Стефан Епитропов
Училище, сбогом

Говори класният. Едва усмихнат.

Горчи тъга по влажните очи.

За първи път гласът му тъй е стихнал.

За първи път класът така мълчи.

 

Как трудно е да се прекрачи прагът,

когато ще е за последен път…

Очите им по чиновете бягат,

оглеждат всеки ъгъл, всеки кът…

 

Как странно е устроено сърцето:

навън примамва ги животът млад,

а тъй е мила стаята, където

остава чуден юношески свят…

 

И нивга вече дружното им ято

не ще се събере така във клас.

И няма да послуша в тишината

познатия и скъп до болка глас.

 

Дори на срещата след пет години

едва ли всички ще се съберат.

Ще трябва някой срочно да замине,

а друг ще бъде на далечен път…

 

Звънецът!… Бие на раздяла!…

Напира във сърцето млада кръв…

А стаята във тишина е цяла.

О, кой ще стори тая крачка пръв!