Марк Хименес
Делото срещу Уилям

Глава 1

— Ти си най-добрият баща на света.

Може ли едно дванадесетгодишно момче да разбере какво означават тези думи за един мъж? Не, не би могло. Само друг мъж може да ги разбере. Друг баща.

— А ти си най-добрият син на света — каза Франк Тъкър.

Така стоят нещата за един баща. Синът ти е част от теб, но ти си благодарен на Бог, че той е взел само добрата част от теб, а не лошата. Не носа или ушите, или акнето.

Защото, когато погледнеш сина си, ти не си мислиш, че искаш той да е като теб. Ти искаш той да е по-добър от теб. Това е мечтата на всеки баща за сина му.

Франк хвърли топката обратно към сина си. Уилям беше в шести клас, но беше едър за възрастта си. Беше висок и силен, с широки рамене и едро телосложение. Ако израсне още в ръцете и краката — които вече имаха мъжки размер, щеше да носи обувки 63-ти, а може би и 64-ти номер. Той вече можеше да хвърля топката до другата страна на игрището, чак до големия дъб. Тридесет и пет ярда. Франк беше премерил разстоянието с крачки. Ръсти, техният голдън ретрийвър, започна да лае по Уилям. И той искаше да участва в играта.

Уилям се престори, че взема въображаема топка от центъра, отскочи надясно, за да избегне Ръсти, сякаш кучето беше светкавичен лайнбекър, зае позиция с краката и изстреля топката назад. Перфектна спирала. Скоростна. Кожата ожули ръцете на Франк.

— Ще стана куотърбек на „Далас Каубойс“ — каза Уилям. — Ще бъда звезда.

Това беше момчешка мечта. Всяко дванадесетгодишно момче има подобни мечти. Франк беше мечтал да бъде професионален играч на голф, втори Джак Никлаус, но не можа да го постигне. Така че се записа в Юридическия колеж. План „Б“, както се казва. Чудеше се дали и Уилям Тъкър ще се нуждае от план „Б“.

Той хвърли топката назад към сина си. Уилям я хвана, завъртя се наляво, бързо зае позиция с краката и изстреля топката към баща си, сякаш беше излязъл извън игрището.

Той имаше най-готиния татко в училището. Другите бащи — те бяха богати бизнесмени и лекари, и дори адвокати като баща му, но не бяха известни адвокати по наказателни дела. Разбира се, неговият баща не помагаше на лошите момчета, които нараняват добри хора. Той помагаше на добри момчета, за които полицията мислеше, че са лоши, но те всъщност не бяха. Той доказваше, че те са наистина невинни. Казваше, че неговите клиенти са предимно обвиняеми с бели якички, въпреки че Уилям никога не разбра какво общо има цвета на яката с това дали са виновни, или невинни.

— Искам да бъда известен като теб — каза Уилям.

Баща му хвърли топката обратно.

— Аз не съм известен.

— За теб винаги пишат във вестниците.

— Защото клиентите ми са известни.

Уилям се завъртя и точно в този момент хвърли слаб ляв.

— Като сенатора?

— Именно.

Баща му беше ходил по някакъв голям съдебен процес в Остин. Беше си дошъл вкъщи за уикенда.

— Защо те търсят известните хора?

— Защото са загазили.

— Защо?

— Защото са допуснали грешки. Или защото прокурорът мисли, че са допуснали грешки.

— Но те не са лоши хора?

— Не. Моите клиенти са невинни.

— А какво става, ако са виновни?

— Тогава не са мои клиенти.

— Ами ако са богати и могат да ти плащат много пари?

— Все още не са ми клиенти.

— Ние богати ли сме?

— Имаме всички удобства.

Той понякога казваше нещо такова, вместо „да“ или „не“. Ето как адвокатите отговарят на въпроси.

— Живеем в голяма къща в Ривър Оукс — каза Уилям.

— Не е голяма за Ривър Оукс.

Татко също носеше бели яки, но той не беше престъпник. Той беше облечен с бяла риза и пъстра вратовръзка, с панталон от костюм и гладки кожени обувки. Опитваше се да не стъпва върху изпражненията на Ръсти, които Уилям трябваше вече да е изчистил. Беше запретнал ръкавите на ризата си. Той току-що си беше дошъл от Остин, тъкмо беше оставил колата в гаража. Когато видя Уилям навън, направо се включи в играта, без дори да си смени дрехите. Ето такъв беше. Костюми и тем подобни не означаваха нищо за него дори когато се потеше, както сега. Беше доста възрастен, на четиресет и пет, но нямаше вид на толкова стар, колкото изглеждаха бащите на другите момчета — бледи, шишкави и плешиви. Той беше мъжествен като атлет. Тренираше в салона на адвокатската кантора. Казваше, че поддържа форма, за да не отстъпва на сина си. Те тичаха заедно по улиците на Ривър Оукс през уикендите и играеха голф в клуба.

Баща му все още имаше коса. Другите майки го зяпаха, когато идваше в училището да обядва с Уилям или да гледа мачовете му. Уилям се чувстваше горд, че Франк Тъкър беше негов баща.

— Вечерята е готова!

Беки извика откъм задната врата. Уилям се затича към баща си, като държеше ръката си вдигната с отворена длан. Баща му го плесна по ръката. „Дай пет“.

Татко казваше, че Уилям прави „дай пет“ от бебе. Сега това им беше като запазена марка, подобна на жеста му към Беки, защото винаги я целуваше по челото. Уилям беше някак си твърде голям, че баща му да целуне и него.

Минаха покрай басейна и влязоха в къщата. Ръсти ги последва вътре. Те живееха в голяма двуетажна сграда в една хубава част на Хюстън, наречена Ривър Оукс. Много хора вероятно биха я нарекли имение, но повечето от съучениците му имаха още по-големи домове.

Мама искаше по-голяма къща. Татко печелеше много пари. Според него мама харчеше много пари. Понякога Уилям четеше по лицето му, че иска да каже нещо повече на мама, но не го правеше.

— Нека да запазим мира, Уилям — казваше винаги той.

 

 

Франк влезе през задната врата в кухнята, където бяха съпругата и дъщеря му. Оттам се носеше ароматът от енчиладата на Лупе. Той беше отсъствал пет дни, но жена му не се втурна към него. Тя не го прегърна. Не го целуна. Дори почти не го погледна. Тя предпочиташе хората винаги да гледат нея. Елизабет все още беше русата кралица на красотата от Университета в Тексас.

— Липсваше ми, татко.

Дъщеря му го прегърна. Той я притисна силно и я целуна по челото. Тя ухаеше на свежест и беше на четиринайсет. За разлика от Уилям, който се къпеше през ден, или нещо подобно, Беки се къпеше всеки ден. Беше облечена с униформа на мажоретка. Същата вечер отборът на университета имаше мач.

— Как мина седмицата ти, скъпа?

— Загубихме и двата мача.

Беки беше в осми клас в същото частно училище, в което ходеше и Уилям. Тя играеше в отбора по волейбол и в мажоретния състав. Беше руса и синеока като майка си, но по-висока, почти колкото Франк. Беше красиво момиче, но не и кралица на красотата като майка си. Беше взела прекалено много от Франк — затова. Но пък беше атлетична. И умна. Зряла за възрастта си. Тя като че ли се отглеждаше сама. Всичко, което Франк трябваше да прави, беше да плаща таксите й за обучение и да се грижи за прехраната. Той винаги казваше, че тя се е родила тридесетгодишна.

— Съжалявам, че ги пропуснах.

Това се случваше рядко.

— Не съжалявай. Ние сме ужасни. Татко, може ли да отидем до плажа утре?

Те имаха къща на брега в Галвестън, само на четиридесет и пет мили южно от Хюстън. Всъщност тя беше бунгало, разположено на самия плаж на Уест Енд, където нямаше дига. Следващият ураган щеше да унищожи нестабилната къща, като я изтръгне от основите й, но Франк я беше взел на добра цена. Един клиент му беше платил в натура, с нотариален акт, вместо пари в брой. Той, децата и Ръсти обичаха плажа. Лиз — не толкова. Морският въздух действаше твърде зле на косата й.

Франк Тъкър принадлежеше на плажа. Един ден той щеше да живее за постоянно там, може би, когато децата пораснат.

— Не можем този уикенд. Уилям има мач утре, а аз имам заключителна реч в понеделник. Ще трябва да шофирам обратно до Остин в неделя следобед.

— Ще наблюдаваш ли моите игри следващата седмица?

— Случаят влиза в съда в понеделник сутринта. Няма да получим съдебното решение до четвъртък или петък, най-рано. Никога не се знае — зависи от съдебните заседатели, така че ще трябва да остана в Остин. Съжалявам.

— Знаеш ли, баща ми — когато тя се обръщаше към него с „баща ми“ вместо с „татко“, той знаеше, че е мислила сериозно за нещо, — ако бях отишла в държавно училище, можех да играя в някой добър отбор, щяха да ме забележат от някой колеж. С номер 9 можех да получа и стипендия.

— Да играеш волейбол?

— Дааа. Колежите трябва да отпускат за момичета същия брой стипендии както за момчета. Момчетата получават осемдесет и пет стипендии за футбол, тринадесет — за баскетбол, и единадесет цяло и седем — за бейзбол.

— Единадесет цяло и седем?

— Футболът и баскетболът са водещи спортове, но не и бейзболът. Така могат да разделят общия брой стипендии и да дадат само половин стипендия на играчите. Както и да е, това са сто и девет цяло и седем десети стипендии, които трябва да се отпуснат за момичета, а ние не участваме в големите спортове като футбола. Така че момичета получават стипендии за баскетбол, софтбол, футбол, плуване, гмуркане, лека атлетика, тенис, голф, гимнастика, гребане, хокей на трева, ръгби, конен спорт, волейбол на закрито, плажен волейбол и боулинг.

— Боулинг?

Тя кимна.

— Трябва да съчетаят стипендиите и в никакъв случай няма да намалят тези за футбола.

— Добре — каза Уилям. — Защото аз искам една от футболните стипендии.

През 1972 година Конгресът на САЩ беше решил, че развитието на спорта в колежите изисква намеса от страна на федералното правителство. Членовете на Конгреса очевидно не бяха достатъчно заети с това да правят гафове в областта на националната отбрана и да оплескват икономиката. Феминистките групи се оплакваха, че на момичета не се предоставят достатъчно възможности за спорт в колежа. Така Конгресът прие федерален закон, с който се поделяше броят на спортните стипендии между момчетата и момичетата. За да се съобразят с разпоредбите на раздел девети, колежите бяха длъжни да осигурят по равен брой стипендии, дори и ако само спортовете за момчета носят пари, а спортовете на момичетата са на загуба. Вследствие на това имаше стипендия за боулинг за момичета.

— Така че какво ще кажеш за това, баща ми? — каза дъщеря му.

— Ти вече имаш стипендия.

— Имам ли?

Той кимна.

— Нарича се „Татко“. Пълна такса за обучение, плюс стая и храна в колеж по твой избор.

— „Уелсли“. Ще струва шейсет хиляди годишно, докато аз отида в колеж.

Франк примигна строго.

— Ти наистина ли мислиш, че би могла да получиш волейболна стипендия?

Лупе, тяхната прислужница, готвачка и бавачка, се приближи и подаде на Франк студена бира „Хайнекен“. Тя го познаваше добре след десет години служба в дома им.

— Грасиас — отговори й той.

Франк отпи дълга глътка бира. Той не беше голям пияч, не беше ценител на виното или на твърдия алкохол. В Тексаския университет беше изпил своя дял бира „Лоун стар“ и сега за него консумацията на алкохол се свеждаше до една студена „Хайнекен“ с мексиканската храна на Лупе — по традиция, в петък вечер у дома. След дълга седмица в съда и три часа път с кола в петък бирата влизаше лесно.

— Франк — обади се съпругата му — кажи на Ребека, че има нужда да си купи някои неща.

Той се обърна към дъщеря си.

— Отиди да си напазаруваш.

— Няма.

Той се обърна към жена си.

— Не иска да пазарува.

— Има нужда от нова официална рокля за есенния бал — каза жена му.

Лиз зае мястото си начело на масата. Щяха да ходят на футболния мач след вечеря, но Лиз беше облечена така, сякаш ще се състезава в конкурс за вечерна рокля. Тя седеше безупречно изправена и чакаше Лупе да й сервира.

— Не, майко, нямам нужда. Защото няма да отида на есенен бал.

— Ще отидеш, млада госпожице.

— Майко, сега е октомври — сезон за футбол, а аз съм мажоретка. Освен това играя волейбол. Нямам време за балове.

— Ще намериш време.

Беки отправи умолителен поглед към Франк. Той вдигна безпомощно длани:

— Лиз…

— Тя ще отиде, Франк. Всички момичета ще бъдат с нови рокли. Искаш ли дъщеря ти да се чувства неудобно?

— Нека да си помисля.

— Татко, не мога да понасям момчетата от нашето училище — каза Беки. — Те всички са богати сноби. Защо трябва да общувам с тях?

— Добър въпрос. — Франк погледна към жена си. — Защо тя трябва да общува с богати сноби, които не харесва?

— По същата причина, поради която аз трябва да общувам с богати сноби, които не харесвам.

— Тя така ли ще се впише в обществото?

Беки се засмя, но Лиз не реагира на чувството му за хумор. Франк отиде до мивката и се изми. Лупе стоеше до печката и пълнеше чиниите с енчилада, такос, пържен боб и гуакамоле. Беше облечена с колоритна мексиканска селска рокля.

— Как е твоето момче, Лупе?

Тя беше на трийсет и пет, самотна майка с четиригодишен син. Той беше роден с порок на сърцето. За щастие на малкия Хуан в Хюстън работеха много известни сърдечни хирурзи, а работодателят на майка му беше включил нея и детето и в своята здравна застраховка.

— Той е добре, господин Тъкър.

Уилям грабна една чиния, седна на масата и се нахвърли на храната. Ядеше като кон тези дни и миришеше по същия начин. Пубертетът прави това с момчетата. Франк взе две чинии и сервира на дъщеря си и на съпругата си, след това се върна за своята чиния. Той седна на масата срещу децата. Къщата имаше трапезария, отделена от кухнята, но те винаги се хранеха в кухнята. Така им беше по-удобно, неофициална обстановка.

— Изми ли си ръцете, Уилям? — попита той.

Уилям отвърна пълна уста:

— Защо?

— Въпрос на хигиена.

— Аз съм футболист.

Франк скръсти ръце и каза:

— Молитвата…

Синът му замръзна с порцията тако^[15], изядена наполовина, докато Франк произнасяше вечерната молитва на семейство Тъкър. След като свърши, синът му възобнови нападението над беззащитното тако.

Франк се обърна към жена си.

— Синът на Нанси е разпределен в Ирак — каза той.

Нанси беше неговата дългогодишна секретарка.

— О, това е чудесно — отвърна Лиз.

— Съмнявам се.

— Днес видях една къща в хубавата част на Ривър Оукс — каза тя.

— Хубавата част?

Ривър Оукс е най-богатата част на Хюстън. Стари пари. И нови пари. Пари от петрол. Пари от наследство. Но преди всичко пари.

— Аз не мърдам оттук — отговори Уилям.

— Нито пък аз — каза Беки.

С главата все още над чинията, без да спре и за миг да тъпче храна в устата си, Уилям посочи с юмрук към нея. Тя му отговори, като докосна с юмрук неговия. Жест за поздрав, ритуал между спортисти. Имаше само две години разлика помежду им, но те като че ли по-скоро бяха като близнаци. Същата коса, същите очи, същите черти. Те се грижеха един за друг. Бяха прекарали целия си живот в тази стара петдесетгодишна къща с голям двор, с басейн и високи дъбове отпред. Тя осигуряваше простор, където Ръсти да обикаля и децата да играят. Всеки от тях имаше своя собствена спалня и баня, това поддържаше спокойствие на горния етаж. Помещенията на Беки винаги бяха подредени, а неговите приличаха на съблекалня. Къщата беше почти четири хиляди квадратни фута, малка според стандартите на Ривър Оукс. Франк лесно можеше да си позволи по-просторно място, но и това беше четири пъти по-голямо, отколкото къщата, в която той беше израснал в едно от работническите предградия на Хюстън. И децата бяха щастливи тук. Но Лиз искаше голяма къща. Тя винаги искаше повече.

— Къщата, която видях, е на Инууд, точно на булеварда, на една пресечка от клуба — каза тя. Осем хиляди квадратни фута^[16], шест спални, седем бани. И само за пет милиона.

Каза това със сериозно изражение.

— Лиз, какво ще правим със седем тоалетни и осем хиляди квадратни фута?

— Ще се забавляваме.

— Че ние го правим. — Той се обърна към децата. — Вие, младежи, забавлявате ли се?

Те се разсмяха. Ръсти излая. Лупе се закикоти приглушено. Лиз му отправи оня строг поглед, с който искаше да каже: „Никакъв секс тази вечер“. Но секс отдавна нямаше. А той не беше го потърсил другаде. Може би беше твърде страхлив или твърде мързелив или прекалено голям праведник.

Не мислеше, че тя му изневерява. Това щеше да бъде твърде скандално за висшето общество на Хюстън. Вместо да се изкачва по социалната стълбица, тя щеше да се превърне в обект на клюки в обществото. Сега те спяха в отделни спални. Той беше казал на децата, че има проблеми с гърба и че не иска, когато се върти в леглото, да буди майка им.

Уилям прие това обяснение, но той беше само на дванайсет. Франк подозираше, че Беки не му вярва, но и тя одобряваше решението му. На четиринайсет, тя беше неговата заместничка и работеше усилено в полза на мира в Ривър Оукс.

Не беше лесно това да се каже за майка им.

Бяха женени от осемнадесет години. Тогава той беше на двадесет и седем и вече практикуваше в една фирма в Хюстън, тя беше на двадесет и две, току-що завършила Университета в Тексас. Беше красиво момиче, което искаше да стане звезда. Тя имаше планове, залагаше да се изяви като местна телевизионна звезда и оттам да направи скок в кариерата, но не се получи. На четиридесет тя искаше да бъде дама от висшето общество на Хюстън. Нейният план „Б“. Двамата някак си се бяха отчуждили, както се казва. В действителност бяха се оженили твърде млади, преди да успеят да опознаят себе си, и твърде набързо, за да се опознаят и помежду си. В момента, в който научиха кои са и какви са, те вече имаха деца. Франк често беше обмислял идеята за развод, но знаеше, че Лиз ще получи родителските права над децата. Дори ако беше алкохоличка или наркоманка, или ако се срещаше с цял футболен отбор, майката най-често получаваше родителските права. А той щеше да бъде баща от уикенд на уикенд. Франк не можеше да понесе мисълта за такъв живот. И остана в семейството заради децата. И заради себе си. Защото имаше нужда да е близо до тях. Да живее с тях. Да ги вижда всеки ден. Да бъде част от живота им.

Франк Тъкър беше мъж, роден да има семейство.

Глава 2

Куотърбекът на училищния тим подаде в стил „ранена патица“ — пас, при който топката се поклаща във въздуха като застреляна птица. Бекът на защитата я пресече на трийсетярдовата линия и върна топката за тъчдаун. Феновете на домакините изреваха.

— Пик сикс^[17] — каза Уилям.

От изток светлините на Хюстън огряваха нощното небе и осветяваха малкия стадион. Кварталът беше разположен на южния бряг на Бъфало Бей, на запад от центъра на града. Ривър Оукс беше част от Хюстън, но изглеждаше напълно различно. Един различен свят. На този остров от две квадратни мили живееха богати бели хора, заобиколени от два милиона други жители, чийто дом беше градът от общо 627 квадратни мили. Като изключим малцинствата и евреите, цените на недвижимите имоти в Ривър Оукс не устройваха хора без пари. Хиляда и четиристотин семейства живееха в Ривър Оукс. Семейство Тъкър го бяха избрали, защото това беше мечта на майката, и домът им беше близо до офиса на бащата. Вместо да пътува по претоварените магистрали на Хюстън по един час в едната посока, Франк можеше всеки ден да прекарва по още два часа с децата.

Беше осем вечерта и дъщеря му стоеше на страничната линия с другите мажоретки. Синът му беше седнал от едната му страна, съпругата му — от другата. Бяха на първия ред на малките дървени скамейки заедно с множеството други бели хора, чиито деца посещаваха Академията.

Тъй като през седемдесетте години расовата интеграция в държавните училища в Хюстън не се радваше на особен успех, родителите в Ривър Оукс изпращаха потомците си в частни училища.

Франк записа дъщеря си и сина си в частно училище, защото неговите родители не можаха да направят това за него. Той искаше повече за децата си.

Родителите от Ривър Оукс и децата по трибуните приличаха на модели от каталог на „Нийман Маркъс“^[18] (по тези трибуни нямаше анцузи на „Найк“). Паркингът беше като шоурум на мерцедес-бенц (с няколко ферарита и бентлита, оставени за разнообразие). Така наречената Академия беше малко частно училище в Ривър Оукс, в което се учеше от предучилищна възраст до гимназия. Обучението струваше 40 хиляди долара годишно, това беше повече, отколкото в държавните колежи в Тексас. Завършилите Академията не отиваха в колеж или в държавния университет на Тексас, те продължаваха в Айви Лигата^[19]. Академията се беше превърнала в източник на студенти за „Харвард“, „Йейл“, „Принстън“, „Смит“ и „Уелсли“. Само неколцина младежи отиваха на запад в „Станфорд“ или оставаха да учат у дома — в „Райс“. Нито един не се записваше в Тексаския университет.

— Здравей, Уилям.

Две девойчета на по-малко от тринадесет, които изглеждаха така, сякаш бяха излезли от модна фотосесия, се разхождаха пред семейство Тъкър. Те не успяха да разсеят Уилям, загледан в играта.

— Хей!

Те се изкикотиха, типично по момичешки. Франк побутна сина си по рамото.

— Момичетата вече се заглеждат по теб, а?

— Момичетата не стават, татко.

Синът му беше красив, с остри черти, сини очи и къдрава руса коса, която падаше върху лицето му. Но той все още не беше достигнал възрастта, в която момичета от привлекателни можеха да станат съблазнителни.

Спортът го вълнуваше много повече от момичетата. Това беше добре, когато си на дванадесет. Добре и за момчето, и за баща му.

Първите дванадесет години от живота на Уилям бяха лесни за Франк Тъкър. Беше по-скоро като да имаш по-малък брат. Франк учеше Уилям на всички онези мъжки работи, които знаеше — как да хвърли бейзболната топка и да замахне с бухалката, как да подаде футболната топка и да бие шут, как да удари със стика за голф. По-скоро плащаше на професионалист да го научи на това. Франк никога не би наложил на сина си начина, по който той самият удря със стика, нито пък начина, по който плюе динените семки.

Бащата на Франк го беше научил как да направи покрив на къщата и как да я боядиса, как да коси и да поправя косачката, как да чисти и да отпушва канализацията, как се сменя гума — все полезни житейски умения. Човек не плаща на някой друг да му свърши нещо, което той сам може да направи. Но Франк беше адвокат, а не работник. Самият той наемаше хора, за да има време да учи сина си на по-малко полезни за живота неща. Тези дванадесет години с Уилям бяха забавни. Но Франк знаеше, че следващите дванадесет щяха да бъдат по-голямо предизвикателство и за бащата, и за сина. Синът му щеше да мине през пубертета. Тялото му щеше да се трансформира и буквално за една нощ от момче той щеше да стане мъж. Но това не се отнасяше за ума му. Физическата зрелост щеше да дойде скоро и бързо, но умствената щеше да настъпи по-късно и по-бавно. Според проучванията тази част от мозъка на момчето, която контролира решенията, не се развива напълно до средата на двадесетте години. Това разминаване между ум и тяло — тялото би могло внезапно да направи онова, което и мъжът може да прави, но умът си остава ум като на момче — това можеше да постави бъдещето на сина му в опасност. Цялата история на човека показва, че тестостеронът и глупостта никога не се свързват помежду си, за да дадат добър резултат. Франк се запита дали ще може да защити своя син от самия него. Прегърна го през рамо.

— Ще отзовеш ли сенатора, Франк? — репликата изрече друг баща, седнал зад тях. Дъхът му миришеше на скъпо вино.

— Затваряй си устата, Сид.

— Не мога да повярвам, че си се заел да представляваш един републиканец.

Сид беше богат демократ — Хюстън беше зоната на демократите в щата Тексас. Неговите деца посещаваха това елитно училище, така че да не им се налага да седят редом с черните деца на бедните демократи в държавното училище.

— Аз представлявам един невинен човек.

— Тя е виновна за това, защото е републиканка…

Начален удар за другия отбор. Играчът от Академията пропусна топката. Противниците се съвзеха и отбелязаха точка.

— Олеле, те са ужасни — каза Уилям.

Отборът като отбор беше ужасен. Но пък момчетата бяха приятни. И треньорите бяха приятни. Родителите — също. Никой не беше разочарован от играта им, защото никой не очакваше да спечелят.

— Ние от две години не можем да отбележим точка — каза Сид зад тях.

— Но десет от нашите ученици имат отличен резултат на SAT тази година.

Очевидно целта на държавните гимназии в Тексас беше да произвеждат най-добрите футболисти в страната. И те го правеха. Треньори по футбол от Първа дивизия от цяла Америка идваха всяка есен в Тексас, за да попълват състава на отборите си. Те не идваха в Академията. Целта на спорта в Академията беше да изгражда характери и другарски взаимоотношения, а не да дава спортисти за Първа дивизия. И тя не даваше. Нито един ученик в петдесетгодишната история на училището не беше печелил някога спортна стипендия за Първа дивизия. Академията винаги е била в топлистата на училищата с най-добри академични постижения, но не и в списъка на тези с най-добри спортни резултати. Следователно за нея всеки сезон беше губещ. И този не беше изключение. Но родителите продължаваха да идват да гледат мачовете. Мажоретките продължаваха да ги подкрепят:

Два бита, четири бита,

шест бита, един долар.

Който е за „Армадилос“,

да стане и да извика.

Никой не се изправи. Учениците бяха погълнати от мобилните си телефони, а техните родители — от разговори за политика и за фондовия пазар. Разбира се, че беше трудно да се запалиш по футболен отбор, наречен „Армадилос“. Но Франк стоеше прав, с ръце, вдигнати над главата, като че ли щеше да започне вълна. Той викаше: „Давай «Дилос!».“

Беки се усмихна — беше на страничната линия, след това скри лицето си зад големите помпони, които размахваха мажоретките.

Жена му го погледна, сякаш беше луд. Тя се беше парфюмирала, идвайки на футболния мач.

— Това е повече от Инууд — каза тя на също толкова перфектната майка, която седеше до нея. — Мястото е само осем хиляди квадратни фута, но ние не искаме нещо твърде голямо. Просто достатъчно пространство, за да организираме благотворителни събития.

Франк и Уилям наблюдаваха играта, докато Елизабет продължаваше да се изкачва по социалната стълбица. Тя никога не беше слизала оттам от времето на първия си спечелен конкурс за красота в гимназията. Изглеждаше винаги перфектно: когато беше седнала и когато беше изправена. Имаше перфектни дрехи, перфектна стойка, перфектен грим, перфектна прическа. Все едно още се състезаваше за короната. Може би това и правеше.

— Ние искаме да е уютно.

Уилям я чу. Той се обърна към Франк, направи гримаса и повтори: „Уютно“?

Франк сви рамене и му протегна ръката си с вдигната нагоре отворена длан. И каза: „Дай пет“.

 

 

Елизабет Тъкър видя завистта в очите на приятелката си. Същата завист, която някога се четеше и в собствените й очи. Тя беше израснала от „грешната“ част на Хюстън, сред хората, които нямаха нищо. Мразеше да бъде бедна.

Някога Елизабет винаги преглеждаше вестника заради хрониката на обществените събития. Интересуваше се от всички партита, социални събития и красиви хора. Питаше се какъв ли трябва да е животът на хората, които имаха нещо в живота си.

Когато взе шофьорска книжка, тя често обикаляше по улиците на Ривър Оукс със старата семейна кола. И винаги си казваше, че един ден, един ден… И този ден дойде.

Тя улови погледа на съпруга си, в момента когато произнасяше „уютно“. Той не я разбираше. Тя беше израснала в семейство, в което всеки беше никой. А тя имаше нужда да бъде някой.

За него очевидно нещата не стояха по този начин. Той беше почти известен, като филмова звезда от нискобюджетен филм, но изглежда това не го интересуваше. Франк никога не бе имал желание да влезе в социалната топлиста на Хюстън. А тя изгаряше от това желание. Да бъде някой!

Но точно той печелеше парите, от които тя имаше нужда, за да бъде каквато искаше: да живее в Ривър Оукс, в правилната част на Хюстън, в къща, достойна за отбрани хора. Да бъде част от обществото. Другите да й завиждат.

 

 

Уилям се загледа в това, което се разиграваше на терена. По време на мач неговите приятели се гонеха около стадиона, но той предпочиташе да гледа играта заедно с баща си. Факт е, че избираше да бъде с баща си, вместо с приятелите си. Да гледат мачове, да тичат из Ривър Оукс, да играят голф в клуба и да си говорят по мъжки — те биха могли да си говорят за всичко, той и баща му. Баща му го разбираше. Той виждаше онова, което беше вътре в него по начин, по който майка му и Беки не можеха. Разбира се, те бяха жени. Той и баща му бяха мъже. Баща му казваше, че жените не разбират мъжете и мъжете не разбират жените. Ето защо Бог е дал на мъжете кабелна телевизия със сто спортни канала.

Уилям въздъхна. Куотърбекът на Академията хвърли друг пресечен пас. Уилям не само гледаше мачовете, той ги разучаваше. Анализираше играта, разпределението, защитата — кое е работещо и кое не. Мислеше какво щеше да направи след четири години, когато започне да се състезава за Академията. През тази година играта на Академията беше поредица от несполучливи опити и грешни тактики, докато не се стигна до загуба с резултат 0 на 40 на полувремето.

— Кога за последен път сме печелили игра, Франк? — попита таткото, седнал зад тях. — Не беше ли през деветдесет и седма?

— Деветдесет и осма — отговори баща му.

— Това ще се промени, когато Уилям стане куотърбек.

Глава 3

— Трябва да вземат Уилям в отбора — казваше бащата, който седеше в непосредствена близост до Франк. — Той е вече по-добър от старшия куотърбек.

— След шест години той ще играе за „Агис“ — каза друг баща.

— Нищо подобно — възрази първият баща. — Той ще играе за „Лонгхорнс“. Нали, Франк?

— Може би за „Харвард“ — отговори Франк.

И двамата го изгледаха така, все едно бяха видели шевролет по булеварда на Ривър Оукс.

— За „Харвард“? — извикаха те в един глас.

 

 

На следващия ден следобед Франк отново седеше на същите трибуни, на същото футболно игрище. Отборът на средното училище на Уилям играеше с отбор от друго частно училище. Класовете в Академията бяха малобройни, така че ученици от шести, седми и осми клас бяха заедно в един отбор срещу отбора на по-голямото частно училище, съставен най-вече от осмокласници. Отборът на Уилям играеше точно толкова зле, колкото и противниковият. Но той, Уилям, беше добър. Много добър. Необичайно добър. Уилям Тъкър беше чудо, нещо като Моцарт или Боби Фишер. Само че неговата дарба беше физиката му.

Той беше спортист по природа. Превъзхождаше другите във всички дисциплини — баскетбол, бейзбол, футбол, тенис, голф. Но това, което можеше да направи с топката на футболното игрище, не можеше да се опише. Уилям не беше обикновено дванадесетгодишно момче. Той беше по-едър, по-силен и по-бърз от повечето четиринайсетгодишни момчета. Беше подал три перфектни паса за тъчдаун, но ресийвърите изпускаха топките. Беше бягал за четири тъчдауна. И сега бягаше за пети.

Франк стана прав, за да гледа сина си.

Уилям се оттегли, готов да подаде отново. Защитниците на противниковия отбор го заобиколиха. Неизбежно щяха да го блокират. Но в последния момент той се обърна рязко и направи пробив, оставяйки кандидатите за топката да зяпат във въздуха. Той удари страничната линия и хукна с пълна сила. Краката му бяха бързи, бягането му — гладко и ритмично. Никой не го достигна.

Тъчдаун.

 

 

Другите бащи викаха, крещяха. Това беше нещо характерно за футбола. Франк не знаеше какъв е този импулс, защото не беше заразен от футболния вирус, а това беше странно за човек от Тексас. Беше играл в гимназията, както повечето момчета, но никога не беше мечтал за футболна кариера. Той не беше достатъчно едър, достатъчно силен и достатъчно бърз. Синът му обаче беше всичко това, имаше повече от достатъчно качества, но Франк не се вълнуваше от футболните постижения на сина си. Повечето мъже, които бяха успели в областта на правото, медицината или бизнеса, искаха синовете им да бъдат като момчето на Франк. Желанието на човек да види сина си като футболна звезда преминава границите на расата, религията и социално-икономическия статус. Дали е беден и необразован чернокож от Четвърти район, или богат образован бял мъж от Ривър Оукс, всеки иска синът му да бъде куотърбек звезда. Иска да се наслади на славата на този син. Да гледа футболните му подвизи, които самият той никога не е могъл да извърши. Явно успехът на футболното игрище беше нещо различно от този в съдебната зала, в заседателната зала или в операционната.

Футболът е игра за мъже.

Хората невинаги разбират футболната дарба. Можеш да работиш усилено и да станеш компетентен адвокат, лекар или бизнесмен. Този успех обаче е резултат на упорита работа, а не е дарба, дадена от Бога. Но и постиженията във футбола изискват упорит труд, въпреки че ако не си едър, силен и бърз, ще се провалиш. Усилената работа няма да ти даде 6,5 фута височина, 255 паунда^[20] тегло, както и бързина.

Животът на Франк Тъкър не беше обсебен от кожената топка или от футболния героизъм на сина му. Той не се нуждаеше Уилям да сбъдне неговите мечти. Но подобно на другите мъже, докато гледаше великите спортисти, разбираше какво е чувството да удариш хоумрън^[21], за да спечелиш Световните серии, да отбележиш тъчдаун и да спечелиш Суперкупата или да удариш фоур айрън^[22] и да спечелиш „Ди Оупън“^[23]. Малко са хората, които някога ще изпитат това чувство. Тези, които ще го изпитат, не биха могли да го обяснят на онези, които няма да го изпитат. Франк стоеше сред дузина други бащи и като тях наблюдаваше дванайсетгодишния си син да тича на игрището. Чудеше се какво е чувството да бъдеш Уилям Тъкър.

А Уилям Тъкър се чувстваше като лъва от филма, който гледаха в часа по естествознание. Лъвът издебна една антилопа, после я подгони през африканската савана, нахвърли се върху нея, захапа я за шията, а след това я разкъса на парчета. Това несъмнено беше грубо, но беше вълнуващо да се види, че лъвът е звяр. Дали той се замисляше над това, което прави? Не — просто правеше това, което му диктуваше неговата природа.

Докато гледаше този филм, Уилям си мислеше: „Това съм аз, това правя на терена и за мен то е естествено“.

На футболното игрище той пускаше звяра в себе си и се чувстваше добре. Наистина. Наистина. Наистина добре.

* * *

— Франк, имам клиент за теб.

Брайън Андерсън се приближи, защото играта беше приключила. Той беше адвокат в голяма корпорация в Хюстън. Преди три години, когато дот-ком балонът^[24] се спука, федералните власти разкриха измами от страна на вътрешни лица, успели да осребрят акциите си преди катастрофата. Когато пазарът върви нагоре и инвеститорите забогатяват от акции, всички са щастливи, икономиката се развива. Има ли спад обаче, инвеститорите търпят загуби, недоволни са, икономиката буксува. Тогава, за да отвлече общественото внимание, правителството вкарва хора в затвора.

Брайън насочваше своите клиенти към Франк. Те бяха обвинени в нарушения на закона за ценните книжа — истински капан за непредпазливите или за политически необвързаните. Обвинените бяха на по двадесет и няколко, блестящи млади хора, които мечтаеха за следващото голямо постижение, но ставаха политически жертви на капиталистическото общество. Така езичниците принасят жертвени агнета в чест на бога на слънцето. След процес от три седмици съдът ги оправдаваше.

— Кой е клиентът?

— Изпълнителният директор. Направил дъмпинг с дяловете си точно преди неблагоприятен тримесечен отчет.

— Това се нарича търговия с вътрешна информация.

— Не и ако е бил член на Конгреса.

Членовете на Конгреса невинаги спазваха законите, валидни за останалите граждани, нищо по-различно от онова, което правеха управляващите в Русия и Китай. Петстотин трийсет и петимата членове на Конгреса можеха свободно и законно да търгуват с акции, използвайки вътрешна информация, докато другите триста милиона американци не могат да правят това. Франк не беше съгласен с това, но законът си беше закон.

— Той виновен ли е?

Брайън сви рамене.

— Той може да плати.

— Съжалявам, Брайън.

Брайън разпери ръце с обърнати нагоре длани и се разсмя.

— Боже мой, как изобщо печелиш пари, като не искаш да представляваш хора, които са виновни?

* * *

Адвокатите по наказателни дела трябва да се примиряват със суровата действителност, защото повечето от техните клиенти са виновни. Те трябва да защитават не невинните, а виновните — изнасилвачи, убийци, гангстери, наркодилъри, негодници, мошеници, измамници, хитреци, обирджии, крадци и лъжци.

Франк Тъкър никога не беше се примирявал с това. Той защитаваше само невинни. В Тексас никога не е имало недостиг на невинни подсъдими, неправомерно обвинени от фанатизирани, заблудени или политически амбицирани прокурори. Много такива обвиняеми щяха да отидат в щатския затвор, ако не ги беше защитавал Франк Тъкър. Той никога не беше губил дело.

Разбира се, той уважаваше конституционния принцип, че дори да са виновни, подсъдимите имат право на справедлив процес и компетентен адвокат. Франк мислеше, че децата му имат право да се гордеят с него. Защитата на някой брутален изнасилвач със сигурност нямаше да ги накара да се чувстват горди. Той поемаше защитата единствено на невинни — заради децата си.

 

 

— Страхотна игра, Уилям!

— Благодаря ви, сър.

— Ти бяга страхотно, Уилям.

— Благодаря ви, сър.

Татковците се бяха събрали на игрището зад скамейката на играчите, за да поздравят момчетата. Отборът на Уилям беше загубил отново, този път с 0 на 6. Уилям сви рамене. Само няколко момчета в Академията бяха добри спортисти. Но не и Рей. Той беше висок четири фута и десет инча и тежеше деветдесет паунда. Подплънките на раменете му го правеха да изглежда като джудже. Панталоните на екипа му висяха толкова ниско, че наколенките стигаха до глезените му. Той не можеше да бяга, да удря или да хваща. По дяволите, той не би могъл да хване футболната топка, дори ако тя беше направена от филц, покрит с велкро.

Но Рей все още беше най-добрият приятел на Уилям. Той седна на пейката до Рей. Той беше наведен и опрял лактите на коленете си, подпираше брадичката си с ръце. Уилям се опита да го развесели.

— Добър мач, Рей.

— Баща ми ще е бесен.

— Защо?

— Той иска от мен да бъда футболист.

Уилям се опита да не се разсмее.

— Сериозно ли? Какво е пушил?

— На скарата ли?

— О, не. Той някога играл ли е?

Рей поклати глава.

— Твоят баща иска ли да си футболист?

— Мисля, че иска да бъда адвокат.

— Но ти си толкова добър в спорта, Уилям.

Той сви рамене:

— Аз съм добър в спорта, а ти — по математика. Човече, ти решаваш задачите, както аз дори не мога да мечтая. Иска ми се да бях умен като теб.

Рей беше капитан на отбора по математика. Повечето от учениците в Академията се стремяха към отбора по математика, а не към футболния отбор.

Ето колко зле беше в Академията.

— Наистина ли?

— Със сигурност.

— Аз съм доста добър по математика.

— Всеки е добър в нещо, Рей.

— Да бъдеш звездата на отбора по математика, не е същото, като да си звездата на футболния отбор. Пич, ти ще станеш известен спортист един ден.

— Математиците са известни.

— Кажи ми един.

Рей не можа.

— Но математиците са изобретили всички нови неща — възрази Уилям.

— Баща ми каза, че те са измислили интернета.

— И Ал Гор казва, че той е изобретил интернета.

— Кой е Ал Гор?

— Алгоритъм, може би.

Рей се засмя, сякаш беше най-смешната шега, която някога беше чувал.

Уилям нямаше представа дали е така.

— Това да не е виц от отбора по математика?

— Да.

Рей се изправи. Сега той изглеждаше по-щастлив.

— Искаш ли да дойдеш утре да поиграем на видео игри? — попита Уилям.

— Естествено.

— Веднага след мача на „Каубойс“. — Уилям се изправи. — Добре ли си?

— Да. Благодаря, Уилям.

Уилям протегна ръце към по-ниското момче.

— Спокойно, приятел.

Рей се изправи и Уилям го прегърна приятелски точно както правят професионалистите след добра игра. Рей вече си тръгваше, когато Франк протегна отворена длан към Уилям — „Дай пет“ — и синът му го удари силно по дланта.

— Добър мач, Уилям — каза баща му. — За съжаление вие загубихте.

— Не е голяма работа. Забавно е да играя с моите приятели.

Те гледаха как Рей сваля шлема си и го дава на баща си.

— Как се казва това момче?

— Рей.

— Добро момче ли е?

— Да. Той е като къс самородно злато и аз го харесвам.

Повечето от момчетата в Академията бяха слаба работа. Други пък — като Джери от клуба по фотография, бяха голямата работа. Той все бързаше нанякъде с големия си фотоапарат, окачен на врата му.

— Уилям, нека да ви снимам.

Баща му го прегърна през рамо и те се усмихнаха пред камерата.

Глава 4

— Той трябваше да поеме по друго трасе — каза Уилям.

— Кой? — попита баща му.

— Куотърбекът на „Каубоите“. Наблюдавай краката на Сам.

— Кой Сам?

— Стронг сейфтито. В НФЛ го наричат Сам. Наблюдавай краката му, готов е да атакува всеки момент. Виждаш ли?

— А ти?

Предната неделя те си подаваха футболната топка на плажа в Галвестън, но тази неделя гледаха мач в къщата в Ривър Оукс. Уилям седна пред големия екран на телевизора, а спортните страници на вестниците останаха на пода. Баща му зае кожения стол до лампата. Беки се изтегна на дивана. Уилям гледаше мача на „Каубоите“, баща му работеше върху заключителната си пледоария, сестра му четеше за магьосници. Баща му трябваше да се върне обратно в Остин след мача. Заключителните пледоарии по делото на сенатора бяха насрочени за следващия ден. Излъчваха реклами, така че Уилям се върна към спортните страници.

— Роджър Клемънс е отбелязал победа номер триста.

Баща му измънка.

— Сами Соса е отбелязал шестстотния си хоумрън.

Отново мънкане.

— О, по дяволите, Коби е бил арестуван.

Това привлече вниманието на баща му. Коби Брайънт беше голяма звезда в НБА.

— Внимавай с езика, Уилям! За какво е арестуван?

Уилям прочете статията.

— За изнасилване.

Уилям общо взето знаеше какво е изнасилване — насилствен акт на мъж върху жена. Беше питал баща си, но не беше сигурен какво означава „насилствен акт“. Правилото на баща му беше да казва истината, но трябваше да е сигурен, че синът му иска да я знае. В случая все още не беше сигурен.

— Твърди се, че е изнасилил момиче в хотел в Колорадо. Рецепционистка.

— Къде?

— В стаята си.

— Свидетели?

— Няма.

— Той казал, тя казала…

— Какво?

— Нейната дума срещу неговата.

— Той ще спечели.

— Защо мислиш така, Уилям?

— Защото Коби е специален. Той е звезда в спорта. Никой съд няма да го осъди.

— Може да е специален на баскетболното игрище, синко, но това не го прави по-специален като човек в сравнение с това момиче.

Баща му постоянно говореше подобни неща: „Невинен до доказване на противното“, „Никой не е по-голям от закона“, „Всички са равни пред закона“. Точно като учителя на Уилям по обществени науки. Но дори и неговите връстници знаеха, че възрастните всъщност не вярват в тия работи. Казват ги просто защото това се очаква от тях. Може би с изключение на баща му. Понякога Уилям мислеше, че той наистина вярва в тези приказки.

— Всички сме божии чеда, нали? — попита Уилям.

Той си спомни църковната служба от сутринта.

— Точно така.

— Може и да е така, татко, но Бог може да е обичал повече своя син Коби от дъщеря си, рецепционистката.

— Защо?

— Защото го е направил два метра висок и го е дарил с убийствена способност да стреля при скок. Той е богат и популярен баскетболист. Не му е пукало за това скапано момиче. Тя е просто някаква рецепционистка.

Баща му измънка нещо. Което беше повод за гордост за Уилям. Защото, когато той измънкваше, това означаваше, че Уилям е казал думи, които са го накарали да се замисли.

— Внимавай с езика, Уилям.

Една мисъл проблесна в съзнанието на Уилям.

— Хей, татко, може би Коби ще те наеме за адвокат. Обзалагам се, че може да плати милиони. Наистина ще станеш много известен, ако те наеме.

— Татко не защитава хора, обвинени в изнасилване — каза Беки.

 

 

Франк Тъкър защитаваше погрешно обвинени по чиновнически криминални нарушения. Те бяха изпълнителни директори и политици. Изпълнителните директори бяха много — Хюстън бе седалище на хиляди мултинационални компании. Не бяха малко и политиците, обвинени в нарушаване на държавната и федералната етика, на финансовите закони, както и в други служебни престъпления в Тексас, така че бизнесът на адвокатите процъфтяваше.

Защитниците рядко ставаха популярни колкото хората, обвинени в убийство. Но всички научиха кои са Джони Кочран и Ф. Дий Бейли, след като представляваха О Джей Симпсън на делото за убийство. Но като цяло делата по спорове с административен характер не бяха толкова „секси“ колкото тези за убийство. Следователно Франк Тъкър бе добре познат само на онези, които му прехвърляха своите клиенти. Но пък беше направил дебют на първите страници на вестниците, когато пое защитата на корпорацията „Енрон“. През 90-те „Енрон“ беше амбициозна енергийна компания със седалище в Хюстън. Имаше брутен приход от 100 милиарда долара. Активите й възлизаха на 60 милиарда долара. Една нейна акция струваше 90 долара. След като компанията фалира през 2001 година, изпълнителните й директори, включително Кен Лей, председател на управителния борд, и Джефри Скилинг, главният изпълнителен директор, бяха обвинени в измама. Дори счетоводната фирма, която обслужваше „Енрон“ — уважаваната от всички „Артур и Андерсън“ беше подведена под отговорност за нарушаване на закона.

Клиентът на Франк, тридесетгодишен вицепрезидент на хартия, а всъщност обикновен чиновник, току-що завършил „Харвард“ беше обвинен във финансови злоупотреби. Той беше виновен единствено за престъпната си глупост. В Америка нямаше достатъчно килии, за да бъдат затворени там всички изпълнителни директори, извършили такова нарушение. Той беше просто едно хлапе, което изпълняваше заповеди отгоре и вярваше на компанията. Беше вложил всеки изкаран петак в акции на „Енрон“. Беше изгубил всичко — работата си, спестяванията, пенсионната осигуровка, репутацията си — точно както и останалите служители. Но беше хванат в примката на правораздаването от отговорните власти заради политическите игрички от страна на членовете на Конгреса. Уж хващаха в мрежите акулите, но с тях и дребните риби. След четириседмични заседания съдът оправда клиента на Франк. Той беше един от малкото, които не бяха осъдени. На излизане от съдебната зала разгневен бивш служител на „Енрон“ се изплю върху Франк. Това му се случваше за първи път.

Много американци посрещнаха с радост оневиняването на О Джей Симпсън, но той беше обвинен само в бруталното убийство на двама невинни, включително и на бившата си съпруга, чиято глава беше почти отсечена. Клиентът на Франк пък беше обвинен във финансови злоупотреби, довели до загуба на работни места и до срив в цената на акциите на „Енрон“. Франк отдавна бе разбрал, че да си защитник, означава да имаш куража да приемеш, че справедливите присъди невинаги се посрещат добре. И че най-трудната присъда, с която трябва да живееш, беше присъдата над самия теб.

 

 

Франк прегърна Уилям по мъжки. Удариха длани. После прегърна Беки мечешки и я целуна по челото.

— Ще се видим в четвъртък или петък. Беки, ти отговаряш за всичко, докато мама се прибере.

Съпругата му търсеше къща.

Франк щеше да репетира заключителната си пледоария, докато шофираше три часа до Остин. Заседанието беше насрочено за 10 часа.

Глава 5

— Уважаеми дами и господа, членове на съда, през последните две седмици станахте свидетели на нещо, което не бива да се случва в Америка — политическо преследване. На едно политически мотивирано дело, водено от политически обвързан областен прокурор.

Господин Доркин, областният прокурор на Травис Каунти, отчаяно се стремеше към мястото в Сената на САЩ, което в момента заемаше Марта Джо Рамзи. Господин Доркин, вечният демократ, потърси подкрепа за кампания, ръководена от водещите демократи в Тексас. Но нещата не се получиха. Ето защо той измисли отмъщение — не срещу другарите си демократи, а срещу своя съперник републиканец. Доркин предостави скалъпените си обвинения на два съдебни състава, но и двата отказаха да работят с него. Но както се казва, при третия опит го споходи късмет — следващият състав прие. Най-накрая успя да заведе дело.

— Четири обвинения в служебни злоупотреби, углавни престъпления от втора степен. Той твърди, че сенатор Рамзи, докато е била на поста министър, е използвала служители да вършат нейна лична, както и политическа работа, а после им е наредила да унищожат всички доказателства за това.

Еха, това звучи сериозно, нали? Корумпиран политик в Тексас. Вече сме виждали неколцина такива, нали? Знаем за политици, които са плащали на проститутки с държавни пари. Които са използвали връзките си за изгодни сделки със стоки и земи. Които дори са ограбвали социални фондове. Та, какво е точно престъплението, което сенатор Рамзи е извършила?

Нареждала е на секретарката си да пише благодарствени писма.

Двама от съдебните заседатели се спогледаха. Сенатор Рамзи се ползваше с широко одобрение в Тексас. Всяка сутрин на път за залата на Областния съд в Травис Каунти тя беше давала интервюта на цялата тълпа журналисти, усмихваше се пред камерите, раздаваше автографи и се снимаше със своите избиратели. По телевизията приличаше на майка от едно предаване, което Франк беше гледал като дете — „Оставете на Бийвър“. Дали би нарушила целенасочено закона? Франк не смяташе така. Нито съдебните заседатели.

— Заради някакви благодарствени писма? И сега тя — сенатор от Тексас, стои пред вас, обвинена от завистлив ищец. Г-н Доркин иска да я изпратите в затвора заради благодарствени писма. Да излежава дни наред с убийци, изнасилвачи и наркобарони. Заради благодарствени писма…

Франк Тъкър посочи към областния прокурор.

— Той ви е загубил времето и парите в търсене на отмъщение срещу своя опонент. Той е некадърен политик, който си изкарва яда върху един невинен ответник. Той е като училищен хулиган, който използва силата си, за да нагруби съученик. Дами и господа съдебни заседатели, като американски граждани вие сте в ролята на съучениците на сенатора. Ще стоите ли безучастно, докато гледате как нападат ваш приятел? Или ще се противопоставите на хулигана?

* * *

Съдия Харолд Рууни разпореди делото „Щатът Тексас срещу Марта Джо Рамзи“ да се гледа в 11 часа. След като съдебните заседатели напуснаха залата в центъра на Остин, съдията се обърна към останалите:

— Това ще отнеме време, господа. Вероятно ще решим най-рано в четвъртък.

След това се обърна към адвоката на ответника:

— Франк, ако искаш да се прибереш в Хюстън, ще задържа произнасянето на присъдата, докато се върнеш. Сенаторът трябва да остане в Тексас.

— Благодаря, Харолд.

Франк усети как очите на областния прокурор мислено пробиват дупки в черепа му. С Дик Доркин преди двадесет години бяха състуденти в правния факултет. Франк беше завършил като първенец на випуска, а Дик — на двеста тридесет и трето място от общо 400 души. Франк работеше за голяма компания в Хюстън, а Дик — за прокуратурата. Франк беше добър адвокат, а Дик — добър политик. Двадесет години по-късно Франк беше партньор в компания, а Дик беше избран за областен прокурор на Травис Каунти. Носеше се слух, че след като не е успял да стане сенатор, той е хвърлил око на резиденцията на губернатора, което беше само на няколко пресечки от съдебната зала. Едно шумно дело би съкратило пътя му дотам.

Дик Доркин беше съперник на Франк в училище, но така и не се разбра защо. Днес Франк Тъкър стана негов враг завинаги. Но именно така трябваше да постъпва един адвокат, когато невинен човек можеше да загуби свободата си. Един адвокат трябваше да се бори за своя клиент дори ако това означаваше да си създаде врагове.

— Е, Франк — каза съдията, — чувам, че синът ти е най-добрият футболист в Хюстън.

— Той е на дванадесет.

— И само шест години го делят от „Лонгхорнс“.

Съдията също бе завършил право в Университета на Тексас.

— Е, има време…

— Извинете ме, съдия Рууни.

Приставът се бе приближил.

— Да?

— Заседателите са взели решение.

— Стигнали са до присъда? — Той погледна часовника. Беше 11 часа и деветнадесет минути. — Само за петнадесет минути?

Приставът сви рамене.

— Да, сър.

Съдията погледна към защитата. Сви вежди. Обърна се към пристава.

— Е, нека влязат.

Съдебните заседатели оправдаха сенатора по всички обвинения.

Глава 6

Първият спортен наблюдател в колежа се появи, когато Уилям беше на четиринайсет.

— Той е най-добрият, когото някога съм виждал, Франк.

Последните две години бяха като забулени в мъгла. Делото срещу Коби в Колорадо беше прекратено, делото срещу „Енрон“ в Хюстън — не. Коби беше платил на някакъв чиновник пет милиона долара, за да се измъкне. Председателят на борда и изпълнителният директор на „Енрон“ отиваха в затвора. Върховният съд на САЩ единодушно отхвърли съдебната присъда на „Артур и Андерсън“, счетоводната фирма на „Енрон“, но вече беше твърде късно, за да се спаси компанията или нейните осемдесет и пет хиляди работници. Марта Стюарт лежа в затвора за търговия с вътрешна информация, говорителят на Камарата на представителите — не. Джордж У. Буш беше преизбран, а след това ураганът Катрина затрупа Ню Орлиънс. Том Брейди и „Пейтриътс“ спечелиха третата си Суперкупа. Висшата бейзболна лига въведе програма за тестване на стероиди, след като голяма част от спортистите (хоумрън хитъри), поставящи рекорди през деветдесетте години, бяха замесени в скандали с наркотици. Ланс Армстронг спечели седмия си Тур дьо Франс. Имаше поне един чист откъм наркотици спортист в Америка. В Ирак и в Афганистан продължаваше да се води война. Появи се нещо, наречено Фейсбук, където хиляди хора поставяха на показ пред цял свят целия си личен живот. Франк беше водил още много наказателни дела на обвиняеми с бели якички и ги беше спечелил всичките. Уилям игра още много футболни мачове за частното училище и всички завършиха със загуба.

Беше един четвъртък следобед в края на октомври и неговият отбор — на осмокласниците, губеше отново. Баща му стоеше до оградните вериги, които заобикаляха футболното игрище на Академията. Сам Дженкинс беше застанал до Франк и ухаеше на „Олд Спайс“ и тютюн. Сам беше нисък и набит и пушеше пура. Той беше треньор в колеж.

— Той е на четиринадесет — каза Франк.

— Той е специален.

— Той е дете.

— Той е спортист. С голямо бъдеше. Ако успеете правилно да ръководите кариерата му.

— Неговата кариера?

— Точно така. Неговата кариера. Кариера с покритие от двеста милиона долара, Франк. Най-добрите професионални спортисти изкарват повече от кинозвезди днес… и адски много повече, отколкото адвокатите.

— Той играе в отбора на осми клас.

— След четири години ще играе футбол в колежа, след осем ще е професионалист, а може би и след по-малко, ако напусне по-рано колежа.

— Няма как да стане.

— Да играе професионален футбол?

— Да напусне колежа по-рано.

Сам кимна. Така казват всички. Но когато отбор от НФЛ им предлага милиони, дипломата от колежа не изглежда толкова важна.

— Какви са шансовете на Уилям да играе професионално?

— Какви са шансовете да спечелиш от лотарията? Но някой винаги печели.

Сам издиша дима от пурата, който се задържа във въздуха.

— Франк, ако Уилям беше музикален феномен — пианист например, би ли подкрепил таланта му?

— Със сигурност.

— Е, той е футболен феномен!

— Колко от пианистите претърпяват сътресения и имат продължителни мозъчни увреждания?

— Колко от тях правят по десет милиона на година? Франк, синът ти има дарба. Аз съм треньор на деца от тридесет години и никога не съм виждал четиринадесетгодишно момче като него.

— Тренираш четиринадесетгодишни момчета?

— Не. Проучвам дванадесетгодишни момчета. Проблемът е, че те са просто в началото на пубертета и половината от добрите излизат от пубертета не по-едри, отколкото са били в началото. Обикновено препоръчвам да ги задържат в училище една година или може би две, за да им се даде шанс да израстат. Но това не е проблем при Уилям. Той е вече едър — колко е висок, шест фута?

— Шест фута и един инч.

— Кой номер обувки носи?

— Номер тринадесет^[25].

Сам подсвирна.

— Такъв размер на четиринадесет години! Той сигурно ще стигне до шестнадесети или дори седемнадесети номер. Аз мисля, че ще надхвърли шест фута и четири инча, а може би шест фута и пет инча.

— Колко големи са ръцете му?

— По-големи от моите.

— Колко тежи?

— Сто и шейсет паунда.

— В осми клас! Ще стигне двеста и двайсет и няма да има нужда от стероиди, които винаги са повод за тревога. Гледаш шестнадесет, седемнадесет, осемнадесетгодишни напомпани момчета и винаги се чудиш дали ги употребяват.

— Гимназистите употребяват ли стероиди?

Сам се засмя.

— Прекарваш твърде много време в съдебната зала, Франк. Да, по дяволите, гимназистите го правят. Те навлизат в пубертета и осъзнават, че няма да станат достатъчно едри, и решават да дадат тласък на телата си. Всичко това е, за да изживеят мечтата си. Така че аз винаги проверявам ръцете и краката им.

— Защо?

— Когато видя момче с напомпани мускули и с тегло 220 паунда да носи десети номер маратонки, знам, че има нещо, което не се връзва. Твърде едро е, съотнесено към краката си. Същото е и с ръцете. Момчетата растат първо на ръце и на крака, а не на тяло.

— Превръщаш подбора в наука.

— Физиката и силата са наука, но сърцето и душата не са. Едно момче трябва да има смелост да се състезава и сърце да побеждава. Това не се постига с тренировки.

На футболното игрище Уилям избяга в ляво, мина на зигзаг през двама защитници, направи пробив при четири телесни сблъсъка и спринтира по страничната линия за тъчдаун. Сам гледаше сина на Франк с благоговение. Той посочи с пурата към игрището.

— И това не се постига с тренировки, Франк. Едно момче или го има, или го няма. А твоето момче го има. — Сам засмука пурата и отново издиша дима. — Когато започнах да се занимавам с проучване и подбор, моят ментор беше много опитен, той беше избрал Намат в гимназията. Тогава ми каза, че да го гледаш как играе, е все едно да изпиташ оргазъм. Не бях разбрал какво е имал предвид до днес.

— Оргазъм? Плашиш ме, Сам.

Сам се усмихна, след това изплю парче тютюн от пурата.

— Настръхвам, като гледам сина ти да играе. — Сам прокара пръсти по ръката си, после показа на Франк. — Тук сякаш ме лазят мравки.

— Ще ти мине.

— Последният път, когато съм се чувствал развълнуван, и то на половината на това, беше, докато гледах един осмокласник, Трой Айкман в Оклахома. Това момче можеше да играе. Той беше номер едно от завършващите гимназията. Постигна много във футбола. Стана номер едно в НФЛ, спечели три Суперкупи с „Каубоите“, влезе в Залата на славата, направи милиони. Но той не беше толкова добър, колкото е Уилям на четиринадесет. Франк, ако ти не се погрижиш за дарбата му, ако не му дадеш шанс да постигне мечтата си, той ще те намрази.

— Ще ме намрази?

Франк се усмихна. Той предположи, че Сам се шегува. Но Сам не се шегуваше.

— Да, ще те намрази.

Франк не можеше да си представи синът му да го намрази.

— И какво ме съветваш, Сам?

— Първо, той е в малко частно училище. Няма отбор, с който да работи. — Сам посочи към игрището. — Той не може да се развива на фона на неудачници.

— Неудачници? Те са свестни момчета.

— Но са лоши спортисти. Този отбор няма офанзивна линия, няма ресийвъри, които да хващат. Уилям хвърля топката само десет пъти на игра. Той не може да се развива като куотърбек, ако играе по старомодния начин, не може само да бяга с топката. Днес играта е в дългия пас, Франк. В основата на професионалния футбол е подаването, в основата на колежанския футбол е подаването, което означава, че и в основата на футбола в гимназията също е подаването. Ето защо първокурсниците, които са добри в колежа, могат да бъдат добри и в професионалния футбол, и в НФЛ. Те бягат като професионални нападатели още от гимназията. Трябва да пратиш Уилям в голямо държавно училище, където се играе професионално. Той ще хвърля по петдесет пъти за една игра и ще е заобиколен от играчи, за предпочитане черни играчи, бързи и с умения. Трябва да има зала за тренировки на закрито.

— Тренировки на закрито?

— В Хюстън вали дъжд, Франк. Дъждовните дни са загубени тренировъчни дни. Ето защо всички големи държавни училища в Тексас изграждат закрити терени.

— Мислех, че нашата държавна училищна система няма средства за това.

— За футбола винаги има пари. Когато играха за Суперкупата в Далас, отборите тренираха на закрити терени в гимназиите.

— Но Уилям си обича училището.

— Франк, някои семейства се местят от единия в другия край на страната, за да могат синовете им да играят в най-добрите държавни училища и да тренират професионално.

— Шегуваш се.

— Приличам ли ти на човек, който се шегува?

Не приличаше.

— Той трябва да отиде в добър отбор сега, ако искаш един ден да играе в НФЛ.

— Не ми пука.

— На него му пука.

— Той е на четиринадесет. Всяко момче на тази възраст мечтае да бъде звезда в професионалния футбол.

— Различно е, Франк, неговата мечта може да се сбъдне. Той може да бъде звезда. Има данни — височина, сила, бързина. — Сам произнесе трите думи, сякаш бяха една. — Прочетох за теб, Франк, в „Ню Йорк Таймс“, след като спечели делото на сенатора…

Франк Тъкър беше станал известен. Оправдателната присъда на сенатора го изстреля на върха. Беше станал най-добрият от всички адвокати по наказателни дела в Америка. Той би могъл да се специализира в защитата на членове на Конгреса, обвинени в морални и криминални нарушения, но не искаше да прекарва толкова много време във Вашингтон, далеч от семейството си. А и в Тексас имаше много обвиняеми с бели якички. Защо да пътува?

— Как така никога не си губил дело? Как си спечелил всичките си случаи?

— Защото справедливостта е на моя страна.

Сам изсумтя.

— Да бе. Печелиш, защото си по-умен. В съдебната зала по-умният побеждава по-глупавия всеки път, нали? Такъв е законът на хората. На футболното игрище, по-големият, по-силният, по-бързият побеждава по-малкия, по-слабия, по-бавния. Всеки път. Такъв е законът на природата.

Франк се загледа в отбора на сина си. Те бяха по-малкият, по-слабият и по-бавният отбор и губеха от по-големия, по-силния и по-бързия.

— Второ, той трябва да прекарва ваканциите си в училище за куотърбекове.

— Какво е това?

— Летни лагери, ръководени от бивши професионални куотърбекове и от треньори. Те работят с най-добрите надежди на страната. Движения за хвърляне, работа с краката, лидерски умения, упражнения за подаване, проучване на защитата, преценка на покритието, звуковите знаци… Те учат момчетата как да играят на тази позиция. Трябва да отиде на такова училище поне за две лета и след това — в лагера „Елит Илевън“.

— Какво е това?

— Лагер за куотърбекове — за най-добрите от най-добрите. Събират ги от всички краища на страната, канят по петдесет или шестдесет момчета на всеки лагер. Може би само по едно момче от всеки лагер отива на финалния петдневен сбор „Елит Илевън“ в спортния център на „Найк“. Наричат го „Ди Опънинг“.

— И колко струва всичко?

— Хиляди. Десет хиляди.

— Това са много пари.

— Като завършат, подписват договори за милиони.

— Какво друго?

— Трябва да започне тренировъчна програма с личен треньор. Да се оформи тялото му. Куотърбековете днес са с оформени мускули. Виждал ли си някога играчи да стоят на подиума по гащета, така че собствениците и треньорите да могат да ги разгледат?

— Ъъъ, не. Не съм. И не искам да виждам.

Сам се ухили.

— Малко е странно собственици на бели отбори и треньори да зяпат отблизо тези големи черни жребци по същия начин, по който белите собственици на плантации са гледали чернокожите роби, продавани на доковете в Галвестън. Гледах едно шоу по кабелната за това, направо ме порази. Разликата е, че тези черни играчи ще правят милиони, а няма да берат памук. Както и да е, мога да ти дам някои имена на треньори тук в Хюстън. И треньор, който да го тренира за скорост, като Майкъл Джонсън в Далас. Носител е на олимпийски златен медал. Той тренира младите надежди и играчите от НФЛ да отработят тази допълнителна стъпка. Една такава стъпка определя дали ще играеш в НФЛ или ще работиш в „Уолмарт“^[26].

— Колко ще струва това?

— Нищо, което известен адвокат да не може да си позволи.

— Друго какво?

— Диетолог. Момчетата ядат готова храна, а това изгражда мазнини вместо мускули. Той трябва да спазва строга диета.

— На четиринадесет?

— Трябвало е започне още на дванадесет.

— Държавно училище, куотърбек училище, личен треньор…

— И турнирите „Седем на седем“.

— Което ще рече?

— Пасинг турнири. Един куотърбек плюс шестима ресийвъри срещу седмина бекове. Провеждат ги през цялото лято.

— Ами семейните почивки?

— Почивате там, където се провежда турнирът. — Сам вдиша дима от пурата си. — Виж, Франк, ако искаш Уилям да отиде в НФЛ, знай, че пътуването започва сега. Семейството му трябва да се качи на борда и да посвети живота си на тази единствена цел.

— Защо?

— Защото семейството на всеки друг Уилям Тъкър ще направи това.

— Има ли други като Уилям Тъкър?

— Няма. Но родителите си мислят, че има.

— Защо го правят?

— Заради славата и парите. Има тридесет и два отбора в НФЛ. И тридесет и двама стартиращи куотърбекове. Средната заплата е пет милиона. В момента, в който Уилям стане номер едно, той ще получава двадесет милиона годишно. Гарантирам го.

— Но той трябва да получи добро образование, може би в някой университет от Айви Лигата.

Сам се засмя.

— Айви Лигата? Мамка му, Франк, повечето училищни отбори в Тексас могат да победят футболния отбор на „Харвард“. Забрави Айви Лигата, Франк. Уилям трябва да отиде в някой по-голям университет.

— Медицински или юридически.

— И да стане адвокат като баща си?

— Може би.

— Кога мислиш да се пенсионираш, Франк? На шейсет и пет?

— Зависи от това колко жена ми може да похарчи от сега до тогава.

— В НФЛ куотърбековете се пенсионират на трийсет и пет. Гледаш ли Олимпиадата?

Франк кимна.

— Видя ли онези малки гимнастички? Те са на шестнадесет, седемнадесет, осемнадесет години. Живеят в общежития от десетгодишни, за да са близо до треньорите, да тренират всеки ден за един-единствен миг слава. За един миг на слава и богатство. Един миг за цял живот. Спортистите днес са по-млади от всякога. Имат максимум десет активни години. Влизаш в играта на двадесет и две, излизаш на тридесет и две, ако имаш късмет и не получиш контузия, с която да приключиш кариерата си. Но ако играеш правилно, ти си седнал на купчина пари. Готов си за живота.

— Значи става дума за пари?

— Става дума Уилям да прави онова, за което е роден. Да играе футбол.

Франк наблюдаваше сина си на игрището. За това ли беше роден Уилям Тъкър?

— Грешил ли си някога, Сам? За някое момче?

— Със сигурност. Имаше едно момче на име Монтана. Беше слабо, бавно, не можеше да хвърли топката на петдесет ярда. Човек не би го избрал и за училищен отбор. Но във вените му имаше лед, вместо кръв. Той спечели национален шампионат в Нотр Дам и четири Суперкупи.

— Аз имах предвид обратното. Да си убеден в качествата на някое, а то да не се справи.

Сам кимна.

— Много пъти. Никога не може си сигурен какво има вътре в човека, в сърцето и в душата му. Дали те ще устоят на натиска? А и винаги има опасност от контузия, с която обещаващата кариера да свърши.

— Какво ще стане, ако не си прав за Уилям? Искаш от него да изостави доброто си образование в Академията и да не отиде в Айви Лигата заради футбола? Ами ако той не се справи?

— План „Б“.

— Който е?

— Богатият му татко. Той може да се върне в колежа, може би в юридическия факултет. Не се тревожи за Уилям. Черните деца са тези, за които няма план „Б“ и заради които губя съня си. Футболът е техният единствен начин да се измъкнат — всичко или нищо. Много от тях свършват с нищо. — Сам се загледа в игрището. — Аз обаче не греша за Уилям.

— Знам, и аз би трябвало да взема важно решение за живота на сина си въз основа на твоята преценка?

Сам вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Хей, ти си баща му. Аз съм просто един селекционер. — Сам се засмя, после засмука продължително пурата и издуха дима. — Франк, като дете мечтал ли си да станеш професионален спортист? Със сигурност не си мечтал да станеш адвокат.

Франк кимна.

— Исках да бъда голф играч.

— Обичаше ли голфа?

— Да.

— Беше ли добър?

— Не достатъчно.

— А ако беше добър? Не просто добър, а страхотен? Какво би било чувството? Би ли преследвал мечтата си? Щеше ли да побеснееш, ако баща ти не ти беше дал този шанс? — Сам Дженкинс отговори сам на въпросите си. — Може би щеше да го намразиш. И Уилям ще те намрази. — Сам размаха с пурата по посока на терена. — Това е неговата мечта, тя е там. Ще отнемеш ли мечтата на сина си, Франк?

Един добър баща не би отнел мечтата на сина си, нали?

 

 

Отборът на Уилям губеше. Отново. Той отбеляза пет тъчдауна, но другият отбор имаше девет. Неговият отбор тичаше по терена. Лайнменът^[27] се блъсна в Рей и го събори на земята. Всички бутилки вода, които той носеше на малка поставка, се разхвърчаха. Сега Рей беше мениджър на отбора, известен още като Момчето с водата. Уилям се спря и помогна на приятеля си да стане. След това събра пластмасовите бутилки и ги сложи на поставката на Рей. Тя приличаше на тези на млекарите от едно време.

— Добре ли си, Рей?

— Да. Благодаря, Уилям. — Той кимна към другите играчи. — Те имат лошо отношение към момчета с водата.

Уилям сви ръка в юмрук. „Чукни тук“.

Те удариха юмруци за поздрав.

 

 

Сам Дженкинс си беше тръгнал и Франк стоеше до оградата, размишлявайки над съветите на треньора. Тогава мобилният му телефон иззвъня. Беше номер от Остин.

— Франк Тъкър.

— Франк, на телефона са Скутър и Били.

Скутър Макнайт беше спортният директор на Университета в Тексас. Били Хейс беше старши треньор по баскетбол. Те бяха включили телефона на високоговорител. Франк имаше чувството, че не се обаждат, за да му предложат билети за мач.

— Може ли да говорим? — попита Скутър.

— Кажи.

— Не по телефона. Можеш ли да дойдеш до Остин? Утре?

— Не мога.

— В събота?

— Скутър, обещах на сина ми, че ще играем голф.

— Важно е, Франк.

Скутър беше настоятелен. Франк и Уилям щяха да играят в неделя.

— Добре. В офиса ти на стадиона?

— В затвора.

— В затвора?

Скутър въздъхна в слушалката.

— Гледай новините.

Франк затвори и се зачуди защо беше тази среща. И по-скоро заради кого.

Той се беше занимавал с някои случаи на Спортния отдел, към които имаше повишен обществен интерес. Беше представлявал спортисти, оказали се от грешната страна на закона. Повечето бяха млади и глупави и се мислеха за недосегаеми. Те изживяваха период на преход — имаха тела на мъже и умове на момчета. Тестостеронът и глупостта очевидно си взаимодействаха и даваха лош резултат. Той знаеше, че срещата в събота няма да е от щастливите. Щастливите хора не търсят адвокати по наказателни дела.

— Имаме важен светски обяд утре. — Парфюмът на жена му му напомни за нейното присъствие.

Франк се обърна към нея. Тя бе на четиридесет и две, но ежедневните тренировки и редовните СПА процедури бяха отложили стареенето й. Все още беше елегантна и в добра форма. Изкачването по социалната стълбица в Хюстън изискваше издръжливост.

— В колко часа?

— По обяд.

— Аз не мога.

— Но ти ми обеща.

— Връщат сина на Нанси у дома от Ирак.

— Е?

— В ковчег.

Синът й беше починал на двадесет и две, само осем години по-голям от Уилям. Къде щеше да е синът на Франк на двадесет и две? Не и в някоя чужда страна, за да умре от крайпътна бомба, отишъл да помага на хора, които мразеха американците. Дали щеше да играе професионален футбол за американци, които обичаха играта повече от живота си? Дали мечтата му беше в ръцете на Франк? Беше ли прав треньорът Сам? Какво би направил един добър баща?

— С кого говореше? — попита съпругата му.

— С един треньор от колежа.

— Защо?

— Дойде, за да види как Уилям подбира четиринадесетгодишни момчета.

— И какво ти каза?

Франк преразказа разговора си със Сам Дженкинс.

— Той наистина ли мисли, че Уилям може да бъде звезда в НФЛ? — каза тя.

— Очевидно.

— В такъв случай ние трябва да направим каквото е необходимо.

— Чакай, Лиз. Това трябва да се обмисли. Какви ще са последствията за Уилям? Не е важно само какво иска той, а и от какво има нужда, кое е най-доброто за него. Той е голям, прилича на мъж, но все още е просто дете.

 

 

— Как изглежда вагината?

Франк ядеше тако и изплю говеждото, а Беки покри лицето си с ръце.

— О, боже! Уилям, отвратително е да говорим за това на масата по време на вечеря.

Лиз беше отишла в кухнята да види какво прави Лупе. Този път семейството не беше в кухнята в старата къща.

Седяха на официално подредената маса в трапезарията в новата си къща, разположена на осем хиляди квадратни фута. Бяха продали старата и се бяха пренесли тук преди година. Сегашният им дом беше неприветлив, с облицовки от мрамор — като мавзолей. Франк нямаше усещането за дом. Нито пък децата. Нито пък Ръсти, доведен тук от предишната къща.

Новата къща струваше четири и половина милиона долара. Франк трябваше да изплаща ипотека от два милиона долара — само и само да запази мира с жена си. Искаше да бъде с децата. Беки вече беше на шестнадесет и й оставаха само още две години вкъщи преди колежа. Уилям беше четиринадесетгодишно момче, което минаваше през пубертета, макар да изглеждаше по-голямо от възрастта си. Още предишната година момичетата му бяха станали интересни.

Преди около година Уилям беше осъзнал, че съществува таен свят, наречен секс, и беше започнал да засипва Франк с въпроси. Анатомични и технически. Между пет и десет на ден. Франк се чувстваше така, сякаш дава показания под клетва. Затова напомни въведеното от него правило — ако Уилям зададе въпрос, Франк ще му каже истината, но той трябваше да е сигурен, че синът му иска да я узнае. Бащата ограничи броя на въпросите, свързани със секса до един на ден. Не можеше да се справя с много въпроси, особено като се имаше предвид, че вече не практикуваше секс. Но ежедневният въпрос не беше на място — по време на вечеря.

— И откъде изскочи по-конкретно тази тема?

— Няколко от момчетата говореха за това на тренировката. Тими Макдугъл каза, че е видял картинка в интернет. И после майка му блокирала порно сайтовете на компютъра му. Пети Пъркинс пък каза, че е виждал вагината на сестра си, но от това на всички ни се доповдигна.

Лупе влезе с поднос с мексиканска храна. Не бяха отвикнали от нея. Лупе вече не носеше шарената си селска рокля, а беше облечена в черно като сервитьорка в изискан ресторант. Лиз беше решила, че Лупе трябва да носи униформа, откакто се преместиха тук.

— И защо искаш да знаеш? — попита Франк.

— Аз съм единственото четиринадесетгодишно момче, което не е виждало вагина, дори на картинка. Трябва да знам за тези неща.

— Може ли да говорим за нещо друго? — попита Беки.

— Защо?

— Защото е неприлично.

— Въпросът ми беше към Уилям. Защото другите момчета знаят. Чувствам се глупав.

Франк се опита да си спомни кога за пръв път беше видял вагина. Беше в списание „Плейбой“, което едно момче беше внесло тайно в училище. Той беше в девети клас и оттогава гледаше на момичетата по различен начин. Сега трябваше да отговаря на въпросите на Уилям за секса, като мъж на мъж и баща на син. Да му каже, че няма Дядо Коледа беше по-лесно.

— Добре. Ще говорим за това след вечеря. Ще намерим вагина в интернет.

Беки се вторачи във Франк със зяпнала уста. Той вдигна ръце.

— Какво?

— Ако бях поискала да видя пенис, когато бях на четиринадесет, щеше ли да ми покажеш снимка в интернет?

— Не.

— Именно.

— А виждала ли си?

Тя посочи към брат си.

— Да, неговия, но отдавна.

Имаше и други неща, които следваше да я попита, но Франк нямаше куража да го направи. Тя сама отговори.

— Не се притеснявай, татко. Все още съм девствена. Няма да позволя на някой да ме използва, за да си създаде спомени от гимназията. По-умна съм.

Франк се наведе и я целуна по челото.

— Благодаря.

— За какво?

— За това, че си по-добра като дъщеря, отколкото аз като баща.

— Моля, няма защо.

Всички казваха, че с първото дете е по-лесно, отколкото с второто.

— Може ли да задам един допълнителен въпрос? — попита Уилям.

— Не.

Той все пак го зададе.

— Джими казва, че момичетата си слагали IUD^[28] във вагината, за да не забременяват. Но аз му обясних, че това е опасно, защото синът на секретарката ти умря от IUD в Ирак. Джими е глупав, нали?

— Глупав е — отвърна Беки.

— Но не по този въпрос — каза Франк. — Синът на Нанси умря от IED^[29], което е самоделно взривно устройство, а IUD е вътрематочно устройство, средство против забременяване, което жените използват.

— Боли ли ги?

— Кого, жените ли? Да.

Франк се усмихна на Беки.

— Забавно — каза дъщеря му.

— Какво има за десерт? — попита синът му.

 

 

Телефонът на Уилям избръмча. Имаше съобщение. Прочете го, скочи от стола и изтича в кухнята, където беше най-близкият телевизор. Включи го и намери местните новини. Майка му застана до него. Беше ядосана, защото баща му нямаше да отиде на обяд с нея на следващия ден.

— Тате!

Баща му и Беки влязоха след няколко секунди. Уилям посочи екрана. Репортерът казваше:

— Брадли Тод, звездата на баскетболния отбор на Тексаския университет, е бил арестуван днес в Остин и обвинен в бруталното изнасилване и убийството на студентка от същия университет. В момента се намира в затвора на окръг Травис и не му е определена гаранция. Окръжният прокурор ще поиска смъртна присъда.

— Значи е било заради това — каза Франк.

— Заради кое?

— Помощник-директорът и треньорът ми се обадиха днес по време на твоя мач. Ще се срещна с тях в събота сутрин.

— Мислех, че в събота ще играем голф.

— Ще го направим в неделя.

— Това синът на семейство Тод от Хайланд Парк ли е? — попита Лиз. — Синът на милионера?

— Не знам.

Но тя знаеше.

— Те стоят много високо в далаското общество.

— Баща му ще плати, за да го измъкне — каза Уилям. — Точно както Коби си плати.

— Коби не беше обвинен в убийство.

— Няма да станеш негов адвокат, нали? — попита Беки.

— Зависи.

— Татко, не можеш да представляваш изнасилвач и убиец!

— Няма. Ще се срещна с него, за да разбера дали не е несправедливо обвинен, дали е невинен.

— И ако не е?

— Ще трябва да си намери друг адвокат.

Глава 7

Затворът в Травис Каунти се намираше на Десета улица в центъра на Остин. Там пребиваваха няколкостотин души. Няколко хиляди повече бяха обитателите в сградата на затвора за дългосрочни присъди в южната част на града. Те имаха обвинения според Тексаския наказателен кодекс. Физическо насилие. Обири. Изнасилвания. Убийства. Някои не можеха да си платят гаранцията. Други имаха отказ за освобождаване под гаранция.

Всички отчаяно искаха да излязат на свобода.

Брадли Тод беше един от тях. Седнал зад преградата от плексиглас в стаята за свиждане, той нямаше вид на изнасилвач или убиец. Приличаше на много висок мисионер от сектата на мормоните. Но не беше мисионер. Беше на двайсет години — звездата на баскетболния отбор на Университета в Тексас.

Треньорът Били Хейс поклати отчаяно глава:

— Най-накрая намерих бяло момче, което може да играе първокласен баскетбол, а той да вземе да направи това.

— Така ли? — каза Франк. — Направил ли го е?

— Изнасилването и убийството ли? Не. Имам предвид това, че го арестуваха.

Скутър Макнайт въздъхна.

През последните години голям брой играчи на Тексаския университет бяха арестувани за различни нарушения на закона.

— Той е играч — каза Били.

— Истински стрелец. Той можеше да е професионалист, но иска да стане лекар. Можеш ли да повярваш? А погрешно обвинение като това може да съсипе живота му. Той е религиозен и е републиканец. Републиканците не изнасилват и не убиват състудентките си от колежа. Господи, Франк, той ходи на неделно училище. Кой баскетболист прави това в наши дни? Тези момичета сами се хвърлят в ръцете на спортните звезди. Трудно е да кажеш „не“, когато всичко, което трябва да направиш, е да кажеш „да“. След това момичетата твърдят, че е имало изнасилване.

— Колко са тези, които твърдят, че става въпрос за убийство?

Треньорът погледна Франк.

— Знаеш какво имам предвид. Само го погледни.

Те говореха тихичко. Франк, Били и Скутър бяха застанали от другата страна на преградата. Родителите на Брадли стояха зад тях. Те наистина бяха милиардерите Тод от Хайланд Парк. Техният син стоеше там, висок шест фута и осем инча. С късо подстригана коса. Без видими татуировки и пиърсинг. Сгоден за добро момиче. Бял. Щеше ли Франк да изпитва същото към него, ако беше черен и обвинен в изнасилване и убийство на бяло момиче? Ако имаше татуировки и носеше панталоните си провиснали под задника? Ако името му беше Ди’Марцел или Ла’Майкъл? Ако родителите му бяха бедни?

— Те могат да платят за всичко, Франк — каза Скутър. — Те живеят в Хайланд Парк.

Милиардерите в Далас живееха в Хайланд Парк, точно както в Хюстън бяха в Ривър Оукс.

— Ти само посочи цената си, те ще платят. Искат да те наемат.

— Защо?

— Приятели са със сенатор Рамзи. Тя им казала да наемат теб.

— Знаеш правилото ми, Скутър.

— Той е невинен, Франк.

— По телевизията шефът на полицията каза, че разполагат с негова ДНК — Били въздъхна и кимна, — спермата… Тези момичета сами се натискат на играчите.

Франк изучаваше Брадли Тод. Дали беше брутален изнасилвач и убиец или несправедливо обвинен, невинен млад човек? Подобно на тримата играчи от отбора по лакрос на университета „Дюк“, които бяха направили грешката да отидат на парти, където работеше стриптийзьорка на име Кристъл Гейл Мангъм. След като партито беше излязло извън контрол, тя обвини тримата играчи в изнасилване. Университетът, преподавателите, студентите, полицията, местните власти (на които предстоеше преизбиране) приеха, че са виновни. Феминистките и преподавателите организираха протести в студентския кампус и настояваха играчите да бъдат изключени. Така и стана. Съдът обвини играчите в изнасилване и отвличане. За тяхно щастие родителите им имаха пари. Те платиха три милиона долара, за да докажат невинността на синовете си. Главният прокурор на Северна Каролина обяви, че тримата играчи са били несправедливо обвинени и разкри, че окръжният прокурор Майк Найфонг е скрил оневиняващи доказателства. По-късно той беше осъден за неправомерно поведение и престъпно пренебрежение и прекара един ден в затвора.

Играчите осъдиха университета „Дюк“, с който имаха договор и се записаха в други колежи. Стриптийзьорката Мангъм написа мемоари, а след време беше осъдена за убийство на гаджето си. Тримата невинни млади мъже биха били все още в затвора, ако адвокатът не бе повярвал в тях.

— Трябва да говоря с него — каза Франк. — Насаме.

— Защо? — попита Били.

— Привилегията за опазване на тайната между адвокат и клиент не се прилага, ако трети лица са осведомени за нея. Вас може да ви призоват да дадете показания.

— Но аз съм треньорът му.

— Съжалявам, Били. Няма никаква юридическа привилегия за баскетболни треньори.

— Това е справедливо.

Франк повтори искането си към родителите на Брадли.

— Аз оставам — каза бащата. — Искам да чуя каквото имате да му казвате. Аз ви плащам.

— Само ако река да поема неговия случай. Ще знам това, след като говоря със сина ви, господин Тод. Насаме.

Бащата изгледа втренчено Франк, после се предаде.

— Съдията отхвърли гаранцията. Каза, че той е заплаха за обществото. Ако поемете случая, можете ли да го измъкнете оттук?

— Мога.

— Той е невинен, Франк.

Господин Тод излезе от стаята за свиждане. Жена му го последва. Скутър и Били излязоха след нея.

Франк седна на стола с лице към Брадли Тод. Той имаше изражение като на елен, заслепен от фарове на кола, малко преди да бъде прегазен. Такова беше чувството на всеки американски гражданин при арест.

Когато полицаите се появят, белезниците щракнат, прочетат му правата, замъкнат го към затвора, вземат му пръстови отпечатъци и проба за ДНК анализ, човек го обзема страх от Бога. Страх, че ще загуби свободата си. Страх от затвора.

Брадли Тод беше изпълнен с всички тези страхове. Франк вдигна телефона от неговата страна и даде знак на Брадли да направи същото.

— Брадли, моето име е Франк Тъкър. Аз съм адвокат по наказателно право. Обикновено представлявам подсъдими с бели якички, а не обвинени в изнасилване и убийство. Така че, ако ще те представлявам, трябва да ми кажеш истината, цялата истина и нищо друго освен истината. Разбираш ли?

— Да, сър.

— Ти ли изнасили и уби Рейчъл Труит?

Рейчъл Труит беше осемнадесетгодишна първокурсничка в Университета Тексас в Остин. Тя беше брутално изнасилена и след това удушена зад един бар на Шеста улица.

— Не, сър, господин Тъкър. Не съм я изнасилил. Не съм я убил.

— Полицията откри твоя ДНК по тялото й. Семенна течност. Прави ли секс с нея?

Брадли сведе поглед.

— Да, сър.

— В същия ден, в който е била убита?

— Да, сър.

— Къде?

— В баскетболната зала, след мача.

— В залата? Къде?

— В женската съблекалня. Беше свободна.

— Мислех, че си сгоден за друго момиче?

— Да. За Сара Барнс. Тя също е второкурсничка.

— Но си правил секс с Рейчъл?

— Опитвам се да не се поддавам, но те са толкова настоятелни. Аз съм само на двайсет, господин Тъкър. Никога не съм имал момиче в гимназията. Но в колежа, ако си звезда в спорта, все едно си филмова звезда.

— И не сте ползвали презерватив?

— Никой не ползва.

— Не си ли чувал за СПИН? За болести, предавани по полов път?

— Не ни пука за тези работи.

— Може да навлечеш нещо на годеницата си.

— Няма.

— Кога я срещна за първи път?

— Годеницата ми ли?

— Рейчъл.

— Десет минути преди да правим секс. Аз дори не знаех името й, докато не прочетох за нея във вестника.

— И какво стана? Тя дойде при теб след мача и десет минути по-късно правихте секс с нея в женската съблекалня?

— Да, сър. Аз я забелязах по време на мача. Тя ми се усмихна. Чакаше ме след мача.

— Това нормално ли е?

— О, да, сър. И не само за мен.

— По кое време стана това?

— Може би към пет часа.

— Тялото й е намерено в полунощ. На Шеста улица. Ти къде беше тази нощ?

— С годеницата ми. В апартамента й.

— И тя ще го потвърди?

— Да, сър.

— Ще се подложиш ли на детектора на лъжата?

— Да, сър. Да, господин Тъкър. Абсолютно.

 

 

— Пое ли случая?

Окръжният прокурор Дик Доркин седеше в кабинета на съдията в непосредствена близост до Франк. Съдия Харолд Рууни беше на бюрото си срещу тях. Беше същият следобед. Харолд беше дошъл в събота, защото Франк го беше помолил. Окръжният прокурор беше дошъл, защото нямаше семейство, с което да прекара съботния ден.

— Той е виновен, Франк, а ти не представляваш клиенти, които са виновни — каза окръжният прокурор. — Спомняш ли си?

— Невинен е.

— Откъде знаеш?

— Погледнах го в очите и го попитах дали той е изнасилил и убил Рейчъл Труит. Той каза, че не го е направил.

— Той лъже.

— Никое двадесетгодишно момче не може да излъже добре за такова нещо.

Окръжният прокурор се обърна към съдията:

— Харолд, не може да пуснеш Тод от затвора. Той е виновен и е заплаха за обществото. Той е за смъртно наказание, за бога.

— Франк — каза съдията, — аз можех да му определя гаранция от пет милиона долара, но баща му може да плати това с кредитната си карта.

— Така че какъв е смисълът? Затова питам за освобождаването му под персонална гаранция.

— Персонална гаранция? — запита окръжният прокурор. — За обвинен в изнасилване и убийство? Харолд, не можеш да направиш това.

Съдията въздъхна.

— Франк, всички знаем за твоята репутация, за твоето правило. Но аз разчитам на теб. Не ме карай да изглеждам като глупак.

— Няма, Харолд.

— Ще искам персонална гаранция — реши съдията.

Глава 8

Случаят се въртеше около „той каза, тя каза“. Тя обаче беше мъртва. А той беше изправен пред съда.

— Брадли, изнасили ли Рейчъл Труит? — попита Франк клиента си.

— Не, сър.

— Прави ли секс с нея?

— Да, сър.

Франк насочваше клиента към детайлите на срещата му с Рейчъл в съблекалнята на баскетболната зала.

— След като Рейчъл си тръгна, виждал ли си я някога отново?

— Не, сър.

— Ти ли удуши Рейчъл през онази нощ?

— Не, сър.

Новината за победата на футболния отбор на Университета в Тексас, спечелил републиканското първенство на Роуз Боул, след две седмици изчезна от заглавните страници на вестниците в Остин. Тя беше изместена от заглавия като „Щатът Тексас срещу Брадли Тод“. Репортери с камери бяха окупирали площада пред съдебната зала на Травис Каунти в центъра на Остин. Зрители чакаха отрано за място в залата, като че ли процесът за изнасилване и убийство беше риалити шоу. Франк си мислеше, че ако случаят „Енрон“ беше цирк, а той наистина беше, процесът срещу спортна звезда беше като цирк с три арени.

В началото на януари Франк отново се озова пред съдия Харолд Рууни и окръжния прокурор на Травис Каунти — Дик Доркин. Прокурорът още не беше се примирил с оправдателната присъда, произнесена за сенатора отпреди две години. В досъдебното производство имаше спорни моменти. Окръжният прокурор беше твърдо решен да осъди Брадли Тод. Искаше да победи Франк Тъкър. Също и за да спечели губернаторския пост.

Франк бе поискал възможно най-ранната дата за процеса, съгласно закона за бързото производство и отказваше всички отлагания, поискани от окръжния прокурор. Когато прокурорът не разполага с доказателства, тактиката е да вкараш делото в съда. Да принудиш прокурора или да отхвърли обвиненията, или да ги докаже.

Брадли Тод беше изключен от баскетболния отбор и от университета, след като феминистки и преподаватели бяха организирали протести. Той беше невинен до доказване на противното, но щеше да остане в ареста, докато съдът не постанови присъда. Сега това беше въпрос на дни.

— Господин Доркин — призова съдията.

Окръжният прокурор на Травис Каунти — Дик Доркин, се изправи и се приближи към Брадли Тод.

— След като прави секс с Рейчъл, къде отиде?

— В мъжката съблекалня. Изкъпах се, след това отидох в апартамента на Сара.

— Сара Барнс, твоята годеница?

— Да, сър.

— И къде прекара останалата част от онази нощ?

— Със Сара в апартамента й.

— И не сте напускали апартамента?

— Не, сър.

— Сара е извън тази зала в очакване да свидетелства, знаеш ли това?

— Да, сър.

— Сега, господин Тод, трябва да знаеш, че ако Сара излъже, за да те защити, тя ще бъде обвинена в лъжесвидетелстване.

— Да, сър. Но тя няма да лъже. Няма да лъже заради мен. Тя не трябва да лъже. Ние бяхме заедно през цялата нощ.

— Но ако тя все пак излъже и това бъде доказано, тя също може да бъде обвинена и осъдена. Знаеш ли това?

— Да, сър.

Полицията разполагаше със семенна течност на Брадли, взета от жертвата, но не и с други веществени доказателства, свързващи го с нейната смърт. Те не бяха открили нищо, което да постави алибито му под съмнение. И годеницата на Брадли щеше да свидетелства за местонахождението му по време на убийството — че е бил с нея в нейния апартамент. Франк зададе въпроси и на нея. Той не се съмняваше, че тя казва истината.

Но окръжният прокурор беше все още убеден, че Брадли Тод е виновен. Склонен беше да вярва, че той е отишъл на Шеста улица онази вечер, че се е срещал с Рейчъл Труит в някой бар. Че грубият секс е причина за насилствената й смърт. Но той нямаше доказателства. Нямаше свидетели. Нямаше записи от видеонаблюдение. Не разполагаше с нищо. Окръжният прокурор можеше да отхвърли обвиненията и да чака да открие доказателствата, за които беше толкова сигурен, че съществуват, а после отново да подведе Брадли под отговорност. Това можеше да стане след година, пет или десет — за убийство нямаше давност. Едно отхвърляне на обвиненията щеше да го злепостави в пресата. Щеше да насочи вниманието към него и заради дебата между кандидатите за губернатор. Така че окръжният прокурор трябваше да продължи напред със случая. Единствената му надежда да осъди Брадли беше да намери пропуск в свидетелските показания на годеницата му.

Сара Бърнс беше мила и беше християнка. Тя носеше кръст на верижка около врата си и се закле да „каже истината, цялата истина и нищо друго освен истината, така че Бог да й помогне“.

Тя седна на свидетелския стол. Франк зададе няколко предварителни въпроса, касаещи връзката й с обвиняемия, след което попита за единственото, което имаше значение.

— Сара, беше ли с Брадли Тод в апартамента си от 18 часа на осми октомври, събота, миналата година, до следващата сутрин, в неделя?

— Да, сър.

— Нямам повече въпроси.

Окръжният прокурор атакува.

— Госпожице Барнс, Брадли каза ли ви, че е правил секс с Рейчъл същия следобед?

— Не, господине.

— Значи ви е излъгал?

— Той нищо не ми каза. Но, да, това е същото, като да ме излъже.

— Той ви е изневерил.

— Да.

— Но вие все още го обичате?

— Да.

— Въпреки че той ви е излъгал и е предал любовта ви?

— Да.

— Защо?

— Той е добър човек. Или той ще бъде добър човек, когато стане мъж.

— Той е висок шест фута и осем инча. Не е ли мъж?

— Не. Той е само едно голямо момче, което може да играе глупавата игра, наречена баскетбол. И това по някаква причина, която не мога да разбера, го прави много привлекателен за момичетата от колежа. Погледнете го — не изглежда ли като Брад Пит? И момичета са готови да си свалят гащите за него, както и за всеки един от играчите, по всяко време. Жал ми е за тях.

— За футболистите?

— Не, за момичетата.

— За момичета, които са правили секс с Брадли?

— Да. Моля се за тях.

— Защо?

— Защото те се нуждаят от нещо. Нещо, което той не може да им даде.

— Какво е то?

— Любов.

— И вие мислите, че той ви обича?

— Да, знам, че е така. Но той е само едно двадесетгодишно момче. Аз ще остана с него, защото, когато порасне, той ще бъде един добър четиридесетгодишен мъж. Ще бъде добър баща и добър лекар. — Тя се обърна към съдебните заседатели, очите й не трепнаха. — Брадли беше у дома с мен онази нощ. Цялата нощ. Кълна се в Бога.

И така, съдът оправда Брадли Тод.

Брадли Тод беше здраво, чисто, подстригано бяло момче, което казваше учтиво: „Да, госпожо“ и „Не, сър“. Свидетелят, който потвърждаваше алибито му, беше красиво бяло момиче, християнка. Ако Брадли беше татуиран черен гангстер с коса, сплетена на кичури, ако говореше неправилно, ако имаше татуировки по цялото тяло, ако носеше изсулени отзад панталони, а негов свидетел беше проститутка — наркоманка, щяха да приберат за отрицателно време задника му в затвора. Франк знаеше това. Но той знаеше също, че Брадли Тод е невинен.

 

 

Уилям седеше в стаята си и гледаше професионален футбол по телевизията — плейофите. Не играеха „Далас Каубойс“, те отново пропуснаха да се класират. Той си представи себе си, облечен в сребристобял екип с номер дванадесет на гърба и със звезда на шлема, как води Каубоите към Суперкупата. Те имаха две спечелени Суперкупи, когато Роджър Стаубах беше техен куотърбек, но това беше отдавна — през седемдесетте години. Бяха печелили три пъти Суперкупата в началото на деветдесетте, когато Трой Айкман играеше защитник, но не бяха печелили трофея, откакто Уилям беше роден.

Това все още беше мечтата му, да бъде куотърбек на „Далас Каубойс“. Да бъде богат и известен. Но първо трябваше да играе футбол в отбор от Първа дивизия. Което пък означаваше, че трябва да получи футболна стипендия. Не можеше просто да стои и да чака. Щяха ли първодивизионните треньори да дойдат в Академията и да наемат Уилям Тъкър? Дори ако беше добър? Много добър?

В гимназията неговият отбор имаше резултат 0 на 10. На Уилям в началото на сезона не му пукаше за загубите, но накрая беше много уморен от тях. От това да си най-добрият играч на терена и да губиш всеки мач. Той мразеше да губи. Мислеше, че обича да печели, но не беше сигурен, защото никога не беше печелил мач. И училищният отбор губеше всеки мач, без изгледи нещата да се променят през следващата година. Или по-следващата година. Или изобщо някога. В Академията спортните отбори губеха. Това някак си се очакваше.

Но да губиш, беше гадно. Дали щеше да получи стипендия за колеж, ако играеше за губещ отбор? За отвратителен отбор? Ако рекордът на неговия училищен отбор беше 0 на 40? Той много мислеше за това напоследък, защото следващата година щеше да бъде в девети клас. Първия клас на гимназията, когато момчетата стават мъже. Когато се доказват на футболния терен. Доказват, че са достатъчно добри, за да играят футбол в колежа. Че са победители. На треньорите в колежа не им плащат, за да губят, така че те не наемат губещи.

— Тук е пълна бъркотия — каза майката на Уилям, когато влезе в стаята му.

Беше доста разхвърляно и той си помисли, че тя ще го накара да разчисти. Тя обикаляше, клатеше глава както винаги, когато е отвратена. Майка му спря и взе една снимка в рамка на Уилям и баща му отпреди две години. Беше я направил Джери от Клуба по фотография след един мач. След още една загуба. Тя премести снимката и седна на леглото до него.

— Имаш преглед утре. Лупе ще те вземе след училище.

— Това включва ли инжекции?

— Уилям, ти си твърде голям, за да се страхуваш от игли.

— Ако не ме беше страх от игли, щях да имам татуировки като професионалните играчи.

— В такъв случай предполагам, че е добре да се страхуваш. Но утре няма да има инжекции.

— Не ме лъжеш отново, нали? И последния път каза никакви инжекции, но имаше.

— Майка ти би ли те излъгала?

— Да.

— Баща ти се обади. Спечелил е.

— Наистина ли? Брадли Тод е невинен?

— Очевидно.

— Еха! Татко е голям адвокат, нали?

— Да, така е. Искаш ли да станеш адвокат като баща си, когато пораснеш?

Уилям посочи към телевизора.

— Не. Искам да бъда професионален защитник.

— Има ли някой от Академията, който да е станал защитник в НФЛ?

Той се засмя.

— Шегуваш ли се? Е, това вероятно е само мечта. Ти мислиш ли, че не съм достатъчно добър?

— Мисля, че би могъл да бъдеш. Ако следваш указанията на треньора.

— Какъв треньор?

— Един треньор от колежа дойде, за да гледа един от вашите мачове тази година. Той говори с баща ти, даде му някои съвети.

— Като например?

— Че трябва да имаш личен треньор и диетолог, че трябва да те изпратим на училище за куотърбекове, и че трябва да се прехвърлиш в голямо държавно училище, така че да може да играеш на по-високо ниво. Да развиеш уменията си.

— Държавно училище? Ти каза, че само бедняците от караваните ходят в държавните училища.

— Ако той ще ходи в държавно училище, искам и аз! — Беки изрече това, застанала на вратата. — Моят отбор по волейбол е толкова гаден, колкото и отборът по футбол.

— Има ли професионални отбори по волейбол? — попита майка му.

— Не.

— Тогава ти няма да ходиш в държавното училище заедно с бедняците. Оставаш в Академията.

— Не е честно! Ако той ще ходи на училище с бедняците, защо да не мога и аз?

— Трябва ли да напусна училището си? — попита Уилям. — А приятелите си? Рей?

Въпреки че неговият отбор губеше всеки мач, той обичаше училището и приятелите си.

— Не, скъпи, разбира се, че не е нужно да го правиш. Можеш да останеш в Академията.

— Добре.

— Освен ако не искаш да станеш звезда в спорта.

Проблемът беше, че мама искаше звезда в семейството. Беше се надявала тя самата да бъде звезда, но не се беше получило. Беки също не беше звезда, тя искаше да стане писателка. Татко беше един вид звезда сред адвокатите. Но адвокатите не са големи звезди като спортистите. Следователно в семейството нямаха звезда.

— Какво мисли татко?

— Той смята, че трябва да станеш адвокат.

Глава 9

Един баща изпитва противоречиви чувства, когато синът му може да запрати топката за голф по-надалеч от него. От една страна, изпитва гордост, а от друга — тъгува, защото той вече не е малкото му момче. Уилям беше един голям малък мъж. Франк осъзна, че самият той е преминал физическия си разцвет.

— Татко, аз искам да бъда професионален куотърбек. — Прозвуча, все едно че Уилям беше казал, че иска да става космонавт.

Летата в Хюстън бяха горещи и влажни, зимите — слънчеви и меки. Можеше да се играе голф през януари. Франк се наведе и постави топката за удар. Беше от марка Titleist Pro-V-One, топка за голф за четири долара. В кънтри клуба на Ривър Оукс не признаваха евтините марки. Франк се присъедини към клуба, когато стана партньор във фирмата.

— Добре — отговори бащата.

— Мама ми каза за треньора.

— Така ли?

— Да.

Франк още не му беше казал.

— Искам да ходя в държавното училище заедно с бедняците.

Явно Уилям беше говорил с майка си.

— Но ти обичаш своето училище и приятелите си.

— Повече обичам футбола. Татко, уморих се да губя. Искам да съм победител. Искам да играя в големия футбол, да бъда в Първа дивизия. После и в НФЛ. Това е мечтата ми.

— Когато бях на твоята възраст, аз мечтаех да стана професионален голф играч.

— Беше ли толкова добър?

— Не бях достатъчно.

— Но аз съм. Аз съм достатъчно добър.

— И го знаеш?

— Да, татко. Знам го. Знам, че съм различен от другите момчета.

— Как?

— Аз съм по-едър, по-силен, по-бърз. По-добър.

— На четиринадесет е така, но може да не си такъв на осемнадесет.

— Ще бъда. Ще наедрея в ръцете и в краката.

Той протегна ръка с отворена длан. Франк постави ръката си срещу дланта на сина си, все едно се поздравяваха с „Дай пет“. Ръката на Уилям беше по-голяма от ръката на Франк.

— Аз съм висок колкото тебе, а краката ми са по-големи от твоите. Ще стана достатъчно едър. Аз съм чудо на природата, подобно на всички спортисти.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа, че нормалните хора не могат да правят това, което правят професионалните спортисти. Ла Дайниън, Томлинсън, Ле Брон, Ей Род. Те са чудо на природата. Да си толкова едър, толкова бърз, толкова силен, толкова добър, това не е нормално. Аз не съм нормален.

И наистина не беше.

— Татко, аз те обичам и се гордея, че си велик адвокат, че спасяваш невинни хора като Брадли Тод. Но аз не искам да съм като теб. Искам да бъда себе си. Искам да пусна звяра навън.

— Какъв звяр?

— Звярът вътре в мен.

— И ще правиш това на футболния терен?

— Да. Това е истинското ми аз, татко. Когато съм на игрището, знам, че това е мястото, на което принадлежа. Чувствам, че съм роден да играя футбол.

— Какво е чувството?

— Перфектно.

Франк се запита дали той някога се беше чувствал перфектно. Когато съдът постанови решението си „невинен“ в делото „Щата Тексас срещу Брадли Тод“, той почувства облекчение, но не се почувства перфектно. Нямаше нищо перфектно в американската наказателноправна система, дори когато един невинен човек бъде оправдан. Все още имаше невинни жертви. Рейчъл Труит беше изнасилена и убита, а убиецът й беше на свобода. Брадли получи своята справедливост, но Рейчъл не беше получила своята. Все още не.

— Какво ще стане, ако се контузиш? Какво ще стане, ако заради травма на коляното не можеш да поддържаш скоростта?

— Ще мога да подавам и с контузени колене, като Джо Намат. Но аз няма да се контузя.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Франк направи добър удар. На четиридесет и седем години, той все още пращаше топката на голямо разстояние. Почувства се добре, но не и перфектно. Уилям постави топка, отстъпи встрани, изви се и направи удар, който надмина този на Франк. Добър удар. Франк протегна към сина си отворена длан. Поздравиха се с „Дай пет“. Сид и синът му бяха спрели тяхната количка за голф, за да гледат.

— По-добре го накарай да ти покаже някой удар, Франк — каза Сид, като се смееше.

— Татко, аз не искам да ставам адвокат.

— Не е нужно да ставаш адвокат. Но трябва да се образоваш.

Академията беше сред най-добрите училища в страната, които дават подготовка за колежа, направо те изстрелваше към Айви Лигата.

— Ти не си ходил в университет от Айви Лигата.

— Моите родителите не можеха да си го позволят. Аз мога да те изпратя там. „Харвард“ и „Йейл“ имат футболни отбори.

— Но аз не искам да играя за „Харвард“ или „Йейл“. Искам да играя за най-добрите. Татко, футболът е моята съдба. Там ми е мястото. На футболното игрище. Не съм умен като Беки. Тя обича учението, но за мен училището е само хоби. Аз съм ученик по футбол, не по математика, нито по естествени науки.

Франк вдигна чантата със стиковете от земята. Можеха да вземат количка, но друго си беше да повървиш четири часа със сина си. Ето затова беше голфът. Това не е спорт, а начин да бъдеш със сина си без мобилните телефони.

— Ами ако кажа „не“?

Уилям преметна ремъка на чантата върху широкото си рамо и погледна Франк право в очите. Гласът му беше мек. Почти тъжен.

— Бих те намразил. Не сега. Но по-късно, когато стана голям и погледна назад, чудейки се дали бих могъл да сбъдна мечтата си. Бих те намразил, татко, затова че не си ми позволил да опитам.

Уилям Тъкър се записа в държавното училище на следващата година.

Глава 10

Беше пети август, десетки хиляди гимназисти от щата Тексас се отправиха към футболното игрище за първия ден на есенната тренировка. Само че не беше есен. Беше лято. И беше горещо. В Одеса беше 112 градуса по Фаренхайт. В Далас — 105 градуса. В Хюстън, само 99 градуса, но при 95% влажност на въздуха усещането беше като в сауна.

Тялото на Уилям Тъкър лъщеше от пот, а тренировката дори не беше започнала. Той носеше само шорти и маратонки, подплънките щяха да дойдат следващата седмица. Беше на шестнайсет, висок шест фута и три инча, тежеше сто и деветдесет паунда, имаше само 10% телесни мазнини. Тренираше с личния си треньор пет пъти седмично. Спазваше строга диета, разработена от спортен диетолог. Усъвършенстваше уменията си в училище за куотърбекове, а за скорост тренираше с олимпийски треньор. Можеше да повдигне десет пъти тежест от двеста и петдесет паунда от лежанка и тежест от триста паунда от клек цели петнайсет пъти. Пробягваше четиридесет метра за 4.5 секунди. Хвърляше топката на седемдесет и пет ярда. Гръдната му обиколка беше четиресет и шест инча, обиколката на кръста — трийсет инча. Тялото му беше мускулесто, кожата — с бронзов загар, а косата — руса и къдрава. Кожената футболна топка изглеждаше като част от тялото му.

Той беше второкурсник, който се кани за първа година да влезе в отбора на университета. Уилям седеше на трибуните на новия стадион на гимназията. Капацитетът на стадиона беше двадесет и пет хиляди места. Родителите прекарваха по цяла нощ пред сградата на администрацията, когато се обявеше раздаването на абонаментни карти за мачовете. В северната крайна зона, в горната част на електронното табло за отчитане на резултатите, беше монтиран огромен високотехнологичен видеоекран, на който се излъчваха повторения по време на самия мач. Теренът беше същия, на който играеха професионалните играчи. Зад стадиона се издигаше новата зала. Тя беше климатизирана, но треньорите провеждаха груповите тренировки на открито, за да може телата на футболистите да се аклиматизират към горещината. Затова или защото треньорите бяха просто…

— Садистични копелета — каза Боби.

Боби Дейвис играеше център. Той беше висок шест фута и четири инча и тежеше двеста и деветдесет паунда. Имаше една дузина предложения за стипендия от първодивизионни колежи. Той беше последна година в гимназията и вземаше стероиди. Следователно смърдеше. Уилям винаги заставаше по посока на вятъра, когато беше до Боби.

— Треньорите не са щастливи, докато не припадне някой по време на тренировка — каза той. — Двойните тренировки това лято ще са груби.

— Наистина ли?

Боби се засмя и поклати глава.

— Вие, хлапетата от частните училища, идвате тук да играете голям футбол, но сте като един куп момчета, които след служба в църквата отиват на стриптийз бар. И така, Уилям, наистина ли си толкова добър колкото казват?

— Да.

— Не си скромен.

— Ти попита.

— Ставаш ли нервен преди мач?

— Нервна ли е акулата във водата?

Боби се засмя.

— Ако играеше според егото си, момче, щеше да си в топ сто на най-добрите американски футболисти.

— Не става въпрос за его, ако можеш да го направиш.

Боби изсумтя.

— Искаш ли малко дибол?

Дианабол. Станозолол. Нандролон. Оксандролон. Анаболни стероиди. Спортистите от гимназията знаеха имената им, тъй както дванадесетгодишните момичета знаят текстовете на Бритни Спиърс.

— Аз нямам нужда от това.

— Трябва да видиш някои от куотърбековете по време на летния футболен лагер. Аз играх бек през юни. Те са шибани животни. Космати шибани животни. — Боби се засмя. — Когато отидох там, тежах 270 паунда. Почти на деветнайсет съм.

— Ти си почти на деветнайсет?

— Баща ми ме спря, за да имам време да стана още по-едър, преди да вляза в отбора на гимназията.

— И получи ли се?

— Както и да е, това е лагер за елитни играчи, за момчета като мен, които са получили оферти за Първа дивизия. Казах на треньора на защитната линия, че ще стартирам като първокурсник. Той се засмя, смееше се и отговори: „Не и с тегло 270 паунда“. Каза, че трябва да тежа най-малко триста, за да започна в Първа дивизия. На въпроса ми какво да правя, той отговори: „Наедрей, Боби“.

— Той ти каза да използваш стероиди?

— Не. Но аз знаех какво има предвид. Всеки знае. Те казват едно и също на всички, с изключение на шибаните бързи задници — черните ресийвъри от квартала. Човече, тези момчета могат да станат професионалисти още в гимназията.

— И ти качи двадесет паунда със соковете?

— Мамка му, качих ги. Трябва да опиташ.

— Както казах, аз не се нуждая от това.

Те гледаха как мажоретките репетират съчетанията си долу на страничната линия. Сред тях беше и Беки.

— Сестра ти е много сладка.

— Не пипай там.

Той се засмя. Уилям остана сериозен.

— Хей, съжалявам, човече — каза Боби. — Не знаех, че си толкова докачлив за сестра си.

Уилям беше докачлив, но след малко се успокои.

— Харесва ли ти това училище? — попита Уилям.

— Харесва ми да играя футбол в това училище. Не толкова да уча в него.

— Какъв е средният ти успех?

— Едно цяло и седем.

— Това е ниско.

— Не и за футболист.

— Учиш ли?

— Футбол. Защо да си губя времето с математика и английски език, след като отивам в колеж, да играя футбол?

— Оценките ти достатъчно добри ли са, за да влезеш в колеж?

— Не се изисква академично ниво за спортистите. Ако можеш да играеш, влизаш. — Той се засмя. — Днес треньорите от колежите не се тревожат за академичната ти справка, а по-скоро за криминалното ти досие. — Боби се облегна назад и скръсти ръце зад главата си, като че ли всичко, което беше наоколо, беше негова собственост. — Виж, Уилям, за останалата част от света важат правила. Ние нямаме правила. Ако можеш да играеш футбол, искам да кажа, наистина да го играеш — ти си на различно ниво.

Една симпатична мажоретка мина покрай тях. Тя прокара пръсти през косата си и им се усмихна.

— Здравей, Уилям.

Той не я познаваше.

— Тя те познава.

Продължиха да я съзерцават. Тя поглеждаше през рамо, за да се увери, че още я гледат по целия път до страничната линия, където бяха другите мажоретки. Включително и сестра му. Когато бащата на Уилям позволи той да напусне Академията и да се запише в държавно училище, Беки настоя за същото. Тя играеше волейбол, а отборите в държавните училища бяха страхотни. Тя искаше стипендия.

— Името й е Криси. Тя е попадението на отбора. Погледнеш ли отбора, виждаш нея.

Момичетата се наредиха за начало на съчетанието, което щяха да изпълняват.

Уилям знаеше, че е готов да започне във футболния отбор на една от най-престижните гимназии в Тексас, но беше ли готов за мажоретките?

— Погледни богаташчето Рони — каза Боби със смях.

Друг играч се беше приближил до мажоретките и очевидно се опитваше да флиртува. Той беше офанзивен лайнмен, също като Боби, беше едър, но не защото имаше оформени мускули, а защото заемаше голямо пространство.

— Може да си купи влизането в някой отбор от Първа дивизия — каза Боби. — Баща му има достатъчно пари в банката.

— Какво прави той тук?

— Същото каквото и ти. Още едно богаташко момче от Ривър Оукс, дошло да се размотава в бедняшкия квартал, надявайки се да играе голям футбол в гимназията, да развива уменията си, да получи стипендия. На Рони това няма да му се случи никога.

Долу на игрището флиртът на Рони с мажоретките нямаше успех. Те гледаха намръщено и накрая го зарязаха. Той очевидно не беше доволен. Беки му обърна гръб, но той я сграбчи за ръката. Звярът в Уилям оживя. Той скочи, изтича надолу по трибуните и прескочи парапета. Приземи се на краката си и хукна към сестра си. Тя изглеждаше уплашена. Звярът сграбчи Рони за гърлото, издърпа го далеч от Беки и замахна с юмрук.

— Стой.

Една масивна ръка хвана Уилям през гърдите и го дръпна назад.

— Мамка му, Уилям! — каза Боби. — Ти си шибано животно!

Уилям се освободи от хватката на Боби и пристъпи към Рони. Той беше с 60 паунда по-тежък от Уилям, но отстъпи назад. Уилям размаха пръст в лицето му.

— Никога повече не докосвай сестра ми.

Очите на Рони изразяваха страха на антилопа, изправена пред лъва. Той се отдалечи.

Уилям се обърна към сестра си.

— Добре ли си?

— Да. Благодаря, Уилям.

Боби Дейвис се ухили.

— Човече, ще бъде една забавна година звяр като теб да играе куотърбек за нас.

Боби разпери ръце към стадиона, където след три седмици щяха да играят своя първи мач.

Глава 11

Стадионът изглеждаше така, сякаш циркът „Бърнъм & Бейли“ беше дошъл в града.

Предварителните състезания за спортисти от висок ранг бяха като цирк с три арени. Но футболен мач с участието на звездни спортисти от два гимназиални отбора от най-висок ранг в петък вечер в Тексас беше най-големият цирк. Беше краят на октомври и топлината и влажността в Хюстън бяха отминали. Въздухът беше хладен. Двадесет и пет хиляди родители, ученици и любители на футбола изпълваха трибуните. Още хиляди, не успели да си купят билети, стояха извън оградата на южната крайна зона, за да гледат играта на видеоекран. Франк Тъкър имаше билет. Даже два билета. В друга ситуация той щеше да бъде в листата на чакащите и да остане в нея най-малко пет години, но родителите на футболистите бяха с предимство, настанени на първа линия.

Гордееше се, че синът му играе футбол за най-добрия отбор в щата Тексас.

В държавната гимназия имаше четири хиляди ученици от девети до дванадесети клас. Две хиляди от тях бяха момчета. Във футболния отбор играеха единадесет момчета като нападатели и толкова като защитници. Това, от което треньорите се нуждаеха, беше да изберат двадесет и двама спортисти от множеството от две хиляди. Те ги бяха намерили. Големи бели момчета от работнически семейства, бързи черни момчета от квартала и един богат куотърбек от Ривър Оукс. В държавното училище, в чиито район беше и Ривър Оукс, учеха също така и децата от четвърти район, който беше до центъра на града — черни и латиноамериканци. Две трети от учениците бяха от малцинствата, една трета бяха бели. Сто процента от тях — бедни. Богаташките деца учеха в частни училища. Но не и Уилям Тъкър. Защото неговият баща не искаше синът му да го намрази. Футболът беше мечтата му. За другите играчи футболът беше начинът да се измъкнат от четвърти район.

Мажоретките в техните униформи подскачаха и правеха салта и други акробатични номера на страничната линия. Учениците обикаляха покрай трибуните на домакините. Родителите им бяха насядали там.

Това не беше тълпа от гимназисти.

Момичетата носеха дрехи, впити по тялото, които отиваха повече на улични проститутки, отколкото на гимназистки. Белите момчета носеха суитчъри с емблемата на колежите — УТ или А & М, не на „Харвард“ или на Масачузетския технологичен институт. Черните момчета носеха горнища с качулки, а под панталоните, изсулени на задниците им, се показваха пъстри гащета. Родителите не носеха последна мода дрехи от „Нийман Маркъс“, а последни модели на „Найк“ и „Адидас“, все едно бяха подписали договор с тези фирми. Бяха с анцузи и маратонки, с футболни фланелки. Носеха шапки, обърнати с козирката назад. Имаха татуировки по ръцете, глезените и долната част на гърба. Паркингът беше пълен с пикапи и джипове, произведени в Америка. Видеокамери, произведени в Азия, имаше навсякъде по трибуните — родителите запечатваха на лента славните дни на синовете си заради треньорите от колежите или за бъдещите поколения.

Франк стоеше до оградата на страничната линия. Беше сам, не носеше видеокамера. Той не познаваше никого от другите родители. Лиз беше отказала да дойде — мултикултурната среда на работническата класа беше много под социалното й положение. Тя беше насърчила Уилям да се прехвърли в държавното училище, за да стане звезда, но не искаше лично да присъства на пътя му към славата. Това приличаше на желанието да искаш да бъдеш политик, но да не си готов да се изцапаш в калта, наречена набиране на средства. Франк беше израснал в точно такава работническа среда, но не се чувстваше спокоен. Времената и начинът на обличане се бяха променили. Хората се бяха променили. Много от татковците все още работеха в нефтохимическите заводи, наредени по дължината на канала в Хюстън, а майките заемаха разни длъжности в областта на индустрията. Но тези хора не изглеждаха като майките и татковците от неговото детство. Те бяха като родители от телевизионно шоу, като Уорд и Джун Клийвър^[30]. Тези майки и татковци изглеждаха като семейство Осбърн.

— Майната ти, задник! — извика един баща към реферите.

— Не е точно като публиката на състезанията по поло в Ривър Оукс, нали? — каза Сам Дженкинс, колежанският треньор, който стоеше до Франк. Той пушеше пура и продължаваше да ползва „Олд Спайс“.

— Не.

Сам се засмя.

— Това е футболната тълпа, Франк. Повечето от тях няма да завършат юридически факултет, да станат магистри по бизнес администрация или да защитят докторантура. Това, което тези момчета правят, не може да се нарече футбол. Такава е работническата класа, а НФЛ се крепи на работническата класа и на латиноамериканците. По дяволите, ти ходил ли си на мач на „Тексанс“?

— „Тексанс“ беше професионалният футболен отбор на Хюстън.

— Не.

Уилям се интересуваше от Каубоите, така че не беше настоявал Франк да го води на мач на „Тексанс“.

— Там е все едно си на корида в Хуарес — отвсякъде се говори испански, дори на най-скъпите места. Хората нямат здравни застраховки, но са платили на брокерите хиляди долари, за да гледат мач на професионалисти. За хората от по-нисшата класа футболът е бягство от шибания им живот.

— И на психолог ли се правиш? — попита Франк.

Сам вдигна рамене.

— Да съм треньор значи да мога да откривам хората, да разбера какво ги мотивира. Като видиш момче, което има всички физически данни, трябва да разгадаеш мислите му, да разбереш дали във вените му има лед или пък изгаря от желание да побеждава, дали иска да победи повече от всичко на света, има ли мъжка увереност.

Новият отбор на Уилям беше едър, силен и бърз. В него играеха едри, силни бели момчета и бързи черни момчета. Тичаха като професионални нападатели. Уилям беше подал трийсет и два паса през първото полувреме, беше завършил двадесет и седем на двеста седемдесет и пет ярда и беше отбелязал четири тъчдауна. Имаше осем мача за сезона като второкурсник. Уилям Тъкър беше най-перспективният играч за колежите в страната. Той беше на шестнадесет години.

— Ти постъпи правилно, Франк.

— Така ли?

Двамата обсъдиха подробно кариерата на Уилям Тъкър: голямо държавно училище с професионална защита и зала за тренировки на закрито. Личен треньор и диетолог. Бивш олимпийски състезател за тренировките за скорост. Училище за куотърбекове. Безконтактните турнири „Седем на седем“. Десетки хиляди долари. Франк Тъкър подкрепяше дарбата на сина си, не пестеше средства. Всичко изглеждаше толкова… американско. Да похарчиш всичко необходимо — било то такса за обучение за Айви Лигата или за тренировки за скорост с носител на златен медал — това означаваше да купиш успех на децата си. И по-добър живот. И сбъдване на техните мечти. Но въпреки опасенията си, Франк трябваше да признае, че това даваше резултат. Успехът на Уилям през последните две години беше повече от забележителен. Неговите умения рязко се подобриха. Ръстът му, силата му и скоростта му се увеличиха драстично. Работата с краката и движенията при хвърляне бяха отработени като по учебник. Погледът му беше върху игрището — едновременно всеобхватен и фокусиран като лазер. Там имаше двадесет и един други играчи, които бягаха хаотично. Неговата преценка беше моментална и безпогрешна — за покритието на игрището, за това кой можеше да подаде и кой от ресийвърите щеше да бъде свободен да играе.

— Той е страхотен защитник — каза Сам.

Може би синът му беше роден да играе футбол, както Моцарт беше роден да пише симфонии и Боби Фишер да играе шах. Може би ние сме това, което сме били предназначени да бъдем. Да караш насила едно момче да става футболист, когато не е родено за това, е погрешно. Но да позволиш на едно момче да бъде това, за което е родено — как можеше това да бъде неправилно? Някои хора са родени да бъдат лекари и учени, и може би дори адвокати? А защо не спортисти? Защо не футболисти?

— Аз пазя всичко за Уилям — каза Сам. — Видях го в училището за куотърбекове.

От изражението му Франк разбра, че Сам е на път да предложи още съвети за кариерното развитие на сина му. Той посочи към игрището, където отборите се завръщаха за второто полувреме на мача. Момчетата се удряха в гърдите и после вдигаха победоносно ръце към феновете като гладиатори.

Сам поклати глава.

— Хората по телевизията говорят, че децата нямат самочувствие. Пълна глупост. Децата днес имат самочувствие, голямо колкото шибания Уайоминг. Самочувствие лъха от всяка пора на телата им. На тях са им казали, че са специални още в деня, в който са се пръкнали на бял свят и са им го повтаряли по още сто пъти на ден оттогава насам. Те са повярвали. Те не са направили нищо в живота си, по дяволите, но знаят, че са специални. Така че, когато не успеят в спорта или в училището на живота, това не е защото те не са работили достатъчно усърдно или не са достатъчно умни, или достатъчно добри. Не, те са специални, така че за това трябва да е виновен някой друг. Те не са се провалили. Някой друг ги е провалил. В момента имаме едно цяло поколение от шибани самовлюбени глупаци. Те са такива, защото майките им са им казали, че са специални.

— Какво е твоето мнение, Сам?

— Моето мнение е, че с Уилям няма лъжа. Той е наистина специален. — Сам дръпна от пурата. — Уилям е висок шест фута и три инча и тежи сто и деветдесет паунда. Това вярно ли е?

— Да.

— Размер на обувките?

— Шестнадесет.

Сам изсумтя, очевидно впечатлен от номера на обувките на Уилям.

— И никакви татуировки?

— Той се страхува от игли.

Сам се подсмихна.

— Всеки човек има нещо, което да го накара да се изпоти. Аз мразя змии. — Сам пак дръпна от пурата и посочи с нея към игрището. Към Уилям. — Време е да стане старши играч. Ще бъде шест фута и пет инча и ще тежи двеста двайсет и пет паунда. Той е номер едно в списъка ми. По дяволите, той е номер едно във всеки треньорски списък. Той ще може да си избере училище.

— Вече сме събрали дузина точки.

— Ще получите още повече.

Франк въздъхна.

— Аз исках той да отиде в Айви Лигата, но той не иска това. Мечтата му е да играе в Първа дивизия. Така че какво? Ще ходим ли в училищата, за да се срещаме с треньорите?

— Не. Те ще дойдат при Уилям. Подобно на мъдреците при младенеца Иисус. — Сам издиша дима от пурата. — Животът на Уилям е на път да се промени, Франк. Предстоят му велики времена.

 

 

Беки Тъкър стоеше по-надолу на страничната линия. Тя беше на осемнадесет и се водеше старша мажоретка. През последните няколко месеца, тъй като отборът беше спечелил повече игри и Уилям беше станал известен куотърбек, тя започна да чува слухове за брат си и за главната мажоретка Ронда. И тя беше за последна година в училището. Не беше девственица, беше доста далече от целомъдрието.

От мисълта как малкият й брат прави секс с Ронда й се повдигна. Той може да е голям, да прилича на мъж, но все още беше момче. Момчетата второкурсници не се нуждаеха от секс с девойки последна година. Тя никога не беше чувала някой да прави секс в Академията. Разбира се, някои го правеха, но не говореха за това. А в това ново училище всички говореха само за секс. Кой кого е забърсал. (Въпреки че никой не казваше „кого“ в едно държавно училище.) Правеха с мобилните си телефони снимки на части от тялото си и си изпращаха секс съобщения помежду си.

Беше противно.

Беки не беше близка с другите момичета. Те бяха различни. Не бяха момичета, а жени. Полово активни жени. Ронда и другите мажоретки бяха се струпали по-надолу по страничната линия, махаха на играчите и се кикотеха. Клюкарстваха. Без съмнение затова кой кого е изчукал. Ронда също махаше към играчите. По-точно към един играч.

— Уилям!

Беки видя брат си да се обръща към Ронда и как тя му изпрати въздушна целувка. Гневът на Беки се надигна. Тя имаше чувството, че може да експлодира. Тръгна надолу по страничната линия към момичетата, сложи ръце на кръста си и изгледа Ронда, проклетата кучка.

— Ти брат ми ли сваляш?

Ронда се усмихна.

— Да.

Всички момичета се изсмяха в хор.

Глава 12

— Татко, тревожа се за Уилям.

На следващата сутрин Франк седеше зад бюрото си в кабинета в задната част на къщата и се взираше в басейна. Децата бяха вкъщи с него. Лиз беше отишла на погребението на Бевърли Джойнър, дама от хайлайфа, която беше починала от рак на гърдата. Франк не познаваше нито нея, нито съпруга й Дейл. Всичко, което знаеше за тях, беше това, което Лиз му беше казала. Той беше в бизнеса с петрол и газ и семейството живееше в къща от 15 хиляди квадратни фута близо до кънтри клуба.

На телефона в кабинета на Франк имаше дузина съобщения от адвокати от най-големите фирми на Тексас и още две дузини от спортни агенти. Професионални спортисти или такива от престижни колежи, които се бяха сблъскали със закона, търсеха услугите на Франк Тъкър. Случаят на Брадли Тод беше върнал славата на Франк. Популярността му беше нараснала. Както и тази на сина му.

На бюрото имаше купчина писма за Уилям Тъкър от водещи футболни треньори от университета в Тексас, университета А & М, университета „Нотр Дам“, университетите на Луизиана, Флорида, Южна Калифорния, Калифорния, Охайо, Алабама и още две дузини други висши училища с отбори в Първа дивизия. Искаха го в своите отбори. От другата страна на бюрото, сякаш беше клиент, седеше Беки.

— Защо се тревожиш? — попита я Франк.

— Той се променя.

— Как?

— Превръща се в звезда и това променя отношението му към самия него, към момичетата. Татко, той прави секс с мажоретките.

— С коя?

— С всички.

 

 

Беки си беше тръгнала. Влезе Уилям и вдигна ръка за поздрав. Франк плесна дланта на сина си и двамата седнаха един срещу друг на бюрото. Бащата заговори за писмата от университетите, не за секса с мажоретки. Синът пиеше протеинов шейк.

— Разбира се, сине, хубаво е, че всички тези треньори смятат, че можеш да играеш в колежански отбор.

— Те ме обичат.

— Не, не те обичат, Уилям. Те имат нужда от теб. Има разлика. Плащат им милиони да печелят футболни мачове и имат нужда от играчи като теб, за да продължат да го правят. Нуждаят се от теб, но не те обичат. Семейството ти те обича, без значение дали губиш, или печелиш. И ще те обичаме, дори ако хвърлиш пет пресечени паса.

— Никога няма да направя пет пресечени паса в един мач.

— Ще го направиш.

Франк се облегна назад в стола си.

— Сине, правиш ли секс?

— Татко, видя ли, че подведоха под отговорност Бари Бондс за това, че е излъгал под клетва съдебните заседатели за скандала със стероидите?

Бари Бондс беше ненадминат реализатор на хоумръни от Висшата бейзболна лига. В телефона на Франк имаше съобщение от агента му.

— Не променяй темата.

— А Марион Джоунс призна, че е приемала допинг на олимпиадата в Сидни, когато спечели пет медала.

Очакваше я затвор. В телефона му имаше съобщение и от нейния агент.

— А ти? Признаваш ли си?

— За допинг ли?

— За секса!

— Това обвинение ли е?

— Това е въпрос.

— Под клетва като Бари ли съм?

— Под моя покрив си.

Те се гледаха един дълъг миг и после Уилям се усмихна и вдигна рамене.

— Какво мога да кажа? Момичетата обичат Уилям Тъкър.

— Вече говориш за себе си в трето лице?

Пак вдигна рамене.

— Всички професионалисти го правят.

— Ти не си професионалист. Как се казва момичето?

— Кое момиче?

— С което правиш секс.

— Кое по-точно?

— Повече от едно ли е?

— Но не по едно и също време.

— Правил си секс с повече от едно момиче?

— Татко, не е кой знае какво. То е като изпращане на есемес. Боби каза…

— Боби, вашият център ли?

— Да.

— Приемаш съвети от нападател?

— Той е по-голям.

— Това не означава, че е умен. Сине, има закони. Ако правиш секс с по-млади момичета…

— Те са по-големи.

— Колко големи?

— Гимназистки, колежанки.

— Правиш секс с момичета от колежа?

— Те се прибират вкъщи за уикенда.

 

 

Синът му беше спрял да задава въпроси за секса по време на вечеря няколко месеца преди този разговор. Сега Франк знаеше защо — той получаваше отговори на въпросите си от по-големи момичета. И реши, че е по-добре и той да зададе няколко въпроса.

— Уилям, знаеш ли, че ако някое момиче забременее и роди детето, ти си отговорен за издръжката на това дете, докато то навърши 18?

— Всички момичета вземат хапчета.

— Може да се заразиш и от полово предавани болести като СПИН.

— Тези са добри момичета.

— Използваш ли презерватив?

— Ти сериозно ли?

— Тестостеронът и глупостта работят заедно.

— Моля?

— Тялото ти реагира като тяло на мъж, но ти разсъждаваш като дете.

— Какво?

— Вършиш нещо много глупаво. Играеш си на руска рулетка със собствения си живот. Искам да спреш.

— Играя на руска рулетка?

— Правиш секс.

Уилям погледна Франк, сякаш той току-що беше казал: „Спри да пиеш протеинов шейк“.

— Няма начин. Виж, татко, знам, че сексът е бил нещо специално, когато ти си бил на моята възраст, но вече не е. Той вече е част от свалката — отивате на кино, ядете хамбургери, правите секс. Всички го правят. — Усмихна се като филмова звезда. — Сексът е добър за Уилям Тъкър.

Франк въздъхна. Как да предпази сина си от него самия?

— Тогава поне използвай презерватив.

Преди сексът беше добър и за Франк Тъкър. Първата му мисъл беше, че той ревнува шестнадесетгодишния си син. Втората му мисъл беше, че трябва да му опече една дебела пържола — не можеше да поддържа такъв сексуален живот, ако я караш само на протеинов шейк.

Но той бързо се укори, че прилага двоен стандарт спрямо децата си. Ако Беки правеше секс с няколко различни момчета всяка седмица, той щеше да е съсипан, а не горд. А трябваше да признае, че почувства пристъп на гордост от сексуалните подвизи на сина си. Не би трябвало, но беше така. Синът му изживяваше мечтата на всяко шестнадесетгодишно момче, същата, която и Франк имаше на тази възраст. Трябваше ли да критикува сина си, че е успял там, където той самият се беше провалил? Бащата не разбра, че Уилям Тъкър е направил първата крачка към получаването на привилегии.

— Искам да окосиш моравата и да измиеш колите днес — каза Франк.

Уилям кимна, извади новия си смартфон и започна да пише съобщение.

— Моите хора ще се заемат с това.

Франк се засмя.

— Ти си второкурсник в гимназията. Нямаш хора.

— Разбира се, че имам.

Той изпрати съобщението и се облегна назад в очакване на отговор. Тридесет секунди по-късно го получи. Прочете го и се усмихна.

— Двама първокурсници ще бъдат тук след един час, за да окосят тревата и да измият колите.

— Шегуваш се!

— Не. Първокурсниците доброволно вършат услуги на футболните играчи.

— Защо?

— Защото не могат да играят футбол. И вършейки нещо за нас, те са свързани с отбора. Искат да помогнат на отбора да спечели.

— Като ти косят тревата и ти мият колите?

— Твоята трева и твоите коли.

— Уилям, другите хора не съществуват за твое удобство. Те не са част от антуража ти. Това, че си футболист, не те прави специален.

— Разбира се, че ме прави.

— Не, не те прави.

Синът му посочи писмата.

— Всички тези треньори мислят, че съм специален. Всички мислят така — медиите, другите играчи, родителите, съучениците, момичетата… Всички ли лъжат?

— Не. Но те имат предвид, че си специален футболист — това се определя от нещата, които вършиш на терена. А не че си специален човек — това се определя от нещата, които вършиш извън игрището.

— Колко хора могат да направят това, което аз правя на игрището?

— Не много.

— Значи съм специален човек.

— Не, Уилям. Ти си човек с късмет. — Франк насочи палец в посока към медицинския център на Хюстън. — Не си по-специален от което и да е дете в онкологичното отделение на медицинския център. Просто си с повече късмет. Има разлика. Никога не подценявай ролята на късмета в човешкия живот.

— Бих предпочел да съм едър, силен и бърз, отколкото късметлия.

— Уилям…

— Татко, Рей е научен гений. Вероятно ще открие лекарство против рака. Но аз ще спечеля много повече пари като футболист, отколкото той със своето лекарство.

— Виждаш ли се още с него?

Уилям поклати отрицателно глава.

— Защо не?

— Той все още е в Академията.

— Но той все още живее в Ривър Оукс.

— И е зубър.

— Това нямаше значение преди.

Уилям сви рамене.

— Ние се отдалечихме. Както ти и мама.

Той беше на шестнадесет. Вече разбираше защо родителите му спяха в различни спални.

— Хората вече ме гледат по различен начин. Така, сякаш съм звезда — каза Уилям.

— Кои хора?

— Всички. Виждам как бащите се взират в мен, когато излизам от съблекалнята на игрището. Нареждат се да ме видят, сякаш съм животно в зоологическата градина. Редят ли се хората да те видят, когато влизаш в съда?

— Не. Адвокатите вече не са герои. Сега атлетите са нашите герои.

— Значи ли това, че и аз съм герой?

— Някои хора може и да гледат на теб по този начин, Уилям, но ти никога не можеш да се възприемаш така. Трябва да знаеш, че тяхното отношение не е истинско, те не те обичат.

— Момичетата ме обичат.

— Не. Някои момичета са привлечени от звезди атлети…

Уилям се ухили.

— Много момичета.

Сега се перчеше. Франк поклати глава. Беше трудно да се говори, когато шестнадесетгодишният ти син прави повече секс от самия теб.

— Щяха ли да правят секс с теб, ако беше зубър математик като Рей?

Синът му се засмя.

— Зубърите не ги свалят.

— Уилям, това, което ти казвам, е, че имаш атлетически заложби, по-големи в сравнение с повечето други момчета. Тези заложби те правят специален единствено на игрището, никъде другаде. Трябва да стъпиш на земята. Славата и положението на звезда могат да накарат човек да изгуби опора, да се подхлъзне и да падне. Накрая такива хора ми плащат, за да ги представлявам. Уилям, ти си страхотно хлапе. Не позволявай това, че някои хора боготворят атлетите, да те промени.

— Както стана с Леброн, който обяви новия си отбор в НБА в извънредно телевизионно предаване?

Леброн Джеймс беше най-добрият баскетболист на планетата. Когато реши да напусне първия си отбор — „Кливланд Кавалиърс“, и да излезе на свободния пазар, той направи официално изявление, предавано от телевизиите в цялата страна, с което оповести къде ще играе следващия сезон. Сякаш беше президент, който обявява, че страната влиза във война.

— Точно така. Другите може и да мислят, че си специален, но ти не може да вярваш в това. Има разлика между това да си специален и да си късметлия. Остани този Уилям Тъкър, който си сега, и ще бъдеш щастлив, без значение какво ти се случва в спорта. Или извън него.

— Леброн изглежда щастлив. — Телефонът на Уилям избръмча. Той прочете съобщението. — Хората ми пристигнаха по-рано.

— А какво получават тези момчета в замяна на това, че са твои хора?

— Закрила. Никой в училище не ги закача. А аз им давам фланелки с автографи.

— Момчетата в твоето училище искат да носят твоите фланелки с автограф?

— Не. Бащите им искат.

Франк се облегна назад и въздъхна. Наблюдаваше сина си. Той беше добро дете. Но вече падаше в капана на спортните звезди. Как да го спаси? Как да държи едно момче на земята, когато светът непрестанно го издига на пиедестал? Когато всекидневно чува, че е специален, че е звезда? За неговия син снежната топка на славата вече се беше затъркаляла надолу. И един път тръгнала, беше трудно да я спреш. Тя поглъщаше всичко по пътя си. Франк се тревожеше, че може да погълне и сина му.

 

 

Животът на четиресет и девет годишния Франк Тъкър беше добър — очевидно не толкова добър, колкото на шестнадесетгодишния му син, но все пак добър. Имаше две страхотни деца. Беки нямаше да спечели волейболна стипендия, но беше приета в „Уелсли“. Баща й пое изцяло издръжката й — шестдесет хиляди на година. Тя заслужаваше всяко едно пени. И вероятно това беше единствената такса за колеж, която той щеше да плаща. Уилям щеше да спечели стипендия, в което училище пожелаеше да отиде. Спортът беше неговият билет в живота. Безразборният му сексуален живот на шестнадесет тревожеше Франк, но какво можеше да направи той? Щеше ли самият той, ако беше на тази възраст, да спре да прави секс с по-големи момичета, ако баща му го беше помолил? Не, нямаше. Разбира се, не беше правил секс преди първия семестър в Тексаския университет. И не спря да прави докато не стана на четиридесет и три години.

Когато беше на двадесет и седем, беше сигурен, че съпругата му го обича. В действителност той се ожени за момиче, което стоеше по-високо от него. В разцвета на силите си Франк беше хубав мъж, но не и страхотен. В най-добрия случай стигаше пет или шест според скалата на оценките. Лиз беше десет и отгоре. Тя беше красавицата на Университета в Тексас, което си беше постижение. Когато я срещна, той вече беше трета година студент по право. Беше започнал работа в една фирма в Хюстън, а тя все още не беше завършила. Той импулсивно я беше поканил да излязат и беше изумен, когато тя прие. Защото човек научава още в ранна възраст къде точно е мястото му в онази особена хранителна верига, определяна от външността и благосъстоянието. Това определя и момичетата, с които излизаш. Зубърът не кани красавицата на бала, атлетът звезда не кани грозното пате на класа. Бедно момче не се среща с богато момиче, богато момче не излита с бедно момиче. При хората нещата се нареждат според външния вид и благосъстоянието. Човек се събира с някого от неговия вид. Това е правилото.

Франк винаги спазваше това правило. Излизаше със симпатични момичета. Сладки момичета. Хубави момичета. Но не и с поразително красиви момичета. Не и с прелестни момичета. Не и с момичета като Лиз. Но той я беше поканил на среща и тя се беше влюбила в него. Беше нарушил правилото, но пък беше спечелил като от лотарията. Или поне така си мислеше.

Когато си млад, умишлено пренебрегваш такива несъответствия. Убеждаваш се, че тя те обича заради това, което си, а не заради парите, които изкарваш. Че ти си нейният принц от приказките, а не просто някой, който ще я осигурява. След двадесет години брачен живот разбираш, че тя никога не те е обичала истински. И вече се молиш да срещнеш някого, когото да обичаш и някой, който да те обича — с надеждата, че това ще бъде един и същи човек. Вече не искаш да правиш секс като шестнадесетгодишно момче, а искаш да правиш любов като мъж.

Сега Франк разбра, че за Лиз връзката им никога не е била въпрос на любов, а на цена. Тя искаше вещи. Неговата професия й осигуряваше живота, който тя искаше, нещата, които тя искаше. Лиз не му беше дала любов, но му беше дала деца. И в края на краищата тяхната любов значеше за него повече от любовта на една жена. Други мъже живееха без пари или без успехи, без деца или без здраве. А той имаше всичко това. Живееше без любов, но без да се оплаква. Успя да запази мира в дома си.

Каквото си постелиш, на такова ще легнеш. И Франк си лягаше сам.

Един час по-късно той стоеше до прозореца и гледаше как две момчета косят моравата. Справяха се добре. Синът му седеше на един градински стол и подписваше фланелки.

Имаше нещо нередно в тази гледка.

Повечето бащи биха помислили, че това е идеалната картина. Техният син е куотърбек и звезда. Прави секс с мажоретки и колежанки. Антуражът му коси тревата и мие колите му. Това е мечтата. За някои бащи, може би, но не и за Франк. Той знаеше какво може да причини напрежението на едно човешко същество. Как напрежението може да блъсне един добър мъж или жена някъде отвъд ръба на нормалното. Повечето му клиенти бяха добри хора, доведени до ръба от устрема си да успеят. Бизнесът беше напрегната среда. Спортът още повече. Употребата на допинг сред професионалните атлети беше широко разпространена. Бейзболисти бяха изправяни пред комисии на Конгреса и после обвинявани в лъжесвидетелстване. Олимпийски състезатели бяха осъждани и пращани в затвора. Устремът да спечелиш. Нуждата да спечелиш. Да се чувстваш специален. Да вярваш, че си над правилата. Дори над закона.

Стационарният телефон иззвъня. Той натисна копчето на високоговорителя.

— Франк Тъкър.

— Франк, Скутър е.

По гласа разбра, че Скутър не се обажда просто така.

— Днес са арестували Брадли Тод.

— За какво?

— Същите обвинения: изнасилване и убийство.

— Не може да бъде. Той беше оправдан. Не може да го обвинят повторно за изнасилването и убийството на същото това момиче.

Скутър замълча за момент. После въздъхна.

— Момичето е друго, Франк.

Глава 13

В неделя следобед Франк отиде с колата си до Остин. Нае стая в хотел „Дрискил“ в центъра, купи си и прочете местния вестник и посети затвора на окръг Травис. Поиска да види Брадли Тод и изчака в една от преградените кабинки в стаята за посещения, от страната за посетители, зад преградата от плексиглас. Брадли беше звезда в баскетболния отбор на Тексаския университет. Сега беше обвинен в изнасилването и убийството на Сара Барнс, бившата му годеница. Била е прободена с нож четиридесет и седем пъти.

Сегашният Брадли Тод, който се появи, не беше същият, когото съдът беше оправдал преди две години. Очите му бяха различни. Той седна и взе телефонната слушалка.

— Здравей, Франк — поправи се, — господин Тъкър. Искаш да изкараш още един милион ли?

Франк притисна слушалката към ухото си, а първата страница на вестника със снимката на Сара — към стъклото.

— Ти ли изнасили и уби Сара?

— Ти мой адвокат ли си?

— Зависи от отговора ти. Но каквото и да ми кажеш, ще остане поверително.

Той кимна.

— Защо?

— Тя развали годежа преди година.

— Защо?

— Каза, че била изморена от всички други момичета.

— И?

— И аз се опитвах да си я върна. Но тя не искаше.

— Какво се случи в нощта на убийството?

— Отидох в апартамента й и я заварих с друг мъж. Вбесих се — тя се подиграваше с мен.

— Развалила е годежа преди година. Вече не е била твоя годеница.

— Да имаш да вземаш! Тя беше моя и винаги щеше да бъде моя. И аз й го казах.

— И после я изнасили и я уби?

— Правих секс с нея.

— Секс без нечие съгласие е изнасилване, Брадли.

— Правехме секс, докато бяхме сгодени.

— Това не ти дава доживотно право. После какво стана?

— Тя се опита да извика ченгетата.

— И затова ти я прободе? Четиридесет и седем пъти?

Брадли Тод вдигна рамене:

— Вбесих се.

Сякаш това оправдаваше убийството! Те се взираха един в друг през плексигласовата преграда. Франк не искаше да задава следващия въпрос, но нямаше избор.

— Ти ли изнасили и уби Рейчъл Труит преди две години?

В очите на Брадли нямаше разкаяние.

— Да.

— И ме излъга.

Брадли сви рамене отново.

— Нямаше да ме защитаваш, ако ти бях казал истината.

— А Сара излъга, за да те защити?

— Ние бяхме сгодени.

— Тя знаеше ли, че ти си убил Рейчъл?

— Не. Казах й, че съм бил на купон на Шеста улица, което си беше вярно, но ако тя не беше казала, че съм бил с нея, съдебните заседатели щяха да ме осъдят.

— Да, щяха. Значи тя е лъжесвидетелствала заради теб. А сега е мъртва. Аз ти вярвах, Брадли. Мислех, че си невинен. И сега още едно момиче е мъртво.

— И ще ми бъдеш ли адвокат?

— Не.

Франк се напи в бара на хотела.

Глава 14

Шест месеца по-късно мобилният телефон на Франк иззвъня. Той вдигна.

— Господин Тъкър, съдебният служител е. В задръстване ли сте? Съдията и съдебните заседатели ви очакват.

— Трафикът е лош. Тъкмо спрях на паркинга. Качвам се веднага.

Франк отвъртя капачката на половинлитрова бутилка „Джим Бийм“ и изпи голяма глътка. Завинти капачката, грабна куфарчето си и излезе от джипа форд „Експедишън“.

 

 

Почти две години преди това пазарът на рискови ипотечни кредити се беше сринал. След една година негов клиент беше подведен под отговорност от федерални съдебни заседатели за ипотечна измама. Защото беше правил точно това, което федералното правителство е искало от него да прави — да дава заеми за покупка на жилище. Да крепи пазара на недвижими имоти, икономиката. Лесните пари поддържаха националната икономика оживена, даваха работа на хората и осигуряваха растежа на фондовата борса. Лесните пари бяха добри за Америка.

Но когато пазарът се срине, някой трябва да бъде наказан.

Политиците — наркобароните на лесните пари, никога не биват наказвани. Ипотечните брокери — уличните дилъри, които реализират лесните пари, точно те понасят наказанието. Клиентът му беше отпускал ипотечни кредити, гарантирани от американското правителство, едва ли не на всеки, който диша. Приходи, които да покриват ипотеката, не бяха задължителни. Банкерите от Уолстрийт бяха групирали ипотеките в продаваеми ценни книжа и ги бяха продали на взаимни и на пенсионни фондове, на чужденци, на всеки глупак, когото бяха успели да примамят. Никой не се оплакваше, докато цените на недвижимите имоти растяха. Но, разбира се, това, което нараства, може и да спада.

Пазарът на жилищни имоти се срина.

Политиците посочиха за виновни големите банки, преди избирателите да са посочили тях самите. Но правителството спаси банкерите от Уолстрийт и после подведе под отговорност брокерите. Включително клиента на Франк. Съдебният процес беше продължил две седмици. И сега съдът даваше присъда. Франк беше закъснял. Втурна се в съдебната зала на федералната сграда в центъра на Хюстън. Мина бързо по централната пътека и седна на масата на защитата. Съдията не беше доволен. Кимна към съдебния пристав. Той излезе и после се върна със съдебните заседатели.

Съдът оправда клиента на Франк по всички обвинения.

След като съдът беше разпуснат и съдебната зала — изпразнена, съдията направи жест към Франк да се приближи. Франк отиде до него.

— Още една оправдателна присъда, Франк. Поздравления.

— Благодаря, Мелвин.

Съдията помириса въздуха или по-точно дъха на Франк. В бързината беше забравил да използва спрея за уста след последната глътка „Джим Бийм“.

— Франк, пил ли си тази сутрин?

Както повечето алкохолици, които не знаят, че са алкохолици, той се опита да го обърне на шега.

— По дяволите, Мелвин! Пия всяка сутрин.

— Ти беше пиян по време на този процес?!

Франк сви рамене.

— Все пак го спечелих.

— Спечели го, но не както обикновено. Никога преди не си правил грешки, Франк, а този път направи много. Спечели само защото обвинението направи повече.

Съдията се вгледа във Франк Тъкър. Беше напълнял. Беше се зачервил от уискито. Не беше вече човекът и адвокатът, когото някога познаваше.

— Франк, какво по дяволите се е случило с теб?

— Едно момиче умря.

Мелвин въздъхна.

— Прочетох за това. Франк, не е твоя грешка. Такава ти е работата. Клиентът ти може и да е виновен. — Изражението на съдията стана критично. — Франк, появявайки се във федерален съд пиян, ти мина границата. Имаш нужда от помощ. А клиентите ти имат нужда от трезвен адвокат, въпреки факта че дори и пиян си по-добър от повечето адвокати, когато са трезви. Нямам избор. Трябва да докладвам за теб на адвокатската колегия.

— Мелвин, моля те…

— Франк, ще ти отнемат адвокатския лиценз.

Глава 15

Франк Тъкър не започна да пие, защото клиентът му беше изнасилил и убил Рейчъл Труит, първото момиче. Това е риск, който всеки адвокат поема, ангажирайки се с даден случай — клиентът може и да лъже. Тогава беше убеден, че Брадли Тод казва истината. Че е невинен, че не е изнасилвач и убиец. Обаче грешеше. Брадли вече беше изнасилил и убил Рейчъл, когато Франк се бе съгласил да го представлява. Не изпитваше морална вина за смъртта й. Смъртта на Рейчъл Труит беше настъпила, преди той да се ангажира с делото.

Но не беше така с второто момиче.

Сара Барнс беше умряла, защото той беше извоювал оправдателна присъда за Брадли Тод в първото дело. Клиентът му беше виновен за бруталното изнасилване и убийство на осемнадесетгодишна ученичка, но Франк го беше „отървал“, както писаха вестниците след ареста на Брадли за второто убийство. И Брадли се беше оказал не със смъртна присъда и не в затвора, където трябваше да бъде, а на улицата, свободен да изнасили и да убие друго момиче. И той го беше направил. Сара беше на двадесет и една години. Беше сестра на Бен и Карла и дъщеря на Гари и Кенди. Беше мило момиче, християнка. Беше мъртво момиче.

Образът й преследваше Франк Тъкър.

Франк отново се беше появил на страниците на вестниците, но те не бяха благосклонни към него. Областният прокурор на окръг Травис, Дик Доркин, най-накрая беше отмъстен. Вестниците го цитираха: „Веднъж Франк Тъкър ме нарече провалил се политик. Може и да съм. Но поне кръвта на онова момиче не е по моите ръце. Поне съвестта ми е чиста. Поне мога да се погледна в огледалото всяка сутрин и да знам, че не съм отговорен за смъртта на Сара Барнс. Опитах се да пратя Брадли Тод в затвора със смъртна присъда за изнасилването и убийството на Рейчъл Труит. Но богатият му баща можеше да си позволи да наеме Франк Тъкър и да му даде един милион долара, за да отърве сина си. Франк Тъкър направи точно това. Освободи Брадли Тод, за да може той да убива отново. И той наистина извърши ново убийство. Преди две години Франк Тъкър получи оправдателната присъда, която искаше за Брадли Тод. Надявам се, че днес той може да живее със съзнанието за собствената си вина“.

Не, Франк не можеше.

Взираше се в снимката на Сара от вестника отпреди две години. Винаги я носеше със себе си. Гледаше я всеки ден. Изпи още едно уиски на екс. Четири уискита обикновено замъгляваха образа й в паметта му. Петото го довършваше.

 

 

Уилям седеше на един стол зад маса, разположена на изкуствената трева в закритото тренировъчно игрище. Главният треньор беше застанал от едната му страна, майка му — от другата. Баща му също трябваше да е тук, но може би беше по-добре, че го нямаше. Ако беше пиян, можеше да направи сцена по националната телевизия. На масата пред Уилям бяха подредени пет шапки с емблемите на различни колежи: Тексаския, А & М, „Нотр Дам“, Южнокалифорнийския и Университета на Флорида. Петимата финалисти се състезаваха за Уилям Тъкър.

„Аз съм звезда“, мислеше той за себе си.

Уилям беше на осемнадесет, ученик в най-горния курс. Не беше косил трева или мил сам собствената си кола от две години. Също от толкова не беше преживявал и седмица без секс. Беше извел отбора си до трети пореден ненадминат рекорд и до трети пореден щатски футболен шампионат в клас 5А. Той обичаше да печели. Беше висок шест фута и три инча и тежеше 250 фунта със 7 процента телесни мазнини. Обиколката на гръдния му кош беше 48 инча, а на талията — 32. Вдигаше 350 фунта от лежанка и 450 от клек. Бягаше 40 ярда за 4.4 секунди. Носеше 17 номер^[31] обувки. Той беше звяр, природен феномен и най-перспективният футболист на нацията. И сега нацията очакваше той да избере за кой колеж ще играе. Щеше да вземе това решение днес и да завърши гимназия след седмица — преди коледната ваканция. През януари щеше да се запише в колежа за пролетния семестър. За пролетната подготовка.

— Две минути до началото на предаването — каза телевизионният продуцент.

Светът беше затънал в голямата рецесия, но влюбената във футбола част от Америка, а тя беше по-голямата част от Америка, си беше взела таймаут от икономическите несгоди, за да гледа състезанията. Беше национален ден за регистрация — първият ден, в който завършващите гимназия да заявят желанието си да играят футбол в Първа дивизия с пълна стипендия в колежите, които бяха избрали. С това приключваше скъпият и бавен процес, започнал, когато момчетата са били на дванадесет. Треньорите, търсещи млади надежди, бяха наблюдавали игрите им в прогимназията и бяха отбелязвали напредъка им в гимназията. Бяха изпращали писма покани на хиляди първокурсници, бяха се срещнали със стотици момчета на територията на колежите. Старши треньорите бяха посетили домовете на малцината избрани — и всичко това водеше към днешния ден. Днес този процес или щеше да се увенчае с успех, или да се провали. Новоприетите групи във всяко училище щяха да бъдат оценявани от анализатори на колежанския футбол по кабелната телевизия. Щеше да се разбере кой беше успял да убеди най-добрите футболисти на Америка да станат ученици и атлети в неговото висше училище през следващите четири години. Въпреки че младежите бяха повече спортисти, отколкото ученици, и малко от тях оставаха до завършването. Най-добрите играчи напускаха колежа още след втората или третата година. Парите ги очакваха в Националната футболна лига.

— Една минута до началото…

Камерата на ESPN^[32] беше насочена към Уилям. Не беше нервен. На осемнадесет, той вече беше дал множество телевизионни интервюта на живо за местни, щатски и дори национални спортни канали. Тъй като беше най-добрият футболист от гимназиите в Америка, сега неговият избор щеше да се предава на живо по националната телевизия. Спортните кабелни телевизии излъчваха 24 часа в денонощието. Американците бяха пристрастени към спорта и главно към футбола. Той беше пленил въображението на нацията. Такъв беше спортът на Америка. Създаден в Америка и практикуван от американци. Наесен футболът привличаше в дворовете на колежите ученици, много по-силно от, да кажем, някой професор спечелил Нобелова награда за физика. В годината, когато Джони Манцел от тексаския А & М спечели трофея „Хейсман“, колежът събра рекордните 740 милиона долара от дарения. Да привлече звезда куотърбек, беше много по-важно за финансовото бъдеще на колежа, отколкото да има изтъкнат професор.

„Аз съм специален“ — затова и изборът на Уилям Тъкър беше приковал вниманието на цялата нация. Къде щеше да отиде той? Дали щеше да е куотърбек на тексаските дългороги, на тексаския А & М, на бойните ирландци от „Нотр Дам“, на троянците от Южна Калифорния или на алигаторите от Флорида? Във всяко едно от тези пет висши училища имаше излъчване на живо, както когато Олимпийският комитет обявява следващия град домакин на игрите. Треньори, студенти, играчи и бивши университетски възпитаници се събираха пред телевизорите. Америка очакваше решението на Уилям. То щеше да определи кое от тези пет училища ще получи закономерен тласък в колежанския футболен шампионат през следващите четири години. Кое от тези училища ще прибере огромни приходи от мачове, договори с телевизии, продажба на билети, реклама и търговия. Спортната катедра на кое от тези училища ще спечели или ще загуби пари. Колежанският футбол днес беше голям бизнес, който струваше милиарди.

— На живо сме.

Водещият от Ню Йорк каза:

— Уилям Тъкър, ти си звездата на тазгодишния випуск. Наистина си специален играч. И ще бъдеш героя за един от петте колежа днес.

На петте монитора, разположени пред него, Уилям виждаше на живо кадри на тълпите студенти, треньори и алумни^[33] във всеки един от колежите — като католици, очакващи да чуят името на следващия папа. Показваха и сексапилни мажоретки с плакати, на които пишеше „НИЕ ТЕ ИСКАМЕ, УИЛЯМ ТЪКЪР“, „ЕЛА ДА ИГРАЕШ С НАС, УИЛЯМ ТЪКЪР“ и „НИЕ ТЕ ОБИЧАМЕ, УИЛЯМ ТЪКЪР“.

— Уилям, в кой колеж ще играеш футбол? В Тексаския, А & М, „Нотр Дам“, Южнокалифорнийския или Университета на Флорида?

Последва биене на барабани. Най-сериозно, организаторите бяха включили и барабани в това шоу.

Тълпите пред мониторите замлъкнаха. Студентите вдигнаха ръце към лицата си, сякаш се молеха. Треньорите стиснаха юмруци, сякаш да повлияят на решението му със силата на волята си. Спортните директори мечтаеха за приходи от мачове от сериите за купата. Алумните си представяха победи над своите противници.

— Ще посветя футболния си талант на…

Той протегна ръка и за няколко секунди я прокара над всяка една от сложените пред него шапки, за да държи зрителите в напрежение, после сграбчи шапката на Тексаския университет и я сложи на главата си.

— Остин, Тексас. Ще играя за тексаския „Лонгхорнс“.

Тълпата в двора на Тексаския университет скачаше от радост. Студентите крещяха. Треньорите размахваха ръце и се прегръщаха. Уилям Тъкър отиваше в Остин.

Групите на губещите рухнаха слисани. Треньорите ругаеха, а ученичките плачеха. Спортните директори и алумните изглеждаха така, сякаш току-що им бяха открили последен стадий на рак. Уилям Тъкър нямаше да играе за техните отбори.

 

 

„Аз съм Уилям Тъкър“ — Елизабет Тъкър стоеше до сина си. Според правилата на Националната колежанска атлетическа асоциация, ако даден играч не е навършил двадесет и една години, писмото за намерение трябва да бъде подписано от негов родител. Тя щеше да го подпише като настойник на Уилям Тъкър. Синът й щеше да бъде звездата, която тя никога не беше станала.

Тя подписа писмото и се усмихна към камерата. На четиридесет и шест, с няколко дребни хирургични корекции, тя все още беше фотогенична. Не беше красавицата на Тексаския университет отпреди двадесет и четири години, но все пак беше красива жена на средна възраст.

Но беше ли достатъчно красива?

Все пак беше достатъчно хубава, за да се състезава в Хюстън за богат, разведен или овдовял мъж на средна възраст. Мъж с пари. В Хюстън имаше голямо търсене. Затова много жени на четиридесет и повече биваха изоставяни и състезанието за мъж с пари беше жестоко. Бидейки на четиридесет и шест години, богатите мъже, при които Елизабет би имала шанс, бяха на възраст над петдесет. В Хюстън богаташ на нейната възраст можеше да се ожени и за тийнейджърка. Въпреки че беше все още красива, тя не можеше да се съревновава с тийнейджърките. Петдесетгодишни мъже с пари пък можеха да си вземат за съпруга дори жена на двадесет. Може би на нея щеше да й се наложи да се задоволи с някой петдесет и пет годишен. Или да се съгласи да има шестдесетгодишен партньор. Но Елизабет щеше да приеме само мъж с пари. Защото съпругът й беше разорил семейство Тъкър. Преди две години той беше започнал да пие и така и не спря.

Заради едно мъртво момиче.

Щяха да изгубят къщата. Колите. Клуба. Колежът на Беки. Лупе. Всичко. Ураганът Айк вече беше разрушил любимото бунгало на съпруга й на плажа. А сега съпругът й беше разрушил семейството си. Щом в правните среди плъзна слухът, че великият Франк Тъкър е алкохолик, бяха спрели да го търсят. Богатите клиенти не наемаха пияница, за да ги представлява в съда. Не и когато от това зависи свободата им, даже ако този пиян адвокат е самият Франк Тъкър. Фирмата, в която работеше, отлагаше отстраняването му, с надежда че той ще влезе във форма, но след една година изчакване го уволниха. Сега животът на Елизабет Тъкър — живот, който тя усилено беше градила в продължение на двадесет и пет години, щеше да й бъде отнет. Така брутално, както някой крадец би изтръгнал от ръцете й чантата, модел „Гучи“.

Същия ден тя беше подала молба за развод.

 

 

Уилям си пое дълбоко въздух, издиша и вдигна лоста. 350 фунта. Веднъж. Два пъти. Десет пъти. Сложи го обратно на стойката и се изправи. Вдигаше тежести в училищната спортна зала. Тя съперничеше на която и да е от залите за тренировки, които беше посетил по време на обиколките си за избор на колеж.

— Та, казвам на треньора, че ще играя с фланелка номер 12, защото, знаеш, това е номерът на Джо Намат. И той ми отговаря: „Е, имаме друг играч с този номер, но той завършва, така че можеш да го получиш догодина“. Аз му казвам: „Винаги съм бил 12 номер. Той е мой“. А той пак: „Уилям, не мога да му взема номера“. Казвам: „Разбира се, че можеш. Просто го попитай какво предпочита — да носи фланелка с номер 12 или аз да водя отбора като куотърбек с шанс да спечелим националния шампионат“.

Съотборниците му се разсмяха. Всички, освен Рони. Той не беше получил никакви предложения за Първа дивизия, дори и за Втора. С футболната му кариера беше свършено. След 10 години игра още от ранна детска възраст, след хиляди часове тренировки, вдигане на тежести и упражнения, след две години на стероиди, за да стане по-едър (той все още тежеше само двеста и шейсет фунта, което си беше нищо за офанзивен лайнмен), Рони щеше да играе флагфутбол в колежа. Също като Уилям, той щеше да учи в Тексаския университет, но щеше да наблюдава истинската игра от трибуните.

Изгаряше от завист към Уилям Тъкър.

— Уилям — каза Рони, — баща ми е президент на банката, която държи ипотеката на вашата къща.

— И?

— Той каза, че баща ти не я изплаща. Може да се наложи банката да я обяви за просрочена. Може да изгони семейството ви. Знаеш ли как изхвърлят мошениците, които не си плащат ипотеката? Изпращат им банда главорези, които разбиват входната врата и изхвърлят всички вещи на двора. Така става в действителност. Чудя се какво ли е чувството тогава. И всичко това е, защото баща ти е проклет пияница.

В залата за вдигане на тежести настъпи тишина. Белите момчета от работническата класа мразеха богаташчето Рони. Той също беше дошъл в държавното училище, за да развива футболните си умения, но това се беше оказало лошо решение. Те нямаше да го защитят. А чернокожите момчета само търсеха с кого да се сбият. Играеха стрийтбол и обичаха устати противници. Те чакаха Уилям да направи нещо. Той се оттласна от пейката и се приближи към Рони. Без да каже и дума, Уилям го удари в лицето толкова силно, че коленете му се подгънаха и огромното му тяло се строполи на пода.

— Чудя се какво ли е чувството, Рони…

 

 

Беки Тъкър седеше на леглото си в спалнята на колежа „Уелсли“, близо до Бостън. Току-що беше гледала брат си по националната телевизия. Всичко изглеждаше нереално. Той беше само на осемнадесет и все още беше в гимназията. Тя беше на двадесет и учеше в колеж. Първите две години и първия семестър на третата година завърши с отлични оценки на всички изпити. Наближаваше коледната ваканция. От администрацията й бяха изпратили имейл тази сутрин — таксата й за пролетния семестър още не беше внесена. Беки се обади на баща си. След дузина позвънявания, той вдигна. Звучеше замаяно. Тя знаеше защо.

— Татко, буден ли си?

В Тексас беше обяд.

— О, да, миличка, буден съм. Нещо такова.

Обясни му за таксата.

— А… добре…

— Татко, няма нужда да уча в „Уелсли“. Мога да си събера нещата и да ги изпратя вкъщи. Ще завърша в Тексаския университет или в А & М, или в държавен колеж някъде близо до дома, за да спестим пари.

— Не знам, може би…

Гласът му заглъхна и тя го чу да хърка.

— Татко!

Разплака се.

— Не е било твоя грешка, татко!

 

 

Уилям влезе през задната врата и намери баща си да спи на дивана в кабинета. Беше още по халат. Не беше се изкъпал, нито обръснал. Телефонът, празна бутилка уиски и Ръсти лежаха на пода до дивана.

Баща му беше проклет пияница.

Беки беше избягала в Бостън, той щеше да избяга в Остин. Щеше да завърши гимназия по-рано, за да може да се запише в Тексаския университет за пролетния семестър. Университетът, както всички големи висши училища с успехи във футбола, записваше най-добрите си попълнения за пролетния семестър, за да могат да свикнат с живота в колежа и да участват в пролетната подготовка. Да свикнат със системата. Да тренират в Остин през лятото. И да бъдат готови да започнат сериозна работа през есента. Пътят на Уилям Тъкър към Националната футболна лига започваше след три седмици.

Животът му вкъщи завършваше след три седмици.

Това беше добре. Майка му и баща му се караха непрекъснато или по-скоро майка му непрекъснато крещеше на баща му. Той вече не ходеше в офиса, бяха го уволнили от фирмата. Майка му се паникьосваше, че ще загубят къщата. Щяха да обявят ипотеката за просрочена и да я конфискуват. Уилям щеше да отиде в колежа, но къде щеше да отиде тя? Беки вече беше напуснала дома им. И Уилям искаше да го напусне. Тексаският университет беше неговото бягство. Футболът беше единственото нещо, на което можеше разчита през целия си живот. Футболът беше винаги насреща.

Баща му се събуди и се размърда. Избърса носа си в ръкава на халата и се опита да седне. Видя Уилям да стои пред него.

— Здравей, Уилям.

Баща му вдигна длан, очаквайки сина му да я плесне за поздрав, но Уилям не се приближи.

— Пропусна регистрацията.

— По дяволите! Днес ли беше?

— Да. Беше днес.

— Съжалявам.

Звънецът на входната врата иззвъня. Уилям отиде в предната част на къщата и отвори. На верандата стоеше някакъв мъж и държеше сгънат на две документ. Погледна Уилям.

— Франк Тъкър?

— Това е баща ми.

— Вкъщи ли е?

— Да.

— Може ли да го видя?

Уилям сви рамене.

— Защо не?

Заведе мъжа в кабинета и посочи баща си.

— Това е той.

Мъжът се приближи.

— Франк Тъкър?

— Да.

Той подхвърли документа към бащата на Уилям. Листът се удари в крака му и падна на пода.

— Бяхте обслужен.

Мъжът се обърна и излезе. Уилям чу как входната врата се затръшна. Той пристъпи и взе документа. Разгъна го и прочете: „Молба за развод“.

— Какво е това? — попита баща му.

— Мама те напуска. — Уилям пусна листа в скута на баща си. Тръгна да излиза, но се обърна. — Ти не си убил онова момиче, татко. Брадли Тод го е направил. Той беше виновен и съдът го осъди на смърт. Ти беше невинен, но сам се осъди на смърт. — Уилям избърса сълзите, които напираха. — Ние също бяхме невинни, татко.

Глава 16

Уилям изстреля топката към Ди-Куан. Петдесет ярда по-надолу в посока към противниковото поле топката попадна в ръцете на любимия му ресийвър. Ди-Куан никога не нарушаваше хода на играта. Треньор Брус подхвърли на Уилям друга топка. Той отстъпи три крачки назад, зае позиция с крака и изстреля пас към Щото, който след като беше изминал десетина ярда, зави на 90 градуса към страничната линия. Идеално. Друга топка. Още един перфектен пас към Аутлоу, който тичаше през средата на полето. И още един перфектен пас към Каубоя, който пък спря и рязко се обърна към Уилям, точно преди да хване топката.

Уилям Тъкър беше толкова близо до съвършенството, колкото може да бъде един куотърбек.

Беше 10:30 през едно ноемврийско неделно утро в Остин, щата Тексас. Слънцето огряваше стадиона и Уилям Тъкър. Отборът загряваше — джогинг, разтягане, хвърляне на топката, улавяне, ритане. Оркестърът настройваше инструментите си. Мажоретките подскачаха. Феновете пристигаха в яркооранжеви тениски, шапки и фланелки. Беше денят за колежански футбол в Америка. И беше страхотно. „Лонгхорнс“ щяха да играят като домакини срещу „Тексас Тек“, мачът щеше да се предава по националната телевизия. Камерите заемаха различни стратегически позиции на игрището, за да улавят всяко движение по терена и извън него. По време на прекъсванията между отделните части те винаги се обръщаха към трибуните, за да покажат прекрасните млади студентки, които подскачаха наоколо. Мъжете на средна възраст, които гледаха телевизия в домовете си, обичаха подскачащи гърди, затова подскачащите гърди носеха по-висок рейтинг. Студентките пък знаеха, че носенето на оскъдно облекло дава най-добър шанс да се появиш по националната телевизия. Както и подскачането.

Подскачайки, мажоретките на „Тексас Тек“ минаха покрай Уилям. Хвърляха погледи към него. Той беше облечен в екипа на отбора — тесни панталони и плътно прилепнала тениска без ръкави, изпъната по мускулестото му тяло. Бризът разрошваше дългата му руса коса. Той беше звезда. А момичетата обичаха звездите. И нямаше как да не е така. Растяха, мечтаейки да бъдат Пепеляшка на бала, която Принцът изтръгва от скучното съществуване и я дарява с идеален живот. А днес един едър, висок, красив и богат атлет звезда беше най-доброто олицетворение на принца от приказките. Затова на Уилям Тъкър не му се налагаше да търси момичета. Те го търсеха.

Той подвикна към мажоретките:

— Довечера елате в „Дизи Рустър“ на Шеста улица. Бъдете там.

Те се закикотиха. Гледаше ги как пресичат игрището към половината на гостите. Беше правил секс с повечето от мажоретките на Тексаския университет и сега се домогваше към тези от противниковия лагер. Беше на двадесет и три, второкурсник в колежа и се чувстваше страхотно.

— Съсредоточи се, Уилям — каза треньор Брус.

Той беше личният ментор на Уилям, негов довереник, спортен психолог, най-добър приятел и треньор. На всяка тренировка бяха заедно, работеха върху схемата на играта, отиграванията, техниките, промените в атаката и пасовете. Освен това Брус му се обаждаше и му изпращаше есемеси по няколко пъти на ден. Винаги във връзка с футбола, но всъщност проверяваше как е звездата му куотърбек. Опитваше се да го държи далеч от неприятностите. Обикновено те започваха с момичета и завършваха в бар на Шеста улица.

Уилям само се усмихна и хвърли топката към противниковото поле. Тя сякаш летеше по-бързо от обикновено. Той беше надъхан. Адреналинът, тестостеронът, момичетата, играта… Боже, беше страхотно да си млад. Талантлив. Красив. По-едър. По-силен. По-бърз. Когато за пръв път стъпи на това игрище преди година, той вече беше най-добрият колежански куотърбек в страната. Тогава беше и един от основните претенденти за трофея „Хейсман“, а тази година беше начело на класацията за спечелването му. Отборът беше победил в седем поредни мача — седем перфектни представяния на Уилям Тъкър. Не можеше да си позволи и един слаб мач. Една слаба игра и можеше да каже „сбогом“ на „Хейсман“, една загуба и отборът щеше да отпадне от съревнованието за националното първенство. Но той нямаше слаби мачове. Имаше страхотни мачове, велики мачове.

Беше хубаво да си Уилям Тъкър.

— Уилям!

— Да?

Треньор Брус кимна към страничната линия. Уилям се обърна и погледна натам. Видя баща си. Олюляваше се пиян. Спъна се в някаква екипировка и падна на тревата.

— Мамка му.

Уилям подхвърли топката към треньора и изтича при баща си. Баща му вдигна ръка за обичайния поздрав, но вместо да посрещне ръката му, Уилям го вдигна, сякаш беше перце. Беше само на петдесет и три, а изглеждаше като старец.

— Здравей, Уилям.

Думите му излизаха завалени и неясни. Той прегърна сина си и Уилям долови миризмата на уиски в дъха му. Бащите на другите момчета миришеха на афтършейв.

— Татко, моля те. Готвя се за мача.

— Само исках да ти пожелая късмет.

Последваха още няколко неясни думи. След развода Франк беше затънал още повече в алкохола. След като мама го напусна. След като изгуби всичко. И това стана заради едно мъртво момиче. Защото той обвиняваше себе си. Съдът беше осъдил Брадли Тод на смърт. Но Франк Тъкър се беше осъдил сам на по-тежка участ — живот без опрощение.

Едно от момчетата, които отговаряха за екипировката, мина покрай тях. Уилям го сграбчи за ръката.

— Бени, заведи татко горе в някоя от ложите, занеси му кафе, нещо за ядене…

Бени кимна.

— Татко, върви с Бени. Той ще се погрижи за теб.

— Добре. Ще се видим след мача, сине.

Бени хвана баща му за ръка и го отведе — като медицинска сестра, която помага на възрастен човек. Известно време Уилям гледа как баща му се отдалечава, олюлявайки се, после се обърна към игрището. Суетнята беше спряла. Един дълъг неловък миг всички играчи и треньори се взираха в Уилям Тъкър и после внезапно отвърнаха поглед. Сякаш бяха видели влакова катастрофа.

Баща му беше алкохолик.

Беше спорно дали Джо Намат е най-великият куотърбек, играл някога футбол. Но той без съмнение беше най-възхваляваният. Той беше станал първият атлет знаменитост през шейсетте, когато играеше за „Ню Йорк Джетс“. „Бродуей Джо“, както го наричаше пресата, беше млад, талантлив и красив. Хвърляше пасове на игрището, а извън него жените му се хвърляха на врата. Обичаха го всички и той имаше всичко. Включително многобройни травми в коленете. Беше измъчван от болка почти през цялата си кариера. За да я облекчи, се беше обърнал към алкохола. Когато се оттегли, вече беше алкохолик. Джо удари дъното през 2003 година, когато се появи пиян на мач на „Джетс“ в негова чест. По време на интервюто до страничната линия беше молил репортерката за целувка. По националната телевизия. И цяла Америка се беше почувствала неловко.

Така, както се почувстваха и съотборниците на Уилям сега.

Уилям изтича обратно при треньор Брус и ресийвърите. Треньорът му подхвърли топка и той извика: „Хът!“. Ди-Куан се втурна към половината на противника и сви рязко към страничната линия на четиринадесетия ярд. Уилям отстъпи три крачки назад, зае позиция с крака и изстреля топката.

Тя прелетя на десет фута над главата на Ди-Куан.

 

 

Уилям хвърли пет пресечени паса в този мач. Изпусна топката два пъти. „Лонгхорнс“ губеха с 28 на 21 при оставащи 2 минути и 3 секунди до края на мача. Уилям се наведе назад да подаде пас, но средата на игрището се откри и той се втурна натам. Десет ярда. Двадесет. Тридесет. Тъчдаун щеше да изравни резултата. И щяха да имат възможност да спечелят в продължението. Можеха да останат непобедени. Можеха да останат в борбата за националния шампионат. Той можеше да остане главният претендент за „Хейсман“. Виждаше крайната зона.

Но не видя противниковия стронг сейфти.

Защитникът бягаше с всичка сила — двадесет и две мили в час, когато огромното му тежко 220 фунта тяло се стовари в главата на Уилям. Каската му удари странично каската на Уилям със силата на товарен влак. Мозъкът на Уилям се блъсна в лявата стена на черепа му, после рикошира и удари дясната. Уилям получи мозъчна травма. Охлузване на мозъка. Сътресение. Не си спомняше нищо след това. Виеше му се свят и ушите му пищяха. Лежеше по гръб на тревата и през мъглата различаваше само неясни, надвесени над него фигури.

— Уилям, Уилям! Добре ли си?

— Татко?

— По дяволите! Да го изправим и да го заведем до пейката.

Издърпаха го да стане. Някой беше прехвърлил дясната му ръка през рамото си, друг беше прехвърлил лявата. Заведоха го до страничната линия. Тълпата изохка. Сложиха го на скамейката и някой сграбчи лицето му.

— Уилям, треньор Брус е.

— Мога да играя.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Къде сме?

— В Далас.

— За кой отбор играеш?

— „Каубойс“.

— Срещу кой отбор играем?

— „Джайънтс“.

— Как се казваш?

— Трой.

Уилям се наведе и повърна. Чу друг глас над себе си:

— Може ли да продължи?

— Не — каза треньор Брус. — Вероятно има мозъчно сътресение. Мисли, че играе за „Каубойс“ срещу „Джайънтс“.

— Да не мисли, че е Роджър Стаубах?

— Не. Мисли се за Трой Айкман.

— Добре. Ако се мислеше за Ромо, щях да го изкарам от играта. Върни го на игрището.

Уилям влезе обратно в играта и отново изпусна топка.

 

 

Когато влезе в спешното отделение на болницата в центъра на Остин, Франк Тъкър вече беше изтрезнял. Спря се пред отворената врата на стаята на сина си. Уилям лежеше на леглото, а левият му лакът беше увит в бинт. До леглото стояха един треньор и медицинска сестра. Никой не забеляза Франк. Погледите им бяха приковани в телевизора на стената. Беше включен на спортен канал — предаваха от студио в Ню Йорк резултатите от деня за колежански футбол. Двама анализатори седяха зад едно бюро и обсъждаха завършилия вече мач между Тексаския университет и „Тексас Тек“ в Остин.

— Днес Тексаският университет преживя унизително поражение — каза единият от анализаторите. — Беше смущаващ мач за Уилям Тъкър. „Лонгхорнс“ изгубиха всички шансове за националния шампионат, а Уилям Тъкър изгуби всички шансове за трофея „Хейсман“. Днес сезонът приключи за „Лонгхорнс“ с най-лошата игра, която Уилям Тъкър е имал през целия си живот. Три изпускания на топката и пет пресечени паса. Остин не го обича особено днес. Боже, той игра ужасно.

— Трудно е да се съсредоточиш върху футбола, когато баща ти се появи пиян на мача.

Пуснаха видеоклип как Франк пристига преди играта, спъва се и пада… Уилям се спуска и му помага да стане… и после момче от помощния екип го извежда от игрището.

— Наистина неловка ситуация. С баща като този нямаш нужда от противници.

Уилям отмести очи от телевизора и видя Франк. Треньорът и сестрата също се обърнаха, после се спогледаха и излязоха, минавайки покрай него, без да го погледнат в очите, без да кажат дума. Франк пристъпи в стаята. Синът му изглеждаше напълно съкрушен. Какво казва един баща в такива моменти?

— Следващата игра ще е по-добра, сине.

Не бяха правилните думи. Уилям го гледаше гневно.

— Ти съсипа себе си, мама, Беки… А сега се опитваш да съсипеш и мен. Няма да ме повлечеш надолу със себе си, татко. Върви си. И стой надалеч. Не искам повече никога да те виждам. — Синът му избърса сълзите от лицето си. — Аз съм победител, татко. Ти си неудачник.

Глава 17

Два вида хора отиват в Рокпорт, Тексас — рибари и неудачници. Франк Тъкър не ловеше риба. Той пиеше. Уиски. Водка. Бира. Общо взето всичко, което съдържаше алкохол. Всеки ден. По цял ден. И цяла нощ. Докато заспеше.

Само тогава намираше покой от миналото.

Франк отвори очи и после извърна поглед от утринното слънце, което грееше през отворения прозорец. Настоящето го зовеше; той все още не беше достатъчно буден и трезвен, за да позволи на миналото да го тормози… на лицето й да го преследва… за да чува молбите й… докато Брадли Тод я е изнасилвал… и писъците й… докато я е пробождал… четиридесет и седем пъти… плача й, докато е умирала… последното й издихание. Не, все още имаше ценно време, в което да не мисли за Сара Барнс. Избърса слюнката от устните си и потрепери от морския бриз. Отново беше спал с дрехите — къси панталони и тениска. Ръсти му беше отмъкнал одеялото. Отново.

Кучето излая.

Главата на Франк пулсираше и кънтеше като прибоя, когато се разбива в дига край морето. Само че на тази уединена ивица пясък, обърната към Мексиканския залив, нямаше дига. Рокпорт беше малко рибарско градче на тексаския бряг, на половината път между Галвестън и Браунсвил, но далеч от Ривър Оукс. Едно дълго падане. Беше започнал да пада и не спря, докато не се приземи на този пясък. По лице. Пиян. Беше припаднал на този плаж преди две години и оттогава не го беше напускал.

И не беше спирал да пие.

Това правиш, когато животът ти се разпада. Когато всичко, за което си работил последните 30 години, изведнъж изчезне. Когато съпругата ти те напуска заради друг мъж — по-богат и по-трезвен. Когато децата ти престанат да вдигат телефона, когато ги търсиш. Когато адвокатската колегия ти отнеме лиценза, защото си се явил пиян на дело в съда. Три пъти. Когато един мъж вложи всичко, което има и всичко, което някога би бил в семейството си, а после това семейство внезапно бъде изтръгнато от живота му като портфейл, сграбчен от крадец на улицата, той се пуска по течението в един суров свят. Той става изгнаник.

И започва да пие.

Местното мото беше „Рокпорт — град на алкохола с проблеми в риболова“.

 

 

Франк вдишваше соления въздух. Бягаше по плажа с Ръсти и все още носеше същите спортни дрехи. Беше бос. Някога беше бягал по пет мили всеки ден — или на бягащата пътека в клуба, или около Ривър Оукс през уикендите, но сега и една миля се оказваше прекалено много за тялото му. Така става, когато си на петдесет и пет и си алкохолик.

Той внезапно спря и повърна.

Изплю остатъците от стомашен сок, после се изправи и се протегна към слънцето. Сутрешната му детоксикация. Пристъпи в тревата, разкопча панталона си и се изпика. Пред Господ и пред всички, само че наоколо нямаше никого. Само няколко чайки станаха свидетели на този неприличен акт, а те нямаше да кажат на никого. Двамата с Ръсти извървяха последните четири мили до скалната стена, която се врязваше в морето, и после още двеста крачки до края й. Вълните се разбиваха в скалите и пръскаха мъжа и кучето. Той се взря в безкрайното море.

Ако това не беше краят на света, то поне не беше далече от него.

 

 

Къде, за бога, беше шампоанът? Франк опипа дъното с крак — скала, дърво, камък, пак скала.

— По дяволите!

Не беше скала. Вдигна крак, докато успее да види стъпалото си в дълбоката до кръста вода. Един рак беше притиснал щипките си към големия му пръст и не го пускаше. Франк го дръпна, за да се освободи и го хвърли във вълните. Заопипва пак с крак, докато намери пластмасовото шише с шампоана, гмурна се под водата и излезе с него. Изстиска от гела в дланта си и го втри в рошавата си коса. Имаше нужда от подстригване. Къпеше се в Мексиканския залив всяка сутрин, защото водата в морето беше по-топла от тази от душа. Бойлерът се беше развалил, а той не можеше да си позволи нов. Разтърка косата си, после сапуниса и тялото си. Беше напълнял. Това причиняваше течната диета на един мъж на средна възраст.

Франк гледаше имението си на плажа, седнал точно до линията на прилива. Заради вятъра откъм морето, дървената постройка се беше наклонила към сушата и изглеждаше така, сякаш ще се срути всеки момент. По-силен порив можеше да я довърши. Бунгалото му беше дадено вместо хонорар при последното му дело. Беше го водил пиян, но все пак го беше спечелил. Клиентът му беше щастлив, но на съдията не му беше забавно. Докладва Франк на щатската адвокатска колегия. Той беше третият съдия, който го направи. И Франк Тъкър беше аут. Разрешителното му да упражнява адвокатската професия беше незабавно отнето, докато не преминеше през програма за лечение и рехабилитация от алкохолната зависимост.

Сега, две години по-късно, това все още не беше станало.

Един ден тук щеше да се появи някой строителен предприемач, щеше да издигне кооперации покрай плажа и градът щеше да обяви бунгалото на Франк за негодно за обитаване, за да направи място за юпитата от Хюстън и бежанците от Матаморос. Но докато дойде този ден, то беше домът на Франк Тъкър. И на Ръсти. Кучето се къпеше само веднъж седмично и затова сега гонеше чайките по плажа, докато Франк беше във водата. Той се гмурна, за да изплакне косата и тялото си. Още един рак тичаше по дъното. Или беше същият? Те всички си приличаха. Франк грабна шампоана и се изправи, избърса водата от очите си и с пръсти среса косата си назад. Излезе от морето и стъпи на пясъка. Една възрастна двойка се беше отклонила в неговата част от плажа с дълъг детектор за метал — още туристи, които търсеха изгубеното испанско съкровище. Пожелавам ви успех! Франк мина покрай тях и те отскочиха, сякаш са видели призрак.

— Добро утро! — каза Франк.

Те стояха безмълвни. Не са от приятелски настроените, предположи той. Сигурно са от Далас. Или беше това, или никога не бяха виждали възрастен мъж гол.

 

 

— Днес е голям ден, приятелю. Трябват ни повече протеини.

Франк напълни купата на Ръсти с високопротеинова храна, после приготви закуска и за себе си. Първо свари кана кафе. После взе блендера. В стъклената кана изсипа един черпак йонообменен, микрофилтриран и хидролизиран суроватъчен протеин с аромат на ванилия… чашка замразени органични боровинки… чашка замразени органични ягоди… голям органичен банан… чашка неподсладено органично бадемово мляко… две чашки органично обезмаслено гръцко кисело мляко… и един шот водка. Закуска за шампиони.

Разбърка сместа в блендера и отпи направо от каната. После отиде до малкия телевизор и го включи. Сигналът беше лош и той нагласи антената. Намери шоуто „Днес“ и седна в любимия си, макар и доста разнебитен стол. „Добро утро, Америка“ по ABC беше прекалено бодряшко за ранна сутрин, а сутрешното шоу на CBS — прекалено скучно и затова той гледаше „Днес“. Харесваше Ал. Поглъщаше смутито на големи глътки, докато гледаше рубрика за Бъз Бисинджър, прочутия автор на „Светлините на стадиона“ и баща на три деца, който беше признал пред списание GQ, че е пристрастен към дрехите с марка „Гучи“ (5000 долара за кожени панталони и 22 000 долара за кожени якета), носенето на дамско бельо, грим и шестинчови токчета. И още, че тайно е бил любител на садомазохизма. По дяволите, можеше да запази това за себе си. Човекът беше написал страхотна книга за футбола в Тексас, която беше превърната в страхотен филм, а после и в страхотен телевизионен сериал, но караше децата си да се чувстват неловко с изявите си в националните медии. Разбира се, това беше причина Франк да се чувства по-добре: той беше изложил сина си, само като се беше появил, олюлявайки се пиян на мача му, предаван по националната телевизия. Остави каната на дъсчения под до стола. Плодовете и протеинът вляха нови сили в тялото му, но водката го накара…

Той заспа на стола.

 

 

Ръсти го събуди с лай. Слънцето грееше през източните прозорци — значи още беше сутрин. Което пък значеше, че или кучето трябваше да отиде по нужда или…

— Посещение ли имаме?

Ръсти изпълняваше и ролята на секретарка. Франк примигна, за да проясни зрението си, и стана от стола. Изплакна една чаша и си наля кафе, после излезе навън. Млад мъж в костюм седеше на един от пластмасовите градински столове на верандата. Той се изправи и подаде ръка. Здрависаха се.

— Франк.

— Как я караш, Тед?

— Не много добре.

— Ела да поговорим в офиса ми.

Тед изрита обувките си, събу чорапите и нави крачолите на панталона. Остана със сакото и вратовръзката. Един адвокат може да си позволи само толкова небрежност. Те слязоха на пясъка и се обърнаха към Галвестън. Ръсти се втурна напред да разчисти плажа от чайките. Първият адвокат се беше появил около шест месеца след като Франк се установи в Рокпорт. Мълвата, че сега великият Франк Тъкър живее там, бързо се беше разнесла по крайбрежието. Той вече не можеше да практикува, но можеше да консултира другите адвокати.

— Прокурорът е задник — каза Тед.

— Това е повторение.

— Кое?

— Каза, че адвокат е задник. Това е същото като да кажеш, че адвокатът е адвокат или че задникът е задник.

— А?

— Няма значение. Какво е направил?

— Прикрива оневиняващи доказателства… мисля.

— Няма да е за пръв път.

Тед беше защитник в производството по наказателни дела в Корпус Кристи^[34] на тридесет мили надолу по крайбрежието. Сега защитаваше седемнадесетгодишен мексиканец, обвинен в заговор за разпространение на наркотици и убийство. Агент под прикритие на Администрацията за борба с наркотиците беше убит при мнима покупка, при която нещата се бяха объркали. На север, отвъд реката, се водеше нарковойна. Този емоционално натоварен случай привличаше вниманието на много хора. Тед беше на тридесет и две и това беше най-голямото дело в току-що започналата му кариера. Работеше сам. Нямаше по-възрастен партньор, с когото да се съветва. Затова идваше при Франк. Често.

— Съдията отхвърля всеки един подаден от мен иск доказателствата да бъдат разкрити.

— Защо?

— Синът му е бил убит преди пет години. Отишъл в Мексико през пролетната ваканция и не се върнал. Мексиканската полиция казва, че се е опитвал да купи наркотици там и хора от картела са го убили.

— И ти мислиш, че заради убийството на сина му съдията е предубеден спрямо мексиканския ти клиент, набеден за член на картел и убиец?

— Така изглежда.

Те мълчаливо вървяха по мокрия пясък, върху който приливът беше изхвърлил мидени черупки, скариди и риби. Ръсти се върна с някаква пръчка. Франк я хвърли настрани и кучето се втурна след нея.

— Клиентът ми няма да получи честен процес, Франк.

— Твоята работа е да се погрижиш да го получи.

— Какво да правя?

— Невинен ли е?

— Да, невинен е.

— Сигурен ли си?

Тед кимна.

— Той е просто едно дете, което е било на грешното място в грешния момент. Всичко, което иска, е да се върне обратно в Мексико.

— Подай иск за отвод на съдията.

Тед погледна Франк, сякаш той го беше посъветвал да плува да Канкун.

— Искаш да помоля федерален съдия да се оттегли от делото? Мамка му, Франк! Той е единственият федерален съдия в Корпус. Може да ми съсипе кариерата.

— Може да изпрати невинно момче в затвора.

Тед спря, вдигна една раковина и я запрати в морето.

— Ти това ли би направил, Франк?

— Да.

— За мексиканец?

— За когото и да било.

— Защо?

— Защото това е, което адвокатите правят. Защитават невинните.

Тед зарови пръсти в пясъка и след малко погледна Франк.

— Франк, не го приемай като проява на неуважение, но защитата на невинни е това, което те доведе до този плаж.

— Не, Тед. Защитата на виновни е това, което ме доведе до този плаж.

Повървяха още малко, после се върнаха до бунгалото. Там на верандата седеше друг мъж с костюм, със събути обувки и чорапи, с навити крачоли на панталона. Тед плати на Франк с петдесетдоларова банкнота. В Хюстън той беше получавал по 1000 долара на час.

— Благодаря, Франк.

Тед тръгна към колата си, но после се обърна.

— Ей, Франк, надявам се синът ти да спечели големия мач в Далас днес. Мразя Оклахома.

 

 

Франк Тъкър беше човек, роден за семейство. Но нямаше семейство. След развода съпругата му се беше омъжила отново — за богаташ. Сега тя беше госпожа Дейл Джойнър — жена на петролния магнат, чиято съпруга беше починала от рак на гърдата. Лиз беше на петдесет, Дейл — на седемдесет. Но той беше и милиардер, което значително омаловажаваше разликата във възрастта.

Дъщеря му се беше прибрала от „Уелсли“ и беше завършила образованието си в държавен колеж. Сега Беки преподаваше английски в едно училище в Хюстън. Никога не беше имала нужда от баща си, но веднъж в месеца шофираше три часа, за да прекара един следобед със своя старец на плажа. Той виждаше разочарованието в очите й.

Не беше виждал сина си от две години.

Не беше говорил с него. Не бяха си разменили писмо, имейл или есемес. Преди договорът му за мобилния телефон да изтече, Франк звънеше на Уилям по няколко пъти на седмица и му оставяше съобщения. Обаждаше се дори за негова сметка от стария стационарен телефон в бунгалото, когато се беше забавил с плащането на таксата. Но синът му никога не му отговори.

Уилям Тъкър не се нуждаеше от баща си.

Кой можеше да го вини? Баща му се беше появил пиян на големия му мач, когато се случи да играе най-лошо. Синът му го беше изхвърлил от живота си. Но Франк Тъкър беше в течение на личния му живот чрез Беки, а за футболната му кариера научаваше от спортните страници на вестниците. Кой баща не би се интересувал? Уилям беше спечелил трофея „Хейсман“ през третата година в колежа и беше почти сигурно, че ще го спечели и тази. Беше извел отбора си до ненадминат рекорд. Оставаха им още четири мача за сезона, но в общи линии играта този следобед срещу Оклахома щеше да определи националния шампион. Франк включи телевизора, запрехвърля каналите, за да намери мача и започна да наглася антената, докато картината стана чиста. Камерата улови как номер 12 излиза на терена и Ръсти излая.

— Да, ето го нашето момче.

Сякаш едва вчера Уилям беше неговото момче. Беше на дванадесет и хвърляше топката в задния двор. Мечтаеше да стане професионален куотърбек. Смяташе, че неговият баща е най-добрият в целия свят. Това е времето, което един баща помни и после съжалява, че не е продължило по-дълго. Защото е свършило. Защото дванадесетгодишното му момче е пораснало и е станало мъж. Няма как вечно да бъде неговото момче.

И то няма вечно да мисли, че той е най-добрият баща на света.

Момчето порасна. Момчето, което те прегръщаше силно, когато се прибираш вкъщи след дело в друг град, което седеше на трибуната до теб и гледаше университетския мач, което искаше да бъде с теб, което се гордееше с теб, което ти се възхищаваше, вече не правеше всичко това. Когато Уилям беше на дванадесет, искаше да стане по-добър от Франк в спорта, когато беше на двадесет и две, разбра, че е по-добър от баща си и че вече няма причина да му се възхищава. Той видя, че баща му не е герой, а обикновено човешко същество. Със свои грешки, слабости, недостатъци и страхове. И синът продължи напред. Далеч от живота на Франк. Той чувстваше, че е останал без син.

Звездата на Уилям беше изгряла високо и толкова бързо, колкото бързо звездата на Франк беше залязла. Той беше на двадесет и две, красив като филмов артист. Притежаваше необикновени атлетически способности. Беше едър, силен и бърз. Беше най-добрият куотърбек в колежанските отбори на страната и щеше да е най-желаното попълнение в Националната футболна лига през април. Скоро щеше да бъде много богат млад мъж.

А Франк скоро щеше да бъде пиян…

Гледаше мача заедно с Ръсти. Тексас срещу Оклахома беше едно от най-големите и оспорвани съперничества в колежанския спорт. „Лонгхорнс“ срещу „Сунърс“. Огненооранжево срещу яркочервено. Всяка една от двете страни на стадион „Котън Боул“ в Далас беше обагрена в съответния цвят, символ на колежа. Деветдесет хиляди фенове на стадиона и милиони пред телевизорите. Всички те гледаха как Уилям Тъкър играе футбол. Перфектно. Изумително. Бяга за два тъчдауна и подаде за други три. Но Оклахома също набираха повечето от играчите си от щата Тексас и те бяха дошли да играят. Затова изходът на мача за Уилям и „Лонгхорнс“ щеше да се реши в последното разиграване. Четвърти даун. Оставаха осем секунди. Губеха с четири точки. Петдесет и четири ярда до крайната зона. Нямаха план за такава ситуация. Камерата улови Уилям по време на разбора — обясняваше тактиката и разпалваше съотборниците си за още едно голямо разиграване.

Сърцето на Франк биеше силно. Не искаше синът му да се провали.

Отборът свърши с разбора и се втурна съм линията на скримиджа^[35]. Уилям застана отзад за формация „шотгън“ и изкрещя сигналите. Един ресийвър мина през формацията. Центърът изстреля топката назад към Уилям. Ресийвърите му се втурнаха към полето на противника, един лайнбекър се появи изневиделица, но халфбекът пресече пътя му… Уилям зави надясно, към страничната линия, зае позиция с крака, вдигна топката, направи крачка напред и я хвърли покрай страничната линия към крайната зона… Към Ди’Куандрик Симънс… тъчдаун. Франк скочи от стола.

— Да!

Протегна ръка надолу към лапата на Ръсти за поздрав и се отпусна обратно на стола. Беше перфектно. Синът му беше прелест на футболното игрище. Онзи пръв колежански треньор, търсещ нови таланти преди осем години — как се казваше? Сам Дженкинс? Все пак той се беше оказал прав. Уилям Тъкър беше роден да играе футбол. Той беше специален. Но треньорът беше сгрешил за едно нещо. Франк беше последвал съветите му за държавно училище, личен треньор и диетолог, куотърбек школа, треньор за скоростните тренировки. И все пак синът му го мразеше.

Феновете се струпаха на игрището и заобиколиха Уилям. Той размахваше ръце във въздуха. Лицето му изразяваше чистата радост от съвършенството. Телевизионен екип бутна камера пред лицето му и една репортерка изкрещя някакъв въпрос, опитвайки се да надвика тълпата. Синът му не си приписа заслуги. Вместо това засвидетелства уважение и отдаде дължимото на треньорите, съотборниците си и на добрия Господ.

Франк беше горд, макар и отдалечен на четиристотин мили разстояние. Синът му се беше превърнал в прекрасен млад мъж. Сдържан. Възпитан. Не беше типичния атлет звезда, а млад човек, който всеки баща би бил горд да нарече свой син. Само че Уилям Тъкър го беше постигнал, без да има нужда от баща.

През целия си живот Франк Тъкър никога не се беше чувствал по-безполезен.

 

 

Франк отново се събуди от лая на Ръсти. Слънцето грееше през западните прозорци и хвърляше дълги сенки.

— Още една среща?

Ръсти пусна топка за голф в скута на Франк.

— О, време е за игра?

 

 

Франк Тъкър сложи топката за голф в началната позиция — беше четиридоларова топка Pro-V-One — изборът на най-добрите професионалисти. Пъхна лявата си ръка в кожена ръкавица за голф Footjoy cabretta, измъкна стика си от малката чанта и махна калъфа от главата. Стикът беше драйвър Titleist D210 с твърда дръжка Diamana Whiteboard 73 и държеше топката долу, когато имаше вятър — беше задължителен за трудното игрище на плажа. Морето беше от дясната му страна и вятърът духаше оттам, затова Франк реши да удря дроу^[36]. Обърна шапката си с козирката назад и намести слънчевите очила, които носеше, окачени на червена връв през врата си. Застана отстрани на топката, сложи стика зад нея, оправи позицията на краката, поклати се веднъж и замахна със стика. Топката излетя в синьото небе в посока към водата, където сякаш увисна за един дълъг, напрегнат момент… докато вятърът не я върна и тя падна на половината разстояние до дупката.

Ръсти излая одобрително и се втурна напред след нея.

Много от първокласните кънтри клубове не позволяват на членовете си да играят боси, нито кучета да им носят стиковете. Но тъй като Франк беше основател на този конкретен клуб, той можеше да играе без обувки и да има за асистент куче. Той взе кутийката с бира и чантата, в която имаше седем стика — беше открил, че предвидените от правилата четиринадесет не са необходими на плажното му игрище, но задължително носеше стик за пясък — и преметна ремъка през рамо. Дори и на петдесет и пет години, той обичаше да изминава разстоянията на голф игрището пеш. Пясъкът беше мокър и хладен под босите му крака. Плажът не беше кънтри клуба на Ривър Оукс, но поне нямаше месечни такси. И Франк можеше просто да повърви.

Премери с крачки 247 ярда. Не му се налагаше да върви много. Ръсти стоеше до топката и пазеше да не би някоя чайка да я помисли за храна. Франк не можеше да си позволи да изгуби още една. Беше му останала само дузина. Последното, което му беше останало от живота му в Ривър Оукс.

— Какво е разстоянието?

Ръсти излая.

— 160?

Франк пусна чантата на земята, взе шепа пясък и го хвърли във въздуха, за да прецени силата на морския бриз.

— Флагчето е от дясната страна. Ще се наложи да преодолея вятъра с кът^[37]. Какво мислиш за айрън^[38] номер 7?

Ръсти излая.

— Айрън номер 6? Сигурен ли си?

Още едно излайване.

— Добре, ти си асистентът.

Франк отпи от бирата, извади шести номер айрън и се подготви за удара. Замахна със стика. Топката устоя на вятъра и полетя към флагчето. Удари се в пясъка и заседна в него.

— Зоната около дупките ни се опъва днес.

Ръсти излая.

— Да, направи добър избор с номер 6.

Асистент, който търсеше признание. Тръгнаха към зоната на дупката. Пясъкът беше мокър и гладък и топката щеше да върви направо. Но трябваше да я прекара и около черупки от миди и мъртви риби. Те не се считаха за „свободни пречки“, а за част от игрището. Местно правило. Ръсти изкопа малка дупка на разстояние 50 фута.

— Мисля, че бях по-близо.

Ръсти държеше на своето.

— Добре, педантичен защитнико на правилата в голфа.

Франк издърпа пътъра^[39] от чантата, прицели се и нанесе плавен удар по топката. Успя да заобиколи една умряла медуза, но топката се отклони вляво точно преди дупката.

Ръсти излая.

— Хей, колко пъти му се е налагало на Никлаус да вкарва топка на „Мастърс“, заобикаляйки медузи?

Отиде до изходната позиция за втората дупка, която беше пак с 3 удара. Опитваше се да играе по девет дупки на ден. Нищо не се знае, имаше и турнир за старша възраст. План „С“. Забавляваше се с такива мисли, докато на деветата дупка не запрати топката към Мексиканския залив — срещу вятъра. Ръсти изтича до вълните и се гмурна да я извади, но без резултат. По дяволите, изгуби още една топка. Pro-V-One. Морето беше странична опасност, така че Франк получи само един наказателен удар. Но ударът с айрън номер 4 изпрати топката в една дюна надясно от дупката. Удар от пясъка. Извади стика за пясък и се подготви. Трябваха му два удара, за да вкара топката. Двойно боги^[40]. Асистентът му знаеше кога да си държи муцуната затворена.

— Да идем до клуба. Време е за напитка.

Слънцето залязваше и превръщаше перестите облаци над хоризонта в жълто-оранжев шедьовър на природата. Залезите винаги даваха на Франк надежда — беше оцелял още един ден. Събраха морски таралежи по плажа и той каза:

— Вече имаме чипове.

 

 

Франк хвърли два морски таралежа на купчината в центъра на масата за карти.

— Уау, тази вечер имаме голям прахосник — каза Дуейн.

Франк имаше само чифт четворки, но беше лесно да блъфираш пред Дуейн.

— Упражнявах малко право днес — каза Франк, — затова ще пием „Джим Бийм“.

Франк нямаше кола, само един велосипед „Шуин“ с големи колелета и кош отпред, а в Тексас не беше противозаконно да караш колело пиян. Той беше отишъл с него до магазина в града и беше купил четири бифтека и бутилка уиски за традиционната игра на карти в събота вечер. Чък беше изпекъл пържолите на скарата. Те играеха карти и пиеха бърбън на задната веранда на бунгалото. Всички бяха с очила — проклятието на средната възраст. Дуейн пушеше пура, Чък — цигара, а Чико — джойнт. Тъй като самият Франк беше пияница, той се опитваше да не го съди, поне докато Чико не стоеше откъм вятъра. Само една шейсетватова крушка се клатушкаше отгоре и осветяваше масата, колкото да различават картите. Песните от албума „Фейзис енд Стейджис“ на Уили Нелсън се носеха през отворения прозорец.

— Харесвах го повече, когато беше млад — каза Чък.

— Той е на осемдесет — отвърна Дуейн, — не си бил роден, когато Уили е бил млад.

Дуейн Джентри беше на петдесет и шест, бивш полицай в отдел „Убийства“ в Хюстън, роден и израснал в Пети район. Беше едър чернокож, трениран в американската армия. След 22 години служба се беше пенсионирал, но всъщност го бяха изритали за явяване на работа в пияно състояние. Франк го познаваше отпреди — беше добро ченге. Хващаше лошите. Вършеше си работата по правилния начин. Но се беше влюбил отчаяно в грешния човек — омъжена бяла жена. Когато стигна дъното, не можа да се изправи. Вместо това започна да пие. Вече си беше алкохолик, когато Франк хвана бутилката, но пък Франк бързо наваксваше. Дуейн попадна в Рокпорт преди година.

— Синът ти… онова беше страхотен пас — подхвърли Дуейн. — Победа над Оклахома в последната секунда. Сигурно чувството е страхотно.

— Човече, ще ми се да имах запис, да анализирам играта — каза Чък.

Чък Милър гледаше записи на мачове, сякаш все още беше треньор. Беше бял, четиридесет и девет годишен, нисък и набит. Беше израснал в Ювалди и после беше спечелил футболна стипендия в Южния методистки университет — във времето преди осемдесетте, когато излезе наяве, че поддръжници (включително губернатора на Тексас) са плащали на играчите и в резултат Националната колежанска атлетическа асоциация наложи „смъртното“ наказание на университета. Чък беше играл като стронг сейфти и беше известен с играта си с глава. Беше получил множество мозъчни сътресения. Беше добър играч, но не толкова, че поддръжници и професионалисти да му плащат. След като беше завършил образованието си с профил „Футбол“, той беше започнал работа като футболен треньор в гимназия в Хюстън. Веднага се беше влюбил лудо в деветнадесетгодишната главна мажоретка от парадния корпус. Майка й беше разбрала за връзката им и беше съобщила на директора. Чък незабавно беше арестуван за „непристойна връзка между преподавател и ученик“. Ставаше въпрос за секс по взаимно съгласие с момиче, което юридически носеше отговорност за действията си. Според закона тя беше възрастен човек и се срещаше с мъже, по-възрастни и от Чък. Но тези факти не бяха определящи за обвинението. Тя беше ученичка, той — преподавател (въпреки твърденията на адвоката му, че футболният треньор не може да се счита за преподавател според нито една от съществуващите дефиниции). Това правеше връзката им углавно престъпление от втора степен според тексаското законодателство. За него, не за нея. Той беше двадесет и три годишен треньор, тъкмо излязъл от колежа и започнал първата си работа. Тя щеше да му бъде и последната. Съдията беше издал условна присъда с изпитателен срок, училищната администрация — предизвестие за прекратяване на договора. Двадесет и шест години по-късно той все още мечтаеше да се върне в играта. Но за един треньор в Тексас е трудно да бъде нает, ако е изгубил сезон, а още по-трудно, ако е имал сексуална връзка с мажоретка. Никога нямаше да се върне в играта. Чък беше пристигнал в Рокпорт пет години преди Франк да падне по лице на плажа.

— Бих дал левия си тестис, за да бъда толкова добър, колкото твоето момче — каза Чък.

— По дяволите, би могъл да дадеш и десния, като се има предвид колко ги използваш — отвърна му Дуейн.

Чък сграбчи топката, която винаги носеше със себе си, сякаш да подаде пас. Носеше я както възрастна жена носи пудел и мислеше, че това го държи в играта.

— Знаеш ли колко богато ще бъде момчето ти след няколко месеца? А като куотърбек на „Каубойс“, човече, няма да може да се отърве от момичета. Чудя се дали отборът още забранява на играчите да излизат с мажоретки? Това правило винаги ми е изглеждало много жестоко.

— Това чудене за мажоретките те докара до този плаж.

— Тя беше парадна мажоретка.

— Била е ученичка.

Чък сви рамене.

— Момичетата са моята слабост.

— Кога за последно си бил с момиче?

— В какъв смисъл?

— В библейския.

— Сексът по телефона брои ли се?

— Онези разговори, за които плащаш?

— Да.

— Не. Истински секс.

— Аха. Е, това наистина ограничава броя на случаите. Да видим… ще е било преди 11 години. Не… 12. Така мисля.

— Не момичетата са твоята слабост, Чък. Илюзиите са твоята слабост.

— Поне илюзиите ми не са омъжени.

— Моята съпруга е омъжена — каза Чико — но не за мен.

Чико Дюран беше на петдесет и две, бивш измамник. Беше започнал криминалната си кариера с кражби от банкомати и бързо беше стигнал до банкови обири. По електронен път. Никога не беше опирал оръжие в главата на банков касиер. С няколко кликвания с мишката той прехвърляше 50 000 долара на Каймановите острови. Беше го направил тринадесет пъти. Чико твърдеше, че просто подкрепя американците от работническата класа. „Правителството заема на големите банки трилиони с нула процента лихва, после те задълженията по кредитните ни карти с 30 процента лихва. И това ако не е обир! Но мен пращат в затвора!“ Бяха го пратили. За пет години. Беше възмутен и до ден-днешен. Беше живял в Рокпорт най-дълго от четиримата.

— Франк — каза Чико, — колко пари изкарваш като адвокат на други адвокати?

— Петдесет долара на сеанс.

— А за месец?

— В добри месеци — петстотин.

— Петстотин? Боже, мога да ти изкарам хиляда и няма да има нужда да се срещаш с адвокати.

Като лекар, който ти казва, че този път нямаш нужда от ректален преглед.

— Освободен от данъци доход, Франк. Всички го правят. Лесни пари от правителството. Трябва да се включиш, преди парите да са свършили.

Чико беше намерил престъпление, което се разкриваше по-трудно от банковите обири — измама в службата за инвалиди. По-конкретно, получаване на пенсия за инвалидност чрез измама. Беше фалшифицирал необходимите документи и осем седмици по-късно беше получил първия си чек. Това се беше случило преди четири години.

— Два месеца. Ще те включа в списъка. Издръжка до живот.

Франк винаги беше отказвал на Чико. Все още таеше надежда, че един ден ще спре с алкохола и ще си върне адвокатския лиценз. Федерално обвинение за измама на службата за инвалиди нямаше да помогне на каузата.

— А най-хубавото е — продължи Чико, — че толкова много хора го правят, че се изгубваш в навалицата. Няма почти никакъв шанс да те хванат.

— Почти.

— Гаранции в този живот няма, Франк.

Бивш полицай, бивш треньор, бивш измамник и бивш адвокат. Всичко бивше в живота. Изгнаници, носени от течението в един жесток свят, който не умееше да прощава. Всеки един от тях беше неудачник със собствени причини за това. Всеки човек има възможност да прецака живота си, някои — повече от другите. Всеки един от тези четиримата се беше възползвал максимално от възможностите си. И всеки един мечтаеше да си върне предишния живот, но пък мечтателите и неудачниците са от една порода.

— Панама — каза Дуейн.

Чък и Чико изпъшкаха. Дуейн винаги търсеше места в чужбина, където да живее и където полицейската му пенсия да е по-рентабилна. И двамата не казаха нищо — знаеха, че не трябва да го окуражават. Но Франк се забавляваше с изчисленията на Дуейн. Понякога той звучеше почти логично.

— Панама? — попита Франк.

— Аха. Използват като валута американския долар, но там той струва повече. Можеш да си живееш като крал. Всичко е евтино. Жилището, храната, уискито, пурите не ти струват нищо. Това е като да се върнеш в петдесетте.

— Искаш да живееш в Панама ли?

— Искам да живея някъде, където мога да си го позволя. По дяволите, дойдох тук, като си мислех, че е по-евтино от Хюстън, но всички от Хюстън вече се местят тук и вдигат цената на уискито.

— Ако търсиш евтино — подхвърли Чък, — защо не отидеш в Камбоджа? Ще ядеш риба и ориз.

— Там няма кабелна телевизия.

Чък изсумтя.

— Няма ESPN. Това разваля сделката.

— Но ако внесеш парите си в банка в Панама — каза Франк, — утре те може вече да не са там. Няма гарантиране на влоговете, а правителствата им са като в Гърция — един ден се събуждаш и правителството решава да прибере по 10% от всяка банкова сметка.

Дуейн поклати глава:

— Ти не си носиш парите там, Франк. Оставяш ги тук. Аз няма да местя парите си, ще преместя себе си.

— Ще преместиш себе си?

— Аха. Виж, богаташите като Ромни стоят тук и изпращат парите си в чужбина. Бедните като нас оставят парите си тук и заминават в чужбина.

Звучеше почти логично. Дуейн хвърли картите си на масата.

— Аз съм разорен.

Изправи се и извади малкото си фенерче, сякаш вадеше пистолет срещу заподозрян. Отвъд светлината от бунгалото се простираше тъмният плаж.

— Ще трябва да изровя още малко чипове.

Тъкмо беше тръгнал към морето, когато иззвъня телефон. Франк и Чък не реагираха, защото и двамата нямаха мобилни. Дуейн и Чико провериха своите.

— Не е моят.

— Нито пък моят.

Последва ново иззвъняване.

— От вътре е — каза Дуейн. — Не знаех, че стационарният ти работи, Франк.

— И аз. Мислех, че са го прекъснали заради неплатени сметки.

И отново иззвъняване. Франк щеше да го остави да звъни, но Дуейн вече беше станал. Той влезе вътре, намери телефона и вдигна.

— Имението на Тъкър.

За момент не каза нищо.

— Затвор? Единственото ти телефонно обаждане?

Той се върна на верандата със странно изражение на лицето.

— Франк, синът ти.

Глава 18

Полицейският служител помириса въздуха като куче птичар на лов, после погледна четиримата мъже, сякаш бяха заподозрени.

— Мирише на пивоварна. Пили ли сте, момчета?

Беше следобед на следващия ден. Сутринта се бяха натъпкали в джипа на Чико и бяха пропътували двеста мили до Остин. Четирима пияници в едно превозно средство в продължение на три часа и половина. Кой би останал трезвен?

— Сержант, ние сме алкохолици — каза Франк — да, пили сме.

После посочи Чико.

— Е, той пуши трева.

Сержантът погледна Чък над очилата. Чико му се ухили замаяно.

— Малко си стар за тия работи, амиго, не мислиш ли? Това, че имаш конска опашка не те прави Уили Нелсън.

Сержантът се беше развеселил. Бяха паркирали на Десета улица пред старата съдебна палата в центъра и бяха минали през площада и шпалир от камери не с логата на новинарски мрежи, а на кабелни спортни канали. Тук цареше карнавална атмосфера. Четиримата не изглеждаха важни в плажното си облекло, така че присъствието им не беше дало основание за медийно внимание. Сега те стояха пред едно бюро в залата за посетители в затвора на окръг Травис. Сержантът беше от другата страна. На табелката с името му пишеше „сержант Мърфи“. Червендалестото му ирландско лице подсказваше, че алкохолните напитки не му бяха чужди.

— Само адвоката.

Франк се обърна към Дуейн (който стискаше незапалена пура между зъбите си), Чък (който държеше футболна топка) и Чико (който ядеше Cheetos), а после обратно към сержанта. Опита се да запази сериозно изражение когато каза:

— Те са част от екипа на защитата.

— Екипът на защитата? Изглеждат като „Бийч Бойс“ на турнето им по случай петдесетгодишнината на групата.

Отново се беше развеселил.

— Момчета, те бяха добри. „Дедс мен кърв“ — обичах тази песен.

— Тя е на Джан и Дийн — каза Франк, — не на „Бийч Бойс“.

— Така ли? — изсумтя сержантът. — По дяволите, днес е неделя, тук няма никой. Добре.

Махна им с ръка да тръгват, после посочи топката на Чък и поклати глава:

— Той няма да й сложи автограф. Помолих го да подпише една за моето момче, обещах му, че няма да я продам в eBay, а той ми каза да се разкарам. — После се обърна към Франк: — Синът ти си пада идиот, но е страхотен футболист.

 

 

— Бялото момче ще играе футбол за „Хънтсвил Инмейтс“ вместо за „Далас Каубойс“. Ще брои регистрационни номера, вместо тъчдауни. Ще изкарва два долара на час, вместо двеста милиона. Ще…

— Ще ти сритам задника, ако не млъкнеш.

Останалите обитатели на затвора на окръг Травис се смълчаха. Чернокожият тип с голямата уста изглеждаше така, сякаш някой му беше казал, че баща му е бял.

— Какво… какво каза?

— Глух ли си, освен че си глупав?

Уилям стоеше в единия ъгъл на голямата килия. Чернокожият тип беше седнал в отсрещния ъгъл с други момчета от неговата черга. Той се оттласна от бетонния под и закрачи бавно с походка на сводник. Беше слаб и мускулест уличен гангстер. Уилям беше по-едър, по-силен и по-млад.

— Какво каза?

— Казах, че ще ти сритам задника, ако не млъкнеш.

— Ти си яко бяло момче, нали така?

— Достатъчно яко да ти срита черния задник, приятелю.

— Приятелю?

Мъжът се ухили. Но не защото смяташе подмятането на Уилям за забавно. Както всички големи колежи с успехи във футбола, Тексаският университет приемаше и чернокожи играчи от бедните квартали на Хюстън и Далас, защото те бяха техният билет за приходи от мачовете за купата. Така че Уилям беше живял с чернокожи момчета от квартала през последните четири години и беше наясно с тяхното поведение. На улицата нямаше правила. Там имаше само хищници и плячка. Първият ход на мъжа щеше да е да се ухили фалшиво и после да се засмее.

И той се засмя.

После щеше да се извърне към „братята“ си с обърнати нагоре длани, сякаш казва: „Какво да правя с този бял глупак?“.

И той се извърна към другите чернокожи затворници и обърна длани нагоре — движение, което се надяваше, че ще даде на Уилям лъжливо чувство за сигурност. Чувство, което той щеше да използва, да се завърти бързо и внезапно да удари с юмрук белия глупак. И наистина, мъжът стисна дясната си ръка в юмрук зад гърба, раменете му се завъртяха към Уилям, ръката му се стрелна встрани и нагоре, главата му се изви и…

Уилям стовари огромния си юмрук в брадичката на мъжа толкова силно, че чу как хрущяла на челюстта му изпука. Същия звук беше чувал толкова пъти на футболното игрище. И мъжът беше аут още преди да падне на пода. Уилям погледна „братята“ му.

— Още някой иска ли да се закача с мен?

— Уилям Тъкър — извика полицаят от охраната, — адвокатът ти е тук.

 

 

Седнал на стола зад преградата от плексиглас в стаята за посещения, Франк имаше ясно усещане за дежавю. Сякаш вече е бил тук. Мозъкът му се напрегна в мъглата на опиянението и откри спомена. Беше стоял тук и преди. В същата кабинка. Срещу Брадли Тод.

Но не беше същото — Брадли Тод не беше негов син.

Франк не беше говорил с Уилям, нито го беше виждал от две години, освен на стария си телевизор. Когато полицаят от охраната доведе затворника в униформа на зелени и бели райета, той едва позна сина си. На двадесет, той беше момче, макар и голямо момче — слаб и жилав. На двадесет и две беше като екшън герой — с масивен гръден кош, широки рамене и дебели ръце с изпъкнали сини вени. Огромното му тяло изпъваше затворническата униформа. Уилям изпълни цялата кабинка от своята страна на стъклото. Остана прав. Франк отчаяно искаше да прегърне сина си, но ги разделяше нещо много по-голямо от стъклото. Уилям каза нещо, но Франк не можа да го чуе. Той вдигна слушалката си и посочи другата от страната на сина си. Уилям я долепи до лицето си:

— Това са глупости! Не съм убил никого. Не съм изнасилвал никого. Тези проклети идиоти прибраха грешния човек. Аз съм невинен.

Франк беше дошъл в затвора като баща, въпреки че не се беше държал като такъв, откакто беше започнал да пие преди шест години. И вероятно нямаше да бъде адвокат на сина си, защото разрешителното му беше отнето. Бащата в него знаеше, че синът му никога не би извършил такова жестоко престъпление срещу момиче, но адвокатът в него искаше да зададе въпроса: „Ти ли го направи?“. Затова изпита облекчение, когато Уилям каза: „Невинен съм“. Тези две думи водеха в една посока — оттегляне на обвиненията преди съдебния процес или оправдателна присъда в съда. Докато думите „Аз съм виновен“ водеха в друга посока — признаване на вина и затвор.

— Държат се така, сякаш не знаят кой, по дяволите, съм аз. Не мога да повярвам, че ме оставиха тук през нощта. Дори не ми осигуриха отделна килия.

Говореше така, сякаш имаше гостуване с отбора, а не беше в затвор.

— Изкарай ме оттук, по дяволите!

Нямаше думи като „Здравей, татко. Радвам се да те видя след две години“. Но може би беше прекалено Франк да очаква това. Синът му беше в затвора с обвинение в изнасилване и убийство. Дишаше тежко, а по кокалчетата на дясната му ръка имаше кръв.

— Какво се е случило?

— Сбих се. В килията.

— Добре ли си?

— Този път да. Следващият ще се наложи да се бия с петима „братя“.

Уилям пусна слушалката и закрачи из кабинката. Беше свръхвъзбуден от гняв и адреналин. Франк му даде време да се успокои. След няколко минути той видимо започна да диша по-леко. Седна на стола и звучно издиша. Адреналинът му беше спаднал и голямото му тяло се отпусна. Франк се наклони напред, а синът му се отдръпна, сякаш се опитваше да избяга. Но нямаше къде да отиде. Взря се в баща си за един дълъг момент и после взе слушалката:

— Изглеждаш остарял.

— Това прави алкохолизмът с човека.

— Какво прави — попита Чък.

Тримата мъжете стояха зад Франк и от разговора чуваха само неговите думи.

— Състарява го.

Чък се обърна към Чико:

— Изглеждам ли стар?

— Само грозен — поклати глава Чико.

Сега синът на Франк гледаше Дуейн, Чък и Чико.

— Кои са тези?

— Екипът на защитата ти.

— И те ли са пияници като теб?

— Такива са.

— Изкарай ме оттук.

Във вестника на Остин пишеше, че синът му може бъде пуснат под гаранция от пет милиона долара. Баща му беше разорен алкохолик, но новият съпруг на майка му беше трезвен милиардер.

— Ще опитам.

— Казаха, че съм убил момиче. Мажоретка от „Тексас Тек“. Преди две години.

Според историята от вестника мажоретка от университета „Тексас Тек“ е била убита след футболен мач на Тексаския университет срещу „Тексас Тек“ — същия мач преди две години, на който Франк се беше появил пиян и беше изложил сина си. Уилям беше изиграл най-лошата игра в кариерата си и после беше изхвърлил баща си от живота си.

— Невинен съм.

— Знам — каза бащата Франк.

Повече от двеста хиляди мъже бяха зад решетките в щата Тексас. Знаеха ли и техните бащи, че те са невинни? Бащата на Брадли Тод беше мислил, че синът му е невинен. Но той не беше. Франк вдигна към стъклото първата страница на вестника със снимката на убитото момиче. Името й беше Дий Дънстън.

— Познаваше ли я — попита адвокатът Франк.

Синът му се наведе напред и се вгледа в снимката. Бавно поклати глава.

— Не я ли разпознаваш?

— Не. Не съм я виждал никога през живота си. Кълна се.

— Познавал ли я е? — попита Дуейн.

— Не. Казва, че не я е виждал никога преди — отвърна Франк, после се обърна пак към Уилям. — Вестникът твърди, че полицията е открила твое ДНК по тялото й.

— Как? Не я познавам, не съм я срещал, не съм правил секс с нея. Как могат да открият мое ДНК?

От неговата слюнка, пот, сперма, секрети, кожа…

— Защо са имали твое ДНК в базата данни?

— Преди месец с няколко от момчетата бяхме на купон на Шеста улица. Някакво ченге се заяде с нас, ние му отвърнахме. Каза, че ще ни арестува за „интоксикация на публично място“, а аз му казах да се разкара. И той ме задържа за оказване на съпротива при арест и ме домъкна тук. Скоро разбраха кой съм, дадох няколко автографа, направиха си снимки с мен и ме пуснаха. Но ми взеха натривка от бузата.

В Тексас от всеки арестуван за сериозно престъпление и оказал съпротива при арест се вземаше ДНК проба и се вкарваше в националната база данни.

— Защо са имали ДНК-то му? — попита Дуейн.

— Бил е арестуван. За интоксикация на публично място и оказване на съпротива при арест — отвърна му Франк и пак се обърна към Уилям. — Значи са вкарали ДНК-то ти и то е съвпаднало с ДНК-то на неустановен убиец.

— Така казват ченгетата.

— Уилям, разкажи ми всичко, което си правил в този ден.

Синът му поклати глава:

— Не мога.

— Сине, всичко, което ми кажеш, е поверително. Аз не съм само твой баща, аз съм и твой адвокат. Нещо такова. А те работят за мен, така че това важи и за тях.

— Ще ни плащат ли? — попита Чък.

— Не — отвърна Уилям. — Имам предвид, че не мога да се сетя какво съм правил.

— Как така?

— Не помня нищо от онзи ден. Имах мозъчно сътресение. Целият ден ми се губи.

— Не помниш нищо?

— Не. — Уилям вдигна рамене. — Денят, в който това се е случило, и по-голяма част от следващата седмица са като бяло поле.

— Амнезия ли е имал? — попита Чико.

— Сътресение — отвърна Франк.

— Аз имах амнезия след мозъчно сътресение — каза Чико. — И все още имам.

— Защита на амнезия ли ще се гради? — попита Дуейн. — Това няма да успее.

Франк продължи разговора със сина си:

— Колко сътресения си имал?

— Четири или пет. Шест. Може би седем.

— Седем? И още ти позволяват да играеш?

— Не казвам на треньорите.

— Защо?

— Няма да ме пуснат да играя.

— Може би трябва да спреш да играеш.

— Може би трябва да спра да дишам. Аз съм футболист. Просто съм това. Какво бих бил, ако спра да играя?

— Мой син.

— Това няма да ми донесе договор за сто милиона долара.

Нямаше. Да бъдеш син на Франк Тъкър не значеше много на този свят. Само малко повече от това да бъдеш самият Франк Тъкър.

— Какъв беше обичайният ти график в дните, в които имаш мач?

— Такъв ден ли беше?

— Да.

Тогава Франк беше пиян, но не беше получил мозъчно сътресение. Помнеше този ден.

— Обикновено ставам около осем, закусвам в трапезарията и отивам на стадиона.

Онази сутрин Франк се беше събудил в десет с махмурлук в хотела. Не в петзвездния „Дрискил“ в центъра на Остин, а в евтин хотел на междущатската магистрала, недалеч от стадиона на Тексаския университет. Беше пил до припадък предната нощ и беше спал като бебе — уискито заглушава шума от трафика. Беше закусил с обичайното — водка и портокалов сок (не прекалено много сок), след което беше последвала по-късна течна закуска и ранен течен обяд. Беше прекалено пиян, за да шофира, и затова беше отишъл до стадиона пеш. Синът му му беше дал пропуск за страничната линия. Звездата куотърбек можеше да направи това за баща си и с него се отнасяха като с ВИП персона, както с Матю Макконъхи и други алумни, сдобили се със статута на знаменитост. Докато стигне до университета, Франк Тъкър вече се олюляваше пиян. Но продължаваше да мисли, че Уилям ще се зарадва да види баща си на страничната линия. Когато си алкохолик, си мислиш такива неща.

— После какво?

— Обичайната подготовка за мача — треньорът бинтова глезените ми. Аз обличам екипа, но без подплънки, излизам на игрището и загрявам. Разтягане, тичане, пасове. Това беше мачът, на който ти дойде, нали?

Той беше.

Франк Тъкър се беше запрепъвал покрай телевизионните камери, репортерите, знаменитостите и мажоретките и накрая — в екипировката на отбора. Беше се строполил на земята, сякаш някой го е блъснал. Следващото, което си спомняше, е, че синът му му беше помогнал да се изправи и го беше поверил на грижите на момче на име Бени. Бени го беше отвел горе в една от ложите и му беше купил хамбургер и кафе. Франк беше поизтрезнял до последната четвърт, когато Уилям се беше сблъскал жестоко с друг играч и беше получил сътресение.

— Най-лошата игра в кариерата ми. Пет пресечени паса.

— Помниш ли?

— Четох за това. Не можах да понеса да гледам запис. Този мач ми струваше трофея „Хейсман“.

— След мача те заведоха в болница. Това помниш ли го?

Уилям поклати глава.

— Треньорът каза, че са ми правили изследване с магнитен резонанс и са ми зашили лакътя.

— Какво е станало, след като аз си тръгнах?

След като синът му беше казал да се маха и да стои далеч от живота му. След като беше казал, че баща му е скапан неудачник. Истината боли.

— Треньор Брус казва, че ми е донесъл нещо за вечеря, завел ме е обратно в спалнята и ме е сложил в леглото.

— Цяла нощ ли си останал там?

— Не би трябвало. Предполагам момчетата са решили, че имам нужда от свеж въздух.

— Кои момчета?

— Тогава трябва да са били Каубоя и Ред.

— Те най-добрите ти приятели ли са?

— Просто момчета.

— Кой е най-добрият ти приятел?

Уилям се замисли за момент.

— Треньор Брус, предполагам.

— Нямаш ли сериозна приятелка?

— Имаш предвид момиче, което бих завел вкъщи, за да запозная със… сестра си ли?

— Аха.

— Не. Такива момичета не са футболни фенки. А и аз нямам време за друг ангажимент, освен футбола. Съсредоточил съм се върху него и не се разсейвам. Това е билетът ми за Националната футболна лига.

— А какво ще кажеш за живота?

— Футболът е моят живот.

И може би така би трябвало да бъде, когато си на двадесет и две.

— Къде са те завели Каубоя и Ред?

— На Шеста улица, със сигурност.

— Пил ли си?

— Определено.

— В „Дизи Рустър“ ли?

Тялото на жертвата беше открито в уличката зад този бар.

Уилям сви рамене:

— Често ходим там. Но не си спомням дали сме отишли точно онази вечер.

— Бил ли е там? — попита Дуейн.

— Не помни.

— Това няма да свърши работа.

Франк се обърна пак към Уилям:

— Нищо ли не помниш?

— Когато получиш мозъчно сътресение, си като в мъгла в продължение на дни. То е като сън, който не можеш да си спомниш, когато се събудиш.

— Как можеш да отидеш на бар в това състояние?

— По дяволите, играл съм цели мачове в това състояние. Тялото ти просто минава на автопилот.

— Срещнал ли си това момиче?

— Казах ти — никога през живота си не съм виждал това момиче.

— А с други момичета срещнал ли си се?

Той отново вдигна рамене:

— В това съм сигурен. Аз съм Уилям Тъкър. Аз винаги се срещам с момичета. Или те се срещат с мен.

Всъщност така си беше.

— Прави ли секс с момиче онази вечер?

— Не помня.

— Заради сътресението ли?

— Защото е имало твърде много момичета в твърде много вечери. Дори и без сътресението не бих могъл да си спомня момиче отпреди две години.

— Просто отиваш в някой бар, избираш момиче и правиш секс?

— Уау — обади се Чък изотзад.

— Те избират мен.

— Винаги ли използваш презерватив?

Уилям поклати глава.

— Никога не използвам презерватив. Никой не го прави.

— Никога не използва гумички!? — възкликна Чико. — Човече, това е лудост.

— И аз не използвам презерватив — подхвърли Чък.

— Е, да, не можеш да прихванеш нищо от ръката си.

— Така си е.

— СПИН, болести, предавани по полов път, бременност — говореше Франк на сина си, — нищо ли не значат за теб?

— Всъщност не. Но онази вечер съм си легнал рано. Момчетата са ме върнали в спалнята.

— Върнал си се? Кога?

Във вестника пишеше, че момичето е било убито между полунощ и 2 часа сутринта.

— Около полунощ.

— Спомняш ли си го?

— Момчетата ми казаха.

— Кога? — попита Дуейн.

— В полунощ.

— Удобно. Не си спомня нищо, освен че е бил в спалното помещение, когато престъплението е било извършено.

— Изкарай ме оттук — каза Уилям на баща си. — В събота имам мач.

Франк нямаше сърце да му каже, че за него сезонът беше приключил.

— Гаранцията ти е пет милиона. Ще се опитам да я намаля, но…

— Обади се на мама. Тя е в Европа с Дейл. Той е милиардер. Кажи й, че ми трябват пари за гаранцията и за адвокат.

В миналото Франк Тъкър беше адвокатът, когото всеки обвиняем искаше да наеме.

— Имаш ли телефонния й номер?

— В мобилния ми телефон е. В спалнята ми, в западното крило на общежитието, стая 521.

— Ченгетата вероятно са го взели, когато са претърсвали стаята ти?

— Претърсвали са стаята ми?

— Стандартна полицейска процедура. Има ли нещо, което не би искал да открият?

Синът му сви рамене:

— Не.

Баща и син се гледаха през дебелата преграда от плексиглас. Един баща винаги вижда дванадесетгодишното си момче, което мисли, че баща му е най-добрият в целия свят. Никога не вижда в него двадесет и две годишен мъж, който смята, че баща му е неудачник. Човек трудно би понесъл тази истина. Франк се протегна и залепи дланта на дясната си ръка за стъклото. Очакваше Уилям да долепи своята срещу нея. Това беше нещо като поздрав в затвора. Синът му се взря в ръката на баща си, после в лицето му и се изправи.

— Франк, изкарай ме оттук, по дяволите.

— Франк?

— Как искаш да те наричам? Татко?

Уилям остави слушалката, обърна му гръб и излезе от залата за свиждания. От другата страна на стъклото настъпи неловко мълчание. Четиримата мъже стояха така един дълъг миг, докато Дуейн не наруши тишината:

— Не е от хлапетата, които харесваш веднага, нали?

Глава 19

— Е, Франк, преодоля ли проблема с алкохола?

— Не.

На закуска беше изпил ежедневния си шейк от протеин и водка, за да започне деня, после беше пил бира на път от плажа и беше завършил с уиски, преди да се изправи пред окръжния прокурор на окръг Травис. Последният път, когато двамата мъже бяха стояли в една стая, беше в съдебната зала на горния етаж, в същата сграда. Тогава беше прочетена оправдателната присъда по първото дело на Брадли Тод. Франк беше спечелил, но окръжният прокурор беше прав. Знаеше, че вечният му ожесточен съперник в съда нямаше да пропусне да му напомни този факт. Затова беше изпил уискито, преди да се срещне с него.

Дик Доркин седеше зад масивно дървено бюро в офиса си на първия етаж на съдебната палата „Блекуел — Търман“ на ъгъла на Единадесета улица и „Сан Антонио“. Офисът подхождаше на най-влиятелния политик на окръг Травис в Тексас. Той носеше костюм и вратовръзка, но не защото току-що беше излязъл от неделната църковна служба. Франк седеше на стол от другата страна на бюрото, а тримата му приятели бяха заели дивана до стената зад него. След като беше оставил сина си в затвора, Франк беше попитал сержанта за детектива от отдел „Убийства“, който отговаря за случая. Той му беше казал, че случаят вече е изпратен на окръжния прокурор. А окръжният прокурор вече го беше предал на Голямото жури — разширен съдебен състав. И Уилям Тъкър вече беше подведен под отговорност за изнасилване и убийство.

— Е, поне си хванал тен, докато лежиш на плажа.

Франк не беше с костюм и вратовръзка — носеше дънки и тениска. Косата му беше рошава и прекалено дълга за адвокат. Слънчевите му очила висяха на връв около врата му. Нямаше халка на пръста. Но имаше хубав тен.

— Занимавал съм се с тези примадони от спорта и преди, Франк. Прекалено много пъти, както добре знаеш. Те си мислят, че като играят футбол или баскетбол, не трябва да спазват никакви други правила. Но в наказателния кодекс няма изключения за звезди спортисти. Синът ти се е сблъсквал със закона и преди — интоксикация на публично място и оказване на съпротива при арест, шофиране в нетрезво състояние, непристойно поведение…

— Непристойно поведение?

Окръжният прокурор вдигна рамене:

— Ученички, работещи допълнително нощно време на Шеста улица.

— Ученички? Както в „Чикън Ранч“?

През седемдесетте се бяха понесли слухове, че прочутият с лошата си слава бардак „Чикън Ранч“ в Ла Гранде, на шейсет мили югоизточно от Остин, наема студентки от Тексаския университет. От това направиха добър мюзикъл на Бродуей, но в действителност никой не вярваше на слуховете. Очевидно такива слухове бяха плъзнали и за Шеста улица.

— Но той винаги се е отървавал като звезда. Дава няколко автографа, позира за няколко снимки и ченгетата го пускат. Трофеят „Хейсман“ може да ти помогне, когато направиш нещо на пияна глава или от глупост, дори при съпротива при арест. Но не и при изнасилване и убийство.

— Идвам от затвора. Уилям се кълне, че никога не е виждал жертвата, че не се е срещал с нея, че не е правил секс.

— Подсъдимите лъжат, Франк, както добре знаеш.

Франк знаеше, че Дик Доркин ще използва случая на Брадли Тод.

— И че се е прибрал в спалнята преди полунощ, преди времето, когато е настъпила смъртта.

— Внимавай с това, което си мислиш, че знаеш, Франк.

Прокурорът сякаш знаеше нещо.

— Как сте се сдобили с негово ДНК, щом не е правил секс с жертвата?

— Ние не открихме негова сперма, а негова кръв.

— Кръв? По дрехите й?

— По кожата й. Тя се е борила с него. Бяха открити следи по ръцете и бедрата й. ДНК тестът не лъже. Хората лъжат. Той е виновен, Франк.

— Кръвта му не е неоспоримо доказателство за вина.

— Кажи го на съдебните заседатели. И после обясни как неговата кръв се е оказала по тялото й. Има само един начин — пряк физически контакт. Както при изнасилване. И после убийство чрез удушаване.

Окръжният прокурор беше дошъл на работа в неделя заради пресконференция, насрочена за следобеда. Затова беше и навалицата от журналисти на площада. Циркът навън се виждаше на телевизор с плосък екран, монтиран на стената. Арестът на Уилям Тъкър за изнасилване и убийство беше новина. Национална новина. Случаи като този не се появяваха често, затова един политик не можеше да си позволи да пропусне момента да получи малко внимание под светлината на прожекторите. Никой не би искал да попадне между амбициозен политик и новинарска камера.

— Няма сперма, но я е изнасилил.

— Може да е бил с презерватив.

— Колко от изнасилвачите носят презерватив?

— Попитай сина си.

— Той казва, че не използва презервативи.

— О, така ли? Тогава ще прекратя делото.

— Уау, това беше лесно — прозвуча гласът на Чък откъм дивана.

— Той нямаше предвид това — каза му Дуейн. — Нарича се сарказъм.

— Аха.

Окръжният прокурор се изкиска:

— Къде ги намери тези, Франк? При Анонимните алкохолици ли?

— Ние не вярваме в това — каза Чико.

— В алкохолизма ли?

— Не, в анонимността.

Това беше повод окръжният прокурор да се изкиска отново.

— Комедианти.

После се намръщи и посочи Чък.

— Той защо носи топка?

Франк само леко вдигна рамене и попита:

— Няма ли свидетели?

— Единственият свидетел е мъртъв.

— Открили ли са негова кожа под ноктите й?

— Не.

— Слюнка?

Прокурорът поклати глава.

— Всичко, което имате, е неговата кръв?

— Всичко? Тази кръв е повече от достатъчна, за да осъдят сина ти.

Прокурорът се взираше във Франк, докато той осмисли фактите.

Кръвта на Уилям беше по жертвата, но в нея нямаше негова сперма.

— Бих предложил признаване на вината и доживотен затвор.

— Той е невинен — каза Франк. — Случаят ще се разгледа от съдебни заседатели.

Прокурорът взе дистанционното и го насочи към телевизора, за да види цирка навън. Увеличи звука. Интервюираха жена на средна възраст сред тълпа от други жени на средна възраст.

— Гледах всички епизоди от съдебния процес срещу Кейси Антъни^[41].

— Епизоди? — попита репортерът.

— Но това шоу няма да го предават по телевизията, затова дойдохме до студиото.

— Шоу? Студио? Разбирате ли, че става дума за дело за убийство?

— О, да. Този тип шоу е най-доброто.

Окръжният прокурор спря звука и се обърна към Франк:

— Ето ги съдебните ти заседатели, Франк. Искаш ли да оставиш сина си в нейните ръце?

Не. Той не искаше.

— Можем ли да влезем в стаята му?

— Ние? — Прокурорът махна към дивана зад Франк. — Ти и тримата ти палячовци ще разследвате случая?

— Екипът на защитата.

— Това е смешно — каза прокурорът.

— А какво ще кажеш за стаята, Дик?

— Разбира се, защо не. Работете. Детективът претърси стаята му и тя не е мястото на престъплението. А и ти си му баща. Адвокат ли си му?

— Той ще си наеме адвокат.

Окръжният прокурор кимна, сякаш му беше неловко заради Франк. Но Франк знаеше, че не е така.

— Сигурно е трудно, когато знаеш, че собственият ти син не иска да го представляваш?

— Ще се съгласиш ли да се намали гаранцията?

— Той е обвинен в брутално изнасилване и убийство, а ДНК-то му е открито върху жертвата. Не бих могъл да намаля гаранцията и на собствения си син, ако имах син. А и ми предстои преизбиране. Опонентът ми от Републиканската партия ще ме разпъне на кръст. Освен това той може да изнасили и убие и друго момиче, като Брадли Тод.

— Пет милиона е прекалено висока гаранция.

— Става въпрос за убийство. Той има късмет, че изобщо можем да говорим за гаранция.

— Ще говоря със съдията.

— Ти? Имаш предвид адвоката на Уилям. Е, успех тогава! Делото беше дадено на съдия Рууни, а на него също му предстои преизбиране. Няма да позволи на обвинен изнасилвач и убиец да се върне на улицата. Трябва да покаже, че е безпощаден към престъпността, дори тук, в Остин.

Остин беше единственото място с влияние на демократите в иначе изцяло републиканския Тексас. Но дори и либералите се страхуваха, когато трябваше да се решават случаи с тежки престъпления.

— А и Харолд няма да забрави, че ти освободи Брадли Тод под гаранция, защото беше негов адвокат, а както всички знаем, ти защитаваш само невинни. Накара го да изглежда като глупак, Франк.

— Тогава по-добре отдели сина ми от другите затворници, защото иначе няма да има кого да съдиш. Той вече е участвал в сбиване и опонентът ти от Републиканската партия ще има удоволствието да те попита защо заподозрян е бил убит в затвора.

Прокурорът обмисли последиците за политическата си кариера, после кимна:

— Добре. Ще се обадя в затвора и ще накарам да го прехвърлят в самостоятелна килия.

— Искам папката по делото.

— Не съм длъжен да ти я давам.

— Адвокатът на обвиняемия има право на достъп до всички оневиняващи доказателства, с които властите разполагат.

— Вярно е, но ти не си негов адвокат, Франк. Ти дори нямаш адвокатски лиценз в момента.

— Аз съм негов баща.

На четиридесет и пет години Дик Доркин беше нисък, дундест негодник. На петдесет и пет той беше нисък и още по-дундест негодник. Но държеше съдбата на сина на Франк в ръцете си. Затова Франк се опита да се държи приятелски:

— Виж, Дик, знам, че сме имали противоречия, но…

— Противоречия? — Прокурорът се разсмя. — Мразя те в червата, Франк.

— Защото те нарекох „провален политик“ ли? Заради Брадли Тод? Заради сенатора?

— Заради Лиз.

— Лиз? Какво общо има тя с това, по дяволите?

— Тя предпочете теб пред мен.

— Познавал си я тогава? В юридическия факултет?

Той кимна.

— Канил ли си я на среща?

Още едно кимване.

— И тя те отхвърли?

Последва ново кимване. Сякаш още беше шокиран от отказа на Лиз. Франк почти се разсмя на глас. Говореха за нарушаването на естествения ред при мъжете и жените. Дори като млад студент по право, Дик Доркин в най-добрия случай стигаше до две по скалата в класацията на мъжете, като единицата беше нещо като героя от „Бръсначът“^[42]. Нямаше никакъв шанс да си уреди среща с Елизабет Бартън, която беше десетка по скалата — красавицата на Тексаския университет. Но за мъжкото его няма обяснение.

— И така е започнала тази вечна ненавист, в правния факултет? Защото бившата ми жена те е отхвърлила?

— Бившата?

— Тя се разведе с мен и се омъжи за милиардер от петролния бизнес. — Франк се изсмя. — По дяволите, Дик, направил съм ти услуга. Би трябвало да ми благодариш. Тя щеше да те разори.

— Откъде знаеш?

— Това направи с мен.

Прокурорът се взря във Франк през бюрото. След миг въздъхна:

— Добре, Франк. Но намери бързо адвокат на сина си, защото съдията ще назначи служебен защитник. Делото ще се гледа във вторник в 9 сутринта.

— Ще бъда там.

Франк се изправи и тръгна към вратата.

— И Франк…

Той се обърна.

— Опитай да се появиш трезвен.

Глава 20

Телевизионни екипи с камери заговаряха всеки студент, който влизаше в западното крило на общежитието „Боуфърд Джестър“ в двора на Тексаския университет, на север от центъра на Остин.

— Познавате ли Уилям Тъкър?

— Мислите ли, че той е убил момичето?

— Как се отнасяше с момичетата в университета?

Франк, Дуейн, Чък и Чико не изглеждаха като студенти или спортисти, така че влязоха, без някой да ги спре и да ги разпитва. Качиха се с асансьора до петия етаж и намериха стаята на Уилям. Латиноамериканец в униформа на служител завинтваше нови панти на касата на вратата.

Стаята на Уилям не беше отделена с жълта полицейска лента. Очевидно някой смяташе, че той е престъпник — думите ИЗНАСИЛВАЧ и УБИЕЦ бяха надраскани на вратата.

— Дотук беше с героя на университета — подхвърли Чико.

— По дяволите, нямаше спални за момичета, когато бях в Южния методистки университет — каза Чък.

Стройни момичета в тесни къси панталони от спандекс и клинове подскачаха покрай четиримата мъже на средна възраст и надолу по коридора. Чък, Чико и Дуейн ги зяпаха, докато отминаваха, но стегнат женски задник не можеше да разсее Франк от мислите за сина му. Служителят им позволи да влязат, след като Франк се идентифицира — Чико беше превел думите му на испански. После излезе и затвори вратата след себе си. Франк беше влизал в стаята на сина си вкъщи стотици пъти в продължение на 18 години. Сега имаше чувството, че влиза в чужд дом. Намери електрическия ключ на стената и светна лампите. На отсрещната стена имаше огромна цветна снимка на Уилям Тъкър — номер 12 хвърляше пас по време на игра. Още негови снимки в действие украсяваха другите стени.

— Момчето обича да се гледа, нали? — каза Дуейн.

— Какво търсим — попита Чико.

— Мобилен телефон — отговори Франк — и доказателства.

— Какви?

— Че е невинен.

Разпръснаха се, за да претърсят стаята. Чико се зае с бюрото, Чък — с гардероба, а Дуейн — с шкафа. Полицаите вече бяха претърсили набързо — съдържанието на чекмеджетата и кутиите беше извадено и разхвърляно в безпорядък. Но престъплението беше извършено две години преди това и не в тази стая, така че бяха оставили всичко, както си беше. А и вече имаха всички доказателства, които им бяха нужни да осъдят Уилям — кръвта му по тялото на жертвата. Франк знаеше, че ченгетата престават да търсят, когато имат вече нещо срещу заподозрения. Или си мислеха, че имат.

— Еха! — възкликна Чък.

В едната си ръка държеше чифт черни прашки, а в другата — чифт червени.

— Има цял куп такива. Познай защо.

— Те са свидетелства за успехите на добрия стрелец. Лаптоп.

— Успехите му на лаптопа ли се отбелязват?

— Човече, имал си прекалено много сътресения. Намерих неговия лаптоп.

— Аха.

— Ченгетата не са взели лаптопа му?

— Очевидно не.

Чък вдигна една футболна топка:

— Франк, може ли да взема това?

— Искаш футболната му топка ли?

— Той се е подписал на нея.

— Искаш футболна топка, подписана от моя син?

— Можем да я продадем в eBay — каза Чико — и да изкараме много пари.

— Така ли?

— Можеш да се обзаложиш. Топка, подписана от известен футболист, обвинен в убийство… съжалявам. — Той се поколеба. — Продал съм много неща в eBay, а повечето от тях дори не са били мои. Тази топка струва колкото теглото си в злато.

Франк чу гласове навън. Служителят, който ги беше пуснал и някаква жена говореха на испански. Вратата се отвори и той видя латиноамериканка на средна възраст, облечена като камериерка, сякаш тук беше скъп хотел. При вида на четиримата мъже, които тършуваха из стаята, тя замръзна.

— Всичко е наред — каза Франк. — Аз съм бащата на Уилям Тъкър.

Изражението й остана непроменено. Чък се приближи и каза нещо на испански. Тя отговори.

— Какво каза?

— Че тя чисти стаята му. Спортистите имали право на почистване и пране.

— Попитай я знае ли нещо за Уилям.

Чико отново говори с нея на испански и после се намръщи.

— Какво?

— Казва, че не го харесва.

— По този въпрос май има консенсус в цялата сграда — подхвърли Дуейн.

— Защо не го харесва? — попита Франк.

Чико пак се обърна към нея на испански. Тя излезе и служителят затръшна вратата.

— Каза, че бил животно, бил мърляч и се отнасял с нея, сякаш му е лична прислужница. Каза, че щяла да се върне по-късно.

— Иска ли някой бира или редбул? — попита Дуейн. Беше клекнал и отворил малкия хладилник под бюрото. Той беше пълен с кутийки коорс и редбул. Отвори една бира.

— Не бих имал нищо против — каза Чък. — Бира.

— Аз също — допълни Чико.

— Може да помогне за главоболието ми — завърши Франк.

Дуейн подхвърли кутийка коорс на всеки от екипа на защитата. Те продължиха с претърсването. Освен Чък, който се отпусна във фотьойла на Уилям срещу телевизора с плосък екран на стената и насочи дистанционното към него, сякаш това беше най-обикновен неделен следобед, в който той гледаше професионален футбол. Телевизорът просветна и се включи.

— Човече, той има всички спортни канали в страната.

Чък сменяше каналите, минавайки през различни мачове от Националната футболна лига и гледаше по малко от всеки.

— „Каубойс“ срещу „Джайънтс“… Ромо е хвърлил два пресечени паса по време на първата половина. „Каубойс“ имат стадион за милиарди и куотърбек за сто долара. Но щом Уилям заиграе като куотърбек при тях, те ще…

Дуейн го замери с кутия бира.

— Какво? — После разбра грешката си. — О, съжалявам.

— Мобилен телефон — каза Чико.

— Ченгетата и телефона му ли са оставили? — попита Дуейн. — Боже, когато аз изпълнявах заповед за обиск, прибирах всичко, което не е заковано за пода. За всеки случай.

— Провери телефона — каза Франк.

Чико нямаше нужда от покана. Той вече натискаше бутоните и прокарваше пръст по екрана.

— Снимките му са като от списание „Плейбой“. Много голи момичета. И съобщения със сексуално съдържание.

— Винаги съм искал да ги пробвам тези момичета — отбеляза Чък.

— Моля те, недей — отвърна му Дуейн.

— Чико, прегледай списъка с контактите му — каза Франк.

— Кого да търся?

— Бившата ми съпруга.

— На бързо набиране има „мама“.

— Това трябва да е тя.

Чико подаде телефона на Франк. Той натисна бутона за набиране и зачака. Включи се гласова поща. Не остави съобщение. Вместо това провери списъка с контактите отново и намери номер за „вкъщи“. След три прозвънявания Франк чу познат глас:

— Домът на Джойнър.

— Лупе?

— Господин Тъкър? Боже, мислех, че сте умрял.

— Не, само пиян. Лупе, можеш ли да ми дадеш Лиз?

— Госпожа Тъкър… Имам предвид госпожа Джойнър… е в Полша.

— В Полша? Защо?

— С господин Джойнър. Бизнес пътуване.

— Имаш ли някакъв номер за връзка? Трябва да говоря с нея.

— За Уилям ли? Видях по телевизията.

— Да, за Уилям.

— Ще намеря номера в хотела.

Отсреща настъпи тишина и затова Франк отново насочи вниманието си към претърсването. Дуейн имаше опит в тези работи, той го правеше най-старателно.

— Откри ли някакви наркотици — попита го Франк.

— Не.

— Алкохол? Друг освен бирата.

— Не.

— Допинг стимуланти?

— Не. Мислиш си за агресия под влияние на анаболни стероиди ли?

— Винаги има вероятност при един спортист. Щом Ланс не беше чист, всеки друг може да не е.

— Шкафът му изглежда като магазин за здравословни храни, но има само витамини, протеинови блокчета и миксове, само такива неща. Няма нито допинг вещества, нито презервативи.

Лупе се върна на телефона и му даде номера на хотел „Реджина“ във Варшава, където бяха отседнали бившата му съпруга и новият й съпруг. Франк благодари на Лупе, после затвори и набра номера в Полша. Помисли си, че скоро синът му щеше да бъде достатъчно богат, за да плати презокеански разговор или щеше да бъде в затвора и разходът щеше да остане за сметка на телекомуникационната компания. Докато чакаше да се свърже, той се укори, че е допуснал втория вариант. Служителят в хотела отговори на полски.

— Говорите ли английски? — попита Франк.

— Да, господине.

— Стаята на Елизабет Тъкър… Елизабет Джойнър, моля.

— Един момент. Да, ето го. Ще ви свържа.

След няколко позвънявания тя му вдигна.

— Здравейте.

— Лиз, аз съм.

— Франк? Какво?… Защо?

— Сигурно не си гледала новините?

— Какви новини?

Тя не беше чула за Уилям. Очевидно поляците не се интересуваха от американски футболисти, обвинени в изнасилване и убийство. Франк й съобщи лошата новина.

— Боже мой! Имало е негова кръв по тялото й? Франк, нали не мислиш, че…?

— Не.

— Какво ще правиш?

— Първо трябва да го изкараме от затвора. Трябват му пари за гаранцията. — Нямаше нужда да казва: „Аз съм разорен“.

— Колко? — попита Лиз.

— Пет милиона. И още един милион за адвокат.

— Но ти си адвокат.

— Трябва ни адвокат, на когото не са отнели лиценза.

Преди шест години Франк щеше да осигури парите за гаранцията и да спаси сина си сам. Сега той молеше бившата си жена да помоли новия си съпруг да даде шест милиона долара, за да спаси сина си. Техният син. За Лиз Франк никога не беше бил принцът от приказките, той беше просто някой, който я издържа. Трябваше да й даде всичко, което тя искаше в този живот. И когато вече не можеше да задоволява материалните й нужди, тя намери друг, който щеше да може. В началото Франк беше гневен — беше й угаждал вярно в продължение на 24 години. После тя го беше зарязала, само две години след като се беше пропил. Сега в действителност се чувстваше добре от нейното решение. Съпругът й милиардер можеше да си позволи да плати гаранцията и съдебните такси на сина му.

— Адвокатите вземат по един милион долара?

— Правосъдието е скъпо. Към това дело ще има голям обществен интерес. Медиен цирк. Само неколцина адвокати в страната са достатъчно добри за такъв вид дело. Да докажем невинността му, ще струва много пари.

— Мислех, че прокурорът трябва да докаже вината му.

— Повечето хора мислят така. Докато не попаднат в системата. Тогава разбират истината. Можеш ли да накараш Дейл да осигури парите колкото е възможно по-скоро? Сега тук е неделя. Колко е часът при вас?

— Седем и половина.

— Дейл там ли е?

— Спи.

— Вълнуващ живот.

— Беше вълнуващ за шест месеца.

— Банките са затворени. Ще може ли да преведе парите утре?

Тя мълчеше.

— Лиз? Там ли си?

— Тук съм. Франк. Ние нямаме толкова пари.

— Дейл е милиардер.

— Вече не.

— Какво е станало?

— Цените на газта паднаха рязко. От единадесет долара за нещо си до по-малко от два.

Бизнесът на Дейл Джойнър беше свързан със сондажи за природен газ и по-конкретно с добив на шистов газ чрез фракинг, популярното название на технологията хидравлично разбиване. Тексас беше най-големият щат, който развиваше този бизнес, а Дейл беше най-големият предприемач.

— Изгубил е един милиард долара?

— Два. Все още притежава газта, но цената й много падна. Това е като срив на стоковия пазар. Опитва се да се държи, докато цените се покачат отново.

— Можеш да изтеглиш заем срещу залог на къщата. Сигурно струва повече от шест милиона.

— Петнадесет. Но Дейл вече го направи и използва парите, за да задържи компанията си и да изплати заплатите на служителите си както и сметките.

— Какво правите в Полша?

— Дейл се опитва да сключи договор с правителството за добив на газ тук. Това ще го спаси.

— Но няма да е достатъчно навреме, за да спаси Уилям.

— Не можеш ли ти да го представляваш?

— Не и с отнето разрешително.

След още няколко минути безсмислен разговор и реплики: „Да, още пия“ и „Не, не съм се оженил отново“ Франк затвори. Нямаше пет милиона за гаранцията. Ако съдията не намалеше сумата на първото гледане на делото, Уилям щеше да остане в затвора до издаването на присъдата. Нямаше и един милион долара за първокласен адвокат. Кой щеше да представлява сина му? Някога Франк беше най-добрият адвокат по наказателно право в щата, може би и в цялата страна, но после се беше пропил. Синът му не беше имал нужда от баща си в продължение на дълги години. Сега, когато най-накрая се нуждаеше от него, баща му не можеше да му осигури това, което му трябваше най-много — защита при обвинение в убийство.

— Виж. — Чък посочи телевизора.

Главният прокурор на окръг Травис — Дик Доркин, стоеше пред гора от микрофони на площада пред Съдебната палата. Това беше пресконференцията. Чък увеличи звука.

— Преди почти две години — започна прокурорът — Дий Дий Дънстън, осемнадесетгодишна първокурсничка в университета „Тексас Тек“, дойде в Остин като мажоретка на мача между Тексаския университет и „Тексас Тек“. Тя така и не се върна в Лъбък. Същата вечер Дий Дий беше брутално изнасилена и удушена. Тялото й беше открито зад бар „Дизи Рустър“ на Шеста улица, където е била видяна по-рано. По тялото й имаше следи от кръв. Разследващите направиха ДНК тест и после съпоставиха пробите с националната ДНК база данни, но не се откри съответствие… допреди един месец. Кръвта се оказа на известен колежански футболист. Поисках повторен тест, каквато е практиката ми при неразкритите случаи. Резултатите потвърдиха съответствието. Предадох делото на съдебните заседатели от Голямото жури и в събота сутринта беше предявено обвинение за изнасилване и убийство на Уилям Тъкър. Същия следобед беше издадена и заповед за арест. Господин Тъкър беше арестуван миналата нощ в стаята си без инциденти. В момента се намира в затвора на окръг Травис и има обявена гаранция от пет милиона долара. Във вторник в 9 часа ще бъде даден ход на делото пред съдия Харолд Рууни. Имате ли някакви въпроси?

Репортерите се развикаха:

— Уилям признал ли е?

— Все още не.

— Твърди ли, че е невинен?

— На този етап, да.

— Сигурни ли сте, че той е изнасилил и убил момичето.

— Сигурни сме, че ДНК пробите съвпадат и че кръвта по тялото на жертвата е на Уилям Тъкър. Като се има предвид, че по тялото не е открита ДНК на друг човек, ние сме уверени, че убиецът е Уилям Тъкър.

— Ще поискате ли смъртно наказание?

— Да.

Четиримата мъже седяха мълчаливо в стаята на обвиняемия, докато думите проникваха в съзнанието им: смъртно наказание.

— Кучи син, това не ми го каза — изрече Франк.

— Мога да хакна банковата му сметка — предложи Чико — и да източа всичките му пари.

— Защо не вземем нещо за пиене — попита Дуейн. — Истинско пиене?

Глава 21

— Татко, а смъртното наказание? Има го във всички новини.

— Беки, той е невинен. Няма да бъде признат за виновен или осъден на смърт.

— Ти беше сигурен, че и Брадли Тод е невинен.

— Уилям е твой брат.

— Той вече не е онзи брат, когото имах. Промени се, откакто стана звезда.

Франк приключи разговора с дъщеря си. Стоеше до горните водопади на потока Ониън Крийк в парка „Маккини Фолс“ в югоизточната част на Остин. Потокът е приток на река Колорадо, която тече на изток от Остин, а той — на югоизток. Водата минаваше през варовикови образувания и оформяше горните и долните водопади, в подножието на които имаше малки вирове. През лятото, когато температурите достигнат 38 градуса, паркът е популярна дестинация, но не е така през октомври. Нощувка в къмпингите струва 20 долара на вечер, бирата и уискито — 40. Последния път, когато имаше дело в Остин, Франк беше отседнал в петзвездния хотел „Дрискил“ и центъра на града в апартамент с огромно легло за 750 долара на вечер. Тази нощ обаче той щеше да прекара в спален чувал на земята. Франк хвърли една пръчка във вира. Ръсти се втурна към водата и се гмурна. Имаше нужда от движение след цял ден, прекаран в колата.

— Бургерите са готови — каза Чък.

Откакто беше спечелил скара „Вебер“ от състезание за ядене на хотдог на плажа преди няколко години, Чък се беше превърнал в нещо като грил-майстор. Гледаше готварски предавания за печене на скара и четеше книги за барбекю. Знаеше за заливките и сосовете за барбекю повече от всеки друг жив човек или поне така твърдеше. Подхвърляше бургерите, стиснал шпатула в дясната ръка и топката на Уилям с автограф — в лявата.

Бяха спрели в хранителния магазин „Хоул Фуудс“ в центъра на града и се бяха запасили с продукти и бира, преди да тръгнат към парка. Бяха си донесли и екипировката за къмпинг и уиски „Джим Бийм“. Чико и Дуейн седяха на масата за пикник. Франк отиде при тях и подаде на Чико телефона на Уилям. На масата имаше кутия с вещите, които бяха взели от стаята му. Чико се заигра с телефона, а Дуейн запрелиства папката по делото, която окръжният прокурор им беше дал, като драскаше с маркер бележки в полицейския си бележник. Франк пиеше бира „Коорс“, която беше взел заедно с протеиновите блокчета от стаята на Уилям. Чък плесна хамбургерите в хартиени чинии на масата пред тях. Бургери, пържени картофи, бира и бърбън за десерт.

— Гаранция от пет милиона — каза Франк. — Ако съдията не я намали, Уилям ще остане в затвора до процеса. Когато след няколко месеца излезе оттам, вече няма да е същото момче.

— Може и да не е толкова лошо — подхвърли Дуейн. — Той не е точно Мис Благ Характер.

— Може да излезе и по-лош.

— Можем да го измъкнем оттам — каза Чико. — Ще офейкаме в Панама и ще си живеем като крале. — Изглеждаше сериозен.

— Ти сериозно ли? — попита Чък.

— Разбира се. Естествено, ще трябва да го направим, докато той е още в окръжния арест, преди да го осъдят и да го пратят в щатския затвор в Хънтсвил. Окръжните арести са като швейцарско сирене.

— Трябваше да вземем малко швейцарско сирене за тези хамбургери — каза Чък.

— Нито един окръжен арест не може да ме спре — продължи Чико.

Той беше бягал 6 пъти от окръжния арест. Затова Чико Дюран се смяташе за Хладнокръвния Люк, макар и да не изглеждаше като Пол Нюман, а по скоро като Чък Марин^[43] с конска опашка.

— Мисля, че засега трябва да работим в рамките на закона и системата — каза Франк.

— Системата е скапана, Франк, и ти го знаеш. Казваш, че момчето ти е невинно. Колко невинни хора има в затвора сега? Ще го оставиш да прекара остатъка от живота си в затвора или да умре за престъпление, което не е извършил? Защото съдията и окръжният прокурор искат да бъдат преизбрани?

Франк не знаеше какво ще прави, ако Уилям бъде осъден. Какво прави един баща, ако системата несправедливо осъди сина му? Дали казва „Съжалявам, сине, системата не проработи в твоя случай, така че просто трябва да умреш в затвора“. Тя не беше проработила за много други подсъдими в Тексас. Петдесет чернокожи мъже бяха освободени през последните десет години, когато ДНК тестове бяха доказали тяхната невинност, а някои бяха лежали двадесет и повече години. Но какво щеше да стане, ако ДНК тестовете докажеха, че синът му е виновен?

— Мисля, че можем да спечелим, ако се осланяме на системата.

Чико вдигна рамене:

— Ти си бял. Трябва да вярваш.

— И така, какво намерихме в стаята на Уилям? — попита Франк.

— Лаптоп и телефон — отвърна Чико. — Сега проверявам дали има есемеси отпреди две години.

— Все още не разбирам — подхвърли Дуейн. — Ченгетата не са прибрали важните неща.

— Не всички важни неща — отвърна Чък. Той се протегна, бръкна в кутията и вдигна малко черно парче плат.

— Взел си прашки?

— Три.

— Защо?

— Това е лично, Франк. А, намерих и това. — Отново бръкна в кутията и извади малка снимка в рамка.

Франк я взе и видя себе си и сина си. Снимката беше направена след мач в прогимназията, когато Уилям беше на 12. Когато все още беше само момче, което мечтае да бъде мъж. Да бъде куотърбек на „Каубойс“. Да бъде звезда. Не беше мечтал да бъде обвиняем за изнасилване и убийство.

— Той е невинен — каза Франк. — Вие, момчета, просто не го познавате. Аз го познавам. Той не може да нарани никого.

— Франк — подхвана Дуейн, — не искам да съм адвокат на дявола, но ти вярваше че и Тод е невинен. И сгреши.

— За Уилям не греша.

— Има негова кръв по жертвата — това не е добре, Франк. Изобщо не е добре.

— Вижте момчета, ако искате да се върнете на плажа, няма проблем.

— Изглеждаме ли ти като хора, които ще се върнат на плажа? — попита Дуейн. — Но ако ще защитаваме сина ти, трябва да бъдем честни един с друг. И да казваме каквото мислим. За да не пропуснем нищо. — Той почука папката с документите с пръст. — Защото обвинението няма да го пропусне.

— Не знам дали синът ти е изнасилил и убил онова момиче — каза Чико. — Но определено не бих го искал около моите момичета.

Чико пазеше девствеността на дъщерите си — тийнейджърки, както тайните служби пазят президента. Това не беше лесно, тъй като те живееха с майка си в Корпус Кристи.

— Какво намери?

— Есемеси между него и приятелчетата му, в които говорят за колежанки и ги оценяват по скала от 1 до 10, и то не с думи, които човек би искал да чуе за дъщеря си. — Чико поклати глава. — Добре че взехме телефона, Франк. Може би нямаше да е добре, ако този задник прокурорът разполага с тези съобщения. Съдебните заседатели нямаше да го харесат.

— Кого, окръжния прокурор ли?

— Не, сина ти.

— Както казах, момчето няма да спечели „Мис Благ Характер“, това е сигурно — каза Дуейн. Изпусна дима от пурата и се обърна към Франк: — Е, какъв е следващият ни ход, адвокате?

Франк посочи папката пред себе си.

— Уилям ми каза графика си през онзи ден. Сега ще вземем тази папка и ще възстановим последния ден от живота на жертвата. Да видим дали някъде не се засичат.

— На колко искаш да се обзаложиш?

Синът му беше в затвора, обвинен в изнасилването и убийството на осемнадесетгодишно момиче на име Дий Дий Дънстън. Франк изяде половината от бургера си, изпи бирата и после мина направо към десерта. Беше се заклел да стои далеч от твърд алкохол, но главата му пулсираше от главоболие. Така че изпи един шот бърбън. Нямаше особена разлика между него и таблетка адвил за облекчаване на болката. Но изпи само един шот. Или може би два, за да може да спи тази нощ. Трябваше да поспи, за да може да работи на следващия ден. За да може да мисли. Но не повече от три шота — това беше абсолютният лимит.

И както светлината на деня чезнеше в мрака на нощта, така и най-лошият ден в живота на Франк Тъкър щеше скоро да изчезне в мъглата на „Джим Бийм“.

 

 

Уилям беше преместен в самостоятелна килия. Хубавата страна на това беше, че нямаше да му се налага да се бие с някого от „братята“ всеки ден, лошата беше, че нямаше достатъчно пространство да тренира. Той беше опитал: 500 лицеви опори, 500 коремни преси, 100 скока от клек и още толкова напада. Всичко по два пъти. Но това не го задоволи. Имаше нужда от железни дискове. Тежести от 45 килограма, от лостове и дъмбели. Имаше нужда да усеща как кръвта тече през тялото му. Имаше нужда да напрегне мускулите си максимално. Имаше нужда от истинска тренировка. Имаше нужда да се подготви за съботния голям мач.

— Хей, човече, искаш ли да поговорим?

В тясното пространство имаше нар и тоалетна. Беше късно. Той легна на нара със затворени очи. Напрягаше се да си спомни момичето, но лицето й оставаше празно. Както и целият ден. И нощта. Обикновено си спомняше всяко разиграване във всеки мач, но не и онзи мач. Не и онази нощ. Не и онова момиче. Имаше толкова много момичета и толкова много нощи, изтрити от алкохол и от мозъчни сътресения. Понякога му се струваше, че няма спомени от колежа.

— Най-лошото на самостоятелната килия е, че няма с кого да говориш. Аз обичам да говоря.

Уилям беше уверен играч по природа. Но трябваше да признае: този неочакван развой на събитията в тази игра — изнасилване… убийство… ДНК… затвор — беше разколебал увереността му така, както и пет пресечени паса не биха могли. В продължение на почти двадесет и три години импулсът го беше тласкал напред, все по-бързо и по-бързо. Сега изведнъж се почувства носен от течението.

— Ти ли си бялото момче?

В сектора с единичните килии беше тихо. Шепотът дойде от съседната килия. Уилям въздъхна и прошепна в отговор:

— Да. Аз съм бялото момче.

— Футболистът?

— Не знаеш кой съм аз ли?

— Тук нямаме връзка с Туитър.

— Да, аз съм футболистът.

— Чух, че си нокаутирал Коко Поп.

— Кой, по дяволите, е Коко Поп?

— Приятелчето, което си нокаутирал.

— Това истинското му име ли е?

— Не. Така го нарекохме ние, защото винаги яде зърнена закуска марка Coco Pops. Прекалено е сладко за мен. Аз харесвам марка Shredded Wheat и студено мляко 2%. Обезмасленото има вкус на вода. Но разбира се, човек не идва тук заради храната.

— Аз не би трябвало да съм тук.

— Нито пък аз, но онзи задник ме изпорти.

— Коко Поп ли?

— Не, човече. Юджийн. Той се призна за виновен и после каза, че аз съм убил ченгето.

— Но ти не си?

— Напротив. Но Юджийн не трябваше да ме издава, и следователно не трябваше да съм тук.

— Аз не съм го убил.

— Кого?

— Онова момиче.

— Кое момиче?

— Мажоретката.

— О, човече, мажоретка. Какво направи? Проблеми ли ти създаваше? Мажоретките го правят.

— Не… имам предвид, не знам. Аз не я познавах. Прибраха грешния човек. Аз съм невинен.

— Звучи добре. Продължавай в същия дух. Звучиш искрено.

— Не съм я убил!

— Мамка му, самият аз почвам да ти вярвам. Добър си, приятелю, наистина добър. И аз бях добър — плачех и казвах на всички, че съм невинен, че не аз съм убил ченгето. Но ми спретнаха нов процес и разбира се, бях осъден отново. Шибани заседатели.

— Но ти си го убил?

— Точно. Шибаното ченге под прикритие да ми срита задника? Няма как да стане. Застрелях копелето точно между очите с моя патлак. Бум! И той беше мъртъв. Ама заседателите съвсем не ми повярваха, че съм невинен, аз — гангстерът от квартала, целият татуиран и изглеждащ зле. Ти си бял, може и да ти повярват на приказките. Може да ги победиш и да излезеш на свобода. Може да стане.

— Мислиш ли?

— Не.

Гангстерът се разсмя.

Глава 22

Дий Дий Дънстън се събуди в 6:30 сутринта. Беше 12 ноември 2011. Тя беше на 18 години, първокурсничка и мажоретка в университета „Тексас Тек“ в Лъбък, Западен Тексас. Но тази сутрин се събуди в стая 310 в хотел „Омни“ в Остин. Футболният отбор на университета, мажоретките, оркестърът и феновете бяха пропътували 375 мили от Лъбък до Остин за мач срещу местните „Лонгхорнс“ същия ден на обяд. Дий Дий Дънстън беше развълнувана. Никога преди това не беше идвала в Остин. Не знаеше, че и никога няма да го напусне.

Тя щеше да е мъртва след 18 часа.

Дий Дий скочи от леглото и взе душ, преди другото момиче в стаята да се събуди. Сиси беше второкурсничка и обичаше да спи до късно. Тя беше градско момиче от Пети район. Дий Дий беше провинциалистка от Суитуотър. Беше израснала в ранчо, където животните и хората се събуждаха призори. Беше носила ботуши, дънки и каубойски шапки. Беше яздила коне, жигосвала крави и кастрирала телета. Беше като каубой и всеки, който я наречеше „каугърл“ получаваше юмрук в носа, а нея я биваше в това. Не беше слагала грим, преди да отиде в колежа. И не беше мислила за себе си, че е красиво момиче. Не го знаеха и другите каубои.

Но сега вече знаеха.

Тя изсуши късата си руса коса със сешоар и облече екипа си на мажоретка: червена блуза, която свършваше точно под бюста, къса червена пола до под пъпа, която разкриваше стегнатото й тяло, и черни къси панталони от спандекс под нея. Сложи в косата си бяла панделка. Беше член на ученически спортен състав, който наброяваше 30 момичета и момчета. Този състав се изявяваше на футболните мачове, но участваше и в мажоретни състезания. Дните на мажоретките, които предлагаха само подскачащи гърди и пухкави помпони, бяха отдавна отминали. Сега мажоретството беше физическа издръжливост и усилие, повече гимнастика, отколкото просто танци. В гимназията тя беше играла софтбол и волейбол и беше тренирала гимнастика. Това я доведе до състезателното мажоретство. Тя беше спечелила място в състава на „Тексас Тек“ след изпити предишния май. Те включваха премятане, акробатика, стрелба с топка в баскетболен кош, демонстрация на спортен дух, двигателни техники и накрая интервю. Беше грандиозно, като спечелването на конкурса „Мис Америка“, само че по-трудно. Коремните й мускули бяха стегнати, краката — мускулести, ръцете — жилави. Мажоретството днес не беше за момичета с нежни тела. То беше за атлетки.

— Колко е часът?

Беше излязла от банята и Сиси се беше размърдала.

— Седем и половина. Слизам долу на закуска.

 

 

Населението на Суитуотър беше десет хиляди души, Лъбък наброяваше четиресет хиляди, Остин — един милион. Дий Дий никога не беше ходила в големия град. Чувстваше се така, сякаш беше прекарала дълго време тук, оглеждайки се наоколо с благоговение, със зяпнала уста: високите сгради, бездомниците, просещи по улиците за подаяние, нашарените с татуировки хора, с пиърсинг навсякъде по телата си, травеститите, които се перчеха наоколо. Беше като да отидеш на цирк, с единствената разлика, че шоуто не беше в голяма палатка. То беше навсякъде в Остин.

И сега тя отново зяпна, когато минаха по футболното игрище на стадиона на Тексаския университет. „Мустанг Боул“, стадионът на гимназията в Суитуотър, побираше шест хиляди човека, стадионът „Тексас Тек“ — шестдесет хиляди, стадионът на Тексаския университет — сто хиляди. Трибуните се издигаха високо в синьото небе, а на южната стена имаше огромен видеоекран, на който показваха повторенията.

— Голям е — каза Сиси.

— Удивителен е — отвърна Дий Дий.

— Така е.

— Аз говоря за стадиона.

— А аз — за него.

— За кого?

Сиси кимна към отбора на „Лонгхорнс“, който загряваше на игрището. Дий Дий погледна натам.

— Уилям Тъкър.

Беше облечен в бял панталон, какъвто беше екипът на отбора, и тясна оранжева тениска без ръкави. Той имаше мускулесто тяло и дълга руса коса, а усмивката му беше широка и бляскава, щом погледна към тях. Гласът му беше твърд и мъжествен, когато им извика:

— В „Дизи Рустър“ на Шеста улица. Довечера. Бъдете там.

Сиси и другите момичета се захилиха. Но не и Дий Дий.

Тя стоеше, сякаш маратонките й се бяха залепили за тревата на игрището. Сиси я задърпа за ръката и Дий Дий най-накрая тръгна, но вече беше взела решение.

Тя щеше да е там. Тази вечер. В „Дизи Рустър“.

 

 

В „Дизи Рустър“ имаше музика на живо седем дни в седмицата. Беше шумно, претъпкано, пълно с неонови реклами на бира и беше забавно. Барманките бяха облечени в червени и розови полички, с корсети и чорапи с жартиери и това обясняваше тълпите от момчета на дългия дървен бар. Имаше и две момичета, които танцуваха върху бара. Дий Дий седеше там със Сиси и четири други мажоретки от „Тексас Тек“. Пиеха бира. Минималната определена от закона възраст за употреба на алкохол в Тексас беше 21 години, но както повечето колежани, които все още не я бяха достигнали, Дий Дий имаше две шофьорски книжки — истинската, която даваше на полицаите, когато я спираха за превишена скорост по магистралата между Суитуотър и Лъбък, и една фалшива, която показваше на охраната в баровете. На фалшивата тя беше на 21 години.

Дий Дий изпи бирата и си поръча друга. Тогава усети нечия длан върху ръката си. Обърна се рязко, готова да каже на поредния играч на „Тексас Тек“ да се разкара и се оказа срещу него. Втренчи се в лицето му. Лицето, което всички американци бяха виждали по телевизията толкова пъти. Лицето, чиито снимки бяха навсякъде из двора на нейния университет през последната седмица, когато вълнението от голямата игра с Тексас нарастваше с всеки изминал ден. Лицето на… Уилям Тъкър.

 

 

— Тя се е борила с него — каза Дуейн.

Беше понеделник следобед. Бяха проследили всяка стъпка на Дий Дий Дънстън от онзи ден въз основа на доклада за убийството отпреди две години: хотел „Омни“… стадиона на Тексаския университет… връщането в хотела за вечеря… забавленията на Шеста улица… бар „Дизи Рустър“. Сега четиримата стояха на местопрестъплението зад бара, където беше приключил краткият живот на Дий Дий.

— Тогава детективите са били професионалисти — каза Дуейн. — Проследили са я минута по минута. До този бар. Последно е била видяна в него около полунощ. Излязла е през задната врата. По своя воля.

— Какво означава това? — попита Чък.

— Означава, че той не я е влачил. Излязла е по свое желание. И има само една причина да излезе оттук с убиеца си — желание за секс. Сексът по взаимно съгласие е станал груб и после жесток. Случва се.

Уличката зад бара беше мрачна и пуста — не беше място, на което трябваше да приключи животът на едно младо момиче. Животът на когото и да било.

— Смъртта е настъпила между полунощ и два часа сутринта — каза Дуейн. — Причината за смъртта е удушаване. Чистачите на сградата са я намерили на следващата сутрин около шест часа. Полицаите са събрали всички доказателства, които е имало, и не са могли да открият съответствие на ДНК пробата в базата данни. Разлепили са нейни снимки из Остин и в двора на „Тексас Тек“, търсили са следи, но нищо не са открили и случаят е останал неразкрит.

Дуейн клекна. Пушеше пурата си и размишляваше за местопрестъплението като сиукски ловец по следите на плячката си. Той отново беше полицай в отдел „Убийства“, професионалист от жестоките улици на Хюстън. Вдигаше цветните снимки от местопрестъплението една по една и ги съпоставяше с реалното място. Франк погледна през рамото на Дуейн последната снимка. На нея Дий Дий Дънстън седеше в неестествена поза в ъгъла, където тази сграда се долепяше до съседната — лицето й беше кърваво, русата й коса — разрошена, червеният й екип на мажоретка беше раздърпан, краката й бяха разкрачени, а яркобелите маратонки с малки червени пискюли бяха със заплетени връзки и изглеждаха нелепо до тялото й. Сините й очи бяха широко отворени. Взирайки се в безжизненото момиче, Франк Тъкър беше сигурен в едно нещо: че синът му не й е причинил това.

— Който е направил това — каза Дуейн — е бил едър и силен. Защото тя не е се е дала лесно. Борила се е упорито. Удряла е, ритала е… не е искала да умре.

За миг в ума на Франк изникна картина как Дий Дий се бори за живота си на това тясно място, хваната като в капан в този ъгъл, как удря с юмруци големите ръце на нападателя си, докато той я сграбчва за врата и я души. Борила се е, но е загубила. И четиримата се взираха в снимката на мъртвата Дий Дий. Чико се прекръсти.

— Хайде да намерим нещо за пиене — каза Чък. — Сериозно, имам нужда от пиене.

* * *

— Имам нужда от протеинов шейк — каза Уилям на надзирателя. — Затова някой трябва да отиде до спалнята ми и да ми донесе добавките и суроватъчния протеин. И ми трябва сериозна тренировка днес. В събота имам мач.

Дебелият пазач мушна таблата с храната през една пролука в решетките. От начина, по който изглеждаше, можеше да се съди, че дори не беше минавал покрай спортна зала от две години.

— Аха, добре. Ще се обадя във фитнес центъра да ти уговоря час.

— Благодаря.

Надзирателят се засмя.

— Какво? — попита Уилям.

— Боже, ти си някаква глупава примадона, нали? Това не ти е СПА център, жребецо. Стоиш в тази килия по 23 часа всеки ден и излизаш за един час на бетона навън до оградата, по която тече ток. Няма тренировки тук. Има само изчакване на време.

— Ти знаеш ли кой съм? Аз съм Уилям Тъкър.

— И мислиш, че това те прави специален?

— Да, мисля.

— Мама ли ти го каза? Че си специално момче? Е, нека и аз ги кажа нещо, Уилям Тъкър, тук вътре няма специални. — Надзирателят се изкиска и отмина.

Уилям го чу да мънка:

— „Искам да тренирам.“ По дяволите, аз пък искам увеличение на заплатата.

Гангстерът от съседната килия се закикоти.

— Белите са забавни.

Глава 23

Имаше време, когато чернокожи полицаи нямаха право да бъдат детективи в отдел „Убийства“ в Юга. Но времената се промениха. И в Хюстън, и в Остин. Хърман Джоунс беше чернокож. Той беше детективът, който отговаряше за случая с убийството на Дий Дий Дънстън и преди две години, и сега. Той отказваше да говори с Дуейн Джентри, докато Дуейн не извади значката си на служител от полицейското управление в Хюстън.

— На служба ли си?

— Пенсионирах се по-рано.

— Проблеми с алкохола?

— Толкова ли е очевидно?

Детектив Джоунс кимна.

— Да, по вида ти. И дъхът ти те издава.

Бяха излезли на алеята отвън.

— И аз ще съм като теб след 10 години — каза детективът. — Част от длъжностната характеристика.

— Амин.

Детектив Хърман Джоунс изглеждаше в средата на четиресетте, вероятно беше бивш военен като Дуейн. Той огледа събеседника си и после въздъхна.

— Ела с мен.

Заведе го в голяма стая, пълна с бюра, където работеха детективите от отдел „Убийства“. Хърман седна на бюрото си, а Дуейн — на стола срещу него. Останалите трима от екипа на защитата го бяха оставили в полицейското управление в центъра на Остин и после бяха отишли на стадиона на Тексаския университет, за да се срещнат с треньора на Уилям. Дуейн се надяваше, че Хърман ще се отнася с него като с колега, брат по оръжие, а не като с противник.

— Дий Дий е била едно от момичетата на купона — каза Хърман. — Но в онази нощ е купонясвала с грешния човек. Лош късмет.

— Прегледахме разследването тази сутрин. Свършили сте добра работа.

— Благодаря.

— Името на Уилям Тъкър излезе ли някъде, докато провеждахте разследването тогава?

— Не. И все още не мога да повярвам. Но аз работих и по случая на Брадли Тод, а и за него ми беше трудно да повярвам.

— Баща му също не можеше да повярва.

— Чух, че е ходил в затвора да види момчето си. Беше страхотен адвокат. Бях в залата по време на делото на Тод. За първото момиче. Направи окръжния прокурор да изглежда като глупак.

— Окръжният прокурор не го е забравил.

— Не е. Той мрази бащата на Уилям. Чух, че Франк Тъкър е започнал да пие, след като Брадли е убил второто момиче.

— Аха.

— Трудно се живее с това. Дори и да си адвокат. Но, по дяволите, приятелката на Брадли ме убеди, че адвокатът не бива да обвинява себе си.

— Добрите хора го правят.

— Предполагам, е така. Какво искаш да знаеш?

— От документите по случая си личи, че си професионалист, Хърман. Защо не взехте телефона и лаптопа на Уилям, когато изпълнявахте заповедта за обиск на стаята му?

— Без коментар.

— Хайде, човече, не ми казвай това. Аз никога не бих оставил телефона и лаптопа на основния заподозрян.

Детектив Хърман Джоунс въздъхна.

— Съжалявам, Дуейн. Забранено ми е да го обсъждам.

— От съдията ли?

— От окръжния прокурор. Както казах, не са първи приятели с бащата на момчето. Ще повдигне ли обвинение срещу него?

— Да.

— Ще бъде следващият О Джей.

— Не можеш ли да ми помогнеш, Хърман?

Хърман се вгледа в Дуейн, очевидно чудейки се дали не вижда собственото си бъдеще.

— Кажи на бащата, че окръжният прокурор играе за победа. И че има характера на питбул.

 

 

— Кучета не се допускат в съблекалнята — каза треньор Брус.

Имаше предвид Ръсти.

— Той е обучено полицейско куче — отвърна Франк.

— Да беше обучено къде да ходи по нужда. Изходи се на килима. Аз съм в купчина лайна, така да се каже.

Франк отклони вниманието му от Ръсти:

— Уилям каза, че сте най-добрият му приятел.

Треньор Брус кимна:

— Така е при куотърбека и треньора му. Прекарваме много време заедно, особено по време на сезона. Той е отдаден на футбола, господин Тъкър. Никога не спира да тренира, винаги работи, за да стане по-добър. Затова е и най-добрият сега. Най-добрият, който някога е имало. Щеше да спечели „Хейсман“ през втората година в колежа, ако не беше онзи мач… а сега и това — придаде си важен вид. — Имали сме играчи с проблеми със закона, всички големи футболни училища ги имат, но смъртно наказание… По дяволите, това няма да е добре за програмата.

— Нито за него.

Треньор Брус Палмър изглеждаше на четиридесет. Беше жилав и във форма, сякаш някога беше играл и все още можеше. Носеше яркооранжев спортен екип на „Лонгхорнс“, маратонки и шапка на Тексаския университет.

— Какво е мнението ви за сина ми?

— Той е страхотен куотърбек.

— А като човек?

— Той е звезда.

— Това какво означава?

— Означава, че при него е различно. При всяка звезда е различно.

— В какъв смисъл?

— Във всяко едно отношение. Звездите нямат типичния колежански живот. Още от първия ден, в който дойдат в колежа, те вече са знаменитости. Другите студенти гледат на тях като на богове. А ако се окажеш най-добрият футболист в колежите в цяла Америка, както Уилям, животът ти се превръща в лудост. Трудно му беше да има близки приятели, не знаеше дали те са чистосърдечни. Като например дали едно момиче харесва него или вниманието, което получава. А Уилям получаваше много внимание. Повярвайте ми, знам със сигурност. Ние живеехме в неговия свят през последните четири години.

— Значи едно момиче би се срещало с него, за да извлече облаги?

Той вдигна рамене:

— Случва се. Помня, че миналата година на мач от сериите за купата по националната телевизия показаха на трибуните приятелката на куотърбека на Алабама. Хубаво момиче. И се оказа, че после влязла в светлината на прожекторите по време на репортаж от Суперкупата. Такива неща се случват с приятелката на една звезда. Все едно да спечелиш „Американ Айдъл“, без да ти се налага да пееш.

Треньор Брус развеждаше Франк и приятелите му, за да им покаже съоръженията на стадиона — 100 000 места на трибуните, 6000 квадратни метра зала за вдигане на тежести и пищната съблекалня, в която имаше дори устройства за компютърни игри.

— Нямаше такива неща, когато аз играех — подхвърли Чък.

— Нямаше и когато аз играех — отговори треньор Брус. — Но ние изкарваме повече пари, от която и да е футболна програма в Америка, и харчим повече. Най-доброто от най-доброто. Спечелването на националното първенство през 2005 година промени всичко. Парите просто потекоха. 150 милиона спечелихме миналата година от приходи от телевизиите, от реклама и търговия, продажба на билети, луксозни VIP ложи, премиум седалки… Имаме дори собствен кабелен телевизионен канал „Лонгхорнс Нетуърк“. И не се налага да плащаме данъци.

— Това не се ли счита за приходи от стопанска дейност, която не е свързана с образованието? — попита Франк.

— Не.

— Как така?

— Политика. Всеки щат си има свой Тексаски университет — голям държавен университет, който иска да бъде номер едно във футбола. За това трябват пари. Много пари. Ако трябваше да плащаме данък върху стопанските приходи, както всички останали, нямаше да можем да предложим всичко това на най-добрите си играчи и на новите попълнения. Затова Конгресът освободи от данъци приходите от спортни състезания.

— Аз сам се освободих — подхвърли Чико. — Не съм плащал и 10 цента данък от години.

Изражението на треньор Брус показваше, че не е сигурен дали Чико се шегува. А той не се шегуваше. Чико не декларираше официално никакви приходи.

— Това беше шкафчето на Уилям — каза треньорът.

Тъй като Дуейн не беше там, Чико, който имаше най-голям опит със съдебната система, влезе в ролята на ченгето и претърси шкафчето. Не намери нищо. То беше пълно с футболни бутонки, екипи, протеин на прах, протеинови блокчета и напитки, витамини и хранителни добавки. Треньор Брус вдигна една топка и я стисна, сякаш готов да подаде пас. Емоциите му надделяха.

— Той беше най-добрият, когото някога съм тренирал.

— Уилям не е умрял — каза Франк. — Арестуван е за престъпление, което не е извършил. Той отново ще играе.

Треньор Брус се оживи.

— Този сезон ли?

— Вероятно не.

Лицето му пак помръкна.

— По дяволите, нямаме и най-малък шанс за успех без Уилям.

Продължиха нататък, но треньорът бързо се обърна.

— Остави топката обратно.

Чък беше взел една от футболните топки от шкафчето на Уилям.

— По дяволите.

Чък върна топката. Треньор Брус погледна Франк, а той вдигна рамене.

— Ние нямаме връзка.

— Може ли да го помолиш да спре?

Сега треньорът махна към Чико, който пък играеше на една от компютърните игри. Франк се чувстваше така, сякаш беше на разходка с деца. За щастие, обиколката в помещенията свърши и те се върнаха навън при трибуните. Стадионът беше паметник на футбола. Ръсти изхвърча от седалките и скочи на тревата. И се изходи.

— Страхотно — каза треньор Брус.

— Тор — отвърна Франк.

Треньорът отмести поглед от кучето и огледа стадиона.

— Какви неща можеше да направи Уилям на това игрище… невероятни.

— Били сте с него тук през всичките четири години, нали?

Треньорът кимна.

— Значи сте били и на онзи мач преди две години?

Той отново кимна.

— Видях ви на страничната линия. Имахте лош ден. Както и Уилям. Наистина го разстроихте, отклонихте го от играта.

— Знам — въздъхна Франк. — Значи след мача го заведохте в болницата?

— Докторите му направиха изследване с магнитен резонанс.

— И установиха мозъчно сътресение?

— Аха.

— Той спомняше ли си нещо от играта?

— Нищо. Мислеше, че е Трой Айкман.

— Роджър Стаубах е любимият ми куотърбек на „Каубойс“ — подхвърли Чък.

— Ти сериозно ли? — отвърна Чико. — Дон Мередит беше човекът.

— Е, той беше най-добрият във „Футбол в понеделник вечер“, разбира се, но Стаубах спечели два пъти Суперкупата.

— Вярно, но…

Треньор Брус отмести поглед от тях към Франк с объркано изражение. Франк само вдигна рамене.

— И после сте го завели обратно в спалнята му?

Треньорът кимна.

— Занесох му вечеря и му казах да стои там и да се наспи. Не знаех, че не го е направил до събота вечерта, когато го арестуваха. За мен беше шок.

— Той каза, че приятелите му са отишли и са го извели. Каубоя и Ред. Ред завърши колежа миналата година.

— А къде можем да открием Каубоя?

Треньорът погледна часовника си.

— В трапезарията.

 

 

Тай Уолкър, известен още като Каубоя, беше каубой от Амарило. Едро момче. Носеше тениска, дънки Wrangler и каубойски ботуши. Изглеждаше така, сякаш току-що беше яздил в ранчото. Беше красив по някакъв първичен начин. Ядеше пържола в трапезарията на спортистите. Седеше сам на една кръгла маса, а пред него имаше местен вестник със снимки на Уилям Тъкър и Дий Дий Дънстън. Четиримата седнаха, без да чакат покана.

— Какъв сос са сложили на тази пържола? — попита Чък.

Каубоя вдигна очи от вестника и го погледна.

— Сос за пържоли.

— Аха.

— Кои, по дяволите, сте вие, момчета — попита Каубоя. — Не изглеждате като ченгета или репортери.

— Аз бях ченге — каза Дуейн.

Бяха го взели със себе си след обиколката на стадиона.

— Аз съм Франк Тъкър, бащата на Уилям. Тези са мои приятели.

— Той ли го е направил?

— Трябва ли да питаш?

— В наши дни никога не знаеш.

— Не изглеждаш изненадан, че е бил арестуван.

Каубоя сви рамене:

— Това е част от играта. Играчите биват наранявани, арестувани… Каквото и да е, просто се обличаш за следващия мач и играеш. Такава е ситуацията и сега. Проблемът е, че резервният куотърбек не става.

— Вие с Уилям близки приятели ли сте?

Каубоя отряза едно парче от пържолата и го набучи на вилицата. Натъпка го в устата си и чак тогава отговори:

— Близки? Пиехме и преследвахме момичета заедно. Е, аз ги преследвах. На него не му се налагаше. Но не знам да има близки приятели.

— Защо не?

— Защото ние сме просто играчи, а той е звезда. Както когато Гарт все още пееше — имаше Гарт и имаше всички останали. — Той нападна пържолата с назъбения нож.

— И как би определил отношенията си с Уилям?

— Аз съм само част от антуража му.

— Има ли някой от отбора, с когото той е бил по-близък?

— Не.

Каубоя махна с вилицата към трапезарията. И на другите маси имаше едри момчета, но сякаш бяха разделени по расов признак. На една маса имаше само бели или само чернокожи.

— Сега повечето от играчите са чернокожи. Ние не общуваме много с тях.

— Расизъм? — попита Дуейн.

— Музика. Ние не обичаме рап, те не харесват кънтри.

— Ами латино музика? — попита Чико.

— Мексиканците не играят нашия футбол.

— Затова ли се храниш сам?

— Това беше нашата маса — на мен и Уилям. Пазехме другите два стола за момичета.

— Двамата с Уилям преследвахте ли момичета след онзи мач?

— Правим го след всеки мач.

— В „Дизи Рустър“ ли?

— Това е добро място за момичета.

— Заведохте ли Уилям там в онази нощ?

— Може и така да е било. Имало е прекалено много мачове и прекалено много барове, за да си спомня.

— А помниш ли как го върнахте в общежитието?

Каубоя поклати глава.

— Имало е прекалено много подобни нощи. Той не помни ли?

— Той получи мозъчно сътресение в онзи мач.

— Ооо, да. Здраво го удариха тогава. — Той сви рамене. — Случва се. Футболът е рисков спорт.

Франк посочи снимката на Дий Дий Дънстън във вестника.

— Виждал ли си някога Уилям с това момиче?

Каубоя се вгледа в снимката и пак вдигна рамене.

— Мамка му, не знам. Лицата на всички се сливат след известно време. А това беше прекалено отдавна.

— Само две години.

— Това е цял живот, щом става въпрос за момичета.

Глава 24

Медиите вече знаеха кой е Франк Тъкър. Затова екипът на защитата трябваше да си проправя път през шпалир от камери и репортери на площада пред Съдебната палата. Процесът за убийство срещу Уилям Тъкър, носителя на трофея „Хейсман“, обещаваше да бъде най-големият съдебен и медиен цирк след процеса за убийство срещу О Джей Симпсън, също носител на трофея „Хейсман“, но през 1995 година. В процеса срещу О Джей имаше расов елемент. Той беше чернокож, жертвите и полицаите — бели, а един от детективите беше използвал думата „негър“. Адвокатът му използва като коз тази проява на расизъм, прокурорите се оказаха слаби и О Джей беше оправдан. Уилям Тъкър не можеше да разчита нито на расовия коз, нито на некадърно обвинение. Той беше бял, жертвата също, прокурорите бяха вещи, опитни и хитри. Те нямаше да направят грешки. А шефът им имаше нужда от победа, за да си осигури преизбиране на поста.

— Всички да станат — каза съдебният пристав.

Съдия Харолд Рууни влезе в съдебната зала през врата зад подиума. Франк стоеше до масата на защитата, а тримата му приятели — в сектора за публиката като отегчени пенсионери. Окръжният прокурор и тримата му асистенти, които изглеждаха като бивши тюлени, бяха до масата на обвинението. Никой от публиката не се изправи. Съдията се разположи на масата си, започна да рови в документите и без да поглежда към залата, каза:

— Представете се, господа.

— Окръжен прокурор на окръг Травис Дик Доркин, от страна на държавата.

— Франк Тъкър, от страна на обвиняемия.

Съдията вдигна глава и погледна Франк. Взря се в него за един дълъг, неловък момент — Франк беше улавял такива погледи, преди да се пренесе на плажа, когато бивши колеги от Хюстън го срещаха на публични места. Съдията даде знак на адвокатите да се приближат. Прокурорът и сътрудниците му бяха късо подстригани, облечени в тъмни костюми и с вратовръзки. Франк носеше дънки и риза с хавайски десен, а косата му беше разрошена. Съдията го погледна над рамката на очилата си, после обърна микрофона настрани и се наведе напред. Разговорът им щеше да бъде извън протокола.

— Изглеждаш ужасно, Франк.

С все още пресния образ на мъртвата Дий Дий Дънстън в съзнанието си, Франк и приятелите му бяха пили уиски до късно през нощта в лагера.

— Аз също се радвам да те видя, Харолд.

— Франк, наистина съжалявам за сина ти. Надявам се, че е невинен.

— Невинен е.

— Все още ли ти е отнет адвокатския лиценз?

— Да.

— В качеството си на какъв се явяваш днес тогава?

— На баща.

Харолд въздъхна и погледна Франк така, както човек би погледнал стар приятел, който се бори с рака. Помни го такъв, какъвто е бил някога — млад, силен и уверен, а не какъвто е сега — стар, слаб и съкрушен.

— Дори с махмурлук, ти вероятно си най-добрият адвокат по наказателно право. Но що се отнася до този съд, официално ти не си адвокат. Не мога да ти позволя да представляваш сина си.

— Харолд, разорен съм. Нямам пари да наема адвокат за Уилям. Съпругът на бившата ми жена също е разорен. В момента е в Полша и се опитва да спаси бизнеса си. Той не може да спаси сина ми. Аз мога — посочи с пръст окръжния прокурор. — А този кучи син не ми каза, че ще иска смъртна присъда.

Прокурорът се ухили самодоволно:

— Изненада.

— Майната ти, Дик. Той е мой син.

— Господа, това е съдебна зала — каза съдията и се обърна пак към Франк. — Не може ли да вземе пари на заем?

— Един милион? Та той е момче в колежа.

— Което ще бъде номер едно в списъка с попълненията на Националната футболна лига след няколко месеца.

— Трудно е да играеш куотърбек в очакване на смъртно наказание — подхвърли прокурорът.

Франк отново насочи пръст към него.

— Харолд, ще го ударя.

— Моля те, недей.

Съдията издиша, погледна към дъното на залата и махна на някого да се приближи. Франк и прокурорът се обърнаха и видяха млада жена, вероятно в средата на тридесетте, облечена в костюм и с ниски обувки, да се приближава по средната пътека. Тя имаше мускулести крака. Къдравата й черна, дълга до раменете коса подскачаше при всяка нейна крачка. Походката й беше на спринтьор, готов да се втурне във всеки момент. Когато мина покрай приятелите на Франк, Чък, който седеше в края до пътеката, се наведе, очевидно за да я огледа и отзад. Но се наведе твърде много и се строполи на пода. Окръжният прокурор се изкиска.

— Тримата глупаци.

Жената продължи да върви и спря пред подиума на съдията. За адвокат беше страхотна жена. Очите на прокурора изследваха тялото й като полицай, който претърсва заподозрян в контрабанда.

— Франк — каза Харолд, — това е Били Джийн Крауфорд. Тя е служебен защитник. Назначавам я да представлява сина ти.

Тя погледна Франк така, както се гледа филмова звезда, чиято кариера отдавна е залязла — повече с жалост, отколкото с възхищение.

Подаде му ръка.

— Господин Тъкър, за мен е чест да се запознаем. Изучавахме случаите ви в курса по съдебна защита.

— Той е пияна жива легенда — подхвърли прокурорът.

— Ще го ударя, Харолд — каза Франк.

Съдията се обърна към окръжния прокурор:

— Дик, не бъди такъв…

Но погледът му попадна на госпожица Крауфорд и той размисли. Тя все още стоеше с протегната към Франк ръка.

— Харолд, назначаваш служебен защитник на сина ми, когато щатът иска смъртна присъда? Той има право на защитник с опит в такъв тип дела.

— Това ще бъдеш ти, Франк. Случаят „Брадли Тод“ беше такова дело, в което се искаше смъртна присъда, и доколкото си спомням, ти го спечели. — Той спря и поклати глава при този спомен. — Ще ми се да не беше така. Заради нас двамата. И заради второто момиче. — Съдията се наведе още по-близо до Франк, почти като за приятелска прегръдка през масата, и каза: — Не беше твоя вината, Франк. Ти си свърши работата.

Франк се бореше с емоциите си.

— Остави ме да си свърша работата и сега, Харолд. Моля те.

— Опитвам се, Франк. Но аз съм съдия и като такъв трябва да следвам закона. Назначавам госпожица Крауфорд за официален защитник, който да представлява сина ти.

— Харолд…

— Но ще ти позволя да участваш в процеса като неин асистент.

— Неин асистент?

— Това е най-доброто, което мога да направя, Франк. Приеми го или оставаш без нищо.

Това беше предложението на съдията. Франк можеше да защитава сина си в процеса, но само ако съдията го покриеше пред Апелативния съд, като назначи служебен защитник с валиден адвокатски лиценз. Франк погледна към Били Джийн — очите й бяха с цвят на кехлибар, а ръката — все още протегната към него. Той стисна ръката й.

— Приемам.

Харолд се върна към ролята си на съдия Рууни, а адвокатите заеха местата си на двете маси. Франк прошепна на госпожица Крауфорд:

— Това първото ви дело за убийство ли е?

— Първото ми дело изобщо.

Преди Франк да успее да каже нещо, една странична врата се отвори и влезе синът му. Уилям беше облечен в раиран в бяло и зелено гащеризон. Имаше белезници на ръцете и на краката. Вървеше трудно. Съпровождан от двама въоръжени полицаи, той се приближи и застана да Франк.

— Господин Доркин — каза съдията.

Окръжният прокурор прочете обвинителния акт. Беше болезнено да чуеш, че Голямото жури от 12 съдебни заседатели е гласувало за подвеждането под отговорност на сина ти за изнасилването и убийството на млада жена.

Уилям се наведе към Франк и прошепна:

— Оправиха ли вече тази помия?

Сякаш не беше чул току-що обвинението.

— Ще изляза ли днес? Тук съм вече три нощи. Няма спортен салон. Трябва да тренирам, да се подготвя за мача.

— Не сега — отвърна му тихо Франк.

— Мама изпрати ли пари?

— Не.

— Защо не?

— Дейл е разорен.

— Разорен? Как така?

— Ще говорим след това.

Уилям кимна към госпожица Крауфорд:

— Коя е тя?

— Адвокатът ти.

— Уилям Тъкър, как ще отговорите на обвиненията срещу вас? — попита съдията.

— Невинен — прошепна Франк на сина си.

— Невинен — повтори Уилям.

После Франк се обърна към госпожица Крауфорд:

— Поискай насрочване на дата за делото, съгласно клаузата за бърз съдебен процес.

— Защо?

— Просто го направи.

— Ваша чест — каза тя със силен глас, — защитата моли за насрочване на дата, съгласно клаузата за бърз съдебен процес.

Съдията я погледна над очилата и после отмети поглед към Франк. Знаеше обичайната му стратегия — притискаше прокуратурата за процеса. Бързаше.

— Сигурни ли сте?

— Сигурни ли сме? — прошепна госпожица Крауфорд на Франк.

— Да.

— Да, Ваша чест, сигурни сме.

— Добре. Процесът е насрочен за 9 декември, понеделник. Шест седмици. Прекалено скоро ли е?

— Прекалено скоро ли е? — попита тихо госпожица Крауфорд.

— Не — прошепна Франк.

— Не — каза тя на съда.

— Сега поискай намаляване на гаранцията — прошепна пак Франк.

Тя го направи.

— Отхвърля се.

Франк реши да влезе в новата си роля.

— Ваша чест, като асистент на госпожица Крауфорд искам да помоля моят… подсъдимият да бъде третиран като всеки друг подсъдим, без да вземате предвид статута му на известна личност, както и медийния интерес. Обвинението се основава на косвени улики, а подсъдимият никога не е бил обвиняван в тежко престъпление. Той не представлява заплаха за обществото, нито има риск да се укрие, а ние бихме се съгласили на по-подходящи условия за гаранцията, като GPS мониторинг. Затова аз считам, че 5 милиона долара са прекомерно висока гаранция, като се позовавам на постановлението на Върховния съд по случая „Стак срещу Бойл“.

Окръжният прокурор скочи.

— Ваша чест, ДНК на подсъдимия — неговата кръв, е открита по тялото на жертвата. Извършителят брутално я е изнасилил и удушил с голи ръце. Той я е гледал в очите, докато я е убивал. Мисля, че това прави подсъдимия опасен за обществото.

— Трябва да се съглася с това — каза съдията. — Като се вземе предвид естеството на престъплението, а именно — жестоко изнасилване и удушаване с ръце на жертвата, и обстоятелствата, при които е извършено престъплението. Всичко това се случва зад претъпкан бар в центъра на Остин, в събота през нощта, което показва липса на страх от залавяне. Извършителят представлява заплаха за обществото. Следователно гаранцията се отменя.

— Отменя се? — възкликна Франк. — Ваша чест, престъплението е извършено преди две години. Ако подсъдимият е бил заплаха за обществото, то той определено не е проявявал склонност към насилие през последните две години.

— Бил е задържан преди един месец за оказване на съпротива при арест — намеси се прокурорът.

— Било е при обвинение в интоксикация на публично място — каза госпожица Крауфорд. — Колко деца от колежите са били арестувани за интоксикация на публично място на Шеста улица всяка събота вечер?

— В полицейския доклад се казва, че подсъдимият се е държал агресивно и полицейският служител се е страхувал от него — продължи прокурорът.

— Кръвта на подсъдимия по тялото на жертвата доказва, че той е бил в близък контакт с нея в онази нощ — каза съдията. — Можете ли да обясните това, господин Тъкър?

— Не мога — отвърна Франк.

— Когато можете, ще преразгледам въпроса за гаранцията. Дотогава подсъдимият ще остане в затвора на окръг Травис в очакване на процеса.

Уилям беше мълчал през цялото по време на спора, сякаш несъзнаващ, че той се води в името на неговата лична свобода. Но сега изведнъж разбра. И избухна:

— Аз имам голям мач в събота! В Канзас!

Съдията погледна натъжен Уилям Тъкър.

— Вече си изиграл последната си игра в колежа, синко.

— Какво? Аз трябва да играя! Ако не играя, няма да спечеля още един трофей „Хейсман“! Нито националния шампионат!

— Господин Тъкър, не би трябвало да се тревожите за спечелването на трофеи и шампионати. Сега трябва да се тревожите за смъртната присъда.

— Смъртна присъда? За какво, по дяволите, говорите?

Съдията погледна Франк. Той все още не беше казал на сина си. После погледна Уилям.

— Господин Тъкър, щатът иска смъртно наказание.

— Смъртно наказание?

Съдията удари с чукчето по масата. Съдът се оттегли. Двамата полицаи сграбчиха Уилям за ръцете и го поведоха. Той се обърна и погледна шокиран Франк.

— Заведете го в залата за посещения.

Полицаите хвърлиха към Франк поглед, който казваше „не работим за теб“, но щяха да го заведат в затвора от другата страна на площада и да го оставят в залата за посещения. Франк каза на госпожица Крауфорд да отиде там и последва съдията в кабинета му. А съдията знаеше защо. Той затвори вратата след тях и съблече черната си тога.

— Защо, Харолд? Заради Брадли Тод ли е това? Защото тогава те направих на глупак?

— Не, Франк. Такива неща се случват. Това е рискът, който поемаме — ти като адвокат, когато се ангажираш с дело, и аз като съдия, когато вземам решение. Рискът, че може да грешим за човека, който стои пред нас. Правим всичко възможно да прозрем в душата му, но не можем. Ние сме като хирурзи — може да изгубим някои пациенти на операционната маса. Може да сгрешим относно някои клиенти и подсъдими. И двамата сгрешихме за Брадли Тод. Но аз не те виня.

— Тогава защо е всичко това?

— Заради сина ти. — Харолд седна на стола си и погледна Франк не като съдия, а като приятел. — Знаеш ли какво виждам, когато погледна сина ти? Двадесет и две годишно момче, което си мисли, че е привилегировано, че е над правилата, че е по-специално от останалия свят, че може да прави каквото, по дяволите, си пожелае, само защото е най-добрият футболист в страната. Това не е първият път, когато се е сблъсквал със закона, Франк. Всички предишни инциденти са дребни, разбира се. Знам, че обвинението в съпротива при арест е глупост. Но сегашното обвинение не е. Това е сериозно, Франк. Може да е невинен, но може и да е виновен. Още не знам. Затова Уилям ще остане в затвора, докато разбера. А дори и да е невинен, малко затворническа терапия може да се окаже точно това, от което той има нужда. До началото на процеса има шест седмици. Ако ги прекара в затвора, може би ще има време да се замисли за живота си. Може би ще разбере, че не е специален, а е просто късметлия. Може би ще излезе мъж. По-добър човек. — Съдията въздъхна. — Правя му услуга, Франк.

 

 

Съдията виждаше Уилям Тъкър като човека, който той беше днес — двадесет и две годишен атлет, примадона, който мисли, че светът се върти около него. Франк го виждаше като дванадесетгодишно момче, което вярва, че баща му е най-добрият баща в целия свят. Един син никога не се променя в очите на баща си. А точно сега неговият син беше изплашен като дванадесетгодишно момче.

— Смъртно наказание?

— Окръжният прокурор се опитва да те притисне, за да приемеш споразумение.

— Аз съм невинен! Не съм я виждал никога преди през живота си! Не съм я изнасилил! Не съм я убил! Защо не ми вярват? — Уилям беше толкова убедителен, колкото и Брадли Тод. Той скри лице в дланите си от другата страна на стъклото. Когато отново вдигна глава, в очите му се четяха първите признаци на поражението. Това може да причини затворът на един човек. Особено на млад човек.

— Трябва да ме изкараш оттук, Франк. Ако не играя в събота, ще се простя с „Хейсман“. И с националния шампионат. Как може съдията да ме държи тук, когато имам още три мача този сезон? Защо не се занимаваме с това след края на сезона? Той знае ли колко алумни на „Лонгхорнс“ ще вбеси? Тексаският университет не е печелил националния шампионат от осем години.

— Сине, за теб сезонът свърши.

— Значи няма да изляза оттук?

— Не. Освен ако не обясним защо кръвта ти е била по тялото на жертвата.

— Не знам как кръвта ми се е озовала там. Не съм убиец.

— Съдебните заседатели мислят, че си.

— Защо?

— Защото полицията те арестува, окръжният прокурор те обвини, а Голямото жури те подведе под отговорност.

— Какво стана с „невинен до доказване на противното“?

— В действителност това са само думи. Те просто звучат добре. На главния прокурор и съдията им предстои преизбиране. Това не става, ако пуснеш обвинен в изнасилване и убийство на улицата.

Двамата стояха от двете страни на преградата от плексиглас, допрели телефонни слушалки до ушите си. Госпожица Крауфорд беше до Франк и не чуваше думите на Уилям, а тримата му приятели бяха навън. Днес вътре бяха допуснати само адвокатите.

— Преместиха ли те в самостоятелна килия?

Синът му кимна.

— Дейл е разорен?

Франк му разказа това, което беше научил от Лиз.

— Съпругата ти те е напуснала заради някой от газовия бизнес? — попита госпожица Крауфорд.

Франк се намръщи и сложи пръст до устните си.

— Тихо…

— Как ще си наема адвокат?

Франк посочи себе си и госпожица Крауфорд.

— Ние работим без хонорар.

Перспективата за двама безплатни адвокати изглежда не въодушеви Уилям.

— Пропил се бивш адвокат и служебен защитник, който никога не е водил дело? Това е всичко, което стои между мен и смъртната присъда?

— Имал съм стотици дела. Преди бях добър адвокат. И отново мога да бъда. — Уилям се изправи, но все още държеше слушалката на ухото си.

— Въпросът е можеш ли да останеш трезвен.

— Мога. За теб, сине, мога. Ще го направя. Обещавам. — Франк стана и отново сложи длан на стъклото.

Синът му се взря в нея, после остави слушалката и излезе от залата.

 

 

Окръжният прокурор на окръг Травис, Дик Доркин, стоеше в кабинета си на първия етаж на Съдебната палата до прозореца с изглед към площада и затвора, който беше в другия му край. Наблюдаваше как великият Франк Тъкър излиза от затвора и пресича площада със служебния защитник. Помисли си: „Сега не си толкова велик, нали Франк?“.

Франк Тъкър винаги беше имал идеален живот. Идеална съпруга. Идеално семейство. Идеална кариера. А животът на Дик Доркин никога не е бил идеален. Той нямаше съпруга и семейство. Правеше кариера като държавен служител. Той беше вторият след Франк от 33 години насам, още от първия им ден в правния колеж. Франк беше звездата на класа. Това беше станало ясно много рано. Съучениците им се въртяха около него, а не около Дик. Франк беше завършил университета като първенец на випуска и се беше впуснал в невероятна кариера като адвокат по наказателно право. Беше защитник на невинните.

До случая с Брадли Тод.

Тогава беше защитавал виновен и виновният беше разрушил идеалния му живот. Съпругата му го беше напуснала, кариерата му беше залязла, а синът му го беше отхвърлил. Беше се превърнал в разсипан обитател на плажа, в алкохолик, в адвокат без адвокатски лиценз. В неудачник. Сега животът на Дик Доркин изглеждаше идеален. Той беше добродетелният прокурор, който се бори за правосъдие. Вече беше спечелил пресата на своя страна и имаше огромна нужда от тази присъда. Смъртната присъда на Уилям Тъкър беше билетът му за губернаторското място.

Глава 25

— Научете ме, господин Тъкър.

— Франк.

— Научи ме, Франк.

— Никога ли не сте участвали в процес?

— Никога не съм имала дело. Току-що получих адвокатския си лиценз.

— Аз съм имал стотици дела, но изгубих адвокатския си лиценз.

— Вие имате това, от което се нуждая аз. Аз имам това, от което се нуждаете вие.

— Аз се нуждая от пиене.

Той се изправи и взе една бира „Шайнър Бок“. Като предястие преди основното. Но беше дал обещание на сина си. Уилям имаше нужда от трезвен адвокат. Така че Франк нямаше да пие уиски. Щеше да спре напълно с „Уайлд Търки“. И с „Джак Даниелс“. И с „Джим Бийм“. И с всичките си други „приятели“. Щеше да замени уискито с бира. Не беше сигурен с какво щеше да замени бирата. С нещо също толкова пристрастяващо, сладолед може би.

Всички седяха на масата за пикник. Чико бърникаше из телефона на Уилям, Дуейн прелистваше документите по делото, а Чък подхвърляше във въздуха топката с подписа на Уилям. Госпожица Крауфорд си водеше бележки на таблет с лъскав червен гръб, какъвто беше на цвят нейният мустанг кабриолет.

— Четохме копие на заключителната ти пледоария по делото на сенатора — каза госпожица Крауфорд. — Направил си така, че съдебното жури да обвини окръжния прокурор вместо подсъдимия и накара прокурора да изглежда като глупак. Той не е от хората, които таят злоба, нали?

— Боя се, че е.

— Е, това обяснява държанието му в съдебната зала.

— Не, държа се така, просто защото е задник. Злобата му ще се прояви по-късно.

Госпожица Крауфорд беше дошла в лагера им, за да планират защитната си стратегия. Франк си пиеше бирата и гледаше адвокатката. Тя беше изключително привлекателна жена. Другите вече го бяха забелязали. Поглеждаха я, сякаш беше бутилка бърбън на рафта в магазин за алкохол. Нещо наистина добро. Имаше красиво лице и дрезгав глас, като онази актриса, която беше омъжена за пича от „Умирай трудно“. Беше съблякла сакото си и сега беше по бяла блуза без ръкави. Ръцете й бяха доста мускулести за ръце на жена.

— Тренирате ли? — попита я Чък.

— Всеки ден. В базата на Младежката християнска организация при езерото и после бягам 5 мили около езерото.

— Как се обличате?

Тя се намръщи, щом чу въпроса.

— Извинете Чък, госпожице Крауфорд…

— Наричайте ме Били Джийн.

— В емоционалното си развитие той все още е в гимназията. Е, Били Джийн, как стигна до длъжността служебен защитник?

— Правните фирми не наемат четиресетгодишни сътрудници.

Тя не изглеждаше на четиресет.

— Това е втората ми кариера.

— Каква беше първата?

— Стриптийзьорка.

— Вече я харесвам — подхвърли Чък.

— Някои момичета се наричат екзотични танцьорки, но няма нищо екзотично в това да се събличаш и навираш срамните си части в лицата на непознати мъже.

— На мен винаги ми е изглеждало екзотично. Правиш ли онова нещо със зехтина? — попита Чък.

— Никога не съм чувала за онова нещо със зехтина.

Чък измърмори, сякаш беше изненадан:

— Всички стриптийзьорки в Мексико го знаят.

Тя се вторачи в него за малко и после разтърси глава, сякаш мозъкът й беше скицник и тя се опитваше да изтрие образа му от него. Отне й няколко секунди, за да се върне към това, за което говореше.

— Както и да е, аз съм самотна майка. Имам дъщеря, която сега е в колеж. Омъжих се за един нехранимайко, когато бях млада и глупава. Той беше моят принц от приказките, висок и красив бейзболист, който се беше запътил към Висшата лига.

— Стигна ли там?

Тя поклати глава.

— Цял живот си остана играч от второстепенната лига. Оказа се, че е такъв и като човек. Играеше в двоен мач, докато аз раждах. Първото нещо, което ми каза, като дойде в болницата беше: „Мамка му, пропуснах осем пъти“. Напусна ни веднага щом детето се роди.

— Къде е сега?

— Последно чух за Калифорния.

— Какво прави?

— Обърква нечий друг живот сигурно. На някоя друга глупава жена, която търси принца от приказките. Защо всички го правим?

— Попитай бившата ми жена.

— Както и да е, върнах се в колежа, завърших със степен по наказателно право, работих нощем. После следвах право в университета.

— Завършила си колеж и университет само с бакшиши от стриптийз?

— Бях много добра стриптийзьорка.

— Сега вече съм влюбен — каза Чък.

— Сценичното ми име беше Кенди, защото винаги носех лъскави червени прашки с цвят на карамелизирана ябълка.

— Ще ме убиеш — продължи Чък.

— Затова ли е лъскав? Червеният кабриолет — каза Франк.

— Напомня ми къде съм била… и къде не искам да бъда отново.

Сигурно беше видяла нещо в очите на Франк, но не беше това, което си мислеше.

— Не съм била проститутка, така че не ме съди.

— Били Джийн, и четиримата сме пияници, които напълно са си опропастили живота. Изглеждаме ли като хора, които биха съдили?

— Франк, искам да ме научиш.

— Как да бъдеш проститутка ли?

Тя се усмихна. Имаше хубава усмивка.

— Как да бъда адвокат. Аз схващам бързо. Искам да бъда добър адвокат, а ти си най-добрият. Или си бил.

Франк довърши бирата си, стана, отиде до хладилника и отвори друга. А искаше чаша уиски. Обърна се към екипа на защитата:

— Часовникът тиктака за сина ми. Ние сме единственото нещо, което стои между него и смъртната присъда след шест седмици. Добрата новина е, че той е невинен. Лошата е, че нямаме пари за защита и имаме само неговата дума срещу неговото собствено ДНК. Такива ситуации завършват със смъртна присъда. Трябва да открием истината.

— Нека мине през детектор на лъжата.

Франк никога не беше карал Брадли Тод да минава през полиграф. След това беше съжалявал много пъти за това. Трябваше ли да кара сина си да прави такъв тест сега? Един баща няма нужда от доказателства, че синът му е невинен.

— Къде? В килията ли? А щом окръжният прокурор разреши, той ще знае, че сме правили такъв тест. Ако Уилям мине теста, те ще знаят, че ще им кажем, но няма да свалят обвиненията, защото имат негова кръв. Ако той се провали и не им кажем, те ще са сигурни, че са прибрали правилния човек.

— Поне ние ще знаем.

— Ние вече знаем. Той е невинен.

— Франк, не вярваш на това с амнезията, нали?

— Аз нямам краткосрочна памет заради мозъчните сътресения — напомни Чък.

— Открили са негова кръв по момичето — продължи Дуейн. — Трудно е да намериш задоволително обяснение за това. Трябва поне да допуснеш вероятността той да го е извършил.

— Не мога.

— Защо?

— Той е мой син.

— Франк, разбирам, но…

— Не, не разбираш. Не можеш да го разбереш. Никой от вас не може.

— Защо?

— Никой от вас няма син.

Франк си пое дълбоко въздух и после отпи от бирата. Дуейн дръпна от пурата и издиша дима на кръгчета.

— Прав си — каза той. — Ти си негов баща, а ние сме твои приятели. Тук сме, за да ти помогнем — да му помогнеш.

— Благодаря. Добре… Чък, ти си човек, свързан с футбола, така че искам да отидеш в Лъбък и да говориш с другите играчи и с треньорите. Можеш да намериш общ език с тях.

— Искаш да отида в Лъбък сам?

— На четиресет и девет си, Чък. Можеш да го направиш.

— Франк, малко се притеснявам, знаеш… проблемите с паметта. А и не мисля много ясно тези дни.

Многобройните сътресения на Чък от времето в колежа го караха да се тревожи, че мозъкът му е увреден, както се беше случило с много други бивши футболисти. Повтарящите се мозъчни сътресения се свързваха със загуба на памет, разстройства в мисловния процес, преждевременна деменция и непоправими увреждания на мозъка.

— Шестима играчи от Националната футболна лига се самоубиха през последните две години — каза Чък. — И още Мъкмеън…

Джим Мъкмеън, звездата, носител на Суперкупата и куотърбек на „Чикаго Беърс“ през осемдесетте.

— … и Брадшоу…

Тери Брадшоу, който беше спечелил четири пъти Суперкупата като куотърбек на „Питсбърг Стийлърс“ през седемдесетте и осемдесетте.

— И двамата страдаха от проблеми с паметта. Човече, не искам да се изгубя в Лъбък.

— Чък, пушиш цигари като комин — каза Чико. — Би трябвало да се притесняваш да не хванеш рак, а не че ще се изгубиш.

— От рак просто ще умра. По-добре е от това да се лутам по плажа и да не знам как да се прибера.

— Съжалявам, Чък — каза Франк. Беше достатъчно разумен да не моли Чък да напуска града сам. — Дуейн, иди с него. Намери всички свидетели, споменати в разследването — мажоретки, играчи, треньори. Провери показанията им, виж дали детективите не са пропуснали нещо. Така е по-добре. Ще можете да се наглеждате един друг.

— Двама пияници да се грижат един за друг? Това е рецепта за бедствие.

— Или за забавление — каза Чък.

Те удариха свити в юмрук ръце.

— Проблемът е, че пикапът ми е в Рокпорт — каза Дуейн.

— Вземи моя — предложи Чико.

— А вие, момчета, как ще се приберете вкъщи? — попита Чък.

— Аз ще ги закарам — отвърна Били Джийн. — И аз съм от отбора.

— Ох, Франк — каза Дуейн, — пътуване до Лъбък, отсядане в хотел, всичко това струва пари. Нямам никакви до следващия чек от пенсията. Трябват ни за разследването, по дяволите, поне за бензин до Лъбък.

Франк изреди с поглед членовете на екипа на защитата: Дуейн Джентри, бивш полицай, който добавяше по нещо към полицейската си пенсия, работейки почасово като охрана в малък склад… Чък Милър, бивш треньор, който се изявяваше като рефер на детски футболни мачове, и то на такива, за които организаторите не искаха проверка за криминално минало… Чико Дюран, бивш мошеник, който чрез измама получаваше федерална помощ за инвалидност и разнасяше пици през уикендите… Били Джийн, бивша стриптийзьорка, станала служебен защитник. Погледът му се спря на нея. Очите й се разшириха и тя поклати глава.

— Дори не си го и помисляй. Няма да се събличам отново.

Възможностите им да изкарат пари бяха твърде ограничени. Но защитата на клиент с обвинение в убийство, наказуемо със смърт, изискваше пари. Франк не виждаше варианти… докато Чък не подхвърли във въздуха топката с подписа на Уилям.

— Продай топката — каза Франк.

Чък я улови и се намръщи:

— Налага ли се? Привързах се към нея.

— Привърза се! Чико, пусни топката в eBay! Веднага!

Дуейн се усмихна:

— Екскурзия с възстановяване на разходите, па било то и до Лъбък.

— Без барове.

Сега вече Франк се намръщи.

— Е, това лишава безплатната екскурзия от забавната й част.

— Не, имам предвид, че там няма барове. Има сух режим.

— Боже мой!

Чико се прекръсти, сякаш Франк току-що беше казал, че краят на света идва на следващия ден.

— Били Джийн — каза Франк, — напиши молба и поискай копие от всички ДНК тестове, от всички доклади за физически доказателства, от резултатите от аутопсията, от записа на мача и от всичко друго, което имат.

— Искаш копие от записа на мача?

— Искам Чък да го прегледа и да провери дали момичето не е някъде на страничната линия. Може някой да е говорил с нея по време на играта.

— Ще анализирам записа — каза Чък.

— Не ме интересуват схемите на атака или защита, само мажоретките.

— Това имах предвид.

— Никога не към писала такава молба — каза Били Джийн.

— Виж в справочниците с формуляри. Напиши я, аз ще я прегледам.

— Добре, ще ти я пратя на имейла.

— Няма имейл.

— От съображения за сигурност ли, да не може окръжният прокурор да проследи комуникацията ни?

— А, не. Аз нямам имейл.

— Защо?

— Нямам интернет връзка.

— Защо?

— Живея в бунгало на плажа.

— О! Добре, ще го изпратя по факса.

— Нямам факс.

— Пощенски адрес?

— Не ми е известен такъв.

— Ще я донеса с колата.

— Чико, ти прегледай телефона и лаптопа му.

Чико не отлепяше очи от телефона на Уилям като дете, което играе видеоигра.

— Това правя.

— И без пиене, момчета.

Това вече накара Чико да вдигне поглед. Всички се вторачиха във Франк за един дълъг момент и после избухнаха в смях.

— Това си го биваше, Франк — каза Дуейн.

— Знае ли някой кода на Лъбък? — попита Чико.

Били Джийн провери на таблета.

— Имаш ли 3G връзка? — продължи той.

— Четири G.

— По дяволите.

— Кодът е 803 — каза Били Джийн.

— От това се боях.

— Защо? — попита Франк.

Чико натисна няколко бутона на телефона, после го долепи до ухото си и се вслуша.

— Мамка му!

— Какво?

Натисна пак същите бутони и включи високоговорителя. Обърна телефона към тях. Те чуха как отсрещният телефон иззвъня и после закачлив глас каза:

— Здравейте, аз съм Дий Дий. В момента се забавлявам навън, така че оставете съобщение и аз ще ви се обадя. Чао.

Телефонът изпиука и Чико затвори. Франк едва проговори:

— Номерът й е в телефона на Уилям?

— Той е излъгал, Франк — каза Чико. — Познавал я е.

— Пусни го пак.

Той го направи. Уилям познаваше жертвата. Беше излъгал баща си. Точно както Брадли Тод беше излъгал адвоката си. Франк имаше нужда от алкохол. От истински алкохол.

— Оттогава са минали две години — каза Били Джийн. — Защо телефонът й още работи?

— Защото за родителите е трудно да пуснат децата си — отвърна Дуейн. — Виждал съм го толкова пъти. Обзалагам се, че стаята й вкъщи изглежда точно така, както е изглеждала в деня, в който тя е тръгнала за колежа. — Той издуха дима от пурата си. — Родителите й вероятно са запазили телефона й в семейния план. Това не е скъпо.

— Защо да го правят?

— За да чуват гласа й.

* * *

— Хей, Уилям Тъкър.

Шепотът на гангстера от съседната килия дойде през решетките.

— Шибана смъртна присъда, а? Мамка му, това е гадно.

— На мен не може да ми се случи такова нещо.

Уилям се чувстваше така, сякаш са го ударили силно по главата. Мисленето му беше замъглено. Мислите му бяха изгубени в мъглата от страх. Смъртно наказание.

— Разбира се, че може. Случвало се е и на мен.

— Бил си осъден на смърт?

— В продължение на 5 години, докато насрочат нов процес. Сега се прибирам. Отивам си вкъщи.

— И как е?

— Скучно. По дяволите, скуката те разяжда, почти те кара да искаш да се самоубиеш и да им спестиш главоболията. Но не го правиш, човече, защото искаш да живееш. Никога не знаеш колко ти се живее, докато не ти кажат, че трябва да умреш. Затова те връзват с ремъци, защото хората искат да живеят. Момчетата от двете съседни килии изминаха пътя до камерата за изпълнение на смъртното наказание. Говореха големи глупости, казваха: „По дяволите, ще му се изплюя в лицето“. Но когато денят дойде, плачеха за мама и ги беше страх да умрат. Поне не е като едно време — да сядаш на електрически стол. Представяш ли си? Омотават ти задника в жици и пускат тока. Казват, че очите ти изскачали от черепа, затова ти слагали качулка на главата. Мамка му! Това е страшно. Сега просто заспиваш. Завинаги. Ама не се бой, Уилям — задължителните обжалвания отнемат поне 10 години. Ще живееш дълго време в очакване на изпълнение на присъдата. Ще бъдеш отегчен. Ще ядеш лоша храна. Ще чакаш.

Уилям чу как гангстерът въздъхна.

— Човече, само ако ги нямах всички тези татуировки, можеше и да се отърва. Заседателите виждат чернокож с татуировки по ръцете и врата и се плашат. Това е добре на улицата, но не и в съдебната зала. Ти имаш ли татуировки?

— Не.

— Играеш футбол и нямаш татуировки?

— Страх ме е от игли.

Гангстерът се разсмя.

— Това е забавно.

— Кое му е забавното?

— Окръжният прокурор иска да те осъди на смърт, а ти се боиш от игли. Това не може да ти послужи при защитата.

Той се разсмя отново, но Уилям беше объркан. Замъгленият му мозък не можеше да схване шегата.

— Ако получиш смъртна присъда, вече не те екзекутират на електрически стол, Уилям Тъкър. Забиват в теб игла и вливат отрова във вените ти. Така те убиват сега — с проклета игла. И, по дяволите, нас всички ни е страх от тази игла.

Глава 26

— Здравейте, аз съм Дий Дий. В момента се забавлявам навън, така че оставете съобщение и аз ще ви се обадя. Чао.

Франк пусна на Уилям гласовото съобщение на Дий Дий по телефона в залата за посещения. Още на следващата сутрин Били Джийн го беше докарала до затвора в центъра. Бяха пътували с нейния лъскаво червен кабриолет със снет гюрук. Колата имаше широки гуми и осемцилиндров двигател с мощност от 420 конски сили. Били Джийн обичаше да кара бързо, което изобщо не помагаше на Франк да преодолее махмурлука си. Сега тя седеше до него и чуваше само това, което той казва, но не и думите на Уилям.

— Това от моя телефон ли е? — попита Уилям.

— Да. Ти каза, че не я познаваш.

— Не я познавам.

— Тогава защо имаш номера й в телефона си?

— Мислиш, че съм виновен, нали?

— Не.

— Какво казва? — попита Били Джийн.

Франк вдигна пръст към нея да замълчи.

— Телефонният й номер не означава, че съм я изнасилил и убил.

— Означава, че си я познавал. Кога се запознахте?

— Не знам.

— Трябва да е било в онази нощ. Тя е учила в Лъбък.

— Предполагам.

— Как може да не си я спомняш?

Уилям махна към телефона си.

— Първо, имах мозъчно сътресение. И второ, мога да се обзаложа, че имам номерата на стотици момичета в този телефон, а вероятно и на хиляди. Но не ги познавам.

— Как може да не ги познаваш, като си записал номерата им в телефона си?

— Не съм.

— Какво? — попита Били Джийн пак.

Франк се обърна към нея:

— Каза, че не е записвал номера й в телефона си.

— Тогава кой го е направил?

И пак към Уилям:

— Тогава кой го е направил?

— Тя.

— Тя?

— Виж, Франк, ето как стоят нещата, когато си спортист и звезда в Америка…

Сякаш имаше наръчник с правила.

— Всеки пък, когато изляза от стаята си и отида на публично място — бар, ресторант… по дяволите, поща — ми се нахвърлят момичета. Те са фенки. Аз съм знаменитост в университета, навсякъде в Остин. Дори извън града. Когато пътуваме, момичета висят в лобито на хотела с надежда, че ще бъде избрана някоя от тях. Треньорите винаги напомнят на отбора да внимаваме с тези момичета. Когато играехме за купата на Аламо миналата година едно такова момиче се беше качило в стаята с двама играчи и бяха правили секс. После твърдеше, че са я изнасилили. Момичетата просто са част от цялата игра.

Били Джийн дръпна Франк за ръкава на ризата.

— Казва, че около него на публични места се тълпят фенки.

Тя кимна разбиращо.

— Беше същото с бившия ми съпруг, а той беше само във второстепенната лига. Чарът на знаменитостите.

Франк се обърна пак към Уилям:

— Добре, разбирам. Но номерът й е в телефона ти. Обясни ми това.

— И тези момичета сграбчват телефона ми и си вкарват номерата. Казват: „Пиши ми някога. Когато пожелаеш“. — Синът му сви рамене. — Те са ми резерви.

— Резерви?

— Когато имам нужда от момиче, защото не се получава с момичето, с което съм или просто съм отегчен да гледам спорт по телевизията, изпращам съобщение на някой от тези номера и след десет минути на вратата на стаята ми се появява момиче. Мога да си извикам резерва.

— За секс ли?

— Защо иначе бих писал на момиче?

— Какво каза? — попита Били Джийн.

— Те са резерви.

— Момичетата? Резерви за какво?

— За секс.

Франк се взираше изпитателно в двадесет и две годишния си син, чиято представата за момичетата се беше оформила, когато беше на шестнадесет. Тогава, когато се беше породило убеждението му, че е специален. Когато беше започнал да гледа на другите хора не като на ближни човешки същества, а като на част от своя антураж. Момчетата съществуваха, за да му косят моравата, момичетата — за да му осигуряват секс. Тогава Франк се беше опитал да му обясни, че тези възгледи са погрешни, но как момчето му да повярва на баща си, когато целият свят му казваше, че то е право. Когато другите момчетата бяха щастливи да му служат, а момичетата бяха щастливи да правят секс с него.

— Но никога не си й писал или си й се обаждал?

— Не. Кълна се.

— Но щом тя е вкарала своя номер в телефона ти, значи все пак си я срещал, дори и да не помниш.

— Срещал съм стотици, хиляди момичета. И тях не помня.

— Сигурно си я срещнал през онази нощ.

— Не помня онази нощ.

Ако лекарите го бяха задържали за наблюдение тогава, сега Уилям Тъкър нямаше да е в затвора.

— Трябва да ми вярваш. Не съм я изнасилил и не съм я убил аз.

— Вярвам ти.

— Защото мислиш, че съм невинен ли?

— Защото си мой син.

Масивното тяло на Уилям сякаш се смаляваше.

— Нещата не изглеждат добре за мен, нали? Моята кръв по тялото й, нейният номер в моя телефон. Няма да спечеля този мач. Ще ме осъдят, нали? Ще ми издадат смъртна присъда.

— Няма да позволя това да се случи.

Какво друго можеше да каже? Истината беше, че в Тексас това можеше да се случи. Беше възможно. Дори вероятно. Триста затворници лежаха в затвора със смъртна присъда. Някои от тях бяха виновни.

— Няма да позволиш да се случи? Ти си шибан пияница, но ще ме спасиш от смъртно наказание. Наистина ли? — Синът му го гледаше с презрение. — Изглеждаш ужасно, Франк.

Франк се чувстваше ужасно. Номерът на Дий Дий в телефона на сина му го беше отклонил от правия път, още преди да е стъпил на него. Предишната вечер беше пил уиски, докато не изгуби съзнание.

— Не успя да издържиш и двадесет и четири часа трезвен, нали?

Не беше успял. Франк се изправи и понечи да сложи длан на стъклото, но синът му вече беше излязъл от стаята.

— Трябва да бъда честна, Франк — каза Били Джийн. — Трудно ми е да харесам сина ти. Това с резервите, истина ли е?

Глава 27

Лаят на Ръсти се врязваше в мозъка на Франк, но не защото имаше махмурлук, а защото не беше пил твърд алкохол от 30 часа, най-дългият му период от 6 години.

— Млъкни.

Ръсти спря. За няколко минути. После пак се разлая. Франк замери звяра с възглавницата. Трезвеността му докарваше отвратително настроение.

 

 

Предишният ден Били Джийн го беше докарала обратно на плажа. Не можеше да остане в лагера безкрайно, та било то и за 20 долара на вечер. Трябваше да се върне вкъщи, за да консултира други адвокати. Трябваше да изкарва пари. Трябваше да остане трезвен. Франк бяга половин миля надолу по плажа и после повърна. Той изплю стомашния сок и се взря в залива. Можеше ли наистина да остане трезвен заради сина си? След шест години, през които никога не го беше правил? Изглеждаше невъзможно. Както и да избяга петте мили до скалната дига на плажа. Но той щеше да го направи. Някак си. Заради сина си.

— Хайде да тръгваме.

Хукна надолу по плажа с Ръсти.

 

 

Франк се изкъпа в морето и после се облече в бунгалото. Приготви си протеиновата напитка — суроватъчен протеин, кисело мляко, боровинки, ягоди, банан, бадемово мляко и по навик грабна бутилката с водка. Загледа се в прозрачната течност — алкохол, който щеше да прочисти мозъка му, да оправи настроението му, да го накара да се чувства жив. После щеше да остави бутилката обратно на кухненския рафт. Разбърка сместа и отпи направо от каната. Едва не изплю течността.

— И хората пият този буламач?

 

 

Поспа малко, преди да дойде първият адвокат. Те повървяха по плажа, Франк го изслуша, даде му съвет и изкара петдесет долара. Срещна се общо с трима адвокати и внесе парите във фонда за защитата, тоест в една кутия от цигари.

После спа отново.

Ръсти го събуди с лай, когато дойде време за голфа. Но Франк не игра голф този ден. За да остане здравомислещ, ако не трезвен. Голфът не поощрява трезвеността, това е спорт, който изисква алкохол след играта.

Затова Франк изяде едно от протеиновите блокчета, които бяха взели от стаята на Уилям, и вместо да играе голф, тренира. Направи единадесет лицеви опори на верандата. После легна по гръб и направи тринадесет коремни преси, от което започна да му се гади. Изправи се с мъка и продължи с двадесет и пет подскока. От тях му се зави свят. Накрая сграбчи напречната греда на верандата и направи седем набирания. Сега вече повърна.

Трябваше да изчака с протеиновото блокче.

Седна на стола си на верандата и пусна радиото. На станцията с евъргрийни Бъди Холи пееше „Това ще бъде денят“.

* * *

Бъди Холи беше роден в Лъбък, Тексас, през 1936 година. Нещата там не са се променили много оттогава. С население от 240 000 души, Лъбък е голям град за Западен Тексас. Собствениците на ранчо и фермерите идваха тук, когато им трябваше лекар или адвокат или на изложби на добитък и заради родеото, а синовете и дъщерите им — за да продължат образованието си. Учеха в Колежа по архитектура, в Колежа за медии и комуникации, в Колежа по земеделие и природни ресурси и до 1993 година, когато името му беше променено, в Колежа по икономика.

А тридесет хиляди студенти посещаваха университета „Тексас Тек“ в Лъбък.

Те всички се събираха, когато имаше футболен мач. Първо, защото нямаше какво друго да се прави в Лъбък в събота следобед, и второ, защото „Ред Рейдърс“ е отбор, който е изключително забавен за гледане. Отборът беше създал атаката „Наскар“ — без прекъсване, с пълна скорост, с по-малко тактика, нападение по системата „рън енд гън“, с всички средства. Във всеки един мач „Ред Рейдърс“ можеше да победи който и да е отбор в Америка. Обикновено не го правеха, но треньорите на противниковите отбори винаги се притесняваха, когато гостуваха в Лъбък. Дуейн Джентри и Чък Милър също бяха притеснени, когато влязоха в града. Но не заради футболния отбор, а защото на това проклето място имаше сух режим.

— Не можеш да си купиш алкохол никъде в града — каза Чък. — Това не е американско.

— Ние сме в библейския пояс, приятелю.

— Ама сме грешници.

— Такива сме си.

— И днес наистина искам да прегреша.

— Знам, че е така.

 

 

Дий Дий Дънстън също беше грешница. Не можеха да намерят алкохол в Лъбък, но намериха Сиси Дюпре. Тъкмо беше приключила тренировката си с мажоретния състав, когато двамата се приближиха към нея в двора на „Тексас Тек“. Разследващите детективи я бяха разпитвали две години преди това.

— Сиси Дюпре?

Тя спря и ги погледна критично.

— Да.

— Бихме искали да поговорим с вас за Дий Дий Дънстън.

— Не.

Тя понечи да тръгне, но Дуейн извади значката си. Носеше я, в случай че го спрат, когато шофира пиян. Щом полицаят видеше, че е бивш колега, ставаше по-благосклонен.

— Официален полицейски разпит, Сиси.

Не беше, но значката постигна желания ефект. Момичето се спря.

— Никога не съм виждала полицай да пуши пура, докато е на работа.

— Никога не си била в Хюстън.

— Вече говорих с полицията.

— Преди две години ли?

— Преди две седмици.

— С детектив Джоунс?

— Така мисля.

— Чернокож полицай?

— Да.

— Добре, ние имаме само няколко допълнителни въпроса.

Тя въздъхна.

— Какво искате да знаете?

— Аз искам да знам дали е вярно, че не можеш да си купиш алкохол в Лъбък — каза Чък.

— Вече можеш. Отмениха сухия режим преди няколко години.

— Слава на Бога!

Сиси се намръщи:

— Това ли искахте да разберете?

— Не — отвърна Дуейн. — Искаме да разберем какво се е случило с Дий Дий.

Тя поклати глава и ги погледна така, сякаш ще се разплаче.

— Предполагам, че Уилям Тъкър я е убил.

— Не. Преди онази нощ.

— Аха.

Сега вече по лицето й потекоха сълзи.

— Гледали ли сте шоуто „Полудели момичета“? — попита тя.

— О, обичам това шоу — отвърна Чък. — Имам всички сезони на DVD.

Като дете, което има всички епизоди на „Барни“.

— Е, това беше Дий Дий — едно полудяло момиче. Беше провинциално момиче от Суитуотър, но дойде тук и превъртя.

— В какъв смисъл? — попита Дуейн.

— Секс. Имам предвид, че всеки издивява малко през първия семестър в колежа, далеч от родителите, с всички тези момчета наоколо, с партитата, алкохола. Но не толкова, колкото тя. Беше сладка, но обичаше секса. Наистина го обичаше. Беше като секс машина.

— Това, което наричате безразборен секс ли?

— Тава, което се нарича нимфомания.

— С кого по-конкретно?

— С атлети. Със спортисти звезди.

— Каза ли това на полицаите по време на разследването?

Тя поклати глава.

— Не исках да нараня семейството й. Срещнах се с тях. Бяха наистина мили хора. Ходеха на църква. Но го казах на чернокожия детектив преди две седмици.

— Двете с Дий Дий сте били в една стая през онзи уикенд в Остин, нали?

Тя кимна.

— След мача сте излезли?

— Да, с една група мажоретки.

— В „Дизи Рустър“ ли отидохте?

Тя отново кимна.

— Видяхте ли Уилям Тъкър там?

— Той дойде малко след нас. Когато влезе в бара, настана суматоха, хората започнаха да правят снимки с телефоните си, такива неща. Сякаш беше влязъл Чанинг Тейтъм^[44].

— Кой?

— Филмовата звезда.

— Аха.

— Но той ни видя, още бяхме с мажоретните костюми…

— Защо?

— За да могат играчите на Тексаския университет да ни познаят. Дойде направо при нас. Дий Дий се залепи за него, затова аз флиртувах с други играчи от Тексаския.

— Значи лично си видяла Уилям Тъкър да се среща с Дий Дий онази нощ в „Дизи Рустър“?

— Лично ги видях да се опипват като възбудени ученици от гимназията.

— Направо там, в бара?

— Направо там, в бара.

— Останаха ли цялата нощ в бара?

— Не. Когато я потърсих по-късно, ги видях да отиват отзад.

— Къде отзад?

— Зад бара. Реших, че отиват някъде да се усамотят.

— Да се усамотят? Имаш предвид да правят секс?

— Да.

— Видя ли ги по-късно пак?

— Видях него. Чух някакъв шум, обърнах се и той повръщаше на бара.

— Уилям е повърнал в бара?

— Аха.

— Но Дий Дий не беше там?

— Не.

— Колко часът беше?

— Не си погледнах часовника. Губиш представа за времето, когато си пиян.

— Пияна ли беше?

— Всички бяхме.

— И Дий Дий ли?

— Разбира се.

— Ти каза ли на полицията, че се е срещала с Уилям?

— Не.

— Защо не?

— Защо?

— Не си мислила, че фактът, че се е усамотила с Уилям Тъкър може да се окаже важен при разследването на смъртта й ли?

— Не. Когато дойдоха в стаята ми на следващата сутрин и казаха, че Дий Дий е мъртва и е била изнасилена, изобщо не ми хрумна, че Уилям Тъкър може да го е извършил.

— Защо?

Тя вдигна рамене.

— Той е голяма звезда. Не му се налагаше да я изнасилва.

 

 

— В затвора няма секс. Поне не този, който искаш.

Говореше гангстерът от съседната килия. Уилям лежеше на леглото в тъмното. В целия сектор беше тихо. В главата му кънтяха две думи: смъртна присъда. А между него и смъртната присъда стояха двама адвокати: алкохолик и бивша стриптийзьорка. Тя беше недоказал се новобранец. Той беше преминала апогея си звезда. Беше загубил уменията си, беше се запуснал, беше захвърлил кариерата заради бутилката, точно както толкова много звезди атлети бяха захвърлили своята заради наркотици. Искаше ли Франк Тъкър за куотърбек на своя отбор? Когато залогът беше собственият му живот? Не, не го искаше. Но нямаше пари да излезе на свободния пазар и да си купи по-добър адвокат. Което означаваше, че няма и най-малък шанс за успех. Точно както отборът му нямаше никакъв шанс за успех срещу „Канзас Стейт“ на следващия ден. Те щяха да загубят. Той щеше да загуби. Отборът му щеше да си отиде вкъщи. Той щеше да отиде в затвора. И да очаква смъртното наказание.

— Беше ли хубава?

— Коя?

— Онова момиче, дето си го убил.

— Не съм я убил.

— Добре де. Беше ли момичето, което не си убил, хубаво?

— Не я помня.

— Това няма да ти свърши работа, Уилям.

— Кое?

— Да казваш, че не помниш нищо. Съдебните заседатели ще си кажат, че все нещо би трябвало да си спомняш.

— Имах мозъчно сътресение.

— Наистина ли?

— Имах мач в онзи ден. Един стронг сейфти ме блъсна — каска в каска. Треньорът ми каза, че съм се мислел за Трой Айкман, играещ за „Каубойс“ срещу „Джайънтс“.

— Винаги съм харесвал Трой. Ромо ме подлудява, но Трой е истински играч. Помня една игра, той получи сътресение, един лайнбекър стовари каската си в челюстта му, почти си отхапа езика, цялата му уста кървеше, но той все пак хвърли победния тъчдаун. Правил ли си такова нещо?

— Не. Аз повърнах.

— Не трябваше ли да идеш в болница?

— Отидох. После ме пуснаха да си ходя.

— И ти отиде направо при момичето? — Гангстерът се засмя. — Човече, тестостеронът ти трябва да е много висок. Мамка му, щеше да ми бъдеш добър брат, момче от квартала, вписваш се. Ние двамата сме еднакви. И двамата обичаме момичета. Но вече е свършено с това, Уилям Тъкър. И за двама ни.

Гангстерът въздъхна.

— В затвора няма момичета.

Глава 28

Когато Франк се събуди на следващата сутрин, дрехите и леглото му бяха мокри. Беше се потил цяла нощ и не беше спал добре. В главата му имаше само една мисъл — уиски. Имаше отчаяна нужда от пиене. Само едно.

Но се бореше с желанието.

Отиде в банята, облече сухи дрехи, пи малко вода, сложи си слънчевите очила и излезе навън. Затича се. Измина почти миля, преди да повърне. Все още беше приведен, с ръце на коленете, когато Ръсти излая. Беше забелязал нещо надолу по плажа. Франк се изправи и се вторачи в обекта в далечината.

— Какво по…

Жена на кон препускаше в галоп към тях. Франк разтърси глава. Халюцинациите бяха едно от многото възможни последствия от рязкото спиране на алкохола. По дяволите, след треперенето и потенето защо да няма и халюцинации? Конят и жената се приближиха. Тя изглежда беше гола. Е, поне имаше интересни халюцинации. Двамата с Ръсти стояха вцепенени, докато конят мина в галоп край тях. Жената върху него наистина беше гола.

— Добро утро — извика тя.

Франк изсумтя. Поне не халюцинираше.

 

 

Той се изкъпа, изпи протеиновия шейк, дремна и консултира един адвокат. Поспа още малко и после направи тренировка. Петнадесет лицеви опори, десет набирания, двадесет коремни преси и тридесет подскока. Изяде още едно протеиново блокче. И през цялото време мислеше за кръвта на сина си. И за Дий Дий Дънстън.

 

 

Следобед се обади Били Джийн.

— Как върви детоксикацията?

— Боря се.

— Измисли ли нещо за кръвта?

— Не. Но точно сега не мисля много ясно.

— Ще се почувстваш по-добре, щом мозъкът ти се пречисти от алкохола.

— Надявам се.

Тя замълча. Но очевидно имаше да му каже нещо.

— Какво?

— Франк, ако Уилям не си спомня, че е срещнал Дий Дий онази нощ, а той я е срещнал, защото номерът й е в телефона му, какво още може да не си спомня?

— Той не си спомня заради сътресението, но сътресението не го е направило жесток.

— Просто мислех на глас. Няма нужда да ставаш раздразнителен.

Тя затвори. Франк пусна телевизора, за да гледа мача на Тексаския университет. Наистина се чувстваше изнервен. Но, по дяволите, той беше алкохолик, който се опитва да остане трезвен. Това би направило раздразнителен всеки.

 

 

— Адамс посреща началния пас… оглежда се за ресийвър… хвърля през средата… пресечен пас!

— Мамка му! — каза Уилям.

В замяна на автографа му върху една фланелка, дебелият надзирател беше заел на Уилям малкото си радио, за да може да слуша мача между Тексас и Канзас Стейт. Беше третата четвърт и „Лонгхорнс“ губеха с 35 на 0. Така изпускаха националния шампионат, освен ако Уилям не излезете тази седмица, за да играе в събота. Все още можеха да хванат 11 на 1. Това можеше да им стигне да се борят за титлата, ако Алабама паднеше от Обърн. Все още имаше шанс за шампионата. И за „Хейсман“.

По радиото се чу:

— Той прави пробив… тъчдаун!

42 на 0. Куотърбекът на Тексаския университет беше направил повече сполучливи подавания към защитните бекове на противниковия отбор, отколкото към ресийвърите на „Лонгхорнс“. Той беше още първокурсник в университета и това беше първият му истински мач. С куотърбек като Уилям отборът не можеше да привлече добри играчи на този пост. Те знаеха, че ще стоят на резервната скамейка, докато Уилям завърши. Никой не беше очаквал, че той ще остане в затвора.

— Човече, хващат пасовете му, щото той се е вторачил в ресийвърите. Не трябва да гледа към тях.

Гласът беше на гангстера от съседната килия. Сякаш беше футболист.

— Играеш ли футбол?

— По дяволите, да, играя.

— На каква позиция?

— Куотърбек.

— Наистина ли? Къде?

— „Хюстън Йейтс“.

— Те са добри.

— И още как. Добри бяхме и аз бях. Бягах 40 ярда за 4.4 секунди, хвърлях по 6 тъчдаун паса в една игра. Биваше ме.

— Имаш ли някакви предложения.

— От колежи ли?

— Аха.

— Не.

— Лоша диплома?

— Лошо полицейско досие.

— От времето на гимназията ли?

— Човече, аз съм в лайната, откакто съм се родил. Докато стигна до гимназията, вече добре ме познаваха в полицията. Така и не взех диплома. Ще ми се да я имах сега, щях да си я залепя на стената в килията и да я гледам. Щях да знам, че съм направил нещо, което да накара мама да се гордее.

Глава 29

— Не си пил от дванадесет дни?

— Не, дори и бира.

На дванадесетия ден, откакто беше спрял да пие, Франк тича две мили, преди да повърне. Той направи лицеви опори (двадесет и пет), набирания (петнадесет), коремни преси (двадесет и пет) и подскоци (петдесет на брой). Силите и издръжливостта му се възвръщаха, умът му работеше по-добре и той отново се чувстваше жив. Но все още се бореше с непреодолимото си желание. Всяка минута. Всеки ден.

— Гордея се с теб, татко.

Франк се бореше с емоциите си. Мъжете, които нямат деца, мислят, че бащите искат да се гордеят децата си, но един баща винаги се гордее със своите деца. Всъщност онова, което той наистина иска, е децата му да се гордеят с него. Но как можеха децата на Франк да се гордеят с него, когато той самият не бе горд със себе си? Синът му беше убил момиче. Беше толкова виновен, колкото и Брадли Тод.

— Изглеждаш добре. Отслабнал ли си?

— Четири килограма и половина.

Дъщеря му хвърли топката за тенис далеч на плажа. Ръсти се втурна да я донесе. Беше първата неделя на ноември, оставаха само пет седмици до процеса и екипът на защитата се беше събрал в бунгалото на плажа, за да подготви съдебното дело на сина му. А и да поиграят покер. На верандата около масата седяха Дуейн, Чък и Чико, които се опитваха да вземат залога на Били Джийн — морски таралежи, но тя знаеше нещо повече от това да се разсъблича, което беше правила в предишния си живот. Тя беше и изпечен картоиграч.

— Пиша роман — каза Беки.

Тя се беше върнала у дома от „Уелсли“ и беше завършила английски език и творческо писане в тексаския щатски университет в Сан Маркос, на тридесет мили южно от Остин. Беше учила при Денис Джонсън и Тим О’Брайън — автори, които бяха спечелили Националната награда за книги и преподаваха в държавния колеж.

— Как се казва романът ти?

— „Автобиографията на Ребека“.

— За какво се разказва в него?

— За едно проблемно семейство. Бащата е известен адвокат по наказателно право в Хюстън, но става пиян безделник, след като спечелва оправдателна присъда за един спортист — звезда в колеж, обвинен в изнасилване и убийство. Адвокатът после разбира, че клиентът му е бил виновен, тъй като след това убива отново. Майката, бивша кралица на красотата с амбиции за издигане в обществото, се развежда с него и се жени за милиардер от петролния бизнес, който губи всичко, когато пазарът на газ се срива. Синът им е футболна звезда, винаги обгрижван от цялото семейство, а сега обвинен в изнасилване и убийство. За втори път бащата се сблъсква с един и същи случай — но сега този, който твърди, че е невинен, е собственият му син.

— Значи е художествена измислица?

— Разбира се.

— А коя е Ребека?

— Дъщерята, на която никога не са обръщали внимание. Тя е била идеалното дете, помагало да се запази мира между майката и бащата. Тя все още се опитва да разбере къде точно се вписва в това семейство.

Франк се пресегна към нея, прегърна я през раменете и я притисна към себе си.

— Точно тук.

Тя избърса сълзите от лицето си.

— Ти беше съвършеното първородно дете. Ти се отгледа сама и сякаш не се нуждаеше от много внимание.

— Нуждаех се.

— Съжалявам. Опитах се да бъда добър баща и за двама ви. Просто имаше толкова много неща, които не знаех. Но аз те обичам, Беки. Винаги съм те обичал.

— Колкото Уилям ли?

— Да. Струва ми се, че той просто изискваше много внимание, сякаш изсмукваше целия въздух от помещението.

— Той е по-голям от живота.

— Вече не е. Животът го хвана в капан и го дръпна надолу в калта, където всички ние живеем.

— Ще ми се това да не се беше случвало.

— Знам, миличка.

Те вървяха по пясъка и вдишваха мириса на морето. Мислеха си за Уилям, неин брат и негов син, за когото се твърдеше, че е изнасилвач и убиец.

— „Автобиографията на Ребека“… Харесва ми. Е, историята с щастлив край ли завършва?

— Все още не знам.

 

 

Когато се прибраха в бунгалото, завариха пети играч до масата за покер на верандата. Тед си беше събул обувките и чорапите и си беше навил крачолите. Беше ги зарязал на пясъка и хвърляше морски таралежи на купчината в центъра. Всички свалиха картите си. Четиримата мъже вдигнаха ръце, а Били Джийн придърпа купчината морски таралежи към себе си. Дуейн стана и се затътри надолу към пясъка.

— Тя ме разори. Трябва да изкопая още пари.

— Тя е добър покерджия — каза Франк.

— А дали е добър адвокат? — попита Беки.

— Ще бъде.

— Ти беше добър адвокат.

— Бях, в минало време.

— Можеш да бъдеш такъв отново.

— Знам, че те разочаровах. Съжалявам.

— Не си ме разочаровал. Никога не можеш да ме разочароваш. Боли ме за теб, защото ти разочарова себе си.

— Винаги си била най-умният член на семейството.

— Знам. — Изражението й стана сериозно. — Тя е в Унгария. Мама.

— Пътуват из Източния блок.

— Татко…

— Повече ми харесва „тате“.

— Звучи тъпо една зряла жена да нарича баща си „тате“.

— Но не и за татко й.

Тя се усмихна.

— Тате…

Сега той се усмихна.

— Разбрах за теб и мама още тогава. Вие двамата просто не си подхождахте. Винаги ми е било жал за теб.

— Защо?

— Защото тя получаваше това, което искаше от теб, но ти не получаваше от нея онова, от което ти се нуждаеше.

— И какво е то?

— Любов.

— Споменах ли, че ти винаги си била най-умният член на семейството?

— Да. Смяташ ли, че тя може да ти даде това, което ти е необходимо?

— Майка ти ли?

— Били Джийн.

— Тя е твърде млада за мен.

— Ти не си твърде стар за нея. Тя се интересува от теб.

— Откъде знаеш?

— Аз съм жена.

— Да, така е.

Те погледнаха към Били Джийн, която раздаваше картите така, сякаш ръководеше маса в казино във Вегас.

— По-добре да се връщам в Хюстън — каза Беки.

Франк я прегърна и й каза, че я обича. Дуейн се приближи с цяла шепа морски таралежи. Двамата гледаха как Беки върви към колата си, а после й махнаха за довиждане, когато тя потегли.

— Получих съобщение от Хърман Джоунс, детектива от Остин, който работи по случая — каза Дуейн. — Вика ме да се видим пак, скоро. Сигурно е открил нещо.

— Какво?

— Каквото и да е, не е добре за Уилям.

Дуейн се върна към играта на покер. Алкохолът в дъха му накара Франк да спре за момент. Той вдиша носещия се във въздуха мирис. Наистина искаше едно питие. Направи знак на Тед. Те си стиснаха ръцете.

— Здравей, Тед.

— Франк, съжалявам за сина ти. Тексаският университет има две поредни загуби без него.

— Е, как върви вашият случай?

— По-добре.

— Какво стана?

— Внесох иска за отвод на съдията.

— И?

— Съдията побесня. Повика защитника в кабинета си, разкрещя ми се, сякаш бяхме в началното училище.

Франк изсумтя.

— После се срина и започна да плаче. Разказа за сина си. Извини се. Нареди на прокурора да представи всички доказателства. Те криеха запис с видеонаблюдение.

— И той доказа, че клиентът ти е невинен?

— Не. Той беше виновен, Франк. Камерата за наблюдение е записала престъплението. Той го е извършил. Той е убил агента. Те не криеха оневиняващи доказателства. Те криеха уличаващи доказателства, с които да ни изненадат по време на процеса. След като моят клиент се изправеше пред съда и заплачеше, твърдейки, че е невинен, те щяха да покажат записа на голям екран и заседателите щяха да видят как той застрелва от упор агента на Службата за борба с наркотиците право в лицето. Със сигурност щяха да му дадат смъртна присъда. Когато се изправих пред клиента си с доказателствата, той се засмя.

— Засмя се?

— Да. Защото аз му бях повярвал. Той е седемнадесетгодишен хладнокръвен убиец, а аз повярвах на глупостите му.

Те вървяха мълчаливо по пясъка.

— Исках да му повярвам, Франк.

 

 

Тед плати таксата от петдесет долара и си тръгна. Франк седна на стъпалото на верандата и се загледа в морето. В съзнанието му изникнаха два въпроса. Първият беше дали синът му не му пробутваше лъжливи глупости, както беше направил клиентът на Тед, а вторият — дали окръжният прокурор играеше с Франк същата игра като тази, която федералните бяха изиграли на Тед? Криеше ли районният прокурор нагледни уличаващи доказателства? Накрая отговори на въпросите си: не и да.

Синът му беше невинен. Районният прокурор беше виновен. Разследващите бяха изтеглили цялото съдържание от лаптопа и телефона на Уилям. Те бяха открили телефонния номер на Дий Дий в телефона му. Окръжният прокурор знаеше, че това би било изобличаващо опровержение на показанията на Уилям в съда:

— Заклевам се, че никога не съм я срещал.

— Тогава защо телефонният й номер е в телефона ви?

Съдебните заседатели — мъже и жени на средна възраст, не биха разбрали порядките в общуването на младите мъже и жени и по-точно, че такъв тип запознанство се считаше за нормално, че на момичетата им харесваше да бъдат резерви, да им пишат съобщения за секс. Този секс вече не беше емоционален ангажимент, а нещо като целувка по бузата след среща от времето, когато заседателите са били млади. Те щяха да осъдят Уилям Тъкър на смърт.

Законът изискваше окръжният прокурор да предостави всички оневиняващи доказателства на защитата, но той не изискваше областният прокурор да предостави всички уличаващи доказателства. Ето защо Дик Доркин беше оставил лаптопа и телефона на Уилям в стаята му. Телефонът му съдържаше уличаващи доказателства: телефонен номер на жертвата. Окръжният прокурор беше длъжен да осигури на Франк достъп до телефона, както беше направил, но не и да му посочи номера на момичето сред стотиците други телефонни номера. Това беше работа на самия Франк. Планът на прокурора беше да изненада защитата с телефонния номер в съда. Повечето лоши прокурори криеха оневиняващи доказателства. Този прокурор криеше уличаващи доказателства, които щяха да провокират съдебните заседатели и да подсигурят смъртното наказание. Спестяваше нагледни доказателства, които бяха точно там, в телефона. Всичко, което Франк трябваше да направи, беше да ги намери.

И после Франк разбра, че е имало какво още да се открие.

— Чико, ти какво откри в лаптопа?

— Нищо особено. Видеоклипове от мачовете му и видеоклипове на момичета, които се събличат.

— В стриптийз клубове?

— В стаи в общежитието, в неговата и в техните. И домашно порно.

— С Уилям?

— Да.

Неприлични, но не уличаващи сцени, валидни в съда. Имаше още какво да се търси.

— Провери отново телефона. Пропускаме нещо.

— Няма друго, Франк.

— Има още нещо.

— Какво?

В съзнанието си Франк прехвърляше доказателствата, които имаха те и доказателствата, които сигурно имаше окръжният прокурор, за да е толкова убеден във вината на Уилям. Най-накрая му просветна — трябваше да се досети за това, когато намериха телефона, но умът му беше твърде замъглен от уискито.

— Колко снимки има в телефона му?

— Стотици, може би хиляда.

— Там има нейна снимка. Затова ченгетата са оставили телефона. Окръжният прокурор крие нагледни уличаващи доказателства.

 

 

Няколко дни след прочитането на обвинението Били Джийн отиде в Рокпорт с молба да получи копия от следствените материали. Беше свършила добра работа. Франк одобри молбата и тя я подаде. Този ден Били Джийн пристигна рано с получените материали: резултатите от ДНК теста, доклада от аутопсията, доклада за веществените доказателства от местопрестъплението и запис на футболния мач. Заключението от ДНК теста беше, че кръвта на Уилям е била по тялото на Дий Дий. Докладът от аутопсията показваше, че тя е била изнасилена, че причина за смъртта е задушаване и че смъртта е настъпила между полунощ и два часа сутринта. А според доклада за веществените доказателства по тялото на Дий Дий не са били открити други улики — нямаше сперма, кожна тъкан, слюнка или друга чужда кръв.

Франк прегледа внимателно материалите и после двамата с Били Джийн се разходиха по плажа, очаквайки да пристигнат и останалите от екипа на защитата. С нея се говореше с лекота. Беше изминало много време, откакто той беше разговарял с жена. Единствените му разговори с Лиз бяха свързани с онова, което той можеше да си позволи да й купи и с програмата на децата през следващата седмица. За пари и родителство, а не за живот и любов.

Бяха се върнали в бунгалото. Чък изучаваше записа на мача на лаптопа на Уилям, Чико преглеждаше стотиците снимки в телефона му, а Дуейн докладваше за разследването им в Лъбък. В лявата си ръка държеше полицейския си бележник, а в дясната — маркер „Шарпи“.

— Дуейн, защо винаги носиш този маркер? — попита Чико.

— О, това беше моята запазена марка по онова време, когато бях най-добрият полицай в отдел „Убийства“ в Хюстън.

— Запазена марка?

— Да, като на онзи полицай от отдел „Убийства“ от филма по телевизията, който винаги смуче близалка „Тутси“.

— Магнум?

— Не. Той беше частен детектив. Плешивият полицай.

— Брус Уилис?

— Не, един, който…

Това обяснение можеше да продължи вечно, така че Франк пак насочи разговора към пътуването до Лъбък.

— Значи се срещнахте с онова момиче — Сиси?

— О, да. Повечето от тогавашните играчи и мажоретки вече са завършили и са се преместили. Щяха да са ни нужни месеци и повече пари, отколкото имаме, за да ги издирим, но няма смисъл да го правим. Те не могат да изчистят кръвта на Уилям от тялото на момичето. Ние обаче открихме Сиси Дюпре.

Той предаде разговора си със съквартирантката на Дий Дий; включително за срещата й с Уилям Тъкър в „Дизи Рустър“.

— Той каза, че никога не я е срещал — каза Франк. — Но все пак я е срещнал, щом номерът й е в телефона му.

— А сега окръжният прокурор има и свидетел, който да каже, че са се видели онази вечер в бара. И че са се натискали като… какво каза тя, Чък?

— Възбудени гимназисти. Забелязала, че се отправят към задната част на бара, където изчезнали от погледа й, а по-късно видяла Уилям да повръща. Не можа да посочи кога се е случило.

— Къде?

— Точно там, в бара.

— Той не каза, че му е било лошо.

— Знаеш ли, Франк, когато бях в армията, затворниците с доживотни присъди винаги казваха, че повръщали след първото си убийство.

— Къде е била Дий Дий, докато той е повръщал?

— Сиси каза, че повече не я е видяла.

Франк обмисли това, което беше научил. Досега всички новини бяха лоши. Кръвта на сина му беше върху жертвата, а номерът на жертвата в телефона на сина му. Но най-лошата новина беше, че синът му можеше да е…

— Той излъга, Франк — каза Дуейн.

— Не мога да повярвам в това.

— Повярвай — каза Чико.

Той обърна мобилния телефон на Уилям така, че те можеха да видят на екрана цветно изображение на Дий Дий Дънстън на фона на знака на „Дизи Рустър“.

Глава 30

— Не съм излъгал. Аз просто не си я спомням. Не си спомням нищо от този ден. Бях с мозъчно сътресение — казваше Уилям.

Вероятно е така от медицинска гледна точка, но ще бъде трудно да убеди съдебното жури. Как Уилям се е чувствал достатъчно добре, за да отиде на парти онази вечер, а не можеше да си спомни нищо? Окръжният прокурор ще използва това по време на процеса, ще му зададат стотици въпроси, на които той ще трябва да отговори: „Не помня“. Уилям ще трябва да свидетелства. Той би могъл да откаже, но това е рискована стратегия. Съдебните заседатели ще искат да чуят и версията на обвиняемия. Те няма да повярват на обвиняем, който не си спомня какво е станало.

— Аз просто не мога да си спомня.

На следващата сутрин Франк и Били Джийн седнаха пред Уилям в стаята за разпити. Франк постави върху плексигласа телефона със снимката на Дий Дий на екрана.

— Помниш ли да си правил тази снимка?

— Не съм я правил.

— Какво казва? — попита Били Джийн.

Тя беше седнала до Франк, но не можеше да чува Уилям.

— Казва, че не е правил снимката.

— Питай го кой я е направил?

— Кой я направи?

— Тя.

Франк обърна екрана към себе си и се вторачи в снимката на момичето.

— Казва, че тя я е направила.

Били Джийн погледна внимателно изображението.

— Може да е селфи.

— Селфи?

— Снимка, която си правиш сам. Децата правят снимки сами на себе си, после ги качват във Фейсбук и Туитър.

— Защо?

— Не знам.

Франк попита Уилям:

— Защо ще прави това?

— За да си спомням за нея. За да й пиша.

Франк се натъжи. Преди тридесет и пет години в колежа беше по-просто. Момчетата мечтаеха за секс, но не го получаваха често. Годините в колежа, в които имаше случаен секс с напълно непознати, не изглеждаха чак толкова чудесни. Уилям поклати глава.

— Нейният номер, нейната снимка, моята кръв…

Франк не беше вкусвал алкохол от тринадесет дни. Ръцете му трепереха. Ръцете на сина му също трепереха, но не от липсата на алкохол, а от страх.

— Полицията знае ли за снимката?

— Мисля, че знаят.

Уилям изглеждаше видимо отслабнал. Почти мършав, ако въобще мъж с неговите размери може да се нарече мършав. Тъмни кръгове очертаваха сините му очи.

— Спиш ли?

— Не много.

— А храниш ли се?

— Не редовно.

— Спортуваш ли?

— Защо? Моето време свърши. Гледа ли срещата вчера? Две поредни загуби. Няма „Хейсман“, няма шампионат. Край на кариерата ми. Край на живота ми.

До процеса оставаха четири седмици. Как щеше Уилям да изкара още четири седмици в затвора?

— Дуейн отиде в Лъбък, говорил е със съквартирантката на момичето, казва се Сиси. Тя също е била в бара онази вечер. Тя казва, че ти и Дий Дий сте излезли заедно по някое време. Мисли, че сте били близки.

— Излезли сме?

— И това ли не помниш?

— Не.

Франк отново постави дланта си на стъклото, а синът му закри лицето си с ръце.

— Ще умра в затвора.

 

 

На няколко пресечки от тях, в централното полицейското управление в Остин, Дуейн Джентри седеше до бюрото на детектив Херман Джоунс. Изглеждаше отчаян.

— Трябва да знаеш за Уилям — каза той.

— Какво?

— Той е убил момичето.

— Той казва, че никога не я е срещал.

— Но го е направил. Нейният номер е в телефона му.

— И снимката й.

Херман се усмихна.

— Намери ли я? Казах на окръжния прокурор, че ще я намериш. Но той се мисли за най-умния човек. Обича игричките.

— Но това със снимката е обяснимо. Ето така живеят младежите днес, изпращат си текстови съобщения и сексуални съобщения. Как искам, по дяволите, сега да съм млад.

— Амин, братко.

Двамата мъже се усмихнаха. Както се казва, младостта е за младите.

— Уилям се е прибрал в общежитието преди часа на смъртта. Ето защо ти казах, че трябва да дойдеш да ме видиш — каза Дуейн.

Усмивката на Херман премина в гримаса.

— Момчето лъже.

Херман сложи диск в лаптопа и кликна върху клавиатурата. Обърна екрана така, че Дуейн да го вижда. Пусна видео, на което се виждаше как Уилям Тъкър и Тай Уокър, известен още като Каубоя, влизат през входната врата на общежитието на Джестър.

— Обърни внимание на часовника и датата — каза Херман.

— Един и тридесет и осем часа сутринта. Тринадесети ноември 2011 година — въздъхна Дуейн. — Е, мамка му.

 

 

— Законът казва, че трябва да разкрия оневиняващи доказателства. Той не казва, че аз трябва да разкрия уличаващи доказателства или че трябва да те насочвам към доказателства.

По-късно Дик се срещна с Франк Тъкър.

— Ти трябва сам да свършиш част от работата, Франк.

— А ти толкова много искаш това смъртно наказание, че чак скри снимката на жертвата и телефонния й номер. Ти си задник, Дик.

Дик Доркин сви рамене.

— Аз мога да живея с това. Но ще може ли синът ти да живее със смъртната присъда? Знаеш ли, Франк, повече ми харесваше пиян. Трезвен си много напрегнат.

Дик се ухили. Франк остана сериозен.

— Е — каза Дик, — сега вече знаеш всичко и знаеш, че положението е лошо.

— Ти изиска ли записите от телефонните му разговори оттогава?

— Да.

— Някакви съобщения или разговори от него до нея?

— Не.

— Това какво ти говори?

— Нищо. Тя е умряла през същата нощ. Той не би се обадил на мъртво момиче.

— Това не означава, че той я е убил.

— Означава, че той я е срещнал същата нощ в същия бар. Франк, доказателствата сочат, че те са били заедно в бара, пред който тя умира същата нощ. Според свидетелката Сиси Дюпре те са се целували и са се опипвали. Тя ги е видяла да се отправят към задната част на бара, където има врата, която води към алеята навън, същата алея, където е намерена убитата с негова кръв по тялото й. Свидетелят отново е видял Уилям, но вече без Дий Дий. Всичко това води към заключение за убийство и към смъртна присъда.

— Това са косвени доказателства.

— Повечето доказателства са такива, знаеш. На един въпрос трябва да отговориш, Франк. Как така неговата кръв е попаднала по тялото й? Това ми обясни. Но не можеш. Защото обяснението е само едно: станало е, когато той я е изнасилил и удушил.

— Той дори не е бил там, когато тя е била убита. Според доклада от аутопсията часът на смъртта е между полунощ и два часа сутринта. Той каза, че се е върнал в общежитието преди това.

— Той лъже.

— Откъде знаеш?

— Точно в този момент детектив Херман Джоунс дава на твоя човек запис от охранителните камери в общежитието от онази нощ. Записът показва как синът ти влиза в общежитието в 1 часа и 38 минути сутринта. Той е бил навън, когато тя е била убита. Франк, синът ти е още един Брадли Тод.

Франк Тъкър изглеждаше така, сякаш Дик току-що го беше изритал в топките. Беше забавно да държиш всички аса в тестето. Това рядко се случва при наказателно дело. Обикновено защитата държи коз, понякога и два. Или три. Прокурорите често залагат на неясна карта, на така нареченото „прокурорско нарушение“. Това е, когато, без да искат, губят оневиняващо доказателство или забравят да документират противоречиви свидетелски показания, или ако това е необходимо, за да осъдят някого, просто унищожават документа, който може да предизвика въпроси от страна на съдебното жури по отношение вината на подсъдимия. Много прокурори смятат, че е най-добре да не объркват съдебните заседатели с факти.

Франк все още се въртеше в стола си, така че Дик се обърна към обществения защитник. Били Джийн беше секси жена. Някоя клюка за миналото й щеше да премине през наказателноправната система на окръг Травис по-бързо, отколкото две ченгета през кутия понички.

— Ти ли си стриптийзьорката?

— Бях стриптийзьорка.

Дик изсумтя.

— Един от моите асистенти — помощник окръжен прокурор, се жени и момчетата му организират ергенско парти. Ако искаш, може да заработиш нещо допълнително в брой.

Стриптийзьорката се усмихна и му показа среден пръст.

— Това „не“ ли значи? — Дик се засмя и отново се обърна към Франк. — Ей, ти хвана ли предаването по ESPN по случая? — Той вдигна дистанционното и го насочи към екрана на стената. — Аз го записах от телевизията.

Откъсът започна с мача между Университета на Тексас и „Тексас Тек“ отпреди две години. Дий Дий Дънстън е мажоретка… Уилям Тъкър играе, а Франк Тъкър се препъва в оборудването на страничната линия.

Дик се засмя за сметка на Франк Тъкър:

— Всичко е документирано.

Той включи екрана на пауза и се обърна към Франк.

— И така, известната стратегия на великия Франк Тъкър този път пропадна, нали? Мислех, че ще ме тласнеш към процеса и ще вземеш надмощие. Готов съм за процес, Франк, приемам го, но ти не си готов.

— Аз ще те ударя, преди това да свърши, Дик.

— Ще трябва да си пак на линия — каза Били Джийн.

Дик се ухили.

— Вземи я да пледира, Франк, аз бих се съгласил на такъв живот, пък дори и да не ме пуснат изобщо. Поне синът ти ще остане жив.

— Животът в затвора не е живот.

* * *

— Казват, че всичките ми клиенти биха пледирали за невинни, но всъщност са виновни — каза Били Джийн. — Позовават се на Шестата поправка за юридическа формалност.

Франк и Били Джийн седнаха на една пейка на площада между Съдебната палата и затвора. Всички доказателства сочеха, че Уилям е виновен, но Франк знаеше, че е невинен. Трябваше да го докаже. Тежестта на ситуацията вече не беше да се докаже, че подсъдимият е виновен. Сега трябваше подсъдимият да докаже за себе си, че е невинен. Американската наказателноправна система дълго време се е основавала на убеждението: „По-добре да пуснеш сто виновни на свобода, отколкото да осъдиш един невинен човек“. Но вече не беше така. Сега преобладаваше философията: „По-добре да осъдиш сто невинни, отколкото да позволиш един виновен да излезе на свобода“. Престъпността беше променила Америка и американците. Те се страхуваха от престъпниците и искаха да бъдат в безопасност. Така че те избираха областни адвокати и съдии, които да вкарват престъпниците в затвора и критикуваха съдебните заседатели, които не го правят. Но те не знаеха, че един ден всичко, което може да застане между тях и затворническата килия, е мнението на областния прокурор или на съдия, който поставя правосъдието пред възможността да бъде преизбран. Или обратното. Но хората никога не допускаха, че това може да се случи с тях или с техните синове и дъщери.

— Ами ако съдиите грешат? Ако един от твоите клиенти е невинен? Какво ще стане, ако допуснеш един невинен човек да влезе в затвора? Това ще те преследва винаги — каза Били Джийн.

Глава 31

Дуейн дръпна от пурата си, Чък — от цигарата, а Чико — от джойнта. Те издишаха едновременно. Димът се смеси и се получи един странен мъжествено сладък токсичен аромат. За щастие, морският бриз го отвя. Два дни по-късно, беше неделя, те се бяха събрали на задната веранда на Франк, тъй като нямаха нищо по-интересно за правене. Нямаха вид на хора, които се занимават с йога. Знаеха, че Франк има скрит алкохол, нищо че не пиеше в момента. Чико изпи една бира, Дуейн — един „Джим Бийм“ с кола, а Чък — любимата си спортна напитка геторейд с водка.

Франк тичаше на плажа с кучето.

— Аз си мисля да изпържа една пуйка за Деня на благодарността — каза Чък.

Дуейн се намръщи:

— Пържена пуйка?

— Да, бях чел за това. Пускаш цялата птица в съд с фъстъчено масло и пържиш.

— Защо я искаш така?

— Не мога да я опека, няма да се събере във фурната.

Дуейн изсумтя.

— Всъщност, аз харесвам всичко пържено, стига да върви с бирата.

— Е, разбира се, бирата върви с пържена пуйка. Бирата върви с всякаква храна.

Чико опъна от джойнта, задържа колкото да преброи до пет, а след това издиша.

— И така, какво мислиш ти, Дуейн? — каза той. — Ти си бившето ченге.

— За пържената пуйка ли?

— За решението на Федералния резерв да запази ниски лихвените проценти — подхвърли Чък иронично. — Не, по дяволите, питам те за Уилям Тъкър.

— Аз не се хващам на версията на защитата, че е имал амнезия след мозъчно сътресение. Той помни, но сега просто не иска да си спомня. Защото той го е направил. Той е убил това момиче.

— И аз мисля така. — Чък издиша цигарения дим.

— Всички тези футболни звезди мислят, че правилата не важат за тях. После разбират, че не е така по трудния начин. Например ресийвърът на „Джайънтс“ Плаксико Бурес, който спечели титлата „Най-добър играч“ на Суперкупата, влезе със зареден пистолет в един бар в Ню Йорк. Държал големия стар деветмилиметров глок, затъкнат в колана на панталоните си. Пистолетът паднал, ударил се в пода и произвел изстрел. Плаксико бил прострелян в крака.

— Буквално така е станало — каза Дуейн.

— Имал е късмет, че не си е прострелял онази работа — отвърна Чико.

— Прекара две години в затвора за незаконно притежание на огнестрелно оръжие — уточни Чък.

— Трябвало е да го държат още две за престъпна глупост — каза Дуейн.

— За кого играе сега. За Филаделфия ли? — попита Чико.

— За Питсбърг — отговори Чък. — Ами историята с О Джей…

Орентал Джеймс Симпсън, известен още като О Джей, носител на трофея „Хейсман“ и халфбек на Националната футболна лига, беше съден и оправдан през 1995 година за убийството на бившата си жена и на един мъж, но през 2008-а го осъдиха за въоръжен грабеж и отвличане и го вкараха в затвора с присъда от девет до трийсет и три години.

— Той е просто престъпник, който може да играе футбол — каза Дуейн.

— Той беше добър.

— Истински добър.

— А Нейт Нютон, който играеше за Каубоите в Суперкупата? Оттегли се и се забърка в търговия с наркотици.

— Тъпо.

— И Майкъл Вик с историята за кучешки боеве.

Вик беше звезда от Националната лига и куотърбек на Соколите от Атланта. Той държеше незаконна арена за кучешки боеве. Призна се за виновен и прекара две години в затвора. След като го освободиха, той се върна в НФЛ да играе за „Филаделфия Игълс“. Звездите в спорта винаги получават втори шанс. И даже трети.

— Тъпанар.

— И онзи, играчът на „Пейтриътс“ — Ернандес, обвиниха го в убийство. Гледах интервю с него онзи ден. Каза, че бил модел за подражание за латиноамериканците.

— Само ако живеят в Нуево Ларедо^[45].

— Още по-тъпо.

— А сега и Уилям Тъкър.

— Най-тъпото.

— Това може да накара човек да се пропие — каза Чико. — Или да започне отново да пие.

— Ще е тежко за Франк — отбеляза Чък.

— По-тежко ще е за сина му, когато му забият иглата в ръката — каза Дуейн.

— Твърде много лъжи, твърде много ДНК. Казва, че никога не е бил с жертвата, но съквартирантката й свидетелства, че ги е видяла на бара онази вечер. Телефонният й номер е в телефона му, но той казва, че не е записвал номера й, тя го била вкарала. В неговия телефон. Вие някога вкарвали ли сте номера си в някой чужд телефон?

— Не.

— Нито пък аз. Нейната снимка е в телефона му, но той казва, че тя сама се е снимала. Вие някога сами да сте си правили снимка?

— Не.

— Нито пък аз. Казва, че се е върнал в общежитието около полунощ, но записите от охранителната камера показват, че влиза в общежитието в 01:38, което напълно съответства с часа на смъртта. Момчето лъже за всяко нещо. Но ДНК-то не лъже. Той е имал пряк физически контакт с момичето, това е единственият начин кръвта му да попадне върху нея. Няма друго обяснение.

— Чудя се защо се опитваме да спасим момчето — каза Чико.

— Ние не спасяваме Уилям Тъкър — каза Дуейн, — спасяваме Франк Тъкър.

— Франк изглежда е убеден, че синът му е невинен — каза Чък.

— Три неща са сигурни в живота: смъртта, данъците и обичта на бащата към сина му. Кой баща може да приеме, че синът му е хладнокръвен убиец? Имаме много случаи в Хюстън, когато убиецът е бил застрелян, и то с право, но баща му казва: „Моето момче не би наранило никого. То е добро момче“. А аз бих казал: „Е, сър, вашето добро момче опря пистолет в главата на служител в хранителен магазин и дръпна спусъка, защото искаше пакет цигари“. Бащи, те просто не могат да повярват, че са отгледали убиец.

 

 

Беше ли Уилям убиец изнасилвач? Беше ли невинен? Или виновен? Тази нощ беше завинаги заличена от съзнанието му. Ударът каска в каска беше взривил мозъка му. Беше го ударил във вътрешната страна на черепа, причинявайки му травми. Той не каза нито на треньорите, нито на лекарите, защото не искаше да го изпратят на резервната скамейка за следващия мач. Няма начин да спечелиш трофея „Хейсман“, ако седиш на скамейката. Трябва да играеш. Във футбола и да те боли, пак играеш. Боли те коляното, боли те рамото, боли те мозъка, но трябва да играеш.

Обаче не си спомняш нищо.

По дяволите, той беше подал за тъчдаун, но не можеше да си спомни. Беше спечелил мача, но не можеше да си спомни. Той караше цели мачове на автопилот. По инстинкт. Беше сдал багажа, но инстинктивно продължаваше да играе. Уилям не можеше да си спомни тези мачове, не можеше да си спомни и онази нощ. Нито „Дизи Рустър“, нито момичето, нищо. Ако не можеше да си спомни, че е бил там и я е срещнал, какво друго би могъл да не помни?

— Уилям Тъкър, буден ли си?

Дочу шепнещия глас на гангстера от съседната килия. Уилям беше буден. Той винаги беше буден. Не можеше да спи. Нито да яде или да мисли. Той не можеше да формулира едно цяло изречение в главата си. Само две думи се бяха запечатали в съзнанието му: смъртна присъда.

— Какво съм направил, за да заслужа това?

— Няма заслуги, Уилям. Има само съдба.

— Това не е моята съдба.

— Да. Твоята е. Ти просто още не си я приел. И на мен ми трябваше известно време, прекарах много време в мислене за това. Едно нещо е вярно за затвора, че имаш много време да мислиш. Мислил ли си някога за смъртта?

— Мисля сега.

— Аз също. На колко години си?

— Ще бъда на двадесет и три след две седмици. Ти на колко си?

— На двадесет и пет. Няма да стигна до двадесет и шест. За втори път съм в затвора, няма да има обжалване, нито отменяне на екзекуцията. Човече, иглата е готова за мен. Много ясно, името ми е написано на тази игла от деня, в който съм се родил. Това е моята съдба.

Глава 32

Двадесет и шест дни без капка алкохол. Франк Тъкър преминаваше през период на пълна физическа детоксикация. Но не и психическа. Той все още искаше да пие. Отчаяно. Спря и повърна след три мили и половина.

— Добре ли си?

Той кимна с глава и махна на Били Джийн. Те тичаха по плажа. Всъщност, тя тичаше, а той ходеше бързо. Ръсти излая към Били Джийн и се втурна надолу по пясъка.

— Да, това момиче може да бяга. Давай, аз ще ви настигна. — Кучето се затича след момичето.

 

 

Беки посети Уилям в затвора.

— Отслабнал ли си?

— Да. Не мога да спя. Не мога да ям. Не мога да мисля. Освен за смъртната присъда.

— Татко ще те спаси.

— Как? Той не може себе си да спаси.

— Той спря пиенето. Заради теб.

— Ще започне отново. Заради себе си.

Беки Тъкър седна пред стъклената преграда от страната на посетителите и взе телефонната слушалка. Малкият й брат седеше от другата страна с телефон до ухото. Той беше затворник в окръжния затвор, обвинен в изнасилване и убийство. Някога те бяха толкова близки — истински брат и сестра. Сега той изглеждаше далечен и толкова различен.

— Какво те мотивира, Уилям?

Той изпъшка.

— Не ме забърквай в творческите си глупости, Беки. Аз не съм герой от книгата ти.

— Разбира се, че си. Ти си главният герой.

— Наистина ли? Екшън герой ли съм?

— Ти си трагичен герой.

— Това не ми звучи добре.

— Главният герой е благословен с целия необходим атлетичен талант, за да се превърне във футболна звезда на Америка и да живее живот, за който малко хора не могат дори да си мечтаят.

— Ти историята на моя живот ли описваш?

— Не. Пиша за моя. Както и да е, той губи всичко, заради един фатален недостатък.

— И той е?

— Че не разбира разликата между това да бъдеш специален и да бъдеш късметлия.

— Глупости, Беки. Разбирам. Разбирам разликата.

— И коя е тя?

— Аз съм специален. А всички фенове, които идват да ме гледат как играя, са късметлии. — Уилям изглеждаше сериозен.

— О, и освен това имал его, по-голямо от Монтана — отбеляза Беки.

— Ти се опитай да спечелиш футболен мач, без да имаш самочувствие. Играта е всичко за един куотърбек, Беки. Тя е всичко за мен. Аз трябва да вземам решения на терена, от тях зависи дали ще спечелим, или ще загубим. Аз трябва да разтълкувам всяко движение правилно и да подам перфектните пасове. Аз трябва да се промъкна, когато защитата се пропука. Аз трябва да направя така, че всичко да се случи така както трябва. Аз трябва да водя отбора към победа. Всичко зависи от мен.

Явно Уилям много харесваше себе си, съдейки от честата употреба на „аз“, „мен“, „моето“ и така нататък.

— Мога ли да те осъдя, ако кажеш нещо лошо за мен?

— Един добър герой трябва да е по-голям от живота, не да бъде принизен, защото има недостатъци. Ето защо ти си такъв голям герой, Уилям.

— Защото съм много по-голям от живота?

— Защото имаш толкова много недостатъци.

— Забавно.

— Истината е, че ти все още си моят малък много голям брат и аз все още много те обичам.

— Никой друг не ме обича. Никой не идва да ме види.

— И треньорите ти ли?

— Не.

— Съотборниците?

— Не.

— Момичета?

— По дяволите, не.

— И така, кой друг идва да те види?

— Франк.

— Франк? Не го наричаш „татко“?

— Един татко няма да дойде пиян на мача ти.

— Но ще дойде, когато си в затвора. Това какво ти говори?

Нейният малък-голям брат се замисли за момент и каза:

— Аз не бях много добър в часовете по английска литература, но трагичният герой не умираше ли винаги накрая?

 

 

Дуейн Джентри натисна педала на газта и се насочи след крадците. Превозното средство вървеше с пълна сила, караше с пълна газ, с включени аварийни светлини, минаваше направо през тротоарите, но тези момчета бягаха бързо, въпреки раниците на гърбовете им, натъпкани с открадната контрабандна стока. Те бягаха към границата, където неговата юрисдикция свършваше. Минеха ли веднъж от другата страна, щяха да са си у дома, свободни. Така че той реши да им пресече пътя в прохода. Рязко зави наляво по една странична уличка. Возилото се остърга по външните стени на сградите, но Дуейн отдавна се беше разделил с идеята да притежава безукорно на вид превозно средство. Той помете всичко по алеята и рязко завъртя волана надясно, твърде рязко, и…

— О, мамка му!

Двете десни гуми на колата се отлепиха от земята. Той се надвеси с огромното си тяло надясно и колата стъпи отново на земята, като отскочи силно, но това му костваше ценни секунди. Той натисна газта и се отправи директно в посоката, в която избягаха бандитите. Още един завой — той зави наляво — и щеше бъде точно зад тях.

— По дяволите!

Той наби спирачки и намали скоростта, за да спре.

Бандитите хвърлиха раниците през оградата и се покатериха през нея като катерици по дърво. Скочиха от другата страна. Бяха извън неговата юрисдикция. Грабнаха раниците, изтичаха на безопасно разстояние и се обърнаха назад. Дуейн вече не можеше да насочи пистолет, така че насочи към тях пурата си.

— Знам кои сте! Пънкари такива, по дяволите, стойте настрана от склада ми.

Тийнейджърите му показаха среден пръст.

— Да ти го начукам, Дуейн!

На момчетата им липсваше домашно възпитание. Дуейн Джентри се пльосна върху виниловата седалка на количката за голф с малка жълта аварийна светлина и се загледа в крадците, които бягаха и се отдалечаваха с отмъкнатото. Сега той ще трябва да обяснява на шефа как са успели да проникнат в още едно складово помещение посред бял ден. Той погледна часовника си. Двете стрелки сочеха право нагоре — пладне. О, вече беше обяд. Може би щеше да хапне пица.

 

 

Чико Дюран държеше мобилния телефон с лявата си ръка, пишеше SMS-и с дясната, а волана държеше с коленете си. Разбира се, това беше малко опасно за останалите шофьори и за пешеходците, но той не се притесняваше — нямаше застраховка. Или активи. Състоянието му възлизаше изцяло на сумата от следващия бакшиш и следващата пенсия за инвалидност. Която технически не принадлежеше на Чико Дюран.

Със стържещ глас неговото 4×4 с преносим неонов знак Pizza Man спря пред една голяма къща в хубавата част на Рокпорт. Там, където богаташите в Хюстън си бяха накупили ваканционни къщи, разположени на каналите, врязани в брега, така че да позволяват достъпа на лодки към залива. Домовете на големите задници. Той слезе от колата и сграбчи врелия пакет с кутии пици. Два броя екстра големи „Пеперони“.

Двадесет и две инчовите чудовища с допълнително сирене и допълнително пеперони струваха 28.50 долара, плюс доставката от 5 долара. Плюс бакшиша. Той се приближи до тротоара и натисна звънеца на вратата към двора. Отвори му една тийнейджърка. Тя носеше тениска и къса дънкова пола и държеше айфон в ръката си.

— Пицата дойде — каза тя в слушалката.

— Дължите тридесет и три и петдесет — каза той.

— Лошо момче.

— Нима?

Тя се намръщи на Чико и направи мимика.

— Какво искаш от мен? О, ти наистина си лошо момче.

Изглежда й харесваше той да е лошо момче.

— Точно сега ли? Трябва да платя за пицата, човече. Е, добре — тя се обърна към Чико и каза, — само секунда.

Протегна ръката си, в която беше телефонът, като че ли искаше да му го подаде, но не беше това. Направи страхотна секси физиономия и натисна едно копче на телефона. Направи си снимка. Сексапилният поглед изчезна и тя провери телефона. Намръщи се и обърна екрана към Чико.

— Мислиш ли, че снимката е секси?

Беше, наистина.

— Да. Секси е.

— За моя приятел е.

— За лошото момче.

Пицата изстина.

Тя се обърна към къщата и извика с писклив глас:

— Джейси, донесе пари за пицата!

Белите дробове на момичето бяха добре развити.

След малко тя се наведе леко и пъхна телефона в късата си пола. Чико чу същото щракване и видя да проблясва светлина под полата й. Момичето цъкна снимка на интимните си части. По дяволите. Тя му пращаше секс съобщение. Стоеше изправена и гледаше екрана на телефона си. Отново се намръщи.

— Хъм, ако искаш да погледна и тая снимка? — каза Чико.

Без да поглежда нагоре, тя каза:

— Да бе.

Това трябваше да е „не“.

Пицата изстина.

— Джейси!

— Какво?

Друга тийнейджърка се появи на вратата. Тя даде на Чико две двайсетачки и грабна пицата. Лошото момиче затръшна вратата в лицето му. Шест и петдесет бакшиш, не беше зле.

 

 

Чък Милър наду свирката и спря играта.

— Белият играч, спусни си маската на лицето. Десет ярда. Няма тъчдаун.

— Ти си пълен лайнар! — изкрещя един родител от страничната линия.

Детски футбол — малки момчета с подплънки на раменете и с маратонки, които се опитват да накарат бащите си да се гордеят с тях. По дяволите, подплънките са по-големи от момчета, а те само дето не се напикават в гащите, но родителите им скачат срещу всяко негово отсвирване. Той отмери с крачки десет ярда до отбора на Белите. Чък носеше реферска фланелка на черни и бели райета и черна шапка, както и слънчеви очила, които да прикриват зачервените му очи. Един от играчите го дръпна за ръкава.

— На Джорджи му тече кръв.

— Какво?

— Той кърви. Джорджи.

Чък последва играча към мястото, където се бяха скупчили белите. Там друг състезател се държеше за ръката и гледаше лакътя си. Имаше рана и му течеше кръв. Чък отново наду свирката.

— Таймаут, „телесни течности“ — извика той към треньорите.

Имаше още един случай, при който трябваше да даде таймаут по подобни причини. Едно от момчетата се беше насрало. Случва се. Чък надигна спортната бутилка, която носеше на кръста си, и започна да смуче течността. Той обожаваше геторейд с вкус на портокал, примесен с малко водка. Добре де, с много водка. Избърса си устата с ръкав и каза на контузения играч: „Трябва да отидеш отстрани да те превържат“.

Момчето се заклатушка към страничната линия, където майка му го посрещна с такава истерия, все едно беше скъсал артерия и кръвта му изтичаше. По дяволите, само малко се беше порязал. Докато наблюдаваше как майката се суети около момчето, една мисъл се въртеше в главата му, но колкото и да се опитваше да го направи, Чък не успяваше да свърже думите в едно цяло изречение.

Той усети познатите симптоми за пристъп на паника — о, мамка му, мозъкът му беше увреден, но изведнъж нещо му просветна. Успокои се, точно преди да се хвърли на тревата и да се свие в ембрионална поза. Не беше увреждането на мозъка, което му пречеше да сформира завършена мисъл, беше водката. Усети как го облива чувство на облекчение. Аз съм просто пиян! Той отпи още една голяма и дълга глътка от спортната си напитка.

 

 

— Някакви идеи за кръвта? — попита Били Джийн. — Остават само три седмици до съдебния процес.

Франк я намери да го чака на кея. Той беше с Ръсти, най-добрия приятел на човека. Да пробяга петте мили от къщата на плажа до кея, това беше целта му. Когато успееше да направи това, щеше да се е възстановил. Щеше отново да бъде мъжът, който винаги е бил. Но щеше ли някога да бъде и адвокатът, който винаги е бил? В това беше въпросът. Те вървяха с Били Джийн по плажа обратно към бунгалото.

— Не.

— Неговата кръв, нейният телефонен номер, снимката, записите от камерите, фактът, че са се срещнали онази вечер, показанията на Сиси Дюпре, че са се опипвали. Всичко това не изглежда добре, Франк.

— Има отговор за всичко някъде там, ние просто трябва да го открием.

— Как да помогна? Имам чувството, че не правя достатъчно.

— Ще направиш. Преди този процес да е приключил, ти ще изиграеш голяма роля. И всеки един от екипа ще го направи.

Водата от прилива се беше отдръпнала и брегът беше покрит с най-различни морски дарове и мъртва риба. Франк хвърли пръчка за Ръсти и кучето се втурна напред. Беше хубаво да се разхождаш с някого, който може и да говори.

— И така, защо слезе тук?

— Обичам плажа. Харесва ми да съм на плажа с теб. И те харесвам, Франк.

Франк се почувства неловко. Не беше в плана му за деня красива жена да му признае: „Харесвам те“.

— Не знам какво да кажа.

— Е, можеше да кажеш: „Аз също те харесвам, Били Джийн“. Ако ме харесваш наистина.

— Аз също те харесвам, Били Джийн. Но това не върши работа.

— Защо не?

— Ти си десетка.

— Не, четворка съм.

— Нямам предвид размера на роклята. А най-високото място в класацията.

— Класация? Искаш да кажеш като от 1 до 10 в класация за красота?

— Да. Ти си десетка, а аз в най-добрия случай да съм петица.

— Аз съм по-малко от десетка, а ти си повече от петица. Може би шестица. Шест и половина.

Тя се усмихна. Междувременно Франк успя да й обясни своята теория за хранителната верига при хората, за това как мъжете и жените се срещат в зависимост от съответните им позиции в класациите по богатство и по красота. Тя беше престанала да се усмихва.

— Не говориш сериозно.

— Сериозен съм.

— Значи ти си измислил тази малка шантава теория за живота и любовта. Беше ли пиян, когато ти дойде тази мисъл? Защото, оказва се, бившата ти жена е била твърде надменна и глупава, за да не види какъв добър мъж има. А сега ще разкараш и мен заради шибаната си теория, ако трябва да го кажа на западнотексаски диалект.

— Дали Джордж Клуни се среща с момичета, които са за петица?

— Не.

— А дали Ейми Адамс се среща с момчета, които са за петица?

— Не.

— Следователно…

— Следователно какво? — Тя поклати глава. — Не мога да повярвам, ти ми казваш, че изглеждам прекалено добре за теб. Ами ако се докарам така, че да изглеждам като за три?

— Не е възможно.

— Ти никога не си ме виждал сутрин.

— Вярно.

— Теорията ти е глупава, Франк. Сега млъквай и ме хвани за ръка.

Той хвана ръката й. Беше приятно. Крачеха ръка за ръка надолу по пясъка и гледаха как чайките търсят в морето нещо за закуска.

— Винаги съм искал да живея на брега.

— Защо?

— Израснал съм в Далхарт^[46].

— Това го обяснява.

— Винаги ли си искал да живееш на брега на морето?

— Да. И то по личен избор, а не заради уискито.

— Понякога най-добрите решения идват с уискито.

— Опитай да се напиеш някой път.

— На трезво плажът изглежда по-светъл.

— Как е Уилям, държи ли се?

— Не се държи. В очакване на смъртна присъда, затворен в онази килия, изпаднал е в паника.

— Това е разбираемо.

— Ще ходим при него в неделя, за рождения му ден.

— Може ли да дойда?

— Е, предполагам, че може. Щом се държим за ръка.

— Ти си добър баща, Франк.

— Бях, докато не започнах да пия. Но никога не ми се е налагало да правя стриптийз, за да си платя сметките. Дали дъщеря ти оценява това, което си направила за нея?

— Така мисля.

— Прилича ли на теб?

— По-добра е.

— Бих искал да се срещна с нея.

— Може.

Те вървяха мълчаливо и вдишваха морския въздух.

— Франк, аз се надявам, че Уилям ще те оцени един ден.

Той поклати глава. Помисли си: „Не става по този начин. Аз не оцених моя баща, докато аз самият не станах баща. Но беше твърде късно да му го кажа — него вече го нямаше. Ето как се случват нещата между бащи и синове. Не оценяваш твоя старец, докато и ти самият не станеш старец“.

 

 

— Уилям Тъкър, ти срещал ли си някога баща си?

Беше гангстерът от съседната килия.

— Да.

— Аз не съм срещал моя. Видях го само веднъж, мисля, че беше той, така или иначе. Последно чух, че бил в затвор някъде на север. В Чикаго, може би. За търговия с наркотици. Баща ти в затвора ли е?

— Не. Другарува с бутилката.

— Алкохолик ли е?

— Да.

— Майка ми е алкохоличка. Баща ми е наркоман. Не съм ли точно това, на което казват „оставен на самотек“.

Гангстерът от съседната килия се засмя, но не защото му беше забавно.

Глава 33

Франк Тъкър се събуди в трезво състояние, без главоболие, неразположение или други оплаквания. Той се почувства добре като за петдесет и пет годишен мъж. Погледна към кучето, което спеше на пода.

— Да го направим, Ръсти.

Завърза връзките на маратонките си — повече не можеше да бяга бос. Сложи слънчевите очила. Излезе на верандата и се протегна. Тридесет и два дни без пиене. Тридесет и два дни само тичане и тренировки. Тридесет и два дни повръщане. Тридесет и два дни, без да може да стигне до кея.

Но не и днес.

Той скочи на пясъка и се затича. Първо с бавно темпо, не се опитваше да спечели състезание, искаше само да финишира. Маратон от пет мили. Усещаше утринния въздух в дробовете си и тази сутрин виждаше плажа по различен начин. Все едно никога не беше го виждал през цялото това време. Като че ли уискито, водката и бирата бяха замъглили целия му живот до момента. Но сега видя ясно този плаж, на който живееше, и живота, който все още имаше. Той се беше чувствал като мъртъв вече толкова много години. Сега отново се почувства жив.

Синът му имаше нужда от него. Една жена го харесваше.

Първата миля пробяга лесно. Втората — почти лесно. Третата — не толкова лесно. Тялото му беше отслабнало, но не и умът му. Умът му остана силен. Трезвеността донесе сила за тялото му, но още повече — за ума. Той можеше отново да мисли. Той трябваше да бъде психически и физически силен, за да спаси сина си. Един съдебен процес за убийство е изтощително начинание. Някои процеси продължават шест седмици, други — шест месеца. Ако тялото ти не се справи и умът ще го последва. И един невинен човек може да отиде в затвора.

Болката дойде по време на четвъртата миля. Краката го заболяха. Започна трудно да вдишва кислорода. Тялото му се молеше да се откаже, но съзнанието не позволяваше.

Той не би се отказал от себе си. Или от сина си.

Ръсти излая. Той пръв видя кея. Сега вече и Франк го виждаше, като мираж в далечината. Оставаше по-малко от една миля дотам. Беше прекарал седмици в тичане и тренировки. Правеше лицеви опори, набирания, коремни преси, скокове, от всички упражнения по сто. При това по два пъти дневно.

Още половин миля и щеше да си изплюе жлъчката.

Още четвърт миля… Вече не можеше да диша.

Двеста ярда… едва си поемаше въздух.

Сто ярда… Прилоша му.

Петдесет… Не чувстваше вече краката си.

Франк усети как краката му излизат от пясъка и стъпват на повърхността на бетонната настилка, излята между скалите на кея. Не забави темпото си. Напрегна се максимално. Затича се надолу по тесния кей, до самия му край. И спря. Ръсти излая. Вълните се удряха в скалите и ги заливаха.

Франк се чувстваше като Роки Балбоа^[47]. Разпери широко ръце. Той отново беше мъжът, който винаги е бил. Сега искаше да бъде и адвокатът, който винаги е бил. Той трябваше да бъде този адвокат отново.

За да спаси живота на сина си.

Глава 34

В неделя Уилям Тъкър ставаше на двадесет и три. Затова вместо да тича петте мили до кея тази сутрин, Франк беше шофирал до Остин. Той беше притеснен за сина си. Уилям се обаждаше редовно, откакто го вкараха в затвора, но тази седмица обажданията бяха спрели. Франк се обади в затвора, но не успя да се свърже със сина си. Остави съобщения, на които Уилям не отговори. Преди това с всеки следващ разговор емоционалното състояние на Уилям сякаш се спускаше спираловидно надолу. Все по-бързо. По време на последния им разговор той заяви, че съдбата му е да умре в затвора.

— Мога да го измъкна оттук — каза Чико.

Дуейн, Чък и Чико бяха дошли заедно. Били Джийн и Беки ги чакаха на площада. Нямаше представители на медиите наоколо. Очевидно комбинацията от тестостерон и глупост даваше лош резултат за професионалния футболист, така че спортните канали от кабелната телевизии се бяха изнесли от Остин в Чикаго. Беки донесе торта — самата тя я беше направила. Франк обеща да запази едно голямо парче за сержанта от охраната, така че той им позволи да внесат тортата в стаята за свиждане. Франк сложи тортата на масата пред стъклената преграда и запали свещите. Синът му щеше да отпразнува рождения си ден в затвора.

— Не се шокирайте от вида му — каза Беки. — Той нито се храни, нито спи, така че е много отслабнал. Има вид на излязъл от ада.

— Че той е в ада — каза Чико.

Те застанаха пред тортата като хористи. Вратата от страната на затворниците се отвори и един пазач пристъпи вътре. Франк започна да пее толкова силно, че Уилям да може да го чуе от своята страна на стъклото. Останалите също запяха.

Честит рожден ден,

честит рожден ден…

Франк се почувства така, сякаш пееше отново на дванадесетгодишния си син.

Рожденикът се появи в стаята за свиждане, едва стъпваше с окованите си крака. На лицето му беше изписана голяма усмивка. Чак гласовете им секнаха от изненада. И от объркване.

Честит рожден ден, скъпи Уилям,

честит рожден ден.

Уилям махна с ръка на всеки един, приличаше на дете, което са изненадали с парти за рождения му ден, после грабна телефона от своята страна. Франк вдигна слушалката от страната за посетители.

— Хей, вие сте се сетили за рождения ми ден. Беки ли направи тази торта?

— Да. Тя я направи.

— Благодари й от мен.

Франк предаде благодарностите на Беки. После каза по телефона:

— Честит рожден ден, синко. Какво става, Уилям?

— Чувствам се страхотно. Тренирах днес — лицеви опори, коремни преси, скокове, клякане. Трябва да вляза във форма. Ще играя професионален футбол догодина.

— Как?

Усмивката му стана по-голяма.

— Няма да повярваш.

— Какво?

— Имам предложение за филм.

— Филм?

— Ще участва във филм? — запита Беки.

Франк кимна към нея.

— Филм за историята на моя живот — каза Уилям в слушалката.

— От затвора? Как така?

— Добре, както каза съдията, моята кариера в колежа приключи, прав ли съм? Сезонът ще свърши, преди процесът да е започнал. И по дяволите, те загубиха всички мачове без мен. Мамка му, загубили са и с „Бейлър“. Както и да е. Аз не се притеснявам, че ще загубя положението си на аматьор. Така че си наех агент.

— Агент ли? Кой?

— Той има агент? — каза Дуейн.

Франк кимна към него.

— Уорън Зиф — каза Уилям. — Той е истински задник, представлява половината начинаещи куотърбекове в НФЛ.

— И как те откри в затвора?

— Всеки в Америка знае, че съм в затвора. ESPN ежедневно актуализират информацията.

— Имаш кабелна телевизия?

— Не. Уорън ми каза. Агентите ме преследват от първата ми година в колежа и се опитват да подпишат договор с мен. Много бяха и тази година, докато не ме арестуваха. Уорън дойде в затвора миналата седмица.

— И?

— Успял да продаде моята история на Холивуд за един милион долара.

— Един милион долара?

— Взел е един милион долара? — удиви се Чък.

Франк кимна отново.

— И ще ни платят ли сега?

Обърна се към Уилям:

— Той е закупил правата и за книга. Ще наема Беки да я напише. Франк, аз съм спасен. Уорън ме свърза с един велик адвокат. Той казва, че може да ме измъкне оттук. Вече е късно за „Хейсман“, но не и за НФЛ. Имам време да вляза във върховна форма отново, майната им на професионалните треньори. Да го духат. Все още мога да стана номер едно.

— Ти си наел друг адвокат?

— Той е наел друг адвокат? — попита Били.

Франк кимна към нея:

— Кой е той?

Уилям посочи зад Франк.

— Него.

Франк се обърна и видя зад себе си Скоти Рейнс. Рейнс беше в средата на четиресетте и имаше голям авторитет в Остин. Беше вторият най-добър адвокат по наказателни дела в Тексас до момента, в който Франк се пропи. Сега Скоти беше най-добрият. Той беше облечен със свежа риза с копчета на яката, спортни панталони с остър ръб и лъскави обувки. Беше в неделното си неофициално облекло. Франк носеше тениска, дънки и спортни обувки. Без чорапи. Скоти го изгледа от горе до долу с вглъбена усмивка.

— Франк.

— Ти представляваш сина ми?

— Да, така е. — Скоти погледна часовника си. Беше „Ролекс“. — И трябва да обсъдя нещо с него, преди да се видя с областния прокурор. Лично е.

Франк погледна към сина си. Той продължаваше да се усмихва със същата голяма усмивка.

Франк се обърна към останалите.

— Беки, момчета, защо не излезете за малко.

— Съжалявам, Франк. Нека спазим правото на конфиденциалност между адвокат и клиент. Ако останеш, нарушаваме конфиденциалността, знаеш това.

— Аз съм също адвокат, Скоти.

— Вече не. Поне не лицензиран адвокат. — Скоти направи жест към Били Джийн. — Нямам нужда и от бивша стриптийзьорка в екипа на защитата.

 

 

— Имам нужда от едно питие — каза Франк.

— Имаш нужда от син, за когото трябва да ти пука — каза Дуейн.

— Аз промених мнението си. Не искам да го изкарвам навън — каза Чико.

Шестимата, заедно с тортата, бяха на една пейка на площада.

— Той направо те уби — каза Беки. — Собственият си баща.

— Уби и мен — каза Били Джийн. — А аз работех без заплащане.

— Така че, момчета, всички ли вече сте извън случая? — попита Беки.

— Да.

— Казах ти, че се е променил, татко. Превърнал се е в звезда. Не му пука за никого, освен за себе си. Ние всички сме просто неговият шибан антураж!

Тя никога не ругаеше. Избърса си очите.

— Не, той прави умен ход. Скоти Рейнс е най-добрият адвокат по наказателни дела. Той има голяма кантора. Те всички са свързани.

— Кои? — попита Били Джийн.

— Областният прокурор и всички съдии.

— Как?

— Чрез пари. Вид подкрепа за предизборните кампании. Ето как работи системата в Тексас. Адвокатите подкрепят предизборните кампании на съдиите, а съдиите връщат услугата.

— И те ни изпращат в затвора — каза Чико.

— Е, и? — рече Били Джийн.

Ето как Скоти може да намали гаранцията му, може дори да го освободи под гаранция. Той може да го измъкне от затвора.

— Но той може ли да го оправдае?

Франк Тъкър явно беше паднал толкова ниско, че собственият му син не искаше той да го представлява. Той отчаяно се нуждаеше от едно питие.

— Какво ще правим сега? — попита Били Джийн.

— Прибираме се вкъщи. И се потапяме в бутилката с уиски.

Скоти Рейнс излезе от Съдебната палата и махна с ръка, докато пресичаше площада. Били Джийн му показа среден пръст.

— Кой иска торта? — попита Франк.

Чък вдигна ръка, но Беки грабна тортата, отиде до една кофа за боклук и я хвърли вътре.

— По дяволите — каза Чък. — Обичам торта.

— Сега ще се върна — каза Дуейн.

Той взе от земята куфарчето с документи на екипа по защитата и тръгна обратно към Съдебната палата.

 

 

Дуейн каза на охраната, че трябва да се срещне с Уилям Тъкър. Влезе в стаята за посещения и зачака. Когато надзирателите доведоха обратно Уилям, Дуейн вдигна телефонната слушалка. Уилям направи същото.

— Какво искаш? — запита Уилям.

Дуейн отвори куфарчето и извади оттам вестници и списания със снимката на Уилям Тъкър. Хвърли ги върху масата пред стъклената преграда. Започна да чете заглавията: „Още един О Джей“, „Американски психопат“, „Номер едно сред осъдените на смърт“.

— Те всички мислят, че ти си виновен. По дяволите, и аз мисля, че си виновен. Само един човек на този свят вярва в теб, синко, и това е твоят старец. Той мисли, че си невинен. Надявам се заради него да е така. Ако не беше син на Франк, щях да съм щастлив да те видя да изгниеш в затвора. Или да ти вкарат иглата. Един егоист по-малко, разглезен спортист, който си мисли, че светът се върти около него. Къде са всичките ти фенове в момента? Треньорите и съотборниците ти? Съучениците ти от колежа? Кой те подкрепя сега? Само баща ти. Той е най-добрият човек и адвокат, когото някога съм познавал, независимо дали е пиян, или трезвен. Той е един добър човек, премазан от валяка на живота. Сега ти премаза него. Ако това е начинът, по който синовете се отнасят с бащите си, мамка му, радвам се, че не съм имал син. Ти може да си невинен за убийството, но си виновен, че си един, съжалявам — шибан задник, а не син. Ти наясно ли си, че не всеки, който те познава, може да те понася? По дяволите, аз дори не те познавам, а не мога да те понасям. Не разполагаш и с едно шибано доказателство в твоя полза.

— Но това си е моят живот. Скоти Рейнс може да ме спаси.

— Той може да те изкара от затвора, синко, но не си струва да спасява живота ти.

* * *

Само тридесет и двама мъже в света са достатъчно специални, за да играят като начинаещ куотърбек в Националната футболна лига. По-голямата част от хората имат качества да бъдат президент на Съединените американски щати, да бъдат начело на свободния свят, но не и да бъдат начело на професионален футболен отбор. Факт е, че да си президент е адски по-лесна работа. А я се опитай да направиш тържествено обръщение към нацията, докато 140-килограмов кучи син те натиска с лице към земята в Конгреса на САЩ. Това е положението на един куотърбек в Националната футболна лига.

Той действа в едно поле от пет квадратни фута, оформено от огромния офанзивен играч, който отблъсква също толкова големия дефанзивен играч, един лайнбекър или бек, за по-добро съотношение. И в това малко пространство от футболното поле в рамките на три секунди куотърбекът трябва да прецени защитата, да избере свободния ресийвър и да направи силно и точно хвърляне, без да обръща внимание на огромните ръце, крака и тела около него, които го удрят отвсякъде и се опитват да му натрият лицето в тревата. Един куотърбек от НФЛ трябва да притежава физическите умения да може да хвърли топката на разстояние 30 ярда и да уцели отвор с размерите на консервена кутия с такава прецизност, че топката и ресийвърът да пристигнат едновременно на същото място на игрището. Той трябва да е уверен и да направи пет пресечени паса в първото полувреме и пас за тъчдаун в последните секунди, за да спечели играта. Той трябва да бъде достатъчно здрав физически, за да издържи на боя, и достатъчно здрав психически, за да издържи на натиска. Той трябваше да бъде много специален спортист. А всичко това означаваше, че Дуейн не беше прав.

Уилям Тъкър беше специален.

И животът на Уилям Тъкър си струваше да бъде спасен. Защото той беше много специален спортист, което ще рече, специално човешко същество. Той беше доказал това в гимназията, беше го доказал в колежа и щеше да го докаже в НФЛ. През следващия сезон той щеше да бъде един от тези тридесет и двама изгряващи куотърбекове.

 

 

— Участие във филм? За един милион долара? Кой, по дяволите, си ти?

Говореше гангстерът от съседната килия.

— Аз съм Уилям Тъкър.

— Кой е Уилям Тъкър, мамка му?

— Най-добрият футболист на Америка.

— Без майтап? Какво, мамка му, правиш тук?

— Излизам, това правя. Няма да съм тук утре вечер. Аз съм Уилям Тъкър. И аз съм специален.

Глава 35

— Всички да станат!

Съдия Харолд Рууни влезе в залата, седна на съдийската скамейка и си сложи очилата за четене. Първият запис от списъка със съдебни дела за този ден гласеше: щатът Тексас срещу Уилям Тъкър, предложение за преразглеждане и намаляване размера на парична гаранция. Той погледна първо към областния прокурор, заел мястото на прокурора, и след това към обвиняемия на подсъдимата скамейка. До него беше неговият защитник Скоти Рейнс.

— Виждам ново лице, господин Рейнс.

Скоти се изправи.

— Ваша чест, явявам се по молба на Уилям Тъкър да го представлявам в този случай.

— Разбирам. А какво ще кажете за предишните му защитници — госпожа Кембъл и господин Тъкър?

— Той вече не се нуждае от техните услуги.

Харолд се обърна към подсъдимия.

— Вярно ли е, господин Тъкър? Вече не се нуждаете от госпожа Крауфорд? Или от баща си?

Момчето се усмихна.

— Не, сър. Нямам нужда от тях.

Харолд изсумтя. Момчето не се нуждаеше от баща си.

— Окей, господин Рейнс, вие сте официалният защитник за протокола. Надявам се, че сте наясно, че става въпрос за случай със смъртна присъда.

— Да, Ваша чест.

— Подали сте иск за преразглеждане и намаляване размера на паричната гаранция на десет хиляди долара.

— Точно така, Ваша чест.

— Вашето становище, г-н Доркин.

— Без възражения, Ваша чест.

Харолд въздъхна и прелисти документа пред себе си. В предложението се цитираха всички клаузи и бяха дадени всички аргументи за освобождаване на подсъдимия — това беше обичаен случай. Харолд беше разглеждал подобни случаи хиляди пъти. Но най-убедителният аргумент в полза на ответника не беше написан в иска: адвокатската кантора на Скоти Рейнс беше дала стотици хиляди долари в подкрепа на политическата кампания на окръжния прокурор. И в подкрепа на Харолд. Тези неща нямаше как да се напишат. Сега Скоти очакваше той да му върне жеста. Услуга за услуга. Дик Доркин му беше длъжник и щеше да се реваншира. Той щеше да изплати дълга си. Добре. Харолд също беше длъжник и сега Скоти очакваше отплата в пълен размер.

Адвокатската кантора на Скоти Рейнс беше купила областния прокурор, точно така, както беше купила и съдията Харолд Рууни. В Тексас прокурорите и съдиите бяха политици, назначавани чрез партийни избори. Демократ или републиканец. Консерватор или либерал. Не ставаше въпрос за справедливост или несправедливост, важното беше да бъдеш преизбран. Демокрацията и справедливостта бяха само далечни роднини, защото изборите струваха пари. Но не гражданите допринасяха за успеха на съдийските кампании, защото 99.9 на сто от хората никога не бяха виждали съдебната зала отвътре. Това правеха адвокатите. Съдебните зали бяха тяхното игрище, а съдиите бяха реферите. Добре беше да имаш закона и фактите на своя страна, но още по-добре беше да имаш и съдията. Адвокатите бяха пряко заинтересовани от това пред кои съдии ще се изправят всеки ден. Те искаха съдиите да са им задължени.

Преди няколко години Върховният съд на Тексас предложи да се въведе следното юридическо правило: всяка от страните да може да отстрани даден съдия, ако се докаже, че другата страна или адвокатът на другата страна е финансирал с 5 хиляди долара или с повече последната му предизборна кампания. Адвокатите в Тексас гласуваха против това предложение с голямо мнозинство. В това се криеше истината. Скоти Рейнс често казваше уж на шега: „Тексас има най-добрите съдии, които могат да се купят с пари“.

И ето — Скоти стоеше със самодоволно изражение, знаейки, че е купил този съдия и че този съдия щеше му даде това, което иска — свобода за клиента му.

А дали щеше да стане така?

Харолд Рууни беше съдия в окръг Травис вече шестнайсет години. Той беше спечелил на четири поредни избори. Беше събрал стотици хиляди долари с помощта на подкрепилите го адвокати. Беше им се издължил напълно. Но той никога не беше спасявал човешки живот. Типичните обвиняеми, които бяха заставали пред него — гангстери, наркодилъри, изнасилвачи, насилници на деца — не заслужаваха животът им да бъде спасен. Той можеше да спаси единствено живота на бъдещите им жертви. Те не бяха представлявани от такива като Скоти Рейнс в съда. Тях ги представляваха служебни защитници, които не биха могли да си позволят някаква подкрепа за предизборните му кампании.

Така че той оставяше в затвора техните клиенти толкова дълго, колкото законът разрешаваше.

Той беше съдия, но не можеше да спаси живота им. По същия начин не можа да спаси и живота на собствения си син. Навремето и той беше ползвал същите услуги, когато практикуваше в голяма адвокатска кантора, защото правеше щедри дарения в подкрепа на кампаниите на съдиите. Така успя да пусне под гаранция собствения си син, обвинен за употреба на наркотици. Синът му скоро след това взе свръхдоза хероин и почина. Беше двадесетгодишен. Ако го беше оставил в затвора, ако беше повече любящ, но строг баща, вместо стриктен адвокат, синът му може би щеше да е жив днес. Харолд никога не можа да си прости това. Един баща не може да си прости такава грешка.

Сега той видя как същата грешка се повтаря отново. Животът на Уилям Тъкър можеше да бъде спасен. Той можеше да го спаси, ако момчето беше невинно, а Харолд дълбоко в себе си беше убеден, че е така. Той обаче мислеше същото и за Брадли Тод. Но се оказа, че това е било погрешно. Абсолютно погрешно.

Ако Уилям наистина беше невинен, той щеше да излезе от този процес променен. Всичко това би го научило да цени стойността на живота — своя живот и живота на другите хора. Би трябвало да разбере, че не е бил специален, а просто е имал късмет, че се е родил в Америка, където професионалните спортисти печелят по 20 милиона долара годишно. Имал е късмет, че е бил надарен физически — сила и бързина, и забележителни атлетични способности. Имал е шанс да успее като спортист.

Беше роден с късмета да има Франк Тъкър за свой баща. Но за пет седмици зад решетките Уилям Тъкър не беше научил нищо.

Така че съдия Харолд Рууни щеше да се опита отново да спаси живота на момчето.

— Искът се отхвърля.

Глава 36

Франк се събуди с ужасен махмурлук. Той беше пил уиски до припадък предната вечер. Много уиски. Беше толкова лесно да се върне към пиенето. Само един шот и топлината на уискито вътре в тялото му улесни падението.

Тази сутрин Франк не отиде да тича. Не тренира. Не се изкъпа в залива. Мина направо към протеиновия шейк, придружен с два шота водка. Върна се към стария си начин на живот. Отново посегна към твърдия алкохол. Щеше отново да стане безполезен, скитащ се по плажа адвокат.

Синът му вече не се нуждаеше от него.

Беки излезе на задната веранда на бунгалото.

— Някой да иска кафе? — попита тя.

— Кафе? — каза Чък, все едно че тя беше предложила отрова. — Кофеинът е вреден за здравето.

— А уискито и цигарите не са?

— Трябва да правиш избори в живота, Беки.

Тя беше карала от Хюстън, за да прекара Деня на благодарността с баща си на брега. И заедно с приятелите му Дуейн, Чико и Чък. Тя ги харесваше. Те бяха герои в нейната книга с толкова много персонажи, предимно трагични, подобно на баща й. Но тя не искаше Франк Тъкър да е трагичен герой. Искаше той да е нейният герой.

— Еквадор — каза Дуейн.

Другите изсумтяха.

— Еквадор? — запита Беки.

— Всичко там е евтино и има прекрасни плажове.

— И момичета ли? — заинтересува се Чък.

— О, да.

— Аз съм „за“.

Беки седна с чаша кафе, отвори лаптопа си, намери ръкописа и бързо написа още нещо. Книгата й отиваше към края си. Но как щеше да свърши?

 

 

Били Джийн пристигна по обяд със своя червен мустанг с цвят на захаросана ябълка. Беше свалила гюрука и слънцето напичаше купето. Тя слезе и огледа плажа. Забеляза Беки и Франк, които се разхождаха по пясъка в далечината и хвърляха пръчки на Ръсти. На около петдесет фута от къщата беше поставен дълбок фритюрник, отдалечен така, че да не застрашава бунгалото или неговите обитатели.

Чък беше намислил нещо различно за вечерята по случай Деня на благодарността. От фритюрника до бунгалото беше опънат дълъг оранжев кабел.

Били Джийн беше абсолютно сигурна, че това не отговаря на никакви правила за безопасност. Точно колкото беше сигурна, че ще намери Дуейн и Чико, седнали на задната веранда да пушат съответно тютюн и марихуана.

Били Джийн Кембъл беше на четиресет години. Сега се беше озовала на място, на което не беше предполагала, че може да бъде. Всъщност, беше се озовала на две места едновременно: в Рокпорт, Тексас, и в любовта.

Тя беше влюбена в по-възрастен мъж, пропаднал адвокат. Животът й и преди я беше подлагал на изпитания.

Тя беше разголвала тялото си, за да оцелее. Успя да оцелее. Успя да се издигне от дъното, където я беше изритал животът, а след това тя изрита живота право в топките. Ето такова момиче беше тя. Не беше от онзи вид момичета, които повечето мъже биха намерили за привлекателни. Но Франк я намираше за такава. За него беше привлекателна. И тя мислеше, че така. Надяваше се да е така.

Но ако синът му отидеше в затвора, Франк щеше да посвети времето си на него. Той никога нямаше да се освободи от чувството за вина. Никога нямаше да се почувства свободен да обича и да живее. Тя искаше да му помогне, на него и на сина му. Защото беше назначена от съда за служебен адвокат на сина. И защото беше влюбена в бащата.

 

 

— Не я ли изпържи вече тази пуйка? — попита Дуейн. — Гладен съм.

Те всички се бяха изтегнали на задната веранда. Чък погледна часовника си.

— Трябва да е готова.

Чък стана, слезе на пясъка и се отправи към фритюрника. Той увери Франк, че знае какво прави. Беше виждал да пържат пуйка по този начин. Франк имаше съмнения, но реши, че Чък няма да направи беля.

Бууум!

Силата на експлозията изхвърли Чък назад и го повали на пясъка.

— По дяволите! — извика Дуейн.

Франк скочи от верандата достатъчно навреме, за да види как пържената пуйка излита във въздуха и каца в прибоя.

— А казват, че пуйките не можели да летят — каза Чико.

— Добре ли си, Чък? — попита Франк.

Чък изтри пясъка от лицето си.

— Да. Може би фъстъченото масло беше твърде горещо. Не трябваше да ползвам марка „Криско“.

Беки гръмко се изсмя. После започна бързо да пише.

— Как можахте да го направите? — възкликна тя.

Франк само поклати глава.

— Вече си в книгата, Чък.

* * *

Компанията имаше общо 325 долара, така че решиха да празнуват Деня на благодарността с пържени скариди и студена бира в града. Били Джийн се съгласи доброволно тя да е шофьорът. Дуейн, който беше най-едрият от групата, седна на седалката отпред. Другите четирима се натъпкаха на задната седалка. Беки беше почти в скута на Франк, сякаш все още беше малкото му момиченце.

— Мама и Дейл са в Румъния в момента — каза тя.

 

 

— Чико, духай дима от цигарата на другата страна! — помоли Дуейн.

— Започвам да се чувствам млад.

— Ето защо го наричат лечебен, приятелю. И е по-евтино, отколкото да ти предпишат антидепресант.

— Ти, депресиран? — попита Чък.

— По дяволите, да, депресиран съм. Защото прекарвам Деня на благодарността с вас, момчета, вместо с моите момичета, защото жена ми се омъжи за друг…

Жена му го беше напуснала заради друг, докато беше задържан, но той все още я обичаше. Чико силно си опъна от джойнта.

Нощта настъпваше, те играеха покер на задната веранда. Беки беше тръгнала за Хюстън, а Били Джийн — за Остин. Франк не проявяваше голям интерес към играта. В последно време неговият интерес беше насочен повече към бутилката, а чувствата му бяха потънали на дъното на Мексиканския залив. Той бутна морските таралежи към купчината и хвърли картите си на масата.

— Да не се опитваш да блъфираш? — попита Дуейн.

Франк стана и тръгна през пясъка към прибоя. Загледа се в морето. Беше излязъл от дупката, в която беше затънал, за да спаси сина си. Беше се отказал от пиенето. Той имаше цел в живота. Почувства се отново необходим. Един мъж имаше нужда да бъде необходим. Поне за семейство си.

Но синът му нямаше нужда от него.

Той седна на брега на морето, където вълните от прилива се разливаха върху сухия пясък. И заплака. Плачеше за себе си и за сина си.

 

 

— Човече, тази пуйка е добра. Харесва ми черното месо. — Гангстерът от съседната килия се разсмя.

Но не и Уилям. Той нито се смя, нито яде. Искът за освобождаване беше отхвърлен.

— Май каза, че ме напускаш, Уилям Тъкър?

— Адвокатът ми каза, че може да ме измъкне оттук. Но не го направи.

— Те лъжат. Вземат ти парите и нищо не правят. А нас ни наричат престъпници.

Глава 37

На следващата сутрин Уилям Тъкър влезе в самостоятелната стая за свиждане, като тътреше краката си, оковани във вериги. Там го чакаха адвокатът и агентът му. Той седна на масата срещу тях.

— Защо не съм в общото помещение за свиждания? — попита Уилям.

— Защото напредваме — каза Скоти.

— Но не достатъчно, за да ме измъкнеш оттук.

Адвокатът му сви рамене като ресийвър, който е изпуснал тъчдаун.

— Някои съдии просто не искат да бъдат купени. Какво мога да кажа?

— Ще умра тук.

— Не, Уилям, няма. Мога да гарантирам това.

Уилям усети как духът му се повдига.

— Как?

— Сключих сделка.

— Сделка? Каква сделка?

— Сделка за признаване на вина.

— Да призная вина?

— Признаваш се за виновен в извършване на непредумишлено убийство по невнимание и може да получиш от две до пет години. При добро поведение, ще излезеш максимум на втората година.

— Искаш да се призная за виновен?

— Ще бъдеш само на двадесет и пет, има много години да играеш футбол.

— Ще бъда бивш затворник.

Уорън, агентът, сви рамене.

— И Майкъл Вик е такъв. А печели по 13 милиона. Има живот и след затвора, Уилям, ако си звезда в спорта.

— Вик е малтретирал кучета, а аз ще съм осъден за убийство.

— Но не за умишлено. Виж, ще опитам да уредя да работиш в услуга на обществото, да полагаш общественополезен труд с децата в училищата, да им говориш да не пият, защото ако това се е случило на теб, може да се случи и на тях. Обществото обича да вижда как някой изкупува вината си. Аз мога да организирам това.

Уилям се обърна към Скоти:

— Аз си мислех, че ще ме защитаваш.

— Точно това правя.

— Като казваш на цял свят, че аз съм я убил?

— Не е било умишлено. И двамата сте били пияни, правили сте секс, нещата са загрубели, излезли са извън контрол.

— Но аз не бях пиян, не съм правил секс с нея и не съм я убил.

— Виж, Уилям, кръвта ти е била по тялото й. Нейната снимка и телефонният й номер бяха в мобилния ти телефон. Записите от видеонаблюдението на общежитието показват, че си се върнал в 1 часа и 38 минути, което е след часа на смъртта й. Видели са ви онази нощ в заведението „Дизи Рустър“ да се държите като разгонени тийнейджъри. Съквартирантката й ви е видяла двамата да се отправяте към задната врата на бара. Тялото на жертвата беше открито в алеята отзад. Ако отидеш в съда с всички тези доказателства срещу теб, отсега още си осъден на смърт. Гарантирам ти го.

— Ако може да ме забие с всичко това, защо му е на областния прокурор да сключва сделка с мен?

Скоти се усмихна.

— Ние изровихме много мръсотия за момичето. Тя си е проправяла пътя в спортния отдел на „Тексас Тек“ основно чрез секс. Близките й умоляват областния прокурор да приеме сделката, така че дъщеря им да не бъде очернена по време на делото.

— От кого?

— От мен.

— Ти би ли направил това?

— Това правят адвокатите, Уилям. Подлагаш жертвата на изпитание, показваш, че смъртта й не е била чак такава загуба за обществото, освен ако не си колежанин, който обича да се чука с мажоретки.

— Баща ми никога не е правил това.

— Не се е чукал с мажоретки?

— Не е очернял жертвите.

— Е, той е пияница, не помниш ли?

— Ами съдията? Той защо се съгласява на тази сделка?

— Той все още не се е съгласил. Но ще се съгласи. Защото ми е длъжник. Имам принос към кампанията му. Съдиите са преизбирани благодарение на подкрепата от страна на адвокатите, както политиците се преизбират благодарение на специални интереси. Съдията иска да остане на съдийското място, а областният прокурор иска да стане губернатор. Аз съм с връзки, Уилям, ето защо мога да уредя тази страхотна сделка за теб.

— Страхотна? Да призная престъпление, което не съм извършил? Аз съм невинен.

Адвокатът и агентът се спогледаха.

— Ти не ми вярваш, нали?

— Няма значение на какво вярвам аз, Уилям.

— За мен има значение. Кажи ми.

— Честен ли си? Не ти вярвам.

— Мислиш, че съм виновен, но продължаваш да ме представляваш.

Адвокатът му се засмя, сякаш Уилям беше казал нещо смешно.

— Ако не представлявах клиенти, които са виновни, тогава трябваше да остана без клиенти.

— Баща ми представляваше само невинни клиенти.

— Не всички негови клиентите бяха невинни, нали?

— Баща ми ми вярва.

— Съдебните заседатели няма да ти повярват. Те няма да се вържат на версията на защитата за амнезия вследствие на сътресение на мозъка. Ще те осъдят на смърт, Уилям. Аз също мога да ти го гарантирам.

Уилям Тъкър искаше отново да е дванадесетгодишно момче, да подава топката на баща си в задния двор на къщата. Искаше баща му да го закриля. Да го защитава. Да го спаси. Но баща му не можеше да спаси себе си. Тогава как би могъл да спаси Уилям?

 

 

— Собственият ми адвокат не ми вярва — каза Уилям на гангстера от съседната килия.

— Адвокатите лъжат и си мислят, че всички други лъжат.

— Ти лъжеш ли твоя адвокат?

— О, да. Но аз съм черен. Те и без това никога не ни вярват. Майка ми е единственият човек в целия свят, който вярва, че съм невинен.

— Но ти не си.

— И въпреки това искам майка ми да вярва, че съм. Е, ще пледираш ли „невинен“?

— Не знам. Скоти Рейнс каза, че няма да получа смъртно наказание, ако се призная за виновен.

— Аха, разбирам как стават нещата. Бялото момче си наема известен адвокат, мисли, че той ще го измъкне и ще отърве иглата. Не залагай на това, момче.

Уилям Тъкър лежеше и плачеше на леглото в затворническата си килия в отделението със строг режим. Сега единственият му приятел на света беше гангстерът от съседната килия.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което искам да кажа, е, че съдията не е длъжен да приеме сделката.

— Виж, Уилям, адвокатът ти прави сделка с областния прокурор, не със съдията. Областният прокурор не може да промени мнението си, но съдията може да направи каквото си иска. Ти не можеш да влезеш в сделка със съдията. Съдията решава каква да е сделката. Защото веднъж като се признаеш за виновен, той те притежава. Той може да каже: „Ти направи признание, че си убил това момиче. Библията казва «око за око», така че ще трябва да умреш. Ще трябва да поемеш иглата. Ще трябва да се изправиш пред гнева господен“. Такива са шибаните съдии в Тексас, те дрънкат подобни глупости. Да се обзаложим с теб, момче: пет на две, че отиваш при осъдените на смърт. Това е съдбата ти, приятел. И твоето име е написано на иглата, Уилям Тъкър.

Глава 38

На следващия ден Франк и Ръсти гледаха футболен мач с отбора на Университета на Тексас на стария телевизор. Франк си пиеше протеиновия шейк с водка, а „Лонгхорнс“ губеха от „Тексас Крисчън Юнивърсити“. Те губеха всеки мач, откакто арестуваха Уилям. Първото полувреме свърши и продължиха да излъчват от студиото в Ню Йорк. По време на коментара в долната част на екрана излезе надпис: „Извънредни новини“.

— Имаме извънредни новини от Остин — съобщи говорителят. — Достоверни източници от съда в Травис Каунти твърдят, че Уилям Тъкър ще се признае за виновен в непредумишлено убийство. Това е само правен термин за убийство. Става въпрос за смъртта на мажоретката от „Тексас Тек“ преди две години. Делото ще се гледа на открито съдебно заседание на девети декември, след девет дни, считано от днес.

Вторият говорител поклати глава:

— Те всички твърдят, че са невинни, но всички са виновни.

 

 

Беки се обади на Франк след по-малко от час. Тя беше чула по радиото, че брат й ще се признае за виновен и плачеше.

— Татко, той не може да е виновен.

— Не е.

— Тогава защо ще пледира виновен?

— Защото е уплашен.

— Но той не го е извършил.

— Не, скъпа. Брат ти не е убиец или изнасилвач.

— Ако се признае за виновен, всички ще мислят, че е такъв.

— Знам.

— Татко, не можеш да го оставиш да направи това. Не искам историята му да завърши по този начин.

Глава 39

Били Джийн пристигна в къщата на плажа рано в неделя сутринта.

Тя се обади, за да предупреди Франк, че ще идва, но дойде ден по-рано. Той все още се къпеше в морето, когато тя паркира на пътя над плажа. Това го изправи пред нещо като дилема: той можеше да изтича до къщата, за да се облече или да се надява тя да прояви чувство за хумор към голотата му. Водата в края на ноември беше студена.

Но Били Джийн избра трети вариант. След като прецени ситуацията, тя взе мъдрото решение да се разходи по плажа с Ръсти. Когато се върна, Франк беше облечен и готов да тръгнат. Те тръгнаха към Остин, за да видят сина му. Щяха да молят Уилям Тъкър да не се признава за виновен.

— Ти карай — каза Били Джийн, — аз карах три часа дотук.

Франк седна зад волана на червения мустанг с черни кожени седалки и шестстепенен скоростен лост. Почувства се, като че ли се беше върнал в гимназията и гледаше Стийв Маккуин в „Булит“ в автокиното заедно с Мери Катрин Паркър, неговата тогавашна любима. Кога минаха трийсет и седем години? Беше чул, че Мери Катрин имала седем деца.

Франк караше мустанга по магистралата, гюрукът беше свален, а до него седеше красива жена.

Харесваше му Били Джийн Крофърд да бъде до него. Но той беше алкохолик на петдесет и пет, а тя беше на четиресет и не пиеше. Тя беше десетка, той беше петица. Франк погледна към нея. Бризът отвяваше косата й назад, лицето й сияеше от слънцето. Тя изглеждаше много по-млада от него. Той се погледна в огледалото за обратно виждане — плажната шапка, слънчевите очила, бръчките около очите… Слънцето подчертаваше загрубялата му кожа. Един възрастен мъж в компанията на по-млада жена.

— Имам чувството, че съм в реклама за виагра — каза той.

Младата жена се засмя.

— Не си чак толкова стар. — Тя се пресегна към задната седалка и извади един компактдиск. — Имам „Имеджин Драгънс“, „Уан Дайрекшън“, „Лорд“^[48]…

— Имаш ли „Маршал Тъкър“9?

[ „Маршъл Тъкър“ (Marshall Tucker Band) — американска рок група от 70-те години. — Бел.ред.]

— Кой?

— „Бакман Търнър Овърдрайв“^[49].

— Кой?

— А „Голдън Иърингс“^[50]?

Тя го погледна втренчено.

— На колко години си?

— На петдесет и пет.

— По дяволите, ти си стар. Но не твърде стар. — Тя отново се засмя.

— Чувствам се прекалено стар.

Тя се намръщи.

— Имаш ли нужда от виагра?

— Честно казано, не знам.

— Толкова отдавна ли беше?

— И още как.

— Когато правех стриптийз, по-възрастните мъже седяха до сцената. Те не се държаха като мръсници. Мръсници бяха младите. По-възрастните просто бяха самотни. Точно както баща ми, когато мама умря, само че той не ходеше по стриптийз барове. Поне аз така мисля. Както и да е, възрастните никога не се опитваха да ме докосват. Просто ми даваха бакшиш и аз им се усмихвах. Това не е ли тъжно, да даваш бакшиш на една стриптийзьорка, само за да ти се усмихне? Те не търсеха секс, а само да си поговорят с някого. Винаги съм се чудила как са стигнали дотам, до този момент в живота, в който седиш сам и гледаш как една жена се съблича. Не искам и ти да стигнеш до там, Франк.

— Няма да стане. Не мога да си позволя да давам бакшиш на стриптийзьорки.

— Не трябва да оставаш сам, Франк.

— Няма опашка от жени пред вратата ми напоследък.

— Мислил ли си пак да имаш жена в живота си?

— Вече не. Когато един мъж се ожени за грешната жена, която не го обича, той никога не може да се възстанови.

— Защо не?

— Защото, когато имаш и деца, техният живот става по-важен от твоя.

— Аз също се омъжих за грешния човек, но се възстанових.

— Но ти имаш дъщеря си. А на мъжете не им дават децата. Така че един човек, който обича децата си, жертва личните чувства в името на любовта си към тях. За да бъде с тях.

— Ти остана със съпругата си заради децата?

Франк кимна.

— Не знаех, че мъжете правят така.

— Аз направих така.

— Децата ти вече са големи, Франк. Не трябва да се жертваш повече.

— Твърде стар съм за любов.

— Ти си на петдесет и пет, Франк. Не си умрял още.

— Чувствам се като умрял.

— Може би просто имаш нужда от летящ старт. Знаеш ли, Франк, аз не съм правила секс толкова отдавна, че чак не помня. Но все още мисля за това. И все още го искам. Ти искаш ли секс, Франк?

— Не.

— Искаш да изкараш остатъка от живота си без секс.

— Не.

— Не мога да разбера.

— Аз не искам секс. Аз искам да правя любов. Поне веднъж, преди да умра, искам да бъда с жена, която обичам и която ме обича. Това искам.

Усети, че тя го изпива с поглед от съседната седалка.

— Може би мога да помогна — каза тя.

— Аз съм твърде стар за теб, Били Джийн.

— Ако бях на тридесет и исках деца, може би. Но ние и двамата имаме деца. Те вече са големи. Останалата част от живота ни е за нас самите, Франк. Ние решаваме как да изживеем живота си. И с кого. Аз не искам млад мъж. Искам мъж, който е достатъчно зрял, за да е надживял всякакви глупости. Който е достатъчно мъдър, за да цени живота, и е достатъчно възрастен, за да цени любовта. И мен. Аз съм добра жена, Франк. Имам нужда от добър мъж.

— Повечето жени на твоята възраст все още чакат да дойде да ги вземе чаровният принц и да направи живота им съвършен.

— Отдавна не съм на шестнадесет, влюбена в приказен герой. Не търся чаровния принц, а и не искам мъж, който си мисли, че е чаровният принц. Аз искам истински мъж. Един наистина добър човек. Какъвто си ти.

— Ти си красива жена, Били Джийн. Един добър мъж ще бъде ли достатъчно добър за теб?

— Да, ще бъде. Ти ще бъдеш. Аз имам това, от което ти се нуждаеш, и ти имаш това, от което аз се нуждая.

— И какво е то?

— Любов.

— Били Джийн…

— Ще чакам пред вратата ти, Франк.

 

 

— Ти си единственият ми син. Обичам те. Бих сменил мястото си с теб, ако можех. Бих се изправил пред съда вместо теб, бих отишъл в затвора вместо теб, бих умрял от иглата вместо теб. Бих го направил заради теб. Но не мога. Сине, изправиш ли се веднъж пред съда и заявиш ли, че си убил Дий Дий Дънстън…

— Това ли трябва да направя?

— Да. Това. Да пледираш, че си виновен означава точно това — да се изправиш пред съда и да признаеш вината си. Трябва да кажеш: „Да, аз убих Дий Дий Дънстън“. И произнесеш ли веднъж тези думи, Уилям, животът ти никога няма да бъде същия. Ти винаги ще си един признал вината си убиец. Никога няма да можеш да изчистиш името си. Никой няма да повярва, че си се признал за виновен, само за да избегнеш смъртното наказание.

— Ти самият го казваш, затворите са пълни с невинни хора. Аз не искам да бъда един от тях.

— Ти си невинен, Уилям. Знам това. Вярвам ти. Бори се. Не се предавай.

— Но Скоти казва, че ще изляза най-много след две години, че ще бъда свободен.

— Сине, ако признаеш, че си убил Дий Дий, никога няма да бъдеш свободен. Винаги ще си в този затвор.

— Но Скоти вярва…

— Той вярва ли, че си невинен?

— Не.

— А аз вярвам.

— Защо?

— Защото ти си мой син. Защото ти си част от мен. Защото съм те гледал от деня, в който си роден. Защото знам, че не си способен да нараниш някого.

— Но моят агент казва, че все още ще мога да играя с топката, когато изляза.

— Уилям, не става въпрос за футбола.

— Това е моят живот.

— Не е. Да докажеш, че си невинен, това е твоят живот.

— Как? Как мога да докажа, че съм невинен? Всички доказателства сочат, че съм виновен. По дяволите, дори не мога да си спомня онзи ден. А може би съм виновен?

— Не, не си. Ти никога не би могъл да нараниш някого. Ти си едър и силен, но сърцето ти е меко и нежно. Това не се е променило, Уилям.

— Не знам.

— Уилям, моля те вярвай в правосъдието. Вярвай в себе си. Вярвай в мен.

— Отново ли си започнал да пиеш?

— Да.

— Защо?

— Защото ти отказа да те защитавам.

— Съжалявам.

— Мога да спра пиенето отново. Само не се признавай за виновен.

Синът му се отпусна на стола. Стисна зъби. Той се бореше с чувствата си. И загуби. После и Франк загуби. Той искаше да прегърне сина си. Да го задържи в обятията си. Да оправи нещата. Искаше отново да обгърне с ръце сина си. Уилям долепи едрата си длан на стъклото от негова страна. Франк сложи своята, така че да съвпада с дланта на сина му.

— Спаси ме, татко.

Били Джийн избърса очите си. Може би все пак имаше надежда за Уилям Тъкър.

— Отново сме в играта — каза баща му.

— Не и докато не се откаже от услугите на Скоти Рейнс.

— Той ще го направи. Ние просто трябва да намерим убиеца преди следващия понеделник.

— Нямаме много време.

Те излязоха от затвора и се отправиха към градската й къща в северен Остин. Вечеряха и пиха чай с лед. След вечеря седнаха на задната тераса, в далечината на хоризонта блестяха светлините на града, а високата триста фута часовникова кула на Тексаския университет беше обляна в оранжева светлина. Говореха за децата, за погрешните бракове, за избора, който бяха направили в живота си и за избора, който бяха искали да направят. Били Джийн стана да донесе още чай, но се спря. Наведе се и целуна Франк.

— Отвори вратата, Франк.

Беше моментът да разбере, че той не се нуждае от виагра.

Глава 40

— Пропускаме нещо — каза Франк.

Той си беше легнал предната нощ, копнеейки за едно питие, и се събуди тази сутрин, жаден за едно питие. Вместо това пи кафе. Много кафе.

— Какво?

— Не знам. Но това е като снимката в телефона, точно там е, под носа ни, пред очите ни. Ние просто не го виждаме.

Били Джийн откара Франк обратно в Рокпорт и остана там. Прекараха деня, обмисляйки стратегията си за процеса.

— Можем да обясним за телефона и за снимката в съдебната зала…

— Ако съдебните заседатели не са старомодни — каза Били Джийн.

— Значи ще разчитаме на най-младите в групата.

— Никога не съм разбирала от съдебни заседатели.

— А аз — да. Гледаш ги в очите. Ако отвърнат на погледа ти, значи си им повлиял, ако погледнат встрани — не.

— Защо?

— Защото те вече са решили. Те мислят, че той е виновен.

— Какво ще кажеш за записите от видеокамерите? Той се е прибрал достатъчно късно, за да може да я е убил.

— Стотици хора са били на Шеста улица онази вечер. Всеки от тях би могъл да види Дий Дий с униформата на мажоретка.

— Но кръвта на никого от тях не е по тялото й.

 

 

— Как, по дяволите, позволи да се случи това, Дуейн?

Дуейн Джентри, бивш първокласен полицай от отдел „Убийства“ в полицейското управление в Хюстън, известен с разпитите на лоши момчета, стоеше в малката дървена барака, която служеше за подслон на охранителите. Боб, собственикът на склада, го засипваше с въпроси.

Двамата гледаха записите от камерата за наблюдение от деня, в който тримата пънкари нахлуха в склада. На екрана на камерата се виждаше как тримата се катерят над оградата, как разбиват с железен лост склад номер 124 и тъпчат раниците си с крадена стока.

— Тези малки копелета не ги досрамя да крадат посред бял ден. Ти си отишъл да обядваш, нали? Те са те следили, видели са те да излизаш и са действали. Не е ли станало така, Дуейн?

— Не, не е станало така. Бях тук цялата сутрин.

Боб посочи към екрана.

— Те са прескочили през оградата в 12:35, влезли са в склада в 12:45 и са избягали обратно през оградата в 13:00 часа. Видеото не лъже, Дуейн.

— Да, така е. Когато те избягаха със стоката, беше точно 12 по обяд. Аз си погледнах часовника.

Боб се намръщи.

— Но камерата показва друго.

— Записът не е верен. Беше един час по-рано.

— Един час по-рано? — Боб изсумтя като дива свиня. — О, мамка му, знам какво е станало. Роби не е върнал часовника на камерата назад, когато смениха времето. Пролетта минаваме един час напред. Малък калпазанин.

Роби беше синът на Боб. Той наистина беше малък калпазанин.

— Добре, влезли са в 11 и 35. Ти все още си бил вътре. Не е твоя вината, Дуейн. Трябва да видя какво мога да направя. Ще пусна ток по оградата, може би двеста и двайсет волта. Нека да се пробват пак малките негодници да влизат да крадат, да ги разтърси малко.

Боб си помисли, че е смешно.

 

 

Чико Дюран се засмя.

— Не те будалкам, човече, тя си направи една снимка под полата и я прати на гаджето си. Той сигурно я е качил в профила си във Фейсбук, сега половината свят е виждал оная й работа.

Кийт, деветнадесетгодишният доставчик, младеж с татуировки и пиърсинг по цялото тяло, сви рамене.

— Аз правя това през цялото време.

— Публикуваш секси снимки на момичета на фейсбук страницата си?

— Получавам секси снимки на момичета.

— Те ти пращат голи снимки?

— Да.

— Кои?

— Всяка една, която познавам.

— Защо?

— Социална мрежа бе, човек. Правиш си селфита и ги споделяш със света.

— Защо?

— А защо не?

Чико поклати глава.

— Когато бях на твоите години, вече правех измами с номерата на кредитни карти. Днешните младежи сте глезени, нямате никакви амбиции. Вие сте сбирщина от самовлюбени малки копелета, които по цял ден си правят снимки, като че на някого му пука за това.

 

 

Чък Милър наду свирката.

— Засада на черните. Пет ярда.

— Тъпанар — изкрещя един родител.

Чък вдигна топката и отмери с крачки пет ярда. Той тъкмо щеше да свири, за да даде отново старт на играта, когато един от играчите каза:

— Той кърви отново.

— Кой?

— Джорджи.

— Мамка му, пак кърви.

— Не трябва да казваш „мамка му“ по време на детските игри. Ние сме малки деца.

— Шибаните ви родители го правят.

— Само татковците.

Чък даде таймаут и изпрати Джорджи на страничната линия. Удари една голяма дълга глътка от спортната си напитка геторейд с водка. Отново същата мисъл, за кръвта — опитваше се пак да я формулира в мозъка си, но все още не можеше да изрази смисъла й в пълно изречение.

 

 

— Харолд постъпи етично с теб, Скоти. Случва се.

— Но не много често.

— Не. Но Харолд винаги е имал чувство за етика.

Дик Доркин остави питието си на масата. Той и Скоти Рейнс пиеха по едно в клуб „Капитол“, дупката, в която се наливаха щатските политикани, съдиите и адвокатите, които финансираха кариерите им.

— И така, момчето ще приеме ли сделката с прокуратурата или не?

— Ще приеме. Франк дойде вчера и го нахъса да се бори с обвиненията, но аз го върнах на земята с моята реч: „Ела при Иисус“. Ще приеме сделката.

— „Ела при Иисус?“

— Ако не приеме сделката, отива при Иисус.

— Все пак не съм сигурен, че няма да се радвам, ако нещата се провалят. Толкова много исках тази смъртна присъда, че чак усещам мириса на изгоряла плът.

— Още едно питие и ще се разтопиш от носталгия, Дик. Кое искаш повече — отмъщение за Франк Тъкър или губернаторския пост?

— По-близко е до ума ти, отколкото си мислиш.

— Господи, Дик, това не е лично. Това е работа.

— За теб, може би. Но не и за мен. Бих искал да гледам Франк Тъкър, докато изпразват спринцовката в ръката на сина му.

 

 

Високото шест фута и пет инча, двеста трийсет и пет паундово тяло на Уилям Тъкър лежеше свито на кълбо на студения бетонен под в килията. Той искаше да умре, да затвори очи и да умре. Сълзите се стичаха от очите му, от носа му течеше сопол. Огромното му тяло се тресеше. Той беше едър, силен и бърз, но никога през живота си не се беше чувствал толкова малък, толкова слаб и толкова бавен. Винаги е знаел накъде го носи животът. Сега се чувстваше изгубен.

— Господи, помогни ми.

— Тук няма никакъв Господ — прошепна гангстерът от съседната килия с мек глас. — Ти си в ада, Уилям Тъкър.

Ако отидеше в съда и загубеше делото, щеше да получи смъртно наказание. Ако се признаеше за виновен, винаги щеше да бъде сочен като убиец.

— Моля те, Господи. Спаси ме.

Гангстерът въздъхна.

— Загазил си го лошо, Уилям. Мислиш, че Господ ще слезе тук да измъкне белия ти задник от затвора, защото си специален, както майка ти ти е казвала от деня, в който си се пръкнал между краката й. Мислиш, че Той ще слезе тук да те спаси. Мамка му, човече. Господ няма време за това.

Уилям зарида още по-силно. Искаше му се съдбата му да не такава. Искаше му се Господ да му беше отредил по-добър живот, да не беше го вкарал в този път още от раждането му.

— И аз казвах същите молитви и исках същото. Винаги съм искал да имам по-добър живот. Някои хора са се родили в рая, а пък ние сме родени в ада.

Уилям изтри сополите от лицето си и каза:

— Аз се отчуждих от баща си.

— Аха, и моят баща е чужд човек за мен. Аз винаги съм се чудил какво щеше да е, ако майка ми и баща ми се бяха оженили, ако бяхме нормално семейство като това от шоуто на Бил Козби^[51]. Чудя се дали щях да съм в тази килия, ако беше се случило това? Може би с татко щяхме да си подаваме топката в задния двор и да си говорим как един ден ще стана мъж, а не престъпник. Можеше да имаме истински дом, да седим на масата и да вечеряме със семейството и никой нямаше да казва „мамка му, това“, „мамка му, онова“. Щяхме да казваме молитва преди ядене вместо „подай шибания сос за пържолата“. Разбираш ли какво имам предвид? Знаеш ли, аз никога не съм правил това през целия си живот — да се храня със семейството, да казваме молитва преди ядене. Моите приятели са бандата. Те са моето семейство. Ако искахме нещо за ядене, отивахме в шибания „Макдоналдс“, поръчвахме двоен „Биг Мак“ с пържени картофки и пиехме бира. Така е, откакто станах на осем. Някога мислил ли си си що за детство ще е това, ако имаш Бил Козби за баща?

— Аз знам какво е.

— Познаваш ли някого, който е живял така?

— Да.

— Кой?

— Аз.

— Кажи как е?

— Такова беше моето детство.

— Чакай малко. Ти ми казваш, че си живял така, като в шоуто на Бил Козби?

— Да.

— Имал си баща у дома? Хранил си се със семейството си? Казвали сте молитва на масата, преди да вечеряте? Подавали сте си топка в задния двор?

— Да.

— Тогава как, по дяволите, си стигнал дотук? — Гангстерът повиши тон, сякаш беше ядосан на Уилям. — Мислех, че си като мен, че животът ти е прецакан. И затова си тук. А ти ми казваш, че си имал всичко това. И майка, и баща, и вечеря на проклетата маса всяка вечер от живота ти. А ти, мамка му, в крайна сметка си тук! Мечтал съм за такъв живот, но всичко, което съм имал, е един прецакан делник, наркотици, оръжия и бандити. Ти си се родил в рая, но сам си се поставил в ада. Какво, мамка му, не ти е наред, момче? Аз не съм избрал да съм тук. Не е моя вината, че съм тук. Не съм убил онова ченге — съдбата ми го направи!

Той вече почти крещеше:

— Ти си най-щастливото копеле, живяло някога! По дяволите, имаш майка и баща! Имаш шибано семейство! Имаш шибана вечеря на масата с истинска храна! Шибан, тъп, бял задник! Надявам се, да умреш, мамка му!

Гласът му идваше на пресекулки, като че ли и той плачеше:

— Не искам да говоря повече с теб, Уилям Тъкър.

Сподавеният плач на двамата млади мъже беше единственият звук, който се чуваше в отделението на осъдените на смърт през онази нощ.

Глава 41

В пет часа на следващата сутрин назначената от съда адвокатка на Уилям Тъкър се събуди от звъна на мобилния си телефон. Тя потърси опипом чантата си в тъмното. Бръкна в нея и извади телефона.

— Ало.

— Били Джийн?

— Уилям?

Франк включи лампата и се приближи до нея. Тя сложи пръст на устните си.

— Уилям, защо не спиш?

— Вече не спя.

— Какво става?

— Какво става? Ще получа смъртна присъда, това става.

— Не, няма. Баща ти ще те спаси, Уилям. Ще намери начин.

— Кажи му, че съжалявам.

Тя приближи до Франк. Той облегна глава на нейната и заслуша сина си.

— За какво?

— За това, че го изритах от живота си. За това, че го изоставих. За това, че забравих колко добър баща е. За това, че не разбрах през какво е преминал заради Брадли Тод. За това, че не бях винаги до него, както той беше до мен. За това, че се оказах шибан син. За това, че го нарекох негодник.

Тя го чу да подсмърча.

— За това, че приех да пледирам „виновен“.

Франк грабна телефона и извика: „Уилям, не!“.

Но синът му беше затворил.

Глава 42

„След точно шест дни синът ми ще се изправи в съда и ще пледира «виновен» по престъпление, което не е извършил, защото се страхува да не получи смъртна присъда. Веднъж стори ли го, няма връщане назад. Свършено е с живота му. Няма да допуснем това да се случи“ — това си мислеше Франк.

Уилям Тъкър щеше да пледира „виновен“. Невинните постъпват така. Много по-често, отколкото хората могат да си представят, защото борбата с прокурор, разполагащ с неограничени възможности и желаещ да те изпрати в затвора, е страшна и струва много. Малко са хората, които могат да си го позволят. През 2002 година Браян Банкс, популярен 17-годишен гимназиален футболист със стипендия от Университета на Южна Калифорния и мечти за кариера в НФЛ, беше несправедливо обвинен за изнасилване от съученичка. Тя твърдеше, че е била нападната в района на гимназията. Той беше невинен, но адвокатката му го посъветва да пледира „виновен“. „Ти си едър чернокож“, каза му тя. „Журито ще те осъди.“ Грозеше го присъда от четиресет години. Затова пледира „виновен“ и получи пет години. Обвинителката му осъди гимназията и спечели обезщетение от 1.5 милиона долара. Четири години след като освободиха Браян от затвора, тя се свърза с него чрез Фейсбук и поиска среща. Браян записа видео на срещата — тя признаваше, че е излъгала, за да осъди училището.

Такива неща се случват.

Франк не можеше да допусне да се случи и на сина му.

Беше десет сутринта и екипът на защитата се беше събрал на задната веранда. Пиеха силно кафе и правеха мозъчни атаки с малкото мозъчни клетки, които алкохолът не беше успял да убие.

— Вижте, знам, че смятате Уилям за виновен, но…

— Невинен е — каза Дуейн.

Франк погледна бившето ченге, пушещо огромна пура.

— Променил си мнението си?

— Да.

— Защо?

— На касетата със записа от неговата стая се вижда, че Уилям се прибира в 1:38, но всъщност е било 00:38 ч. Не са върнали времето с час назад предишната седмица.

— Откъде знаеш?

— Проверих в компанията, която отговаря за охраната в общежитието.

— И те ти казаха? Просто ей така?

— Казаха го на детектив Джентри от отдел „Убийства“ в Хюстън. Франк, онази нощ Уилям се е прибрал в 00:38 ч. Това означава, че я е убил в центъра в полунощ, върнал се е в бара и е повръщал и тогава се е прибрал в общежитието. И всичко това е станало за тридесет минути? Той е невинен.

— Точно така е — каза Чико.

Франк се обърна към Чико Дуран. Той пушеше трева.

— И ти ли? Защо промени мнението си?

— Заради социалните медии. Децата се снимат — себе си, телата си, за да ги покажат на света. Не ме питай защо, но го правят. Ако някога хвана момичетата си да пишат секс съобщения, ще… — Спря се. — Е, както и да е. Дий Дий Дънстън го е направила онази нощ, но с телефона на Уилям. Не е снимал той. Тя е била.

Той показа снимката на Дий Дий от телефона на Уилям.

— Виж, ръката й е протегната. Тя сама се е снимала. Не е излъгал. Той е невинен, Франк.

— Дуейн, Чико… благодаря ви, момчета. Но остава кръвта.

— Мисля, че тук мога да помогна аз — каза Чък.

— Как?

Чък въздъхна.

— Отдавна трябваше да събера две и две — разбира се, обикновено получавам пет, но нали знаеш, Франк, напоследък не мога да мисля заради всичките сътресения, а и уискито не помага особено да си изясня съзнанието и…

— Чък, концентрирай се.

— А, да. Е, както и да е. Има едно хлапе в миниспорта, казва се Джорджи…

— Джорджи?

— Децата са петгодишни. Всички се казват Пийти или Боби, или Джими, или Джорджи. Както и да е. Той е хемофилик. При всяка игра кърви. Имам предвид, че малкият загубеняк пада на тревата и се разкървавява. Трябва да искам таймаут, да го изпратя на страничната линия, да го превържа, така че кръвта да не се разнесе по друго дете и разбира се, майка му изпада в истерия. Детските групи са като шибана зоологическа градина.

— Какво общо има Джорджи с Уилям?

— Виж този мач.

Чък бе гледал записа на мача сто пъти. Той обърна лаптопа, за да могат и останалите да гледат видеото.

— Гледал съм го повече пъти, отколкото мога да преброя. И всеки път се вглеждам в страничната линия, а не в полето.

— Не думай, Шерлок — каза Дуейн. — Дий Дий е на страничната линия. Тя е била мажоретка, не състезател. Не е на полето.

— Но кръвта на Уилям е.

— Какво? — попита Франк.

— Наблюдавай играта. Грозна е, Уилям играе ужасно. Баща му се е появил пиян, изложил се е преди мача.

— О, това обяснява нещата.

Чък натисна мишката и видеото спря. На екрана Уилям се наведе назад, за да подаде, после се отдели от покета^[52] и се втурна. Тримата лайнбекъри на „Тек“ се приближиха. Чък спря видеото и приближи.

— Така. Погледнете внимателно. Ръцете и на четиримата са голи. Ръкавите на фланелките им са изрязани високо. Такава е модата в днешно време — за да си показват мускулите. И видимо няма кръв по никой от тях.

Той пусна видеото. Играчите на „Тек“ яростно се опитваха да отнемат топката отдолу и отгоре и го повалиха на тревата. Уилям се изправи, като че ли не беше усетил бруталната атака. Чък спря в периферията.

— Вижте.

Той натисна мишката няколко пъти и приближи до лявото рамо на Уилям.

— Вижте левия му лакът, той кърви — каза Чък.

По ръката на Уилям се стичаше кръв.

— Когато го видях в болницата след мача — каза Франк, — левият му лакът беше превързан. Каза, че имал няколко шева.

— Гадна контузия — каза Чък. — Сигурно протектор за уста го е ударил по костта, пукнал е капиляри, те кървят ужасно. Веднъж ме одраскаха по челото и изглеждах като прострелян.

Чък пусна видеото отново. Уилям се втурна обратно и застана от страната на топката на своя отбор и извика за старт от началната линия, без да се опира на другите. Времето минаваше, играта се развиваше с бясна скорост, играчи в атака и защита тичаха навън и навътре по игрището, а реферите бягаха наоколо в крачка с тях.

— Защо реферите не поискаха таймаут, за да го превържат? — попита Чико.

— Трябваше да го направят. Ами ако има СПИН? — Чък сви рамене. — Предполагам, че не са забелязали в целия хаос. Това е в края на играта, Уилям изпълнява двуминутна атака, опитвайки се да спечели точка. Всичко се случва светкавично. Само след няколко разигравания той получава сътресение.

На екрана Уилям отново се наведе, за да подаде, и се затича. Същите трима лайнбекъри се скупчиха върху него, точно преди да го свалят, Чък натисна пауза и приближи играчите на „Тек“.

— Ръцете им са чисти — каза той.

Той пусна записа. Свалиха Уилям, а после се изправиха на крака. Чък отново спря видеото и приближи един от играчите на „Тек“, номер 52.

— Сега има кръв по ръцете.

Чък отново пусна записа. Номер 52 се втурна и скочи във въздуха, където бе посрещнат от номер 55, направиха въздушен поздрав — рамо в рамо, ръка в ръка. Той повтори жеста с номер 51. Чък пусна записа и приближи единия от играчите.

— Сега и тримата имат кръв по ръцете.

— Кръвта на Уилям?

— Никой друг нямаше кръв преди атаката.

— Прехвърляне на следствени доказателства — каза Дуейн. — Случва се. А на разследващите не е нужна много кръв, за да се сдобият с неговото ДНК. Ето защо ги наричат следствени доказателства.

— Добро мислене, Чък.

Франк вдигна юмрук към Чък за поздрав.

— Благодаря, Франк.

— Не искам да провалям купона — каза Били Джийн, — но нямаше ли да забележат кръвта по себе си?

— Гадост — извика Чък. — Когато играех, бяхме целите в кръв, слюнка, повръщано, урина, остатъци от тютюн. Боже, веднъж имах лайно по себе си, не беше мое. Това е футбол. Мръсна игра.

— Добре — отвърна Били Джийн. — Значи теорията ти е, че кръвта на Уилям е попаднала от него на номер 52, от номер 52 — на номер 55, от номер 55 — на номер 51? И след това от един от тях — на Дий Дий Дънстън?

Чък сви рамене.

— Имаш ли по-добра идея?

— Не. Тази всъщност не е чак толкова лоша. Помня веднъж, докато бях стриптийзьорка как един тип — някакъв сдухан младеж — се протегна с двадесетдоларова банкнота… никога не ги оставят на сцената, винаги искат да я пъхнат в прашките ми, за да ме опипат. Леко се наведох, за да стигне прашките ми — и тя показа как издава десния си крак напред и приклекна. — И той пъхна банкнотата и плъзна ръка по крака ми, остави потна следа по цялото ми бедро. Сдуханите винаги се потяха. Усещах потта им и я виждах да блести на светлината от прожектора. Помислих си: „отврат“.

— Това… червените ти прашки със захаросаната ябълка ли бяха? — попита Чък.

— Потен ли си?

— Е, на крайбрежието сме.

— Декември е.

Тя поклати глава.

— Значи този негодник е оставил ДНК-то си по мен просто ей така?

— Да — отговори Чък. — А кръвта се предава още по-лесно, защото е лепкава и засъхва по кожата.

— Но аз се къпех след представленията. Боже, претърквах си кожата, за да измия тези бацили — каза Били Джийн. — Играчите не са ли се изкъпали след това, не са ли измили кръвта?

Чък сви рамене.

— Може би да. Може би не. Те са лайнбекъри. Слабо опитомени диви животни.

Те се взряха в замръзналите образи на тримата играчи на „Тек“ на екрана.

— Това е — каза Франк. — Така кръвта е попаднала на мъртвото момиче.

— Това означава…

— Един от тези играчи е убил Дий Дий Дънстън.

 

 

— Момчета, ще тръгнете по следите на тримата играчи ли? — попита Били Джийн.

Те стояха до колата й на пътя. Тя се връщаше в Остин, а те щяха да пътуват до Лъбък.

— Това е единствената ни надежда. Единствената надежда на Уилям.

— Внимавай, Франк. Ако някой от тях е убил Дий Дий, той би убил отново, за да се спаси от затвора.

— Истината е, че моят живот не струва кой знае колко. Животът на сина ми струва много повече.

— Животът ти струва много за мен.

 

 

— Джон Смит, Даръл Джаксън и Бо Кантрел — каза Чико. — Потърсих списъците оттогава. Тези са играчите. Смит е бил второкурсник, а Джаксън и Кантрел — завършващи.

— Трябва да ги намерим — каза Франк. — Бързо. Откъде започваме?

— Лъбък.

— Това са девет часа път — каза Дуейн.

— Няма време за шофиране. Трябва да летим.

— Четири самолетни билета? Изхарчихме всички пари от продадените футболни топки с автографи.

— Трябва да продадем нещо друго чрез eBay.

— Какво?

— Друга топка.

— Имам една — каза Чък.

Той подхвърли топката.

— Не струва нищо без подписа на Уилям.

— Подай насам — каза Чико.

Той отвори лаптопа на Уилям и върна близкия кадър на снимката с подписа му на топката, която бяха качили в eBay. После протегна отворена длан към Дуейн както хирург към медицинска сестра в операционната.

— Маркер.

Дуейн постави маркера в ръката на Чико. Той разгледа снимката и се подписа на топката: „Уилям Тъкър“. Той им подаде топката, за да я разгледат. Сравниха фалшификата с оригинала.

— Добре е — каза Чък. — Получи се.

— Фалшифицира подписа на сина ми?

— Франк, фалшифицирал съм подписи на покойници, на документи за медицинските служби. Това е просто шибан футбол.

— И сега ще продадем футболна топка с фалшифициран автограф по eBay. Това е измама.

Чико го изгледа.

— Аз съм бивш престъпник, Франк. Ще го преживея.

Два часа по-късно те продадоха топката за 7500 долара. Очевидно новината, че Уилям Тъкър ще пледира „виновен“ за изнасилване и убийство на колежанка направи топката още по-ценна. Това може да стане единствено в Америка.

Глава 43

Караха до Корпус Кристи, после летяха до Лъбък рано на следващата сутрин. Разполагаха с пет дни, за да открият трима бивши футболисти отпреди две години, да разберат кой е убиецът и да го убедят да си признае.

Нямаше време за губене.

Наеха кола от летището в Лъбък и отидоха в кампуса на „Тексас Тек“. Директно се отправиха към футболния стадион. Паркираха и се насочиха към главния вход. Вратата беше заключена.

— Сряда е, днес ще тренират — каза Чък. — Но не на стадиона.

Човек от поддръжката им посочи тренировъчните игрища. Прекосиха алеята „Мак Дейвис“^[53].

— Леле, обожавах песните му — каза Чък. Опита се да запее песен на Мак Дейвис, но смотолеви текста. — Проклети сътресения!

— Мак е бил роден именно тук, в Лъбък — каза Чико. — Като Бъди Холи^[54].

— Той игра куотърбека, който Дон Мередит^[55] трябваше да играе в „Северен Далас 40“ — каза Чък. — Най-добрият филм!

Дуейн го погледна недоверчиво.

— Твърдиш, че е по-добър от поредицата „Умирай трудно“? Ти си откачен.

— Е, може би не е номер едно, но е класика.

— Дяволски си прав.

— Точно това казах.

Сградата на спортния комплекс беше от другата страна на улицата. Зад нея се намираха тренировъчните игрища. Застанаха на оградата и наблюдаваха отбора.

— Ето го — каза Дуейн. — Номер 51. Джон Смит.

Останаха още час, докато свърши тренировката, а после изчакаха Джон Смит пред сградата на комплекса. Когато излезе, те се приближиха. Беше едър и мускулест, с къса руса коса. Мокра коса. Носеше спортен екип и маратонки.

— Джон Смит? — попита Франк.

Играчът спря.

— Да, сър?

— Косата ти е мокра. Къпал ли си се?

Той се отдръпна.

— Ако сте ненормалници като онези от „Пен Стейт“^[56], които обичат да се забавляват под душа…

— Аз съм Франк Тъкър. Бащата на Уилям Тъкър.

Джон Смит подаде ръка и поиска да си тръгне.

— Не ми се говори за това.

Дуейн извади значката.

— Полицейски работи, синко.

Джон Смит спря и се предаде. Но лицето му не издаваше вина. Вместо това поклати тъжно глава.

— Съжалявам, господин Тъкър. Въпросът ви беше странен.

— Ето още един въпрос. След мача Тексас срещу „Тек“ в Остин преди две години, ти изкъпа ли се?

— Не знам защо питате, но да. Къпя се всеки ден. Дали Уилям наистина е убил Дий Дий? Предполагам, че да. Той си призна.

— Не. Нито е признал, нито я е убил.

Джон се намръщи.

— Но по телевизията казаха, че…

— Грешат. Ти познаваше ли Дий Дий?

— Да, сър. Всички я познаваха. Беше сладурана.

— Лесна ли беше?

Джон размишлява за момент и поклати глава.

— Така казваха.

— Не си спал с нея?

— Господин Тъкър, аз съм мормон. И съм девствен. Като Тибоу^[57].

— Имам две дъщери, с които искам да се запознаеш — каза Чико.

— Разбра ли, че Тибоу подписа с „Пейтриътс“? — попита Чък. — Няма начин да надвие Брейди^[58].

Всички погледнаха Чък. Той обърна длани нагоре.

— Само казвам.

Франк се обърна към Джон Смит.

— Познаваше ли Даръл Джаксън и Бо Кантрел?

— Да, сър. И тримата бяхме лайнбекъри тогава. Те завършваха.

— Спали ли са с Дий Дий?

Джон въздъхна.

— Даръл е спал с всяко момиче в кампуса, доколкото знам. Той беше красивият каубой. Беше модел на корици на книги, на любовни романи, имаше копия от тях в стаята си.

— А Бо?

— Бо беше… — Джон разклати глава. — Блатен плъх.

— Къпеха ли се след игра?

— Не съм си водил бележки, господин Тъкър. Ще трябва да питате тях.

— Ще го направим. Къде са те сега?

— Последно чух, че Даръл е отново каубой в семейното ранчо в Уинк, а Бо е в Омаха.

— С какво се занимава?

— Играе за „Ренглърс“.

— Благодаря, Джон.

— Да, сър. Надявам се, че Уилям е невинен.

Гледаха как Джон се отдалечава.

— Той не е убиецът — каза Дуейн.

— Как разбра? — попита Чико.

— Разпитвал съм стотици убийци по мое време и нито един от тях не е бил мормон. — Направи пауза. — Разбира се, понякога те заблуждават.

— Така е — каза Франк.

Глава 44

— Прилича на уголемено копие на Рой Роджърс — каза Дуейн.

— Кой е Рой Роджърс^[59]? — попита Чък.

Франк и Чико бяха отлетели за Омаха, за да открият Бо Кантрел. Дуейн и Чък пропътуваха сто и седемдесетте мили от Лъбък до Уинк, за да открият Даръл Джаксън. И го откриха. В ранчото „Лейзи Ривър“ извън града. Даръл яздеше голям бял кон точно когато те спряха до къщата и излязоха от една кола под наем. Той наистина имаше вид на модел.

— Да ви помогна? — попита Даръл.

— Хубав кон — каза Дуейн.

— Фермер ли си?

— Ченге. Бивше ченге.

— Какво ви води насам?

— Дий Дий Дънстън.

Дуейн почти се надяваше Даръл да опъне юздите и да избяга в галоп. Защото така животът на Уилям Тъкър би бил спасен. Ако момчето отидеше в затвора, Франк никога не би се чувствал свободен. Той беше добър човек и добър приятел, а на Дуейн Джентри му пукаше само за трима приятели на този свят. Не можеше да си позволи да изгуби един от тях.

— Разбрахме, че си я познавал — каза Дуейн — в библейския смисъл.

Даръл слезе от коня. Нещо издрънча.

— Еха, каубоите наистина носят шпори — зарадва се Чък по детски.

Даръл се намръщи на Чък, а после се обърна към Дуейн.

— Познавах я, но не съм я убил, ако за това сте тук.

— Именно за това.

— Мислех, че Уилям Тъкър е признал.

— Не. Той не е убил момичето.

— Вестниците твърдяха, че по нея е открита негова кръв.

— И по теб също — каза Чък.

— И ти ли си бивш полицай?

— Треньор.

— Бивш полицай и бивш треньор.

— Играеше с номер 52, нали? — попита Дуейн.

— Да.

— Уилям кървеше в края на този мач. Когато го атакувахте, кръвта му е попаднала върху Джон Смит, Бо Кантрел и върху теб.

— Откъде знаете?

— От записа на мача — каза Чък. — Има много ясен близък кадър.

— Изкъпа ли се след мача? — попита Дуейн.

Даръл отстъпи и изглежда се развесели.

— Странен въпрос.

— Не искаш да отговориш?

— Да, изкъпах се след мача. Винаги го правех. Може да съм каубой, но не съм крава. Имам магистърска степен по инженерни науки и знам как работи душът.

Дуейн и Чък се спогледаха. Даръл бутна шапката си леко назад.

— Е, момчета, дойдохте чак дотук, за да ме попитате дали съм се къпал след мача? Боже, можехте да се обадите.

— А Бо Кантрел? Той изкъпа ли се след мача?

Даръл се изсмя.

— Бо Кантрел беше полулуд напомпан идиот от Луизиана, който страдаше от твърде много сътресения. И вонеше по-зле от кравешко лайно. Разбирането му за къпане беше да плува в блатото.

— Разкажи ни за него.

— Започнахме заедно и бяхме заедно четири години. Той беше среден лайнбекър, а аз бях външен. Беше твърдо решен да стане професионален състезател, но тежеше едва 105 кг, а професионалистите бяха по 118 кг. Така че мина на стероиди още първата година. Стана по-гаден от змия. А и сътресенията му попречиха.

— Ти не искаше ли да продължиш?

— Не. Никога не съм искал да ставам професионален състезател. Аз съм каубой. Имах ранчото, в което да се върна. Бо нямаше нищо, за което да се върне в Луизиана. Ако не беше продължил, щеше да лови алигатори в блатото. Винаги съм мислил, че ще чета за него по вестниците.

— Спортните страници?

— Некролозите. Очаквах да се самоубие като останалите полудели професионални състезатели. — Той поклати глава. — Е, по-добре да отида да нагледам кравите.

Даръл Джаксън вкара каубойския си ботуш в стремето и се качи на големия кон. Опъна юздите, сякаш ще тръгне в галоп, но не потегли. Обърна се към Дуейн и Чък.

— Към края на пролетната сесия главата на Бо не беше наред. Стероидите го направиха параноик. Потърсете го, но внимавайте. Започнал е да носи оръжие.

 

 

Бо Кантрел бе привлечен от Омаха в третия кръг на драфта на НФЛ преди две години. Сега беше начален лайнбекър в Ренглърс. Ходеше с бръсната глава и целите му ръце бяха в татуировки. Когато излезе от тренировъчния клуб на Ренглърс след тренировката във вторник, Франк му извика от паркинга.

— Бо!

Той погледна към тях, но продължи и извика през рамо: „Без автографи“.

Франк и Чико го настигнаха.

— Не ти искаме автографа.

Без да спира, той каза: „Добре“.

— Искаме да те разпитаме за Дий Дий Дънстън.

Бо спря. Обърна се и ги огледа. И Франк го огледа. Главата му изглеждаше твърде голяма, вратът му беше дебел, а раменете му — широки и мускулести. Имаше акне. Не беше красив. Носеше фланелка на „Ренглърс“, спортен екип и маратонки. Имаше трева в косата, дебелите му ръце бяха мръсни и потни. Миришеше ужасно.

— Ченгета ли сте?

— Аз съм Франк Тъкър. Бащата на Уилям Тъкър.

Бо запази строгото си изражение, но Франк видя нещо в погледа му. Вина.

— Чувам, че твоето момче е признало за убийството на Дий Дий.

— Чул си грешно. Не я е убил той.

— Тогава кой?

Спогледаха се. Дуейн беше докладвал за срещата им с Даръл Джаксън. Оставаше само един заподозрян.

— Ти.

Масивните мускули по врата на Бо се свиха. Дишането му се учести и лицето му се зачерви. Той беше убиецът.

— Не си се изкъпал след тренировката, Бо.

— И?

— Навик. Не си се изкъпал и след мача на Университета в Тексас преди години.

— И?

— Уилям е получил контузия в левия лакът в края на играта, когато ти, Даръл Джаксън и Джон Смит сте го атакували. По ръката му се е стекла кръв. Тя се е пренесла и по техните, и по твоите ръце. Но те са се изкъпали след мача, отмили са кръвта. А ти не. Кръвта му още е била по теб, когато си изнасилил и убил Дий Дий онази нощ зад „Дизи Рустър“.

— Докажете го.

— Можем. Можем да докажем, че ти си убил Дий Дий. Край, Бо.

Бо Кантрел пристъпи напред, като че искаше да удари Франк.

— Майната ти.

Той се обърна и закрачи бързо към голям пикап, качи се и отпраши. Чико засне табелата с номера с телефона на Уилям. След това Франк се обади на Дуейн. Когато вдигна, Франк каза: „Тръгвайте с Чък към Мидланд, хващайте полет за Омаха. Бо Кантрел е“.

 

 

— Как ще накараме Бо да си признае? — попита Чък.

Франк и Чико бяха взели Дуейн и Чък от летището в Омаха същата вечер и се бяха върнали в хотела.

— Ще го проследим — каза Дуейн. — Когато знаеш кой е лошият, и лошият знае, че ти знаеш, трябва да го накараш да мисли за теб, да разбере, че го наблюдаваш, да го караш да се обръща, да се стресне.

— От нас? — каза Чико. — Бивш адвокат, бивше ченге, бивш треньор и бивш престъпник?

— Прав си — каза Франк.

— Занимавал съм се с подобни типове и преди — каза Дуейн. — Не е най-умната глава, но осъзнава, че е избягал след убийство. И изнасилване. Сега са минали две години и си харесва живота. Иска да го съхрани. Ще направи всичко, за да го запази. Дори да убие отново. Защото няма какво да губи.

— Да убие отново? — каза Чико. — Нас ли?

— Би могъл — отвърна Дуейн.

— Това си заслужава питие.

Глава 45

В осем на следващата сутрин, петък, бяха паркирали точно срещу дома на Бо в изискан квартал на Омаха. Приличаше на старата къща на Тъкър в Ривър Оукс, което означаваше, че не подхождаше на Бо Кантрел.

— Ще ни види — каза Чък.

— Това искаме — отвърна Дуейн. — Това не е тайно наблюдение, а преследване.

— Каква е разликата?

— При наблюдението се стараеш да си потаен, за да не те забележат, а при преследването искаш да знаят, че ги преследваш.

— Аха. Това звучи по-опасно.

— Ето го.

Бо Кантрел излезе от дома си в девет. Забеляза ги и отпраши с пикапа. Проследиха го до клуба на „Ренглърс“. Видяха го да влиза вътре. На вратата той се обърна да ги погледне.

— Кой иска кафе? — попита Чико.

— „Старбъкс“? — каза Дуейн.

— Разбира се.

— Безкофеиново мока фрапучино с натрошени бисквитки и допълнително бита сметана — каза Чък. — Едно.

— Еспресо?

— Уиски?

— Голямо тиквено лате и една поничка — каза Дуейн. — Винаги ядях понички по време на смяна.

— Какви?

— Марка уиски?

— Понички?

— От онези с пудра захар.

— И аз искам поничка — каза Чък.

— Една кифличка — каза Франк. — Нормално дълго кафе без уиски.

— Обадете се, ако Бо излезе — каза Чико. — Ще се върна до десет минути.

 

 

Бо излезе в три следобед. Франк му помаха. Той не отвърна на поздрава. Отиде до магазин за алкохол.

— В момента ни дразни — каза Чико.

А после и до стриптийз бар.

— А сега ни се подиграва — каза Чък.

Не влязоха вътре. Бо може да има приятели отрепки. Чакаха. И чакаха. След няколко часа той излезе от бара със стриптийзьорка.

— Имало е паричен трансфер — каза Чико!

Проследиха го обратно до дома му. Той влезе с момичето, но го видяха да наднича през прозореца.

— Добро следене, момчета — каза Дуейн.

Глава 46

На следващата сутрин отново бяха паркирали пред къщата на Бо.

— Сигурен ли си, че това ще проработи? — попита Франк.

— Напълно — отвърна Дуейн.

 

 

Съботата мина по същия начин като петък, с изключение на това, че Бо спря да хапне, преди да се отбие в стриптийз клуба. В заведение за кейджунска^[60] храна. Седна до прозореца. Франк му помаха. Той отвърна със среден пръст.

— Господи, яде като прасе — каза Чико.

— Кейджун — отвърна Дуейн.

— Храната ли?

— Не, Бо.

— Чудя се раците могат ли да се пекат на грил — каза Чък.

Глава 47

В неделя Омаха играеха срещу „Пейтриътс“ на стадиона на „Ренглърс“. Купиха си четири билета на черно пред стадиона. Вътре Чък си купи футболна топка на „Ренглърс“.

— Чудя се дали някой от играчите ще ми даде автограф след мача.

— Запалянко си, нали? — отвърна Дуейн.

Той си купи оранжева пластмасова каубойска шапка на отбора, с която приличаше на дете, което чака на опашка за разходка с пони. Чико купи фланелки за своите момичета, а Франк — плакат. Взе маркер от Дуейн. Откриха местата си. Когато отборите излязоха, те викаха „Бо!“, докато той не ги забеляза на страничната линия. Когато ги видя, Франк вдигна плаката, на гърба на който беше написал „БО КАНТРЕЛ Е УБИЙСТВЕН ЛАЙНБЕКЪР“. Бо тръгна наперено към страничната линия.

 

 

— Ууу! Ууу!

Феновете освиркваха Бо. Беше изпуснал подаване, неговият съотборник хвана къс пас и се втурна за тъчдаун. „Пейтриътс“ атакуваха „Ренглърс“ и по-точно — Бо Кантрел. Той приближи страничната линия и ритна рекламното табло на геторейд. След това погледна нагоре към тях. Франк отново вдигна плаката.

— Ето това наричам аз следене — каза Дуейн.

Играта на Бо от лоша стана ужасна. Той пропускаше подавания и атаки. „Пейтриътс“ преминаваха през него, около него и въпреки него. Треньорите му викаха, съотборниците му викаха и феновете му викаха. „Ренглърс“ изгубиха с 48 на 7.

 

 

— Бо, разпиши се на топката.

Бо тъкмо беше излязъл от съблекалнята на отбора. Неколцина фенове се бяха събрали с надежда да изпросят автограф. Чък подаде своята топка към Бо, докато той вървеше.

— Бо, хайде, човече! — извика Чък.

Бо изгледа гневно Чък, сякаш искаше да го повали с удар. Не го стори — нито се подписа, нито го удари. Мина бързо и се отправи към паркинга. Кара директно към любимия си стриптийз бар. Затвори заведението в 2 през нощта. Последваха го до дома му и паркираха на улицата. Бо се прибра и очевидно си легна, защото лампите угаснаха. Спуснаха прозорците на колата и поседяха тихо един час. После още един. Редуваха се да дремнат. Чък хъркаше, Чико бълнуваше. Франк не успя да заспи. Той и Дуейн си говориха за отминалите дни в Хюстън. Изглеждаше толкова отдавна. Като че ли в друг живот.

— Следенето не даде резултат — каза Франк. — 4 и половина часът е. Толкова е и в Остин. Уилям трябва да пледира в 9 ч. Какво ще правим сега?

— Излезте от шибаната кола!

Бо Кантрел стоеше до колата, насочил вътре голям пистолет.

Глава 48

Франк, Дуейн, Чък и Чико седяха на диван в огромната гостна на Бо срещу голям плосък телевизор на стената отсреща. Спортен кабелен канал въртеше записи от футболните срещи от предишния ден. Телевизорът беше на режим „без звук“. Но Бо не. Той псуваше всеки път, когато показваха лошите му моменти, а те ги показваха отново и отново. Насочи оръжието към телевизора.

— Шибан мач! Не беше моя шибаната вина. Шибаният сейфти трябваше да помогне отгоре. Но лепнаха шибаната вина на мен.

— Ограничен речник — промърмори Дуейн.

— Лайнбекър — отвърна Чък.

Спортните канали предаваха нонстоп по това време. Проблемът беше, че нямаше достатъчно спортни прояви за запълване на ефирното време. Така че най-добрите и най-лошите моменти се въртяха постоянно. Ако пропуснеш играта на твоя отбор, ще я пуснат отново след десет минути. Пуснаха записа на „Ренглърс“ дузина пъти, че дори и повече през последните два часа, откакто Бо Кантрел ги беше отвлякъл, заплашвайки ги с оръжие. Той крачеше напред-назад пред телевизора. Държеше пистолета в едната си ръка и бутилка уиски — в другата. Дуейн размишляваше.

— „Джак Даниелс“ и „Тенеси Хъни“^[61] — промълви той.

— Ще умрем — каза Чък.

— Да. Не бих отказал глътка „Джак Даниелс“ преди това.

— Защо говориш така?

— Защото е добро.

— Не. Че ще умрем.

— О, просто съм съгласен с теб.

— Е, не бъди.

Бо стреля по телевизора.

— Мамка му! — извика Чико.

— Вижте, телевизорът все още работи — каза Чък. — Каква марка е, Бо?

— Млъквай!

— Просто питам. Кажи, Бо, ще се разпишеш ли на футболната ми топка?

Чък беше донесъл сувенира от „Ренглърс“ със себе си.

— Млъквай, мамка му! Опитвам се да мисля.

— И на теб ли ти е трудно да мислиш? Заради сътресенията? Имах десет сътресения в колежа и едно с минифутбола.

— Когато си бил дете?

— Не, когато бях рефер.

Бо стреля в тавана.

— Млъквай!

— Трябва да пикая — каза Чък.

— Ще умрете!

Бо отново закрачи.

— Знаеш ли — започна Дуейн, — никога няма да се преместя в Панама или Еквадор, или в някое от тези места.

— Защо?

— Защото, момчета, вие сте всичко, което имам. Никога не съм имал истинско семейство.

Чък се наведе към него.

— Приятелска прегръдка.

Той прегърна Дуейн. Дуейн зашепна:

— Можем да нападнем Бо. Франк и Чико могат да се измъкнат.

— Или те могат да нападнат Бо и ние да се измъкнем.

— Ние сме по-едри.

— Те може да са по-бързи.

— Стегни се, Чък.

— Сигурен ли си?

Дуейн въздъхна.

— Да, сигурен съм — сви рамене. — Все някога трябва да умрем.

— Но трябва ли да умираме днес?

— Бъдете сигурни, че ще умрете — каза Бо Кантрел.

— И нас ли ще убиеш, Бо? — попита Франк. — Както уби Дий Дий Дънстън?

Глава 49

Дий Дий Дънстън седеше на дългия бар в „Дизи Рустър“. Беше доста пияна. Голяма длан се стовари върху ръката й.

— Хайде да танцуваме, Дий Дий.

Тя се обърна и застана срещу Бо Кантрел. Той имаше матово лице, тъмни очи. Беше в мрачно настроение. Беше грозен и вонеше. Тя се отдръпна заради миризмата на тялото му.

— Изкъпа ли се след мача, Бо? Събота вечер е.

Тя се освободи от ръката му и му обърна гръб. Бо изрази недоволство по типичния за него начин.

— Да ти го начукам, Дий Дий.

— Само в сънищата ти, задник такъв — каза тя през рамо.

Дий Дий си поръча още една бира. Отново някой я сграбчи, тя се обърна, за да изгони Бо Кантрел, но се вторачи в най-сините очи, които бе виждала някога.

Краката й омекнаха.

Беше израснала в ранчо, където нямаше особен социален живот. Когато пристигна в Лъбък, тя се запозна с разюздани момичета и момчета. Повечето бяха от провинцията — за пръв път бяха далеч от семейното ранчо и фермите и бяха готови да вилнеят. Танци. Пиене. Чукане. Всички се чукаха като зайци. Девствеността на Дий Дий продължи само още седмица. Тя обичаше секса. Секс на закрито. Секс на открито. Див секс. Секс. По всяко време. Но само със спортисти. С популярни спортисти. Точно като този със сините очи пред нея.

— Здравей, скъпа. Казвам се Уилям Тъкър.

Тя го погледна по възможно най-предизвикателния начин и отвърна: „Аз съм Дий Дий“.

Но той се обърна към барманката, за да поръча. Уличницата зад бара носеше червен копринен корсет, колан за жартиери и черни чорапи. Тя го погледна съблазнително и изгука: „Здравей, Уилям“. Дий Дий усети прилив на ревност. Бореше се с желанието си да удуши тази кучка. Никой нямаше да й отнеме Уилям Тъкър. Тя забеляза мобилния му в джоба на ризата, взе го и записа телефонния си номер. След това включи камерата и вдигна телефона, за да си направи секси селфи. Той се обърна към нея. Тя пъхна телефона в джоба му.

— Оставих ти номера си и снимка, за да не ме забравиш.

Той беше сериозен.

— Как се казваше?

Барманката чу и се засмя. Дий Дий я погледна така, сякаш искаше да я убие. Всъщност именно това искаше. Но се усмихна на Уилям Тъкър.

— Дий Дий.

— А, да.

— Ето ти бирата, Уилям — каза барманката, която приличаше на уличница.

Когато Уилям се обърна към нея за бирата, тя погледна нагло. Мажоретката сви юмруци, но барманката уличница не знаеше, че Дий Дий Дънстън беше кастрирала телета. Тя нямаше да позволи на някаква градска курва да й открадне бика. Така че тя сграбчи Уилям за яката на ризата и го обърна към себе си. Момичето скочи и уви ръце около врата му, крака около кръста му и му подари дълга влажна целувка. Нямаше нужда от следваща покана. Ръцете му сграбчиха стегнатото й дупе и тя остана седнала във въздуха. Той ухаеше свежо и мъжествено, а тя отчаяно го желаеше. Дий Дий отвори едно око, за да провери как реагира кучката зад бара. Барманката се усмихна, поклати глава и се оттегли.

— Боже, вземете си стая — каза Сиси зад тях.

Без да отлепи устни от нейните, Уилям я понесе по малък коридор след тоалетните до една тъмна ниша до задната врата на бара. Той я облегна на стената, а после прокара ръка под стегнатото й бельо, по дупето й, а накрая — между краката й. Пръстите му намериха вагината й. Той вкара пръст в нея, а тя изстена и я обля топлина. Тя го искаше в нея. Ръката й стигна до под кръста му и я пъхна в дънките му, докато го намери. О, боже, той беше готов. Той я желаеше толкова, колкото и тя него.

— Чукай ме, Уилям — промълви тя.

Дочу пиянски мъжки гласове и смях зад тях.

— Разгорещени колежани.

— Човече, снимай ги. Това е Уилям Тъкър. Ще го пуснем в YouTube, ще има милиони гледания.

Очевидно Уилям също ги чу, защото се протегна и отвори задната врата. Нахлу хладен нощен въздух. Той я повдигна с другата си ръка, но нейната все още беше в дънките му. Тя залитна назад и се хвана за ръката му с другата си ръка. Той се дръпна рязко.

— Мамка му, шевовете.

Лявата му ръка бе превързана. Тя се хвана за ризата му, докато той стъпваше навън. Но дали заради хващането на ранената му ръка, или от рязката смяна на температурата, желанието му се охлади, както и ерекцията му. Всичко това му подейства като студена вода. Той я спусна на земята. Но тя знаеше как да му върне желанието отново. Разкопча му дънките, извади го, клекна и го лапна. Момчетата полудяваха, когато правеше така.

— Момент, скъпа — каза Уилям. — Оставих си бирата вътре. Връщам се ей сега.

Той се обърна, закопча се и влезе обратно в бара, без да каже нещо като „благодаря“. Тя започна да се нервира, но беше обзета от възбуда.

— Побързай — каза тя.

Тя си свали бельото и отстъпи встрани. Нямаше смисъл да го кара да се бори със стегнатия спандекс. По дяволите, къде беше той? Реши да не губи инерция, затова се облегна на тухлената стена и прокара ръка надолу между краката си. Знаеше как да се задоволи — нещо, което й се налагаше с каубоите в Лъбък. Усещаше, че е близо до оргазъм, когато чу приближаващи стъпки и видя едър силует в сенките.

— Точно навреме — промълви тя бездиханна, но кой можеше да говори в такъв момент. Искаше й се да вика. — Хайде, Уилям, чукай ме.

В следващия момент усети парене по лицето си от шамар, нанесен от едра ръка. Тя отстъпи назад и усети вкуса на собствената си кръв, но успя да се задържи на крака.

— Шибана кучка! Искаш да те чукат, аз ще те чукам!

Тя позна този глас и тази воня.

— Бо Кантрел!

Той се появи на бледата светлина и тя видя гневното му грозно лице. Той си разкопча панталона и го извади.

— Мамка му, по-добре да използвам гума, че си чукала всички в Тексас. Може да ме заразиш.

Отвори пакет с презервативи и сложи един на възбудения си пенис. Той я приклещи в един ъгъл на задната алея. Не можеше да му избяга. Но можеше и да се бори. Дий Дий Дънстън се беше борила с бикове, мустанги и каубои. Със сигурност можеше да се пребори с този смрадлив блатен плъх. Тя изплю кръв и грабна най-близкия твърд предмет — малка тухла, пристъпи към Бо и я хвърли възможно най-силно към главата му. Той изохка и отстъпи назад, тя профуча край него, но той я сграбчи за косата и я тласна към стената. Удари я отново — този път с юмрук в лицето. Главата й се удари силно в стената, а краката й омекнаха. Дий Дий се опита да остане на крака и да мисли ясно, но усещаше замаяност, а гласа му чуваше някак отдалеч. Тя усети как той я хваща за врата, коляното му разделя краката й, а вонята му я задушава. Болка се разля по тялото й, докато той брутално влизаше в нея. Той блъскаше огромното си здраво тяло в нея, главата й се удряше в тухлената стена и тя усещаше как остава без въздух. Задушаваше се, а ръката му все по-силно стискаше врата й с всяко проникване. Тя искаше да се бори и размахваше ръце, но те сякаш бяха омекнали и нямаше полза. Той все по-силно проникваше в нея. Всеки път, когато я удряше в стената, той стенеше като дива свиня. Дий Дий Дънстън затвори очи от болка. Почувства как се носи нанякъде и след това си спомни майка си, баща си, сестра си и…

Глава 50

— Не съм искал да я убивам! Тя просто се строполи на земята. Беше мъртва, по дяволите.

Бо Кантрел изглеждаше напълно объркан. Беше напълно пиян и въоръжен.

— Видя ли Уилям? — попита Франк.

— Видях ги да излизат навън, след това той се върна за бира, но повърна и някои от приятелите му казаха, че ще го заведат вкъщи. Така че отново излязох навън.

— Убил си я, Бо. Трябва да поемеш отговорност.

— Трябва! Но беше шибан инцидент.

— Било е изнасилване. И убийство. Ще отидеш в затвора, Бо.

— Майната ти. — Насочи мрачния си поглед и пистолета към Франк. — Не съм искал да я убивам!

Наистина беше така. Просто нещата излязоха извън контрол. Още вилнееше под влияние на стероидите, дори и след мача. Винаги си инжектираше голяма доза преди игра и все още го правеше, за да бъде лош, наистина лош. Той знаеше какво е да си лош. Беше лош от самото си раждане. Пиеше от извора на злото. Животът в пущинаците на Луизиана беше лош. Беше лошо място, обитавано от лоши хора. Баща му се гордееше, че е най-лошият кучи син в района на Бурегард и беше дяволски прав, поне що се отнасяше до синовете му. Пиеше домашна бира и спукваше от бой Бо и по-малкия му брат, за да ги направи по-силни. Така казваше той. В противен случай нямало да стават за нищо и щели да завършат в щатския затвор, където самият той беше влизал на няколко пъти. Така че, докато не напусна блатото, Бо Кантрел беше станал наистина лош.

Но стероидите му показаха нова и по-вълнуваща страна на това да бъде лош. Бяха го направили един от най-добрите лайнбекърите в страната. Той играеше с ярост. А на игрището беше нужно точно това. Извън игрището Бо често беше имал проблеми със закона. Хората смятат, че да вземаш стероиди е като да натиснеш копче. Изведнъж от лош ставаш добър, но нещата не стоят така. Не беше като при включване и изключване на нещо. Повече приличаше на въртящ се електрически ключ — изискваше се време, за да превключи от едното състояние на другото. Лошото не се беше изключило в онази нощ, когато видя Дий Дий — надменната уличница, която сваляше играчите на Тексаския университет като разгорещена кучка. Лошото взе контрол над ума и тялото му в онзи бар.

Именно злото го накара да удари Дий Дий в лицето. Злото се стовари върху нея. Злото я удуши. Когато Бо видя какво й бе сторило злото, той избяга на две пресечки разстояние и повърна. Върна се в хотела и се изми, ченгетата щяха да се появят на вратата му всеки момент. Но те не дойдоха. Никога. Мина седмица, после месец, после година. Никакви ченгета. Никакъв арест. Никакъв затвор. Казаха, че убийството остава неразкрит случай.

Бо беше свободен, беше в дома си. И искаше да остане свободен. Не можеше да се откаже от всичко сега. Нямаше да се откаже. Къщата, колите, дрогата — със сигурност беше постигнал много. Беше герой в родния Бурегард. Как щеше да се прибере като убиец? Как щеше да погледне съгражданите си и пияния си баща? Разбира се, нямаше да се прибере. Щеше да отиде в затвора. А какво ще стане, ако го осъдят на смърт? Как щеше да остави баща си — пияния кучи син — да стои от другата страна на стъклото, докато пъхат игла в тялото на Бо. Баща му щеше да му се смее, казвайки: „Казах ти, момче, от теб нищо няма да излезе“.

Не можеше да допусне това.

Имаше само един изход.

 

 

— Давай — извика Франк. — Хайде, Бо, убий ни. Но няма да бъде инцидент като с Дий Дий. Сега ще си просто убиец. Зъл кучи син. Като баща си.

Лицето на Бо беше зачервено, а пръстът му — на спусъка… Франк очакваше пистолетът да гръмне и гърдите му да бъдат разкъсани от куршум. Ръката на Бо потрепери, като че ли пистолетът бе твърде тежък. Той направи крачка напред към Франк.

— Не съм лош. Не съм като баща си.

Бо Кантрел вдигна пистолета, опря дулото в главата си и натисна спусъка. Строполи се на земята. Те скочиха от дивана.

— Мамка му! — извика Чък. После се засмя. — Не умряхме. — Обърна се към Дуейн. — Скок за поздрав?

— Не мисля.

Дуейн пристъпи до тялото на Бо. Част от главата му я нямаше. Кръв се стичаше по килима. Дуейн ритна оръжието, в случай че мъртвите можеха да стрелят.

— Магнум 357 — каза той. — Прави всичко на каша.

Чико застана над тялото и направи кръст във въздуха.

— За него? — каза Чък.

— Все пак бе божие създание.

— Зло, лудо, насилващо и убиващо божие създание.

— Така е. И затова душата му ще гори във вечния огън на ада.

— Тъпотии. Поне сме живи.

Четиримата застанаха над тялото на Бо Кантрел — още една жертва на трагедията, наречена „живот“.

— Той си призна — каза Дуейн.

— Но не може да свидетелства — каза Франк.

— Ние можем.

— Нашите свидетелски показания няма да спасят Уилям — каза Франк. — Аз съм му баща, а вие — мои приятели.

Чико вдигна телефона на Уилям.

— Това ще го спаси.

— Телефонът му?

— Записах признанието на Бо.

— Можеш да правиш видеозапис с телефон? — попита Франк.

— Човече, стегни се.

Чико пусна записа. Беше документирал всичко. Франк погледна часовника си.

— Седем часа е. Уилям ще пледира в девет. Как да занесем записа в съда?

— „Старбъкс“ — каза Чико.

— Нямаме време за фрапучино.

— В кафенето има безжичен интернет. Мога да пратя записа на електронната поща на Били Джийн. Тя ще го занесе в съда и ще го покаже на съдията. Случаят е решен.

Чък промърмори:

— Заслужава си четири питиета.

Глава 51

Обадиха се на 911. Дуейн чакаше ченгетата в дома на Бо. Чико откри най-близкия „Старбъкс“ по телефона и в 7:30 ч. Франк паркира колата, взета под наем пред кафенето. Слязоха и се втурнаха вътре. Чико ровеше из телефона си.

— Вътре съм. Имам интернет. Какъв е имейлът й?

— Откъде да знам? — попита Франк.

— Спиш с нея.

— Вие знаете?

— Пияници сме, но не сме слепи. Трябва ни имейлът й.

— Подай ми телефона.

Набра номера на Били Джийн.

 

 

Били Джийн Крауфорд караше червения си като карамелизирана ябълка мустанг кабрио по Интерстейт 35 — северно-южната магистрала, която минаваше по средата на Остин. Стоеше на място вече тридесет минути. Трафикът в час пик беше кола до кола, без почти никакво движение. По радиото съобщаваха, че има верижна катастрофа на петнадесета улица. Тя се намираше на четиресет и шеста. Отиваше към съда, за да стане свидетел на една американска трагедия — невинен да пледира виновен. Освен ако баща му не го спасеше. Телефонът й звънна. Погледна кой е — беше Франк. Последният път, когато той се обади, беше от летището на Омаха. Отиваше да открие Бо Кантрел. Тя вдигна.

— Намерихте ли Бо?

— Да.

— Призна ли?

— Да. А после се самоуби.

Франк я осведоми за събитията от сутринта.

— И Чико е записал всичко?

— Да.

— Трябва да покажем записа в съда.

— В Омаха сме. Ти трябва да го занесеш.

— Прати ми го на имейла, ще го видя на айпада.

— Можеш да го направиш от колата си?

— Франк, стегни се. Да, мога. — Тя издиктува имейла си. — Нека Чико го изпрати. Ще ти звънна, след като го изгледам.

Франк затвори.

Тя отвори айпада и зачака. Сърцето й биеше, като че ли току-що беше пробягала традиционните си пет мили около езерото.

Уилям Тъкър е невинен. И баща му ще го докаже.

Радваше се за Уилям, а още повече — за Франк. Сега той можеше да продължи живота си. Може би с нея.

Айпадът звънна. Имаше поща. Отвори имейла и пусна записа. Обади се на Франк.

Франк вдигна.

— Получили го?

— Да. Тъкмо го гледам.

— Гледай пътя.

— Спрели сме. Отпред има катастрофа.

Тя не продума няколко минути, но Франк чу гласа на Бо и изстрела след това.

— Били Джийн, занеси записа в съда — каза Франк.

Били Джийн затвори и погледна часа на таблото — беше 8 и 7 минути. Тя се намираше на четиресет и шеста улица. Съдът се събираше в 9 часа на Единадесета улица. Положението беше лошо. Извади си телефона и се обади в затвора. Когато дежурният служител вдигна, тя се представи и помоли да разговаря с Уилям.

— Спешно е. Аз съм неговия адвокат.

— Не може — отвърна той.

— Защо?

— Първо, според регистъра не вие сте негов адвокат, такъв е Скоти Рейнс. И второ, в момента транспортират Уилям Тъкър към съда.

Служителят затвори без да каже „Дочуване“.

— И трето, ти си задник! — изкрещя Били Джийн по телефона.

 

 

Уилям Тъкър вървеше със ситни стъпки по дългия подземен коридор от затвора към Съдебната палата. Ръцете и краката му бяха с вериги. Двама охранители го придружаваха — всеки от тях от двете му страни. Той не можеше да сдържи сълзите си.

— Ходещ мъртвец — каза единият от охранителите.

Засмяха се в един глас.

 

 

Дик Доркин, областен прокурор на окръг Травис, гледаше през прозореца на офиса си на първия етаж на Съдебната палата. Журналистите се събираха на площадката отпред. Скоро всички тези камери щяха да се насочат към него. Думите му щяха да стигнат до избирателите и той щеше да направи голяма стъпка по пътя си към губернаторското кресло.

Дик Доркин излезе от офиса и се запъти към асансьора. Качи се на третия етаж и се насочи към съдебната зала на съдия Рууни. Влезе така, сякаш залата беше негова. Мина покрай подсъдимата скамейка и се поздрави със Скоти Рейнс. Съдебният пристав го въведе в стаята на съдията.

 

 

Числата на таблото на електронния часовник светеха в червено. Беше 8 часът и 14 минути. Били Джийн набра номера на офиса на съдията и се свърза със секретаря му.

— Аз съм Били Джийн Крауфорд. Трябва да говоря със съдията.

— Той е с областния прокурор и с г-н Рейнс.

— Свържете ме.

Секретарят се изсмя.

— Да не сте от полицията, че да искате да ви свържа със съдията?

— Нареждам ви да предадете на съдията да не допуска Уилям Тъкър да пледира.

— Първо, не работя за вас. Второ, вие не сте му адвокат и трето…

— Вие сте идиот! Уилям Тъкър е невинен!

— Мислех, че днес ще пледира виновен.

— Баща му откри убиеца!

— Къде?

— В Омаха.

— В Омаха? Какво прави в Омаха?

— Какво? Откъде да знам?

— Полицията арестува ли го?

— Мъртъв е.

— Мъртвите не могат да свидетелстват.

— Имаме запис.

— Тогава адвокатът му да донесе записа на съдията.

— Това се опитвам да направя.

— Вие не сте му адвокат!

Секретарят затвори телефона, а Били Джийн извика:

— Всички сте задници!

* * *

Единият охранител заключи веригите на Уилям за халка, забита в пода на килията. Тя се намираше извън съдебната зала.

— Да не избягаш! — каза той.

Двамата охранители застанаха до вратата.

— Часът е 8 и 20. Да си вземем кафе.

Глава 52

Ченгетата бяха дошли в дома на Бо преди Франк, Чико и Чък да се върнат от „Старбъкс“. Франк набра номера на Били Джийн. Тя вдигна. Беше 8 часът и 24 минути.

— В съда ли си?

— Не, все още съм в задръстване.

— Къде?

— Четиресет и шеста улица. Следващият изход е на булевард „Еърпорт“.

— Измъкни се оттам.

— Пресечката също е натоварена. Всеки се опитва да заобиколи катастрофата. Има опашка от десет коли.

— Били Джийн, слез от магистралата!

Били Джийн включи мигач и се премести до един мерцедес-бенц, който искаше да изпревари. Шофьорът вдигна поглед, докато пишеше съобщение, и й показа среден пръст.

— Задник!

— Аз? — попита Франк.

— Не, един шофьор…

Колата пред Били Джийн рязко мина вляво, а задникът от дясната й страна отново пишеше на телефона си, така че тя рязко завъртя волана и мина пред него. Той вдигна поглед и натисна клаксона. Не му оставаше друго, освен да покаже среден пръст. Тя му върна жеста и сви по отбивката от магистралата.

— Франк, слязох от магистралата.

— Трябва да занесеш записа в съда.

— Движението е блокирано във всички посоки. Това са трийсет и пет пресечки на юг и дванадесет на запад по Единадесета улица. Повече от три мили.

— Ще се обадя в съда, а ти се опитай да забавиш изслушването.

— Какво да направя?

— Тичай.

 

 

В полицейското управление на Омаха Франк, Чико и Чък откриха Дуейн. Беше с белезници.

— Хей, той е ченге! — каза Чък. — Е, добре де, бивше ченге.

— Кой си ти?

— Бивш треньор.

Полицаят се обърна към Франк.

— А ти?

— Бивш адвокат.

После към Чико.

— Бивш престъпник.

— Някой от вас, момчета, да познава бившата ми съпруга? — Полицаят се изсмя. — Приличате ми на продължение на филма „БСП — Бесни страшни пенсии“.

— Обожавам го — каза Чък. — Можете ли да повярвате, че Мери Луис Паркър^[62] е на четиресет и осем години?

— Ебаваш ли се?

— Не.

— Трябва да го гледам отново.

— Гледай го — каза Чико.

Той пусна видеото на полицая.

— Кучият син! Бо Кантрел.

 

 

В 8 часа и 32 минути Франк се обади на съдията. Вдигна секретарят му.

— Уилям е невинен. Имаме записано признание. Убиецът се самоуби.

— Кажете на адвоката му.

— Аз съм му адвокат.

— Скоти Рейнс е неговият адвокат. Обадете му се.

— Какъв е номерът му?

 

 

Скоти Рейнс стоеше пред съдебната зала с агента Уорън.

— Представляваш ли много спортисти с проблеми със закона?

— Излишен въпрос.

— Защо?

— Защото, за да представляваш спортисти, значи да представляваш спортисти с проблеми със закона.

Телефонът на Уорън иззвъня. Той прочете съобщението.

— По дяволите, един от клиентите ми — Ернандес, нападателят на „Пейтриътс“, е бил обвинен в убийство в Бостън. Е, ето го и удължаването на договора ми.

— Има нужда от адвокат?

Телефонът на Скоти звънна. Видя номера и поклати глава.

— Франк Тъкър.

Отхвърли обаждането.

 

 

Спортният й часовник показваше 8 часа и 38 минути. Били Джийн вдигна полата си и смъкна чорапогащите. За щастие, носеше бельо. Едрият шофьор на камион до нея явно се беше загледал и натисна клаксона, за да й покаже одобрението си.

Тя му показа среден пръст, без да го погледне. Разкопча сака си за фитнес, извади чорапите и обувките за бягане и ги обу. Имаше повече от три мили до съда. Трябваше да бяга със 7.5 мили в час. Беше 8 часът и 43 минути. Разполагаше със седемнадесет минути, за да пробяга повече от три мили. А беше с пола. Прибра телефона в чантата си и я преметна през рамо. Грабна айпада, слезе от колата и затвори вратата. Нямаше смисъл да я заключва, беше кабрио. Погледна на юг и пое дълбоко въздух. Хукна да бяга.

Глава 53

В 8 часа 45 минути двамата охранители се върнаха в килията.

— Човече, няма ли да спреш да ревеш?

Охранителят поклати глава и се обърна към колегата си.

— Остават още петнадесет минути. Има време за поничка.

Отново оставиха Уилям Тъкър сам.

 

 

Интерстейт 35 свиваше на изток северно от центъра, така че Били Джийн реши да намали разстоянието. Тя тичаше на югозапад — директно към центъра. Пресече шосето и продължи през блокирания трафик на булевард „Еърпорт“. Мина напряко през паркинга на „Ханкок Център“ и тръгна по улица „Ред Ривър“. Мина направо през голф игрището на „Ханкок Център“ и едва не я удари топка за голф. Играчите се развикаха. Тя им показа среден пръст. Беше 8 часът и 47 минути.

 

 

Беки Тъкър влезе в съдебната зала и седна на задните пейки. Баща й я беше водил в съдебната зала преди, но този път беше различно. Брат й скоро щеше да признае за престъпление, което не беше извършил. Трябваше да е до него. Затова дойде от Остин същата сутрин.

 

 

Едва сега Били Джийн осъзна каква точно беше ролята й в процеса: тя можеше да тича. И тичаше, за да спаси Уилям Тъкър. И Франк Тъкър. Своят клиент и баща му.

 

 

В 8 часа и 50 минути Франк се обади на Били Джийн. Когато вдигна, той я попита къде е.

— Пресичам тридесет и осма.

— По-бързо!

Тя бягаше по-бързо. Мина през кварталите северно от университета, влезе в кампуса на училището по право. Сви през „Сан Хасинто“ и после на юг покрай стадиона, където Уилям Тъкър беше станал звезда.

 

 

Охранителите се върнаха в 8 часа и 55 минути.

— Време е за справедливост, колежанче.

Отключиха веригите и заедно с него излязоха от килията, после продължиха по къс коридор до съдебната зала. Уилям искаше да си избърше очите, но не можеше — беше с белезници. Единият охранител забеляза това.

— Ще ми избършеш ли очите?

Той се изсмя.

— Когато съдията ти осъди задника на смърт, ще трябва да си го избършеш сам.

— На смърт? Но адвокатът ми сключи сделка.

— Не познаваш съдия Рууни.

Охранителят отвори вратата и влязоха в съдебната зала. Светкавиците на фотоапаратите блеснаха. Беше пълно с камери и фотографи. Всичко напомняше спортно събитие, не съдебна зала. Охранителите отведоха Уилям до масата на защитата, където Скоти Рейнс го очакваше.

— Баща ми обаждал ли се е?

Скоти поклати глава.

— Не.

Уилям седна. Почувства се самотен. Изоставен. Сега разбираше как се е чувствал баща му. Когато той самият го беше изоставил.

 

 

Били Джийн избегна идващия трафик, за да прекоси булевард „Мартин Лутър Кинг“. Телефонът й звънна. Тя вдигна.

— Къде си?

— На север от Капитолия.

— Имаш две минути.

 

 

Франк затвори. Обърна се към момчетата.

— Няма да успее навреме. Какво можем да направим, за да спрем процеса?

— Обади се за бомба — каза Чико.

— Бомба? В Съдебната палата?

— Да. Веднъж го направих от килията си. В деня на делото поисках да се обадя на адвоката си. Вместо това се обадих в съда и казах, че има бомба. Евакуираха сградата. Разбира се, това само забави делото с един ден, а съдията ми добави още една година за този номер.

Франк сви рамене.

— Струва си да опитаме.

Той набра съда и изчака да се свърже. Затвори.

— Невероятно.

— Кое?

— Включени са на гласова поща.

— Какво се случва? — попита Чико. — Дори не можеш да се обадиш на някого, за да предупредиш за бомба. Обади се отново и остави съобщение.

 

 

Съдия Харолд Рууни се гордееше с бързината си. Той управляваше съдебната си зала по книга и по часовник. Той влезе в залата точно в 9 часа.

— Всички да станат! — призова приставът.

Харолд се качи до скамейката и седна на стола. Отвори папката с делото, поставена на масата. Щатът Тексас срещу Уилям Тъкър. Въздъхна. Всъщност, той си беше помислил, че момчето е невинно. Но не беше. Беше виновно. Точно както Брадли Тод беше виновен. Видя за пореден път ужасните снимки от местопрестъплението — снимки на младо момиче, чийто живот беше отнет. От Уилям Тъкър. Дий Дий Дънстън заслужаваше справедливост.

— Господин областен прокурор, готов ли сте да водите делото?

Разбира се, Харолд знаеше добре, че областният прокурор и Скоти бяха сключили сделка. Дик Доркин се изправи.

— Ваша чест, щатът и обвиняемият се съгласиха на сделка с прокуратурата, която сега ще представим пред съда.

Той пристъпи към скамейката и подаде документа на Харолд. Той вече познаваше детайлите. Уилям Тъкър щеше да пледира виновен по обвинение за убийство по непредпазливост в замяна на присъда от две до пет години. Щеше да бъде освободен след една година. Нямаше да има обвинение в изнасилване, следователно нямаше да се иска доживотна присъда. Името му нямаше да фигурира в списъка на извършителите на сексуални престъпления в щата. След една година Уилям Тъкър отново щеше да води нормален живот. Но Дий Дий Дънстън никога нямаше да изживее своя. Това не бе справедливо според Харолд Рууни.

— Разбирам, че обвиняемият е решил да промени пледоарията си от невинен на виновен, нали така, господин Рейнс?

— Да, Ваша чест.

— Господин Тъкър, за да приеме съдът твърдението, че сте виновен, трябва да ви задам редица въпроси, за да дам възможност на съдебния състав да изгради независимо мнение за вашата вина. Всички трябва да бъдат уверени, че вие пледирате виновен доброволно, а не по принуда или заради обещания за снизходителност. Разбирате, че може и да сте постигнали споразумение с областния прокурор, но то не задължава съдът да приеме това решение.

* * *

Телефонът на Беки извибрира. Тя го извади от джоба си и провери кой се обажда. Беше баща й. Тя излезе от съдебната зала, за да може да говори.

— Татко?

— В съдебната зала си, нали?

— Да.

— Знаех си, че ще си до брат си.

— Къде си?

— В Омаха.

Обясни й какво се беше случило сутринта. Тя се разплака. Брат й беше невинен. А Били Джийн щеше да донесе доказателството.

— Къде е тя? Съдията вече говори с Уилям.

— Беки, трябва да прекъснеш изслушването. Не допускай Уилям да пледира виновен.

— Но как?

— Създай суматоха в съдебната зала.

— Но, татко, страхувам се…

— Ще се получи страхотна сцена за книгата.

 

 

В 9 часа и 6 минути Били Джийн прекоси Капитолия. Тя мина покрай източната му страна и покрай паметниците от Мемориала на Конфедерацията. Излезе през входа и сви на запад по тротоара на единадесета улица. Само още четири преки. Втурна се по Единадесета улица.

 

 

— … и този съд може да наложи всяка присъда, позволена от закона, включително и смъртна присъда. Съдът не се влияе от споразумения, а само от закона. От справедливостта. Разбирате ли, господин Тъкър?

Уилям кимна.

— Моля, отговорете, господин Тъкър. Съдебният секретар трябва да запише отговора ви.

— Да, сър.

Харолд не можеше да повярва, че синът на Франк Тъкър наистина е убил момичето. Беше сигурен, че трябва да има друго обяснение за факта, че кръвта му е била намерена по момичето. Но засега имаше само едно обяснение — че той е убиецът. Харолд Рууни не можеше да спаси живота на Дий Дий Дънстън, нито този на Уилям Тъкър. Точно както не успя да спаси и собствения си син. Очевидно ролята му на този свят не беше да спасява животи. Ролята му беше да бъде преизбран.

— Господин Тъкър, Върховният съд нарежда да не се приема самопризнание от подсъдим, който пледира невинност. Следователно, трябва да потвърдите под клетва деянията, в които сте обвинен. Уилям Тъкър, заклевате ли се в името на Бога да казвате истината, цялата истина и само истината?

— Да, сър.

— Уилям Тъкър, съзнавате ли, че пледирайки виновен, се отказвате от правото на процес със съдебни заседатели?

Скоти Рейнс побутна момчето.

— Да, сър.

— Уилям Тъкър, съзнавате ли, че се отказвате от правото на разпит от страна на обвинението?

Още едно побутване.

— Да, сър.

— Уилям Тъкър, съзнавате ли, че се отказвате от принципа на забрана на самоуличаването?

Този път нямаше нужда от побутване.

— Да, сър.

— Уилям Тъкър, пледоарията по нечия принуда ли е?

— Не, сър.

— Уилям Тъкър, доброволно ли пледирате, по своя собствена воля и без чужда намеса?

— Да, сър.

— Уилям Тъкър, във или около полунощ на 12 ноември 2011 година или в ранните часове на 13 ноември 2011 година вие ли изнасилихте и удушихте Дий Дий Дънстън?

 

 

Били Джийн мина покрай стария съд на „Травис Каунти“ и стигна площада между затвора и юридическия център. Беше 9 часът и 11 минути.

— По дяволите!

Площадът беше пълен с репортери. Журналисти с камери очакваха Уилям Тъкър да се признае за виновен. Протестиращи скандираха „Справедливост за Дий Дий“, „Забранете футбола“ и „Искаме право на аборт“ и се възползваха от възможността да се появят по телевизията. Блокираха пътя на репортерите.

— Мръднете! Махнете се от пътя! — извика Били Джийн.

Те не помръдваха. Не се махнаха от пътя й. Тя се провря се през тях.

 

 

Сълзи се стичаха по лицето на Уилям Тъкър. Той се обърна към адвоката си. Скоти Рейнс му кимна, като че ли се опитваше да измъкне думите от устата му. Областният прокурор кимна. Уорън също кимна. Репортерите, операторите и охранителите — всички кимаха. Всички искаха Уилям Тъкър да признае вина за престъпление, което не беше извършил. Само един човек на света искаше той да каже „не“ — баща му.

— Уилям Тъкър — каза съдията, — ще отговорите ли на въпроса ми? Вие ли изнасилихте и убихте Дий Дий Дънстън?

* * *

Беки Тъкър се беше върнала в съдебната зала. Били Джийн все още не бе пристигнала. Тя нямаше да дойде навреме. Беки пое дълбоко въздух и се изправи. Извика:

— Не! Не е той!

Брат й се обърна към нея. Всички се обърнаха.

— Не го прави, Уилям.

Съдията удари с чукчето по масата.

— Млада госпожице, седнете на мястото си. Това е недопустимо.

Тя погледна съдията. Думите се отнасяха за нея.

— Вие се държите недопустимо.

Това провокира охраната да се намеси. Насочиха се към нея. Тя посочи областния прокурор.

— Той е недопустим.

После посочи и адвоката.

— И той също. Брат ми не е изнасилвал или убивал когото и да е.

Охранителите я сграбчиха. Краката й се отделиха от земята, отведоха я от скамейката към вратата. Тя се хвана за рамката й. Имаше време за последни реплики:

— Уилям, вярвай в себе си. Вярвай в истината. Вярвай в баща ни!

Охранителите я дръпнаха насила и я изведоха навън. Но тя чу думите на брат си.

— Беки, съжалявам.

Глава 54

Били Джийн си проправи път до входа. Охраната я спря, но след като я разпозна, пусна я вътре. Тя изтича до металните детектори за багаж. Хвърли чантата си на служителя и премина с айпада.

— Не си ли искате вещите? — извика той след нея.

Тя изтича по стъпалата. Съдебната зала на съдия Рууни беше на третия етаж.

 

 

— Господин Тъкър, моля отговорете на въпроса. Вие ли изнасилихте и убихте Дий Дий Дънстън?

В този момент Уилям Тъкър най-после разбра каква беше системата, раздаваща справедливост. Това не беше нормален съд, в който той беше обвиняем, заобиколен от адвокати. Този съд си играеше с живота на хората, сякаш беше футболен треньор, чертаещ игрови позиции на дъска с тебешир. Областният прокурор не беше загрижен за справедливостта, а за амбицията на съдията, който трябваше да покаже на избирателите, че е непреклонен пред престъпленията. Така съдията целеше да спечели преизбиране. Този процес беше като риалити шоу. Репортерите обожаваха скандалите. В тази система Уилям беше невинен, но щеше да пледира виновен.

Той разбираше обаче, че има и друга справедливост — тази на самия живот. Беше обвинен, беше даден на съд, имаше своята вина, защото той носеше своите грехове: беше арогантен, егоистичен, самовлюбен, успял спортист. Глупак. Ужасен човек. Ужасен съотборник, приятел, брат и син. Особено син. Животът беше дарил Уилям Тъкър с това, което бандитът от съседната килия искаше най-силно — баща. Не биологичен баща, а истински. Страхотен баща. Баща, който винаги беше до него. Баща, който остана до него, дори когато светът се обърна срещу Уилям Тъкър. Баща, който го обичаше повече от собствения си живот. Но той не се отнесе подобаващо към своя баща. Той нямаше време за него.

Животът на Уилям Тъкър се беше преобърнал. Животът издаде своята присъда и тя беше жестока. Той трябваше да бъде наказан. Как можеше да има справедливост, ако виновните не се наказват? Той беше лош син. Беше виновен и трябваше да плати заради греховете си. Сега вече разбираше живота, затова прие наказанието си. То беше неговата съдба. Той се изправи и се обърна към съдията:

— Да, Ваша чест, аз съм…

— … невинен!

Уилям се обърна и видя Били Джийн да нахлува в залата с айпад в ръка.