Любовните приключения на младия Онс ал-Уджуд и Ал-Уард фи-л-Акмам

Разказват, че някога, в стари времена, живял един могъщ и славен владетел. Неговият везир Ибрахим имал прекрасна дъщеря, надарена с красота, рядко съвършенство, ум и благородство. Девойката обичала веселието, виното, хубавите стихове и историите, пълни с чудеса. Чарът й покорявал сърцата на всички. Поетът я възпял така:

Такава хубост е на почит

сред турци и посред араби.

Обичам я, че е разумна

и че за всичко разговаря.

„Защо поставяш този подлог

в родителен падеж?“ — ми казва.

Аз й отвръщам, че принасям

докрай живота си за нея,

и че от тоя ден нататък

обърнати са всички думи.

Девойката се казвала Ал-Уард фи-л-Акмам (Розова пъпка). Нарекли я така заради чара и красотата й. Владетелят на страната обичал много дъщерята на своя везир, защото била благородна и мила девойка и държал тя да присъствува на всички тържества, устройвани в двореца му. Всяка година в определен ден най-знатните хора от царството били канени за традиционната игра на топка.

И ето че веднъж, когато на този ден всички гости се събрали, Ал-Уард фи-л-Акмам седнала до един прозорец в двореца, за да следи играта. Докато наблюдавала играчите, между военните тя забелязала младеж с невиждана хубост, усмихнат и ведър. Младата девойка не можела да откъсне погледа си от него и на няколко пъти му хвърляла карамфили, но той все не я забелязвал. Ал-Уард фи-л-Акмам поискала да узнае кой е този младеж и попитала за името му.

— О, дъще моя — отвърнала дойката й, — за кого говориш, та те всички са с благородни осанки?

— Почакай един миг — й казала Ал-Уард фи-л-Акмам, — ще ти го покажа!

Като изрекла това, тя взела една ябълка и я хвърлила към младежа. Той вдигнал глава и видял дъщерята на везира на прозореца: грейнала като месечина върху небосклона. Преди да се опомни, сърцето му било вече пленено от любовта. И той промълвил:

Стрела ли тънка ме уцели,

или пък твоите зеници,

които, щом се ти показа,

сърцето ми плениха тихо?

И откъде дойде стрелата:

от някой лък на враговете

или от твоя бял прозорец?

Когато свършили игрите, Ал-Уард фи-л-Акмам научила от дойката, че младежът се казва Онс ал-Уджуд. Девойката кимнала и се отпуснала върху възглавниците на дивана силно развълнувана. После, въздишайки, заредила следните стихове:

Нарекли са те Онс ал-Уджуд.

Ах, няма по-достойно име,

и то ведно — добри обноски

и щедрост — Онс и Уджуд слива.

Приличаш точно на луната,

чиято светлина залива

вълшебно цялата вселена.

Единствен ти сред всички хора

си образ жив на красотата.

Сетне Ал-Уард фи-л-Акмам написала тези стихове на един лист, сложила го в копринена кесия, избродирана със сърма, и го скрила под възглавницата си. Но дойката я видяла, когато пъхнала кесийката под възглавницата, и поискала да узнае какво крие. Заприказвала девойката, докато тя задрямала, а след това взела листа и прочела стиховете. Разбрала, че младото момиче е влюбено в Онс-ал-Уджуд, и върнала листа на същото място, откъдето го била взела. А когато господарката й се събудила, обърнала се към нея с думите:

— О, моя господарке! Знаеш, че винаги съм ти давала умни съвети и винаги съм изпитвала най-нежни чувства към теб. Знай, че любовта е бурна страст. Когато е несподелена, тя може, да стопи и желязото, да поболее човека и да го остави нещастен за цял живот. Само онзи, който разкрие любовта си, може да избегне подобна участ.

След тези нейни думи Ал-Уард фи-л-Акмам попитала, дали няма лек срещу любовта?

— Да — отговорила дойката, — трябва да споделиш чувствата с любимия си.

— Но как да направя това? — запитала девойката.

— С писма, любовни обяснения, мили слова и чести поздрави. Те могат да съберат влюбените, да премахнат всякакви препятствия. Ако криеш нещо в сърцето си, о, господарке, сподели го с мене и аз ще пазя ревниво тайната ти, ще ти бъда в услуга първа и ще нося писмата ти.

Като чула думите й, Ал-Уард фи-л-Акмам била обзета от радост, но бързо овладяла чувствата си и замълчала, за да премисли.

Няма да споделям с никого чувствата си — си казала тя, нищо няма да кажа и на тази жена, докато не се уверя, че мога да й се доверя.

— О, господарке — подхванала отново дойката, — видях насън, че един човек идва към мен и ми казва: „Твоята господарка и Онс-ал-Уджуд са влюбени, помогни им! Предавай писмата им, закриляй любовта и техните тайни — ако направиш това, ще бъдеш щедро възнаградена“.

Щом чула съня й, Ал-Уард фи-л-Акмам попитала:

— Ще запазиш ли една тайна?

Дойката отвърнала:

— Може ли да не запазя тайна, която са ми поверили? Та аз имам благородно сърце!

Тогава девойката й дала писмото и й казала:

— Иди, предай го на Онс ал-Уджуд и ми донеси отговор!

Дойката взела писмото и веднага отишла при младежа. Целунала му ръка и след като най-любезно му изказала своите почитания, дала му писмото.

Онс Ал-Уджуд прочел стиховете и в отговор написал следното:

Задържам трепетния порив,

за да прикрия своя плам,

ала каквото и да правя,

пред всекиго ще се издам.

От черна сянка и печал

аллах да съхрани лицето,

върху което красотата

е сякаш най-красив воал:

лицето дивно, пред което

луната е като робиня,

а пък звездите по небето

не са звезди, а са слугини.

Ела и бог да те опази,

когато в път към мен поемеш.

Животът си ти давам с тази

надежда, че ще го приемеш!

Ела, да претвориш в рай моя свят,

не дойдеш ли — ще бъде ад!

Сетне сгънал писмото, целунал го и го предал на дойката с думите:

— Направи всичко, добра жено, за да спечелиш за мен сърцето на господарката си!

Тя обещала, взела писмото и побързала да се върне при Ал-Уард фи-л-Акмам, за да й го предаде. Девойката целунала писмото и след като го прочела, написала:

Ти, със сърце от мен пленено,

от красотата ми обзето,

почакай, може би ще вкусиш

на щастието питието!

Щом аз се уверя, че ти си

най-искрен в своята любов,

и твоето сърце изпрати

към мен горещия си зов,

навярно мигом ще се слеем,

че спусне ли нощта коси,

страстта ми като огън тлее

и няма кой да го гаси.

После Ал-Уард фи-л-Акмам сгънала листа със стиховете и го дала на дойката да го занесе. Тръгвайки, тя срещнала един слуга, който я попитал накъде се е запътила. Тя се смутила и отговорила, че отива на баня. Забързана към изхода, не забелязала как изпуснала посланието.

Да оставим сега дойката и да видим какво се случило с писмото.

Намерил го един евнух и веднага отишъл при везира, който седял на дивана пред харема си. Когато евнухът му показал писмото, намерено до вратата, везирът познал почерка на собствената си дъщеря. Забързал към съпругата си, майката на дъщеря му, а по лицето му се стичали сълзи, които мокрели брадата му. Когато жена му поискала да узнае причината за тия сълзи, той й показал писмото на дъщеря им до Онс ал-Уджуд. Тя също много се натъжила, но сдържала сълзите си и му казала, че трябва да се намери начин да се възпре любовното увлечение на дъщеря им и да се спаси неговата чест. Успокоен, везирът й поверил, че се страхува по две причини: първо, не очаквал от дъщеря си подобна страст, второ, ако султанът научел тази история, можел да им създаде много неприятности, тъй като изпитвал особена слабост към Ал-Уард фи-л-Акмам.

Везирът поискал съвет от жена си.

— Почакай — рекла му тя — да се помоля на аллах, за да ме научи какво да правя.

Тя се помолила и след като свършила молитвата, казала на мъжа си:

— Сред морето Ал-Кунуз се извисява непристъпна скала, наречена Осиротялата майка. Издигни на тази скала дворец за нашата дъщеря.

Везирът така и сторил. Той заповядал да построят на това място палат, където дъщеря му да живее със своята свита и слугините си. Дошли майсторите, везирът им съобщил желанието си и ги изпратил да построят непристъпен дворец — такъв, какъвто нямало втори на земята.

След като приготвили всичко и взели храна за цяла година, една нощ везирът, без да предупреди Ал-Уард фи-л-Акмам влязъл при нея и й заповядал да тръгне незабавно. Сърцето й усетило предстоящата раздяла. А като излязла и видяла всичко, приготвено за пътя, тя се обляла в горчиви сълзи и написала следните стихове на вратата, за да разкрие на Онс ал-Уджуд своята любовна мъка, която карала дори скалата да потрепери:

О, дом, заклевам те в аллах!

Когато дойде утре рано

любимият с привет сърдечен,

предай му моя нежен поздрав!

Посоката е неизвестна,

не знам къде ме водят бързо.

Прокобна птица чух да пее

в нощта — бе жалка песента й —

за моята съдба жестока.

„Ах, щом обичаш, как е тежка

раздялата“ — звучеше тъжно.

А всички чаши бяха пълни

с горчилки и аз пих до дъно.

Без избор, разредих смирено

със благородство питието,

но нямаше за мен отплата.

Щом завършила тези редове, Ал-Уард фи-л-Акмам възседнала коня си и керванът потеглил. Преминали през пустини и долини, хълмове и равнини и стигнали до морето Ал-Кунуз. Вдигнали шатри на брега и построили голяма лодка, на която натоварили девойката и цялата й свита. Преди да тръгнат, хората, които придружавали Ал-Уард фи-л-Акмам, получили заповед от везира: щом пристигнат на скалата и оставят там дъщеря му и свитата й, да се върнат и да потопят лодката. Те точно изпълнили наредбата на везира и се върнали дълбоко нажалени.

Но какво правел Онс ал-Уджуд, докато ставало всичко това?

След като се събудил сутринта и прочел обичайната си молитва, той се метнал на коня, за да изпълни задълженията си към султана. Както обикновено, минал покрай портата на везира, като се надявал да зърне някого от хората му. Ала погледът му попаднал на написаното от Ал-Уард фи-л-Акмам, в душата му сякаш запламтял огън и той изпаднал в несвяст. Когато дошъл на себе си, той се върнал вкъщи, но не можел да намери минута спокойствие, изгарян от неизвестността. Нощта паднала, без да му донесе успокоение. Измъчван от тревожни мисли и силен душевен смут, той се преоблякъл и обзет от безпокойство, излязъл посред нощ, бродейки безцелно. Остатъка от нощта и част от деня прекарал извън града, докато слънцето станало толкова силно, че земята се нажежила и той почувствувал нетърпима жажда. Огледал се наоколо, забелязал едно дърво, под което извирало ручейче, и седнал на сянка. Пийнал вода, но тя му се сторила безвкусна. Лицето на младия момък било загрижено и посърнало, краката му — подути от умора. Заплакал горчиво с обилни сълзи и изрекъл следните слова:

На милата от любовта

младежът влюбен се опива.

По-силно ли пламти страстта

и той живее с по-щастлива

душа, погубен от любов,

горещ и трескав, с остра жажда,

сам под небесния покров,

без нищо да му се услажда.

И чудно как живее той

далеч от своята любима…

 

Сълзите ми като порой

текат, без дъжд над мен да има,

че аз, не знам кога и как,

дали е предопределено,

любимата да видя пак

без скръб в сърцето наранено.

Докато редял тези слова, Онс ал-Уджуд толкова плакал, че намокрил земята със сълзи. После станал и се отдалечил от това място. Вървял напосоки из пустинята, когато изведнъж забелязал, че към него идва лъв — гъста грива покривала врата му, главата му била голяма като кубе, челюстите му — по-широки от врата, а зъбите — като бивни на слон. Онс ал-Уджуд помислил, че това е краят му, и се обърнал в посока към Мека, за да се помоли. Произнесъл молитва съгласно вярата, която изповядвал, и се приготвил да умре. Но тогава си спомнил, че бил чел някъде колко лесно е да се укроти лъв — това благородно животно било много чувствително към ласкавите и сърдечни думи. И младежът занареждал: „О, лъв на долините и горите! О, храбър лъв, баща на храбрите, цар на животните, аз съм един злочест влюбен, жертва на любовта и раздялата. Загубих разума си от момента, в който бях разделен от своята любима“.

Лъвът като че ли разбрал умолителните му думи: отдръпнал се, седнал на задните си лапи и вдигнал глава към младежа.

Като видял какво направил лъвът, Онс ал-Уджуд произнесъл следните стихове:

Лъв, от пустинята безкрайна,

кажи, дали ще ме убиеш,

преди да съм намерил тази,

която окова с верига

сърцето ми опиянено?

Не съм за теб изгодна плячка —

скръбта по тази, що обичам,

ме изсуши като тръстика.

Раздялата със мойта мила

саван мъртвешки е над мене.

Не ме убивай, не доставяй

ликуване на враговете!

Нещастен влюбен съм и бедно,

сърцето ми във сълзи плува.

А през нощта скръбта ме гложде

и аз забравям, че живея.

Когато той произнесъл тези стихове, лъвът се изправил и се насочил кротко към него с насълзени очи. Близнал го с език и му дал да разбере, че трябва да го последва. Онс ал-Уджуд тръгнал след него. Изкачили един планински хребет и след това се спуснали към равнината. Скоро младежът забелязал следи от керван и разбрал, че оттук е минал керванът, който е отвел неговата любима. Там лъвът го оставил и тръгнал по своя път. Онс ал-Уджуд вървял дни и нощи по пресните следи, докато стигнал до брега на развълнувано море. Там следите свършвали и той се досетил, че керванът е продължил по море. Изгубил всякаква надежда да намери любимата си, той заридал неудържимо и изрекъл думите:

Далече тя е, но не мога

да бъда повече без нея.

Как през морето да премина?

Как да смиря и любовта си,

която моя сън убива?

Откакто тръгнах от дома си,

откакто ти потъна в огън —

ах, колко пламъците парят?

Текат като Ефрат сълзите,

от дъжд проливен по-обилни,

по-силни даже и от буря.

И сякаш вече нямам клепки,

дори сърцето ми догаря.

Желанието ме превърна

на пленник, другото избяга.

За своята любов към нея

докрай живота си рискувах:

но да рискуваш всичко свое

най-малката беда това е.

Дано аллах да не наказва

очите, пълни с хубостта й,

по-прелестна и от луната.

Като от гръм аз бях съборен,

когато нейните зеници

уцелиха у мен сърцето.

Плени ме тя със свойто плавно

и дивно тяло — сякаш клонка

от пролетна върба крайречна.

Ах, как пак искам да я видя!

И да усетя тази радост —

за помощ моля аз съдбата,

напук на мъките горчиви.

Скръбта дойде от любовта ми.

А пламъкът, обвил сърцето,

от погледа й чуден идва.

От силно вълнение и отчаяние момъкът паднал в безсъзнание и дълго лежал безчувствен. Когато отново дошъл на себе си, Онс ал-Уджуд се огледал на всички страни, но не видял никого в пустинята.

Тъй като се страхувал от диви зверове, той се изкачил на един висок връх. Едва стигнал там, и чул човешки глас. Ослушал се и разбрал, че това е отшелник, един от ония, които живеят в пещерите. На висок глас той се прощавал със света, за да се посвети в служба на бога. Онс ал-Уджуд извикал, но не получил отговор. Въздъхнал дълбоко и произнесъл следните стихове:

Как мога до целта да стигна,

да се успокои душата

от болката и от тъгата?

Сърцето ми се състарява

от мъката, ще побелея.

И в любовта, подобно клада,

не чувам дума за утеха!

Не снема никой от сърцето

ранено бремето на злото!

Какви непоносими мъки

ми носят трепетните чувства!

Дали съдбата ме наказва?

О, милост имайте към този

отчаян влюбен, пил до дъно

от чашата на самотата!

Гори той целият сред огън!

Раздялата отне умът му.

Какъв ужасен ден бе този,

когато зърнах на вратата

горчиво-сладките й думи!

Със сълзи напоих земята,

открит за близки и за чужди

Отшелнико, ти май си вкусил

на любовта от питието

и то ума ти е отнело!

Ще страдам, ала ще достигна

целта, сияеща пред мене,

и после ще забравя всичко.

Когато Онс ал-Уджуд свършил, отшелникът възкликнал:

— Милост!

Младежът влязъл в пещерата и го поздравил, той отвърнал на поздрава му и го запитал кой е и какво го води по тия места. Онс ал-Уджуд разказал цялата си история, която силно натъжила отшелника и той заплакал. После казал.

— О, Онс ал-Уджуд! Ето вече двадесет години, откакто съм тук, и никого не съм видял през това време, но вчера чух плач и викове. Като погледнах натам, откъдето идваше врявата, видях няколко шатри на брега на морето и много хора. Те направиха лодка, качиха се на нея и се изгубиха в морето. Малко след това лодката се върна само с няколко души. Мисля, че търсиш тези, които не се върнаха с лодката. Скръбта ти е много голяма, но няма на света влюбен, който да не е страдал. И отшелникът продължил:

Ти, Онс ал-Уджуд, навярно мислиш,

че ми е леко на сърцето,

но аз от младини усетих

жарта на любовта и зноя,

на нейното непостоянство.

Ако попиташ, ще ти кажат,

че станах със това известен.

Изпих до дъно двете чаши

на болката и на тъгата.

И тялото ми заприлича —

стопено — на пустинна сянка.

Бях силен някога но вече

търпението ме напуска

от погледи като ножове,

забити в слабото ми тяло.

Не се надявай, че без мъка

любимата ще притежаваш.

Пустинята два края има.

Забравата е забранена

за влюбените като ерес.

След тези стихове отшелникът целунал Онс ал-Уджуд. И двамата заплакали толкова силно, че планината заехтяла, а те паднали в несвяст. Когато дошли на себе си, се заклели в името на всевишния да бъдат братя. Отшелникът обещал на Онс ал-Уджуд да се моли през нощта на аллах, за да го научи какво може да направи. Младият човек се съгласил.

А сега да се върнем към Ал-Уард фи-л-Акмам. Хората, които трябвало да я водят, стигнали до скалата и влезли в двореца. Като огледала новото си жилище и наредбата му, девойката започнала да плаче и да нарежда:

Тук може царствено да се живее,

но моя скъп любим къде е?

Тя забелязала, че на острова има много птици, и заповядала на един слуга да опъне мрежа, за да хване няколко и да ги сложи в клетки вътре в двореца.

Ал-Уард фи-л-Акмам застанала до прозореца на двореца и си спомнила за преживяното от нея. Това я натъжило и тя заридала:

На мъката ми пада здрача,

но на кого да се оплача,

че в огън тлея сам-сама,

далеч от близки и дома?

От безподобната раздяла

изсъхнах като вейка бяла.

Къде са милите очи,

в които моя свян личи,

да видят колко съм нещастна?

А истината ми е ясна:

На моя мил любим напук,

доведоха ме бързо тук.

И сякаш вече съм под иго.

О, мое слънце, поздрави го.

Пред него — цял от светлина —

какво е пълната луна,

на първата зора в светлика!

По-гъвкав е и от тръстика.

И мигар има в тоя свят

такъв ухаен розов цвят?

Той може с устни да разхлажда

жарта, да утолява жажда.

Как мога да не мисля аз

за него — щом е всеки час

в сърцето ми и в паметта ми,

в деня и във нощта, в скръбта ми!

Сенките на нощта разпрострели плаща си върху Ал-Уард фи-л-Акмам, желанието й се разпалило още по-силно, споменът за нещастията й оживял…

А сега да оставим Ал Уард фи-л-Акмам да реди своите жалби и да видим какво прави Онс ал-Уджуд.

Отшелникът го накарал да слезе в долината и да му донесе лико от палми. От него изплел въже и направил нещо като кош.

— В тази долина — казал отшелникът на Онс ал-Уджуд — растат кратуни. Корените им изсъхват, когато кратуните са достатъчно големи. Слез, напълни с тях коша, сетне го пусни във водата, а ти се качи върху него и се остави да те носи навътре в морето. Може би така ще стигнеш целта на твоето желание. Рискувай — който не рискува, не постига нищо!

— Ще изпълня всичко — отговорил Онс ал-Уджуд и тръгнал веднага. Отшелникът му пожелал добър път.

Без да спира, младежът пребродил долината и направил така, както му казал отшелникът.

Вятърът бързо понесъл лекия кош и той скоро се изгубил навътре в морето. Плавал в развълнуваното море три дни — ту на гребена на вълните, ту дълбоко в бездните им. След като изпитал страхотиите на морето, съдбата го запратила върху брега, на скалата. Той скочил като малка безгрижна птичка — гладен и жаден. Огледал се и видял много извори с кристалночиста вода, а също така храсти и дървета, отрупани с плодове, по клоните на които пеели птички. Уталожил глада си с плодове, а жаждата — с вода от изворчетата и тръгнал да разгледа острова. Забелязал, че нещо се белее надалеч, и поискал да узнае какво е то. Когато се приближил, видял, че това е красив, но недостъпен дворец. Онс ал-Уджуд се изправил пред заключената врата и зачакал — три дни никой не я отворил, чак на четвъртия ден излязъл един евнух и попитал младежа кой е и какво търси на това пусто място.

— Аз идвам от Исфахан — отговорил Онс ал-Уджуд, — пътувах по море със стоката си, но корабът се разби и вълните ме изхвърлиха на брега на този остров.

— Ах! — извикал евнухът и го разцелувал със сълзи на очи. — Аллах да те пази, о, мой достойни приятелю! Исфахан е и моя родина. В този град живее една братовчедка, която обичах от детинство и към която бях нежно привързан. Но, уви! Един ден ни нападнаха някакви бандити и ни плениха. Мене ме осакатиха и ме продадоха като евнух. Така бях осъден на жалко съществуване.

После приветствувал Онс ал-Уджуд с добре дошъл и го поканил в градината на двореца. Вниманието на младежа било привлечено от голям басейн, обграден от всички страни от дървета и храсти, по клоните на които висели сребърни кафези със златни вратички. Птичките, затворени в кафезите, чуруликали и възхвалявали всевишния.

Когато приближил до първата клетка, Онс ал-Уджуд видял една гугутка, която запяла още по-силно и като че ли викала: „О, милостиви боже!“.

Младежът въздъхнал и прошепнал:

Гугутке моя, като мене

и ти ли чезнеш в любовта си?

Спомни си божието име

и нека то над теб отекне.

Ах, трелите, които лееш,

дали са викове на радост,

или сърцето вече плаче?

Дали това е лумнал пламък

след нечовешката раздяла,

или — сама — си залиняла?

Дали — привързана до вчера —

сега не притежаваш нищо?

И твоя неспокоен трепет

крещи, че нещо те измъчва.

Дано и бог от скръб и мъка

запази моята любима!

И мислите ми все към нея

до моя сетен дъх да тичат!

Щом изрекъл тези стихове, Онс ал-Уджуд заплакал и от силната сърдечна мъка загубил съзнание. Когато дошъл на себе си, отишъл до втората клетка и видял, че в нея е затворен гълъб. Щом го видял, гълъбът загукал, сякаш говорел: „О, всевечни, милост!“. Онс ал-Уджуд въздъхнал дълбоко и произнесъл следните стихове:

Една гугутка чух да плаче:

„О, вековечни, мойта мъка

се моли тук да имаш милост!“

И аз те моля — събери ни

с любимата ми, мили боже!

Ах, образът й колко пъти

със страстни устни ме намери

и моя огън се разпали.

Така гори сърцето младо,

че тялото ми нощем тлее.

Текат червените ми мисли,

подобно кръв, върху страните,

но мога пак да се провикна:

Човек е силен, щом умее

най-тежкото да превъзмогне!

Затуй понасям търпеливо

предначертаното от свода.

Когато с божията помощ

дочакам моята любима,

приют — с богатството си цяло —

за влюбените ще направя;

С ръка от клетките затвори

и птиците навред ще пусна.

А радостта ми ще изтрие

в сърцето всяка стара мъка.

После Онс ал-Уджуд се приближил до третата клетка и видял, че в нея е затворен хезар^[1], който тозчас зачуруликал. Като следвал птичата мелодия, младежът запял:

Повтарям: сладките мелодии

на птицата ме очароват:

така звучи гласът на влюбен,

страстта когато го терзае.

За влюбените милост, боже —

нощта за тях е като унес

в желанието на сърцата!

В тях огънят е толкоз силен,

че нощите зора не чакат,

ни сън клепачите жадуват.

Когато в нея аз се влюбих,

страстта ме окова с вериги,

от сълзите ми изковани.

И аз горя сега далече

от моята любима, с празна

съкровищница на душата.

Ако съдбата справедлива

ме събере отново с нея —

ще съблека аз свойта дреха

да види милата тогава

какво направи с мойто тяло

раздялата и самотата.

Щом Онс ал-Уджуд свършил, той се приближил до четвъртата клетка и съзрял в нея славей. Като видял младежа, славеят извисил печално глас. Песента му потопила Онс ал-Уджуд в дълбока скръб и той изрекъл:

О, славей, твоите мелодии

пленяват влюбените сутрин

и няма нужда да се чуват

тогава сладкозвучни струни.

Онс ал-Уджуд от обич плаче

и тази обич го погубва.

Хармония извира чудна

от песните, които чувам.

И камъните се стопяват,

желязото — и то омеква.

Долавям в звуците вълшебни

дъха на цъфнали поляни.

И аромати ме упойват,

когато сутрин чувам птици.

Като поток текат сълзите

от мисълта за любовта ми,

нощта за мен на пещ прилича.

Дай, боже, щастие на всеки

да види своята любима,

че по сърдечните пътеки

безсъние и мъка има!

След като свършил и тези стихове, Онс ал-Уджуд направил няколко крачки и видял една прекрасна клетка, много по-хубава от другите. В нея бил затворен див гълъб, известен със своите страстни и жални гукания. На шията си имал чудно красив наниз от перли. Младежът забелязал, че гълъбът седи в клетката си замислен и тъжен. Онс ал-Уджуд заплакал от жалост и му заговорил:

Ти, брат на влюбените, гълъб див,

чуй моя поздрав доверчив!

Обичам нежната газела,

към мене поглед-сабя свела,

макар че нейната любов

ме къса с жадния си зов.

Сънят и радостта за мене

изглеждат вече забранени.

Покой какво е — аз не знам.

Страстта разгаря своя плам,

трепти у мен неотразима,

далеч от моята любима.

И накъде аз бях поел,

когато тя е мойта цел!

Докато Онс ал-Уджуд редял тези стихове, гълъбът излязъл от своя унес и тъжно загукал. Неговите песни, изпълнени със скръб, били толкова изразителни, сякаш казвал:

Любимата ми чудни песни

редеше върху храст пустинен.

И те звучаха по-чудесни

дори от звуците на флейта.

Ала един ловец я хвана

и тя, затворена, извика:

„Ах, колко хубаво ще бъде,

ако напусна аз капана!“

Сетне Онс ал-Уджуд се обърнал към приятеля си от Исфахан и го попитал чий е този дворец, кой го е строил и кой живее в него. Евнухът отговорил, че везирът на един султан го е построил за дъщеря си, за да я затвори в него заедно с прислугата й, тъй като се страхувал от пороците на времето и от капризите на съдбата. Вратата на замъка се отваряла един път в годината — в деня, в който носели провизиите.

След всичко, което чул от евнуха, Онс ал-Уджуд си казал: „Ето ме близо до целта на моите желания, но, изглежда, че трябва да чакам дълго!“.

Да оставим сега Онс ал-Уджуд и да се върнем при Ал-Уард фи-л Акмам.

Младата девойка не изпитвала вече удоволствие нито от гозбите, нито от напитките; тя забравила сладостта на почивката и съня. Нейните желания, страстта и любовният плам все повече и повече се разгаряли. Била пребродила целия палат, но никъде не намерила изход. Обляна в сълзи, тя занареждала следните стихове:

Без моя мил любим далече

затвориха ме безсърдечно.

Ала по-силно любовта ми

се разгоря, макар самотна.

Затвориха ме в тоя замък

върху скала, посред морето.

Но аз не мога да забравя

това, което в мен живее.

От погледа ми сякаш идва

скръбта безкрайна на сърцето.

Подир деня нощта минава,

а моя ум потъва в мисли

за него — спътници приятни

на мойта самота и мъка.

Дали — след всичко — ще дочакам

на мойто щастие звездата?

Като помислила, Ал-Уард фи-л Акмам взела едно здраво платно, изработено в Баалбак, и по него се спуснала на земята. Тя била с най-хубавите си дрехи, а на шията й блестяла прекрасна огърлица от най-скъпи камъни. Девойката тръгнала по пустата долина и стигнала до брега на морето, където забелязала рибарска лодка. Вятърът я бил изхвърлил на този див бряг. Изплашен от появата й, рибарят понечил да се отдалечи, но тя замахала с ръце и завикала:

Рибарю, миг не се страхувай,

човек и аз съм като тебе!

Чуй моята молба и всичко,

което преживях до днеска.

Смили се ти, и да те пази

от пламъка любовен свода,

ако съгледаш тук любима,

която изтерзана бяга.

Един младеж обичам жадно,

и хубостта му надминава

по блясък даже и луната.

Газелата би промълвила:

„Робиня съм ти и признавам

пред теб нищожеството свое!“

Рибарю, ако ми помогнеш

да се намерим — за награда

ще имаш злато и елмази,

и току-що открити перли.

Рибарят не останал безучастен към молбата на девойката. Въздъхнал и си спомнил своите мъки на младини, когато бил жертва на любовна страст, а желанията го измъчвали и огънят на страстта го изгарял.

Рибарят се приближил до брега и казал на девойката да се качи в лодката, за да я отведе там, където желае. Ал-Уард фи-л Акмам скочила при него и те се отправили в открито море. Едва се били отдалечили от брега и задухал силен вятър, който ги понесъл, и скоро брегът изчезнал от погледа им. Рибарят вече не знаел в каква посока се движат. Вятърът духал цели три дни, а на четвъртия с божията помощ лодката заседнала на суша близо до един град.

В този град царувал могъщ султан на име Дирбас. Точно тогава той седял на прозореца на двореца си заедно с дъщеря си и гледал към морето. Веднага забелязал рибарската лодка, която заседнала на брега. Загледал се и видял в нея едно много красиво момиче, хубаво като ясна месечина на небосвода. Тя носела на ушите си много скъпи обици с големи рубини, а на шията си наниз от редки скъпоценни камъни. Тези украшения издавали произхода й и султанът разбрал, че е дъщеря на могъщ господар. Той забързал към момичето, което спяло в лодката, и го събудил. Попитал го откъде идва, чия дъщеря е и какво я води насам. Тя отвърнала, че е дъщеря на везира на султан Шамлих-Ибрахим и разказала какво я довело по тези места. После описала на султана цялата си история от край до край, без да крие нищо.

Като чул всичко, султанът разбрал, че девойката е обзета от силна любов и страст. Развълнуван и изпълнен със състрадание към нея, той й казал да не се страхува и да не плаче повече, защото е стигнала целта си и ще получи онова, което желае:

Девойко знатна, ще постигнеш

целта си. И ще ти помогна

любимия си да намериш.

Сам пих от чашата горчива

на любовта. Днес съжалявам

достигналите тази чаша.

После султанът повикал своя везир и му заповядал да вземе много скъпи подаръци на султан Шамлих.

— Внимавай — заръчал му той, — не забравяй да доведеш със себе си един момък на име Онс ал-Уджуд, който се намира в двореца. Кажи на султана, при когото те пращам, че желая да се сродя с него, като омъжа дъщеря си за Онс ал-Уджуд, човек от неговата свита. Ще кажеш още, че младежът трябва да дойде с тебе, за да се извършат церемониите по брака в царството на бащата на принцесата.

Султан Дирбас написал писмо до султан Шамлих в същия дух и го предал на везира, като му повторил настоятелно, че не бива да се връща без Онс ал-Уджуд. Даже го заплашил, че ако не му доведе младежа ще трябва да се прости с везирството.

— Слушам и изпълнявам! — отговорил везирът и веднага тръгнал на път с подаръците. Когато стигнал в престолния град, той се представил на султан Шамлих и му предал приветствията и подаръците на своя господар. Султанът прочел писмото и заплакал: „Къде е Онс ал-Уджуд? Той изчезна и никой не знае къде е. Върни ми го и аз ще ти дам два пъти по-големи подаръци от тия, които ми носиш“. После продължил:

Върнете ми юнака славен,

не искам злато аз и перли!

За мене той е пълен месец,

изгрял на небосвода ясен.

По ум и по сърце със него

не може никой да се мери.

По-гъвкав и от върбов клон е

и е внимателен към всеки.

Но със какво го аз сравнявам —

той със сърцето си омайва.

Затуй от крехката му възраст

аз го дарявах със милувки.

Сега сърцето ми е свито

и разумът ми е помътен.

Султанът се обърнал към везира и му казал:

— Предай на твоя господар, че Онс ал-Уджуд е изчезнал от една година и че аз не знам къде е отишъл и какво е станало с него.

— О, господарю — рекъл везирът, — преди да тръгна насам, султан Дирбас ми поръча да не се връщам без Онс ал-Уджуд, в противен случай щял да ме снеме от моя пост и щял да ми забрани да вляза в столицата му.

— Добре — казал султан Шамлих, — аз ще ти помогна. Ще заповядам на моя везир да вземе хора и да те придружи, за да търсите заедно Онс ал-Уджуд.

Ибрахим, везирът на султан Шамлих, тръгнал заедно с везира на султан Дирбас, за да дирят Онс ал-Уджуд. Те спирали навсякъде, разпитвали бедуини и пътници дали не са виждали един младеж на име Онс ал-Уджуд и описвали външността му. Но всички отговаряли, че не са го виждали. Везирите продължили да търсят, питали и разпитвали навред по села и градове, по долини и планини, из равнини и пустини и така стигнали до брега на морето. Там се качили на един кораб, който ги отвел до скалата „Осиротялата майка“. Везирът на султан Дирбас останал учуден, че скалата носи такова име, и попитал спътника си откъде идва то. Тогава везирът Ибрахим му разказал следната история:

— Някога, много отдавна, една фея от рода на китайските духове стъпила на този остров. Тя била безумно влюбена в един смъртен. Тъй като се страхувала от отмъщението на своя род, тя търсела уединено място, където да скрие своя любим. Така стигнала до тази скала, където не бил стъпвал нито смъртен, нито дух и никой освен феята не знаел пътя до нея. След като намерила това място, тя отвлякла своя любим и го скрила там. Всеки ден, без никой да разбере, тя идвала при него. Това продължило години наред и от тази любов феята родила много деца. Търговците, които плавали по море и минавали близо до скалата, дочували някакъв детски плач, който много им приличал на плача на майка, загубила рожбата си. Те си казвали, че там сигурно има някоя майка, която е загубила детето си.

Тази легенда удивила везира на султан Дирбас. После двамата продължили своя път и стигнали до двореца, построен за Ал-Уард фи-л Акмам. Почукали на вратата и евнухът им отворил. Той познал веднага везира Ибрахим и му целунал ръка. Когато влезли в двореца, Ибрахим забелязал сред евнусите един много измъчен и дрипав човек. Това бил Онс ал-Уджуд.

— Откъде е дошъл този човек? — попитал везирът.

Отговорили му, че това е един беден търговец, който претърпял корабокрушение и изгубил всичко, но успял да спаси живота си.

Везирът не се заинтересувал повече от него. Поискал да види дъщеря си, но от нея нямало и следа. Младите й прислужнички казали, че не знаят по какъв начин е избягала тяхната господарка, но вече от доста време е изчезнала от двореца.

Като чул това, везирът се натъжил много. И в отчаяние извикал: „О, това, което бог е решил, никой не може да промени! Никой не може да избегне съдбата си!“.

Ибрахим тръгнал да огледа двореца, за да разбере как е успяла да избяга дъщеря му. Стигнал до прозореца, на който висяло въжето, направено от здраво платно, стигащо чак до земята. Тогава разбрал, че дъщеря му, обзета от безумието на любовта, е тръгнала където й видят очите. На прозореца били кацнали две птици — врана и бухал. Предчувствувайки лоши новини, Ибрахим промълвил:

Дойдох във този дом, където

живее тази, що обичам,

за да изплача свойта мъка.

Но никого тук не намерих,

освен две най-зловещи птици.

И те ме карат да си мисля,

че бях аз най-жесток към тези,

които нежно се обичаха.

Везирът накарал евнусите да претърсят отново навсякъде, но напразно. От господарката им нямало и следа.

А сега да оставим диренето на Ал-Уард фи-л-Акмам и да се върнем към Онс ал-Уджуд.

Когато младежът се убедил, че Ал-Уард фи-л Акмам е напуснала двореца, той надал отчаян вик и изгубил съзнание. Дълго останал така и всички помислили, че е изпаднал в религиозен екстаз.

Всяка надежда да намерят Онс ал-Уджуд изчезнала, а сърцето на везира Ибрахим било жестоко наранено и от загубата на дъщеря му. Въпреки неуспеха си везирът на султан Дирбас поискал да се върне в родината си. Когато се разделял с Ибрахим, той го помолил да му позволи да отведе със себе си бедния търговец. За него се говорело, че е свят човек, и везирът се надявал да умилостиви господаря си, като доведе в двореца му един светец.

— Прави, каквото желаеш! — отговорил Ибрахим.

Двамата везири се разделили и всеки поел пътя към своята страна.

Везирът на султан Дирбас отвел със себе си Онс ал-Уджуд, който още не бил дошъл в съзнание. Пътували три дни и три нощи, но Онс ал-Уджуд бил поставен на гърба на едно муле и не усещал нищо. Когато се свестил, веднага попитал къде се намира. Обяснили му, че е с кервана на везира на султан Дирбас. Сетне съобщили на везира, че младежът е дошъл в съзнание. Везирът му изпратил розова вода и захар. Дали му да пие и той се съвзел. Керванът не спрял нито веднъж, докато не стигнал столицата на султан Дирбас. Тогава пратили вест на султана, че са пристигнали, но той им отговорил да не се явяват пред очите му, ако не водят Онс ал-Уджуд. Заповедта на султана наскърбила дълбоко неговия везир. Той не знаел, че младежът, който е довел, е Онс ал-Уджуд, а Онс ал-Уджуд дори не предполагал, че везирът търси него.

Везирът казал на глас:

— Наистина аз не изпълних задачата, с която ме натовари моят господар, затова ми забранява да се върна в столицата.

— А каква беше тази задача? — попитал младежът.

Везирът му разказал всичко. Тогава Онс ал-Уджуд го успокоил и го помолил да го заведе при султана. Тъй като той се наема да му намери младежа на име Онс ал-Уджуд.

Везирът се зарадвал и побързал да го отведе при султана. Когато се явили при него, той веднага попитал:

— Къде е Онс ал-Уджуд?

— О, господарю — отговорил младежът, — аз знам къде се намира този човек, но първо кажи какво искаш от него и аз веднага ще го доведа.

— Съгласен съм — отвърнал султанът, — но трябва да останем насаме.

Свитата се оттеглила и султанът разказал всичко на младия човек.

— Дай ми скъпи дрехи — казал младежът — и ти ще видиш пред тебе Онс ал-Уджуд!

Султанът заповядал да му донесат великолепни дрехи и когато младежът се преоблякъл, извикал:

Аз съм Онс ал-Уджуд, този,

в който споменът живее

за любимата му скъпа.

Тя в сърцето ми стопява

чувството на самотата

Тогава султан Дирбас рекъл:

— Вашата любов е взаимна и искрена — вие сте като две блестящи звезди на небосвода на красотата. Историята ви е необикновена, вашите приключения — удивителни. — И той разказал какво се случило с Ал-Уард фи-л Акмам от момента, в който тя напуснала двореца.

— Но къде е тя, о, царю на всички времена? — извикал младежът.

— Сега е при мен — отговорил султанът и заповядал да доведат един кадия и свидетели, за да сключат брачния договор между Онс ал-Уджуд и Ал-Уард фи-л-Акмам.

Всичко станало, както казал султанът. Той обсипал с почести и внимание младоженците и ги дарил със скъпи дарове. Изпроводил при султан Шамлих пратеник, за да му разкаже какво се е случило с двамата влюбени. Султанът много се зарадвал и поискал да му доведат младите веднага, за да отпразнуват сватбата в неговия дворец.

Когато получил посланието, султан Дирбас изпратил тържествено двамата влюбени. Денят на сватбата им бил прекрасен и незабравим. Султан Шамлих свикал всички музиканти от царството и устроил богато угощение, раздавал дрехи и пари. Увеселението траяло три дни. Когато Онс ал-Уджуд и Ал-Уард фи-л-Акмам влезли в брачната стая, те се целунали, а от очите им закапали сълзи от радост и щастие. Ал-Уард фи-л-Акмам възкликнала:

Радостта смени тъгата,

ето ни събрани вече.

Нежният зефир изпълни

с нови трепети сърцата.

Жаждата да те намеря

звънна с чудните си струни.

Не мислете, че от мъка

плачем в светлината лунна.

Радостта от нас извира

след търпението дълго.

Ах, след колко дни и нощи

някой някого намира.

И студените ножове

на скръбта — блестят далече.

Час един със теб ми стига

мъките си да забравим,

мъките, с които бавно

стават сребърни косите.

Двамата млади се хвърлили в прегръдките си и останали така, докато не изпаднали в несвяст от щастие.

Когато дошли на себе си, Онс ал-Уджуд запял:

Щом се влюбените срещнат,

стават нощите прекрасни.

Тук завинаги събрани,

чезнат тежките вериги

на скръбта и самотата.

Бе със гръб към нас съдбата,

но сега е благосклонна.

И се веят знамената

на щастливата ни младост.

Плакахме с копнеж и мъка

в нощите непоносими.

Днес, любима, да забравим

всичко минало и нека

бог с воал да го покрие!

Колко сладък е животът!

С плам, любима, ме изпълваш!

После младите съпрузи се прегърнали отново и се отдали на сладостта на брака. Те рецитирали стихове, разказвали си различни истории и забавни случки, докато потънали в морето на любовта.

Радостта, щастието и насладата, които изпитвали, били толкова силни, че изминали седем дни, без да забележат смяната на дните и нощите. Те се слели за тях в един ден и когато музикантите известили настъпването на осмия ден, Ал-Уард фи-л-Акмам се удивила и изрекла:

Напук на врагове и близки,

най-после своя блян постигнах.

И се отдадохме на ласки

върху брокат и въз коприна,

над чуден трон от скъпа кожа

и пух от екзотични птици.

От устните ти, мой любими,

се упоих като от вино.

И нямаше кой да усети

как седем дни се извървяха.

А Онс ал-Уджуд я обсипал с целувки и запял:

О, ден щастлив, ден благодатен!

Любимата ми ме изтръгна

от мойта скръб и ме омая

със сладостта на свойто тяло,

със чара си ме омагьоса,

със сладки сокове изпълни

диханието на сърцето.

Нектарът, който ми поднесе,

към други светове ме грабна.

И ние радостни поехме

като по пътища неземни.

От щастие опиянени

не виждахме как бягат дните.

Ах, как е радостта голяма,

когато с теб сме само двама.

Сетне младоженците излезли от стаята си и раздали на хората пари, дрехи и други подаръци. Ал-Уард фи-л Акмам наредила да опразнят баните за тях и се обърнала към Онс ал-Уджуд:

Ти, който моето сърце открадна

и за чиято обич аз съм жадна,

ела, да бъдем двама като в рай,

че радостите земни имат край.

Тогава всяка мъка за какво е —

край нас на амбър да дъхти и на алое.

И да простим на нашата съдба добра,

че с милостта на бог ни тя събра.

Младата двойка се отправила към банята.

Те живели радостно и щастливо до момента, в който ги посетила онази, която слага край на всички удоволствия и разделя влюбените.

Да бъде вечна славата на онзи, който е неизменен и безкраен и към когото са отправени всички надежди!

Бележки

[1] Хезар — рядка птица от рода на славеите. — Б.пр. ↑