Лакомата чифликчийка (Лимузинска приказка)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
debora (2021)
Корекция и форматиране
Karel (2022)

Издание:

Заглавие: Синята брада

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1967

Език, от който е преведено: френски

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1968

Тип: сборник; приказки

Националност: френска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 25.II.1968 г.

Редактор: Надя Трендафилова

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Георги Русафов

Художник: Мария Трендафилова

Коректор: Ана Ацева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17177

История

  1. — Добавяне

Това се случило в селото Вайер.

Нанет, дъщеря на богат селски стопанин, се омъжила за един добър момък от близко село, по име Марсиал, който станал приведен зет, както наричат тези, които отиват да живеят у тъста си.

Марсиал — приведеният зет — не се боял от работа.

Нанет била добра домакиня.

Само един недостатък имала тая Нанет: била много лакома.

Една заран мъжът й донесъл две хубави тлъсти яребици.

— Вземи да ги опечеш, жено, поканих на обяд новото кюре.

И наистина в енорията бил пристигнал преди няколко дни един млад свещеник от Оверн на мястото на починалия.

Жителите на Крьоз не се отнасяли с него като с пришелец, както ставало с всеки, който е роден извън пределите на Ла Марш. Защото Оверн не е далеко. Чувствували се един вид братовчеди…

Както и да е, пришелец или земляк, щели да му покажат щедрото гостоприемство на ламаршци.

Нанет запалила пещта.

Грижливо, дори нежно, подредила тя двете яребици в намазана с масло тепсия. Без да се отлъчва от приятното задължение, тя ги обръщала и преобръщала, а от пещта взела да излиза примамлива миризма. Заляла ги тя много внимателно със соса. После дошло ред да ги положи върху изкусно приготвения хляб (днешните гостилничари наричат това нещо яребици на канапе). А уханието им ставало все по-примамливо…

С вилица в ръка, Нанет опитала вещо крехко ли е вече месото. Вилицата потънала в яребицата като в бучка масло…

„Ах, колко вкусни ще бъдат!…“

Нанет не устояла дълго на изкушението, което се промъквало в нея.

„Ще си взема само една хапка… една съвсем малка хапчица… колкото да ги опитам… Мм! Какъв чудесен вкус!“

Но и какво желание още веднъж да опита обзело лакомата готвачка!

„Още една хапчица!… Една съвсем малка хапчица!…“

— Мм!

„Ах! Дали да рязна малко от това позлатено краче и да схрускам кожичката му… Защо не? Ще кажа, че е поизгоряло…“

Като изяла крачето, Нанет решила, че това осакатяване само от едната страна загрозява птицата. По-добре щяло да бъде, ако отреже и второто краче.

Забола вилицата и крачето се отделило, без да става нужда от нож.

Месото било вече така опечено, че просто се топяло в устата.

„А дали и крилцата са се опекли също така добре?“

Нанет побързала да се увери в това.

Едното крило… подир него и другото не се доопекли…

А сега, моля ви се, може ли да се поднесе на трапезата само скелет на яребица? Нанет решила, че учтивостта налага да махне тази огризка, макар че била толкова вкусна…

Да, наистина била вкусна!

Ех, една големичка яребица стига за трима души! Ще каже на мъжа си, че котката е изяла другата.

Докато се гощават с останалата, нито на кюрето, нито на мъжа й ще им дойде на ум, че биха могли да изядат още по една порция. А втората била толкова хубава… Останала с всичкия сос… и продължавала да се пече на тих огън върху наредените филийки хляб… Сигурно никога не са яли по-хубава яребица… Я да видим дали ще се опре на вилицата… Не се опряла. Вилицата влязла и потънала като в бучка масло… Но и на Нанет не се опряла…

Едното краче… после другото…

Едното крило… после другото…

Когато от двете яребици останал само спомен, Нанет се уплашила, че мъжът й ще се разгневи.

Наближавало време за обед!

А кюрето дори поизбързало.

И дошло преди Марсиал.

— О, о! — рекло то и взело да души въздуха. — Много хубаво мирише у вас! А това какво е?

И посочило нанизаните на връв гъби червенушки, които висели от тавана.

— Приличат на сушени уши!

На Нанет просветнало от тия думи.

Взела тя да навива края на престилката си, навела засрамено глава и рекла:

— Уви! Не се измамихте, отче. Мъж ми… не искам да кажа лошо нещо за него… е чудак… прихваща го например да отрязва ушите на гостите си и да ги суши по гредите.

Кюрето не я доизслушало.

Плюло си на петите и дим да го няма.

Марсиал си дошъл в същото време и слисан от тоя луд бяг, попитал какво става.

— Грабна двете яребици! — заявила хладнокръвно жена му.

— Какво?… Двете…

Марсиал хукнал да догони крадеца, като викал:

— Отче! Чакайте да си взема поне едната.

Кюрето недочуло, помислило, че става дума за едното му ухо, обърнало се и отвърнало:

— Не! Не! Не! И двете ми трябват!

Разправят, че и до ден-днешен продължавало да бяга.

Край