Приказка за тримата мъдреци, пауна, тръбата и коня

Разказват, че в стари времена един могъщ владетел имал три дъщери, всяка като ясна месечина и китна градина. Той имал и син, прекрасен като месечина. Един ден владетелят седял на трона си, когато при него влезли трима мъдреци.

Единият носел златен паун, другият — медна тръба, а третият — кон от слонова кост и абанос.

Владетелят ги запитал за какво служат тези неща.

Мъдрецът с пауна му рекъл:

— Този паун на всеки час от деня и нощта изплясква с криле и кряка.

Вторият мъдрец с тръбата казал:

— Ако сложа тръбата си върху градската врата, може да бъде пазач. Ще изсвири, щом през нея мине враг, и стражите ще го заловят.

Мъдрецът с коня на свой ред се поклонил:

— Господарю, оня, който възседне този кон, ще бъде отведен в която страна пожелае.

След като изслушал всички, султанът им рекъл:

— Няма да ви възнаградя, преди да се уверя, че това, което казвате, е вярно.

Изпробвал пауна и видял, че думите на притежателя му са прави.

Изпробвал тръбата и се уверил, че и нейният собственик не лъже.

Тогава се обърнал към двамата мъдреци:

— Какво желаете в замяна?

Те отговорили:

— Искаме да ни дадеш дъщерите си за съпруги.

Тогава третият се приближил и целунал земята пред султана:

— Повелителю на времето, възнагради и мен като моите приятели.

— Не мога, преди да изпробвам това, което си ми донесъл — отговорил султанът.

В този миг синът му пристъпил напред и казал:

— Татко, аз ще се кача на коня и ще видя дали има някаква полза от него.

— Както искаш, сине.

Синът на султана яхнал коня, опитал се да го пришпори, ала той не помръднал.

— Мъдрецо, защо ни излъга, виж, конят не ще дори да тръгне?

Мъдрецът се доближил и му показал ръчката, която трябва да завърти, за да литне.

Синът завъртял ръчката и ездач и кон се понесли към небесата, докато се изгубили от погледа.

Отначало младежът се обезпокоил и взел да се разкайва, че се е качил на коня: „Мъдрецът е измислил тази хитрост, за да ме погуби!“.

После се оставил в ръцете на всемогъщия аллах.

Когато се поуспокоил, огледал внимателно коня и забелязал нещо като глави на петел на двата му хълбока.

Тогава синът на султана си казал: „Не виждам нищо друго освен тези глави“.

Завъртял тази, която била отдясно. Конят се издигнал още по-нависоко. Тогава момъкът завъртял лявата глава и конят започнал да се спуска бавно към земята. След страха, който изпитал, синът на султана разбрал колко полезен е този кон и много се зарадвал. Благодарил на аллаха, че го е избавил от сигурна смърт.

После слизал цял ден, защото се бил качил много нависоко. Сега вече познавал тайната на коня и ту се издигал, ту се спускал. Така обиколил надлъж и нашир земята и съзерцавал непознати страни и градове.

Един град привлякъл вниманието му с красивите си къщи сред китна зеленина, дървета и реки. Той си помислил: „Как ли се казва този град и в коя ли страна се намира?“. Закръжил над него и го огледал от всички страни. Денят превалял. Слънцето залязло и той си казал, че най-добре би било да пренощува в този град.

„Утре в ранни зори ще се върна в двореца и ще разкажа на баща си всичко, което съм видял“ — си рекъл той.

Момъкът потърсил сигурно място, където никой нямало да го види. Изведнъж съзрял висок дворец, ограден с непристъпна стена.

Мястото му харесало и синът на султана завъртял ръчката за слизане. Когато конят стъпил на покрива на двореца, той благодарил на аллаха за своето спасение. Едва тогава разгледал коня и си рекъл: „Аллах ми е свидетел, че онзи, който те е създал, е бил човек мъдър и със златни ръце. Ако всевишният ми даде живот и ме върне при моите близки в родината, ще се отплатя на този мъдрец с щедри дарове“.

Сетне почакал на покрива, докато всички заспали. Измъчвали го глад и жажда, защото, откакто бил напуснал бащиния си дворец, не бил хапвал ни залък, не бил пийвал глътка вода.

„В такъв дворец сигурно ще се намери нещо за ядене“ — казал си той, оставил коня си и тръгнал.

Стигнал до една стълба, слязъл по нея и се озовал на площадка, покрита с мрамор. Удивил се момъкът от красотата на това място, но нийде не видял жива душа. Стоял в почуда, без да знае накъде да поеме. Най-сетне решил да се върне при коня, да прекара нощта там и да потегли призори.

Докато си мислел така, забелязал, че към него се приближава светлина. След малко различил няколко робини, а сред тях — една много красива девойка, грейнала като ясна месечина. Както възпява поетът:

Луна въз тъмен хоризонт — без среща

дойде тя приказна в нощта,

да разбера със гръд гореща,

че няма равна по света.

И щом ме грабна красотата,

молбата си чух да ечи:

„Закриляй я ти в небесата

от завистливите очи!“

Девойката била дъщеря на владетеля на този град. Баща й я обичал много и й построил този дворец, за да идва тук със своите робини, когато е тъжна. Обикновено тя оставала в него един-два дена, после се връщала при баща си.

И тази нощ тя била дошла в двореца, за да се поразвлече.

Царската дъщеря вървяла сред робините, придружена от един роб с извадена сабя. Когато влезли в двореца, поръсили благовония и започнали да се веселят.

Синът на султана се нахвърлил върху роба. С един удар го проснал на земята, взел му сабята и разпръснал жените, които придружавали царската дъщеря. Щом видяла колко е прекрасен този момък, тя му рекла:

— Ти ли вчера поиска ръката ми от моя баща? Той ми съобщи, че ти е отказал, защото си бил грозен. Кълна се, че ме е излъгал. Как е могъл да ми каже това, когато си толкова хубав!

Предишния ден синът на владетеля на Индия бил искал ръката й, но той наистина бил много грозен. Девойката помислила, че това е същият младеж. После пристъпила към него, целунала го, прегърнала го и седнала до него.

Робините й казали:

— Господарке, това не е онзи, който поиска ръката ти. Той беше грозен, а този е хубав. Онзи не заслужава дори да е негов слуга. Личи си, че този младеж е от благороден произход.

Жените се върнали при роба и го вдигнали. Той отворил очи, огледал се страхливо, но не видял сабята си.

— Онзи, който те просна на земята и ти взе сабята, сега е при царската дъщеря — му рекли робините.

Царят бил поверил дъщеря си на роба да я пази. Той се затичал, дръпнал завесата и видял, че царската дъщеря разговаря с един момък. Робът запитал:

— Господарю, ти човек ли си, или джин?

Синът на султана извикал:

— Проклятие! Мръсен роб, как смееш да смяташ царските синове за нечестиви дяволи! — И вдигнал сабята. — Аз съм зет на царя. Той ми даде дъщеря си за жена и ми заповяда да прекарам с нея нощта.

Като чул тези думи, робът казал.

— Господарю, ако си човек, както казваш, заслужаваш я повече от всеки друг.

И веднага се запътил към царя, като се вайкал, късал дрехите си и си посипвал главата с пепел.

Щом чул виковете му, царят се уплашил и започнал да го разпитва какво е станало.

— О, царю — отговорил робът, — спасявай дъщеря си, преди да е станало късно, защото един джин, преоблечен като царски син, е при нея.

Като чул тези думи, царят понечил да го убие.

— Как позволи това! — развикал се той.

И хукнал към двореца на дъщеря си.

Когато стигнал, намерил робините прави и ги попитал къде е дъщеря му.

— Бяхме с нея и не забелязахме как върху нас се нахвърли един момък с невиждана красота и гола сабя в ръка. Попитахме го какво иска и той ни каза, че ти си му дал дъщеря си за жена. Така рече, но не знаем човек ли е, или джин. Изглежда добре възпитан и нищо лошо не е сторил.

Царят се поуспокоил, дръпнал завесата и видял, че дъщеря му е седнала до момъка и разговарят. Ревността му се разгоряла, когато забелязал, че момъкът е много красив. Влязъл с вдигната сабя и се нахвърлил върху тях като Гул, злия дух на пустинята. Щом го видял, царският син попитал девойката дали това е баща й.

— Да! — отвърнала тя.

Тогава станал, грабнал сабята си и така свирепо извикал, че царят замръзнал на мястото си и изведнъж осъзнал, че младият мъж е по-бърз и по-ловък от него. Прибрал сабята си в ножницата и почакал младежът да се приближи до него. Тогава му заговорил тихо:

— Момко, човек ли си, или джин?

— Ако не беше уважението ми към теб и към твоята дъщеря, щях да пролея кръвта ти. Как можеш да ме смяташ за дявол? Аз съм син на персийския цар. Ако поиска, той може да превземе царството ти, да те свали от трона и да разграби страната ти.

Царят се уплашил много за живота си, но рекъл:

— Щом си царски син, как си позволи да влезеш в палата ми без мое разрешение? Ти оскърби честта ми, похити дъщеря ми, като си излъгал, че съм ти я дал за жена. Аз съм убивал и царе, и царски синове, които идваха да я искат за жена. Кой ще те спаси, ако повикам слугите и робите си и им заповядам да те убият? Кой ще те избави от ръцете им?

— Учудвам се на твоето безразсъдство! Можеш ли да намериш за дъщеря си по-добър и по-храбър от мен? — възкликнал царският син.

— Не! Но трябва да поискаш дъщеря ми пред всички. Ако ти я дам тайно, ще изгубя честта си.

— Ако повикаш своите роби, слуги и войници да ме обкръжат и убият, както каза, наистина ще изгубиш честта си, защото хората ще започнат да злословят за дъщеря ти. Ако мен питаш, направи, каквото ти казвам. Или да се бием двамата с тебе и който победи, ще бъде достоен за трона, или ме остави тази нощ тук и утре сутринта доведи всички свои войници, роби и слуги.

— Имам четиридесет хиляди конници освен робите и слугите, които са също четиридесет хиляди.

— Тогава утре в зори ги повикай тук и им кажи, че съм поискал дъщеря ти за жена, но ти си ме накарал да се бия срещу тях. После ме остави. Ако ме убият, твоята тайна и честта ти ще бъдат спасени. Но ако ги разпръсна всички, ще бъда достоен за твой зет.

Царят сметнал, че думите на момъка са правдиви, въпреки че не вярвал той сам да победи цялата му армия. Сетне седнали и започнали да разговарят, докато царят пратил при везира си един вестоносец, за да свика всички воини добре въоръжени и на коне.

Вестоносецът предал заповедта на царя, която везирът изпълнил веднага. Извикал всички военачалници и придворни и им заповядал да се въоръжат и да възседнат конете си.

Царят все още разговарял с момъка, който му харесал много и със сладкодумието си, с ума и добрите си обноски. Когато се зазорило, седнал на трона си и заповядал на войниците да възседнат конете си, а на царския син предложил един от най-хубавите си жребци.

Царският син му казал, че предпочита коня, с който е пристигнал.

— Къде е той? — удивил се царят.

— В палата ти.

— Къде по-точно?

— На покрива.

Когато чул тези думи, царят рекъл:

— Що за небивалици! Нещастни момко, как може кон да се качи на покрива? Аз начаса ще разбера дали не лъжеш.

И заповядал на един свой доверен човек да отиде на покрива и ако намери кон, да му го доведе.

Хората се зачудили на думите на момъка и се питали как може кон да слезе по стълбите. Царският пратеник се качил на покрива и видял коня. Приближил се, разгледал го и останал възхитен. Той бил направен от слонова кост и абаносово дърво. След малко пристигнали няколко мъже от свитата на царя и като видели коня, започнали да се смеят:

— На този кон ли смята момъкът да се бие срещу нашата войска? Та той е луд. Но да почакаме да видим какво ще стане.

Конят бил отнесен при царя. Всички започнали да го оглеждат и да се любуват на съвършенството, с което бил изработен, и на красивото седло.

Царят също се удивил много, после се обърнал към царския син:

— Това ли е жребецът ти?

— Да, царю! И ще видиш какъв чуден кон е той!

— Възседни го! — заповядал му царят.

Момъкът му казал, че ще възседне коня си само ако войската се отдалечи на една стрела разстояние.

Царят наредил войската да се отдалечи.

Тогава царският син му рекъл:

— Сега ще възседна коня си и ще разпръсна войската ти на всички посоки.

— Прави, каквото щеш — казал царят, — но знай, че и те няма да стоят със скръстени ръце.

Докато войниците се изтегляли, момъкът възседнал коня си.

— Ако стигне до редиците ни, ще го набодем на копията си! — подхвърлил някой.

— Жалко, че трябва да убием толкова хубав и млад човек — добавил друг.

— Струва ми се, че ще се поизмъчим, защото момъкът нямаше да се зарича, ако не беше сигурен в смелостта си и в оръжието си.

Когато царският син се качил на коня, веднага натиснал ръчката за издигане пред смаяните погледи на тълпата. Конят затреперил, заподскачал, изпълнил се с въздух и започнал да се издига.

Когато видял, че лети, царят извикал на войниците си:

— Хванете го, преди да ви се е изплъзнал!

— Царю, кой може да стигне летяща птица? Това е голям магьосник и аллах те спаси от него — му казали неговите придворни и везири.

Царят се върнал в палата си и разказал на дъщеря си какво се е случило пред двореца. Тя се натъжила от раздялата с момъка и легнала тежко болна.

Когато видял това, баща й я притиснал до сърцето си, целунал я между очите и рекъл:

— Дъще, да благословим всемогъщия аллах, че ни отърва от този хитър магьосник.

И отново й разказал онова, което се случило пред очите му; как царският син се издигнал в небето, ала девойката не искала да чуе нищо. Заридала още по-безутешно и си казала: „Кълна се, че няма да се докосна ни до храна, ни до вода, докато аллах не ме събере с него“.

Царят бил много разтревожен от силната любов на дъщеря си към момъка.

Това се случило с царя и дъщеря му. А царският син още щом се издигнал в небето и останал сам, си спомнил за хубостта и прелестта на девойката. Преди да отлети, попитал придворните за името на града. Отговорили му, че се казва Сана.

Продължил да лети, докато стигнал бащиния си град. Направил няколко кръга, после кацнал на покрива на двореца. Оставил коня там и влязъл при баща си. Заварил го в дълбока скръб. Щом съзрял сина си, той станал, целунал го и го притиснал щастлив до гърдите си. Момъкът го попитал за мъдреца, който бил направил коня.

— Проклет да бъде! — отвърнал бащата. — Проклинам мига, в който го видях, защото той стана причина да ни напуснеш. От деня, в който ти изчезна, той е в затвора.

Царският син поискал да го освободят и да му го доведат. Когато мъдрецът дошъл, царят бил много любезен с него и щедро го надарил, но отказал да му даде дъщеря си за жена. Мъдрецът се разгневил и съжалил за това, което бил направил, особено когато разбрал, че царският син е узнал тайната на коня.

Царят посъветвал сина си:

— Стой надалеч от този кон. Ти не знаеш всичко за него и може да те сполети нещастие.

Момъкът разказал на баща си за дъщерята на царя на Сана и всичко, което се случило в онзи град.

— Ако царят е искал да те погуби, можел е да го стори, ала ти си имал още дни пред себе си — рекъл баща му.

Царският син си спомнил за девойката. Спомените замъглили разума му, той станал и се отправил към коня, качил се на него, завъртял ръчката и се издигнал високо в небето.

Когато на сутринта го подирил, баща му не го открил. Тогава той се качил на покрива разтревожен и видял, че синът му вече лети високо в небето. Съжалил, задето не заключил коня, за да бъде спокоен. После заплакал. В това време синът му продължил да лети, докато стигнал в Сана. Слязъл на предишното място и тръгнал към покоите на царската дъщеря, но не открил нито нея, нито робините й. Пребродил всички стаи на двореца, докато най-сетне я намерил болна на легло, заобиколена от робините си.

Щом го зърнала, девойката станала, прегърнала го и го целунала между очите.

— Тъгувах през цялото време за теб — промълвил той.

— Не — отвърнала девойката, — аз тъгувах за теб. Ако не беше се върнал, сигурно щях да умра!

— Видя ли какво направи баща ти с мен? Ако не те обичах толкова, о, най-чаровна на света, щях да го убия, но сега заради теб го приемам.

— Как можа да ме оставиш — укорила го тя, — без теб животът ми е пуст.

— Ще направиш ли това, което пожелая?

— Готова съм без колебание да изпълня всичко, което поискаш!

— Ела с мен в моята страна.

Девойката се съгласила и царският син бил безкрайно щастлив. Взел ръката й и се заклел да й бъде верен.

Те се качили на покрива на двореца. Яхнали коня. Момъкът завъртял ръчката, конят се издигнал във въздуха и те полетели.

Робините на царската дъщеря се разплакали и отишли да разкажат за случилото се на баща й. Той се качил на покрива на палата, но видял, че абаносовият кон лети високо в небето. Владетелят се натъжил силно и започнал да моли царския син да не отнема дъщеря му, но не получил отговор.

Момъкът се уплашил, че девойката може да се е разкаяла за постъпката си, и я попитал:

— О, най-прелестна на нашето време, искаш ли да се върнеш при майка си и баща си?

— Не искам друго, освен да бъда до теб, където и да се намираш. В сърцето ми няма място за друга любов освен любовта ми към теб.

Той се зарадвал много. Карал внимателно коня, за да не причини страдание на любимата си. Летели дълго, докато забелязали една зелена поляна. Там слезли да си починат и да хапнат.

После се качили на коня и отлетели за града на царския син. Той искал да покаже на девойката, че бащиното му царство е по-голямо и по-прекрасно от царството на баща й. Баща му имал летен дворец с обширни градини. И той решил да я остави там. Въвел я в покоите, приготвени за баща му, оставил абаносовия кон отвън и поръчал на девойката да го пази, докато й прати вестоносец, защото искал да предупреди баща си за идването й.

— Направи, както искаш — казала тя, но после се сетила, че трябвало да влезе в двореца с всички почести, подобаващи на положението й.

Царският син отишъл в двореца на баща си, който го посрещнал с радост.

— Татко, доведох царската дъщеря, за която ти говорих. Оставих я извън града в летния ти дворец, а сам избързах да те предупредя, за да пратиш свита, която да я вземе. Искам също да й покажеш своето могъщество и сила.

— С удоволствие ще го сторя!

И царят наредил да украсят целия град, а той самият, придружен от всички пълководци и първенци на държавата и царството си, се качил на коня. След тях потеглила цялата войска.

Царският син оставил на робините — индийки, византийки и абисинки — скъпи накити и дрехи да ги пазят до идването на принцесата.

После, като изпреварил всички, той отишъл на мястото, където бил оставил девойката, но не намерил нито нея, нито коня. Започнал да си удря лицето и да си къса дрехите от мъка, сетне затичал като луд из градините. Когато се посъвзел, той си казал: „Как е могла да научи тайната на коня? Аз нищо не бях й доверил. Сигурно мъдрецът, с когото баща ми се отнесе така лошо, я е отвлякъл заедно с коня, за да си отмъсти“.

Попитал пазачите на градините дали някой не е идвал в негово отсъствие. Те отговорили, че не са видели никого освен мъдреца персиец. Бил влязъл, за да си набере някои билки.

Щом чул думите им, царският син се убедил, че мъдрецът е отвлякъл девойката.

Всичко станало така, както било писано.

Когато царският син се разделил с девойката, за да предупреди баща си, мъдрецът персиец отишъл да си набере някои билки и веднага усетил аромата на мускус, който се носел във въздуха. Това бил парфюмът на принцесата. Той се отправил към мястото, откъдето идвало благоуханието, и видял коня, сътворен от собствените му ръце. Сърцето му се изпълнило с радост, защото се боял, че го е изгубил завинаги.

Огледал го, успокоил се, че е невредим, и тъкмо се готвел да отлети на него, когато решил да види кого е довел царският син тук. Открехнал вратата на двореца и видял, че вътре седи една девойка, лъчезарна като слънце на ясно небе. Щом го съзряла, девойката го попитала кой е. Той й отговорил:

— Господарке, аз съм пратеник на царя, който ми заръча да те отведа в друга градина, по-близо до града.

Девойката му повярвала и тръгнала с него. Хванала го за ръка и попитала:

— А как ще отидем дотам, дядо?

— Господарке, ще се качим на същия кон, с който дойде — отвърнал той.

— Но аз не мога да го карам сама.

Мъдрецът се усмихнал, доволен от думите й, защото това значело, че е успял, и й казал:

— И аз ще дойда с теб.

Възседнал коня, помогнал на девойката и тя да го яхне. Завързал я за себе си и завъртял ръчката за излитане.

Конят се изпълнил с въздух, издигнал се в небето и скоро се изгубил в далечината. Девойката го попитала къде му е заповядал царският син да я отведе.

Мъдрецът отговорил:

— Проклет да бъде този негодник!

— Нещастнико, как смееш да не се подчиниш на заповедите на своя господар!

— Той не ми е господар. Знаеш ли кой съм аз?

— Не знам нищо друго освен онова, което ти ми каза.

— Казах ти го, за да те излъжа и за да напакостя на царския син. През цялото време съжалявах за този кон, който направих сам, а царският син ми го отне. Сега ти и конят ми принадлежите и това ще изпепели сърцето му, както той изпепели моето. Той вече не може да ни стигне, затуй успокой се и знай, че аз ще ти бъда по-полезен от него.

При тези думи царската дъщеря се хванала за главата и се завайкала! „Ах, какво нещастие ме сполетя! Няма го моят любим, изгубих майка си и баща си!“

И девойката заридала, заоплаквала съдбата си, а мъдрецът насочил коня си към страната на римляните. Там той слязъл на някаква зелена ливада всред ручеи и дървета, недалеч от един град, където царувал могъщ цар. Случило се тъй, че в същия ден царят бил излязъл на лов. Минал оттам и видял мъдреца, а до него коня и девойката. Преди мъдрецът да се опомни, царските слуги ги хванали и ги отвели при царя. Като видял колко е грозен старецът и колко е красива девойката, той се обърнал към нея:

— Хубавице, какво общо имаш с този старец?

— Тя е моя жена — изпреварил я мъдрецът.

— О, царю — извикала девойката, — той лъже. Кълна се, че не го познавам! Не ми е съпруг, а ме отвлече с хитрост.

Тогава царят наредил да набият мъдреца. Били го така, че без малко не издъхнал. После владетелят заповядал да го откарат в града и да го хвърлят в затвора. Заповедта му била изпълнена.

Царят отвел със себе си девойката и коня, но не знаел нищо за коня.

Ето какво се случило на девойката и мъдреца.

В това време царският син се приготвил за път и тръгнал много натъжен. Бързо препускал, обикалял царства и градове, разпитвал за абаносовия кон. Всички, които питал, се чудели и маели на въпросите му. Минало доста време, а той все не намирал ни коня, ни девойката.

Най-сетне решил да отиде в нейното царство, за да разбере дали нямат вест от нея. Заварил баща й много опечален от загубата на дъщеря си. Момъкът си тръгнал и се отправил към страната на римляните. Отседнал в един хан. Там няколко търговци разговаряли. Той дочул думите на един от тях: „Видях нещо чудно (и споменал името на града, където била девойката) и чух хората да говорят удивителни неща. Царят бил излязъл на лов заедно със свитата си и когато минавал през една поляна, срещнал един мъж, млада жена и кон от абаносово дърво. Човекът бил много грозен, жената много красива, а конят бил истинско чудо, чудо невиждано“.

Присъствуващите го попитали:

— Е, и какво направил царят с тях?

— Той попитал мъжа коя е тази жена. Онзи твърдял, че е жена му, дъщеря на чичо му, но младата жена отрекла това и го обвинила в лъжа и измама. Царят повярвал на думите й и наредил да набият измамника и да го хвърлят в затвора. А какво станало с коня, не знам.

Принцът се приближил до търговеца и го запитал много вежливо за името на града и на царя. Щом ги узнал, си легнал успокоен, а на следващото утро тръгнал към непознатия град. Когато стигнал до градските врати, стражите го спрели, за да го отведат при царя, защото обичаят в този град бил такъв: всеки чужденец, който влизал в него, трябвало да се яви пред царя и да му разкаже кой е, какво го води насам и какъв занаят има. Но случило се така, че точно тогава царят не приемал никого. Стражите отвели принца в затвора. Когато тъмничарите видели хубостта на момъка, те не се съгласили да го затворят, а го настанили при тях, вън от затвора. Вечеряли заедно, а после се разговорили. Те започнали да разпитват царския син от коя страна е. Той им отвърнал, че е от страната на кесарите. При тези думи тъмничарите се разсмели, а един от тях рекъл:

— Виждал съм всякакви хора и съм чувал какви ли не истории, но никога не съм виждал по-грозен и по-голям лъжец от персиеца, който лежи сега в нашия затвор.

— Какво разказва той? — попитал царският син.

— Твърди, че е мъдрец. Когато бил на лов, нашият цар го видял на една поляна. До него стояла една красавица със строен стан, пищна и съвършена, и един великолепен кон от абаносово дърво. Младата жена е при царя, който я обича, но тя е луда. Ако спътникът й беше наистина мъдрец, той би могъл да я излекува. Царят не жали нищо, за да й намери лек. Що се отнася до коня, той е в съкровищницата на царя. Всяка нощ грозният персиец се вайка на висок глас и не ни оставя да спим.

Царският син веднага намислил план, за да постигне целта си. Преди да си легнат, стражите заключили вратата на затвора. В това време мъдрецът започнал да плаче и да нарежда на персийски: „Ах, нещастният аз, каква беля си докарах! Какво направих с девойката и с царския син. Аз я отвлякох, но не постигнах целта си, защото тя беше предназначена за другиго“.

Царският син му заговорил:

— Докога ще плачеш? Мислиш ли, че си наказан по-жестоко от други?

Мъдрецът дошъл до него и му разказал своите мъки. На другата сутрин стражите отвели царския син при своя цар и му разказали, че е пристигнал вчера в техния град, когато вече не било разрешено да се влиза при него.

Царят разпитал гостенина откъде е, как се казва, какъв занаят има и как е дошъл в неговия град.

— Моето име на персийски означава гора. Аз съм от Персия и се занимавам с разни науки и най-вече с медицина — лекувам много болести и дори лудост, затова обикалям от град на град и от страна в страна, за да прибавя нещо към познанията си. Ако ми доведеш болни, ще ги излекувам — това е моят занаят.

Сърцето на царя се изпълнило с радост и той казал:

— О, уважаеми мъдрецо, ти пристигаш точно навреме. Аз имам нужда от човек като теб.

Царят му разказал историята на девойката и обещал, че ако успее да я излекува от лудостта й, ще му даде, каквото поиска.

— Аллах да те прослави — отговорил. — Опиши ми подробно в какво се изразява лудостта на девойката и откога е в това състояние.

Царят му разправил всичко: как намерил нея, персиеца и един кон, как хвърлил персиеца в затвора, а девойката довел в двореца си. Царският син попитал за коня от абанос, а царят му отвърнал, че го е заключил в покоите си.

„Най-добре ще е — си казал царският син — да видя първо коня. Ако той е невредим, ще постигна целта си. В противен случай трябва да измисля някоя хитрост, за да успея.“

— Царю честити — обърнал се той към царя, — трябва първо да видя този кон. Може да намеря нещо, което ще ми помогне да излекувам девойката.

— С удоволствие ще ти го покажа — отвърнал царят, хванал го за ръка и го въвел в помещението, където бил заключен конят.

Момъкът го огледал внимателно и видял, че е здрав и читав. Крайно доволен, той извикал:

— Да бъде вечна славата ти, царю! Аз още сега мога да видя девойката и моля аллах да ми помогне да я излекувам.

Царят го придружил до покоите на девойката. Когато царският син влязъл, той видял, че тя не е луда, а се преструва, за да не я докосва никой. Казал си: „Всичко ще се нареди добре, о, най-чаровна на света!“.

После се приближил до нея и започнал да й говори тихо, като й разкрил кой е. Девойката надала силен вик и изгубила съзнание от прекомерната радост, а царят помислил, че се е уплашила.

Царският син зашепнал на ухото й:

— О, най-чаровна на света, внимавай да не ни разкрият, потърпи още малко!

После се върнал при владетеля и му казал:

— Царю честити, имам лек за болестта на девойката. Тя вече е здрава. Влез при нея, поговори й тихо, обещай й да изпълниш всяко нейно желание, което ще й достави удоволствие, и ще получиш от нея онова, което искаш.

Царят, без да губи време, влязъл при нея. Когато го видяла, девойката станала, целунала земята пред него и го посрещнала много мило. Той останал много доволен и заповядал на робините да я заведат на баня и да й дадат най-скъпите дрехи и украшения.

Робините влезли и я поздравили. Тя отговорила на поздрава им по най-изискан начин. Сетне я завели на баня, облекли я в царски дрехи, а на врата й сложили бисерна огърлица. Тя заблестяла като пълна месечина. Влязла при царя, целунала земята пред него, а той, развълнуван, казал на царския син, който седял до него:

— Ти направи това чудо с божията благословия. Нека аллах те благослови и да благослови всички нас!

— Нейното оздравяване ще бъде пълно, ако ти и твоята свита излезете на същото място, където я намерихте. Идете с коня и девойката, за да убия духа, който отново може да се всели в нея — отвърнал царският син.

Царят сметнал за разумни думите на царския син и заповядал да отнесат абаносовия кон там, откъдето го взели. После тръгнал, придружен от голяма свита и многобройна армия, за същото място. По съвета на царския син девойката последвала на кон отдалеч царя и неговата армия. Когато всички пристигнали, принцът казал на царя:

— С твое разрешение сега ще запаля благовония и ще направя заклинания, за да забраня завинаги на духа да се върне тук. После ще яхна коня и ще сложа девойката на седлото зад мене. Конят ще тръгне към теб. Тогава всичко ще бъде наред и ти ще можеш да постъпиш с девойката, както намериш за добре.

Владетелят останал доволен от думите на мъдреца. Царският син направил всичко така, както го описал. Но когато се качил на коня и вързал здраво девойката зад себе си, той завъртял ръчката за излитане и конят се понесъл високо в небесата, докато се загубил от погледа на царя и неговата войска. Царят чакал до пладне да се върнат, но напразно. Той се отчаял и се разкаял жестоко, че така глупаво се е съгласил да му отнемат красивата девойка, но нямало какво да се прави и той заповядал на войската си да се върне в града.

Това е историята с царя.

А в това време царският син се отправил към града на баща си много щастлив и доволен. Спуснал се с коня на покрива на бащиния си дворец, свалил девойката, оставил я на сигурно място и отишъл да предупреди баща си и майка си. Когато им казал, че е намерил девойката, те много се зарадвали.

Това е историята с царския син, коня от абаносово дърво и девойката.

А какво станало с другия цар?

Той се върнал в своя град и заповядал да го оставят сам. Неговите везири се опитали да го разсеят и да го утешат. Те му казали:

— Този, който отвлече девойката, е магьосник. Да бъде благословен аллах, който те спаси от неговите магии и хитрости!

Те продължили в този дух, докато го успокоили.

А през това време царският син поканил всички граждани на празненство, което за всеобща радост траяло повече от месец. Той се оженил за девойката и те живели дълго в пълно щастие. Царят счупил коня от абаносово дърво, за да бъде сигурен, че синът му няма да лети вече никъде.

Царският син изпратил вест до бащата на девойката за тяхната сватба. Успокоил го, че дъщеря му е доволна и щастлива. Изпратил писмото със специален пратеник, който занесъл много подаръци и скъпоценности.

Пратеникът се отправил към град Сана в Йемен и връчил писмото и подаръците на царя. Когато прочел писмото, той останал много доволен, приел подаръците и на свой ред показал щедростта си, като приготвил прекрасни подаръци за царския син и ги изпратил по същия човек.

Пратеникът разказал на царския син, че царят на Сана е доволен, и му предал подаръците.

Това станало традиция: всяка година царският син изпращал на своя тъст писмо и подаръци.

Когато баща му починал, той седнал на трона и управлявал мъдро и справедливо страната си.

Така той прекарал живота си в щастие и наслада, докато дошла онази, която руши всичко, разделя влюбените и издига гробове.

Слава на живия, който държи в ръцете си богатството и властта.