Бялата кокошка (Провансалска приказка)

Живял някога в Авурските планини един беден земеделец с жена си и сина си. Имал той само една нивица с лимец и една градинка. Семейството ядяло по-често варено зеле, отколкото заек с лютив сос или печен свински дроб с хвойна. Затова момчето, което било на петнадесет години, не приличало и на десетгодишно с тесния си гръб и снага като на момиче.

Но било пъргаво като катеричка и издръжливо като вълче. А пък и хитро на всичко отгоре: личало си по огънчетата в сините му очи, които святкали изпод вечно рошавите руси къдрави коси. Казвало се то Гиен.

Баща му често го водел със себе си. Когато трябвало да свърши някоя тежка работа, човечецът не търсел сила в чаша вино като охолните хора, ами откъсвал стрък подъбниче и започвал да го дъвче, а на сина си казвал:

— Подъбничето е горчиво; но ако можеш да изтърпиш горчивината му, ще придобиеш голяма сила!… Ще станеш по-як от дъб и по-безстрашен от мълния!

Един ден баронът от тоя край бил на лов — от заранта гонел някакъв едър елен. Бил разкървавил корема на коня си да го пришпорва и препускал като бесен. Втурнал се той с цялата си дружина и през градинката и нивицата на бедняка, гдето посевът бил вече изкласил. Когато цялата сбирщина кучета, коне, каляски с благородни госпожи отминала, всичко било изпокършено, земята била изтъпкана и разорана, сякаш кръстосвана и прекръстосвана надлъж и нашир с рало и брана.

Нещастният човек отишъл да се оплаче в замъка. Баронът бил страшно сърдит, че не уловил елена. Вдигнал ръка върху безочливия простосмъртен, който дръзвал да си търси правото, праснал го с ловното си копие и го убил на място.

Останала без никаква издръжка, вдовицата се съсипвала от труд и скоро се отчаяла. На лято умряла и тя. Гиен останал сам-самичък, с изпотъпкана нива, без зърно за посев, без храна за до края на годината.

Свързал той една бохчичка, пъхнал в джоба си своята любима свирка, взел секирата на баща си, захапал по-голям стрък подъбниче и тръгнал по света да си търси работа.

Вървял нагоре по течението на рекичката и стигнал до една клисура. Оттам видял необичайна гледка. По всички пътища вървели хора и теглели брани. Вървели и не се шегували! А не било време за брануване — било през юли. Гиен слязъл в долината и минал покрай един старец, който треперел на слънце.

— Добър ден, дядо! — рекло момчето. — Само ти ли си останал в къщи? Къде са отишли тукашните хора? Да не би днес да е празникът на браните?

— Кажи-речи, шегобиецо — отговорил старецът. — Сигурно си чувал за авурския барон, дето ни опустошава всеки добив с дяволския си лов? И налага с бич, ако посмееш да се оплачеш?

— Налага с бич или убива! Знам аз тая работа…

— Така. Накрай отидохме до краля. За наказание кралят разруши до основи замъка му. А за да не остане нито следа от него, нашите хора ще идат да изравнят с брани мястото, както той тъпчеше нивите ни. И аз на драго сърце бих отишъл и, честно слово, много ми е жал, задето съм толкова стар!

— Искаш ли аз да ида да бранувам и за тебе, и за мене си? Дай ми твоята брана; и без това си търся работа.

— Да ти я дам, само трябва да ти кажа още отсега, че ще работиш без пари; не мога и да те поканя у дома, защото съм беден.

— Все едно, тази работа ще ми донесе сполука.

Гиен впрегнал ослицата на стареца и отишъл да изравнява заедно с другите хълма на барона. Попитал този-онзи дали няма някой да го вземе за ратай. Но като го гледали такъв слабичък до едрата ослица, всички отговаряли, че нямат работа за него.

Тръгнал си той пак по пътя и на мръкване стигнал сред една голяма гора, наричана Еуз. Не бил хапвал нищо и си свирел със свирката, за да се подкрепя. Пътят го извел на една просека, гдето се виждала някаква усамотена къща. Той почукал и видял един черен мъж да го гледа със святкащи очи.

— Търся работа — рекъл Гиен. — Искаш ли да ме вземеш?

Не му харесвал много човекът, но все трябвало да опита нещо.

— Аз съм въглищар — отговорил оня, — а младите работници не обичат да работят из горите и да заприличват на разбойници като мене. Но работа не липсва, ако искаш да работиш.

— Какво ще има да върша? — попитал Гиен.

— Ще ми помагаш да сека дърва и да ги натрупвам на купчини, а когато отида по-надалеко с магарето да предавам чувалите въглища, ще пазиш къщата и ще се грижиш за бялата ми кокошка. Ще я храниш с каквото искаш. Само хубаво слушай: не бива никога да я оставяш да изкълве някой охлюв, червей, гъсеница или друго несъзнателно животно. Ако се случи такова нещо, жив ще те изгоря във въглищарницата!

Гиен оставил свирката, секирата и бохчичката си. Настанил се и взел да си гледа добре работата. Господарят не му плащал кой знае колко: по едно медно петаче на ден, сиреч по три дребни сребърни пари на месец. Но му давал да яде колкото си иска.

Един ден пред просеката спряла чудесна карета, която едва-едва се движела. Виждало се, че кочияшът не смее да се изложи на опасност по неравната местност, гдето стърчали пънове и коренища. Един господин и една госпожа слезли от каретата и тръгнали към къщата. Въглищарят рекъл на Гиен:

— Ще посрещнеш учтиво тия хора. Но ще им кажеш, че си сам. Аз съм заминал с товар въглища някъде надалеко оттук!

Гиен се позачудил, но не възразил. Въглищарят излязъл през задната врата, която водела към пристройката, гдето бил кокошарникът. Отъркал подметките си о пръснатите наоколо курешки. После уловил бялата кокошка, прегърнал я с лявата си ръка като дете и й заприказвал тихичко.

Гиен наблюдавал през ключалката. Видял, че въглищарят гали с дясната си ръка кокошката по гърба и тананика:

Нощ пред мене, ден зад мене!

Дано смъртно око не ме види!

В същия миг непознатите хора почукали на входа и Гиен побързал нататък. Господинът му рекъл:

— Добър ден, момче. Самичък ли си тук?

— Да, господарят ми излезе — отговорил Гиен. — Но ако мога с нещо да ви услужа?

— Госпожата е много уморена от пътуването и умира от жажда. Дали ще имаш чашка вода, като няма друго?

Докато Гиен наливал бистрата водица, господинът продължил:

— А можеш ли ни каза дали има насам някой добър колар да поправи едно колело на каретата ни? И някоя странноприемница, гдето да пренощуваме?

— За колар не знам, но ще ви кажат в странноприемницата. Тя е накрай гората, близо до моста.

През това време госпожата не продумвала, а само се въртяла, сякаш я тресе, и направила знак на господина да стане. Той оставил на масата няколко дребни монети, благодарил на Гиен, подал ръка на пътничката и двамата се качили пак в каретата, която потеглила предпазливо. Започвало да се мръква.

Гиен чул стъпки из навеса. Надникнал пак през ключалката, но не видял нищо; само чул гласа на въглищаря, който тананикал:

Ден пред мене, нощ зад мене!

Дано всички да ме видят!

Въглищарят стоял прав в един тъмен ъгъл, гдето Гиен не можел добре да го забележи. Сторило му се, че туря между вързопите нещо тежко и го покрива с клони. Но не бил сигурен дали е така.

Като се върнал в стаята, господарят му го попитал кои били тия хора и какво искали… Гиен му казал каквото знаел. Въглищарят изглеждал в много добро настроение. Събрал сребърните пари, оставени от пътника, дал ги на Гиен, заповядал му веднага да се навечеря и да иде за бяло вино в странноприемницата.

В Еуз не се гощавали често! Зарадваният Гиен грабнал стомната и ръчната количка, минал през гората и пристигнал скоро в странноприемницата. Докато пълнел стомната, гостилничарят му казал, че преди малко пристигнала хубава карета с една полупримряла госпожа и страшно разтревожен господин. Гиен погледнал смаяно гостилничаря, но не продумал. Не бил от бъбривите и обичал да размисли.

Като се прибрал в Еуз, видял, че господарят му пак излиза от навеса. Какво ли майстори там? Доста чудновато изражение имал този въглищар, когато взел стомната с вино. Но не запитал момчето дали не е пило из пътя. Напротив, рекъл му:

— Жъден ли си? Ако искаш да пиеш, ритни ме здраво по задника.

И се обърнал гърбом да чака ритника.

Гиен наистина го ритнал гдето трябва. Въглищарят седнал на трапезата, важен като владика, и много любезно поканил ратая до себе си. Налял му цяла оканица бяло вино и двамата започнали да се тъпчат и да си приказват.

На Гиен се усладило виното, но разбирал, че другият иска да го напие. Затова с голямо съжаление скоро престанал да пие, макар да се преструвал, че гълта половниците една след друга. Щом господарят му поглеждал надругаде, той изливал виното си под масата. А това било лесно, защото въглищарят не се свъртал на едно място. Ставал, почиствал фитила на свещта, турял нова цепеница в огъня, тупвал котката, отивал да провери дали вратата е заключена, въртял се насам-нататък като катерица. Оживлението му не било от виното: личало си, че някаква тайна радост го вълнува. Макар че пак гледал с ония мрачни огнени очи, от които Гиен се стъписал в първия ден.

Момчето се стараело да изглежда развеселено от пиенето, но дебнело господаря си. Смеело се, пеело, удряло с пестник по масата. Въглищарят продължавал да налива като човек, който бърза занякъде. Най-сетне, когато Гиен започнал по-често да примигва и да приказва по-тежко, господарят му рекъл:

— Искаш ли да ми изсвириш някоя песен със свирката си? Не си я пипнал, откато си дошъл тук.

Гиен отишъл да вземе свирката и се опитал да засвири. Само че пръстите му не намирали дупките, а дъхът му бил така натежнял, та не влизал в тръбата. Чудна работа! Личало си, че е препил. Господарят изглеждал възхитен.

— Браво! — извикал той. — Браво, още една!

И за благодарност рекъл на Гиен:

— Не съм толкова богат, та да мога да се отплатя на певец и музикант като тебе, но все пак мога да те науча как да забогатееш. Грабни оная метла зад вратата и удари здраво нощвите с нея!

Гиен станал. Престорил се, че залита и с най-глупешко изражение взел метлата. Застанал пред нощвите, залитнал още веднъж и с все сила стоварил метлата върху дъбовия капак. Едри пъстри искри отскочили от него, завъртели се из стаята и паднали със звън на земята: две жълтици се търкулнали към ъглите.

— Чудесно! Майстор си бил! Опитай да видиш с духалото на огнището!

Гиен ударил по нощвите с духалото: и отлепил още една жълтица, залепена със смола от въглищаря.

— Ами с оная заешка кожа, дето съхне под комина?

Гиен раздрусал коравата кожа. И заекът пуснал две златни бубонки.

— Всички са твои, моето момче — рекъл въглищарят. — Чакай да ти дам една кесия, да си прибереш петте жълтици.

И отишъл да вземе от навеса една платнена торбичка, гдето подскачали някое и друго парче дървени въглища.

— Ето. Прибери си жълтичките, ама остави и въглищата: те запазват за по-дълго златото. Само че слушай, искаш ли да ми върнеш трийсетте петака, дето ти дадох за първия месец? Сега вече забогатя. И нямаш нужда да работиш.

Гиен преровил джебовете си, без да мигне, извадил няколко петачета и ги хвърлил леко на масата. Въглищарят не бил свършил още и му рекъл:

— Изпий сега още една глътка вино, пък вземи секирата и пъртушините си. Ще излезем да се разходим на месечина.

Взел от огнището едно гъше крило, с което измитали пепелта, и го забол като перо в шапката на Гиен. Момчето не разбирало нищо от тази комедия, но все се надявало да я разбере и следяло внимателно всичко. Щом влезли в гората, взело пак да се преструва на пияно и започнало да пее.

— Чудесно! — рекъл въглищарят. — Пей по-високо!

Вървели към странноприемницата. Когато стигнали пред затворената врата, Гиен вече не пеел, а ревял. Господарят му казал да млъкне и прошепнал:

— Време е да се разделим, хубостнико. Благодаря ти за добрата служба. Ще поискаш да пренощуваш тук, а утре ще продължиш да обикаляш Франция. На възраст си вече.

После ритнал здраво два-три пъти вратата.

— Ще поискаш най-хубавата стая. Не забравяй, че имаш цяла кесия жълтици. Изпий още една кана бяло вино за мое здраве. Ако почнат да те разпитват защо не си вече на работа при мене, ще им кажеш, че ще се женя за бялата кокошка и много я ревнувам.

Блъснал още веднъж вратата, извикал:

— Ей, отваряйте!

И офейкал в гората. Било към полунощ. Стопанинът се позабавил, додето се облече. На слизане ругаел пияниците, които не се прибират да спят. През това време Гиен бил вече размислил. И решил да направи тъкмо противното на това, което му подсказал въглищарят. Най-напред измъкнал от шапката хубавото гъше перо.

— Ти ли вдигаше тая врява? — попитал гостилничарят, без да го познае.

— Не. Един пиян, когото едва можах да прогоня: ей го е-е, гдето го е огряла месечината!… Прощавай, готов съм да ти се извиня. Аз, както виждаш, не вдигам врява. Не съм дошъл да пия, а да намеря някое местенце за нощувка.

— Имаш ли да платиш?

— Нямам нито петак, но утре мога цял ден да ти работя. Ще насека дърва, ще донеса вода, ще…

— А-а, сега те познах — рекъл стопанинът. — Ти си ратаят на въглищаря. Защо не си при него?

— Изгони ме. Не бях нагласил хубаво в количката стомната с виното, дето купих от тебе, и разлях малко.

— Според мене, ти си пийнал повечко от стомната, докато се върнеш, та затова те е изгонил!

— Личи ли да съм пил?

— Не личи, ама ще видим. Тая нощ ще те оставя да спиш в плевнята.

Отишли зад сградата, която се издигала по склона на хълма. Като се изкачили на няколко стъпки по доста стръмното нанагорнище, те се озовали срещу тавана на странноприемницата, гдето прибирали сламата. От каменистата пътека до прозорчето се минавало по тясна дъска. Гиен тръгнал без колебание, макар че било доста тъмно. Дъската се огънала доста по средата и го накарала да заиграе като тапа във вода. Но той не се смутил и пожелал със смях лека нощ на стопанина.

— Слушай! — извикал гостилничарят. — Я ела насам! Убедих се, че не си пил. А има да ти кажа важни работи. Още сега можеш да ми направиш голяма услуга. Щом си въглищар, трябва да разбираш от дърварство!

— Иска ли питане!

— Ако разбираш от дърварство, трябва да разбираш и от дърводелство?

— То се знае.

— А като разбираш от дърводелство, трябва да знаеш донейде и коларство?

— Ами че…

— Слушай сега, каретата на ония господари, дето отседнаха тук, не може да върви. А няма кой да я поправи. Вързани са да стоят тук и са просто полудели. Не знам каква важна работа ги мъчи, но искат да заминат веднага и да препускат дяла нощ. Макар че госпожата е доста болна… Искаш ли да видиш колелото?

— Иди да събудиш кочияша — рекъл Гиен. — Той ще ми помага. А ти можеш да си спиш спокойно.

Кочияшът дошъл в навеса и държал свещта, докато Гиен работел. Гиен нямал друго сечиво, освен секирата си. Но бил толкова сръчен, че призори вече бил поправил счупените спици и нащърбената шина. Запалил голям огън, взел да нагрява обръча и чакал да дойда време да стегне с него колелото.

През това време кочияшът, който вече се бил разприказвал, рекъл с възхищение:

— Господарите ми ще бъдат много признателни. Благодарение на тебе може да се измъкнат от голяма беда.

Гиен усетил, че ще чуе нещо интересно. Но бил хитрец и казал само едно:

— Така ли?

— На тебе мога да ти обадя — продължил кочияшът. — Вчера ни откраднаха цяло богатство, все жълтици. Най-чудното е, че никой чужд човек не се е приближавал през целия ден до каретата. Когато тръгнахме призори, четирите торби бяха под седалката за господарите, а като пристигнахме тук, ги нямаше.

— Спирахте ли по пътя? — рекъл Гиен.

— Все едно че не сме. Само половин час, за да закусим в планината. И десетина минути у един въглищар: господарите слязоха да пийнат нещо, но намерили там само някакво хлапе. Аз не видях никого: държах конете и не мръднах нито на стъпка от каретата. Ако беше дошъл някой крадец, щях да го видя, то се знае!

Мисълта на момчето се размърдала. Припомнило си то, че въглищарят се изгубил по едно време, че донесъл нещо тежко, че му дал тия жълтици, паднали сякаш от небето, че побързал да го отпрати, след като го напие…

— Кажи на господаря си, че искам още сега да поприказвам с него! — извикал Гиен.

И докато кочияшът отишъл да събуди господаря си, стегнал колелото с обръча.

— Ще можеш ли сам да го наместиш, като поизстине? — попитал той кочияша, който скоро се върнал.

— Разбира се! А ти върви и не се май — господарят те чака.

Господарят бил в гостилницата, гдето — за да го разсъни — стопанинът му поднасял вино с канела, сварено с бадемови черупки. Гиен поздравил, хвърлил на масата петте жълтици и попитал:

— Познавате ли тия образи?

— Сигурно! — отговорил господинът. — Това е образът на краля. Също като на жълтиците, които ми откраднаха.

— Вземете си ги — рекъл Гиен. — Ще мога да ви обадя, предполагам, къде са отишли и посестримите им… А ти — продължил той, като се обърнал този път към гостилничаря — какво щеше да си кажеш, ако ти бях поискал и ти бях предплатил нощес най-хубавата стая?

— Щях да си кажа, че си откраднал парите — отвърнал стопанинът. — Такива пари не се намират на пътя; а ти не приличаш на господар.

— Така си помислих и аз. Ами ако ти възразях, че съм голям богаташ? И че мога да вадя жълтици, като изтърся заешки кожи или чукна нощвите с метла? Или че щом ми се допие бяло вино, трябва само да ритна, господаря си по задника?

— Щях да кажа, че това са пиянски приказки и сигурно здраво си се натряскал, за да бръщолевиш такива глупости. Щях да ти кажа още, че краден имот добро не донася, щом пиенето те е накарало да се перчиш с откраднатите пари.

— Така си мислех и аз. Сега вече всичко горе-долу ми е ясно.

— Какво ти е ясно? — попитал господинът.

— Ще ви кажа, като ми стане съвсем ясно. А сега елате да видите дали ще ми одобрите работата.

Каретата можела вече да потегли. Господинът ахнал от възхищение. Настоявал Гиен да си вземе жълтиците, но Гиен бил момче с честолюбие и не се съгласил. Тогава господинът го прегърнал и му рекъл:

— Трябва поне да узнаеш каква голяма помощ ни даваш в нашата беда. Аз съм първият кралски шамбелан^[1]: а госпожата, която придружавам, е кралицата. Кралят е пленник в планината. Откраднатите торби с жълтици носехме, за да го откупим. Ако не занесем утре откупа на враговете му, ще го убият. Затова кралицата се поболя от мъка, като пристигнахме и видяхме, че парите ги няма. Надеждата й сега е само в баща й — Жубарския крал; само че неговото кралство е отвъд Изгорелите поляни; затова не бива да се бавим нито миг, щом каретата е готова.

— По-скоро ще свършите работа — рекъл Гиен, — ако се върнете в столицата да вземете други пари за откуп.

— Сигурно ще имаме време да идем и да се върнем, но не и да съберем от верните ни поданици толкова много пари, колкото са кралските доходи за дванадесет години! Сиреч всичко, което бе натрупал, откато се роди княгиня Аелис. Той насичаше всяка година тия пари със своя образ, за да готви зестра на княгинката. Не ги е пускал в обръщение из кралството и никъде не могат да се намерят. Но за зла чест авурският барон ги бе видял.

— Авурският барон ли? — извикал Гиен. — Същият, дето кралят заповяда да му изравнят със земята замъка?

— Същият. Решил е да си отмъсти. И се възползува от това, че кралското семейство отива през летните горещини на хлад в един планински замък. Дойде ненадейно с войниците си и ни плени. Мене и кралицата изпрати назад, за да донесем откуп за краля: и то много по-голям, отколкото струва разрушеният му замък. Но той не държи навярно толкова за парите, колкото за смъртта на краля. Закле се, че ако утре до обяд не му донесем парите, ще убие най-жестоко краля и княгиня Аелис.

— И княгинката ли? И как ще ги убие?

— Ще ги набие в земята пред замъка с четири кола и ще прекара през телата им брана, докато ги смеле заедно с пръстта. Поставил е вече браната в двора, под прозореца на краля.

— Гледай ти чудовище! Трябва да се намерят веднага пари или да измислим нещо друго. Аз се досещам донейде как са изчезнали торбите, само че… къде са се дянали после? Може да идете и да поогледате у въглищаря. Но не му казвайте, че съм приказвал с вас. Не се издавайте, че го подозирате, и главно не го заплашвайте: той е страшен човек! За да го уловите, ще ви трябват десет души войници, а вие имате само един кочияш с камшик. Додето вие сте при него, и аз ще се погрижа да направя нещо.

И така, отишли те в Еуз. Било още рано. Въглищарят спял като праведник. Шамбеланът почукал на вратата, а Гиен се скрил в това време зад един храст. Въглищарят се показал много любезен.

— Да, излязъл бях вчера, когато сте минали насам. Според мене, вързопчето ви е било измъкнато от моя ратай. С тия лъскави сини очи много ми прилича на магьосник: страх ме е от него, затова и не пропуснах първия случай да го отпратя.

— О, не е ли вече тук? Много жалко…

— Да, представете си, че снощи се беше напил като свиня: сигурно е купил вино с вашите пари! Като се върнах, го заварих съвсем пиян. Почна дори да ме рита, защото не исках да пия с него. Натряскал се беше, да прощавате, та не можеше да каже две думи свястно, толкова му лепнеше езикът: насмолен като нова лодка! Изгоних го, а той ми каза, че малко го е грижа, защото джебовете му били пълни с жълтици. Сега разбирам откъде!

— Дали може да надникна в стаята му? — попитал господинът. — И тук-там още из къщата? Може да е скрил нещичко от парите. Защото вързопът беше много тежък.

— Надникнете където ви е угодно! Не искам да ме помислите за съучастник.

Въглищарят бил затрупал всичко под дървата и бил съвършено спокоен. Шамбеланът прегледал навред, но не намерил нищо. Отишъл си с празни ръце. Гиен го чакал при завоя.

— Не скърбете — рекъл му той. — Чудно ще бъде, ако бяхте намерили парите. Но в тая кошница имам нещо, с което ще сполуча може би да спася краля и княгинката. Ей сега ще опитаме.

Гиен повдигнал платното от кошницата, гдето била скрита бялата кокошка. Взел я в лявата си ръка, обърнал кошницата и изтърсил курешките на земята. Отъркал в тях подметките си, погалил полека кокошката с дясната си ръка и затананикал:

Нощ пред мене, ден зад мене!

Дано смъртно око не ме види!

— Къде си? — извикал шамбеланът.

И облещил очи. Гиен не се виждал никакъв. Само гласът му прозвучал весело:

— Сполучих! Спасени сме. А сега обратно!

Оставил кокошката на земята и взел да тупа с нозе, както когато човек отърсва сняг или кал, като пеел:

Ден пред мене, нощ зад мене,

дано всички да ме видят!

И се показал пред слисания господар. Без да губят ни минутка, и двамата хукнали към странноприемницата. Като пристигнали, Гиен рекъл:

— Идете веднага да утешите кралицата. После ще ме заведете в кралския замък. Ще ми трябвате.

След половин час Гиен и шамбеланът се качили в каретата. Кочияшът препускал, без да гледа. По пътя Гиен обяснил на спътника си какво ще правят. И оглеждал околността. На доста голямо разстояние от замъка били разставени часови, а при мостовете, кръстопътищата и всички важни преходи имало въоръжена стража. Авурският барон бил взел всички предпазни мерки! Да речеш, че се води война.

Часовите не пуснали каретата да влезе в замъка. Спрели я дори още пред подвижния мост. Шамбеланът слязъл и тръгнал сам, за да докаже, че не идва с лоши намерения. Едва тогава спуснали подвижния мост, но щом той минал, мостът веднага бил вдигнат отново.

— Кажи на господаря си, че идвам за откупа! — заповядал той на вратаря.

Вратарят го оставил да чака под сводестия вход и без да отделя поглед от него, позвънил. Баронът слязъл.

— Къде са торбите? — попитал той.

— Откраднаха ни ги, но ще ви донеса два пъти повече, ако ни дадете три дни време…

— Да се махнеш оттук, благовестнико! Думата ми е дума. Ако утре до обяд не донесеш откупа, кралят и княгинката ще бъдат разсечени на парченца. Сбогом.

Разговорът не траял дълго. Подвижният мост бил спуснат, за да излезе шамбеланът, и пак издрънчал при вдигането. Стражите от бойницата затръшнали вратата на каретата и плеснали с алебардите си конете, които хукнали като бесни.

Но Гиен не бил в каретата. Той станал невидим още преди да наближат замъка, минал заедно с шамбелана през подвижния мост и останал вътре.

Обиколил най-напред навсякъде, за да види как ще трябва да постъпи. Не било мъчно да открие стаите на краля и княгинката. Пред вратите им, в края на дълъг и тъмен каменен ходник, имало само един страж, но други сновели непрестанно из коридорите и двора.

Гиен се приближил неусетно до стража, който стоял като скован в бронята си. Взел му шлема и повеял няколко пъти с него над главата му. Стражът не мръднал. Тогава Гиен извадил от кошницата си стрък бурен с треперещо връхче и го пъхнал полекичка в носа на стража, който кихнал. Гиен пак повеял с шлема. Войникът изръмжал:

— Ще ме хване мене хрема в тая ледница! Вятър влиза, а слънцето не може!

Отишъл той до края на ходника и затръшнал ядосано вратата. В това време Гиен отворил вратата на кралската стая, влязъл и я притворил, като оставил в жлеба под пантата един гвоздей за обуща. Стражът се върнал, мърморейки:

— Ех, дявол да го вземе, ама че течение ставаше в тая колиба!

И дръпнал силно вратата. Стиснат като лешник, гвоздеят се забил в дървото, но главичката му оставала отвън и връщала вратата, която се отворила отново. Стражът я затръшнал още два-три пъти, докато накрай езичето се позадържало някак.

Гиен се приближил на пръсти до краля. И му прошепнал на ухото:

— Приятели! Не се бойте, не мърдайте, дойдох да ви спася!

Кралят зяпнал и взел да си търка очите. Малката Аелис също чула.

И скръстила в унес ръце. Хубава била тая малка княгиня… и хитра…

Гиен продължил:

— Днес дойдох главно да огледам на място какво може да се направи и да се разбера с вас… Но мисля, че още сега ще мога да измъкна княгинчето. А за вас ще дойда утре заран. Тая нощ, към първи петли, ще изпиете в една чаша ей този прах. Не се тревожете за нищо. Целунете дъщеря си, защото тръгваме.

Кралят продължил да гледа наоколо си като замаян. Но Гиен нямал намерение да се бави. Метнал Аелис на гърба си като агне и щом нозете на княгинчето се отделили от земята, и то станало невидимо. Гиен отворил полекичка вратата, сякаш езичето само се отпуснало. Войникът изругал, потърсил по земята камъчето, което навярно пречело вратата да се затвори, и дори коленичил. Тогава Гиен го прескочил и офейкал като призрак.

Носейки внимателно скъпоценния си товар, минал с лъкатушения из салоните и двора, за да не докосне някого. Стигнал до подвижния мост, който бил пак вдигнат. Тук се наложило да чака дълго. Най-сетне един взвод войници се строил, за да смени външните часови. Гиен излязъл с тях и слязъл от планината по малките пътечки.

Аелис не била тежка, но имало много да се ходи, докато излязат от охраняваната зона. Времето било задушно като пред буря. Гиен усетил, че се уморява. От време на време оставял Аелис на земята, за да си поотдъхне, но тя ставала веднага видима. Затова той все повече съкращавал тези почивки.

В това време, щом се изправил, стражът пред кралската стая забелязал, че кралят е сам. И дал тревога. Никой не можел да разбере как е изчезнала Аелис. А трябвало да съобщят все пак на барона. Той побеснял от яд, поставил четирима души пред вратата, четирима под прозореца и четирима пред камината. После слязъл в двора и викнал на стражата:

— Проклятие! Сигурно не сте следили оня негодник шамбелана или пък заедно с него е влязъл съучастник, когото не сте забелязали! Всички ще останете два дни без месо и вино! И да не сте пуснали отсега нататък някого, дори от другарите си, ако мене ме няма! Няма да отделям поглед от вас, изменници!

Устата му пръскала пяна от ярост. Любимото му ловджийско куче го гледало с кръвясали очи; увисналият му език треперел като на зажъднял звяр; моравите ноздри се свивали и оголвали зъбите му. Това куче било дяволът, който завличал барона по адските ловувания: така смятал по-сигурно да го погуби, като стовари още един грях на душата му. Гледало го то с пламнал поглед, който още повече разгарял яростта на барона. Проклинал той и ругаел така ужасно, че не е възможно да се повторят думите му. И накрай извикал:

— А пък оная нещастница Аелис, дяволите да ме вземат, ако не я дам на кучетата си да я разкъсат.

В същия миг в притъмнялото небе се чул тътен на далечна гръмотевица. Баронът продължил като луд:

— Дано гръм да я удари! Тогава ще умра доволен!

Мъките на Аелис и Гиен не били свършили. Стражи имало дори до реката, а момчето усещало, че силите му изневеряват. Продължавал все пак да носи княгинката от храст до храст. Така минали покрай малка квадратна постройка — някоя стара затрупана пералня може би или гълъбарник без покрив — сред която бил израснал между полски цветя един висок кипарис. До зида растяло подъбниче.

Гиен се сетил за баща си, пуснал княгинката на земята, скрил я до стените и си дал пет минути отдих. Небето било вече съвсем потъмняло, гръмотевиците не стихвали. А въпреки всичко трябвало да вървят. Гиен сдъвкал един стрък подъбниче и се приготвил за последното усилие. Но Аелис му казала:

— Почини си още малко, моля ти се. Срам ме е, че толкова се измъчи заради мене. Пък и нали виждаш, бурята ни настигна, няма да ни гонят вече, нека се подслоним зад тия стени.

Така и сторили. Но тътнежите ставали все по-страшни, подгонена от дявола, бурята търсела децата из цялото поле. Светкавицата казвала на гръмотевицата:

— Удари на това място!

И гръмотевицата удряла:

— Готово!

Светкавицата казвала:

— Разцепи ми оня дъб!

Гръмотевицата го разцепвала:

— Готово!

— Удари сега оная скала!

И скалата се разлетявала на късчета.

— Събори оная колиба!

Колибата се катурвала.

Зърнала накрай светкавицата и заслона на бегълците и рекла на гръмотевицата:

— Гледай сега, ей там трябва най-здраво да удариш — по стария зид, гдето се крият две деца.

Но гръмотевицата отвърнала:

— Не мога. Не видя ли какво расте между камъните? Подъбниче. То е по-силно от гръмотевицата, не ми е разрешено да го нападам.

Тогава бурята отнесла яростта си по планините, след това полека-лека се укротила. Гиен пак метнал Аелис на гърба си. Минали под носа на последните часови, чиито шлемове шуртели като капчуци; този, който пазел пред моста, бил наметнат с вехт чувал и стоял с клюмнала глава.

Щом минали реката, Гиен оставил Аелис на земята. Били мокри, но щастливи. Гиен взел пак кокошката от кошницата, изтърсил подметките си, изпял песничката, като милвал бялата перушина, и се явил най-сетне пред очите на Аелис.

Косата му била залепнала по челото, лъсналото мокро палто висяло като кеневирена престилка, нозете му били изпръскани с кал чак до корема, а с кошницата приличал на скитник, тръгнал на лов за охлюви. Но на Аелис той се сторил прекрасен. Изправен, с царствена стойка и чудни, блестящи очи!

Тя скочила на врата му и рекла:

— Като пораснем, ще се омъжа за тебе, ако искаш.

— Искам, то се знае — съгласил се Гиен.

Кралицата много се зарадвала, като видяла дъщеря си. Но се тревожела все още за съпруга си. Гиен рекъл на шамбелана:

— Утре ще бъде по-мъчно, защото сега всички са нащрек. А кралят е много тежък, та не ще мога да го нося на гръб. Освен това да започнем отначало: преди да реша как ще изляза от замъка, трябва да намисля как ще вляза. И намислих вече нещо. Вместо коза ще ми докарате най-напред един тлъст вол. Ако не мога да изкарам коза, все ще успея може би да вкарам един вол! А на шията му окачете пълен мях с вино.

На другия ден Гиен се качил на вола. Сам той бил невидим, защото бил погалил кокошката и бил отъркал подметките си в курешките, но тлъстият вол, стъпил на прашния път, се виждал отдалеко и представял доста приятна гледка.

Като стигнал пред подвижния мост, Гиен смушил вола, който започнал да мучи. Щом видели такова хубаво безстопанствено животно, войниците решили да го приберат. Много добре щяло да дойде на изгладнелите за месо стомаси. И мехът с виното идвал навреме в тоя ден за пост и покаяние! Спуснали те подвижния мост и обедът им влязъл с тържествена походка.

Заклали вола без много врява в един кът на обора, одрали го, нарязали го на късове, занесли месото в кухните и скритом го сварили.

След като ги погледал някое време, Гиен побързал да отиде в покоите на краля. Ходникът бил празен, вратата на стаята зеела широко разтворена. Кралят лежал мъртъв на леглото. Стражите го намерили вече изстинал сутринта. Като разбрал, че не ще може да си отмъсти, баронът едва не полудял от ярост. И заминал на лов, да избие каквото му попадне, та да забрави яда си.

Гиен влязъл в безлюдната тъмна стая, гдето горяла само една жалка восъчна свещ. Вигнал спокойно единия клепач на мъртвеца, погледнал и рекъл:

— Добре.

После се върнал в двора под кралския прозорец, гдето браната стояла на трите си колела. Повечето войници се били изпокрили да плюскат из потайни места, защото се бояли от барона и офицерите си. Гиен изтеглил браната в обора, гдето били останали главата и кожата на вола.

Отишъл пак в стаята при смъртника и взел на гръб краля. Било много мъчно, защото Гиен не бил нито висок, нито едър. Но бил жилав като баща си, а за щастие и пътят бил кратък. Занесъл той с мъка в обора краля, който станал също за някое време невидим. И почакал там час-два.

По едно време пред входа на замъка настанала страшна олелия. Прозвучала тръба, веригите и осите на подвижния мост заскърцали, войниците се събрали сред звън на оръжия и застанали мирно пред барона, който се прибирал от лов. Развълнуваните и възбудени кучета лаели, конете цвилели и ровели с предните си копита.

А сред това празненство се появило изведнъж едно нещо, едно нещо!…

Най-напред се показала заклана волска глава, която вървяла сама, като привидение. Очите й били затворени и подути като олицетворение на страха, устните увиснали, космите й лепнели на едри кичури, почернели от кръв; огромните рога и лепкава муцуна били замърсени с тор.

Тялото на тази глава приличало на някаква дяволска вила, която дращела с едри крачки пръстта и вървяла наведена напред, без да се крепи на нещо. Зад нея, неизвестно как, из въздуха се носели кожени ремъци, които теглели шумно и на пресекулки една необикновено ниска талига.

Тази талига била брана с едри зъбци, покрита с волска кожа, която се влачела в праха: върху тази още лепкава волска кожа бил положен вдървеният труп на краля, с лице към небето. Една восъчна свещ пушела със синкав пламък пред колесницата. Невидима свирка отмервала в такт някаква дяволска музика, която пронизвала ушите и смразявала сърцата.

Множеството изпаднало в ужас. Конете се изправяли на задните си нозе и с всеки ритник разбивали по няколко глави. Кучетата се изтръгвали от веригите си и започвали да разкъсват с вой ловците; за да избягат по-бързо, войниците си проправяли път със сабите и безмилостно се избивали едни други. Баронът бил съборен от седлото и стъпкан от обезумялата тълпа, тялото му било разсечено, както сам той искал неотдавна да разсече пленниците си. А най-едрото куче отнесло душата му в ада.

През това време погребалното шествие с краля минавало тържествено по широката пътека, която войниците му отваряли, притискайки се до стените. Минало през подвижния мост и слязло от планината, все под страшните звуци на тая музика без музикант. Часовите се разпищявали и офейквали един след друг или умирали на място от страх.

След като тялото на краля минало моста, Гиен прибрал свирката си в джеба. Захвърлил в храсталаците волската глава и вилата, която влачел грижливо по земята, за да могат всички да я виждат. Захвърлил кожените ремъци, закачени за пояса му, отърсил нозе и казал весело:

Ден пред мене, нощ далеч от мене!

Сега вече нека всички да ме видят!

И въздъхнал с облекчение.

— Горкият крал! — добавил той. — Ако можеше да види тоя грозен карнавал, щеше наистина да умре! Време е вече да го събудя.

Взел от джеба си няколко листа подъбниче, смачкал ги с малко вода и пъхнал този цяр между зъбите на краля. Мъртвецът потреперал от горчилката, която стоплила кръвта му, изстинала временно от праха, погълнат в полунощ. Кралят отворил очи, видял, че е свободен, и целунал спасителя си.

— Ние с дъщеря ми ти дължим живота си — рекъл той. — А сигурно и жена ми. Каква награда искаш?

— Ще ви кажа, когато възмъжея напълно — отговорил Гиен. — А може и княгиня Аелис да избере това, което ще бъде най-добро за мене.

Бележки

[1] Шамбелан — офицер, който се грижи за вътрешния ред в кралски дворец. — Б.пр. ↑