Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (26)

24.
Нойзидлер Зее

Два часа след като Головкин напусна ловната хижа, следите от нашето пребиваване там бяха заличени. Натоварихме всичко в БМВ-то и фолксвагена и се спуснахме по черния път към магистралата. Снегът скоро щеше да покрие следите от автомобилни гуми. Ако Головкин или някой друг решеше да отиде във вилата, нямаше да намери нищо друго, освен една празна къща, самотна между дърветата.

Изпратих Рут в безопасния Лондон с копия от кодирания материал от точките в паспорта на Головкин. Казах й да ги даде веднага на криптоаналитиците. Смятах, че щом Лин е кодирал на ръка съобщението, компютърът трябва да го дешифрира за часове или дни. След това лесно щяхме да го преведем, независимо на какъв език е.

Преместих се в сигурната къща на Сандърс до унгарската граница. Намираше се само на една-две мили от Нойзидлер Зее — мрачното езеро, което се простираше през границата, така че южният му бряг беше в Унгария. Някога постройката била ферма. Беше напълно изолирана и избрана, защото се издигаше на върха на нисък хълм, с чудесна гледка във всички посоки.

С изключение на смяната на мястото, животът ни беше като в ловната хижа. Шенк и Бауер изпълняваха ролята на охрана, запалихме огромните австрийски, облицовани с плочки камини и зачакахме.

На втория ден, потиснат от бездействието, аз подкарах колата надолу между голите дървета и заснежените поля към селцето до езерото, после покрай брега към границата. След около миля пътят свърши при нещо, което преди е било бариера на граничния пост — избеляла червено-бяла греда, легнала върху ръждясалите си поставки. Пътят зад нея беше разоран, тъй като граничният пункт отдавна не се използваше. От лявата ми страна телена ограда се простираше до тръстиките на брега. На равни интервали имаше наблюдателни кули. Една от тях се намираше на около стотина метра от мен и на нея се виждаха две дребни фигурки и очертанията на карабините им.

Чувствах се все по-отдалечен от Катманду и Хонконг, където започна операция „Скорпион“, но стоенето тук, на границата, ми припомни всичко. Оградите и наблюдателните кули продължаваха по протежението на съветската империя, от Бяло море до Владивосток и Тихия океан. И някъде там, зад мрачната ничия земя, се намираше най-страшното правителство и най-добрата армия в света.

Когато се върнах във фермата, Кен Джоунс ме чакаше там с телеграма от Хемлок. Лин се върнал в къщата си на върха и бил под постоянно наблюдение. Фу бил сигурен, че без проблем могат да го проследят по целия път до Виена. За съжаление, не бяха успели да дешифрират кода му, а това беше тревожно и неприятно.

* * *

На шестнадесети декември, Фу се намираше в бунгалото си в Лин Чиао и пишеше седмичния си доклад. Около шест вечерта звънна телефонът. Обаждаше се Чарли Йенг с новината, че Лин не е напуснал офиса си по обичайното време, макар колата му да се върнала на върха. Това можеше да означава, че се готви да отпътува. В списъците на авиокомпаниите за заминаващите полети нямаше човек на име Лин, а и той не беше телефонирал никъде от къщата си или офиса, но можеше лесно някой друг да му е направил резервация на фалшиво име. Фу потегли към Каулун с „А-Ма“.

Три часа по-късно стоеше зад еднопосочно огледало на летище „Кай Так“ и наблюдаваше пътниците, качващи се на самолета на швейцарските аеролинии за Банкок, Бомбай и Цюрих. Офицерът от наркоотдела, който нормално заемаше стаята, услужливо беше оставил за Фу няколко бири. Когато видя Лин да се приближава, Фу с облекчение си отвори една. Лин мина покрай него. Изглеждаше като типичен преуспяващ китайски търговец в тъмния си костюм и черно дипломатическо куфарче. Беше взел такси до летището и купи билет първа класа до Бомбай на името на Чан, като плати в брой. От Бомбай имаше много полети до Европа.

Фу се усмихна. Щеше да накара Фалън да вкара някого в самолета, когато спре за зареждане в Банкок, или да проследи Лин, ако слезе от самолета. Докладът му щеше да стигне до Лондон за един час. Когато и последният пътник се качи на борда и подвижният тунел бе изтеглен от ДС-то, Фу отиде до прозореца, който гледаше към блестящата писта. Не напусна летището, докато самолетът не излетя.

Два дни по-късно Джоунс дойде да ми каже, че човекът ни е пристигнал и се е настанил в хотел „Империал“ на Ринга, в модната част на града — нищо, освен най-доброто за Лин. Следващият ден беше деветнадесети декември — денят, когато Головкин трябваше да се върне.

Тази нощ спах лошо и се събудих преди зазоряване. Обръснах се в старомодната баня на фермата и си направих кафе в студената кухня. Головкин каза, че ще прекара нощта в Будапеща и ще премине границата около десет сутринта. Сандърс пристигна в девет и нагласи фотографското оборудване в кухнята. Там имаше килер с мивка и съвсем малко прозорче, на което той постави картон и превърна килерчето в тъмна стая. Червена крушка осветяваше единия ъгъл и придаваше напълно професионален вид на мястото.

Направихме си още кафе, Сандърс запали цигара и седнахме да чакаме.

* * *

Стрелките на часовника показваха единадесет, а ние все още чакахме. До единадесет и половина Сандърс беше преполовил втория си пакет „Голоаз“ и кухнята беше потънала в облак син дим. Чакахме… и чакахме… и чакахме.

Към дванадесет излязох навън, за да избягам от напрежението в кухнята. Стоях и отчаяно гледах към шосето с надеждата да видя някакво движение, така както човек на потъващ кораб отчаяно търси да зърне земя. Но полето беше абсолютно празно. Нещо сериозно се беше объркало.

Почти изкрещях от облекчение, когато чух шум от двигател и черен мерцедес се появи между дърветата. Той бавно се изкачи по заледения път, а аз влязох в къщата. Както и преди нямаше да се показвам, а Шенк и Бауер щяха да се разправят с Головкин. Когато колата спря, аз гледах от горния прозорец. Този, който излезе, не беше Головкин, а Кен Джоунс. Той спринтира към вилата като състезателна хрътка.

Отново слязох долу и го посрещнах.

— Прекараха ни — изпъшка той. — Всичко се обърка, дяволско прецакване.

— Какво, по дяволите, стана?

Държали Лин под наблюдение, откак пристигнал, точно както бях заповядал. После, в десет часа тази сутрин, двамата мъже, които стояли на пост пред „Империал“, видели да докарват наета кола. Пет минути по-късно Лин се появил, влязъл в нея и потеглил навън от Виена.

Те го последвали и уведомили Джоунс по радиото. Той оставил Харпър в посолството и тръгнал след тях, без да ни безпокои, защото Лин не трябваше да се срещне с Головкин преди следващия ден.

— Мили Боже, можехте да рискувате с едно внимателно обаждане!

— Съжалявам, мистър Нерн. Ужасно съжалявам. Мислех, че просто отива да се разходи, за да убие времето. Предположих, че цялото това чакане е изнервило и него както нас.

— Той няма нерви — само стоманени въжета. — Треперех от яд. — И къде, по дяволите, отиде?

— Тук, при езерото. Между тръстиките има път към брега. Той отиде там и зачака. После пристигна и друга кола — беше Головкин, разбира се.

— Разбира се — ледено произнесох аз.

— Ами… — Джоунс заекна. — Головкин му предаде един пакет — аз бях скрит в тръстиките и видях всичко, — поговориха за известно време и после си тръгнаха.

— Проследихте ли ги?

— Да, мистър Нерн, естествено. Лин се върна във Виена и едно от момчетата го последва с колата. Головкин отиде в Мьорбиш и спря пред едно кафе. Сега е там с бутилка вино и шницел. Другият ни човек е отвън. Спукахме гумите на Головкин, така че да не може да си тръгне прекалено бързо, и аз дойдох тук. Всички имаме радиостанции, за да можем да следим и двамата, но колата, която следи Лин, скоро ще бъде извън обсега. — Той отново се поколеба. — Това наистина беше най-доброто, което можеше да се направи.

— Ама че отвратителна бъркотия — изръмжа Сандърс.

Аз бях онемял. Не можех да повярвам, че Головкин се е върнал в Русия и е разправил какво му се е случило в ловната хижа. Ако го беше направил, трудно щяха да го пуснат да излезе отново, за да се срещне с Лин. Но защо, дявол го взел, се държеше по този странен начин?

Все още се мъчех да открия някакъв смисъл в това, когато звънна телефонът. Джоунс изхвърча от кухнята, за да го вдигне. Върна се след няколко минути.

— Обади се Дженкинс — този, който следеше Лин. Той отишъл право на летището, оставил колата и се качил на самолета за Рим.

— Мамка му! Той ще вземе полет до Хонконг и ще си иде право вкъщи!

— Не можем ли да помолим италианците да го приберат, преди да се качи на самолета? — предложи Джоунс. — Те са членове на НАТО.

— Аз не искам да го прибирам. Ако го направим, просто ще предупредим отсрещната страна, че сме по следите им, и те ще ни измамят, като променят всичко.

Отново ни прекъснаха — този път с пращенето на радиостанцията в джоба на Джоунс. Той се заслуша, после зададе няколко въпроса.

— Това беше от Мьорбиш — съобщи той, когато пращенето прекъсна. — Головкин е напуснал кафето и сменя гумите на колата си. Трудно му е, защото болтовете са се заледили.

— Надявам се, че копелето ще пипне двойна бронхопневмония — изръмжа Сандърс. — Е, не стой просто така! Върни се в Мьорбиш, за да го проследим.

Джоунс ме погледна въпросително.

— Да — казах аз. — Направи го. Имаш ли още един предавател в колата?

— Да, разбира се.

— Донеси ни го, за да можем да поддържаме връзка.