава пихтия, но все още беше жив.

Клепачите му пърхаха. Той присви очи към Трей.

— Казах на баща ти, че няма голям смисъл да ти дава втори шанс — прошепна Игън. Гласът му едва се чуваше. — Ти не си наред. Но той отвърна, че няма избор.

Бригс затвори очи. Умираше.

Трей го застреля в главата просто за да е сигурен. След това хвърли няколко найлонови пакета с дрога във и около джипа. Когато полицаите най-накрая пристигнеха, за да разследват, щяха да стигнат до заключението, че лудият Игън Бригс е бил наркопласьор и е бил убит от конкурентите си.

Едно от полезните неща на това да израснеш в семейство, което трупа състоянието си от фармацевтични продукти, бе, че имаш достъп до много интересни химикали и лекарства, помисли си Трей. Той бе на дванадесет години, когато създаде първата си екзотична улична дрога и я продаде на някакви деца, които не живееха в града и чиито семейства летуваха в планините край Лоринг.

Доволен от гледката, той побърза да се отправи обратно към вила 6. Сега, когато изнудвачът беше ликвидиран, можеше да продължи с издирването на Прует. В продължение на години си бе казвал, че тя никога няма да е проблем. Беше му приятно да знае, че тя е някъде там. Беше убеден, че си мисли за него всеки ден. Но доскоро не бе осъзнавал, че активно го издирва. Новината му бе подействала шоково. Прует беше успяла да се доближи до него. Бе настъпил моментът да се отърве от нея.

Но кутията с уликите беше по-непосредствената заплаха. Веднага щом съдържанието й бъде унищожено, той можеше да се успокои и да не избързва с Прует.

Стигна до стъпалото и се наведе, за да прегледа кутията с улики. Съдържанието й го свързваше с миналото. Нямаше да е свободен, докато всичко вътре не бъде унищожено.

Разкъса тиксото и вдигна капака на кутията.

В продължение на няколко секунди не можеше да проумее това, което вижда. И тогава осъзна. В кутията с улики нямаше нищо, с изключение на няколко пожълтели евтини романа и малко стари списания.

Игън Бригс го беше изиграл.

Тридесет и четвърта глава

Беше станало следобед, когато се прибраха в Сиатъл. Макс отиде направо до своята къща, за да си стегне чанта с багаж.

Телефонът му иззвъня точно когато угаси двигателя. Той хвърли поглед към екрана. Полицейско управление на Лоринг.

— Кътлър — обади се той.

— Детектив Уолш. Помислих си, че може да представлява интерес за теб — преди малко ремонтен екип откри тялото на Игън Бригс.

— Бригс е мъртъв?

— Разследването все още продължава, но изглежда, че Бригс е бягал. За негово нещастие явно се е опитал да сключи наркосделка, преди да осъществи бягството си. Този, с когото се е срещнал, се е отървал от него чрез малко експлозивно устройство. На местопрестъплението има овъглени пари и наркотици. Бригс е бил застрелян в главата, така както се екзекутират престъпници. Убиецът е искал да бъде сигурен.

— Смяташ, че Бригс е пласирал наркотици?

— Това може да е обяснението защо се е пенсионирал по-рано.

Шарлот слушаше внимателно.

— Ами Роксан Бригс? — попита тя.

— Шарлот пита за госпожа Бригс — каза Макс.

— Отидох да се видя лично с Роксан Бригс, за да й предам лошата новина — обясни Уолш. — Тя не изглеждаше особено изненадана. Не беше и особено покрусена от мъка. По-скоро сякаш очакваше да чуе, че съпругът й е мъртъв.

— С други думи, вероятно е знаела, че Бригс е щял да се срещне с някого и че нещата може да свършат зле.

— Да, но тя отрича. Твърди, че Игън й казал, че отива в Айдахо или Уайоминг.

— Разполагате ли с нещо друго от местопрестъплението?

— Не много — отвърна Уолш. — Около час след като си тръгнахте от Лоринг, започна отново да вали. Знаеш какво причинява водата на уликите.

— Да.

— Още нещо. Пътен екип е забелязал превозното ти средство изхвърлено на брега на реката. Изтеглили са го навън. Между другото, пожелавам ти успех със застрахователната компания. Но ръчната чанта на госпожица Сойер е била все още вътре и със затворен цип. Телефонът й вероятно не е оцелял, но банковите й карти са непокътнати — няма нужда да анулира кредитните си карти или да си вади нова шофьорска книжка. Имам адреса й. Можеш да й кажеш, че ще й изпратя чантата и всичко в нея още днес с експресна поща. Трябва да я получи утре.

— Благодаря — рече Макс.

— Ако се натъкнеш на нещо, което трябва да знам, ще ми се обадиш, нали?

— Разбира се.

Макс затвори и погледна към Шарлот.

— Чу ли всичко това?

— Да. Намерили са чантата ми и Бригс е мъртъв.

— Към този момент ченгетата смятат, че Бригс се е опитал да направи още една последна наркосделка, преди да изчезне. Нещата не са минали добре.

— Е, има логика той да иска да се изпари, след като не успя да се отърве от нас. Сигурно е знаел, че ще отидем право в полицията и че ще бъде разпитан. Вероятно е имал нужда от пари в брой, за да се издържа известно време, така че в сделката с наркотиците има логика.

— Може би. Но ако сме прави за миналото му, той може да е разполагал и с нещо друго, което да продаде.

Очите на Шарлот се разшириха, защото веднага се досети.

— Кутията с уликите от случая на Джоселин ли?

— Ако на Бригс му е било платено да направи така, че кутията да изчезне, това не означава автоматично, че той е унищожил съдържанието. Вероятно я е запазил, защото е знаел, че някой може да е бил готов да плати много пари за нея.

— Джоселин би дала всичко, за да се добере до тази кутия.

— Да, но има някой друг, който би я искал не по-малко.

Изражението на Шарлот стана строго.

— Мъжът, който я е изнасилил.

— Да.

— Ако Бригс се е опитал да продаде кутията с уликите на човека, който е нападнал Джоселин преди всичките тези години, това означава, че копелето все още е тук някъде. Не е в другия край на страната. Той е точно тук — във Вашингтон.

— Докато не научим повече, не можем да правим заключения. — Макс се замисли върху това за миг. — Макар че има едно нещо, което свързва убийството на Бригс със смъртта на Луиз Флинт.

— Какво е то?

— И на двете местопрестъпления са открити наркотици.

Той отвори вратата и се измъкна иззад волана. Шарлот слезе от страната на мястото до шофьора.

Входната врата на къщата от другата страна на улицата се отвори. Появи се Ансън. Той тръгна към тях и кимна учтиво с глава към Шарлот.

— Госпожо — поздрави той.

Макс демонстрира добро възпитание.

— Това е Шарлот Сойер — каза той. — Шарлот, Ансън Салинас, баща ми.

— Приятно ми е, госпожице Сойер — каза Ансън.

Шарлот се усмихна, очевидно очарована от старомодните му обноски.

— Радвам се да се запознаем, господине — отвърна тя. — Моля, наричайте ме Шарлот.

Ансън се засмя.

— Ще го направя, стига да не ме наричаш повече „господине“.

— Съгласна — отвърна Шарлот.

Ансън се обърна към Макс.

— Намериха ли колата?

— Да. Вероятно цялата е разнебитена. Ще се погрижа за нея по-късно. В момента нямам време да се занимавам с колата или застрахователната компания. Случаят стана много напрегнат. Нещата много се усложниха.

— Мога да отида до Лоринг и да й хвърля един поглед вместо теб. Да преценя какво да правя с нея.

Макс се бе запътил към стълбите на верандата. Той се спря и погледна назад.

— Благодаря. Признателен съм ти. Ще се обадя на детектив Уолш и ще му кажа, че ще вземеш също и ръчната чанта на Шарлот, ако нямаш нищо против. По този начин няма да го занимаваме да я изпраща.

— Няма проблем — потвърди Ансън.

Макс го огледа по-внимателно. Гласът на Ансън звучеше откровено ентусиазиран. Защото има работа — осъзна Макс. Всеки човек се нуждае от работа.

— Благодаря — обади се Шарлот. — Ще съм ти много благодарна, Ансън.

Тя цялата сияе — помисли си Макс. И можеше да се закълне, че Ансън се е изчервил.

— Не че имам някаква друга работа — обясни Ансън. — Вие двамата добре ли сте?

— Да. — Макс отключи входната врата. — Открили са тялото на онзи пенсиониран детектив, който ни блъсна в реката. Изглежда, че се е опитал да прави някаква наркосделка, преди да напусне района. Бил е убит заради тази си постъпка.

Ансън леко присви очи.

— Наркотици, а?

— Непрекъснато се появяват в този случай.

Макс отвори вратата, изключи алармената система и се отдръпна встрани. В този миг си спомни всички идеи, които имаше за основен ремонт на къщата си, и усети, че стомахът му се свива. В сравнение със спретнатия, уютен апартамент на Шарлот, неговото жилище бе пълна развалина.

— Взех къщата на добра цена — обясни той, като се опитваше да скрие отчаянието и притеснението в гласа си. — Има много работа по нея. Обаче, все още не съм имал възможност наистина да я започна.

— Кварталът изглежда добър — каза Шарлот. — Това е най-важното.

— Така е — съгласи се той.

Запита се дали: Кварталът изглежда добър, не бе учтив евфемизъм за: Твърде жалко, че е най-грозната къща на улицата.

Шарлот мина покрай него. Ансън я последва. Макс затвори вратата. Двамата с Ансън наблюдаваха как Шарлот минава през малкото фоайе и се спря накрая, за да огледа всекидневната.

След това тя изчезна зад ъгъла към кухнята. Той си спомни колко стари изглеждат уредите му и вехтият, изцапан с петна под. Не помръдна. Не знаеше какво може да чака, но прецени, че ще разбере, когато се случи.

Ансън се намръщи.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Добре съм — отвърна той. — Ще се преместя при Шарлот за известно време, само докато разреша случая.

Ансън повдигна вежда.

— Мислиш, че тя има нужда някой да я охранява?

— Тази работа все повече се усложнява и Шарлот е в центъра на всичко.

Ансън кимна.

Макс се застави да пусне топката на вратата и да премине през фоайето към всекидневната.

Шарлот се появи от кухнята.

— Прав си — каза тя, очите й бяха стоплени от ентусиазъм. — Наистина си я взел на добра цена. Тази къща има страхотен скелет, както се казва. Предстои ти много работа, но когато я завършиш, ще бъде прекрасна.

С крайчеца на окото си Макс забеляза как Ансън се усмихна с лека, потайна и доволна усмивка. Той не бе сигурен каква е причината, но едно нещо бе безспорно — внезапно се почувства така, сякаш голяма тежест падна от раменете му.

— Ще отида да си взема нещата — каза той.

Тридесет и пета глава

Роксан Бригс отиде в кухнята, за да направи чаша билков чай.

Новината, че Игън е мъртъв, не трябваше да е изненада, но кой знае защо се оказа такава. „Живееш години наред с мъж, когото никога не си обичала истински, защото ви свързват тайни, и свиквате един с друг“ — помисли си тя.

Можеше да каже на Уолш, че Игън е отишъл да се срещне с Трей Грийнслейд, за да поиска да му плати за последен път за изнудването, и че без съмнение Трей е човекът, който го е убил. Но кой щеше да й повярва? Не разполагаше с доказателства. Това в крайна сметка беше Трей Грийнслейд, наследникът на „Лоринг-Грийнслейд“.

Толкова по-лесно бе да остави полицията да реши, че Игън е бил убит заради наркосделка, която не се е развила добре.

Когато чаят бе готов, тя седна на масата и се опита да реши точно какво чувства. След известно време внезапно осъзна, че основно усеща облекчение.

Докато допиваше чая си, започна да се пита дали не трябва да се чувства уплашена. Трей Грийнслейд можеше да реши, че тя знае тайната, която Игън пазеше. Можеше да реши да се отърве и от нея.

Трябва да бягам — помисли си тя.

Остави чашата, изправи се на крака и отиде към спалнята, за да си стегне багажа. Когато мина покрай рамката над камината, се спря, за да свали снимките на Нолан. Те бяха единственото нещо в къщата, което бе достатъчно важно, за да вземе със себе си.

Малко след това сложи две чанти в задния багажник на пикапа. Пъхна пистолета под седалката и седна зад волана. Потегли надолу по дългия чакълест път, прекоси моста и се качи на старата планинска магистрала.

Не погледна назад нито веднъж.

Игън не й бе дал много през годините, помисли си тя. Първоначално имаше някаква привързаност, когато му харесваше да прави секс с нея, но това не продължи дълго. Никога не й бе демонстрирал истинска доброта. Нямаше истинско другарство помежду им. Но й беше дал нещо друго.

Благодарение на Игън, тя притежаваше умения за оцеляване, от които се нуждаеше, за да изчезне.

Тридесет и шеста глава

Ансън имаше време да размишлява по време на дългото пътуване до Лоринг. Прекара част от това време, мислейки си за Шарлот Сойер. Когато не мислеше за Шарлот, си мислеше за Макс, Кабът и Джак. Мислеше и за миналото.

Беше адски горд с тримата мъже, които бе отгледал. По един или друг начин, всеки един от тях бе последвал примера му: всеки бе направил кариера в правоприлагащите органи. Вярно, бяха поели по много различни пътища — Макс бе станал профайлър и сега се опитваше да открие своя собствена кантора. Кабът бе началник на полицията в малък град в Орегон. Джак бе поел по академичното поприще. Водеше тясно специализирани курсове, в които се разглеждаха тъмните и екзотични форми на криминално поведение. Дори беше написал книга по тези въпроси — Изкривени видения.

Освен това Ансън знаеше, че и тримата му сина са белязани от времето, прекарано в леговището на Куинтън Зейн, и от онзи пожар, който ги бе оставил сираци. Не бе случайно, че всеки от тях беше започнал да си изкарва хляба като преследва престъпници. Събитията от миналото постоянно се връщаха в мислите им и едновременно с това ги зареждаха с енергия, поддържаха пламъка, благодарение на който всеки един от тях се справяше толкова добре с работата си.

Но всички разсейки от миналото успяваха да внасят и разруха в техните най-интимни връзки.

Бе направил каквото може, за да осигури на Макс, Кабът и Джак инструментите, от които имаха нужда, за да се справят с миналото си. Но не беше успял да им осигури отговорите, за които те жадуваха. Бе напълно наясно, че всеки от тримата мъже трябва да намери собствен път, когато се налага да се справя с призрака на Куинтън Зейн.

Ансън отново се замисли за Шарлот. Нещо му подсказваше, че тя може да е жената, която да приеме онази част от Макс, която не можеше да забрави миналото.

Тридесет и седма глава

Шарлот се събуди, останала без дъх от разпокъсаните фрагменти на съня, в който отчаяно се опитваше да настигне Джоселин, която бе повлечена от някаква река.

Добре, не е трудно да се сетя откъде се е появил този образ — помисли си тя.

Бързо се изправи и седна. Лунната светлина и искрящите отблясъци на града се разливаха през прозореца без перде и осветяваха спалнята.

Тя отдръпна завивките, възнамеряваше да отиде във всекидневната и да изразходва част от тъмната енергия на кошмара с движение. Направи две крачки към затворената врата на спалнята и тогава си спомни за госта си.

Спря се и се вслуша внимателно. От всекидневната не се чуваше звук. Макс най-вероятно бе заспал. Имаше нужда от почивка. Последното нещо, което тя искаше, бе да го събуди.

От друга страна, спалнята бе твърде малка за намеренията й. Трябваше да се раздвижи. Определено, за известно време нямаше да може отново да заспи.

Огледа вратата с дълбоко чувство на ужас. В сенките на спалнята вратата сякаш се бе трансформирала в солидна стена — единственото нещо, което й пречеше да избяга към свободата на всекидневната.

Шарлот знаеше, че това е абсурдно, но внезапно бе убедена, че ако не се махне от спалнята, ще получи сериозен пристъп на паника.

Коридорът, който свързваше стаята й с всекидневната и кухнята, щеше да е разумен компромис, реши тя. Щеше да се разхожда нагоре-надолу по този тесен коридор, докато нервите й не се успокоят.

Отвори вратата и с боси крака пристъпи в помещението. Застана мълчаливо и се заслуша. От всекидневната все още не се чуваше никакъв шум.

Тя започна внимателно да крачи по късия коридор, съсредоточена върху дишането си, както се бе научила да прави в часовете по медитация, които бе посещавала. Постепенно последните следи от кошмара избледняха. Пулсът й се забави.

Тя обмисляше дали да не изпие чаша вода, когато чу скърцането на пружини. Последва леко шумолене във всекидневната.

Шарлот се замисли дали да не се втурне обратно в спалнята, но си каза, че няма смисъл. Макс бе буден.

Силуетът му се появи на вратата на всекидневната.

— Лош сън? — попита той. — Или просто не можеш да заспиш?

Тихият му глас, леко дрезгав от съня и с нотка на тъмна чувствена вибрация, я накара да затаи дъх. Усети как през тялото й преминава тръпка.

Той беше облечен с черна тениска и тя забеляза, че бе намерил време да обуе панталоните си. Това обясняваше шумоленето, помисли си тя. Внезапно осъзна, че е по халат и боса.

— Извинявай — каза тя. Изненада се от дрезгавата нотка в своя собствен глас. — Не исках да те будя.

— Няма проблем. Спя леко.

Тя се прокашля.

— Ясно.

— Не отговори на въпроса ми. Лош сън или безсъние?

— По малко и от двете.

Той скръсти ръце и подпря рамо на касата на вратата.

— Няма нужда да обясняваш. Аз също прекарах подобна нощ.

— И двамата имаме нужда от сън — каза тя. — Не успяхме да се наспим миналата вечер. Може би трябва да пробваме с малко бренди или топло какао.

— И едното, и другото ми се струват подходящи.

— Брендито ще стане по-бързо. Имам малко в кухнята.

— Добре.

Вратата на кухнята бе точно до тази на всекидневната, където Макс бе застанал в мрака. Тя се отправи с леки стъпки по коридора натам. Той не помръдна, но я наблюдаваше съсредоточено и тя усети, че я обзема вълнение. Не си спомняше друг миг, в който да е чувствала такова вълнение към някой мъж. В това чувство имаше нещо дълбоко първично.

Каза си, че трябва да е спокойна, и си напомни, че привличането между тях — предполагайки, че то е двустранно — беше заради връзката помежду им, създадена от мъчителното изживяване, през което бяха преминали заедно. Реалността бе, че те едва се познаваха. Връзката им не се основаваше на нищо стабилно.

Връзка.

Вероятно това не бе точната дума, която можеше да опише отношенията им. Партньорство беше по-точна. И при това краткосрочно партньорство. Бизнес партньорство.

И ако тя се опиташе по-ясно да определи техните отношения тази вечер, докато бяха застанали на по-малко от метър разстояние в тъмния апартамент, наистина щеше да получи пристъп на паника.

Шарлот стигна до прага на кухнята и спря. Сега Макс бе толкова близо, че можеше да се протегне и да го докосне. За да се спре да направи точно това, скръсти ръце на гърдите си.

— Имаш ли нещо против да ти задам един личен въпрос? — каза тя.

— Колко личен?

— Просто се питах дали някога си имал проблеми с клиентките си.

— През шестте месеца, откакто се занимавам с разследвания, открих, че имам проблеми с всеки клиент. Част от бизнеса е. Какъв вид проблеми имаш предвид?

— Току-що ми хрумна, че има определен интимен фактор, намесен в работата ти.

— Интимност. — Той произнесе думата така, сякаш не бе сигурен какво значи.

— Имам предвид, че вероятно клиентите ти споделят някои от своите най-съкровени тайни. Доверяват ти се, за да получат отговорите на въпроси, за които често са се страхували да попитат.

— Между нас не възниква такава връзка, както между клиентите на адвокатите или пациентите на лекарите, ако това си мислиш.

— Може би — отвърна тя. — Но вероятно си работил с много клиенти, които са били в тежко емоционално състояние. Сигурно си имал такива, които са гневни или изплашени, или отчаяни. Виждат те като единствения човек, който може да разреши проблемите им. Навярно прехвърлят част от силните си чувства към теб.

— Аз съм доста нов в професията на детектив, нали помниш? Казах ти, преди сам да напусна преди шест месеца, работих за консултантска фирма. Нашите клиенти обикновено бяха членове на правораздавателните органи или правителствени агенции, не частни лица.

— Да, правилно, съжалявам. Просто се питах.

— От време на време разпитвах хора — заподозрени, жертви и свидетели. И понякога нещата се развиваха зле. Много зле. Но обикновено някой друг трябваше да се справя с емоционалните последици на случая. Моята работа бе да идентифицирам нишките и да измисля как да предскажа какъв ще бъде следващият ход на престъпника.

— Разбирам.

— Имаш ли нещо против да те попитам защо се интересуваш от това?

Тя усети как бузите й пламват.

— Нямам никаква представа. Съжалявам. — Престани да се извиняваш, глупачка такава. — Нервно бръщолевене. Сигурно е от лошия сън и безсънието. Ще донеса брендито.

Тя изтича в кухнята и отвори вратата на шкафа, за да свали бутилката с бренди. По-скоро усети, отколкото чу как Макс се премести до прага зад нея.

— Да не би да си се питала дали съм спал с някоя клиентка? — попита той.

— Не, не, не. Нищо подобно. — Ужасена, тя издърпа корковата тапа от бутилката. — Не е моя работа. Не бих си и помислила да задам толкова личен въпрос.

— Не.

Тя замръзна.

— Не ли?

— Не, никога не съм спал с клиентка.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Разбира се. Не съм си го и помисляла. Говорех в по-общ план за твоето емоционално участие. Нали знаеш — как се справяш с ядосан клиент, който си изкарва гнева на теб, когато получи отговор, който не желае — подобни неща.

— Случва се. Затова винаги предварително сключвам договор чрез адвокат. Но голяма част от работата ми включва бизнес и корпоративни проблеми. Няма много емоция в подобни случаи, но благодарение на тях си плащам редовно наема.

— Разбирам. — Защо, за бога, бе започнала този абсурден разговор? Ръката й леко потрепери, когато се опита да разлее брендито в чашите. — Забрави, че попитах. Просто излишно любопитство.

— А може би фактът, че непознат мъж спи във всекидневната ти, те кара да изпадаш в пристъп на паника? — леко сърдито попита той. — Съжалявам.

— Не. — Тя остави бутилката върху плота и отпи малко бренди от една от чашите. Течността я опари чак до стомаха и я остави без дъх за няколко секунди. Тя се закашля и успя да си поеме дъх. — Не си непознат.

— А ти не си клиентка. — Той направи две крачки в кухнята и спря. — Помагаш ми в замяна на услугите ми като следовател.

Тя го погледна.

— Какво означава това?

— Не знам за теб, но що се отнася до мен, обичайните правила не важат тук.

Тя му подаде другата чаша с бренди. Той я взе и отпи малко.

— Значи? — поиска да узнае тя.

Той свали чашата. В тъмното очите му сякаш се затоплиха.

— Значи можем да измисляме правилата в хода на работата — отвърна той.

Тя отпи още малко бренди, за да се подкрепи, и свали бавно чашата, изпитвайки гордост от самоконтрола си.

— Добре — отвърна тя.

Той скъси дистанцията помежду им, спря се на по-малко от половин метър разстояние. Не сваляше поглед от лицето й.

— Имаш ли някакви? — попита той.

— Някакви какво?

— Някакви правила, за които трябва да знам.

Внезапно тя сякаш застана на ръба на много висока скала. Наистина трябваше да помисли дълго и сериозно, преди да скочи. Майната му на мисленето. Беше прекарала много време в мислене, преди да се съгласи да се омъжи за Брайън Конрой. Каква полза имаше от това?

— Не — отвърна тя. — Не, не мога да се сетя за някакви правила, които да важат. Поне не и тази вечер.

Той остави чашата си върху плота.

— Искам да съм съвсем сигурен в това, което става тук.

— Честно казано, нямам абсолютно никаква представа.

— Желаеш ли ме?

Тя си пое дъх.

— Дотук бяхме с изтънчения подход.

Той я хвана за брадичката с края на ръката си.

— Не ме бива в изтънчените подходи. Трябва да съм сигурен. Имам нужда от „да“ или „не“.

Тя осъзна, че все още е в безтегловност, възнамеряваше да разпери криле, макар да не знаеше, че има такива.

— Да — прошепна Шарлот. — Но само ако и ти ме желаеш.

Той й хвърли бавна, съкровена усмивка, която я остави без дъх. Можеше да се закълне, че очите му станаха малко по-горещи.

— Това е важно за теб, така ли? — попита той.

— В противен случай би било катастрофа.

— Хубаво е да знам това. — Той взе чашата от ръката й — тя не оказа съпротива, остави я на плота. След това улови с длани лицето й. — Само за да сме наясно, аз също те желая.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Той се наведе близо, притисна я бавно и неумолимо към кухненския плот с тежестта на тялото си. Целувката започна като бавно разгарящ се пламък. Устните му целенасочено се преместиха върху нейните, сякаш й отправяше покана. Или бе предприел нападение, за да я проучи. Или се опитваше да я прелъсти.

Но тя нямаше нужда да бъде съблазнявана. Трепереше в очакване, опиянена от възпламеняващата, вряща консистенция, съставена от равни части безразсъдно увлечение и абсолютна убеденост. Приемаше рисковете и едновременно с това направи заключение, че може да се справи с тях. По дяволите, някой се беше опитал да я убие. Можеше да умре, заклещена в кола, да потъне в студените води на буйна река. Можеше да загине от хипотермия в суровата планина. Отгоре на всичко, помагаше на професионален частен детектив — който също така бе и бивш профайлър — да издирва изчезналата й доведена сестра.

В сравнение с всичко това, потенциалните недостатъци да прави секс с мъжа, който споделяше опасността с нея, просто не й се струваха обезпокоителни. Тази вечер щеше да прави това, което искаше, и щеше да остави за утрешния ден да се погрижи за себе си.

Решението я освободи — освободи я божествено — по начини, които тя не можеше да си представи. Поне веднъж не се опитваше да стигне до логично заключение, не се опитваше да играе на сигурно. Поне веднъж на нея просто не й пукаше за рисковете.

Тя се пресегна, за да улови раменете на Макс. Всичко в него бе твърдо, кораво, изострено и нагорещено. Тогава разбра, че освобождавайки себе си, тя бе освободила и него.

Блесна светкавица. Бавно горящата целувка се превърна в огнена буря. Макс я хвана през кръста и я покачи върху плота. Халатът й се разтвори. Той избута коленете й настрани. Тя уви крака около кръста му и плъзна ръце през врата му.

Той изпъшка, издърпа я от плота и я пренесе в спалнята. Тя се държеше за него, бедрата й бяха прибрани плътно, сякаш той бе див жребец, който можеше да обязди.

Имаше нещо много съсредоточено в начина, по който той я носеше през коридора. Имаше усещането, че е готов да мине през ада, за да стигне там, където се бе запътил. Тя усети, че й е приятно да знае това. Беше й много приятно.

Той се свлече заедно с нея върху разхвърляното легло. Тя се покачи върху него. Той свали халата от раменете й, издърпа ръкавите надолу по ръцете й и метна дрехата настрани. Миг по-късно издърпа нощницата й през главата и я запрати надалеч.

Ръцете му нежно обгърнаха гърдите й.

— Шарлот — изрече той.

Името й бе дрезгав шепот в мрака.

Тя с усилие успя да смъкне тениската му, след което се захвана с ципа на панталоните му. Той бе крайно възбуден, ерекцията му бе притисната плътно в материята на панталоните.

Ципът оказа съпротива. Тя го улови по-здраво и се приготви да го издърпа с всички сили.

Макс си пое рязко въздух и я спря с ръка.

— Аз ще се погрижа за това — каза той.

Тя се търколи на една страна, за да може Макс да се справи с панталоните си. Той стана, свали ги и се измъкна от слиповете си. Легна до нея и я придърпа към себе си. Едната му ръка се премести върху нея, плъзгайки се по бедрото й. Когато тя го докосна, разбра, че гърбът му е мокър от пот.

С пръстите си той намери горещата й влажна сърцевина и тя се отдаде на дивата, първична възбуда на същинското усещане. Тялото й под кръста се стегна буйно и рязко. Тя с шок осъзна, че е на прага на кулминацията. Дори не беше включила вибратора.

— Сега — каза тя. Прокара пръсти през косата му. — Направи го сега.

Той се премести между краката й. Тя повдигна колене, посрещайки го. Той проникна бавно, изтласквайки се надълбоко. Никога не се беше чувствала толкова тясна, толкова разтегната. Той проникваше в нея отново и отново.

Оргазмът й изригна на вълни. Искаше да изкрещи с истинско удоволствие от цялостното усещане, но не можеше да си поеме дъх. Вместо това впи нокти в раменете на Макс и ги стисна с всички сили, сякаш животът й зависеше от това.

Суровата енергия на нейния оргазъм го свлече във водовъртежа. Мускулите на гърба и раменете му бяха изпънати като метални вериги. Кожата му бе хлъзгава от пот.

Бурята се разрази.

Когато приключи, той бавно рухна по дължината на цялото й тяло и я притисна в завивките. Тя го прегърна и слушаше как дишането му се нормализира.

След малко той успя да се отдръпне и да легне до нея.

— Шарлот — отново каза той.

— Шшшт. — Тя се повдигна на лакът и сложи пръсти върху устните му. — Не казвай нищо, което ще развали мига.

— Не мисля, че дори и вестта за края на света може да го развали за мен. — Той я наблюдаваше през полузатворени очи. — Мога ли да те попитам дали и на теб ти беше хубаво?

Тя бавно се усмихна.

— Беше хубаво. Много, много хубаво. Първият път, когато успявам да свърша без малък домашен уред.

— Хъм. Обикновено използваш вибратор ли?

— Държа го в шкафчето до леглото ми. Защо?

— Нищо — отвърна той. — Просто съм любопитен.

Тя се запита дали да не му даде да разбере, че не му отива да се преструва на невинен.

— Защо се интересуваш от вибратора ми, Макс Кътлър?

— Нали знаеш как е с мъжете. Обичаме да си играем с джаджи.

Тя бавно прокара пръст надолу по гърдите му и отново се усмихна.

— Няма нужда да използваш джаджи.

— Това не значи, че няма да измисля да правя нещо интересно с някоя — отвърна той.

— Ще си помисля по въпроса — каза тя.

Тридесет и осма глава

Той се събуди — небето бе мрачно, дъждът тихо почукваше по прозореца, ароматът на прясно сварено кафе възбуди вкуса му. Опита се да си спомни последния път, когато се бе чувствал толкова добре. Не знаеше точно как да опише настроението си. Чувстваше се освежен, може би. Спокоен. Ободрен. Добре. Точно така. Чувстваше се добре. Можеше да привикне към това чувство. Можеше да свикне с него много бързо.

Спомените за нощта се мятаха из главата му. Сети се за вибратора и се усмихна. За жалост, бе сам в леглото. За радост обаче Шарлот и кафето не бяха далече.

Той отметна завивките, седна на ръба на леглото и се пресегна към панталоните си. Снощи двамата с Шарлот бяха напреднали доста във взаимоотношенията си, но той бе почти сигурен, че е твърде рано да се появява гол в кухнята.

Изправи се и внимателно вдигна ципа си. Беше леко възбуден.

Доволен, че е покрил минималните изисквания за сутрешен тоалет след бурна нощ, той прокара пръсти през косата си и тръгна по коридора.

Шарлот бе в кухнята. Бе взела душ и изглеждаше освежена. Косата й бе прибрана небрежно отзад. Облечена в черни дънки и синя тениска, тя някак беше успяла да намери онзи деликатен баланс между това да изглежда секси и невинна.

Това не е преструвка, помисли си той. Това е естествената Шарлот. У нея имаше вродено благоразумие, което лесно можеше да бъде сбъркано с наивност или уязвимост.

Нищо чудно, че доведената й сестра се е чувствала задължена да я предпазва. Може би Джоселин Прует не беше разбрала, че е необходима определена сила на характера, за да запазиш качества като оптимизъм, доброта и да, благоразумие, когато си изправен пред безспорни доказателства за злото в света.

Шарлот му се усмихна.

— Буден си. Искаш ли да вземеш душ преди закуска?

Той прекара ръка по лицето си и потрепна, докосвайки острата, набола сутрешна брада.

— Май това е добро предложение. — Наблюдаваше я как отваря вратата на хладилника. — Както става ясно, ти обичаш да ставаш рано сутрин.

— Определено обичам да ставам рано сутрин. — Тя взе една кора с яйца от хладилника и я остави на кухненския плот. — Ами ти?

— Мисля, че и аз.

— Само така мислиш? Не си ли сигурен?

Той се облегна на рамката на вратата, наслаждавайки се на гледката как тя шета из кухнята.

— В общи линии аз съм такъв, какъвто е нужно да бъда, за да изпълнявам определена задача. Понякога това означава да ставам рано. Понякога означава да стоя буден до късно или цяла нощ.

Тя кимна.

— Професията ти изисква да проявяваш гъвкавост.

Той се усмихна.

Тя му хвърли подозрителен поглед.

— Какво толкова съм казала?

— Не мисля за работата си като професия. Просто това е нещо, което правя.

— Това, което имаш нужда да правиш.

Той се позамисли.

— Добре, това, което имам нужда да правя.

— Това означава, че то ти е професия. — Тя направи пауза. — Не, връщам си думите назад. Това ти е призвание.

Той се засмя.

— За първи път чувам някой да описва работата ми като призвание.

Тя сви рамене.

— Така стоят нещата. Отивай да вземеш душ.

— Добре.

Той влезе във всекидневната, взе сака си и се върна по коридора на път към банята й.

Шарлот пак го заговори, когато той мина покрай вратата на кухнята.

— Имаш ли някакви идеи как да продължим с издирването на Джоселин? — попита тя.

— Когато изляза от душа, вече ще имам план.

— О, ти си един от онези хора, които мислят по-трезво под душа.

— Грешка. Оказва се, че аз съм един от онези хора, които мислят по-трезво след страхотен секс.

Тя му хвърли свиреп поглед и счупи по-силно отколкото бе нужно, яйцето в стената на купата.

Той продължи по коридора, усмихвайки се на себе си. Беше я подразнил, но съвсем леко. Истината бе, че бе открил, че му е по-лесно да мисли ясно, когато е с нея, когато можеха да разговарят.

Малко по-късно се настани на барплота за хранене. Шарлот постави пред него чиния с рохки бъркани яйца, пържени кюфтета и намазана с масло препечена филийка. Макс погледна по-внимателно кюфтетата.

— Какво е това? — попита той.

— Кюфтета от соя — отвърна тя. — Сама ги правя.

— От соя ли?

— Точно така.

— Но соята, ако не се лъжа, не е месо.

— Тази кайма се прави от ферментирала соя.

— Хъм.

— Струва ми се, че мога да позная. Истинските детективи не ядат нито соево сирене, нито соева кайма — каза тя.

— Не знам какво ядат истинските детективи. Все още съм нов в бизнеса. Но ще опитам от фалшивите кюфтета.

— Отлично решение, като се вземе предвид, че не разполагам с друг вид в кухнята си. — Тя вдигна с вилицата хапка от яйцата си. — Как протече обсъждането на плана в банята?

— Щеше да протече много по-добре, ако ти беше с мен под душа.

— Съмнявам се.

Той внимателно отхапа от фалшивото кюфте и стигна до извода, че не е ужасно на вкус. Не бе истинско месо, но не беше негодно за ядене. За щастие имаше голяма купчина с яйца и препечени филийки. Нямаше да умре от глад.

— Това, до което стигнах като заключение, е, че е крайно време да си поговорим с най-близките приятели на Джоселин — заяви той. — Членовете на инвестиционния клуб.

Шарлот помисли малко.

— Добре. Ще помоля шефа си за малко отпуск, за да мога да дойда с теб. Съмнявам се обаче, че те ще успеят да ни кажат нещо полезно. Доколкото те са наясно, Луиз е умряла от свръхдоза, а Джоселин се е уединила в манастира някъде на Карибските острови.

— Случиха се някои неща. Може да е интересно да видим дали това не е променило мнението им за ситуацията.

Шарлот се спря и вилицата й увисна на половината разстояние до устата й.

— Вероятно трябва да започнем с Мадисън Бенсън. Тя е тази, която основа клуба.

— Какво знаеш за нея?

— Не много. Има свой собствен бизнес за финансово планиране. Доста успешен. Редовно прави дарения в приюта за жени, където работеше Луиз, и е доста активна при набирането на средства за него. Тя привлече останалите членове на клуба, включително и Джоселин, измежду редовните дарители.

— Значи всички те имат връзка с приюта.

— Точно така. Но отношенията между Луиз и Джоселин бяха по-специални, не само защото и двете бяха толкова ентусиазирани да финансират приюта, но защото и двете са били нападани в миналото. Разбираха се една друга по начин, по който никой друг не би могъл. Смятаха се за един по-тесен клуб на оцелелите.

— Какво знаеш за останалите членове на инвестиционния клуб?

— Виктория Матис работи в маркетинговия отдел на местна компания за спортно облекло. Изглежда симпатична, но наистина не я познавам много добре. Емили Кели работи в човешки ресурси. Служителка е в местна технологична компания. И за нея не зная много.

Макс се замисли върху думите й, докато хапваше от кюфтетата.

— Защо ще правят инвестиционен клуб? — попита той.

Шарлот тъкмо щеше да отпие малко кафе. Тя се спря и го погледна озадачено.

— А защо не? — попита тя. — В крайна сметка Мадисън Бенсън бе тази, която ги събра заедно, а нейните познания са в областта на финансовото планиране и инвестициите.

— Но ти каза, че клубът никога не е изкарвал много пари.

— Нямаше особено голям късмет. Мисля, че в началото клубът беше претекст за Джоселин и останалите да се събират на чашка и да си приказват. Но преди няколко седмици Джоселин ми каза, че май за една от новите фирми, в които инвестирали, имало голяма вероятност да продаде контролния пакет от акциите си. Обясни, че ако сделката се осъществи, всички членове на клуба ще си докарат една много, много добра печалба.

— С изключение на Луиз.

Шарлот въздъхна.

— С изключение на Луиз.

— А какво ще стане с нейните акции в клуба?

— Хъм. — Шарлот се замисли. — Доколкото разбирам, ако член на клуба напусне, неговите акции се връщат обратно във фонда на клуба, за да бъдат разделени между другите членове.

— Ами ако някой член на клуба умре?

Шарлот го наблюдаваше с разтревожен поглед.

— Същото, предполагам. Акциите се поделят между останалите членове на клуба. Джоселин каза нещо от рода, че не искали да си имат вземане-даване с наследници, които могат да претендират за дял от печалбите, или да намаляват цената на акциите. Идеята им била това да е един много ексклузивен, само техен инвестиционен клуб.

— Значи сега имаме ситуация, при която липсва един от акционерите и печалбата от продажбата на контролния пакет на новата фирма ще се подели само сред останалите, нали?

— О, по дяволите. — Шарлот остави вилицата. — Но ако цялата тази работа е само заради парите, какво е правила Луиз Флинт в Лоринг?

— И двамата знаем, че има само един логичен отговор. Тя е била там заради случилото се с Джоселин преди толкова много години.

— Тогава смъртта й е свързана с миналото, а не с евентуалната печалба на инвестиционния клуб от продажбата на контролния пакет на новата фирма — заяви Шарлот.

— От опита, който имам, никога не е разумно да игнорираш пътя на парите.

— Добре, ти си експертът тук. Какъв е следващият ни ход?

— Когато имаме случай на групова динамика, получаваш по-добри резултати, ако не започнеш от върха. Лидерът на групата обикновено има най-много какво да губи и той или тя могат да упражнят контрол върху останалите. Първо ще говорим с Виктория Матис и Емили Кели, а след това ще се върнем обратно към Мадисън Бенсън.

— Какво точно ще питаме Виктория и Емили?

— Не бих могъл да знам, преди да започнем да говорим с тях.

Шарлот повдигна вежди.

— Така ли работиш?

— Това се нарича разместване на камъните и го правиш, докато не откриеш нещо интересно.

Шарлот понечи да реагира на думите му, но телефонът й иззвъня, което видимо я сепна. Тя скочи на крака и грабна устройството от кухненския плот.

— Портиерът е — обясни тя.

Разочарованието й бе красноречиво. Макс знаеше, че се е надявала да й се обади Джоселин.

— Добро утро, Фил — поздрави тя. — Посетител ли? Не очаквам никого. Сигурен ли си, че не е някой от куриерска фирма? — Последва пауза. — О, разбирам. Хъм. Е, щом е там, можеш да му кажеш да се качи. Благодаря.

Шарлот приключи обаждането и сложи телефона обратно върху плота.

— Съжалявам за това — извини се тя. — Бившият ми годеник е. Очевидно казал на Фил, портиера, че е много важно.

— Интересно.

Тя му хвърли любопитен поглед.

— Защо?

— Мислиш ли, че е случайно, че той пак се връща в живота ти точно когато си изправена на кръстопът?

— Охо. Ти наистина си подозрителен, нали? Да, мисля, че е просто случайност. Миналия ден той се обади и ми каза, че жената, заради която ме напусна, си променила мнението и щяла да остане със съпруга си. Зарязала Брайън. Той търси рамо, на което да поплаче.

— И веднага се е сетил за теб.

— Да. — Шарлот пусна една ангелска усмивка. — И когато Фил ми каза, че Браян е долу, в този миг веднага стигнах до заключението, че това е златна възможност да демонстрирам, че съм продължила напред. Съжалявам, че те използвам, партньоре.

Той хапна още малко от яйцата.

— Живея, за да съм в услуга на хората.

Звънецът на входната врата дрънна. Шарлот бързо мина зад ъгъла и изчезна в тясното антре.

— Здрасти, Брайън. Влизай.

Макс се усмихна на ведрия й жив тон.

— Радвам се да те видя отново, миличка. Липсваше ми.

Гласът на Брайън Конрой прозвуча топло, мило и сърдечно. Дори имаше нотка на смирение. Това бе гласът на мъж, който знаеше, че се е издънил — мъж, който се надяваше да намери обратния път към благоволението на една жена.

— Току-що привършвахме закуската — обясни Шарлот. — Искаш ли кафе?

Тя говореше все по-ведро и по-ентусиазирано с всяка изминала секунда, помисли си Макс. Ако се развеселеше още малко, щеше да започне да припява. Дамата очакваше с нетърпение да изпита лекия привкус на отмъщението си.

— Има ли някой друг тук? — Сега гласът на Брайън прозвуча леко смутено. — Джоселин?

Беше очевидно, че не иска да се изправя срещу Джоселин.

— Не, Джоселин е извън града — обясни Шарлот.

— Добре. Искам да кажа, вярно, така си и помислих.

— Влез и се запознай с Макс — каза непринудено Шарлот.

— Кой е Макс? — попита Брайън. — Куче ли си си взела?

Макс потрепна.

— Не — отвърна Шарлот.

Тя придружи Брайън да мине покрай ъгъла и го отведе в кухнята.

Мъжът беше напълно в тон с гласа си, реши Макс. Приятен, преуспял, гладко избръснат и искрен.

— Макс Кътлър, искам да се запознаеш с Брайън Конрой — представи го Шарлот. — Мисля, че съм споменавала един-два пъти за него.

— Мъжът, който се е паникьосал пет дни преди сватбата ви — каза Макс. — Спомням си.

Той се надигна от кухненския барплот, но не протегна ръка да се здрависат. Вместо това взе каната с кафе и си сипа още една чаша.

Брайън го изгледа парализиран от изненада, след което се обърна към Шарлот, очевидно шокиран.

— Какво става тук? — попита той. — Кой е този тип?

— Не съм кучето — опита се да му помогне Макс, предлагайки услугите си.

Брайън не му обърна внимание.

— Макс е приятел — обясни Шарлот. — Много добър приятел. Прекара нощта тук и сега закусваме, както можеш да видиш. Искаш ли кафе?

— Не, благодаря. — Браян сниши глас, сега говореше много откровено. — Виж, Шарлот, наистина трябва да говоря с теб.

— Давай. Нямам тайни от Макс.

— Е, аз със сигурност имам. Къде се срещнахте, между другото? В някакъв бар за запознанства ли? Или си започнала да влизаш в сайтовете за онлайн срещи?

— Нито в бар, нито в сайт — намеси се Макс. — Всичко започна с общи бизнес интереси. След това нещата се доразвиха.

Брайън се поизправи и опъна рамене.

— Не се връзвам на тези приказки.

— А аз не се будалкам — отвърна Макс. — Просто излагам фактите.

— За кого, по дяволите, се мислиш? — попита тихо Брайън. — Ако смяташ, че можеш да се възползваш от Шарлот…

За първи път Шарлот сякаш осъзна, че си играе с огъня. Разтревожена, тя улови ръката на Брайън.

— Стига толкова, Брайън — заяви решително тя. — Какво толкова важно ти се е случило, та си решил, че трябва да дойдеш и да ме видиш по това време сутринта?

— Няма да обсъждам лични въпроси пред някакъв непознат.

— Тогава по-добре си тръгни — отвърна Шарлот. — Защото на двамата с Макс ни предстои напрегнат ден. Имаме да ходим до разни места и да се срещаме с доста хора.

Лицето на Брайън стана моравочервено.

— По дяволите, Шарлот…

Тя го фиксира със свиреп, хладен поглед.

— Ето как стоят нещата, Брайън. Нямам време за губене, за да ти предлагам чай и съчувствие, защото омъжената ти любовница те е зарязала.

Брайън рязко смени тактиката.

— Виж, миличка, знам, че те нараних. Не бях разбрал какво има между нас, докато не те загубих.

— Докато не ме заряза и не ме остави да плащам всичките онези сметки за сватбата.

— Мога да ти се реванширам. Ще ти напиша чек, ако от това ще се почувстваш по-добре.

— Заповядай. Ще ти изпратя подробен списък с разходите. Но мога веднага да ти заявя, че това няма да промени нещата. Казвай за какво си дошъл и си тръгвай.

— Шарлот, ти сякаш си друг човек. — Брайън хвърли свиреп поглед към Макс. — Каквото и да си мислиш, че имаш с този тип, това е просто реакция след силно преживяване. Естествено е, предвид обстоятелствата. Но той няма да се задържи за дълго наоколо. Когато всичко свърши, ще осъзнаеш, че това, което беше между нас двамата, е много по-дълбоко и по-важно.

— Объркал си нещата — отвърна Шарлот. — Ти си този, който реагира така след силно преживяване. Тук си, защото си бил зарязан и имаш нужда от мен, за да се почувстваш по-добре, докато не започнеш нова връзка.

— Това не е така.

— Хората ми казват, че съм твърде доверчива — продължи Шарлот. — И може би е вярно. Това обаче не означава, че съм глупава. Щом някой е доказал, че не може да му се има доверие, си взимам поука. Опитвам се да не повтарям грешките си. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че никога няма да ти се доверя отново, Брайън. Ти провали връзката ни. Няма начин да оправиш нещата.

— Допускаш голяма грешка — предупреди Брайън.

— Време е да си тръгваш — заяви Шарлот.

Тя се завъртя на пети и мина зад ъгъла, запътвайки се към вратата.

Брайън погледна към Макс, в очите му се надигаше гняв.

— Не зная кой си, копеле такова — каза той, — но зная, че се възползваш от нея.

— Шарлот иска да си вървиш — отвърна Макс. — Вероятно ще е най-добре да го направиш.

— Майната ти — изсъска тихо Брайън.

Той наперено напусна кухнята. Няколко секунди по-късно вратата тихо се затвори зад него. Последва дълго мълчание, преди Шарлот отново да се появи. Ръцете й бяха скръстени плътно до тялото и тя изглеждаше притеснена.

— Това — започна тя — бе едно от най-глупавите неща, които някога съм правила. Въобще не трябваше да позволявам на Фил да го пусне да се качи тук горе.

— Спокойно. Почти съм сигурен, че всичко ще се успокои.

— Почти си сигурен?

— Не познавам Конрой толкова добре, колкото теб. Ти какво смяташ?

— Аз… не знам. До тази сутрин щях да кажа, че той не е от хората, които правят сцени.

— Той се ядоса, защото жената, при която смяташе, че може да се върне, след като е преживял всичко това, вече е продължила напред. Има нужда от време, за да се успокои.

— Надявам се да си прав. — Шарлот си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. — И все пак, да му позволя да се качи тук горе тази сутрин бе наистина тъпа постъпка.

— Да, желанието за отмъщение води до обратна реакция.

Тя присви очи.

— Явно си наясно по въпроса.

— Наясно съм — по две причини. Първата е, че през последните шест месеца научих колко много хора, които наемат частни детективи, ти казват, че просто искат да намерят отговори на въпросите си, но това, което всъщност желаят, е да разполагат със средства за отмъщение. Опитвам се да избягвам подобен тип работа. Никога не свършва добре.

Шарлот го наблюдаваше напрегнато.

— Каква е другата причина, поради която смяташ, че знаеш нещо за отмъщението?

— Аз самият, по един или друг начин, се опитвам да отмъстя от нощта, в която Куинтън Зейн запали пожара, в който загина майка ми. Виж докъде ме доведе това — разведен съм, почти разорен, според поне един психиатър, съм прегорял. Зад себе си имам провалена кариера като профайлър. Много хора предричат, че ще се проваля отново като частен детектив. Казват, че съм обсебен от идеята, че Куинтън Зейн е все още жив — и всичко това, защото искам отмъщение.

— Не, защото искаш да си сигурен, че Зейн е мъртъв. Разбираемо е. Искаш справедливост.

— Кажи това на психотерапевта, който ме диагностицира.

Тя го изненада с мимолетна усмивка.

— Ще го направя, ако някога ми се удаде възможност.

Странна, успокояваща топлина се прокрадна у него. Тя му вярваше. Не смяташе, че е параноичен или маниакален. Вярваше му и се доверяваше на интуицията си. Сред тези, които знаеха нещо за миналото му, тя бе единствената извън доведеното му семейство, която имаше вяра в него и в странния начин, по който гледаше на света.

— Благодаря — рече той. Не можа да измисли какво друго да каже.

— Е, дотук с удоволствието от отмъщението — заяви Шарлот. Тя влезе в кухнята и взе каната с кафе. — Връщаме се на работа. Точно колко можем да споделим с останалите членове на инвестиционния клуб, когато ги разпитваме?

— Ще започнем с истината — че Джоселин е изчезнала и че аз разследвам смъртта на Луиз Флинт. Ще видим как ще реагират и какво ще направят след това.

Тридесет и девета глава

— Разбирам, че си притеснена за Джоселин — каза Емили Кели. — Но наистина не мисля, че имам какво да ти кажа, за да помогна. Смятах, че тя е в някакъв манастир на Карибските острови, почивайки си на уединено място без технологии.

Макс отпи още малко кафе и се опита да разгадае Емили Кели. Единственото нещо, за което бе сигурен към този миг, беше, че тя е напрегната и нервна. Изглеждаше, сякаш не е спала добре.

Първоначално бе отказала да се срещне с тях. Когато половин час по-рано Шарлот й се беше обадила, Емили набързо обясни, че тръгва за час по йога. Едва когато Шарлот й каза, че е притеснена за доведената си сестра, Емили се съгласи да се срещне с тях в къщата си.

Още от мига, в който тя отвори вратата, бе очевидно, че няма час по йога. Два куфара стояха в коридора. Емили се готвеше да напусне града.

Къщата й представляваше стар дом в приятен жилищен квартал. Интериорът и мебелите бяха стандартни, съвременни, скучни, човек чак не ги забелязваше. Нямаше нищо специално. Липсваха смели цветови щрихи. В град, чиято отличителна черта бяха градините, предният двор на Емили се отличаваше със своята изключителна баналност.

Емили е в тон с къщата си — помисли си Макс, — привлекателна, спретната и добре поддържана. Но нямаше нищо оригинално, екзотично или прекомерно нито у жената, нито в дома й. Като че ли и двете бяха решени да се слеят с фона — сякаш полагаха максимални усилия, за да останат незабелязани.

— Имаш ли представа къде може да е отишла Джоселин? — попита Шарлот.

— Никаква. — Емили поклати глава. — Все пак нали говорим за Джоселин. Доколкото я познаваме, тя може просто да е решила да се откаже от уединената си почивка и да се е настанила в някой луксозен хотел на плажната ивица. Това изобщо не би било най-голямата изненада на света.

— Значи не се е свързвала с теб? — попита Шарлот.

Емили поклати глава, устните й бяха стиснати плътно.

Тя лъже — помисли си Макс.

— Притеснена сте, нали? — намеси се той.

Емили погледна към него с безпомощно изражение. След това сякаш рухна сама.

— Всички сме притеснени — прошепна тя. — Заради Луиз. Казвах си, че няма да бягам. Имам пистолет. Добра охранителна система. Имам страхотна работа. Вероятно ще я загубя, ако просто изчезна. Но не мога да заспя. Не мога да продължавам така. Нервите ми няма да издържат. Така че, да, тази сутрин си събрах нещата. Готвех се да занеса куфарите в колата, когато се обадихте.

— Благодаря, че ни изчака — обади се Шарлот.

Емили поклати глава.

— Останах, защото се надявах да имате някакви новини или поне някаква информация за това какво се случва.

— Би ли ни казала поне защо си толкова загрижена? — попита Шарлот. — Джоселин ми е доведена сестра. Мисля, че имам право да знам всичко, което можеш да ми споделиш.

Емили се поколеба.

— Разговаряхте ли с Виктория или Мадисън? — най-накрая попита тя.

— Все още не — отвърна Шарлот. — Обадих се на Виктория веднага след като звъннах на теб. Исках да насрочим среща, но тя не вдигна телефона си. Оставих й съобщение. Ще опитам отново по-късно.

— По-добре ще е да говорите с тях — заяви Емили. — Аз съм най-новият член на клуба.

— За какво е цялата тази работа? — попита Макс, като умишлено изостри тона си.

Емили потрепна, сякаш бе ударена. Тя възвърна самообладанието си и се обърна към Шарлот.

— Какво става тук? — попита Шарлот.

— Не знам — отвърна Емили. От очите й бликнаха сълзи. — Това се опитвам да ви кажа. Просто не знам какво става. Никоя от нас не знае.

— Но ти се страхуваш — отбеляза Шарлот. — Защото Луиз е мъртва, а Джоселин е изчезнала.

— Да. — Емили използва носна кърпичка, за да попие очите си. — Ще ви кажа какво знам, след което трябва да тръгна.

— Говори с нас — рече Макс.

Емили фиксира вниманието си върху Шарлот.

— Мадисън основа клуба.

— Знаем това — каза Шарлот.

Емили силно стисна вплетените си една в друга ръце върху коленете си. Беше толкова скована, че изглеждаше сякаш може да се строши при най-лекото докосване.

— Това е законен инвестиционен клуб — тихо продължи тя. — Наистина правим инвестиции. Всъщност една от тях може да ни донесе наистина големи печалби. Но в началото инвестиционният аспект трябваше да се използва като прикритие.

Шарлот се втренчи в нея онемяла.

— За какво? — попита Макс.

— Това бе идея на Мадисън — бързо обясни Емили. — Тя каза, че ние петте можем да направим много повече от това просто да даряваме на приюта за жени, където работеше Луиз. Мадисън обясни, че можем да наказваме мъжете, които остават ненаказани, когато малтретират съпругите и децата си.

Шарлот седеше, без да помръдне.

— Да ги наказвате? Как?

— Мадисън каза, че можем да извършваме това, което тя нарече прочистване. Мишените щяха да бъдат избирани от досиетата в приюта за жени.

— Луиз е имала достъп до тези досиета, така ли? — попита Макс.

Емили кимна.

— Тя често разпитваше жените. Имаше възможност да се сдобие с подробностите, от които се нуждаехме, за да издирим онези, които се бяха измъкнали — мъжете, които бяха останали ненаказани от системата. Просто се опитвахме да раздадем малко справедливост за жертвите, нали разбирате.

— За какъв вид справедливост говориш? — попита Макс.

— Правехме всичко онлайн. Така можеш да нанесеш щети само до определена степен, ако искаш да останеш анонимен. Влизахме в чатове, които мъжете използваха, за да открият жертвите си, и правехме каквото можем, за да ги разобличим. Съсипвахме кредитния им рейтинг. Двама от мъжете дори бяха уволнени от работата си.

— Преследвали сте ги — каза Шарлот.

— Да. — Емили повдигна брадичка. — Целта ни бе да направим нужното, за да може посегателите никога да нямат и миг спокойствие. Искахме те да се страхуват постоянно. Опитахме се да направим така, че те повече да не се доближат до други потенциални жертви.

— Джоселин никога не ми е споделяла нищо от това — каза Шарлот.

Произнесе го така, сякаш някой й е изкарал въздуха, помисли си Макс.

— Разбира се, че не — отвърна Емили. — Джоселин има предвид, че е твоята по-голяма сестра. Тя смята, че трябва да те предпази. И макар да бяхме внимателни, всички ние знаехме, че това, което правим, е потенциално опасно.

— Защо изчезна Джоселин? — попита Макс.

— Никоя от нас не знаеше, че е изчезнала — отвърна Емили. — Не и първоначално. Наистина вярвахме, че е отишла да се уедини някъде на Карибските острови. Но след като Луиз умря, двете с Виктория започнахме да се питаме дали нещо не се е случило и с Джоселин. Тогава някой изпрати предупредителния код. Помислихме, че е Джоселин. Трябва да е била тя. В противен случай няма логика.

— Какъв е този предупредителен код? — попита Шарлот.

— Най-голямото ни безпокойство бе, че един ден някоя от мишените може да разбере кой стои зад онлайн прочистването — обясни Емили. — Измислихме кодова дума, която да бъде използвана в такива ситуации. Миналият петък ние трите — Мадисън, Виктория и аз — получихме имейл от анонимен адрес. Сигурни сме, че трябва да е дошъл от Джоселин. В съобщението имаше само една дума. Кодът.

— Смяташ, че някой от мъжете, които сте наказали, е обърнал плана ви срещу вас самите — каза Макс. — Смяташ, че той се е прицелил в теб и останалите членове на инвестиционния клуб, така ли?

Емил и го погледна, очите й бяха непоколебими.

— Така смятаме двете с Виктория. Мадисън има… различна теория.

— Каква е теорията на Мадисън? — попита Макс.

— Питайте нея — промълви Емили.

— А ти къде отиваш? — попита Шарлот.

Емили прехапа устна.

— Не се обиждай, но не мога да кажа нито на теб, нито на някой друг.

— Разбирам — намеси се Макс. Той бръкна в джоба си и извади една визитка. — Но ако имаш нужда от помощ, можеш да се свържеш с мен на този номер. Денонощно. Ясно?

Емили кимна. Тя стисна визитката и се изправи на крака.

— Трябва да тръгна веднага — рече тя.

Четиридесета глава

Нито един от двамата не проговори, докато не се върнаха обратно в колата на Макс и не потеглиха, отдалечавайки се от къщата на Емили. Шарлот се опита да организира мислите си, но непрекъснато се блъскаше в мисловен камък, без значение от посоката на разсъжденията си. Хвърли поглед към Макс. Той изглеждаше унесен в собствените си мисли.

— Не мога да повярвам — каза тя по-скоро в опит да разчупи мълчанието, отколкото заради нещо друго.

— Не можеш да повярваш, че Джоселин и дружките й от инвестиционния клуб са изживявали някакъв вид реална женска фантазия за отмъщение ли?

— Ами всъщност мога да си представя Джоселин да направи нещо подобно — призна Шарлот. — Предполагам, че това, което намирам трудно за вярване, е, че нямах представа за този неин таен живот.

— Връщайки се назад, сигурна ли си, че тя никога не се е изпускала да прави някакви намеци?

— Не. Е, поглеждайки назад, предполагам, че фактът, че тя бе толкова категорична в отказа си да ме покани да членувам в клуба, може да е било такъв намек. Но не съм го разбрала. Сигурно си мислиш, че съм невероятно наивна.

— Това, което смятам, е, че си нямала причина да подозираш за огромния риск, който Джоселин е поемала.

— Но какво общо има всичко това със случилото се в Лоринг преди толкова много години?

— Може би ще получим повече отговори от Виктория Матис — отвърна Макс.

Шарлот извади телефона си и отново набра номера на Виктория. Веднага бе препратена на гласова поща.

— Все още не отговаря — каза тя.

— Или и тя е избягала като Емили Кели. Или…

Той се спря. Стисна устни. Шарлот усети как стомахът й се сви.

— Или който е убил Луиз, вече е убил и нея, това ли щеше да кажеш? — попита тя.

— Възможно е, но към този момент съм склонен да се съмнявам.

— Защо?

— Както казах, мъртвите тела намират начин да се появят.

— Понякога обаче те изчезват завинаги.

— Понякога — съгласи се той. — Но този конкретен убиец не изглежда заинтересован от това жертвите му да изчезнат. Ако сме прави за него, целта му е да направи така, че да изглежда сякаш жертвите му са взели свръхдоза.

— Значи не му пука дали ще намерят тялото — каза Шарлот. — Явно е много уверен в себе си.

— Да — отвърна Макс, вече потънал в мисли. — Да, той е много самоуверен, нали? Това е интересно.

— Защо?

— Накрая това ще го направи по-предвидим.

— Е, жива или мъртва, Виктория не вдига телефона.

— Така ни остава да говорим само с Мадисън Бенсън — каза Макс. — Освен ако и тя не е решила да бяга.

Четиридесет и първа глава

Мадисън Бенсън все още не бе тръгнала да бяга. Поне не и засега. Но Шарлот успя да забележи, че под хладните си сдържани маниери на администраторка, както и с бронята си от „Армани“, тя крие нервността си.

— Съгласих се да говоря с теб — каза Мадисън, — защото си доведената сестра на Джоселин. Но когато се обади преди няколко минути, не спомена, че ще доведеш детектив със себе си.

Тя хвърли мрачен поглед към Макс.

— Казах ти, Макс ми помага да издиря Джоселин — обясни Шарлот. — А също така разследва и смъртта на Луиз. Ако това, което Емили ни разкри, е вярно дори отчасти, имам чувството, че ти и останалите членове на клуба се нуждаете от всякаква помощ, която може да ви се предложи.

Двамата с Макс стояха прави във всекидневната на елегантния дом на Мадисън. Голямата къща бе разположена на склона на богаташката част на квартала Кралица Ан. Беше заобиколена от тучни градини. Прозорците разкриваха панорамна гледка към залива Елиът.

Мадисън не ги покани да седнат и не им предложи кафе.

Първоначално бе отказала да разговаря с тях, но когато я информираха, че преди малко са водили дълъг разговор с Емили, промени решението си.

Мадисън не бе доволна от присъствието на Макс, но беше ясно, че иска да получи информация от тях. Така да бъде, помисли си Шарлот. Те също имаха нужда от нейната информация.

— Какво точно ви каза Емили? — попита Мадисън.

— Каза ни, че вашият клуб служи за прикритие на онлайн операции срещу мъже, които злоупотребяват с властта си — разказа Шарлот. — Такива, за които вие петте сте решили, че са останали ненаказани от закона.

— Изглежда, тя вярва, че Луиз е била убита от някого, когото сте взели на прицел — добави Макс. — Някой, който е разбрал, че вашият клуб е отговорен за това, че животът му се е превърнал в истински ад. Тя каза, че ти и останалите смятате, че Джоселин е първата, която е побягнала, и че неотдавна ви е изпратила съобщение, за да ви предупреди.

За първи път Мадисън изглеждаше така, сякаш бе изненадана.

— Емили ли ви каза това? — попита тя.

— Да — потвърди Шарлот. — Ти не мислиш ли така?

Мадисън не отговори веднага. Тя отиде до остъклената стена, която гледаше към брега на залива Елиът.

— Зная, че Виктория и Емили вярват, че нещата стоят точно така — каза след малко Мадисън. Говореше така, сякаш подбираше всяка дума с голямо внимание. — Емили ви е казала истината за първоначалната цел на клуба. Наистина бяхме набелязали някои мъже, един от които, поне в този случай, буквално се беше отървал, въпреки че беше извършил убийство. Беше пребил жена си до смърт, но успя да убеди съдебните заседатели, че някой друг е извършил убийството. И, да, винаги сме знаели, че има вероятност някоя от нашите мишени да разбере кой е съсипал финансите или кариерата им, или ги е отстранил от светското общество. Но не съм толкова сигурна, че това е причината за убийството на Луиз — ако приемем, че е била убита, което според мен все още не е изяснено.

— А какво според теб се случва? — попита Шарлот.

Мадисън се обърна, очите й станаха студени.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да — потвърди Шарлот.

— Добре, ще ви кажа, но няма да ви хареса и се съмнявам дали ще ми повярвате. Ето как стоят нещата. Клубът ни бе основан, за да наказва насилниците, за които вярвахме, че са се измъкнали от закона. Искахме обаче прикритието ни да изглежда солидно. Затова наистина направихме законни инвестиции. Съсредоточихме усилията си върху малки нови фирми и контролният пакет акции на една от тях ще бъде изкупен от голяма технологична фирма. Ако сделката с „Кийуърт“ се осъществи, печалбите за членовете на нашия клуб ще бъдат огромни.

За миг Макс внимателно се загледа в нея, след което кимна.

— Смятате, че Джоселин е убила Луиз, за да има един човек по-малко в клуба — каза той. — Един член по-малко, с когото да се подели печалбата. И сега се питате дали тя няма да се опита да се отърве и от останалите от вас, за да може да е последната оцеляла, когато дойде денят за плащането.

— Не. — Шарлот беше потресена от това оскърбление. — Това не е вярно. Не можеш наистина да вярваш в това, Мадисън!

— Не казвам, че е истина — с безизразен глас отговори Мадисън, а погледът й стана пронизващ. — Казвам ви, че смятам това за една възможна вероятност. Честно казано, питах се и дали не е възможно Емили да е убила Луиз. Но Виктория е убедена, че Джоселин е тази, от която трябва да се притесняваме. Залогът е огромно количество пари. В моя свят това е мотив.

— И в моя свят това е много добър мотив — съгласи се Макс.

— Джоселин не е убийца! — Шарлот стисна ръцете си в юмруци. — За бога, Мадисън, познаваш я. Ти си й приятелка. А Луиз бе най-добрата й приятелка. Как можеш дори за миг да си помислиш, че тя ще направи нещо толкова ужасно, като да убие най-близката си приятелка?

— Не казвам, че го е направила. — Челюстта на Мадисън леко потрепна. — Казвам само, че когато залогът са толкова много пари, хората стават… непредсказуеми.

— Не и Джоселин — възрази Шарлот.

Тя все още бе бясна, но гласът й се бе успокоил. Беше дълбоко убедена в позицията си.

— Ако Джоселин е решила да се отърве от някого или всички останали членове на клуба, за да увеличи до максимум печалбите си, защо ще изпраща на вас и останалите кодирано предупреждение? — попита Макс.

В гласа му прозвуча умерено любопитство, не беше опит да притисне свидетеля за отговор, помисли си Шарлот.

— Не е ли очевидно? — Сега Мадисън бе видимо нетърпелива. — Тя иска да ни накара да мислим, че опасността идва от друга посока — от някоя неизвестна мишена, от някого, който е тръгнал да търси отмъщение.

— Струва ми се, че ако това накара всички вас да се скриете, само би направило нещата по-трудни за нея — посочи Макс. — Тя знае къде живеете тук, в града, но как ще ви открие, ако заминете на неизвестни места?

— Вие не познавате Джоселин много добре, нали? — Мадисън хвърли тънка, лишена от хумор усмивка. — Е, нека ви кажа, че тя разполагаше с повече от година, за да опознае членовете на клуба. Вероятно й е станало ясно в даден момент къде бихме отишли, ако се наложи да избягаме.

— Но вие не сте тръгнали да бягате, нали? — попита Макс.

— Не. Всичко това ще свърши след десет дни. Тогава е предвидено да приключи изкупуването на акциите от „Кийуърт“. Междувременно, аз трябва да държа нещата под контрол. Този вид сделки са деликатни. Нашата може да пропадне, дори и само един човек да се изплаши.

— С други думи, ако Джоселин се опитва да се отърве от останалите членове на клуба, тя разполага с ограничено време — каза Макс.

Шарлот му хвърли кръвнишки поглед, но той изглежда, не забеляза.

— Точно така — потвърди Мадисън.

— Ами ако нито Джоселин, нито Емили са убийци — тихо изрече Макс. — Ами ако някоя от мишените, както ги наричате, наистина преследва членовете на клуба?

— Имам пистолет — отвърна Мадисън. — Знам как да го използвам.

— Не само вие, но и всички останали от този клуб, както изглежда — каза Макс.

Мадисън сви рамене.

— Бяхме наясно, че има и някаква опасност. Просто не очаквахме тя да е свързана с някого от членовете.

Четиридесет и втора глава

Леля Хилди често твърдеше, че старата каравана била класика. Виктория не се съмняваше в това. В далечното минало алуминиевият корпус на караваната блестеше ярко, отразявайки слънцето, но времето бе окислило метала, който бе приел матов сив цвят. В онези дни закръгленият преден край бе най-модерният стил, проектиран да направи караваната аеродинамична и следователно — по-лесна за теглене.

Но тя не бе местена от десетилетия. Бе служила като дом на Хилди, откакто Виктория си спомняше. Караваната се бе превърнала в убежище за нея и майка й, след като кошмарът на втория брак на майка й бе приключил най-накрая.

Караваната бе паркирана на парче земя с изглед към крайбрежието, на километър и половина извън градчето, където Виктория бе завършила гимназия. По време на летните месеци общината се населваше с туристи, някои от които идваха за уикенда, а други пристигаха, за да се насладят на вълнуващите, брулени от вятъра плажове. Но туристическият сезон свършваше и това означаваше, че в района имаше по-малко непознати. Тези, които се появяваха за есенен уикенд на плажа, се открояваха.

След смъртта на Хилди Виктория си беше казала, че трябва да продаде имота. Но спомените бяха твърде силни. Освен това нито земята, нито караваната струваха много.

В крайна сметка тя бе решила да задържи караваната като кътче за почивка през уикенда, поне докато цената на земята не се повиши. Караваната и имотът, на който бе разположена, бяха всичко, което й бе останало от силната жена, която бе закриляла нея и майка й.

Огледа компактния интериор и си спомни колко безопасно се бе чувствала тук, след като двете с майка й се бяха преместили при Хилди. На трите им бе тясно в малкото пространство, но на Виктория не й бе пукало. Хилди бе казала, че ще се погрижи за тях, и Виктория й се бе доверила, че ще направи точно така.

Копелето, което се бе оженило за майка й, се бе появило само веднъж. С пистолет в ръка Хилди го бе посрещнала на вратата на караваната. Той никога повече не се бе върнал. Но Виктория знаеше, че Хилди спи с пистолета в чекмеджето до леглото си всяка нощ, докато не им съобщиха, че копелето е загинало в автомобилна катастрофа.

Преди онова лято да си отиде, Хилди бе научила Виктория как да стреля с оръжие и как да го поддържа в добро състояние. Тя бе подарила на Виктория собствен пистолет като награда за завършването на гимназията. Виктория спеше с оръжието, поставено в чекмедже до леглото й, всяка нощ през живота си.

Предвид обстоятелствата, някои хора можеха да сметнат относителната изолация на мястото, където караваната беше паркирана, за потискаща. Но Виктория се чувстваше в безопасност там, където всички от селището я познаваха, отколкото в големия град, където на практика бе анонимна.

Селището беше от онези градчета, където непознатите, които питаха откъде да минат, за да стигнат до дома на местен жител, автоматично биваха изглеждани с подозрение. Имаше и други фактори, които осигуряваха безопасността на караваната. Земята около нея беше покрита с неугледни, посърнали от времето храсти и треволяци. Нямаше високи дървета, които да осигурят прикритие на някого, който би искал да се приближи незабелязано. Всяко превозно средство, което идваше по чакълестия път, щеше да издаде достатъчно шум, преди да се доближи до караваната.

Тук тя бе в безопасност точно толкова, колкото навсякъде другаде, помисли си. И ако й се наложеше да използва пистолета, след това нямаше да има нужда да дава дълги обяснения, както би станало, ако бъде принудена да стреля с него в жилищната си кула. В тази част на щата Вашингтон се подразбираше, че жена, която живее сама, има право да се защити.

Четиридесет и трета глава

Отидоха в същия квартален ресторант, където се храниха в нощта, когато Макс за пръв път бе посетил апартамента й. Шарлот се развесели, когато той си поръча кюфтета от рачешко месо.

— Пак ли? — попита тя.

— Аз съм човек, който следва навиците си — отвърна Макс. — Опитах се да те предупредя. От този вид хора, които упорито продължават да крачат напред, помниш ли?

— Вярно. Аз лично ще рискувам. Най-вече, защото умирам от глад. — Тя насочи поглед към сервитьора. — И аз искам кюфтета от рачешко месо.

Сервитьорът тръгна да изпълни поръчката. Шарлот се обърна отново към Макс.

— Дължа една вечеря на Ансън — каза тя. — Какво говоря, дължа му вечери цяла седмица. Няма да повярваш какво облекчение изпитвам, че ще ми върне чантата с портфейла и кредитните карти. И не мога да повярвам, че телефонът ми е оцелял. Мислех си, че със сигурност трябва да го сменя.

— Извадила си късмет, защото телефонът ти е бил в качествен калъф и защото чантата ти е от непромокаем найлон.

— Това е чантата, с която излизам всеки ден, а аз живея в Сиатъл — обясни тя. — Така че, да, непромокаема е. Какво ще правим сега?

— Ще потърсим последния член от клуба, когото не сме успели да разпитаме — Виктория Матис.

— Как предлагаш да я намерим?

Макс отпи малко бира.

— Според теб, какво е нейното финансово положение?

— Казах ти, че не познавам добре приятелите на Джоселин. Всичко, което знам за тях, съм научила от сестра ми. Мога да кажа само, че тя, Луиз и Мадисън имат най-високоплатените работни места. Мисля, че Емили и Виктория се справят добре, но определено не са богати. Защо питаш?

— Защото да се скриеш, струва пари. Не всеки може незабавно да си събере вещите и да замине на някакъв безименен остров в Карибско море.

— О, вярно. Виждам какво имаш предвид. Е, доколкото има значение, Виктория вероятно може да бъде определена като тази с най-малко ресурси.

— Тогава би трябвало да можем да я открием.

— Вече разговаряхме с Мадисън и Емили. Какво повече би могла да ни каже Виктория?

— Нямам представа — призна Макс.

Телефонът му изпиука. Извади го от джоба на якето си. Шарлот наблюдаваше лицето му, докато той четеше имейла. Очите му леко се присвиха в ъгълчетата. Изключи телефона си, без да направи коментар.

— Новини? — попита тя, не успявайки да потисне любопитството си.

— Да, но не за доведената ти сестра или за този случай.

— За друг случай, по който работиш ли?

— За друг случай, по който преди работех. — Макс отпи малко бира. — Бях го оставил.

Шарлот изчака, за да види дали той ще добави някакви подробности. Но той не го направи. От погледа и начина, по който стисна челюсти, разбра, че отново се бе оттеглил в някакво друго измерение.

Почти недоловимата промяна бе шокираща. Това я накара да осъзнае, че откакто се бяха върнали от мъчителното пътешествие в планината, едно чувство на интимност бе вдъхнало живот на връзката им.

Или може би си въобразяваше.

Внезапно усети, че я изгаря желание да го изтегли под светлината.

— Защо си оставил този случай? — попита тя. — Да не би клиентът да не е успял да плати сметката си?

За миг си помисли, че няма да отговори. Но накрая той й хвърли поглед над ръба на чашата си.

— Така и не изпратих сметката — обясни Макс. — Нямах и намерение да го правя.

— А. Доброволна работа. — Шарлот се усмихна. — Като адвокатите, изпълняваш някои задачи безплатно. Предполагам, че това е детективската версия на благотворителността. Много мило от твоя страна.

— Да сме наясно — аз не се занимавам с благотворителност.

— О!

Макс се поколеба.

— Беше… нещо лично.

— Не разбирам. Защо си оставил случая, ако е било нещо лично?

Тя пак беше сигурна, че той ще откаже да отговори.

— Е, не бих казала, че ти не си научил страшно много за личния ми живот, партньоре — добави тя.

Беше леко изненадана, когато тактиката проработи. Макс остави чашата си, наведе се напред и скръсти ръце върху масата. В очите му имаше мрачно, обезпокоително напрежение.

— Наистина ли искаш да чуеш нещо повече за личния ми живот? — попита той.

Тя нямаше намерение да показва, че е изплашена.

— Да, искам.

— Редно е да те предупредя. Скучен е.

Тя се усмихна.

— Не забравяй, че разговаряш с другия безкрайно упорит член на нашия екип!

Макс я изгледа продължително.

— Добре, ще се опитам да разкажа нещата кратичко и просто. Споделих ти, че майка ми беше самотен родител.

— Да.

— Тя сама е избрала да бъде самотна майка. Когато решила да има дете, използвала услугите на клиника за спермодаряване. Аз съм резултатът.

Шарлот стисна столчето на винената си чаша.

— Разбирам.

— Израснах, знаейки, че баща ми е анонимно досие в базата данни на някаква клиника.

— Но в крайна сметка си тръгнал да го издирваш, нали?

— Така ли мислиш?

— Познавам те достатъчно добре, за да зная, че точно това би направил. Още повече, готова съм да се обзаложа, че си го открил, защото си много добър в това, което вършиш.

— Вярно е това, което казват, че в днешно време можеш да намериш всеки онлайн. Така че, да, намерих го.

— Кога?

— Преди няколко години, веднага след като получих работата в профайлърското бюро. Предполагам, че съм имал смътна представа, че той може да изяви интерес да се срещне с мен. Пратих му имейл.

— И как се развиха нещата?

— Зле. Отговори на имейла ми и ме обвини, че го преследвам. Каза, че разполагал със законни документи, които изрично посочват, че няма никакви задължения към мен и че ако някога отново осъществя контакт с него или с някого от семейството му, ще се свърже с адвокат.

Тя си мислеше, че е подготвена за всичко по пътя към нещастния край на историята, но бе поразена, почти безмълвна.

— Това е било… — Не можа да намери правилните думи. — Ужасно.

— Не, беше въпрос на уточняване. Получих отговора. Обещах си никога повече да не се свързвам с него.

— Той има ли други деца?

— Син и дъщеря — отвърна Макс. — И те не са деца. Вече са възрастни.

— Което означава, че имаш полубрат и полусестра.

— Чисто биологично, да. Синът е изпълнителен директор в семейния бизнес, търговска компания за строеж на недвижими имоти в Портланд. Дъщерята е интериорен дизайнер, при това доста преуспяла, мога да добавя.

— С други думи, и двамата ти най-близки роднини са предприемачи.

— Може да се каже така.

Тя се усмихна.

— Никоя от крушите не е паднала много далеч от дървото, нали?

Макс отпусна ръце и взе чашата си.

— Което ще рече?

— Което ще рече, че ти, полубрат ти и сестра ти имате много общо.

— Не — възрази Макс. Той остави чашата на масата много внимателно. — Нямаме. Нямаме нищо общо. И двамата са учили в частни училища и са завършили много добри университети. И двамата имат успешни кариери. Синът е женен и има свой собствен син, а дъщерята наскоро се сгоди. Аз получих образованието си на бойното поле, след това слушах лекции в двугодишен общински колеж и после в продължение на няколко години преследвах изверги, преди да сключа неуспешен брак. Сега започвам като частен детектив, който тъкмо се готви да изкарва достатъчно пари, за да плати ипотеката на къща, която има нужда от много скъпи ремонтни работи.

— Ето как аз виждам нещата — каза Шарлот. — Ти си основал свой собствен бизнес и с времето той ще бъде успешен, защото си умен и добър в това, което правиш. Показваш същия предприемачески дух, който са демонстрирали брат ти и сестра ти.

Макс й хвърли състрадателен поглед.

— Точно когато бях стигнал до заключението, че не си толкова наивна, за каквато всички те смятат, и ти ме опровергаваш.

— Мисля, че това е обида, но ще се престоря, че не съм я чула. Нека да се върнем към случая, който си оставил. Какво общо има той със семейната ти история?

— Ако ти кажа, ще престанеш ли повече да се занимаваш с това?

— Зависи — решително отвърна тя. — Не давам никакви обещания.

Преди Макс да отвърне, сервитьорът се върна с кюфтетата от рачешко месо. Когато отново останаха сами, Шарлот взе вилицата си.

— Разкажи ми, Макс — помоли го тя. — След всичко, което преживяхме заедно, заслужавам да науча отговорите на някои въпроси.

— Какво пък толкова, по дяволите — каза Макс.

— Така те искам.

Той се направи, че не я чува.

— След като получих имейла от Декатур, в който ми нареждаше да не се меся в живота му, аз уважих личното му пространство. Но от време на време, отдалеч, все пак проверявах нещата. Кълна се, че не съм следил семейството, но не е никак трудно периодично само да четеш бизнес новините.

— Значи, когато името на Декатур се е появявало в пресата, ти си четял статиите. Това не е следене. Това си е чисто старомодно любопитство. Имаш биологична връзка с това семейство. Имаш пълно право да бъдеш любопитен.

— Повярвай ми, когато ти казвам, че Дейвис Декатур няма да се съгласи с теб.

— Декатур. — Тя се намръщи. — Защо това име ми звучи смътно познато?

— Казах ти, Декатур се занимава с търговия на недвижими имоти. Той е строителен предприемач. Фирмата е успешна — много, много успешна. Изпълнявала е големи проекти тук, в Сиатъл, както и в Портланд.

— Това обяснява нещата. И аз съм виждала името да се появява в пресата от време на време.

— През повечето време новините, които се появяват в бизнес медиите, съобщават съвсем обичайни неща — обичайни за изключително успешна компания, имам предвид. Но преди около три месеца дъщерята на Декатур…

— Полусестра ти.

Макс бавно въздъхна.

— Името й е Брук. Тя започна връзка с борсов посредник на хедж фондове на име Гатли. Саймън Гатли. Сега те са сгодени. Името ми говореше нещо, но не с добро. Проверих го онлайн.

— Това сигурно ще свърши зле, нали?

— Така е. Имам доказателства, че Гатли е много ловък мошеник. Успявал е да изиграе различни хора още от университетските си години. И при това невероятно сполучливо. В момента той работи върху нещо, което прилича на схема на Понци^[5]. Не му е първата. Евентуално тя ще рухне, но междувременно той мести средствата на клиентите си в своя собствена офшорна сметка.

— Опитал си да предупредиш баща ти — Дейвис Декатур — нали?

— Беше глупава постъпка — каза Макс. — Не можех да предупредя Брук. Тя не знае, че съществувам. Вероятно ще си помисли, че аз съм истинският мошеник. Така че, да, пратих имейл на Декатур и му предложих да накара хората си, които се занимават с финансови и юридически въпроси, да обърнат по-голямо внимание на Гатли. Получих отговор, с който ме информираха, че ако направя още един опит да се свържа с някого от семейство Декатур, ще ми бъдат предявени обвинения в злонамерен тормоз.

— Направил си каквото си могъл, за да предупредиш Декатур за новия приятел на Брук. Той е избрал да не обърне внимание на предупреждението ти. И сега си решил да оставиш случая?

— Няма какво друго да сторя. — Макс бавно въздъхна. — Последният имейл, който получих преди няколко минути, бе просто още едно потвърждение, че Гатли е измамник.

— Знаеш ли — започна Шарлот, — някои хора могат да видят този сценарий като хубав пример за карма. Декатур те игнорира през целия ти живот и сега ще плати цената за това.

— Да. — Макс хапна малко от кюфтетата от рачешко месо. Не изглеждаше ентусиазиран.

— Но на теб не ти е приятно да знаеш, че Гатли използва полусестра ти, за да се сближи със семейство Декатур и да се докопа до парите му.

— Яд ме е, че той ще се измъкне. Не ме питай защо.

— Няма нужда да обясняваш защо това те вбесява — отвърна Шарлот. — Съвсем очевидно е. Семейството ти ще пострада.

— Това не е моето семейство. Имаме биологична връзка, но това е всичко.

— Добре. Това е биологична връзка. Но след неблагоприятния край, който ще сполети клана, ще има невинна жертва — твоята полусестра, говорейки чисто биологично, която ще остане с огромната тежест за вина. Тя вероятно ще е убедена, че катастрофата е била по нейна вина, защото е довела змията в семейния кръг.

— Ако приемем, че ще има катастрофа. Възможно е някой да осъзнае, че Гатли е опасен човек, преди нещата да тръгнат на зле.

— Две думи: Бърни Мейдоф. Той успя да мами хора в продължение на години — а някои от тях бяха много умни. И двамата знаем, че не можеш да се откажеш. Ние имаме нужда от план.

Макс повдигна вежди.

— Какво имаш предвид с това ние?

— Ние сме партньори, забрави ли? Не се притеснявай, ще измислим нещо.

— Непременно ме уведоми, когато те осени вдъхновение. Междувременно, имаме други приоритети.

— Виктория.

— Точно така.

— Откъде ще започнем?

— След вечеря ще полееш цветята на една приятелка.

Четиридесет и четвърта глава

Час по-късно Шарлот стоеше в коридора пред апартамента на Виктория и наблюдаваше как Макс прави нещо с ключалката на вратата, за което бе почти убедена, че е напълно незаконно.

Тя полагаше големи усилия, за да изглежда, сякаш има всичките права на света да е тук с този мъж, който вършеше нещо така незначително, като влизане с взлом в чуждо жилище. Но се притесняваше, че не е много добра актриса.

За щастие засега никой от обитателите не им бе обърнал внимание. Охраната в сградата бе стандартна. Нямаше управител или дежурен портиер вечерта. Беше потресаващо лесно да се вмъкнат във фоайето след един от обитателите. Този млад мъж, голям любител на новите технологии, който ги отведе там, дори не си направи труда да вдигне очи от телефона си. Шарлот смяташе, че той дори не е забелязал присъствието им.

— В големите комплекси с апартаменти винаги има много хора, които се изнасят и нанасят — бе обяснил Макс по пътя, за да потисне притеснението й. — Хората са свикнали да виждат непознати по коридорите. А пък в нашия случай ти си напълно легитимна позната на един от наемателите. А версията, че идваш да поливаш цветята, е само резервна, в случай че някой ни спре.

Най-напред двамата слязоха долу, в паркинга. Колата на Виктория не бе на мястото, обозначено с номера на апартамента й, още едно доказателство, че е избягала. Сега те щяха да влязат в апартамента й. Шарлот бе толкова напрегната, че трепереше. Надяваше се Макс да не забележи.

Откъм ключалката се чу леко, приглушено щракване, след което Макс отвори вратата. Шарлот бързо влезе вътре. Макс я последва и затвори. Тя забеляза, че той я заключи като предпазна мярка. Ако някой почукаше, щяха да разполагат с ограничено време, за да приведат в действие версията за поливането на цветята.

Макс запали лампата.

— Така нашето посещение ще изглежда по-достоверно — обясни той. — Двама души, които се разхождат тук, в тъмното, с джобно фенерче, може да събуди любопитство.

— Без майтап. — Шарлот погледна към трите растения в саксии върху перваза на прозореца. Листата бяха клюмнали. — Както изглежда, версията за поливането на цветята ще се окаже истинска. Ще дам на тези бедни същества малко да си пийнат, преди да си тръгнем. Междувременно, какво търсим?

— Всичко, което може да ни подскаже къде е отишла Матис.

— Подобна пътна информация вероятно ще е съхранена в телефона или лаптопа й — предложи Шарлот. — Не виждам нито едното, нито другото.

— Тя може да е взела техниката със себе си и да държи устройствата изключени. Но може би въобще не е взимала телефона и компютъра.

Шарлот огледа апартамента.

— Да се опитаме ли да ги открием?

— Не, не можем да рискуваме да претърсваме това място. Доколкото знаем, тя може да е скрила техниката извън апартамента.

— А как ще открием Виктория?

— Мисля, че е доста вероятно тя да е заминала някъде с колата си — обясни Макс.

— Може просто да е отишла до летището и да е оставила колата си на гараж — каза Шарлот.

— Може би. Но да оставиш колата си на гараж на летището за дълъг период от време е много скъпо. Повечето хора, които възнамеряват да заминат за известно време, ще си вземат такси. А има и нещо друго — като изключим Джоселин, Матис е другият член на клуба, който толкова бързо се измъкна от града. Но ти каза, че тя има най-малко финансови възможности.

— Така мисля.

— Изглежда, че от известно време тя е имала стратегия как да изчезне. Ако не е имала много пари, за да си осигури скъпо бягство, може би е заминала при някой приятел или роднина.

Шарлот погледна към една снимка на стената. На нея имаше жена с побеляла коса, облечена в развлечени дънки и побеляла риза. В едната си ръка държеше градинарска лопата. Зад нея се виждаше стара каравана.

Осени я спомен.

— Не зная нищо за приятелите на Виктория извън инвестиционния клуб, но тя има една роднина — леля — каза тя. — Джоселин бе споменала, че Виктория е много близка с нея. Лелята умря преди няколко месеца.

— Къде е живяла лелята?

— Имаше някакъв имот на крайбрежието. Джоселин каза, че Виктория прекарвала уикендите там, но тогава лелята развила някакви сериозни здравословни проблеми. Тя се преместила в старчески дом тук, в Сиатъл, през последните месеци от живота си.

Макс вдигна поглед от картотечния шкаф.

— Тя завещала ли е имуществото си на Виктория? Това може да обясни откъде Виктория е взела пари, за да изчезне.

— Джоселин ми каза, че лелята оставила всичко на Виктория, но не било нещо голямо. Грижите, от които се нуждаела към края, погълнали повечето от спестяванията й. Мисля, че имаше някакъв имот на крайбрежието. Джоселин каза, че не струвал много. Обясни, че Виктория възнамерявала евентуално да го продаде, когато цените на пазара се повишат.

Макс извади една папка от шкафа.

— Изглежда, че Виктория е прибрала в кутия папките с финансовите документи на леля си и ги е донесла тук за съхранение. За наш късмет лелята е била старомодна. Документите й са на хартиен носител.

Не отне дълго, за да открият данъчните документи, свързани с имота на крайбрежието.

— Снимката на стената вероятно е направена в имота — каза Макс. — Мисля, че има много реална вероятност Виктория да е отишла там, за да се укрие.

— Не вдига телефона си, така че няма начин да разберем дали е отседнала в бившия имот на леля си, освен ако не отидем до брега. Това е на сто и шестдесет километра оттук.

— Няма смисъл да тръгваме тази вечер — каза Макс. — Вероятно ще се уплаши до смърт, ако непознат автомобил спре на алеята за паркиране посред нощ.

— Прав си. Не е добра идея. Джоселин ми каза, че Виктория притежава пистолет още откакто завършила гимназия.

Макс тихо подсвирна.

— Имаме си работа с един добре въоръжен инвестиционен клуб.

— Пистолетът не свърши кой знае каква работа на Луиз — коментира Шарлот.

— Да, така е. Още на сутринта ще отидем до крайбрежието.

Четиридесет и пета глава

Шарлот се събуди от равномерното ромолене на дъжд и факта, че бе сама в леглото. Отвори очи и видя до прозореца силуета на Макс, скрит в мрака. Той бе по слипове и черната тениска без якичка, с които си бе легнал по-рано. Изглежда, съзерцаваше нощта.

Разбираше, че той пак е в онова друго измерение.

Беше влудяващо, помисли си тя — като да теглиш с макара едра риба, която се бори с кордата на въдицата. Това, естествено, доведе до друг въпрос — защо тя полагаше толкова големи усилия да прибере улова си?

— Хей — обади се тихо тя. — Всичко наред ли е?

Той обърна глава, за да я погледне.

— Да. Съжалявам. Не исках да те будя.

— Всичко е наред. Така или иначе не спях спокойно. Просто ту се унасях, ту се събуждах.

— И при мен е така. Продължавам да си мисля, че пропускам нещо важно в този случай.

Тя се поизправи, седна и обгърна с ръце коленете си.

— Бих казала, че и двамата пропускаме нещо важно. Защото работим заедно, нали така?

— Да, но това е моята работа. Предполага се, че аз съм този, който трябва да разгадае схемата.

— Има ли някакъв конкретен елемент, който те притеснява повече от останалите?

— Пътните карти.

— Онези, които намерихме в куфара в багажната клетка на Луиз Флинт и в сейфа на Джоселин?

— Да. И Луиз, и Джоселин бяха оградили в кръгчета селищата, където са станали трите изнасилвания, както и двата града, където се предполага, че жените са умрели от свръхдоза. Какво е било толкова важно в тези пет случая?

— Може би Джоселин и Луиз са били по следите на някоя от мишените на инвестиционния клуб.

— Може би — отвърна Макс. — Но Мадисън Бенсън и Емили Кели потвърдиха, че клубът е избирал мишените си от досиетата в приюта за жени, където Луиз е работила доброволно. Няма нищо, което да сочи, че трите жертви на изнасилване и двете мъртви жени са свързани с приюта. А се появи и онази бележка, която Луиз бе написала до Джоселин, потвърждавайки, че тези пет досиета съществуват само в хартиени копия.

— Може би Виктория ще успее да ни даде някои отговори. — Шарлот хвърли поглед към часовника. — Четири и половина. Няма смисъл да се опитваме отново да лягаме да спим. По-добре да се приготвим за пътуването до крайбрежието.

Макс се отдръпна от прозореца.

— Да.

Тя отметна завивките настрани и се измъкна от леглото.

— Първо ще се изкъпя и ще приготвя закуска за двама ни, докато ти се къпеш и бръснеш. О, между другото…

— Какво?

Тя се спря на прага на вратата и хвърли поглед през рамо.

— Мислих по твоя семеен проблем.

— Нямам семеен проблем. Имам бизнес затруднения, които засягат мои биологични родственици.

— Наричай ги както искаш, имам предложение.

Той я огледа с неохотно любопитство.

— Какво е то?

— Ти каза, че Декатур няма да установява какъвто и да е контакт с теб, че ще бъде подозрителен към всичко, което му кажеш. Но той е преуспял бизнесмен, нали?

— И?

— Вероятно за него работи назначен на договор адвокат.

— Сигурно разполага с цяла кантора адвокати. И какво от това?

— Бизнесмените слушат адвокатите си. Имаш ли познати адвокати?

— Върша някакви услуги на двама тук, в града. Единият от тях ми стана приятел. Защо?

— Защо не му занесеш папката си за Гатли? Помоли го да се свърже с адвокатите на Декатур и да им я покаже. Ако и на тях им направят впечатление същите тревожни сигнали, които ти си забелязал, ще говорят с клиента си.

— Хъм.

— По този начин оставаш на крачка встрани от ситуацията.

— Щом разбере, че досието е получено от мен, Декатур вероятно ще реши, че аз съм мошеникът, и няма да обърне внимание на информацията.

— Да, но поне ще знаеш, че е видял папката. Мисля, че е много по-вероятно Декатур да вземе папката на сериозно, ако това направят и адвокатите му. Ще бъде глупак, ако се направи, че не забелязва информацията пред очите си. В крайна сметка тя може да бъде потвърдена, нали?

— Да.

Тя изчака Макс да каже нещо друго, но той мълчеше. Просто стоеше там и я гледаше.

— Е, това беше просто една идея — каза Шарлот. — Ще отида да се изкъпя.

Тя понечи да се обърне.

— Шарлот.

Тя се спря и го погледна.

— Благодаря — каза той. — Това е логичен подход към проблема. Очевидният подход. По дяволите, трябваше сам да се сетя.

Тогава тя осъзна, че той смята, че по някакъв начин се е провалил в работата си — че не бе на нивото на своите собствени принципи.

Тя се усмихна.

— Единствената причина, поради която не ти е хрумнал този план, е, че си твърде близко до ситуацията. Въвлечен си емоционално. Абсолютно нормално при тези обстоятелства.

— Не, не е. Трябваше да се досетя за варианта да действам чрез адвокатите.

— Не бъди толкова самокритичен към себе си, Макс. Имаш право да изпитваш объркани емоции, когато става въпрос за семейството. Всички изпитват объркани емоции, когато става въпрос за семейството им.

Той прекоси стаята и отиде до прага на вратата, където бе застанала Шарлот, спирайки се на няколко сантиметра разстояние. Вдигна ръце, стисна касата на вратата от двете страни и се наведе много близо.

— Чувствата ми към семейство Декатур може да са сложни, но чувствата ми към теб не са.

Тя затаи дъх.

— Наистина ли?

— Разговорите с теб ми помагат да избистря мисленето си.

Е, да, това не бе точно обяснение в любов, но изречено от Макс, прозвуча като някакво особено важно заявление. Преди тя да успее да помоли за допълнително разяснение, той се наведе и я целуна.

Това не бе една от онези бавни, опияняващи целувки, при които тя се вкопчваше здраво в раменете му. Беше бърза, целенасочена, горещо интимна целувка. Беше, размишляваше тя, от онзи тип целувки, с които мъжът целува жената, когато смята, че има интимна връзка с нея.

А може би тя откриваше прекалено дълбок смисъл в една целувка.

Той отпусна ръце от касата на вратата и отстъпи назад.

— Шарлот… — започна той.

Спря се и просто я погледна. Шарлот си помисли, че прочете въпрос в очите му. Вероятно бе просто илюзия от утринната светлина, реши тя.

— Най-добре да тръгваме на път към крайбрежието — каза той. — Мисля, че наистина трябва да говорим с Виктория Матис колкото може по-скоро.

Шарлот повдигна вежди.

— Нещо не е наред ли?

— Просто имам някакво усещане. Понякога се получава така в дадени случаи.

Шарлот спря да задава повече въпроси.

Четиридесет и шеста глава

— Слава богу, че Виктория е тук — каза Шарлот. Досега не беше осъзнала напълно колко напрегната бе по време на дългото пътуване от Сиатъл. — Има паркирана кола на алеята пред караваната. Трябва да е нейната. Ти беше прав, Макс. Това е мястото, където тя е дошла да се скрие.

— Изглеждаше логично — отвърна Макс. — Когато хората се изплашат, те често се оттеглят на позната територия, на някое място, където се чувстват в безопасност.

— Нямам нищо против да ти кажа, че бях леко нервна за това какво ще открием, когато пристигнем тук — сподели Шарлот.

Тя се бе приготвила за вероятността да не открият Виктория в края на пътуването си. Сега поне можеха да получат още няколко отговора.

Макс спря колата на половината път до алеята за паркиране и натисна клаксона два пъти.

Шарлот го изгледа.

— Какво правиш? — попита тя.

— Ти каза, че тя има пистолет и знае как да го използва. Ако е изплашена, последното нещо, което искаме да направим, е да я изненадаме. Тя няма да разпознае тази кола.

Бяха пътували с неговия сив седан.

— Звучи логично — каза тя.

Той натисна клаксона още два пъти: бързо, незаплашително изсвирване, целящо да извести тяхното пристигане по един приятелски начин.

Шарлот наблюдаваше внимателно, но доколкото можеше да прецени, вътре в караваната нямаше движение. Никой не надникна иззад завесите. Вратата не се отвори.

Тя разкопча предпазния колан и отвори вратата.

— Ще излязла, за да ме види. Не познава теб, но няма причина да се страхува от мен.

— Освен ако не смята, че заговорничиш с Джоселин да откраднете нейния дял от печалбите след изкупуването на акциите от „Кийуърт“ — уточни Макс.

— По дяволите. Не мога да повярвам, че ще си помисли, че Джоселин би искала да я убие. Не мога да повярвам, че някоя от тях би си го помислила. Ще се опитам да говоря с нея — ще й кажа, че смятаме, че смъртта на Луиз може да е свързана с нещо в миналото.

— Добре, но застани зад вратата на колата, когато се обърнеш към караваната. Кажи й кой съм аз и защо съм тук.

Шарлот слезе. Острите ветрове от бурята, идваща от океана, развяха косата й и обърнаха якето й.

— Виктория, това съм аз, Шарлот Сойер — извика тя. — Знам, че си изплашена, но и аз се страхувам. Не мога да открия Джоселин. С мен е един частен детектив. Макс Кътлър. Той се опитва да помогне. Моля те, говори с нас.

Не последва реакция от караваната. Шарлот улови и отметна развялата се коса от очите си, след което се наведе и погледна към Макс.

— Ще почукам на вратата — заяви тя. — Тя няма да ме застреля хладнокръвно.

Макс не сваляше поглед от караваната.

— Качвай се в колата.

Това беше заповед.

— Не можем да си тръгнем — възрази тя. — Не и след като изминахме целия този път.

— Не си тръгваме. Качвай се.

Нещо в начина, по който мрачно бе стиснал челюстта си, й подсказа, че няма смисъл да спори. Тя седна на седалката до шофьора и затвори вратата.

— Мислиш, че нещо не е наред, нали? — попита тя.

— Ако тя е там вътре и е добре, поне щеше да погледне през прозореца, за да види кой идва по пътя.

Шарлот не отвърна. Ужас я обзе дълбоко, до дъното на костите й. Моля те — помисли си тя, — не и още една. Не като Луиз. Не и мъртва.

Макс придвижи колата напред по останалата част от алеята и спря пред караваната.

— Ще хвърля едно око — заяви той.

Слезе от колата и бързо погледна назад, когато Шарлот отвори своята врата и пристъпи напред, за да се присъедини към него. Беше й ясно, че той иска да й нареди да се върне обратно в колата. Тя просто поклати глава. На него това не му хареса, но не се възпротиви.

Макс се качи по трите стари метални стъпала и почука рязко на вратата. Не последва отговор. Пробва дръжката на вратата.

— Заключено е — каза той. Спря се, вниманието му се фокусира върху алуминиевото табло до вратата. — По дяволите. — Гласът му бе много тих и много хладен.

Той слезе от най-горното стъпало и отвори таблото. Шарлот зърна механичен уред, но преди да успее да зададе какъвто и да е въпрос, Макс започна да издава заповеди.

— Отдръпни се — нареди той.

Озадачена, тя отстъпи няколко крачки. Макс взе един камък с размерите на юмрук и го хвърли към най-близкия прозорец. Стъклото се разби.

Шарлот можеше да се закълне, че долови как караваната си поема дълбок дъх. Макс строши още един прозорец, след което започна да рита вратата отново и отново. Когато старата ключалка се счупи, се чу силен пукот.

— Стой там — нареди Макс. — Обади се на деветстотин и единадесет.

Той си пое дълбоко въздух и се втурна в караваната. Секунди по-късно се появи с тялото на Виктория, преметнато през рамото му. Свали я надолу по стълбите и я остави на земята.

Шарлот бързо я огледа, докато чакаше оператора за спешни случаи да отговори. Нямаше следи от нараняване.

Виктория беше жива, но бе дълбоко заспала. Заспала по неестествен начин.

Шарлот вдигна поглед ужасена.

— Още една свръхдоза ли?

— Не — отвърна Макс. — Кажи на оператора, че имаме жена в безсъзнание от натравяне с въглероден оксид. И й кажи, освен медици, да изпрати и ченгета. Това е опит за убийство.

Четиридесет и седма глава

— Някой се е опитал да убие Виктория, като е нагласил старата кутия на отоплението на караваната да не вентилира навън — обясни Макс. — Въглеродният оксид няма миризма. В караваната няма детектор. Виктория си е легнала и е заспала. С времето газта се е натрупала вътре. Старите каравани са известни с подобен тип злополуки.

Шарлот потрепери.

— Но това не е било злополука, нали?

— Не. Някой е знаел какво прави, когато е повредил отоплението. Постарал се е да направи така, че да изглежда като злополука.

Седяха в малко кафене на края на града. Виктория бе в интензивното отделение на местната болница. Никой не знаеше кога тя ще се събуди — ако въобще се събуди. А дори и да оцелееше, спомените й за събитията вероятно щяха да са смътни.

От местната полиция не бяха убедени, че си имат работа с опит за убийство. Шарлот дочу как един от тях изкоментира, че в старите каравани често стават злополуки с въглероден оксид. Някой друг бе отбелязал, че караваната е била занемарена, откакто собственичката й се е преместила в Сиатъл. Друг полицай бе посочил, че е възможно някакви хора временно да са се нанесли за известно време и да са бърникали по настройките на отоплението в опит да го настроят да функционира по-ефективно.

— Ако не бяхме пристигнали точно в онзи момент, тя щеше да умре, а властите вероятно щяха да обяснят смъртта й с неизправното отопление — каза Шарлот.

— Вероятно. Тя все още е в голяма опасност. Чу доктора. Няма начин да се разбере колко време ще е в безсъзнание.

— Поне има шанс — отбеляза Шарлот. — Слава богу, че днес решихме да дойдем тук рано. Ако тя оживее, ще е заради теб, Макс.

Но той не слушаше. Тя усети, че сега вниманието му се бе насочило към нещо друго.

— Тя е била тук от няколко дни — каза той. — Но очевидно отоплението се е развалило едва снощи.

Шарлот го наблюдаваше внимателно.

— Какво си мислиш?

— Мисля си, че убиецът се е появил вчера.

— Как е успял да повреди отоплението, без тя да се усети?

Много бавно Макс почука с пръст отстрани на чашата си.

— Може би е използвал същия метод, който е приложил и на Луиз. Вероятно Виктория първо е била упоена, но не й е била дадена смъртоносна доза. Щом е изгубила съзнание, убиецът е повредил отоплението, като се е надявал да направи така, че да изглежда като нещастен случай.

— Нищо чудно, че членовете на инвестиционния клуб са изплашени — отбеляза Шарлот. — Някой наистина се опитва да ги убие.

Макс я погледна.

— Дали Джоселин има достатъчно технически умения да смени настройките на отоплението на каравана?

— Недей да говориш така. Дори не си го и помисляй. Джоселин не е убиецът.

— Разбирам, че си убедена в нейната невинност. Но аз трябва да преценя всички възможности. Бъди искрена. Възможно ли е тя да е повредила отоплението?

Шарлот се застави да обмисли въпроса.

— Не знам. Колко трудно би било?

— Въобще не е трудно, ако знаеш какво правиш.

Шарлот въздъхна.

— Аз не зная как да го направя, но Джоселин е много по-сръчна от мен технически. Тя си пада по всички тези „направи си сам“ работи. Поддържа мотоциклета и колата си в изправно състояние, а има и разрешително да управлява лодка. Не се страхува да се заема с всякакъв вид проекти за домашни подобрения. Знае как да използва пистолет. Да, предполагам, че е възможно да знае как да повреди отоплението на караваната, но аз я познавам. Трябва да ми повярваш. Тя не е убила най-добрата си приятелка и не би се опитала да ликвидира Виктория.

Макс отпи малко кафе и остави чашата. Той погледна през прозореца на кафенето, наблюдаваше бурята, която се бе стоварила върху крайбрежието. Погледът му бе много студен.

— Някой, който знае, че Джоселин разбира от „направи си сам“ работите, може да е направил така, че всеки, който подозира повреда, да стигне до заключението, че Джоселин се е опитала да убие Виктория — каза той. — Или убиецът може да е допуснал, че никой няма да забележи повреденото отопление. Но и в двата случая остава усещането, че Виктория познава убиеца.

— Макс — започна Шарлот, — ако наистина вярваш, че Джоселин е откачила напълно, кажи ми веднага.

Той срещна погледа й.

— Това, в която вярвам, е, че трябва да се върнем обратно към началото на всичко това.

— За убийството на Луиз ли говориш?

— Не. Говоря за изнасилването на сестра ти. Едно нещо, което знаем със сигурност, е, че тя е била убедена, че нападателят е бил някой от кампуса. Възрастният детектив, с когото разговаряхме в полицейското управление на Лоринг, Аткинс, каза, че това е било и неговото заключение. Той каза, че започнал да разпитва някои от мъжете в университета, когато Бригс му е съобщил, че управлението е притиснато да остави случая, а след това кутията с уликите е изчезнала.

— С което случаят бил оставен. И?

— Ти каза, че Джоселин винаги е била убедена, че мъжът, който я е нападнал, е бил студент — каза Макс.

— Така е.

— Защо тя е изключила другите мъже, които са били в кампуса по онова време? Чистачи? Домакини? Охранители? Преподаватели?

— Заради множество малки причини. Не си спомням всичките, но помня, че тя подчертаваше, че нападателят е носел ръкавици — луксозни шофьорски ръкавици, не работни. Докато се мъчел да сложи чувала върху главата й, тя зърнала обувките му. Били са скъпи, модерни маратонки. Не говорил много, но от това, което казал, тя бе убедена, че е някой на нейната възраст.

— Всяко ново поколение млади хора в гимназиите и университетите сякаш развива свой собствен акцент и определен начин на изразяване.

— Именно. — Шарлот отпи от кафето си. — И тогава се добавя и фактът, че той е бил планирал нападението до най-дребни подробности. Използвал е презерватив.

— Опитал се е да не остави никакви улики.

— Също така алеята, където я е причаквал, е била пряк път до библиотеката, който само студентите, които живеели в общежитието й, използвали редовно. Очевидно е знаел това. Както вече казах, това бяха множество малки неща, но когато се съберяха в едно, те я убеждаваха, че изнасилвачът е бил студент в университета.

— Очевидно и Аткинс е бил убеден в същото. — Макс остави чашата за кафе на масата. — Трябва да прегледаме имената в онзи списък, който намерихме в сейфа на Джоселин.

— Там сигурно има поне триста имена. Какво очакваш да открием, след като Джоселин не е успяла?

— Добре дошла в моя свят — каза Макс. — Тук е мястото, където разследването се превръща в упорит труд.

— А това е едно от тези, при които трябва упорито да продължиш да крачиш напред, въпреки трудностите, така ли?

— Точно така. Ще се опитаме да разберем какво се е случило с всеки един от мъжете в този списък.

— Какво ще търсим?

— Искаме да открием къде са те в момента и какво правят.

Шарлот бавно въздъхна.

— Прав си. Това може да отнеме много време.

— Не е задължително. Ще можем да използваме ресурсите на една от най-добрите и ефективни разследващи организации на планетата.

Шарлот се втренчи в него.

— Имаш връзки във ФБР ли?

— Имам, но няма да използваме тази възможност. ФБР категорично свирят втора цигулка в сравнение с подробните досиета, които поддържа една средностатистическа университетска архивна канцелария за възпитаниците си. От опит знам, че никой не е по-добре осведомен от тях.

Шарлот кимна.

— Така е. Така поддържат своята мрежа.

— Това също, но основно всичко е свързано с пари. Как мислиш, че университетите трупат крупните дарения, които им позволяват да съществуват? Завършилите студенти са огромен източник на приходи. Така че, да, организациите на възпитаниците на университети притежават много подробни данни за бившите си студенти.

— Ясно. И все пак ще ни отнеме много време да проверим местонахождението на няколкостотин мъже.

— Ще получим помощ.

— От кого?

— От баща ми.

— Господин Салинас ли?

— Навремето Ансън Салинас бе адски добро ченге. И съвсем случайно той има нужда да прави нещо.

— Добре, картината ми се изясни. Но все още не разбирам какво ще търсим.

— Следа — отвърна Макс. — Винаги има следа.

Четиридесет и осма глава

— Виждам, че си успял да дойдеш за приема по случай рождения ми ден — каза Мериан Грийнслейд.

Трей се усмихна. Целуна я по бузата.

— Казах ти, не бих го пропуснал за нищо на света — отвърна той.

Приемът бе официален. Мястото на събитието бе преподавателският клуб на университета „Лоринг“. Заведението винаги се радваше да може да предложи услугите си на всеки член на семейство Грийнслейд. В крайна сметка дарението на Грийнслейд осигуряваше плащането за всичко — от заплатите на преподавателите и оборудването на учебните зали до специалните колекции за библиотеката.

Мериан Грийнслейд бе център на вниманието. Както обикновено — помисли си Трей. Винаги, когато тя се появеше някъде, всички й отдаваха почит. Тя беше неоспоримата кралица не само на кампуса, но и на града. Всички знаеха, че тя е истинската власт зад трона на „Лоринг-Грийнслейд“. Приемаше ролята си сериозно.

На младини тя бе красива жена. Бе направила елегантно прехода през годините и вместо да е повече привлекателна, бе станала страховита. Днес бе осемдесетият й рожден ден. Умът й бе бистър като изворна вода и на Трей му се струваше, че очите й са леденостудени както винаги.

— Мога ли да ти донеса чаша шампанско? — попита той.

— Да, моля. Между другото, Анджела Карсън е тук.

— Разбира се, че ще е тук. Анджела също не би пропуснала приема.

Анджела бе жената, която Мериан лично бе избрала за негова бъдеща съпруга. Тя бе дори по-амбициозна, отколкото красива, което говореше наистина много. Беше дала ясно да се разбере, че е заинтересована — не от него, а от парите на Грийнслейд. Той бе убеден, че двамата могат да въртят хубав бизнес.

Проправи си път през тълпата, като се спираше да поздрави различни важни гости. Сега, когато баща му бе мъртъв, той бе новото лице на „Лоринг-Грийнслейд“. Както Мериан, и той имаше роля, която да изиграе в обществото, и се готвеше да го направи без колебание.

Взе чаша шампанско за Мериан от безплатния бар, но за себе си поръча уиски. Имаше нужда от нещо, което да му помогне да изкара предстоящия дълъг следобед.

Взе чашите и когато се обърна, видя Анджела, която му се усмихваше. Той отвърна на усмивката й. Тя беше красива жена, но когато бе облечена за официално събитие, както бе днес, излъчваше аура на чисто очарование. Всеки мъж в стаята я наблюдаваше с крайчеца на окото си. Няколко жени също хвърляха скрити повторни погледи.

— Виждам, че в крайна сметка си успял да дойдеш — рече тя. — Бях малко притеснена, че трябва да ти измислям оправдания. Добре ли минаха бизнес делата в Сиатъл?

— Всичко е под контрол — отвърна той. Огледа я от глава до пети и вложи малко топлина в усмивката си. — Изглеждаш фантастично. Най-поразителната жена в залата. И също така най-интелигентната.

Анджела се изсмя със своя лековат и трогателен смях.

— Недей да позволяваш на баба ти да чуе, че си казал това. Тя е убедена, че тя е най-умната жена в залата.

Той се ухили.

— Защо не дойдеш с мен и не ми помогнеш да подхраним егото й? Знаеш колко обича това.

— Разбира се.

Тръгнаха заедно през тълпата. Главите на гостите започнаха да се обръщат след тях. Трей си позволи да се наслади на мига.

Анджела не бе тази, която привличаше погледите. Днес той правеше своя пищен дебют като най-вероятния наследник на положението, което баща му заемаше в обществото. Той вече не бе в безкрайно продължилата сянка на старото копеле. На него му бе писано да поеме кормилото на една от най-успешните изследователски фармацевтични компании в северозапада на тихоокеанското крайбрежие. Кралят е мъртъв, да живее кралят.

— Недей да поглеждаш сега, но братовчед ти те наблюдава, сякаш би искал да те види да падаш от някоя висока скала — прошепна Анджела.

Трей премести поглед към другия край на помещението. Наистина, Чарлс го гледаше кръвнишки. Трей му хвърли ослепителна усмивка. Чарлс се обърна и продължи разговора си с един брадат член на факултета.

— Нищо ново тук — каза Трей.

— Той иска да заеме мястото на баща ти, нали знаеш — небрежно изрече Анджела.

— Няма шанс.

Анджела се усмихна доволно.

— Не, няма, нали?

Накрая ще продам „Лоринг-Грийнслейд“ — реши Трей. Не планираше да върви по стъпките на баща си и да си губи живота в подробно изучаване на графиките и диаграмите за продажбите в луксозния апартамент на изпълнителния директор. Но засега компанията му предлагаше отлична платформа, от която да контролира съдбата си.

Най-много от всичко жадувам за това — помисли си той — винаги си беше мечтал за него — абсолютен контрол, съпроводен от власт. Сега, най-накрая, всичко това бе близо до него.

Но първо трябва да открие кутията с уликите и да се справи с жените, които бяха усложнили живота му. Всичко беше стратегия.

Той хвърли поглед към помещението. Чарлс все още стоеше с гръб към него.

Трей се усмихна на себе си. Нямаш шанс, братовчеде. Баба винаги ме е харесвала най-много.

Четиридесет и девета глава

Телефонът на Макс иззвъня, нарушавайки странната приятна тишина, която се бе настанила във всекидневната на Шарлот. Тя вдигна очи от мястото си на дивана, където си водеше бележки.

Макс пишеше имена на компютъра си. Спря, взе телефона и погледна към екрана.

— От полицейското управление в Лоринг е — каза той.

Прие обаждането.

— Кътлър — представи се той.

Слушаше внимателно, леко се намръщи, след което извади тефтерчето си от джоба, грабна един химикал и записа нещо.

— Ясно — каза той. — Благодаря ти, че ме уведоми за новините, Уолш. Не, нищо конкретно от наша страна. Да, все още водя разследването. Ще го направя. Да. Благодаря.

Той приключи разговора и погледна към Шарлот.

— Роксан Бригс е изчезнала — съобщи той. — Уолш каза, че днес отново се е върнал в планината, за да й зададе още няколко въпроса. Изчезнала е. Няма следи от насилие. Очевидно си е събрала нещата и е напуснала.

— Вероятно се е притеснила, след като съпругът й е бил убит. В крайна сметка тя е била омъжена за него от десетилетия. Навярно знае всичките му тайни.

— Непрекъснато си мисля по темата с времето — каза Макс. — Наблюдаваме порой от скорошни събития, като всички те, изглежда, са свързани с нападението над Джоселин отпреди десет години. Все едно язовирна стена, която е спирала миналото, внезапно е била скъсана.

— Мислиш, че някакво събитие е отключило ситуацията, в която се намираме в момента ли?

— Да. Каквото и да е било, случило се е през последните няколко месеца. Когато го открием, ще успеем да видим цялата схема.

Тя сведе очи към списъка си.

— Оказа се прав за данните за възпитаници на университетите. Нямаше проблем да се впиша с името на Джоселин. Напредваме, но не много бързо.

— Време е да се обадим на подкреплението — каза Макс.

Тя вдигна поглед.

— На кого?

— Ансън е много добър в подобни неща.

Петдесета глава

— Сигурен ли си, че искаш да се занимая с това от твое име? — Рийд Стивънс затвори папката, която Макс бе оставил на бюрото му. — Не дължиш абсолютно нищо на това семейство.

Макс се разсейваше, като прелистваше сутрешното издание на вестника. Хвърли го настрани и се изправи.

Кабинетът на Рийд се намираше в офис кула в центъра на града. Специалността му бе бизнес право. Той не бе един от най-успешните експерти по сливания и поглъщания, но беше помогнал на няколко местни нови малки фирми да стартират.

Още повече че Рийд бе високо уважаван в правната общност. Макс разчиташе на репутацията му. Шарлот беше права. Всеки свестен адвокат вероятно щеше да обърне внимание на това, което казваше Рийд.

— Не мога да измисля друг начин как информацията в тази папка да достигне до Дейвис Декатур — каза Макс.

Рийд кимна, изправи се и отиде до прозореца.

— Изровил си много солидна информация за Саймън Гатли. В тази папка има повече от достатъчно факти, които да бъдат предоставени на федералните. Защо не започнеш с тях?

— Знаеш как работят федералните. Ако наистина започнат разследване, ще им отнеме две години, за да го завършат — ако приемем, че изобщо го направят. Освен това те обичат големи случаи, за които се пише с едри заглавия. Наистина някои инвеститори са изгубили малко пари и в даден момент в бъдещето цялата схема на Понци ще рухне. Но да арестуват Гатли към този момент не би бил сполучлив ход, от който някой федерален следовател ще направи истинска кариера.

Рийд кимна.

— Прав си.

— Всичко в тази папка може да бъде потвърдено от друг следовател. Не мога да я занеса лично на Декатур. Той ще си помисли, че се опитвам да се промъкна в семейството, че се опитвам да се докопам до дял от парите му.

Рийд се обърна.

— Дейвис Декатур вероятно ще послуша адвоката си. Дори може да повярва на това, което има в папката. Но дъщеря му може да не иска да чуе нищо. Нали знаеш, смята се, че любовта е сляпа.

— В такъв случай няма какво повече да направя.

— Добре. Ще открия кой се занимава с личните интереси на семейство Декатур и ще му се обадя. Но не ти гарантирам, че нещата ще се случат така, както се надяваш.

— Повярвай ми, наясно съм с това. Благодаря, Рийд.

Макс се запъти към вратата.

— Между другото, предстои една поръчка — каза Рийд. — Корпоративна охрана. Свободен ли си?

— Малко съм зает в момента.

— Един съвет, приятелю. Опитваш се да изградиш бизнес. Не трябва да отказваш подобен тип работа, която ти предлагам. Корпоративната охрана ще ти осигури прехраната.

— В моята фирма работи само един човек, Рийд. Знаеш това.

— Може би е време да се замислиш за разширяване на бизнеса. И докато сме на темата, също така имаш нужда да намериш и човек, който да приема поръчките на пълен работен ден. Ако нямаш на разположение човек, който да работи с потенциалните клиенти, когато прекрачат прага ти, ще банкрутираш, преди дори да си изкарал сериозна печалба.

— Зная, че ми даваш добър съвет, Рийд. Просто в момента нямам време да координирам всички дейности, свързани с управлението на фирмата.

— Намери време. Без да отлагаш.

— Ще го направя.

Петдесет и първа глава

Мадисън Бенсън си поръча още едно мартини и отново провери телефона си. Може би беше пристигнало съобщение, но тя не го бе чула. Предвид нивото на шума в претъпкания бар на хотела, това беше напълно възможно.

Нямаше съобщение. Тя се втренчи за миг в екрана, опита се да потисне преплетената смесица от гняв и ревност, която заплашваше да я смаже. Добре. Тя беше ядосана. Имаше право да е ядосана. Изглеждаше така, сякаш й бяха вързали тенекия. Но не трябваше да си признава, че е обзета от ревност. Други жени можеше и да се поддадат на тази опасна емоция, но тя не беше толкова слаба. Бе бясна. Имаше голяма разлика.

Но от тях се очакваше да бъдат бизнес партньори, не просто любовници.

Още колко време щеше да му даде? Трябваше да определи краен час и да го спази.

Тя знаеше обаче, че е малко вероятно някога пак да срещне друг мъж, който да е в състояние да събужда такава страст у нея. Всичко в него я караше да се вълнува. Той беше силен — силен колкото нея, готов да стори необходимото, за да постигне целите си. Той бе харизматичен и безскрупулен — нейният истински партньор. Имаха много различен произход, но тя бе убедена, че дълбоко в себе си се разбираха. Между тях имаше спойка.

Тя бе израснала като бедно, единствено дете на самотна майка, която бе пристрастена към наркотиците и мъже, които я подлагаха на тормоз. Едно от копелетата не бе изпитало никакви угризения, че бе изнасилило и хубавата русокоса дъщеря на приятелката си.

Но тя бе превъзмогнала миналото си. Много бързо бе научила, че добрият й външен вид и интелигентността й й дават сила. Тя бе разбрала как да използва тази сила. Беше жена, която сама е направила кариера и която знае какво иска, без да се бои да го търси.

През цялата си кариера бе извършила няколко измами, но стратегията й да избира за целите си мъже, които подлагат на физически тормоз жени, се бе оказала особено успешна. Всеки път, когато с останалите членове на клуба отстраняваха някоя от своите мишени, тя си спомняше за копелето, което я бе изнасилило. Той вече бе мъртъв от няколко години. Тя бе изпитала голямо удоволствие да се изправи срещу него една вечер в паркинга на някакъв бар. Беше се уверила напълно, че той знае коя е тя, преди да го застреля.

Мадисън отпи от мартинито си и обмисли възможностите. Щеше да даде на любовника си двадесет минути, заключи тя. Достатъчно дълго, за да довърши питието си. Ако той не се появеше до това време, тя щеше да си тръгне. Нямаше да има избор. Беше точно толкова силна и безскрупулна, колкото и той. Нямаше да му позволи да се отнася с нея, сякаш двамата не са равни. Тя не му беше майка.

Тридесет минути по-късно той влезе в бара. Тя все още седеше сама в сепарето, измисляйки си цяла поредица от безкрайни извинения, за да не си тръгне на двадесетата минута.

Проследи го как си проправя път през тълпата. Когато стигна до сепарето, пулсът й препускаше в очакване.

— Съжалявам, че закъснях — каза Трей Грийнслейд. — Забавиха ме на приема на старата дама.

Усмивката й остана хладна.

— Тъкмо щях да си тръгвам.

Трей седна до нея.

— Радвам се, че не си го направила — отвърна той. — Денят беше труден. Имам нужда от едно питие. Имам нужда и от теб. Нуждая се от помощта ти.

— Какво искаш от мен?

— Трябва да овладея ситуацията, преди проклетият детектив, който разследва смъртта на Флинт, да създаде повече проблеми. Това означава, че трябва да намерим начин да арестуват Джоселин Прует. Ти каза, че може да успееш да го направиш.

— Може би. — Тя също умееше да води преговори. — А какво ще спечеля аз?

Той се усмихна.

— Какво ще кажеш за място в борда на „Лоринг-Грийнслейд“?

Тя се замисли върху предложението. Изкупуването на акциите от „Кийуърт“ щеше да е голям удар — със сигурност най-голямата сделка, която някога бе сключвала, но печалбите бледнееха в сравнение с парите, които се лееха във фармацевтичната индустрия. А „Лоринг-Грийнслейд“ бе великолепен обект за изкупуване на активите й.

— Ще приема мястото в борда — отвърна тя. — Също така искам и акции в компанията — мажоритарен дял.

Трей повдигна вежди.

— Играеш твърдо. — Той се усмихна. — Харесвам това в теб.

— Значи имаме сделка?

— Имаме сделка.

Твърде лесно. За глупачка ли я смяташе той? Беше убеден, че ще я изиграе. Но всъщност тя бе тази, която щеше да го изиграе.

Тръпка на страст и вълнение рязко премина през нея. Дори Трей да беше най-вълнуващият мъж, когото някога беше срещала, тя му нямаше доверие. Никога не би могла да се довери на който и да е мъж.

Под много късата си пола носеше мъничък, последен модел звукозаписващ апарат. Когато същата вечер се прибере у дома, щеше да копира съдържанието му в компютърния файл, който бе създала за Трей Грийнслейд.

Ако имаше късмет, никога нямаше да има нужда да използва файла, за да се защити, но една жена не може да бъде невнимателна. Когато спиш с дявола, не беше никак лошо да притежаваш някакво средство за влияние.

Петдесет и втора глава

— По дяволите, толкова е хубаво да те видя, Джоселин — каза Мадисън. — Страхувах се, че си мъртва — като Луиз. Знаеш, че Емили е изчезнала, нали? Нямам представа къде е тя или дали въобще е жива.

— Изпратих кода — каза Джоселин. — Вероятно се укрива. Това бе планът — твоят план. Какво става?

— Планът не свърши много добра работа на Виктория. Тя е в интензивно отделение на една болница на крайбрежието.

— О, по дяволите! Какво се е случило? Как е успял да я намери?

— Нямам представа. Смятат, че е злополука с въглероден оксид — нещо, свързано с отоплението на старите каравани, с които ставали подобни инциденти. Но като знам какви неща се случват, не ми се вярва да е нещастен случай.

— Аз съм тук, защото ти използва кодовата дума, до която, както се разбрахме, ще прибягваме само ако доведената ми сестра е в опасност — каза Джоселин. — Но аз направих две анонимни обаждания, след като получих съобщението ти. Едно до рецепцията на „Рейни Крийк Гардънс“, а другото до портиерната на нейния апартаментен комплекс. Шарлот е добре. Днес е на работа. Така че какво, по дяволите, се случва?

Джоселин бе проявила изключително внимание, за да успее да пристигне два часа преди уреченото време за срещата. След като мина покрай крайпътния ресторант, тя остави колата, която бе наела с фалшиви лични документи, на един страничен път. Беше се върнала обратно през гората и бе изчакала пристигането на Мадисън.

Беше почти пет часът. Дълбоките сенки на здрача бързо се спуснаха, но имаше достатъчно светлина, за да види, че Мадисън е сама. Никаква друга кола не спря на паркинга зад нея. Когато Джоселин излезе от гората, за да се присъедини към нея, облекчението на Мадисън бе несъмнено.

Сега те седяха на една от малките маси и пиеха лошо кафе от евтини картонени чаши. Джоселин смътно осъзнаваше, че е гладна, но миризмата на застояла мазнина, която се носеше откъм кухнята, не бе апетитна. Тя си напомни, че има парче сирене чедар, малко хляб и кисели краставички с копър в колата под наем.

— Ето къде е проблемът — заяви Мадисън. — Не зная какво става с Шарлот, но мисля, че може да има сериозни неприятности. Преди няколко дни за малко не беше убита.

Стомахът на Джоселин се сви.

— За какво говориш?

— Знаеш ли, че Шарлот се е сприятелила с един частен детектив?

— Защо? Тя мисли, че съм на Карибските острови.

— Тя знае, че не си в онзи манастир.

— По дяволите! Всичко това става твърде сложно. Исках да я държа настрани от бъркотията. Какво я е накарало да реши, че не съм на почивка?

— Вероятно можеш да обвиниш Кътлър. Той е частният детектив. Той е отговорен, че Шарлот е въвлечена в това. Братовчедът на Луиз го е наел, за да разследва смъртта й. Предполагам, че Кътлър по някакъв начин я е свързал с твоето изчезване.

— Как? Няма логика.

— Мога само да ти кажа, че е намесил и Шарлот в разследването — каза Мадисън. — Но нещата са още по-лоши. Нямам представа защо, но двамата са ходили до Лоринг.

— Какво? Защо?

— Очевидно са ходили да говорят с Игън Бригс. Така Шарлот за малко не била убита.

Главата на Джоселин започна да се върти. Това бе най-лошият й кошмар, помисли си тя, а по някакъв начин самата тя бе отредила на Шарлот главна роля.

Опита да се концентрира, да се съсредоточи.

— Защо са отишли да се срещнат с Бригс? — попита тя.

— Очевидно са искали да го разпитат за Луиз.

— Какво би могъл да знае той за нея? Бригс и Луиз никога не са се срещали.

— Очевидно, когато Кътлър и Шарлот се опитали да напуснат планината, Бригс нарочно се е опитал с колата си да изтласка тяхната в реката.

— О, божичко — прошепна отново Джоселин.

Това бе твърде много. Беше съкрушаващо. Тя бе изложила всички тях, включително и Шарлот, на опасност.

Разрастващото се бедствие бе по нейна вина. Тя бе тази, която не бе успяла да остави миналото заровено.

— Аз съм на път за летище „Сиатъл-Такома“ — обясни Мадисън. — Отивам в Мексико. Щях да хвана по-ранен полет, но почувствах, че първо трябва да те предупредя.

— Благодаря ти. Ти си добър приятел. — Джоселин разтърка слепоочията си, но усещането за световъртеж се усилваше. — Поне… поне Шарлот е с детектива, Кътлър. Не е сама.

— Не, но трябва да знаеш, че копелето, което ни търси, тя или той, полага адски усилия да направи така, за да изглежда, че ти си убиецът. Мисля, че Кътлър е убеден, че това е истина.

— Какво? — Джоселин вдигна глава толкова бързо, че едва не изгуби съзнание. — Защо? Какъв мотив бих могла да имам, за да убия Луиз и останалите от вас?

— Сделката с „Кийуърт“ — каза Мадисън.

Джоселин усети как я притиска огромна тежест.

— Аз… не разбирам.

— В началото печалбата трябваше да се раздели на пет. Сега се дели на четири. Ако Виктория не оцелее, ще се дели на три.

Изненадата остави Джоселин без дъх за няколко секунди.

— Ти не би могла да повярваш, че аз съм тази, която е убила Луиз и се е опитала да се отърве от Виктория — най-накрая прошепна тя.

— Разбира се, че не. Ако вярвах, че нещата стоят така, нямаше да те моля да се срещнем тук. Но размишлявах до полуда върху това, което се случи с Луиз и почти сполетя и Виктория. Знам, че ще прозвучи като някаква безумна теория на конспирацията, но стигнах до заключението, че имаме предател сред редиците си. Една от нас е била там през цялото време, била е в течение на нещата и е изчаквала удобен момент. Мисля, че е решила да изкара голяма печалба от сделката с „Кийуърт“ — като се отърве от всички нас.

Джоселин затвори очи.

— Емили.

— Помисли. Ако Луиз, Виктория и аз сме мъртви, вие двете с Емили оставате последните оцелели. А ако Емили успее да направи така, че да изглеждаш виновна за убийството на останалите от нас, може да убие и теб и да твърди, че е било самозащита.

— Не. — Джоселин отвори очи. — Емили не стои зад това, което се случва. Това е дело на онзи, на онова копеле, което ме изнасили. Трябва да го открия, Мадисън. Трябва да го извадя на показ и да го довърша веднъж и завинаги.

— Желая ти целия късмет на света, но не мога да ти помогна. Както казах, махам се колкото се може по-надалеч от тази бъркотия. Според мен, никоя от нас няма да е в безопасност, след като изкупуването на акциите се осъществи.

Джоселин поклати глава в опит да избистри ума си. Но мислите й се преследваха една друга във все по-тесни и по-тесни кръгове.

— Кътлър — каза тя, опитвайки се да се фокусира върху името.

Мадисън се намръщи.

— Какво за него?

— Каза, че е бил нает, за да разследва смъртта на Луиз, и сега ме издирва.

— Защото мисли, че си убила Луиз.

Джоселин отпи малко кафе с надеждата, че кофеинът ще успокои нервите й.

— Може би най-добрият вариант за мен е да изляза на светло. Ще се свържа с Шарлот. Ще я уведомя, че съм в безопасност. След това ще говоря с частния детектив. Ще разкажа всичко, което знам. Можем да съберем на едно място всичко, което знаем. Може би ако работим заедно, ще успеем да открием копелето, преди той да убие отново.

Изражението на Мадисън стана напрегнато.

— Постъпи така, както смяташ, че е най-добре, но те предупреждавам, че със скоростта, с която се развиват нещата, има немалка вероятност ти да си тази, която ще е арестувана за убийство. Знам, че Шарлот вярва, че си невинна, но не и Кътлър. Той ми се стори адски студен човек, ако трябва да съм честна.

— Трябва да поема риска — отвърна Джоселин. Нова вълна на замаяност премина през нея. Наистина имаше нужда да хапне нещо. — Вината е моя. Аз накарах дявола да излезе от скривалището си.

— Какво искаш да кажеш?

— Дълга история. Сега не е моментът да я разправям. Трябва да се свържа с Шарлот, да намеря начин да я защитя.

— Прави каквото трябва. — Мадисън хвърли поглед към часовника си и се измъкна от сепарето. — Аз трябва да тръгвам. Взех повече пари с мен. Реших, че твоите може да са на привършване, а зная, че не искаш да използваш кредитните си карти.

— Не знам как да ти благодаря, Мадисън — каза Джоселин.

Тя използва и двете си ръце, за да остави чашата върху масата, изправи се и се измъкна от сепарето само с усилие на волята си. Осъзна, че е изтощена. От дни не беше спала добре и това й се отразяваше. Получаването на кодираното предупреждение от Мадисън бе последната капка.

Тя последва Мадисън на излизане от ресторанта, а на първото стъпало залитна леко.

Мадисън я хвана за лакътя, за да я закрепи.

— Добре ли си?

— Да. — Джоселин си пое дълбоко въздух. — Просто съм уморена.

— Нищо чудно, като се има предвид през какво си преминала. Къде е колата ти?

— Паркирах я на известно разстояние оттук. Исках да се уверя, че не са те проследили.

— Никой не ме е проследил. Повярвай ми, поглеждах непрекъснато в огледалото за задно виждане през целия път от Сиатъл.

Джоселин осъзна, че се чувства странно вцепенена.

— Имам нужда да поседна, Мадисън.

— Заповядай. — Мадисън отвори задната врата на седана си и настани Джоселин на седалката. — Ще те закарам до мястото, където си паркирала твоята кола.

Джоселин се опита, но не успя да се съсредоточи. За няколко секунди шокиращо прозрение избистри мозъка й.

— Кучка — прошепна тя. — Упоила си ме. Кафето.

— Спри да се съпротивляваш и заспивай, Джоселин.

— Ще се събудя ли въобще? — попита Джоселин. Тя бе напълно наясно с факта, че сливаше думите.

— Естествено, че ще се събудиш. Но първо трябва да поспиш. Защо не полегнеш?

Мадисън съпроводи предложението си с леко побутване. Джоселин рухна на една страна. За няколко секунди тя гледаше втренчено и смаяно гърба на предната седалка, опитваше се да разбере как е могла да бъде толкова глупава.

Винаги смятах, че Шарлот е наивната, онази, която е твърде доверчива.

Толкова много неща се бяха объркали. Можеше единствено да се надява, че непознатият Макс Кътлър ще успее да се погрижи за Шарлот.

Съжалявам, малка сестричке. Обърках нещата.

Петдесет и трета глава

Макс се облегна на стола и прегледа бележките си. С Шарлот и Ансън си бяха поделили оставащите имена в списъка. След това бяха отворили лаптопите си и се заловиха за работа, проследявайки абсолютно всеки мъж.

Бяха се събрали в неговия офис, за да изпълнят тази тягостна задача. Едвам се събраха вътре, защото пространството бе тясно и имаше само три стола — един зад бюрото му и двата, предвидени за клиенти. Вратата бе отворена към тясна приемна, която бе празна поради факта, че не бе назначен човек.

Шарлот нищо не бе коментирала два часа по-рано, когато Макс отвори вратата и я въведе в тесния офис, но бе напълно наясно, че помещението, също като единствената му кола, не бе особено впечатляващо.

В ъгъла растението в саксия бе оставено от предишния наемател. Не изглеждаше, че ще оцелее още дълго. Мебелите бяха взети под наем и имаха точно вид на взети под наем. Стените бяха голи, късата полица за книги беше празна.

Рийд Стивънс е прав — помисли си Макс, — трябва да наема човек за приемната. Е, имаше нужда и от по-луксозен офис, който да върви заедно със секретар. Имаше нужда и от пари, за да плати и за двете. Трябваше да си намира повече корпоративна работа.

Но първо се налагаше да намери игла в купа сено — един мъж сред други триста, за когото да заподозре, че е вероятен извършител на три изнасилвания и две убийства.

Работата отнемаше време, но не бе сложна — просто старомодна следователска задача, от онзи тип, който извършваха журналистите и ченгетата от старата школа. Университетските годишници бяха достъпни онлайн и служеха за отлична стартова позиция. За всеки човек имаше изобилие от информация. Периодичното издание на възпитаниците и публикуваните списъци с онези от тях, които бяха правили дарения във фонда на университета на Лоринг, предлагаха истинско богатство от допълнителни данни.

Тримата бяха запълнили празнотите с информация от социалните медии и мощните онлайн търсачки. За всеки случай буквално разполагаха с настоящите адреси и уличен изглед от Гугъл на домовете на хората. В крайна сметка никой от тези триста мъже не се опитваше да се укрие.

Както Макс бе казал на Шарлот, ако търсиш достатъчно упорито, можеш да намериш всеки.

— Изглежда, че всички тези мъже имат няколко общи неща — каза той. — Всички те са посещавали университета на Лоринг в годината, в която Джоселин е била там. И всички те все още живеят в Западен Вашингтон.

Шарлот вдигна поглед от бележките си.

— Джоселин вероятно е смятала местоположението на настоящите им жилища за важно, защото трите изнасилвания и двете убийства са се случили от тази страна на планинската верига на Каскадите.

— Няколко от мъжете в този списък имат адрес тук, в Сиатъл, или наблизо — вметна Ансън. — Много от тях са в градове в източната част на щата — Белвю, Редмън, Исакуа, Къркланд. Неколцина въобще не са напускали Лоринг.

— Повечето са женени и имат семейства — добави Шарлот. Тя чукна с химикала по тефтера си. — Около двадесет процента са разведени и много от тях са се оженили повторно. В кариерно отношение мъжете в списъка имат най-различни професии — инженери, специалисти по техника, търговски представители, съветници, архитекти — каквото се сетите. Един от тях е фитнес инструктор със свое собствено студио. Някои са отишли да следват право, а трима са доктори.

Макс се изправи и отиде до малкия прозорец. Той гледаше към тухлената стена на сградата от другата страна на уличката. Наистина се нуждая от по-впечатляващ офис — помисли си той.

— Във всички доклади за трите изнасилвания и двете убийства, които Луиз Флинт и Джоселин са събрали и отбелязали на картите си, има няколко общи неща — каза той. — Намесени са наркотици във всеки един случай. И всяка от жертвите отговаря на профила, който съвпада с този на Джоселин отпреди малко повече от десет години. Същата възраст. Същата руса коса. Много привлекателни млади жени.

— Нямат съвсем същия профил — възрази Ансън. Очите му се присвиха в ъгълчетата. — Никоя от тях не е била студентка в университет.

Макс се обърна.

— Прав си. Не са били студентки, но всички са имали работа, което означава, че през повечето дни от седмицата са имали установен дневен ред.

Шарлот погледна към него.

— Предвидим дневен ред.

— Какви професии са имали? — попита Ансън.

Макс се върна при бюрото, за да провери бележките си.

— От трите жертви на изнасилване, едната е работела на рецепцията в хотел. Втората е била сервитьорка в коктейлбар. Третата е работела в болница. И трите са имали нощни смени.

— Значи са били уязвими през нощта — заключи Ансън.

— Ами двете жени, за които се предполага, че са взели свръхдоза?

— Аз мога да отговоря на това — намеси се Шарлот. — Едната е била рецепционистка в клиника за спешна медицинска помощ. Другата е била библиотекарка.

— Отново и двете са работели вечер — добави Макс. — Прибирали са се у дома към девет часа.

— Значи всички жертви имат някои общи неща, докато мъжете в списъка със заподозрени на Джоселин нямат такива — каза Шарлот.

— Колкото повече знаеш за жертвите, толкова повече научаваш за извършителя — отбеляза Ансън.

— Добре — рече Шарлот, — на основа на информацията, с която разполагаме за жертвите, какво знаем за убиеца?

— Във всеки от случаите нападателят е бил запознат с терена — каза Макс. — Подбирал е внимателно местата. И все пак тези местопрестъпления са пръснати буквално по цялата карта. Как може един престъпник да познава толкова добре съвсем различни райони?

— Вероятно прекарва значително време във всеки от тях — предложи Ансън.

— Прави проучване и избира жертвите си — добави Макс.

— Не бърза за никъде. Разполага с достатъчно време, за да се запознае добре с терена и въпреки това, никой не го забелязва.

— Като вълк в територията си — каза Шарлот.

Макс усети внезапен познат миг на прозрение.

— Или като търговски представител — тихо изрече той.

Ансън подсвирна глухо.

— Търговски представител. По дяволите. Макс е прав. Търговският представител има основателно оправдание да опознае много добре територията. Отсяда в едни и същи хотели. Храни се в едни и същи ресторанти. Кара по едни и същи маршрути. Още повече че почти всички търговски зони, особено тези тук, на западното крайбрежие, са обширни. Изобилие от места за лов.

— В списъка на Джоселин има няколко търговски представители — каза Шарлот. — Всякакъв тип.

— Мисля, че можем да изключим повечето от тях, ако вземем предвид още един фактор, който е общ за всичките убийства и всяко от трите изнасилвания — каза Макс. — Наркотици.

— Те са широко достъпни навсякъде в днешни дни — измърмори Ансън.

— Вярно, но тези наркотици изглеждат доста екзотични — не са нещо често срещано на улицата. Има ли някой в нашия списък, който има достъп до подобен тип дизайнерска дрога?

Шарлот сграбчи бележките. Името веднага й се наби на очи, сякаш бе написано с огнени букви от ада.

— Трей Грийнслейд — каза тя. — Завършил е университета на Лоринг година след като Джоселин е напуснала. И на база на списъците с основни дарители, семейство Грийнслейд на практика притежава университета на Лоринг. Той е започнал работа в семейния бизнес — „Лоринг-Грийнслейд Биотек“. Все още работи в компанията. Всъщност наскоро я е наследил. Няколко години е работил като търговски представител, но преди година е бил назначен за вицепрезидент.

— Цял живот е имал възможност да се запознае добре с различните разновидности наркотици, а връзката му с „Лоринг-Грийнслейд“ му осигурява перфектно прикритие — каза Макс. — Като фармацевтичен представител той има причина да пътува из целия щат, за да се среща с лекари. А като вицепрезидент все още има повод да посещава обекти из районите, за да одобрява финансовите отчети.

— Имам чувството, че наистина това е вероятният извършител — замислено каза Ансън.

— Да, така е — потвърди Макс.

Шарлот вдигна поглед.

— Нали си даваш сметка, че нямаме абсолютно никакво доказателство, че той е убиецът. Ще ти обърна внимание и че семейство Грийнслейд контролира фармацевтична компания, която наема голям процент жители на град Лоринг. Също така то контролира почти всичко останало, което се случва в този град, или поне го е правило преди десетилетие. Съмнявам се, че много неща са се променили.

— Това означава, че семейството определено разполага с властта и ресурсите да прекрати едно разследване — добави Макс.

— Трябва да изпратим съобщение до Джоселин и да се надяваме, че тя проверява електронната си поща — каза Шарлот. — Трябва да я предупредим.

— Съгласен съм — потвърди Макс. — Също така трябва да предупредим и другите две жени от клуба — Емили Кели и Мадисън Бенсън.

— Знаем, че Мадисън все още е в града, но Кели и Джоселин Прует се укриват — посочи Ансън. — Мислите ли, че те ще си проверяват съобщенията?

— Избягали са и са уплашени — каза Макс. — Бенсън също е на ръба. Повярвай ми, интернет е спасителното им въже. По един или друг начин и трите ще се държат здраво за него.

Петдесет и четвърта глава

— Джоселин Прует. След всичките тези години се срещаме отново. Събуди се, кучко.

Тя познаваше този глас. Той спохождаше кошмарите й повече от десетилетие. Беше очарователният глас на мъж, който можеше да продава огнехвъргачки в ада. Внезапно усети пронизващ страх и надигнал се адреналин, от шока кошмарите се върнаха, закипя гняв.

Тя се възползва от тази енергия, породена от яростта и страха, за да се изтръгне от потискащата тежест на неестествената сънливост. Насили се да отвори очи и успя само за да ги затвори веднага заради ослепителната светлина на мощен фенер.

Той я зашлеви силно през лицето.

— Казах, събуди се!

Тя отново отвори очи, този път внимателно, гледайки надолу и настрани, в опит да избегне ослепителната светлина. Осъзна, че лежи върху студена и твърда повърхност. Бетон, реши тя. Инстинктивно се опита да се изправи и установи, че китките й са завързани пред тялото й.

Успя да се изправи колкото да приседне и да се опре на леденостудената бетонова стена.

— Определено усложни нещата — каза мъжът. — Признавам ти го. Но никога не си имала шанс. Аз контролирах всичко още от началото. Просто бе въпрос на време. Виждаш ли, през всичките тези години те наглеждах. В крайна сметка ти ми бе първата. И за малко не се оказа и последната. Признавам, че за известно време бях притеснен, когато отиде при ченгетата и разбрах, че си ги накарала да те заведат в болницата, за да подготвят комплект за взимане на проба за изнасилване. Винаги съм чувал, че повечето момичета — умните момичета — не вдигат шум след това. Но ти не беше умна, нали? За щастие уликите изчезнаха.

— Не беше ли това едно странно стечение на събитията?

Той отново я зашлеви, този път по-силно.

— За твое нещастие, тази кутия с улики отново се появи, но уликите явно са изчезнали. И ти ще ми помогнеш да ги открия.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Наистина ли не знаеш какво се случва? Глупачка.

Тя се опита да надникне зад светлината на фенерчето, но не успя да различи лицето му.

— Кой…? — само изрече тя.

— Никога не си знаела, нали? През всичките тези години си се питала. Обзалагам се, че оттогава си мислила за мен всеки ден. Никога не ти е било толкова хубаво с друг мъж, нали?

— Ти си едно извратено копеле.

Той отново я зашлеви. Главата й се блъсна силно в стената. Вкуси кръв в устата си.

— Искаш ли да научиш една малка тайна? — Той говореше вече почти напевно. — Доскоро и на мен не ми беше толкова хубаво с някоя друга. Казват, че никога не забравяш първата. Но аз най-накрая открих начин да изживея отново магията.

— Като уби последните две жени, които изнасили.

— Играта бе започнала да става скучна. Бе адски лесно. Реших да внеса малко повече силни усещания във всичко. Но именно смъртта на тези две развратници бе това, което привлече вниманието ти, нали?

— Да — потвърди тя. — Работата е там, че осъзнах, че си започнал да ескалираш. С години си успявал да се контролираш, нали? Но преди няколко месеца напълно престана. Прекрачи границата. Сега си напълно откачен убиец. Това означава, че правиш грешки. Осъзнах, че има връзка между убийствата и серийния изнасилвач, който бе нападнал другите жени. А вече е само въпрос на време, преди и ченгетата да го осъзнаят. Защото ти не можеш да спреш, нали?

Той я удари отново, този път с юмрук. Тя се бе подготвила за удара, но болката експлодира в нея, оставяйки я замаяна, в стомаха й се надигна гадене.

— Аз държа нещата под контрол — изсъска той. — Не се съмнявай в това и за минута. Винаги се контролирам.

— Това е добре за теб. С мен не е така. Мисля, че ще повърна.

Той скочи на крака и бързо се отдръпна.

— Е, браво. Страхуваш се от малко повърнато — каза тя. — Хубаво е да знам това.

Успя да потисне гаденето. Обърна внимание, че той се беше паникьосал, и си каза, че накрая, ако повръщането бе единственото й оръжие, щеше да го използва.

— Къде са уликите? — гневно попита той.

— А? Значи за това е било всичко. Значи наистина те пак са се появили, за да не те оставят на мира. И къде са били през всичкото това време?

— Бригс ги беше скрил. Той изнудваше баща ми.

— Значи баща ти е платил на Бригс, за да се увери, че уликите ще изчезнат!

— Доскоро самият аз не знаех за това. Старецът никога не ми каза за споразумението, което е имал с Бригс. Вероятно се е страхувал, че ще направя нещо драстично, например да убия Бригс, за да се уверя, че той ще си трае. Скъпият ми стар татко не искаше да ме арестуват за убийство, нали разбираш. Щеше да хвърли сянка върху името на семейството. Щеше да е лошо и за „Лоринг-Грийнслейд“. И наистина, наистина много лошо за личната репутация на Гордън Грийнслейд.

— О, по дяволите! Ти си Трей Грийнслейд.

— Ти не можа да се досетиш досега, нали?

— Не се притеснявай, имам те в списъка си. Между другото, когато умра, този списък ще отиде при ченгетата.

Е, да, сега, в основни линии, тя блъфираше — да, името му бе в списъка й, заедно с тези на още триста мъже — но, не, този списък вероятно никога нямаше да се озове в ръцете на ченгетата. Дори и това да се случеше, те нямаше да направят нищо с него. Но на нея не й бе останало нещо, което да губи.

— Какъв списък? — попита Трей.

Тя успя да хвърли студена усмивка, но не отговори.

— Ти си лъжлива кучка.

— Можеш да се обзаложиш — отвърна тя.

— Лъжеш! Признай!

— Добре. Лъжа.

Той отново я удари. Ушите й прокънтяха.

— Не трябваше да се опитваш да ме издирваш — дрезгаво изрече той. — Просто трябваше да продължиш да се наслаждаваш на спомена за онази истинска фантазия, която преживяхме преди толкова много години.

— Трудно е да забравя мъж, който не може да стигне до оргазъм, освен ако не е опрял нож до гърлото на жена. Откъде знаеш, че съм те издирвала?

— Не знаех. Не и в началото. Не осъзнавах, че си събирала скапаното си досие за мен, докато не платих на някакъв хакер в другия край на света да влезе в компютъра и телефона ти и да ми даде паролите. Наблюдавам всеки твой ход онлайн от два месеца насам. И чрез теб открих онзи малък инвестиционен клуб, който ти и приятелките ти сте създали.

— Когато изчезнах, си осъзнал, че съм разбрала за пробива от хакер. Но защо уби Луиз?

— Защото тя отиде в Лоринг и двамата знаем, че има само една причина да го направи.

Джоселин спря да диша.

— Какво причина?

— Тя е отишла там, за да купи от Бригс кутията с уликите.

— Ти наистина си луд.

— Кажи го още веднъж и ще ти прережа гърлото, за да приключим с всичко това. Казвам ти, че Флинт е купила проклетите улики. Но ги е скрила. Претърсих апартамента й, колата й, багажната й клетка — навсякъде, където се сетих — но не можах да ги открия. В следващия момент получих обаждане от Бригс, който ми предложи да ми продаде кутията. Помислих си, че може би съм сгрешил за Флинт. Може би Бригс я бе излъгал. Затова се срещнах с него. Той наистина притежаваше старата кутия с улики. Но тя беше пълна с боклуци. Аз бях измаменият.

— Той те е излъгал.

— Което означава, че първото ми предположение е било вярно — Луиз Флинт наистина е взела тази кутия в деня, в който е отишла в Лоринг. Бригс й е продал съдържанието, а след това, защото бе тъпо копеле и дребен мошеник, се опита да ми продаде кутията с боклуци. Но той си плати за това.

— Може би е измамил и Луиз. Замислял ли си се върху това? Както изглежда, крайният резултат е, че не разполагаш с кутията с уликите.

— Не — процеди през зъби Трей, — крайният резултат е, че ти ще ми помогнеш да намеря съдържанието на проклетата кутия с улики. Защото е у някого, когото ти познаваш. Това е единственото обяснение. Флинт го е дала на някого, за да го скрие. Може би на някого от членовете на инвестиционния клуб. Може би на доведената ти сестра. Няма значение. Двамата с теб ще го намерим.

— Не намесвай Шарлот в това. Тя няма нищо общо.

— Това може и да е било вярно в началото, но сега е затънала до уши в тази каша — каза той.

— Не е, казвам ти истината. Шарлот не знае нищо за уликите в тази кутия.

— Да се надяваме, че знае — за твое добро, както и за нейно. Виж, ето каква е сделката — ако получа това, което е в кутията, и го унищожа, мога да те пусна. Без уликите, ти не си заплаха за мен и изобщо никога не си била. Адвокатите ми ще обезличат напълно твърденията ти. Но ако не мога да открия уликите, няма да имам друг избор, освен да се отърва от теб и от твоята пречкаща се в краката ми доведена сестра. Това ще е единственият начин да се уверя, че никога няма да използваш уликите срещу мен.

Той лъжеше. Тя съзнаваше това до мозъка на костите си. Възнамеряваше да я убие. Но засега изглеждаше най-добре да го остави да си мисли, че на нея най-малкото й се иска да му повярва.

— Може да успея да ти помогна да разбереш какво е направила Луиз Флинт със съдържанието на кутията — съгласи се тя.

Не бе трудно да се престори, че гласът й трепери. Никога през живота си не бе била толкова изплашена, като изключим нощта, в която той я бе нападнал. Но сега бе дори по-лошо, защото бе изложила на опасност и Шарлот.

— Всъщност ти ще направиш точно това — каза той.

Тя чу как той рови нещо из дрехите си. Секунда по-късно я заслепи светкавица и трудното да бъде сбъркано щракване на камерата на мобилен телефон.

— Защо? — задъхано попита тя.

Макар че знаеше защо.

— Мисля, че се нарича доказателство, че похитеният е жив — отвърна той. — Трябва да убедя Шарлот Сойер, че наистина съм те похитил.

— Не. Почакай. Не наранявай Шарлот.

— Опасявам се, че вината си е нейна. Не трябваше да намесва частния детектив в тази работа.

Дъските заскърцаха, когато Трей се качи горе по дървените стълби. Когато стигна там, отвори вратата. Силуетът на мъж се открои на фона на сивата дневна светлина.

— Тя каза ли ти къде е кутията? — попита мъжът. — А, каза ли?

Който и да бе той, гласът му звучеше неуравновесено. Уплашено. Сякаш бе превъзбуден, може би отчаян.

— По-спокойно — отвърна Трей. — Имаме работа за вършене.

— Имам нужда от доза.

— Ами вземи си я.

Трей не си направи труда да прикрие отвращението в гласа си. Той се поспря достатъчно дълго, за да натисне един ключ на върха на стълбите. Светна слаба електрическа крушка, закрепена на тавана. Тя хвърли бледа, сенчеста светлина в мазето.

Трей затвори вратата. Джоселин чу приглушения звук на ключа в бравата.

Опита се да диша въпреки паниката. Трябваше да помисли. Да измисли план.

Главата я болеше от ударите. Застави се да не обръща внимание на болката. Със залитане се изправи на крака и огледа по-внимателно обстановката.

Като повечето мазета, това, в което бе затворена, очевидно бе използвано за склад от години. Бавно обиколи мрачното пространство, за да го огледа. В единия ъгъл имаше старо сгъваемо детско креватче и стол със счупен крак. Навит спален чувал, който миришеше на плесен и мухъл, заемаше друг ъгъл. Една голяма кутия бе пълна с жълти вестници.

Тя знаеше, че вероятно няма да намери нещо, което да използва като сериозно оръжие срещу Трей, който бе въоръжен с пистолет. Но се застави да продължи методично търсенето, защото така се разсейваше от ужасната мисъл, че сега не може да направи нищо, за да защити Шарлот.

Петдесет и пета глава

Телефонът на Шарлот изпиука и я стресна. Тя сграбчи апарата и погледна екрана.

— Съобщение от Мадисън Бенсън — каза тя. — Ти беше прав. Определено следи получаваните съобщения.

— Какво ти пише? — попита Макс.

Шарлот прочете съобщението на глас.

— „Спешно трябва да се срещна с теб и Кътлър.“

Макс скръсти ръце върху бюрото си.

— Питай я къде и кога.

Шарлот въведе съобщението и натисна „изпрати“.

Отговорът дойде почти веднага. Шарлот го прочете безмълвно и вдигна очи.

— Иска да се срещнем по тъмно в дома й.

Макс обмисли това за миг.

— Чувства се в безопасност там заради охранителната система.

— И пистолета си — напомни му Шарлот.

— И пистолета си — съгласи се той.

— Джоселин имаше и двете и все пак избра да избяга — каза Шарлот.

— Да, така е — потвърди Макс. — Интересно е, че Мадисън не изпитва нужда да се укрие.

— Мисля, че е много трудно да изплашиш Мадисън Бенсън — каза Шарлот. — Срещал си се с нея. Тя е жилава.

Ансън се намеси:

— И ако съдя по това, което ми каза, тя иска да държи пръстта си върху пулса на онази сделка за изкупуване.

— Да — съгласи се Макс. — А има и още едно нещо, което знаем за Мадисън Бенсън — тя иска ние да мислим, че Джоселин може да се опитва да убие членовете на инвестиционния клуб.

Шарлот замръзна.

— Да, така е.

Макс извади пистолета в кобура от чекмеджето на бюрото.

— Може би има причина да ни насочва в тази посока.

Шарлот огледа оръжието.

— Къде отиваш?

— Да говоря с Мадисън Бенсън.

— Но тя насрочи срещата за довечера.

Ансън изглеждаше развеселен.

— Никога не трябва да позволяваш на обекта да диктува времето и мястото на срещата — особено когато можеш да направиш нещо по въпроса.

— Ясно. — Шарлот скочи на крака. — Идвам с теб.

Петдесет и шеста глава

Шарлот и Макс Кътлър бяха убедени, че Трей е човекът, който е убил Луиз.

Събитията бяха взели смайващ обрат.

Мадисън крачеше напред-назад из голямата си всекидневна, докато се опитваше да реши какво да прави с информацията. Те без съмнение бяха изпратили същото предупреждение до Емили, това нямаше да е проблем. Емили бе от онези жени, които се държаха като нервни малки зайчета. Когато научеше, че някой наистина ги преследва, щяха да я обземат страх и отчаяние. Щеше да се опита да се прикрие. По-късно щяха да имат време да се оправят с нея.

Същинският въпрос беше дали Кътлър е отишъл при ченгетата със своята теория. Изглеждаше крайно невероятно. Той щеше да иска да има доказателство или поне нещо повече от обикновено подозрение.

Тя също се нуждаеше от повече информация. Затова бе насрочила срещата с Шарлот и Кътлър.

Спря се пред стената от прозорци и погледна към залива Елиът. Цялата изгаряше от вълнение. Адреналин нахлуваше във вените й. Една жена можеше дори да се пристрасти към такъв прилив на адреналин, помисли си тя. Нищо не можеше да се сравни с него.

За съжаление, имаше почти три часа до пристигането на Шарлот и Кътлър. Времето сякаш се разтягаше до безкрайност. Тя си напомни, че трябва да се подготви. Виктория и Джоселин изобщо не се бяха усъмнили, преди да им предложи кафе. Шарлот и Макс Кътлър също щяха да пият кафе.

Проблемът, разбира се, бе какво да прави с телата. Но тя се бе справила с тази неприятност.

Почукването на задната врата я изненада, разстрои нервите й. Тя бързо мина по коридора, пулсът й пак се ускори.

Преди да срещне Трей, тя изпитваше вълнение от успехите във финансовия свят. Винаги бе имала дарбата да манипулира. Човек можеше да изпита страхотна възбуда, когато си даде сметка, че е най-умният от всички в една стая.

Но сега си играеше с огъня и не искаше да спре.

Когато стигна задната врата, надникна през шпионката. Усети леко притеснение, когато видя кой е на прага.

Мадисън изключи алармената система и отвори.

— Какво правиш тук? — попита тя. — Твърде рано е. Ще го направим след здрач. Не можем да рискуваме някой да види, че взимаш телата.

Видя пистолета едва когато бе станало твърде късно.

Убиецът стреля два пъти, но вторият изстрел бе излишен.

Последната съзнателна мисъл на Мадисън бе, че в крайна сметка тя не е най-умният човек в стаята.

Петдесет и седма глава

Шарлот, опитвайки се да се пребори с вълната на замаяност, сведе очи към тялото на пода. Мадисън Бенсън лежеше в локва от кръв, която вече бе започнала да засъхва. В смъртта си изглеждаше някак по-малка.

— Добрал се е до нея — прошепна Шарлот. — Трей Грийнслейд е открил Мадисън и я е убил.

Макс приклекна до тялото.

— Обади се на деветстотин и единадесет.

Той се изправи и бързо тръгна по коридора.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Искам да хвърля един бегъл поглед, преди ченгетата да пристигнат.

Той изчезна някъде в голямата къща. Шарлот се обърна настрани, за да не гледа трупа, и извади телефона си. Операторът за спешни случаи отговори на първото позвъняване. Шарлот докладва случилото се.

— Да, ще остана на линията — каза тя.

Малко по-късно чу сирени в далечината. Макс се появи едва когато първите полицаи, отзовали се на сигнала, спряха на дългата алея за паркиране. Тя се готвеше да го попита дали е намерил нещо, но затвори уста, когато осъзна, че операторът за спешни случаи я слуша.

— От полицията са тук — каза тя в телефонната слушалка. — Ще затворя.

Шарлот прекъсна връзката, преди операторът да възрази.

— Е? — поиска да узнае тя.

— Няма и следа от компютъра или телефона й. Но ето я истинската новина — Ансън току-що ми прати съобщение. Той твърди, че Грийнслейд има желязно алиби. Цял следобед е бил в Лоринг и е провеждал срещи. Според административния му асистент, все още е там.

— Това не е възможно. Бяхме толкова сигурни.

— Ще кажем на ченгетата истината — че аз разследвам смъртта на Луиз Флинт. Мадисън Бенсън ни е пратила съобщение, че има информация за нас, но когато сме пристигнали, е била мъртва.

— Какво ще правим сега?

— Отново ще се обърнем към старата школа. Ще следваме парите.

Петдесет и осма глава

— Те наистина ли мислят, че Мадисън е жертва на влизане с взлом при домашен обир? — Шарлот рухна върху дивана и започна да съзерцава абстрактната щампа на шафранено-златистата стена в апартамента си. — Разказваме им цялата история, а те вярват на тази тъпа теория?

— По правило, ченгетата най-много харесват най-простичките отговори, защото те обикновено са правилните отговори — каза Макс. — В последно време има огромен брой обири, при които крадците се обличат в униформа на ремонтни работници. Чукат на задната врата на къщата.

Шарлот въздъхна.

— Собственикът на дома отваря вратата, защото повечето хора интуитивно се доверяват на лица, които носят униформа, и всичко изглежда нормално.

— Точно така. Никоя от останалите жертви не е била убита, но ченгетата казват, че са се страхували, че е просто въпрос на време, преди крадецът да ескалира. В крайна сметка не можем да опровергаем това. Съседите на Бенсън не са си били у дома през деня. Никой не е забелязал нещо подозрително. Никой не е чул изстрели. Никой не е бил видян да бяга, докато се отдалечава от къщата. Къщата има прилична охранителна система. Но ето го интересния момент — компютърът и телефонът на Бенсън са изчезнали.

— Грийнслейд се е докопал до нея — каза Шарлот. — Това е единственото обяснение.

— Казах ти, той е бил в централата на „Лоринг-Грийнслейд“ по време на убийството.

— Тогава какво, за бога, става тук? Защо Джоселин или Емили не са осъществили контакт? И защо Мадисън Бенсън уговори тази среща с нас?

Макс спря да крачи напред-назад.

— Ние се съсредоточихме върху мъжете в списъка, който намерихме в сейфа на Джоселин — каза той. — Ансън е прав: колкото повече знаеш за жертвата, толкова повече неща научаваш за убиеца. Трябва да проучим по-внимателно Мадисън Бенсън.

— Как?

— Това, което аз знам от опит, е, че административните асистенти обикновено знаят повече за личния живот на шефовете си, отколкото техните половинки и любовници.

Петдесет и девета глава

— Вижте, все още съм в шок, разбирате ли? — Дрю Ърби прокара добре поддържаните си пръсти през силно изрусената си на кичури коса. — Шефът ми е убит, аз останах без работа. Трябва да си приготвя автобиографията, а не да разговарям с вас.

Тримата седяха в кафене на една пресечка от кулата, където бе разположен офисът на Мадисън Бенсън. Шарлот си беше поръчала безкофеиново лате. Последното нещо, от което имаха нужда нервите й, бе голяма доза кофеин. Тя бе убедена, че на Джоселин не й остава дълго да се радва на живота.

През нощта бе прекарала съвсем малко време в сън, но бе убедена, че Макс е спал дори още по-малко. Всеки път, когато тя се пробуждаше от нервен, тревожен сън, установяваше, че е сама в леглото. Той беше прекарал по-голямата част от нощта пред лаптопа си, опитвайки се да намери колкото се може повече информация за финансовите дела на Мадисън Бенсън.

Но неговата реакция в стресовата ситуация бе много по-различна от нейната. Той бе изпълнен с енергия и съсредоточен. Не можеше да се каже, че му е приятно, реши тя — не и в обичайния смисъл на думата — но определено изглеждаше ободрен от издирването на престъпника. Той е роден да прави това, помисли си тя, има нужда да върши тази работа.

Идеята да притиснат административния асистент на Мадисън още на сутринта бе негова. Изчакаха във фоайето на офис кулата, когато той пристигна, за да събере вещите от бюрото си. Първоначално Ърби бе предпазлив, но когато Макс извади няколко банкноти от портфейла си, Дрю се съгласи да говори с тях в кафенето.

— По-спокойно — каза Макс. — Просто искаме да ти зададем няколко въпроса за Мадисън Бенсън.

Шарлот се опита да се усмихне успокоително.

— Много е важно, Дрю. Доведената ми сестра е изчезнала и мисля, че Мадисън може да има информация за това. Изпрати ми съобщение малко преди да бъде убита, в което казваше, че иска да говори с мен и Макс. Но когато пристигнахме там, тя вече бе мъртва.

Дрю се намръщи.

— Да не би да смятате, че има връзка? Чух, че госпожица Бенсън, изглежда, е станала жертва на влизане с взлом при домашен обир.

— Тя е отворила вратата на убиеца — обясни Макс. — Но към момента можем да бъдем сигурни единствено в това. Като се вземе предвид, че двама от членовете на инвестиционния клуб вече са мъртви, един е в интензивното отделение, а други двама липсват, смятаме, че историята с нахлуването с взлом може да е погрешна. Мислим, че това има връзка с инвестиционния клуб. Искаме да ти зададем няколко въпроса за него.

Дрю направи физиономия.

— Не виждам как мога да ви помогна. Работата е там, че госпожица Бенсън никога не говореше много за клуба. От време на време споменаваше, че ще ходи да се черпят с останалите членове, но това бе всичко.

Шарлот се наведе напред.

— Мадисън е основала клуба. Тя лично е избрала останалите членове измежду жените, които са се интересували от приюта, на който тя е помагала с издръжката. Знаеш ли как е подходила при избора на отделните членове?

Дрю сви рамене.

— Чух я да казва, че всеки член на клуба е допринесъл с определен набор от умения. Това е всичко, което мога да ви кажа.

— И въпреки този набор от умения, изглежда, че клубът не е бил особено печеливш — намеси се Макс. — От време на време всички са изкарвали малко пари, но не е имало големи удари — поне не и преди да се появи възможността за изкупуването на контролния пакет от „Кийуърт“.

Дрю остави латето си, като държеше чашата с две ръце, и фиксира Макс с мрачно изражение.

— Не съм сигурен в това.

— За изкупуването ли? — попита Макс.

— Не, за това, че не е имало други печеливши инвестиции.

Шарлот си пое бързо глътка въздух.

— Какво имаш предвид?

Дрю се поколеба, след което въздъхна дълго и тежко.

— Предполагам, че вече не дължа на шефа си каквато и да е конфиденциалност. Вижте, не зная много за инвестиционния клуб, но мога да ви кажа, че госпожица Бенсън винаги настояваше лично да се занимава с електронните таблици. На два пъти предложих да помогна с обновяването им, а тя винаги отказваше. Казваше, че иска да държи данните за клуба напълно отделно от тези на редовните си клиенти.

— И? — настоя Макс.

Дрю стисна зъби.

— Тя бе някак потайна по отношение на данните за инвестиционния клуб и признавам, че ми стана малко любопитно. Работиш с някого достатъчно дълго и се научаваш да разбираш методите му. Понякога, когато тя не бе в офиса, хвърлях по-внимателен поглед на файловете й. Мога да ви кажа, че често прехвърляше значителни суми пари от брокерската сметка на клуба в анонимна сметка. Първоначално реших, че тя мести печалбите на клуба в офшорна сметка, за да избегне данъците. Нямаше да е първият инвеститор, който помага на клиентите си да крият пари в офшорни сметки. Но понякога се питах…

— Какво си се питал? — поиска да узнае Шарлот.

Дрю я погледна.

— Понякога се питах дали другите членове на клуба знаят за анонимната сметка. Мога да ви кажа, че в нея има много пари.

Шарлот погледна към Макс. Поклати глава.

— Преди да попиташ — каза тя, — съм напълно убедена, че Джоселин не е знаела нищо за големите клубни печалби, които са били прехвърляни в офшорна сметка.

— Изглежда, Мадисън Бенсън редовно е обирала печалбите от инвестиционния клуб — каза Макс.

Дрю се прокашля.

— Доколкото това има значение, не мисля, че това са били единствените печалби, които тя прехвърляше по офшорни сметки. В последно време започнах да се питам дали не мами и редовните си клиенти. Всъщност бях станал толкова нервен, че обмислях да си подам оставката, макар това да бе най-добре платената работа, която някога съм имал.

— Сега, когато знам къде да търся, няма да е трудно за полицията да разбере дали тя е вършела измами със сметките си — каза Макс. — Но това не е важно за мен, поне засега. Това, което наистина искам да знам, е дали Бенсън се е виждала с някого?

Дрю изглеждаше изненадан. След това сви рамене.

— Да. Но го правеше потайно. Смятах, че човекът най-вероятно е женен.

— Сериозно ли беше? — попита Макс.

Дрю тихо изсумтя.

— Бих казал, да. Преди шест седмици тя отиде до Мауи за няколко дни.

— С мъжа, с когото се е виждала ли? — попита Шарлот.

— Пътува сама — отвърна Дрю. — Но съм почти сигурен, че и той е бил там по същото време.

— Какво те кара да си толкова сигурен? — попита Макс.

— Трябва да познавате госпожица Бенсън. Тя почти никога не си взимаше почивка. Тя бе заклета работохоличка. Обичаше бизнеса си. От време на време ходеше на спа през уикендите, но докато работех за нея, отиде до Хаваите само един-единствен път. Дори не остана там цяла седмица.

— Пътуването изненада ли те? — попита Макс.

— Шегувате ли се? Тя отлетя за островите точно когато сделката с „Кийуърт“ започна да се осъществява. Не можех да повярвам. Ситуацията бе много деликатна. Двама от най-големите й клиенти също имаха сериозни проблеми по това време. Не бе присъщо за госпожица Бенсън да напуска града, когато трябва да гаси пожар. Мога само да кажа, че тя явно наистина е изпитвала нещо към този тип.

Шестдесета глава

— Етел, разбирам, че търсиш по-драматичен ефект в мемоарите си — каза Шарлот.

— Това се нарича ефектно въведение^[6] — обясни Етел.

— Разбирам — продължи Шарлот. — Но както обсъдихме миналия път, ти пишеш личната си история, а не белетристика. Децата, внуците и правнуците ти ще искат да знаят, че четат истината за своите предшественици.

Семинарът бе свършил навреме, както винаги, поради факта, че наближаваше „Щастливият час“. Но Етел Дийпинг бе настояла да остане в класната стая, за да докаже своя казус за шокиращия край на главата, в която описваше брака си.

— Повярвай ми, децата ми ще получат колкото си щат истина — каза Етел.

— Да, но ако видят един много драматичен елемент в мемоарите ти, за който знаят, че не е истина, ще бъдат склонни да се усъмнят в цялата ти история — включително и в наистина вълнуващите части, като например работата ти като медицинска сестра по време на войната. Ти си спасявала животи във военните зони. Ти си истинска героиня. Не би искала да дадеш на наследниците си причина да се усъмнят в тези факти, нали?

— Има достатъчно много начини, по които те могат да проверят военната ми служба.

— Да, но дали въобще ще си направят труда да проверяват, ако се съмняват в някои от другите детайли? Опасявам се, че ако прочетат как ти си убила съпруга си, ще стигнат до заключението, че целите мемоари са измислени.

Етел изглеждаше, сякаш е готова да продължи да спори, но телефонът на Шарлот изписка. Тя погледна екрана. Номерът бе непознат, но снимката и първият ред от текста накараха кръвта й да се вледени.

Ако искаш да я видиш жива, излез отвън. Вземи и телефона си. Не казвай на никого. Сива кола, паркирана на улицата отпред. Разполагаш с две минути.

— Добре ли си? — попита Етел с внезапна загриженост. — Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла призрак.

Шарлот изключи телефона си. За миг се втренчи в Етел, опитваше се да размишлява ясно. Взе един химикал и записа номера на Макс върху лист хартия.

— Случва се нещо много лошо, Етел — каза тя. — Моля те, обади се на този номер и кажи на Макс Кътлър, че някой е дошъл да ме вземе. Кажи му, че този човек твърди, че ще ме заведе да се видя с доведената ми сестра. Предай му, че е изпратил снимка на Джоселин.

— Разбира се, ще му кажа. Но ти не изглеждаше добре, скъпа.

— Не се и чувствам добре. — Шарлот се спря на вратата, опитвайки се да размишлява. — Ще ми направиш ли още една услуга?

— Разбира се.

— Човекът, който ще ме вземе, кара сива кола, която е паркирана пред тази сграда. Преди да се обадиш на Макс Кътлър, ще съм ти наистина благодарна, ако използваш камерата на мобилния си телефон, за да направиш колкото се може повече снимки как се качвам в колата. Опитай да снимаш и регистрационния номер. Но каквото и да правиш, недей да излизаш навън. Направи снимките през прозореца във фоайето. Разбра ли? Обещай ми, че няма да позволиш на шофьора на колата да те види.

Очите на Етел се присвиха.

— В опасност си, нали?

— Да. А също и Джоселин. Каквото и да се случи, шофьорът на колата не трябва да вижда, че снимаш.

— Ще бъдеш отвлечена.

— Да.

Етел не се опита да спори. Тя затършува из чантата си, която бе закачена на проходилката, и с трепереща ръка извади мобилния си телефон.

— Не се притеснявай — каза тя. — Ще направя снимката. По дяволите, навремето държах кървящи рани с голи ръце, докато ни обстрелваха.

— Знам. Обади се на номера веднага след като направиш снимките.

Шарлот отвори вратата и бързо премина през фоайето. Етел я последва, трополейки, като развиваше отлична скорост с проходилката.

Две минути, помисли си Шарлот. Не смееше да отдели време, за да предупреди някого друг. Оставаха само секунди.

Тя се втурна навън, като почти не обърна внимание на силата на леденостудения вятър. Видя сивата кола, която чакаше до бордюра, двигателят й работеше на празни обороти. Изпита зловещо, зашеметяващо чувство. Част от нея не можеше да повярва какво се случва.

Прозорците на колата бяха затъмнени, но когато се приближи, успя да различи силуета на мъж зад волана. Тя отвори вратата на пътника.

Почти нямаше време да регистрира факта, че той й се стори познат, преди да види пистолета.

— Качи се отзад — нареди той.

Тя затръшна вратата и отвори задната. За пръв път осъзна, че има и втори човек в колата. Той също държеше пистолет. Нещо в него не беше наред. Изглеждаше превъзбуден. Очите му бяха прекалено бляскави. Лицето му пламтеше.

— Ти не си толкова хубава колкото другата — каза той. — Дай ми телефона си.

Висок е — помисли си тя. В този миг осъзна, че и той също й се струва смътно познат.

Даде му телефона си.

— Какво искаш да направя с него? — попита той шофьора.

— Хвърли го през прозореца. Кътлър може да успее да го използва, за да я намери. Не можем да му позволим.

Нервният мъж с пистолета свали стъклото и изхвърли телефона на улицата.

— Недей да правиш резки движения — каза шофьорът. — Нолан е малко нестабилен. Ако го изнервиш, ще дръпне спусъка. Ще си мъртва много преди Джоселин Прует.

— Разпознах те — каза Шарлот. — Ти беше тук, в „Рейни Крийк Гардънс“, предишния ден. Спря ме точно когато си тръгвах. Зададе ми въпроси за нашето общежитие. Кой си ти?

Тя бе почти сигурна, че знае отговора, но не виждаше причина да му позволи да разбере, че е разгадала самоличността му.

— Трей Грийнслейд — отвърна Трей и потегли, отдалечавайки се от бордюра. — Трогнат съм, че си спомняш за нашата среща от миналия ден. Исках да те огледам добре, защото осъзнах, че може да си примамката, от която ще имам нужда, за да принудя Прует да излезе от укритието си. Всичко щеше да мине много по-гладко, ако не бе замесила проклетия частен детектив в тази работа.

Нервният мъж с пистолета избърса потта от челото си.

— Мисля, че имам нужда от още една доза, Трей — каза той.

— Вземи я, но не откъсвай очи от нея — нареди Трей.

— Добре, добре.

Трей срещна за кратко погледа на Шарлот в огледалото за обратно виждане.

— Името му е Нолан Бригс, между другото — каза той. — Той ми помага, а в замяна получава някои много добри лекарства.

— Стори ми се, че го разпознах — тихо изрече Шарлот. — Във вилата на семейство Бригс имаше негови снимки върху полицата на камината. — Тя погледна към Нолан. — Знаеш, че баща ти е мъртъв, нали?

— Да. — Нолан пъхна няколко таблетки в устата си и преглътна силно. — Не е голяма загуба.

Шестдесет и първа глава

Макс проучи картите и графиците, които бе разстлал върху бюрото в кабинета си. След всички неясноти и бъркотии картината най-сетне започваше да се разяснява.

На Мауи се бе провело събрание на търговските представители на „Лоринг-Грийнслейд“ по същото време, когато Мадисън Бенсън бе пътувала дотам. Още една информационна точка бе попаднала на мястото си. Мадисън бе отишла на островите, за да се срещне със своя любовник — Трей Грийнслейд. Той не беше женен, както си бе помислил Дрю, но определено имаше отлична причина да прикрива връзката си с Мадисън.

Истинският въпрос бе дали Мадисън Бенсън някога е разбрала, че мъжът, с когото се е виждала, е хладнокръвен изнасилвач и убиец.

Макс извади телефона си и изпрати съобщение на Шарлот. „Вероятно ще имам нова следа.“ Тя ще се зарадва много — помисли си той. Тази мисъл го изпълни с въодушевление.

Когато тя не отговори на съобщението му, Макс усети, че пак изпитва онова старо, нервно чувство, което му подсказваше, че нещо много, много се е объркало. Тя вероятно е заета — помисли той, само че никак не умееше да се самозалъгва.

Опита да й се обади — и се свърза с гласовата поща.

Извади пистолета и кобура от чекмеджето на бюрото си, облече си якето, за да прикрие оръжието, и се запъти към вратата.

Телефонът му иззвъня точно когато излезе от асансьора във фоайето. За няколко секунди го споходи почти поразително чувство на облекчение. Тогава видя непознат номер на екрана.

— Кътлър — представи се той.

— Господин Кътлър, обажда се Етел Дийпинг, лейтенант Етел Дийпинг.

Гласът от другия край бе пресипнал от възрастта, но твърд и решителен.

— Помня ви, госпожо… искам да кажа, лейтенант… Дийпинг. Какъв е проблемът?

— Двама негодници в сива кола току-що отвлякоха Шарлот. Тя каза да ви се обадя.

Всичко в него се вледени.

— Идвам — каза той.

— Разполагам със снимки.

Шестдесет и втора глава

— Не трябваше да му позволяваш да те отвлича — каза Джоселин.

Но тя не говореше ядосано или дори изплашено, помисли си Шарлот. Вместо това гласът на Джоселин бе притъпен от мрачно отчаяние — и по някаква причина това бе по-притеснително от всичко останало, което се бе случило.

Тя беше виждала Джоселин в различни настроения. Гняв, вълнение, задоволство, възмущение, смях — Джоселин се бе справяла с всичко това. Но гласът й никога не беше звучал като на победена жена.

Нова вълна на притеснение се надигна у Шарлот.

— Беше ли те упоил с нещо?

Джоселин се намръщи.

— Какво?

Шарлот я изгледа внимателно. В сумрака, хвърлян от нисковатовата електрическа крушка, закрепена на тавана, Джоселин изглеждаше изтощена.

— Попитах дали не те е упоил — повтори Шарлот. — Никога не съм те виждала в подобен вид.

— Мадисън Бенсън ме упои. Така се озовах тук. Но Грийнслейд не е използвал други наркотици върху мен.

— Знаеш, че Мадисън Бенсън е мъртва, нали?

— И нея ли е убил?

— Ами Грийнслейд има перфектно алиби. По същото време е бил в Лоринг. Но сега, когато срещнах Нолан Бригс, мисля, че мога да разбера как е успял да го извърши.

— Изпратил е Нолан да я убие ли?

— Очевидно. Беше простреляна два пъти.

— Сигурно е работила с Грийнслейд през цялото време. Защо му е да я убива сега?

— Може би, защото вече не се нуждае от нея. Тя се е превърнала в пречка. Вероятно е знаела твърде много за него.

— Луиз и Мадисън са мъртви. Аз седя тук в мазето с теб. А какво се е случило с Виктория и Емили?

— Виктория все още е в болницата, но според последните сведения, ще се възстанови. Колкото до Емили, няма никаква вест. Макс твърди, че вероятно е за добро. Той смята, че това подсказва, че още е жива.

— Шарлот, безкрайно съжалявам. Последното нещо, което исках, бе ти да нагазиш в това тресавище.

— Е, да, но пък за какво са сестрите, нали? Както и да е, добрата новина е, че Трей Грийнслейд трябва да остави и двете ни живи, докато не измисли как да се отърве от Макс Кътлър. А това няма да е лесно.

— Защо трябва да се отърве от Кътлър?

Шарлот почувства прилив на леденостудена увереност.

— Вероятно, защото той осъзнава, че Макс няма да спре да ме търси, докато не ме открие.

Джоселин присви очи.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Ако въобще има смисъл в това. Проблемът е, че съм почти убедена, че Грийнслейд е полудял, а партньорът му е наркоман. Това не е добра комбинация.

— Джоселин, защо се опита да изчезнеш и да ме накараш да смятам, че си някъде в уединение, без достъп до всякаква техника? Какво те уплаши?

— Откачих, когато един ден осъзнах, че компютърът и вероятно телефонът ми са били хакнати. Някой ме наблюдаваше — както се оказа, бил е Грийнслейд. Но по онова време нямаше как да разбера кой ме шпионира или от колко време го прави. Дори не знаех защо ме следят. Но бях убедена, че има връзка с миналото.

— Миналото ти в Лоринг.

— Да.

— Какво те накара да мислиш така?

— Двете убийства, които разследвах — обясни Джоселин. — И двете се случиха през последните месеци. Бях убедена, че са извършени от същия човек, който ме нападна преди толкова много години. Въпросът бе защо след толкова много време той внезапно е започнал да убива жертвите си?

— Състоянието му се е обострило.

— Да.

— Трябваше да ми кажеш какво правиш.

— Щеше да се притесняваш за мен.

— Без майтап.

— Съжалявам — извини се Джоселин. — Мислех, че те предпазвам. Единственият човек, на когото казах, бе Луиз.

— Защо само на нея?

— Тя бе най-близката ми приятелка в клуба. Беше ми помогнала да направя част от проучването за двете убийства и трите по-скорошни случая на изнасилване. Опитвахме се да намерим някакви следи — методи и местопрестъпления. Не казах на другите, защото не исках да ги въвличам.

— Точно както не си искала да въвлечеш и мен. Джоселин, обичам те като сестра, но понякога си глупава.

— Виж, нямаше нищо, което ти или другите членове на клуба да можете да направите, а имаше реална вероятност някой да допусне грешка и случайно да предупреди човека, когото търсехме. Толкова е лесно да проявиш небрежност в някое съобщение по телефона или в имейл.

— Добре, разбирам това. Не ми харесва решението ти, че трябва да пазиш тайни от мен, но го разбирам.

— Съжалявам.

— Няма значение — каза Шарлот. — Какво се надяваше да постигнеш, като изчезнеш за известно време?

— Мислех си, че ако изчезна без никакъв достъп до комуникации, по някакъв начин ще мога да принудя негодника да се разкрие. Не бях сигурна как може да стане това, но приех, че когато не успее да ме намери онлайн, ще дойде да ме потърси — и да се разкрие. И тогава следващото нещо, което разбрах, бе, че Луиз е мъртва.

— И изпрати кодовото съобщение, за да предупредиш останалите членове на клуба.

— Нямах избор. Помислих си, че през цялото време съм грешала. Реших, че някои от нашите мишени е бил човекът, хакнал компютъра ми. След като Луиз бе убита, се страхувах, че всички в клуба са изложени на риск.

— Кога осъзна, че Трей Грийнслейд е убиецът, когото преследваш?

— Не го бях осъзнала, докато не се събудих в това проклето мазе. — Джоселин изпъшка. — Той винаги е бил в списъка ми, но никога не успях да намеря начин да го свържа с което и да е от изнасилванията, които се случиха в годините, след като бях нападната. Той бе твърде внимателен. Знаех, че трябва да разполагам с някакво солидно доказателство, преди да отида в полицията. Грийнслейд все още е най-влиятелното семейство в Лоринг.

— Знаеш ли, че Луиз е ходила в Лоринг в деня, в който е умряла?

— Разбрах едва когато Грийнслейд ми каза, че е убеден, че тогава тя е взела старата кутия с уликите.

— Двамата с Макс решихме, че тя е отишла там, за да разговаря с Бригс, но той го отрече.

— Не можеш да вярваш на нищо, което този негодник ви е казал — отвърна Джоселин.

— Да, разбрахме това, когато той се опита да ни убие.

— О, божичко, Шарлот, кълна се, че не исках да те намесвам…

— Не трябваше да пазиш тайни от мен — като започнем от този глупав инвестиционен клуб. Какво въобще те накара да мислиш, че ти и приятелките ти можете да се измъкнете, като си поиграете на жени отмъстителки? Не ти ли хрумна, че рано или късно някоя от мишените ви ще разбере какво става?

— Да, затова бяхме разработили и план за бягство.

— Е, да, той много ви помогна, нали?

— Знаеш ли, мога да мина и без твоите коментари.

Сега в гласа на Джоселин кипеше истинска енергия. Тя вече не изглеждаше толкова обезверена, помисли си Шарлот.

— Съжалявам. — Тя се огледа. — Значи ти си тук по-дълго време от мен. Имаш ли някакви идеи как да усложним живота на онези двама негодници горе?

Джоселин се изправи, подпирайки се на стената. Тя вдигна завързаните си китки. И тогава, като фокусник, който вади заек от шапката си, отдели ръце една от друга. Шарлот видя, че е прерязала тиксото. В мрака това не се виждаше.

— А — възкликна Шарлот. — Знаех си, че не си седяла тук, изпълнена със самосъжаление.

— В ъгъла намерих стара кутия за рибарски принадлежности — обясни Джоселин. — Вътре имаше нож.

— Къде е ножът сега?

— Пъхнах го в колана на дънките си, под ризата. Проблемът е, че си имаме работа с двама мъже, въоръжени с пистолети.

— За твой късмет аз съм била скаут.

Шестдесет и трета глава

— В колата имаше двама души. — Макс внимателно разглеждаше снимките на телефона на Етел Дийпинг.

— Да. — Етел се взираше напрегнато в него. — Видях другия мъж, когато Шарлот отвори задната врата, за да се качи. Имаше един на волана и един отзад. Също така мисля, че негодникът на задната седалка държеше пистолет. Не съм убедена, но ако увеличите снимката, можете да видите нещо в ръката му.

— Пистолет е — потвърди Макс. — Снимали сте и регистрационния номер. Добра работа.

— Реших, че ще имате нужда от него. Вие сте частен детектив. Можете да проверявате регистрационните номера, нали?

Той я погледна.

— Не вярвайте на всичко, което виждате по телевизията.

— Но можете да откриете кой е собственикът на колата, нали?

— Има начини, законни и незаконни. Но най-бързият е законен. — Той извади телефона си.

— На кого се обаждате?

— В полицейското управление в Лоринг. Там има един детектив, който се интересува от този случай.

Детектив Уолш прие обаждането.

— Трей Грийнслейд? По дяволите. Сигурен ли си?

— Да.

— Напълно ли си убеден, че става дума за отвличане? — попита Уолш.

— Убеден съм — потвърди Макс. — Ако не можеш да ми помогнеш, просто ми кажи.

— А ти ще отидеш и ще намериш някой незаконен онлайн екип, който ще те вкара в базата с данни на службата за моторни превозни средства срещу определена сума, нали?

— Не е задължително — отвърна Макс. — Имам някои връзки. Ако не можеш да ми намериш номера, ще се обадя на някого, за когото зная, че ще ми го даде.

— Почакай — каза Уолш.

След малко се върна на телефона.

— В това няма логика — каза той.

— Просто ми дай име.

— Колата е регистрирана на името на Нолан Бригс. Разказах ти за него. Той е откаченият син на Игън и Роксан Бригс. Как, по дяволите, той може да има пръст в тази работа?

— Познаваш наркоманите — отвърна Макс. — Готови са да направят всичко, за да изкарат парите, които са им нужни за следващата доза.

Той кимна отривисто към Етел в знак на благодарност и бързо излезе навън, като продължаваше да говори по телефона, когато се запъти към джипа на Ансън, паркиран до бордюра. Ансън бе на предната седалка и го чакаше.

— Но на наркоманите не може да се разчита — възрази Уолш. — Ако си прав за Грийнслейд, той е човек, който планира стратегически. Защо му е да поема риска да наема наркозависим, за да му помогне да отвлече една жена?

— Може би мисли, че разполага с нещо, което може да използва, за да държи Бригс под контрол — предложи Макс. — Навярно има причина да смята, че може да му се довери, поне засега.

— Каква причина?

Макс се замисли за снимките върху полицата на камината в къщата на Бригс. След това си спомни какво бе казал детектив Аткинс за Роксан Бригс. Роксан Бригс беше привлекателна жена по онова време. Но забременя година след като завърши гимназията. Така и не можах да разбера защо е спала с Бригс. Той бе твърде възрастен за нея, а тя, с нейния външен вид, можеше да си намери някой много по-добър съпруг.

— Ще обсъдим подробностите по-късно — каза Макс. — Сега трябва да открием Шарлот. Към този момент Грийнслейд не знае, че сме го идентифицирали.

— Освен ако Шарлот Сойер не му е казала.

— Шарлот е умна. Тя ще си мълчи. Очевидно обаче Грийнслейд е взел някои предпазни мерки. Използвал е колата на Нолан Бригс — вероятно се е надявал да ни заблуди, ако някой е записал регистрационния номер.

Той отвори вратата на шофьора на джипа и седна зад волана.

— Трябва да тръгвам, Уолш. Потеглям към Лоринг. Ще съм там след два часа.

— Почакай, имаш ли някаква идея къде Грийнслейд може да е отвел Шарлот?

Макс запали двигателя и се отдалечи от бордюра.

— На някое място, където се чувства сигурен — отвърна той. — Някъде, където смята, че може да контролира положението и района. Години наред той е бил търговски представител. Обича позната територия.

— Защо Нолан Бригс му помага? Защото Грийнслейд може да го снабдява с неограничено количество наркотици ли?

— Убеден съм, че това е фактор, но има и нещо друго, което играе роля — отвърна Макс. — Почти сигурен съм, че Нолан Бригс е полубрат на Трей Грийнслейд.

Шестдесет и четвърта глава

— Дано това свърши работа от първия път — каза Джоселин. — Няма да имаме втора възможност.

— Ще свърши — увери я Шарлот.

Но тя знаеше, че Джоселин е права. Планът, такъв, какъвто бе, трябваше категорично да сполучи от първия път.

— Знаеш, че винаги съм се възхищавала на оптимизма ти — похвали я Джоселин.

— Глупости. Винаги си ме смятала за наивна.

Стояха в пълна тъмнина, защото преди малко Джоселин бе успяла да счупи нисковатовата електрическа круша, закрепена на тавана. Задачата не беше лесна, защото тя се опитваше да не вдига шум повече от необходимото по време на изпълнението й. Заставайки по средата на дървената стълба, Джоселин успя да използва дръжката на една стара бърсалка, за да счупи крушката. Лекият звън от счупено стъкло очевидно бе приглушен от тежките дъски на тавана, защото похитителите им не си направиха труда да проверят ситуацията.

Джоселин и Шарлот бяха заели позиции от двете страни на старите дървени стъпала, не смееха да помръднат, защото нямаше как да разберат кога вратата ще се отвори и някой от похитителите им ще се появи. Те трябваше да са на местата си и да са в готовност.

— Никога не съм те смятала за наивна — каза Джоселин. — Просто, за да знаеш, може би си твърде склонна да търсиш доброто у другите хора.

— Аха.

— Все още не мога да повярвам, че си наела частен детектив.

— Мисля, че бях ясна — аз не съм клиент — каза Шарлот. — Двамата с Макс сме партньори в тази работа. Клиентът му е братовчедът на Луиз.

— И все пак не мога да повярвам, че си се свързала с частен детектив — обясни Джоселин.

— Не може да се каже, че съм разполагала с много реални възможности. Най-добрата ти приятелка беше намерена мъртва при обстоятелства, които двамата с братовчед й счетохме за загадъчни, а от полицията не демонстрираха особен интерес към смъртта й. А след това разбрах, че не си в онзи манастир на Карибските острови, за да овладяваш уменията на метафизическото мислене без помощта на техниката. Какво трябваше да сторя?

От другата страна на стъпалата последва кратко мълчание.

— Луиз беше добра приятелка, но тя не беше най-добрата ми приятелка — каза след известно време Джоселин.

— Така ли?

— Ти си най-добрата ми приятелка.

— Това е много трогателно, но и двете знаем, че не е вярно.

— Какво искаш да кажеш? — Джоселин сякаш се засегна.

— Ако съм най-добрата ти приятелка, щеше да споделиш с мен за рисковете, които поемаш, докато си играеш на отмъстителка заедно с твоите дружки в така наречения инвестиционен клуб на Мадисън Бенсън.

— Не ти казах за дейността на клуба, защото не исках да те излагам на риск. Опитвах се да те предпазя.

— Е, да, но това не те оправдава. Най-добрите приятелки не крият тайни по такъв начин.

— Не мога да повярвам, че се караме за определението за приятелство — каза Джоселин. — Точно сега. В случай че не си забелязала, изправени сме пред някои неотложни проблеми.

— Макс ще оправи нещата.

— Ти силно вярваш в него, нали?

— Вярвам му, да — потвърди Шарлот. — Но освен това той наистина си разбира от работата.

Последва още едно дълбоко мълчание от другата страна на стъпалата.

— По дяволите. Ти си започнала да се влюбваш в него, нали? — попита след малко Джоселин.

— Мисля, че да.

— Мислиш, че да?

— След фиаското с Брайън се опитвам да съм много предпазлива, когато става дума за емоционални връзки.

— Това наистина е моята малка доведена сестра — каза Джоселин. — Предпазлива както винаги.

— Не всички имаме твоята здрава преценка за приключения.

— Сама виждаш докъде ме докара здравата ми преценка. И е много мило от твоя страна, дето не ми напомняш, че аз бях тази, която непрекъснато ти повтаряше, че Брайън Конрой е идеален за теб.

— Да, много мило е от моя страна, че не го изтъквам.

Внезапен шум от притъпени тежки стъпки се чу откъм пода над тях.

— По дяволите, това е той, Кътлър. — Приглушеният глас на Трей бе напрегнат, изпълнен с гняв и паника. — Как ни е намерил?

— Няма значение. Чу какво каза, разполага с доказателствата — извика Нолан. — Иска да види жените, преди да направи размяната. Доведи ги. Доведи ги тук горе. Покажи му, че и двете са живи.

— Ти ги доведи — нареди Трей. — Аз може да се опитам да се отърва от Кътлър. Хайде, побързай, тъп наркоман!

Отново тежки стъпки затропаха върху дъските отгоре. Няколко секунди по-късно ключалката на вратата на края на стъпалата изтрака и издрънча, след което се отвори със сила. Нолан се спря, когато осъзна, че пред очите му е неосветеното мазе.

Той опипа слепешком за ключа за осветлението и го натисна доста яростно няколко пъти.

— Прецакали са осветлението — извика той през рамо.

— Вероятно крушката е изгоряла — отвърна Трей. — Използвай фенерчето.

Шарлот стоеше съвсем неподвижно в гъстата тъмнина под стъпалата. Усещаше как Джоселин прави същото. Всяка от тях стискаше края на рибарската корда, която бяха намерили в кутията за такъми. Бяха опънали кордата по средата на стъпалата, които водеха надолу в мазето.

Няколко мига по-късно яркият лъч на фенерчето прониза мрака.

— Не мога да ги видя — извика Нолан, който очевидно бе започнал да се паникьосва.

— Прует, Сойер, качвайте се тук горе — провикна се Трей. — Веднага! Кътлър е тук, за да направи размяната. Имате само една възможност. Размърдайте се.

Шарлот трябваше да си напомни да диша. Страх и адреналин бушуваха в нея. Знаеше, че и Джоселин е също толкова напрегната.

Никоя от тях не помръдна в отговор на заповедите на Трей.

— Изчезнали са — каза Нолан с треперещ глас. — Успели са да се измъкнат по някакъв начин.

— Няма друг изход от това мазе, освен през стъпалата — заяви Трей. — Те са там долу. Иди и измъкни едната от тях!

— Не виждам нито Джоселин, нито Шарлот — извика Макс някъде отвън. — Ако някоя от тях е мъртва, сделката отпада.

— Не — изрева Трей. — И двете са тук. И двете са живи. Ще ти покажа.

Шарлот чу как той прекоси стаята в посока върха на стълбището.

— Махни се от пътя ми — озъби се той на Нолан.

Горе се чу някакво боричкане, когато Нолан се подчини. След това Трей заслиза по стълбите с фенерче в ръка. Лъчът светлина описа дъга напред и назад из мазето, но не можеше да достигне мрака под стъпалата.

В тъмнината рибарската корда бе почти невидима. Определено Трей въобще не я видя.

Шарлот стегна хватката си около кордата. От другата страна на стълбите Джоселин направи същото. Двете бяха откъснали парчета от ризите си и ги бяха увили около ръцете си, за да се предпазят, когато кордата се впие в тях.

Шарлот усети рязкото дръпване, когато носът на обувката на Трей се закачи за рибарската корда. После чу рязко изпъшкване и задавен вик на неподправена паника. В един замаян миг си помисли, че тя е тази, която е издала този ужасяващ рев.

Само че този, чийто вик се бе разнесъл в дълбокия мрачен отвор на стълбата, водеща в мазето, бе Трей. Фенерчето изхвърча от ръката му, лъчът се замята бясно. Шарлот чу как пистолетът изтрака на пода.

Трей се прекатури надолу по стълбите, махайки диво с ръце в обезумял опит да възстанови баланса си. Той се стовари върху бетоновия под с раздрусващо тупване, звук, който Шарлот знаеше, че ще чува в кошмарите си години наред.

Разтреперена, тя отви рибарската корда от ръката си.

Джоселин се втурна към фенерчето, грабна го и го размаха, описвайки широка рязка дъга насам-натам. Шарлот разбра, че тя търси пистолета, който Трей бе изпуснал. Лъчът светлина премина през Трей, който лежеше неподвижно. Под главата му се образуваше тъмна локва.

— Трей? — Нолан погледна надолу от горния край на стъпалата. — Какво, по дяволите, става?

Джоселин изключи фенерчето.

Нолан откачи. Той започна да стреля като обезумял надолу в мазето.

— Стой там! — извика той. — Не мърдай! Ще застрелям всеки, който се опита да се качи по стълбите.

Той отстъпи назад и затвори вратата с трясък. Шарлот чу стъпките му над себе си, докато той бягаше.

Джоселин включи фенерчето.

— Той бяга през задната врата. Вероятно се надява да се измъкне през гората.

— Шарлот. — Викът на Макс бе нещо средно между отчаяна молба и заповед.

— Тук, долу — извика тя в отговор, за да бъде чута през затворената врата. — В мазето. Добре сме.

Джоселин най-сетне намери пистолета с помощта на лъча на фенерчето.

— Ето го — каза тя.

Грабна оръжието.

Шарлот чу приглушени изстрели. Последваха други тупкащи стъпки. Вратата на върха на стълбището се отвори рязко. Макс се показа там с пистолет в ръката.

— Шарлот! — отново извика той.

— Тук съм — отвърна тя. — И Джоселин също. И двете сме добре. Но мисля, че Трей Грийнслейд е мъртъв.

Тя изтича нагоре по стълбите право в обятията на Макс.

— Шарлот — изрече той.

Произнесе името й със суров дрезгав глас, изпълнен с някаква свирепа емоция. Беше като глас на човек, който току-що се е измъкнал на косъм от ада. Прегърна я и я притисна плътно до себе си.

— Знаех, че ще ни откриеш — каза тя, притисната в гърдите му.

— Радвам се, че поне един от нас е бил убеден в това. За бога, момиче, никога повече недей да ме плашиш така! Не мисля, че сърцето ми ще издържи.

Ансън се приближи, държеше пистолета си отпуснат надолу до крака си. Имаше вид на истински представител на закона.

— Как сте, млади госпожици? — попита той.

— Добре — отвърна Шарлот. — Да, добре сме.

Тя смътно дочу гласовете на други хора, които ходеха насам-натам из хижата. Някой даваше нареждания. Тя разпозна гласа на детектив Уолш. Той сякаш кипеше от възбуда.

— Докарайте проклетата линейка тук — нареди той на някого.

Тя чу как Нолан Бригс искрено хленчеше, обяснявайки на някакъв полицай, че е бил един от заложниците на Грийнслейд.

Вбесена, Шарлот хвърли гневен поглед на Уолш.

— Не вярвайте нито на дума, която казва този негодник! Работил е с Грийнслейд през цялото време.

— Да, знаем това — каза Макс.

Той я отмести от пътя, за да може Уолш и един униформен полицай да слязат по стълбите в мазето.

Шарлот погледна надолу и видя Джоселин, която все още стоеше над Трей Грийнслейд. Ръката й стискаше дръжката на пистолета.

Уолш слезе по стълбите и внимателно взе пистолета от нея.

— Вие ли сте Джоселин Прует? — попита той.

— Да. — Джоселин не помръдна. — Мъртъв ли е? Наистина се надявам да е мъртъв.

Полицаят приклекна до Трей и провери пулса му.

— Жив е — каза Уолш.

— Твърде жалко — заяви Джоселин.

И се разплака.

Шарлот се освободи от прегръдката на Макс и слезе по стълбите. Тя хвана ръката на Джоселин.

— Всичко е наред, Джоселин — каза й. — Ела с мен. Остави полицията да си свърши работата.

— Хванахме го — каза Джоселин. — Нали?

— Да, хванахме го — отвърна Шарлот. — Всичко свърши. Най-сетне.

Тя стисна здраво ръката на Джоселин и я изтегли от мазето, извеждайки я навън на дневна светлина.

Шестдесет и пета глава

От колата си купиха четири кафета и четири хамбургера с пържени картофи от гишето за поръчки на един ресторант за бързо хранене близо до кампуса. Имаме нужда от основните хранителни групи — помисли си Макс, — кофеин, въглехидрати и протеини. Трябваше да се подсилят, преди да дадат свидетелски показания пред детектив Уолш.

Макс ги откара до най-близкия градски парк. Бе твърде хладно, за да използват някоя от масите за пикник и затова се задоволиха да изядат хамбургерите и картофите в колата. Шарлот беше на седалката до шофьора. Джоселин и Ансън седяха отзад. Макс бе зад волана.

— Нека отгатна — каза Шарлот. — Тук сме, за да координираме версиите си, преди да дадем показания в полицията, нали?

Макс тъкмо щеше да отхапе от хамбургера си. Той се спря, за да я погледне. Всичко вътре в него се сви, когато осъзна, че за малко не я бе изгубил. Секунда или две той не успя да каже нищо, не можеше и да се храни.

Тогава тя му се усмихна и той отново можеше да си поеме дъх.

— Не е нужно да говориш така, сякаш сме група конспиратори — коментира Макс.

— Защо не? — попита Джоселин. — Ние горе-долу сме си такива.

— Ами да, нашето положение може да бъде описано по този начин — съгласи се Ансън.

— Да, знам — потвърди Макс. — Но когато Шарлот говори подобни неща, те някак си звучат много по-лошо, отколкото са в действителност.

— Шарлот си е такава — каза Джоселин. — Защо си мислите, че не й бях казала за инвестиционния клуб?

Шарлот се обърна назад на седалката си.

— Ако го беше направила, щях да те посъветвам да не се забъркваш с хора като Мадисън Бенсън и малката й групичка от онлайн отмъстители.

— Добре, достатъчно с разправиите, госпожици — намеси се Макс. — Нямаме много време. Просто за да сте наясно, правило номер едно в подобни ситуации е…

— Има правила за това как се дават показния ли? — попита Шарлот и се намръщи.

— Правилото — повтори търпеливо той — е да не лъжеш, но не е нужно и доброволно да даваш повече информация, отколкото е напълно необходимо. Нали, Ансън?

— Точно така — потвърди Ансън, докато ядеше хамбургера си.

— Добро правило — отбеляза Джоселин. Тя погледна Макс. — Как успя да разбереш, че Трей Грийнслейд ни държи в старата ловна хижа?

— Грийнслейд следва своя логика — обясни Макс. — Той се е занимавал с планиране и маниакално вярва, че най-подробно познава своята територия. Освен това изпитва необходимост лично да контролира положението. В хода на проучването ми за него проверих данъчните му декларации. Той е наследил някакви имоти в град Лоринг и има апартамент в Сиатъл. Но от всичките места, които притежава, старата ловна хижа на баща му в планините изглеждаше единствената, която може да бъде използвана да държи двама пленници. Няма любопитни съседи, които да задават въпроси.

Шарлот кимна и схруска един пържен картоф.

— Разбираш си от работата. Наистина разбираш.

— Да — съгласи се Ансън. — Знае какво прави.

Макс погледна към Джоселин.

— Наясно ли си какво се е случило със съдържанието на онази стара кутия с улики?

— Не — отвърна Джоселин. — И не зная защо Луиз е ходила до Лоринг в деня, в който е умряла, ако това е следващото нещо, което ще ме попиташ.

— Трей Грийнслейд явно е имал основателна причина да смята, че тя е взела кутията с уликите по време на това пътуване — обясни Шарлот. — И отнел живота й часове по-късно същия ден.

— Но тя е умряла от свръхдоза — посочи Ансън. — Как е успял да се промъкне толкова близко до нея, че да я упои?

— Вероятно по същия начин, по който успя да се промъкне близо до мен, за да ме упои — предложи Джоселин. — Използвал е Мадисън Бенсън.

— Която му е помагала, защото е видяла златна възможност да увеличи дяла от печалбите си от сделката с „Кийуърт“ — отбеляза Макс. — Може би дори е имала по-големи стремежи. Може би си е мислила, че по някакъв начин може да получи дял от „Лоринг-Грийнслейд“.

— Защо Грийнслейд е избрал точно нея от групата? — попита Ансън.

— Щом е разбрал, че аз стеснявам кръга около него, той е осъзнал, че има проблем — каза Джоселин. — В този момент е нямало как да разбере колко са знаели останалите членове на инвестиционния клуб за разследването ми. Станало му е ясно, че Мадисън Бенсън е тази, която ръководи клуба, и затова се е насочил най-напред към нея.

— Вероятно е разпознал друг социопат — каза Шарлот. — Само един социопат може да разпознае друг.

— Точно така — съгласи се Макс. — Преценил е, че може да си сътрудничи с нея.

— Той я е съблазнил — продължи Джоселин. — Но познавайки Мадисън, вероятно е мислела, че тя контролира нещата.

Ансън поклати глава.

— Двама болни социопати, всеки, опитващ се да манипулира другия.

— Да се върнем към съдържанието на кутията с уликите — каза Джоселин. — Трей Грийнслейд смята, че Бригс го е измамил. Той мисли, че Бригс е продал уликите на Луиз, след което се е опитал да му продаде празната кутия.

— Ако това е вярно, а в това има известна логика — намеси се Макс, — трябва да разберем къде Луиз е скрила съдържанието на кутията.

— Ето какво ме притеснява — каза Джоселин. — Ако Бригс наистина е решил да продаде кутията, защо се е обадил на Луиз? Аз съм тази, която щеше да плати всичко, което той поиска, за тази проклета кутия.

Шарлот я погледна.

— Може би той не е могъл да те намери, защото си била извън града и не е имал връзка с теб.

— О, по дяволите — изруга Джоселин. Тя изглеждаше потресена. — Права си. Ако се е обадил в офиса ми, Луиз е приела обаждането. Тя е разпознала името на Бригс. Разбрала е, че щом той така отчаяно се опитва да се свърже с мен, трябва да е за нещо много важно — за нещо, свързано с миналото.

— Тя сигурно му е казала, че знае за миналото ти — предположи Шарлот. — Когато той й е казал какво предлага за продан, тя се е съгласила на сделката. Изтеглила е десет хиляди от собствената си банкова сметка и е отишла в Лоринг, за да прибере кутията.

Очите на Джоселин бяха изпълнени с отчаяние.

— Луиз е умряла заради мен.

— Не — бързо я прекъсна Шарлот.

— Да — с равен глас възрази Джоселин. — Вината за смъртта на Луиз е моя.

Шарлот погледна към Макс. Той усети как тя го умолява да увери Джоселин, че не е отговорна за смъртта на приятелката си. Това ще е трудната част в новата ми работа — помисли си той. Да намери подходящите думи в края на случая не бе неговата сила.

— Луиз е поела риск — каза той.

— Но е нямало как да знае колко голям е бил рискът — отвърна Джоселин.

— Може би не — съгласи се Макс. — Но мотивите й може да не са били изцяло алтруистични.

— За какво говориш? — поиска да узнае Джоселин.

— Тя е била единственият член на клуба, който е знаел, че ти не си на онзи карибски остров — обясни Макс. — Знаела е, че си прекъснала всякакъв вид комуникация, защото си се страхувала, че някой е хакнал техниката ти. Но тя трябва да е знаела, че ти ще проверяваш имейла си.

Шарлот го погледна.

— Както и ти предположи, че тя го прави.

— Двете с Луиз имахме код — каза Джоселин. — Тя трябваше да го използва, ако има някакъв спешен случай. Но не ми го изпрати. Може би е смятала, че няма време. Може би Бригс й е казал, че незабавно трябва да занесе парите.

— Или може би е имала свои собствени планове за тези улики — предложи Макс.

Джоселин изглеждаше шокирана.

— Какво?

— Тя трябва да е знаела, че уликите са стрували цяло състояние за твоя насилник — обясни Макс. — Знаела е, че той е щял да плати за тях много повече от десет бона.

— Не — каза Джоселин. — Не, тя ми беше приятелка.

— Почакай — намеси се Ансън. — Ако Бригс е искал да изкара много пари, защо той самият не се е свързал с Трей Грийнслейд? Грийнслейд е имал възможност да плати много повече за тези улики.

— Това — каза бавно Макс — е много добър въпрос. Бригс най-вероятно първо е щял да се опита да се договори с Грийнслейд, а не с Джоселин. Това ни оставя само един друг човек, който е имал достъп до кутията, както и причина да я продаде. Ако съм прав, Трей Грийнслейд е последният човек, с когото тя би се свързала.

Шарлот присви очи от неочаквана изненада.

— Роксан Бригс ли? — попита тя.

— Не мога да го докажа, но да, така смятам — потвърди Макс. Той се замисли. — Струва ми се, че е така.

— Но защо? — попита Джоселин.

— Защото Гордън Грийнслейд е бил убит няколко месеца преди това при съмнителен нещастен случай по време на лов — обясни той. — А Трей Грийнслейд е наследил всичко. Докато синът наркоман на Роксан — другият син на Гордън — не е получил нищо.

Джоселин повдигна вежди.

— Ще споделим ли великолепната ти теория с полицията в Лоринг?

— Не — отвърна Макс. — Няма.

Ансън махна капачката на чашата за кафе.

— Спомнете си правило номер едно — придържай се към истината, но не споделяй доброволно повече от необходимото.

Шарлот го погледна.

— А какво е правило номер две?

— Виж правило номер едно — отвърна Ансън.

Шестдесет и шеста глава

— Бях прав — каза Даниел Флинт. — Луиз е била убита. Знаех си. Значи този негодник, Трей Грийнслейд, той я е убил?

Даниел бе мрачен, сериозен и изглеждаше много по-възрастен, отколкото в началото на разследването. Но той също така изглеждаше доволен по един изключително емоционален начин. Понякога човек има нужда от отговори, помисли си Макс. Той познаваше това чувство.

Четиримата се бяха събрали в офиса му, а с тях бе и Даниел. Макс седеше зад бюрото си. Даниел бе на един от двата стола за клиенти. Джоселин бе заела другия. Шарлот поливаше полумъртвото растение в ъгъла. Ансън се бе опрял на стената със скръстени ръце.

При коментара на Даниел, Шарлот се поизправи с лейка в ръка и го погледна.

— Да — рече тя. — Грийнслейд я е убил с помощта на Мадисън Бенсън.

— Той все още е в болницата в Лоринг — обясни Макс. — Но според Уолш, тази сутрин е започнал да говори. Опитал се е да сключи сделка. Същото се отнася и за Нолан Бригс. Нещата се развиват положително — Мадисън Бенсън също е проговорила.

Те го погледнаха.

— Как? — поиска да узнае Шарлот.

— Получих обаждане от детектива от отдел убийства, който ръководи случая тук, в Сиатъл. Неговите криминалисти са влезли в компютъра на Бенсън тази сутрин. Оказва се, че тя е пазела дигитални аудио записи на разговорите си с Грийнслейд. Има предостатъчно доказателства, което дава гаранция, че той ще лежи в затвора дълги години.

Даниел се намръщи.

— Значи Мадисън Бенсън е била негова съучастничка още от самото начало?

— Да — потвърди Макс. — По някакъв начин те са открили, че Луиз е взела кутията с уликите от Лоринг. Решили са, че още е у нея, когато се е върнала в Сиатъл. Мадисън е отишла да се види с нея и е сипала опиата в чашата й. Взела е ключовете на Луиз и ги е дала на Грийнслейд, който е отишъл в апартамента й, дал е на Луиз смъртоносна доза от друг наркотик, след което се е опитал да намери кутията с уликите.

— Представи си изненадата му, когато не е успял да я открие — каза Шарлот. — И паниката му. Той всъщност е разбил куфара за ръчен багаж, който Луиз е използвала, за да държи в него своето копие от папката с материали за него, но той очевидно не си е направил труда да прегледа по-внимателно съдържанието.

— Бил е фиксиран върху това да намери съдържанието на кутията с уликите — обясни Макс. — Не се е интересувал от пътната карта. Въобще не си е направил труда да отвори пликовете. Знаел е, че докато тази стара кутия с улики е някъде там, тя е заплаха за него. Имал е нужда от помощта на Мадисън, за да я открие.

— Предположил е, че аз съм единственият човек, който може да знае какво е направила Луиз с кутията, но аз бях прекъснала всякаква форма на контакт — вметна Джоселин. — Те не са знаели къде съм. И тогава, преди той да може да измисли следващия си ход, аз изпратих кодовата дума, която накара Виктория и Емили да се скрият.

— Това трябва наистина да е изнервило Мадисън — каза Шарлот. — Тя е желаела смъртта и на двете, защото е искала техните дялове от изкупуването на акциите от „Кийуърт“. Но трябва да е знаела, че ако всички умрат при подозрителни нещастни случаи, от полицията ще започнат да разследват, така че се е опитала да направи нещата да изглеждат така, сякаш ти и Емили сте тези, които имат мотив.

— Как е успяла да се добере толкова бързо до Виктория? — попита Джоселин.

— Виктория е осъзнала какво става и е започнала да говори — каза Макс. — Оказва се, че тя в действителност е споделила на Мадисън Бенсън къде планира да се скрие — на крайбрежието в старата каравана на леля си. Мадисън вероятно е възнамерявала да изчака да измине малко повече време, преди да убие още един от членовете на клуба, но след като двамата с Шарлот говорихме с нея, тя е осъзнала, че трябва да действа бързо. Качила се е в колата си и е отишла право на крайбрежието.

— Виктория я е пуснала да влезе в караваната, защото е мислела, че Бенсън е приятелка, която й носи новини — обясни Шарлот. — Сервирала е кафе. След това не помни абсолютно нищо. Очевидно Бенсън е сложила опиат в кафето на Виктория. След това е повредила отоплението и си е тръгнала.

— Мадисън е била отгледана на паркинг за каравани — каза Джоселин. — Не може да не е знаела как да повреди отоплението на караваната.

— Поела е риск — обади се Ансън. — Било е възможно това да не свърши работа, но е знаела, че ако успее, никой няма да я свърже с убийството. Почти й провървя. Ако Макс и Шарлот не бяха решили да отидат до крайбрежието рано онази сутрин, Виктория Матис щеше да умре.

Даниел погледна към Макс.

— Луиз ми беше като по-голяма сестра. Тя се включи в инвестиционния клуб, защото се опитваше да поправи извършени злосторства. Мисля, че онзи ден е отишла в Лоринг, защото е искала да вземе кутията с уликите, преди Роксан Бригс да размисли. Сигурен съм, че е възнамерявала да я даде на госпожица Прует.

— Възможно е — съгласи се Макс.

Не беше негова работа да опорочава спомените на Даниел за братовчедка му, помисли си той.

Джоселин и Шарлот останаха смълчани.

— Благодаря ви, господин Кътлър — каза Даниел. Той се изправи на крака. — Вие намерихте отговорите на моите въпроси. Това бе всичко, което исках. Обещавам, че ще си получите парите, когато продам апартамента на Луиз. Но това може да отнеме известно време. Агентът по недвижими имоти ме предупреди, че много хора няма да купят жилището, ако знаят, че някой е умрял в него.

— Чувал съм за това — призна Макс. — Мога да изчакам за парите.

— По-добре да тръгвам. — Даниел хвърли поглед към часовника си. — Трябва да съм на работа след двадесет минути.

Макс се изправи, прекоси стаята и отвори вратата. Стисна ръката на Даниел, след което затвори вратата и се обърна, за да застане срещу Шарлот.

— Клиентът ми е доволен — рече той. — Но все още имаме два неразрешени въпроса.

— Точно така — потвърди Ансън. — Например какво, по дяволите, е направила Луиз Флинт с уликите, които е купила от Роксан Бригс?

— Ченгетата от Лоринг казаха, че Трей Грийнслейд ще оживее — каза Джоселин. — Увериха ме, че ще влезе в затвора за убийството на Луиз Флинт, както и за други престъпления. Но аз наистина искам да се добера до тези стари улики. Трябва да има нещо в тях, което доказва, че той е този, който ме е нападнал, иначе Бригс нямаше да може да изнудва Гордън Грийнслейд през всичките тези години.

Макс пак прекоси стаята, за да застане зад бюрото си. Той извади пътната карта на щата Вашингтон, която Луиз бе маркирала, и я отвори.

— Ето какво знаем — каза той. — Даниел Флинт е напълно убеден, че Луиз Флинт не е имала приятели или близки в района между Сиатъл и Лоринг. Знаем, че от срещата й с Роксан Бригс във или близо до Лоринг до момента, когато е била убита през онази нощ, тя е успяла да скрие пакет, чието съдържание представлявали огромно количество улики от местопрестъплението.

Шарлот разгледа внимателно картата и поклати глава.

— Няма нищо друго, освен няколко малки градчета в района от Сиатъл до Лоринг. А ти каза, че показателите на навигационната система и километража свидетелстват, че тя не е правила големи отклонения от пътя.

— Според камерите в гаража на жилищния комплекс, тя не е взела нищо от колата си, когато се е върнала от Лоринг — каза Макс. — Багажникът бе празен. Нямаше нищо скрито в багажната й клетка, с изключение на копие от папката с документи, които двете с Джоселин сте събирали за Трей Грийнслейд.

Джоселин вдигна очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Казвам, че тя очевидно е спряла някъде между Лоринг и Сиатъл. Може би интуицията й я е предупредила, че е замесена в нещо много опасно. Може би се е страхувала, че Роксан Бригс ще загуби самообладание или ще съжали за стореното и ще каже на някого какво е направила.

— Например на съпруга си — предложи Шарлот.

Макс погледна към Джоселин.

— Може би просто е била прекалено предпазлива в желанието си да защити уликите. Какъвто и да е случаят, тя е спряла някъде достатъчно дълго, за да има време да се освободи от пакета…

— Но къде? — поиска да узнае Джоселин.

Макс сгъна картата.

— У теб ли са ключовете за кабинета ти във фондацията, Джоселин?

— Да, защо?

— Хайде да отидем да хвърлим един поглед.

 

 

Малко по-късно двете стояха до бюрото на Джоселин и проучваха съдържанието на пакета, който беше пристигнал за нея и я чакаше.

— Не е скрила уликите никъде по пътя между Лоринг и Сиатъл — каза Макс. — Поверила ги е на пощенските служби на Съединените щати.

— „Нито сняг, нито дъжд, нито жега, нито мракът на нощта…“^[7] — тихо цитира Шарлот.

Джоселин вдигна поглед, в очите й имаше сълзи.

— Тя го е адресирала до мен. Не до себе си. До мен. Искала е да бъде сигурна, че ще го получа, ако нещо се случи с нея.

— Вече е знаела, че ситуацията е много опасна — каза Шарлот. — Също така е знаела, че аз прибирах пощата ти и че ти не би искала да бъда въвлечена в това, което се е случвало.

— Изпратила е по пощата ключовете за апартамента си на моя адрес, преди да напусне града — каза Джоселин, — защото в този момент е била притеснена, но не и истински уплашена. Просто е вземала предпазни мерки. Но след като е прибрала пакета с уликите, е знаела, че той е много опасен и че някой може да дойде да го потърси. Не се е доверила на охраната нито в нейната, нито в моята сграда. Все пак говорим за жилищни кули. Не е чак толкова трудно да преминеш през портиерите. Но е знаела, че охраната тук, във фондацията, е много добра. Имала е основателна причина да вярва, че уликите ще са на безопасно място в кабинета ми, докато не се върна.

Шарлот се усмихна.

— Беше права. Луиз не би се опитала да те измами или да използва уликите за своя полза. Тя е била добра приятелка.

— Да, такава беше — отвърна Джоселин. Тя се усмихна леко. — Но аз наистина бях искрена, когато казах в онова проклето мазе, че ти си най-добрата ми приятелка.

— Без повече тайни, приятелко? — каза Шарлот.

— Без повече тайни.

Шестдесет и седма глава

Макс отвори две бири и ги остави на кухненската маса. Седна срещу Ансън.

Ансън взе една от бутилките и отпи яка глътка. След това остави шишето и погледна към Макс.

— Каза, че имаш ново развитие на ситуацията?

— Емили Кели се е появила днес, жива и здрава — съобщи Макс. — Укривала се е в Източен Вашингтон и не е използвала компютъра и телефона си. Но също като Джоселин е държала под око нещата, като използвала ресурсите на местната обществена библиотека.

— Значи всички са налице. — Ансън изглеждаше доволен. — С изключение на Роксан Бригс, която е избягала и се укрива. Вероятно е адски изплашена.

— Трей Грийнслейд и Нолан Бригс се възстановяват. И двамата са си наели адвокати, но и двамата са проговорили.

Ансън кимна.

— Опитват се да сключат сделка.

— Точно така. Има още една или две неприключени истории, на които трябва да се сложи край, но иначе нещата са под контрол.

— Поздравления. — Ансън чукна бутилката си в тази на Макс. — Винаги съм казвал, че имаш талант да преследваш престъпници и да намираш хора, които не желаят да бъдат открити.

— Благодаря. За съжаление, този конкретен случай не приключва с добър финансов резултат. Не мога да таксувам клиента да заплати пълната стойност за времето и направените разходи, не само защото той не може да си го позволи, но и защото прекарах голяма част от времето, работейки в друга насока.

— Издирването на Джоселин Прует.

— Точно така. Ето какво е заключението: имам нужда от повече задачи в корпоративния бизнес и консултантска работа.

Ансън леко присви очи над гърлото на биреното шише.

— Никога няма да можеш да получиш подобен тип задачи с този малък и калпав кабинет, в който си в момента. По дяволите, синко, ти дори нямаш човек, който да вдига телефона.

— Наясно съм, че се нуждая от по-лъскав офис. Също така имам нужда от персонал. Но не мога да си позволя и двете, не и засега.

— Мога да ти помогна малко.

Макс се усмихна.

— Благодаря, точно за това смятах да поговорим.

— Искаш заем ли? Мога да изтегля пари от една депозитна сметка, няма проблем.

— Благодаря, но нямам нужда от заем. Това, от което се нуждая, е човек на рецепцията, който да работи за малко пари — някой, който да приема обажданията, да се занимава с клиентите и да води отчет на досиетата.

Ансън повдигна рунтавите си вежди.

— Имаш ли предвид някого?

— Теб.

Изненадан, Ансън много бавно остави бирената бутилка.

— Мен ли?

— Ти имаш нужда от работа, а аз от някого, който може да се занимава с моя офис. Нуждая се от някого, когото не е необходимо да обучавам или да контролирам. Някой, който разбира от следователска работа. Най-вече имам нужда от човек, на когото мога да се доверя.

— От мен — повтори Ансън.

Сега гласът му прозвуча замислено.

— При това ми трябва човек, който е готов да работи срещу скромно заплащане, докато бизнесът потръгне.

— От мен — каза Ансън.

Този път гласът му прозвуча убедено.

Те пиха още малко бира. След известно време Ансън извади тефтера и химикала си.

— Утре ще започна да оглеждам за по-добро място за офиса — рече той.

Макс се усмихна.

— Благодаря. Ще ти помогна.

— Не, няма — отвърна Ансън. — Ти трябва да се фокусираш върху това да ти възлагат нови задачи. Разполагаш с контакти и връзки от времето, когато работеше в профайлърското бюро. Време е да създадеш сериозна бизнес мрежа.

— Бизнес мрежа ли?

— И докато се занимаваш с това, си помисли как да наемеш още един следовател. Компаниите с персонал от един човек не впечатляват богатите клиенти и големите фирми.

— Още един следовател ли? Кой би искал да работи за малка разследваща фирма като моята? Може би, когато бизнесът се развие…

— Казвам ти, бизнесът няма да се развие сериозно, докато не създадеш впечатлението, че работиш в по-големи мащаби.

— Не мога да си позволя да плащам на друг следовател.

— Ами предложи му дял от фирмата. Направи го съсобственик на бизнеса. По този начин той ще има отговорност да набира нови клиенти.

— Той ли? Имаш ли предвид някого?

— Да, всъщност имам.

И Ансън каза кого има предвид.

— Хъм. — Макс обмисли предложението за известно време. — Това е интересна идея. Трябваше сам да се сетя.

— Затова имаш човек на рецепцията — за да мисли за подобни неща.

— Докато още обмисляме въпросите за персонала, искам да ти споделя нещо.

— Какво?

— Шарлот твърди, че маниакалното ми желание да открия какво наистина се е случило с Куинтън Зейн няма лесно да угасне.

— Вероятно е права — съгласи се Ансън. — Съмнявам се, че Кабът и Джак също някога ще могат да забравят за всичко това. Но виж, ако вие тримата наистина бяхте успели да се отървете от тези мисли, от никого от вас нямаше да излезе добър следовател.

— Чудесно. Да не би да ми казваш, че ако си вманиачен на някоя тема, само тогава можеш да станеш добър следовател? И твърдиш, че съм в този бизнес, защото имам разстройство на личността?

— Това, което е твоята силна страна — това, което и тримата имате като качество — е страстта за намиране на отговорите на определен тип въпроси. Наречи го маниакалност, ако искаш. Знам само, че ще продължиш да търсиш отговори, каквото и да се случи.

— Шарлот казва, че трябва да си позволя да отделя известно време да издирвам Зейн.

— Тя е права — каза Ансън. — Защото този проблем няма да се разреши от само себе си.

Шестдесет и осма глава

Валеше леко, когато Шарлот напусна „Рейни Крийк Гардънс“ следобеда на следващия ден. Тя вдигна качулката на анорака си и бързо тръгна към къщи по познатия път.

Наум си направи списък на продуктите, от които се нуждаеше, за да приготви ястието, което възнамеряваше да сервира на Макс тази вечер. За пръв път щеше да готви вечеря за него. Искаше да стане перфектна. Менюто включваше печено броколи „Романеско“ и сьомга на скара, затова за кратко се отклони от пътя си да мине през пазара „Пайк Плейс“, откъдето да купи зеленчуците и рибата.

Ранният мрак на есенната нощ се спускаше бързо, когато тя стигна до жилищната си кула. Топлата светлина на уличните лампи блестеше върху мократа пътна настилка и тротоарите. Дъждовни капки искряха по предните стъкла на преминаващите коли.

Обичам този град — помисли си тя. — Обичам и Макс. Усещаше всичко в Сиатъл като свой дом.

Тя неумело се опита да отключи и отвори вратата с електронния ключ, за да може да влезе във фоайето. На рецепцията нямаше никого. Портиерът си беше тръгнал.

Качи се с асансьора до дванадесетия етаж, слезе и тръгна надолу по коридора. Отвори вратата на апартамента си, запали лампата в антрето и влезе в кухнята, за да остави покупките върху плота.

Тъкмо щеше да отвори хладилника, когато почувства лека промяна във въздуха зад себе си. Пулсът й внезапно започна много бързо да се ускорява и усети как дишането й се учестява. Напоследък имам твърде много вълнения — помисли си тя. — Нервите ми са на ръба. Трябва да медитирам.

Но инстинктът надделя над успокоителните думи. Тя се обърна бързо и погледна през барплота към тъмната всекидневна. Някаква фигура се размърда в мрака.

— Чаках те — каза Роксан Бригс.

Светлината от кухнята проблесна върху пистолета в ръката й.

Шарлот се опита да диша въпреки обзелата я паника.

— Как успя да влезеш тук? — съумя да попита тя.

— Не беше трудно. Пристигнах преди два часа. Не знаех точно по кое време ще се прибереш, както разбираш. Исках да съм тук първа. Казах на приятния човек на рецепцията долу, че съм новата ти чистачка и че ми трябват ключовете за апартамента ти.

Роксан махна доста небрежно с пистолета към една кофа за миене на пода във всекидневната. Шарлот успя да види няколко четки и бърсалка, която се подаваше от кофата.

— Той ти е повярвал? — попита Шарлот.

— Трябваше известно време да го убеждавам, защото ти не го беше уведомила, че започвам днес, но всички се доверяват на трудолюбивата чистачка. Освен това във фоайето беше доста оживено. Следобедните доставки бяха започнали да пристигат. Доставчиците искаха ключове. Всичко бе малко хаотично. Мисля, че твоят портиер ми даде ключовете, за да се отърве от мен.

— Защо си тук, Роксан?

— Мислех си за разни неща — отвърна Роксан. — Най-накрая реших, че всичко се обърка заради теб. Ти си тази, която ангажира онзи проклет частен детектив. Сега, заради теб, синът ми е изправен пред угрозата да лежи в затвора.

— Не можеш да обвиняваш Макс или мен за нещастията, които са се случили и с твоя помощ — отвърна Шарлот. — Ти си тази, която е убила Гордън Грийнслейд, нали?

— Той ме излъга — отговори Роксан. Ръката, която държеше пистолета, леко потрепери. — Пазех тайната му през всичките тези години, а в замяна той обеща, че ще се погрижи за сина ни.

— Ти и Гордън Грийнслейд сте били любовници.

— Когато всичко започна, да. В началото той ми казваше, че ме обича. Твърдеше, че ще се разведе със съпругата си и ще се ожени за мен. Спрях да вярвам на тази лъжа преди години.

— Защо след всичкото това време, миналото лято реши да го убиеш? — попита Шарлот.

— Защото синът ми имаше нужда отново да се върне в болницата за рехабилитация, а Гордън отказа да плати за лечението. Разноските бяха в хиляди, нали разбираш. Гордън плати за две лечения, но отказа да плати за третото. Каза, че не му пукало дали ще разкрия пред всички истината, защото бил срещнал жената на мечтите си — в някакъв сайт за намиране на партньор. Можеш ли да повярваш?

— Чувала съм, че понякога хората правят подобни неща.

— Той очевидно бе изпаднал в някаква закъсняла криза на средната възраст. Знаех, че ако възнамерява да избяга от Лоринг и отговорностите си, вероятно щеше да промени и завещанието си. Не можех да рискувам да позволя това да се случи.

— Значи си го убила, преди той да има възможност да стори това. Но той е излъгал и за завещанието си, нали?

Сълзи от гняв изпълниха очите на Роксан.

— Нолан никога не е бил в завещанието му. Гордън остави всичко на другия си син.

— Трей.

— Това не беше правилно — каза Роксан. Тя сякаш възвърна част от самоконтрола си. — Моят Нолан имаше равноправни претенции към парите на Грийнслейд. Ако разполагаше с всичките предимства, които имаше Трей, Нолан никога нямаше да стане наркозависим.

— Значи напразно си застреляла Гордън Грийнслейд. Той не е завещал нищо на Нолан.

— Този негодник не остави на сина ми — на нашия син — нито стотинка. Никога дори не го призна за такъв.

Интеркомът избръмча и стресна и двете.

— Кой е това? — изсъска Роксан.

— Макс Кътлър. Той е долу. Знае, че съм тук. По-добре да го пусна да влезе.

— Не.

— Ако не го направя, ще заподозре нещо. Повярвай ми, ще докара полиция и ще стане голям скандал.

Роксан се поколеба.

— Добре. Направи го.

Шарлот отиде до интеркома.

— Макс?

— Взех виното. Също така имам новини.

— Качи се. — Тя натисна бутона за отключване. — Имаме компания.

— Кой?

— Изненада.

— Идвам.

Тя погледна към Роксан.

— Мисля, че би искала той да чуе останалото. Ти искаш да чуем твоята версия на случилото се, нали?

Сега Роксан изглеждаше неуверена. Две минути по-късно на вратата се почука. Тя се сепна.

— Отвори — нареди Роксан, а пистолетът трепереше в ръката й. — Направи го.

Шарлот затаи дъх и отиде в другия край на антрето. Отвори вратата. Макс бе там. В едната си ръка държеше бутилката с вино. В другата държеше пистолета си, прикрит отстрани до бедрото. Очите му бяха леденостудени.

— Кой? — тихо попита той.

— Роксан Бригс — отвърна Шарлот, като внимаваше гласът й да запази равен тон. — Тя ми разказва как всичко се е объркало.

Макс произнесе думата без звук:

— Въоръжена?

Шарлот кимна, след което го поведе към другия край на антрето. Макс пъхна пистолета в джоба на якето си. Ръката му продължаваше да стиска дръжката и всичко изглеждаше нормално.

— Здравей, Роксан — каза той. Държеше се, сякаш не забелязва пистолета в ръката й. — Добре ли си?

— Не мърдай — изрече нервно Роксан. — Кълна се, ако мръднеш, ще стрелям.

— Няма да мърдам — обеща Макс.

— Роксан тъкмо ми разказваше, че отчаяно се е опитвала да събере пари за още един скъп цикъл на лечение за сина си — намеси се Шарлот. — Ти се оказа прав — Нолан е син на Гордън Грийнслейд.

— Застрелях този лъжлив негодник, защото преди години обеща да остави на сина ми сносен дял от парите на Грийнслейд — дрезгаво изрече Роксан.

— Очевидно е излъгал — отвърна Макс. — Затова ли реши да продадеш съдържанието на старата кутия с улики? За да събереш пари и отново да изпратиш Нолан на рехабилитация?

— Нямах избор — прошепна Роксан. — От години Игън измъкваше пари от Гордън, като го заплашваше, че ще направи така, че тази кутия с улики внезапно да бъде открита — може би в някой килер в старото полицейско управление, както и други подобни глупости. Но истината бе, че той я бе скрил в мазето ни.

— Гордън Грийнслейд е плащал парите за шантаж, за да предпази Трей? — попита Шарлот.

— Не. — Роксан поклати глава. — На Гордън Грийнслейд не му пукаше за нито един от синовете му. Но го интересуваше репутацията на семейството му в Лоринг. Или поне го бе грижа, докато не полудя и реши да избяга с някаква жена, която срещнал онлайн.

— Съпругът ти знаеше ли, че си убила Гордън Грийнслейд? — попита Шарлот.

— Не, разбира се, че не. Игън не вярваше, че ще събера кураж да направя подобно нещо. Освен това не знаеше, че имам мотив.

— Искаш да кажеш, че Игън не е подозирал, че Нолан е син на Гордън? — попита Макс.

— Не. — Роксан хвърли една тънка и студена усмивка. — Аз съм жена, която държи на думата си. Обещах на Гордън, че ще си трая, стига той да направи така, че Нолан да е в завещанието му. Единствените случаи, когато съм молила Гордън за пари, бяха, когато Нолан се нуждаеше от лечение. Игън отказа да плати за рехабилитацията и затова отидох при Гордън за парите. Той ми ги даде първите два пъти. Всички, включително и Игън, приеха, че и в двата случая е ставало дума за благотворително дело. Гордън харчеше много пари за благотворителност, защото така изглеждаше милостив пред общността.

— Трей е продължил да плаща пари за шантаж след смъртта на баща си, нали? — попита Шарлот.

— Да. Игън се свърза с него — анонимно — и Трей плати първите два пъти. Но аз знаех, че Трей е много по-опасен от баща си.

— Игън знаеше ли, че състоянието на Трей се е обострило и от изнасилвания е преминал към убийства? — попита Макс.

— Разбира се — потвърди Роксан. — Ще кажа едно нещо за Игън — той бе доста добро ченге. През годините държеше Трей под око. Винаги, когато имаше нов случай на изнасилване и детайлите бяха подобни на случая с Джоселин Прует, той си водеше бележки. Игън веднага разбра, че от връзване на очите Трей е преминал към наркотици, за да не позволи на жертвите си да го идентифицират. Наскоро Игън също така бе убеден, че Трей е започнал да убива жените, които е изнасилил.

— Състоянието на Трей е започнало да ескалира, след като баща му е бил убит, нали? — каза Макс.

— Да. — Роксан се намръщи. — Странно е, но мисля, че на някакво подсъзнателно ниво Трей се страхуваше от баща си. Щом Гордън умря обаче, сякаш някой бе махнал капака от вряща тенджера.

— Игън знаеше ли, че кутията с улики, която се опита да продаде на Трей, е била пълна със списания и книги?

— Не. — Роксан изглеждаше отвратена. — Глупакът не си направи труда да провери. Защо да го прави? Той адски много бързаше да си тръгне през онзи ден. Слезе в мазето, грабна кутията и я натовари в джипа. Тя изглеждаше пълна, защото след като взех уликите, я натъпках със списания и книги. Запечатах я точно по същия начин, по който Игън го бе направил последния път, когато я отвори, за да добави информация за последните престъпления на Трей.

— Страхувала си се от Трей Грийнслейд, макар да си знаела, че той може да плати най-много за уликите — каза Макс. — Затова си се опитала да се свържеш с Джоселин Прует. Но вместо това си попаднала на Луиз Флинт.

— Не че имаше много потенциални купувачи — обясни Роксан. — Да, Луиз Флинт прие обаждането ми. Тя каза, че Джоселин е извън града за месец. Обясни, че е най-добрата й приятелка и че знае, че Джоселин ще иска да купи всичко, което продавам. Казах й, че се нуждая от десет хиляди долара. Тя отвърна, че може да намери такава сума и ще се срещне с мен след няколко часа.

— Десет хиляди са щели да покрият още един цикъл на рехабилитация за Нолан — каза Макс.

— Да. Срещнах се с Флинт в един ресторант за бързо хранене на пътя точно преди Лоринг. Тя ми даде парите, а аз й дадох пакета със съдържанието на кутията с уликите. С това всичко трябваше да приключи. Но не стана така. Всичко се обърка.

Тя започна да ридае. Миг по-късно се задави от мощни, разкъсващи я хлипове. Дори не забеляза как Макс прекоси стаята и внимателно взе пистолета от ръката й.

Шарлот тръгна напред и докосна рамото на Роксан. Заслепена от сълзи, Роксан се обърна към нея. Шарлот я прегърна. Роксан започна да ридае по-силно.

Макс наблюдаваше мълчаливо известно време. Не каза нищо, докато Роксан не започна да се успокоява.

— Има едно нещо, което се питам — каза Шарлот. — Как Трей Грийнслейд толкова бързо е успял да научи, че Луиз Флинт е отишла до Лоринг, за да вземе кутията с уликите? Той е разбрал същия ден и с помощта на Мадисън Бенсън я е убил в онази нощ.

Роксан вдигна глава от рамото на Шарлот.

— Казах ви, че нямаше много потенциални купувачи за тази кутия с улики.

— Ясно — каза Шарлот. — Имало е само двама — Трей Грийнслейд и доведената ми сестра.

— Имаше и трети — каза Роксан. — Обадих се първо на нея.

— Свързала си се с бабата на Трей — Мериан Грийнслейд, нали? — попита тихо Макс.

— Да. — Роксан избърса очи с ръкава на бархетната си риза. — Отидох да се видя с нея. Обърнах се към нея като майка към майка. Мислех си, че тя ще плати, за да запази доброто име на сина си — доброто име на семейството — особено когато Трей трябваше да наследи и да поеме управлението на „Лоринг-Грийнслейд“. Всички знаеха, че Трей е любимият й внук.

— Но си направила грешно предположение — каза Макс.

— Мериан Грийнслейд ми каза да вървя по дяволите. Предупредих я, че ако тя не ми даде парите, ще предложа уликите на жертвата, Джоселин Прует.

— Мериан Грийнслейд те е предизвикала, смятайки, че блъфираш — каза Шарлот.

Макс бе този, който отговори:

— Да, точно така е направила — каза той. — Това бяха новините. Уолш току-що се обади с последна информация за разказа на Трей Грийнслейд. Оказва се, че веднага след като Роксан си тръгнала, Мериан Грийнслейд се е обадила по телефона на внука си. Казала на Трей да оправи бъркотията, която той и баща му са създали, иначе нямало да получи контрола върху „Лоринг-Грийнслейд“.

Шестдесет и девета глава

След като полицаите си тръгнаха с Роксан Бригс, Шарлот се загледа замислено в яркозеленото броколи „Романеско“ и прясната дива сьомга. Реши, че вече не й се готви. Вместо това отвори бутилка вино и поръча пица.

Когато пицата пристигна, двамата с Макс седнаха на бара за хранене и започнаха да си приказват.

— Какво мислиш, че ще стане с нея? — попита Шарлот.

— Ще я задържат, докато от полицията в Лоринг не дойдат да я приберат — обясни Макс. Той изяде едно парче пица. — Ще я сложат под интензивно наблюдение, в случай че направи опит за самоубийство. Проведох няколко минути разговор с Уолш. Утре идват с кола до Сиатъл заедно с един полицай, за да я вземат и ескортират обратно до Лоринг.

— Ти се оказа прав още в самото начало, когато каза, че щом открием събитието, което е отключило всичко, останалото ще си отиде по местата.

Той кимна и отпи малко вино.

— Обикновено така се случва.

— Съжаляваш ли, че не си женен?

Той се спря, докато дъвчеше хапката си, изненадан от въпроса. Шарлот не го винеше. Тя трябваше да събере кураж, за да го попита и накрая не бе измислила особено елегантен преход за смяна на темата на разговор.

— Това, за което съжалявам, е, че имах различна представа за брака — отвърна той.

Внимателно подбира думите си — помисли си Шарлот. Е, тя правеше същото.

Усмихна му се.

— С други думи, ти си романтик.

Той се засмя силно, което сполучливо възстанови чувството за реалност в разговора.

— Съжалявам, но тук бъркаш — рече той. — Трябва да разбереш, че когато казах, че имах различна представа за брака, говорех за скучната част. Бих предпочел да изям един сандвич с риба тон и да изпия една бира вкъщи, отколкото да изляза на вечеря. Не съм от тези хора, които обичат да ходят по коктейли. Не ме бива, когато се налага да се справям с драматични емоции.

— Мога да те разбера.

Той понечи да си вземе още едно парче пица и се спря.

— Така ли?

— Разбира се. Сигурна съм, че в твоята работа виждаш много драми и си представям, че много малка част от тях е приятна. Също така в това, което вършиш, обезателно има намесено и голямо количество неудовлетворение.

— Това също — съгласи се той. — Понякога някой те наема, за да научи отговорите, а след това се разстройва от тях.

— Но ти тръгваш да търсиш отговорите, така или иначе.

— Да. Звучи като класическа дефиниция на безумие, нали? Да правиш едно и също нещо отново и отново и да очакваш различни резултати.

Тя се наведе напред и си взе едно парче пица.

— Тогава защо въобще стана профайлър и защо основа своя собствена фирма за разследвания?

— Вероятно, защото ме бива за тази работа. Мисля, че не ме бива за нищо друго.

Тя хапна малко пица.

— И вероятно, защото не те интересува да се занимаваш с нищо друго.

— Има го и това — съгласи се Макс. Той я съзерцаваше с неразгадаем поглед. — Като стана дума за малката ми фирма, може би ще ти е интересно да научиш, че наех човек на рецепцията.

— Някоя сладурана ли? Блондинка? Червенокоса? Трябва ли да ревнувам?

— Вероятно не. Новият ми човек е Ансън.

— А! — Тя помисли върху това. — Страхотна идея.

— Той има нужда от работа, а аз от някого, който да върти нещата, докато не съм в офиса. Струва ми се, че всички печелят от този вариант.

Тя се усмихна.

— Определено.

— Ще се нуждая и от нов офис. Май ще си имам партньор.

— Наистина ли? Кой?

— Един от доведените ми братя — Кабът Сътър. Днес говорих с него. От доста време е началник на полицията в Орегон. Случиха се някои неща. Той има нужда от промяна. Мисли, че може да иска да пробва Сиатъл и бизнеса на частен детектив.

Шарлот се усмихна.

— С други думи, ще удвоиш размера на бизнеса си — ще го утроиш, ако броиш и новия човек на рецепцията.

— Това не гарантира, че броят на клиентите ще се удвои или утрои — предупреди Макс.

— Ще стане — каза тя, дълбоко убедена в себе си. — Значи с всичките тези големи бизнес планове, върху които работиш, предполагам, че вероятно няма да имаш много време да съжаляваш, че не си женен — или да съжаляваш за представата си за брака.

Той бутна чинията си настрани и скръсти ръце върху плота.

— Поправи ме ако греша, но макар да съм първокласен детектив, имам усещането, че не следвам добре нишката на този разговор.

Тя отпи малко вино, остави чашата и срещна погледа му от другия край на плота.

— Просто се питах дали не смяташ, че в даден момент в бъдещето може да обмислиш отново да се ожениш.

— Обмислям го от деня, в който излязох от асансьора на жилищната сграда на Луиз Флинт и те видях.

Тя почти спря да диша.

— Наистина ли?

— Наистина. Ами ти? Готова ли си да обмислиш отново брак?

Сърцето й бе така преизпълнено с чувства, че тя се страхуваше да не извика.

— Да. Да, категорично бих обмислила да се омъжа за теб. Искам да кажа, твърде рано е и за двама ни да сме сигурни, естествено.

— Разбира се.

— Заедно преминахме през много драматични обрати. Имаме нужда от време наистина да се опознаем, преди да направим нещо драстично.

— Имаш предвид, че ще имаш нужда от време да разбереш дали ще те отегчавам до сълзи ли? — попита той.

— Не. Нямах предвид това, в никакъв случай.

Той се изправи на крака, хвана я за раменете и нежно я вдигна от стола.

— И двамата сме се опарили, така че имаме причина да не бързаме. Но засега може ли просто да се върнем към първия въпрос? Отговорът ми е „да“, бих обмислил да се оженя за теб.

— И аз бих обмислила да се омъжа за теб.

— Нека да спрем дотук за тази вечер.

Шарлот уви ръце около врата му.

— Добре — съгласи се тя. — Можем да спрем дотук. За тази вечер.

— Няма да си променя мнението — каза той.

Тя се усмихна.

— Нито пък аз.

Седемдесета глава

Той се събуди от нежния звук на дъжда, идващ от прозореца. Навън все още бе тъмно, но изгревът наближаваше. Усещаше го. Обърна се настрани и притисна Шарлот близо до себе си.

Тя се размърда и се протегна.

— Сутрин ли е вече?

— Почти — отвърна той. Повдигна се на лакът и целуна разпиляната й коса. — Мислех си.

— За новите ти бизнес планове ли?

— Не, за нас. Ще се омъжиш ли за мен?

Тя леко се завъртя и отвори очи.

— Мислех си, че ще си дадем време. Да се опознаем.

— Знам за теб всичко, което ми трябва — каза той.

Тя се усмихна и с върха на пръстите си докосна едната страна на лицето му.

— Така ли?

— Казах ти, един от принципите на работата ми е фактът, че хората не се променят — не и дълбоко в душата си. Ти си жената, за която искам да се оженя сега, и винаги ще бъдеш тази жена.

— Да не би това да е начин да ми кажеш, че съм предсказуема?

— Не, това е начин да ти кажа, че те обичам.

— Всичко ще бъде прекрасно, защото и аз те обичам. Но пък ти вероятно вече знаеш това, нали? Като се има предвид колко съм предсказуема и всичко останало!

Той се усмихна.

— Понякога е важно да чуеш думите.

— Да, така е.

Тя го придърпа към себе си и го целуна.

Седемдесет и първа глава

Макс се спря на тротоара пред ресторанта.

Шарлот го погледна.

— Не е нужно да правиш това.

— Напротив — каза Макс. — Трябва. Но не е нужно вие двамата да влизате с мен.

— Разбира се, че трябва да влезем — отвърна Ансън. — Семейство сме.

— Той е прав — съгласи се Шарлот. Хвърли поглед надолу към ръката си. Пръстите на Макс бяха сключени около нейните, прикривайки годежния й пръстен. Тя вдигна глава, за да срещне погледа му. — Семейството винаги пази гърба на един от него.

— Адски вярно — потвърди Ансън.

— Има още нещо, което трябва да се обмисли — рече Шарлот. — Освен че ще изпитват любопитство към своя полубрат, какъвто никога не са знаели, че имат, брат ти и сестра ти може също да се чувстват наистина, наистина неловко. Може би дори изпитват вина.

Макс се намръщи.

— Защо ще се чувстват виновни?

— Може да се страхуват, че ще ги ненавиждаш, защото са живели при бащата, с когото ти никога не си бил заедно — обясни Шарлот.

— Това ще е грешка. — Макс погледна към Ансън. — Аз съм бил с бащата, когото съм искал да имам.

Шарлот се усмихна.

— Точно така. И днес ще им покажем точно това.

Ансън изсумтя, но Шарлот си помисли, че той изглежда доста доволен.

— Ще го направим ли? — попита той. — Или ще се мотаем тук на тротоара, докато отново не започне да вали?

— Хайде да приключваме — каза Макс.

Той отвори вратата и ги поведе през претъпкания ресторант. Не пусна ръката на Шарлот. Стискаше пръстите й, сякаш тя бе неговият талисман.

Шарлот веднага забеляза двамата, с които бяха дошли да се срещнат. В сепарето отзад атмосферата беше напрегната — там тъмнокос, добре облечен мъж, близо тридесетгодишен, седеше срещу привлекателна жена, която бе няколко години по-млада от него. На масата имаше две чаши с кафе, но липсваше храна.

Тя знаеше, че Макс ги е видял в същия миг. Той изглеждаше някак изключително спокоен.

Ансън спря полицейските си очи върху сепарето, където двамата бяха седнали.

— Предполагам, че това са те — каза той.

Макс не отвърна нищо. Той тръгна напред.

Тъмнокосият мъж в сепарето седеше с лице към вратата. Той пръв видя как тримата се запътиха към тях и каза нещо на жената, която завъртя глава, за да погледне през рамо. Тя е напрегната — помисли си Шарлот, — неспокойна и нервна.

Мъжът се изправи на крака. Телосложението му приличаше много на това на Макс и имаше същите златистокафяви очи. Изглеждаше предпазлив, но изпълнен с решимост.

— Макс Кътлър? — попита той.

— Да — отвърна Макс.

— Аз съм Райън Декатур. Това е сестра ми Брук. Благодаря ти, че днес се срещаш с нас.

— Благодаря ви, че дойдохте чак от Портланд — каза Макс.

Той протегна ръка.

Спокойствие стопли погледа на Райън. Той стисна ръката на Макс.

— Нека ви представя двама членове на семейството ми — продължи Макс. — Шарлот Сойер, моята годеница, и Ансън Салинас, баща ми.

— Приятно ми е — бързо каза Брук. — Ще се присъедините ли към нас за обяд? Или само за кафе, ако предпочитате.

Тя изглеждаше подготвена за отказ.

— Обяд ми се струва подходящо — каза Макс.

— Да, наистина — добави бързо Шарлот.

— Крайно време беше някой да спомене храна — заяви Ансън. — В крайна сметка това е ресторант.

Последва леко разместване, за да се пренаредят местата за сядане. Когато нещата се успокоиха, Брук и Райън седнаха от едната страна на масата. Шарлот и Макс седяха от срещуположната страна на сепарето. Един сервитьор донесе стол за Ансън, който бе поставен в единия край на масата. Всеки, който влезе през вратата, ще си помисли, че той е патриархът на клана, развеселено си помисли Шарлот.

Щом храната бе поръчана, задръжките паднаха. Те разговаряха за всичко, освен за миналото — за трафика по магистралата, за времето, за това как Сиатъл се е развил през последните години. Райън и Брук бомбардираха Макс с въпроси. Той търпеливо им отговаряше.

— Наистина ли си бил криминален профайлър? — попита Брук.

— Какво представлява работата на следователя? — искаше да знае Райън.

И тогава Брук погледна към Макс.

— Дължа ти повече, отколкото мога да изкажа. Никога нямаше да си простя, ако бях позволила на онзи измамник Саймън Гатли да се промъкне като червей в семейството.

— Забрави за това — отвърна Макс. — Сигурен съм, че ти и останалите членове на семейство Декатур щяхте да го разберете рано или късно.

— Щеше да е късно — призна Райън. — Много по-късно. Гатли си го биваше. Признавам му това. Беше заблудил дори и татко.

— Първоначално татко не вярваше на това, което адвокатът му казваше за Гатли — разказа Брук. — Той знаеше, че информацията е дошла от теб. Каза, че не може да се има никакво доверие. Твърдеше, че вероятно имаш някакъв таен план.

— Но татко е твърде добър бизнесмен и не можеше да не обърне внимание на сериозните доказателства — добави Райън. — Той има договор с охранителна компания. Помоли ги да проучат Гатли. Те потвърдиха всичко, което бе в доклада ти. Не мога да повярвам, че Гатли толкова дълго време е успявал да се измъква с измамите си.

— Доколкото знаем, той пак ще се измъкне — каза Брук. Поклати глава. — Ще продължи напред, а не ми се иска и да си помисля за всичките хора, които ще успее да измами, преди властите най-сетне да съумеят да го спипат.

— Брук се страхуваше, че ти няма да се появиш днес — довери Райън. — Аз се опасявах, че ако се появиш, ще си ядосан.

— О, не — каза Макс. — Любопитен съм, но не и ядосан.

— Съжалявам, че татко не дойде с нас — извини се Брук. — Знам, че той е благодарен, защото ти предпази семейството ни от Гатли. Но ако трябва да съм честна, той се затруднява да проумее цялата ситуация. Мама се справя по-добре от него. Тя му каза, че трябва да дойде с нас и да се срещне с теб.

— Вероятно така е по-добре — отвърна Макс.

— Загубата е негова — добави Брук.

— Или не — тихо произнесе Райън.

Вниманието му се бе фокусирало върху входната врата на ресторанта. Шарлот и останалите се завъртяха в местата си, за да проследят погледа му.

Мъж с мрачно лице, сребристобяла коса и непроницаем поглед се запъти към масата. Пристъпваше с равномерни, целенасочени крачки, сякаш не беше сигурен дали нещата ще свършат добре, когато стигне до крайния пункт. В същото време за Шарлот бе ясно, че той бе твърдо решен да измине разстоянието. Упорито крачи напред — помисли си тя и се усмихна на себе си.

— Не мислех, че ще промени решението си — прошепна Брук. — Татко явно се е качил в колата веднага след като сме напуснали Портланд.

Ансън стана от стола си и отстъпи назад, за да освободи място на Макс да се изправи на крака.

Дейвис Декатур се спря пред Макс и го погледна.

— Дойдох, за да ти благодаря за това, което направи — каза Дейвис. — Ти не дължиш нищо на нас… на мен.

Той подаде ръка.

Макс я пое.

— Всичко е наред.

Ръкостискането бе леко вдървено, но бе ръкостискане, каза си Шарлот.

— Той го направи, защото точно с това се занимава, за да си изкарва прехраната — обади се Ансън.

— Разбирам — отвърна Дейвис. Той огледа Ансън. — А вие сте?

— Това е Ансън Салинас — представи го Макс. В гласа му отекваше гордост. — Баща ми.

— Разбирам. — Дейвис протегна ръка към Ансън. — Разбрах, че Макс е загубил майка си, когато е бил малък. Имал е късмет да ви срещне.

— Имате погрешна представа — отвърна Ансън. Той стисна ръката на Дейвис. — Аз съм този, който извади късмет. Има много място на масата. Гладен ли сте?

— Да — отвърна Дейвис. Той се усмихна на Райън и Брук, след което погледът му се спря върху Макс. — Мисля, че съм гладен. Пътуването беше много дълго.

Седемдесет и втора глава

Шарлот бе в Салона с камината и си приказваше с някои от обитателите, които чакаха „Щастливия час“, когато почувства приятното, леко и несъзнателно усещане за нечие присъствие. Обърна се и видя Макс, който стоеше на входа.

Тя му се усмихна. Обичайният му студен и непроницаем поглед се стопли — не от страст, помисли си тя, макар че със сигурност имаше част и от това, а с надежда, с любов.

Винаги ще бъде така — помисли си Шарлот. Усещането за връзка бе истинско. Не бе просто вторичен ефект от опасността, която бяха споделили. Сега тя знаеше, че усещането е било там от самото начало и просто беше станало по-силно.

Обитателите посрещнаха Макс ентусиазирано. Те бяха започнали да го опознават доста добре. Той им отвърна и я погледна.

— Готова ли си да тръгваш? — попита той.

Тя хвърли поглед към часовника си.

— Да. Само ще си взема нещата.

Тед Хагстром, инженерът, й намигна.

— Имате планове за вечерта, а?

Останалите се позасмяха многозначително.

— Всъщност ще прекараме по-голямата част от вечерта в разглеждане на мостри на бои — отвърна Макс. — Има много работа за вършене по къщата.

— Ще се срещнем във фоайето — каза Шарлот.

— Добре — съгласи се Макс.

Той отстъпи встрани, за да може тя да се промуши през вратата, след което се върна към разговора си с обитателите на общежитието, които внезапно започнаха да дават съвети за ремонта и да разказват истории за злополучни проекти „направи си сам“.

Тя забърза надолу по коридора към кабинета си, за да вземе якето и чантата си.

Когато пристигна във фоайето, видя познато лице — сина на Етел Дийпинг, Ричард. Той й се усмихна и я поздрави.

— Как си? — попита Ричард. По лицето му се изписа загриженост. — Прочетохме за отвличането в пресата. Мама ни разказа всички подробности. Какво кошмарно преживяване.

Шарлот се усмихна.

— Надявам се знаеш, че майка ти ми помогна да спася живота си и този на доведената ми сестра.

— Мама каза, че е направила снимки на колата, с която са били похитителите, а годеникът ти ги използвал, за да му помогнат да издири престъпниците.

— Точно така — потвърди Шарлот. — Безсмислено е да казвам, че двете с доведената ми сестра сме й изключително благодарни. Етел бе истинска героиня.

Ричард се усмихна.

— Повярвай ми, на нея преживяното страшно й е харесало. Между другото, тя одобрява новия ти годеник. Казва, че ще направите приема за сватбата тук, в „Рейни Крийк Гардънс“. Много е развълнувана.

— Аз също — каза Шарлот. Тя се обърна и видя Макс, който се бе запътил към тях. — Да ви запозная. Това е Макс Кътлър. Макс, а това е Ричард Дийпинг, синът на Етел.

Двамата мъже се здрависаха.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Макс. — Етел бе невероятна. Тя направи снимките и ми се обади, за да ме предупреди за отвличането. Не мога да й се отблагодаря. Двамата с Шарлот я заведохме на вечеря предната вечер. Тя искаше да чуе цялата история.

Ричард се засмя.

— Ще говори за вечерята си с вас и за своето участие в приключението много дълго време, повярвайте ми. Радвам се, че се е отзовала, когато сте имали нужда от нея.

— Наистина го направи — искрено каза Шарлот.

— Това определено ще бъде една вълнуваща глава от мемоарите й — каза Ричард.

Шарлот си пое дълбоко дъх. Тя нямаше да има по-добра възможност да предупреди учтиво семейството на Етел за мемоарите, които децата й скоро щяха да четат. Тя огледа фоайето, за да се увери, че няма кой да ги чуе.

Обърна се отново към Ричард.

— Имаш ли момент, за да обсъдим мемоарите на Етел?

Погледът на Ричард пламна от ентусиазъм.

— Разбира се. Тя обожава този курс. Страхотна идея, между другото. Трябва да си припомни подробностите за миналото, докато все още може, нали? Щом по-възрастното поколение си отиде, с него си отива и голяма част от историята. За щастие, паметта на майка ми е все още бистра.

— Да — потвърди Шарлот. Тя сниши глас: — Паметта на Етел е много бистра. А същото се отнася и за въображението й.

Макс я погледна.

— Шарлот, мисля, че не би искала да се занимаваш с това. Това е семейната история на Дийпинг и тя може да е малко по-сложна, отколкото знаем.

Ричард повдигна вежди.

— Можете ли да поясните как така „сложна“?

Макс направи гримаса. Шарлот не му обърна внимание.

— Просто майка ти е решила да вкара малко измислици в сюжета си — обясни тя. — Искам да кажа, в личната й история. Не искам да се изненадваш от някои по-… творчески епизоди, това е всичко.

— Какво си е измислила? — попита Ричард.

Макс поклати глава, но очевидно бе решил, че е твърде късно да се намеси. Остана безмълвен.

— Епизодът, който може да изглежда малко… сензационен, е главата за брака й — обясни Шарлот. — Тя описва баща ти наистина пламенно, разбира се. Споменава какъв добър бизнесмен е бил например. Говори за заслугите му към общността. Категорична е, че е бил многоуважаван и добър глава на семейството. Дори споменава, че е бил отличен играч на голф.

Ричард кимна.

— Доколкото ми е известно, всичко е вярно. Бях доста малък, когато той почина обаче. Само на девет, така че не си спомням много за него. Сестра ми бе едва на седем. Затова мемоарите на мама ще бъдат толкова интересни.

Шарлот се прокашля.

— Опасявам се, че може да бъдат малко повече от интересни. Ето какъв е проблемът — след като ни разказва за постиженията на баща ти и как е имал уважението на цялата общност, тя казва, че, хъм, че го е убила.

Ричард я погледна с безизразно изражение.

— Мама е написала това в мемоарите си?

— Боя се, че да. Тя смята, че така финалът е по-драматичен.

— Ех, дявол да го вземе. — Ричард понечи да се усмихне. — Случайно да споменава как го е направила?

— Мисля, че има кратка препратка към това, че е сложила някакво лекарство в овесената му каша на сутринта в деня, в който той рухнал на игрището за голф.

— А, значи това е било. — Ричард кимна доволно. — Винаги сме се питали как е успяла да го направи. Никой не постави под съмнение инфаркта. Но пък мама бе медицинска сестра. Знаеше как да направи нещата да изглеждат добре.

Сега бе ред на Шарлот да го изгледа изненадано.

— Какво?

— Струва ми се, че мама е казала истината за татко — отвърна Ричард. — За обществеността в нашия град той бе перфектният съпруг и баща. Истината обаче беше, че вкъщи той се държеше като чудовище и ни подлагаше на тормоз.

— Разбирам — отвърна Шарлот. Не можеше да измисли какво друго да каже, затова реши, че е време да послуша съвета на Макс и да млъкне.

— Мама искаше да ни вземе двамата със сестра ми и да си тръгне, но негодникът заплаши, че ще убие всички ни, ако го направи. Несъмнено щеше да го стори. И тогава, един ден, той навременно рухна мъртъв на игрището за голф. По онова време двамата със сестра ми не разбрахме какво е станало. Мама никога не говореше за това. Но по-късно, когато пораснахме, успяхме да възстановим случилото се.

— Майка ти наистина е убила баща ти? — успя да попита Шарлот.

— Вероятно — отговори Ричард. — Никой друг не можеше да ни предпази, по дяволите, никой друг не вярваше, че въобще има проблем. Ограничителна заповед нямаше да свърши работа. Затова мама направи това, което трябва, за да предпази сестра ми, мен и себе си.

— О, боже — прошепна Шарлот.

Тя забеляза, че Макс й хвърли развеселен поглед, който говореше: „Казах ти“. Тя се престори, че не му обръща внимание.

Ричард я погледна.

— Семейна тайна. Вас това притеснява ли ви?

— Не — отвърна Шарлот. Тя погледна към Макс. — А теб?

— Не — каза Макс. — Чувал съм, че така или иначе повечето мемоари са отчасти пълни с измислици.

— Така е — потвърди Шарлот. — Има много белетристика в жанра на мемоарите. Всички знаят това.

— И аз съм го чувал — потвърди Ричард. Той се усмихна и погледна към другия край на помещението. — Ето я и мама. Ако ме извините…

— Да, разбира се — отвърна Шарлот, давайки си сметка, че гласът й звучи някак немощно. — Насладете се на вечерта.

— Ще го направим — увери я Ричард. — Ще празнуваме рождения ден на един от внуците й. Мама обожава рождените дни.

Той тръгна напред, за да посрещне Етел.

Шарлот присви очи към Макс.

— Знаеше ли, че историята на Етел е истинска? — попита тя.

— Имах предчувствие, че може да е вярна — отвърна той. — Етел Дийпинг е много жилава дама.

— Предполагам, че някой ден това ще изглежда много забавно — каза Шарлот.

— Вероятно. Готова ли си да си отидем у дома и да разглеждаме мострите на боите?

Шарлот го хвана за ръка.

— Не мога да се сетя за нещо друго, което бих искала повече.