Стефан Епитропов
Вървим. И твоята ръчичка…

На Делян

Вървим. И твоята ръчичка

се гуши като птиченце във моята.

И нещо шепнат малките ти пръстчета

на мойте пръсти…

                Аз помня как дойде на този свят…

                Не вярвам в чудеса.

                Но няма по-голямо чудо на света

                от твоята ръчица петопръста,

                приличаща на моята,

                от двете ти очи със бледи вежди,

                приличащи на моите…

Кога успя да ми ги вземеш? —

Очите ми и веждите, и устните,

ръцете и гласа дори?

Ти целия си ме ограбил!…

                Аз зная, че годините минават

                и някой ден оттука ще изчезна…

                Но веждите ми пак ще се усмихват,

                но моите очи ще светят пак…

Ръката ти тогава

ще стиска все тъй топло

ръчицата на други малък син.

И тя ще мърда като птиченце

във твоята ръка.

И пръстчетата малки пак така

ще шепнат тихичко на твойте пръсти.

                А веждите, ръчичките, очите

                ще бъдат като твоите.

                И ти ще бъдеш като мене —

                най-щастливия ограбен на света!