Елена Павлова
Епос за Кръволоците: Пробуждането на Мрака (1)

Първа глава

СМЪРТТА НА ЕДИН ГРАВЬОР. ИЗПИТАНИЕТО НА ЕДИН МЕЧ.

КУОД ТРЯБВАТ ДЕМОНς. ШЛИФОВАН С ХИЛЯДИ ПЛОСКОСТИ КРИСТАЛ. ВАРЛЕТААР РАЗДАВА СПРАВЕДЛИВОСТ И СЕ ИЗМЪКВА. ПОСЛЕДНА МИЛОСТ СЕ ВЪЗХИЩАВА НА ГОСПОДАРЯ. НЕОПИСУЕМИ СА МЪКИТЕ МУ И ОЩЕ ПО-СТРАШНИ СТАВАТ.

Наричаха го Син кварц, беше чодраг, ковач и роб… но няколкото секунди до сутрешния гонг му трябваха само, за да си го спомни. Смъкна се замаян от нара, навлече панталоните си и дори бе обул единия сандал, когато решетката се вдигна.

Не закъсня, много мнозина други страдаха от същите кошмари и обърквания, които мъчеха и неговото съзнание. Беше може би двайсети на опашката за закуска, а миризмата на риба и чокотес го подлудяваше.

Сънуваше дракони. Сънуваше полет и палежи, и безумен кипящ гняв, който налива вените му с олово. Бяха минали почти два месеца от началото на тези видения, преди да иде при Надзирателите, убеден, че полудява; че Мечът е успял да прокара хищните си пръсти в съзнанието му и наясно, че бракуват ли го като негоден за работа в Ковачницата, много бързо ще намери края си. Не искаше да умира. Ежедневието може да беше по-страшно от смъртта, но въпреки това не му се разделяше с живота.

Получи порцията си риба, положена върху пет питки чокотес, още горещи от пекарския камък, и побърза да се отдръпне. Беше голямо облекчение за него да научи, че тези видения, които бе взел за начало на лудостта, са естествени; просто бунт на Гантарион, предусещащ завършването на мъчителния им многовековен труд. Драконът започвал да се държи така преди завършването на всеки един Меч. Да, беше облекчение, но не успокои Син кварц. Защото нощ след нощ сънищата набираха сила и мощ, а той се събуждаше по-уморен дори отколкото когато е потърсил забравата в нишата си, и прекарваше дните си като насън, изпълнен с ужас пред онова, което му предстоеше да изживее през нощта.

Захапа лакомо рибата сочна, с топящо се като сняг месо, само че топло и натъпка половин питка в устата си в мъчително усилие да залъже едновременно глада на тялото си, който го изяждаше като топка киселина в корема, и глада на дракона от съня си, заседнал като ледена буца в главата му. Гантарион… не го разбираше. Как би могъл да сънува небе и да копнее за полет и изпепеляване, когато е бил доведен в Ковачницата още прекалено малък, за да го държат крилете? Как би могъл да изпитва този неутолим глад и стръвта за кървава плячка, когато бе окован в камък още преди да е преглътнал жълтъка на яйцето, от което се е излюпил? И откъде идваха гневът и яростта?!

Син кварц погълна последното парче риба; стомахът му приятно тежеше и в мускулите му вече започваше да се разлива животворна енергия, но съзнанието му още беше мътно. Надигна се безкрайната опашка роби вече бе преполовила пътя си през залата и закрачи към вратата за работилницата. Застаналото на входа хлапе му подаде колана с окачени на него тръстикови тръбички с пестил. Не бяха толкова далечни времената, когато самият той бе стоял на пост и бе раздавал допълнителните дажби за работната смяна… а още десетина години по-рано с несръчните си бебешки пръстчета бе тъпкал лепкавия, пълен с бучки пестил в тръбичките, докато е още топъл, за да застине в подходящата форма. В промеждутъците му се бе случвало да кърти кварц в подземните тунели оттам идваше и името му и да тегли рудната количка, да изхвърля шлаката от леярните и дори да помага да ваят глината, да събират тръстиката, да ловят риба и да колят животните… Бе изпробван за най-различна работа, преди да започне да се развива и да го пратят чирак на ковачите.

На входа на Ковачницата друго хлапе му връчи дебелата кожена престилка и ръкавиците. Син кварц се препаса и секунда-две постоя на горната площадка, пълнейки дробовете си със застоялия, но прохладен въздух в катакомбите. След това тръгна надолу по стъпалата.

В долния си край тунелът излизаше кажи-речи под тавана на огромната зала. Цялата Ковачница се виждаше като на длан… Ако човек се задържи да я погледа по-дълго, можеше да види и гигантските огнища с топилните, и стоманолеярните котли, и пещите, и оръжейните жлебове, и дори гравьорната в ъгъла. Само дето, застоиш ли се повече от няколко секунди горе, нагретият като в пещ въздух ти изгаряше дробовете, а непоносимата смрад на силен огън, химични смеси, стопен метал и гравьорски киселини можеше да ти стопи очите като едното нищо. Син кварц бързо се спусна надолу по стълбите до ниво, на което въздухът що-годе ставаше за дишане, макар и да бе все тъй горещ и смрадлив.

Тук прекарваше всяка секунда от дните си вече четвърта година.

Стиснал ръкавиците в ръка, бавно се насочи към своето място на трета наковалня. Вечерната смяна лека-полека напускаше местата си; онези, които работеха по самостоятелни проекти, вече си бяха тръгнали, а ковачите, чийто процес не биваше да бъде прекъсван, грижливо предаваха чуковете и инструментите си в ръцете на свежата смяна и едва тогава се оттегляха за вечеря.

Син кварц не знаеше кой споделя нишата му през часовете, докато той е на работа в Ковачницата. Понякога намираше каменното си ложе още леко топло от спалия на него събрат, понякога от отходната дупка се разнасяше остра миризма. Не беше сигурен дори дали през последните години дели килията си с един и същи човек пък и нямаше значение.

От два месеца насам работеше в бригада, чиято задача беше да използва нова сплав, изработена на база на сместа за Меча, но без някои съставки, за които се смяташе, че придават живот. Бяха трима магьосници и седмина ковачи самостоятелен проект, който не изискваше денонощни усилия без прекъсване, тъй че на трета наковалня бригадата тепърва се събираше и Син кварц имаше възможност да се поогледа.

Орлякът магьосници около оръжейния жлеб при гравьорите неизменно привличаше вниманието на ковача. Преди малко повече от две години беше имал шанс да работи близо седмица по Меча тогава довършваха края на острието от едната страна и сглобките за ефеса от другата, и макар че досегът с оръжието бързо го разболя и отпрати за доста време на по-лека работа в мините, преди да го върнат в Ковачницата, и досега изпитваше почти болезнен интерес към повелителя на съдбата си. Надяваше се този път Мечът, който завършваха, да се окаже истински.

Облегнат на чука, Син кварц наблюдаваше суетнята на магьосниците. Трима-четирима точилари току се пъхаха между разветите им роби, за да прокарат точилните си камъни по ръбовете на острието. Неколцина гравьори се бяха склонили над рунния надпис, двама от тях дори спореха. Бяха издълбали вече дванайсет от осемнайсетте главни руни — поне толкова знаеше ковачът и почти всички второ степенни надписи по Меча. Оставаха им броени дни, докато оръжието бъде завършено, дръжката му монтирана… и трудът им приключен.

Син кварц, разбира се, не си правеше илюзии, че след завършването на оръжието Ковачницата ще остане без работа, макар главната й задача да беше именно изработката на Господаря им. Вършеха много други полезни неща, от изработка на дреболии за битови нужди и гвоздеи, та чак до рала и брани, и най-разнообразно оръжие. А ако сегашната мисия с променената сплав успееше, щяха да направят мечовете на армията почти нечупливи и нечовешки гъвкави.

— Хайде, да се размърдаме! — подвикна Главният ковач и сръга дружески Син кварц. — Какво си се зазяпал, синко?

В този миг един от гравьорите на оръжейния жлеб изпищя. Магьосници и точилари трескаво се пръснаха като орляк уплашени кокошки. От мястото на Син кварц случката се виждаше чудесно: гравьорът, доста възрастен, вероятно изтощен от годините усилен труд и замаян от виденията на дракона, с които лягаше и ставаше, просто не бе внимавал достатъчно. Дали бе уловил инструмент с гола ръка, бе допрял незащитеното си бедро до острието или може би просто киселината му бе изиграла някакъв номер, но тъй или иначе, стоеше прикован до Меча, с неестествено извит гръбнак и отметната глава, на лицето му се четеше безподобен ужас, цялото му тяло трепереше и писъкът му не секваше и за миг, сякаш Мечът възнамерява да изтласка всичкия въздух от гърдите му и да не му даде да си поеме дъх.

Някой от надзирателите в онзи край на Син кварц винаги му бяха изглеждали еднакви, заплашително огромни чистокръвни чодраги в сиви роби и със закачулени муцуни се развика гръмко:

— Казаха ли ви да не го пипате? Знаете ли, че само още няколко живота му трябват да се съживи и какво ще стане, ако не е съвършен? Питам ви, какво ще стане? Нали знаете, че за този провал ще платите със смъртта си!

Син кварц поклати глава. Досега в Ковачницата бяха изработени седем меча и още поне половин дузина не бяха стигнали до оформянето си. Всичките седем бяха несъвършени. При първите сплавта не беше в добра пропорция, но последните три носеха всички следи на майсторската изработка безбройните поколения Ковачи се усъвършенстваха неотклонно. И трите Меча обаче се бяха събудили, преди остриетата им да бъдат изковани напълно или гравирани докрай, или оплетени в нужните магии. По време на самата си изработка оръжията използваха всяка възможност да се доберат до човешки живот и да го погълнат, а натрупаха ли нужната енергия…

Намираха се горе в оръжейната — поне толкова знаеше Син кварц — охранявани надлежно и под внимателната опека на принцовете, несъвършени копия на онова, което майсторите тук долу се стремяха да получат. Този път победата беше толкова близка, че дори него самия го заболя, като си помисли, че рамката на времето за изработка се скъсява с още един живот.

Пострадалият гравьор пририта за последен път, присви го яростен гърч и той падна в подножието на жлеба. Положеното отгоре оръжие проблесна за кратко в главозамайващи индигови искри и угасна. Притичаха неколцина чирачета, които да издърпат трупа и да го изнесат. Малко по-късно гравьорите се върнаха към работата си, точиларите отново закръжиха като трудолюбиви пчели, а магьосниците подеха заклинанията си. Син кварц измъкна една от тръбичките на колана си и замислен отхапа половината. Пестилът беше твърд и сладък до болка. Броени дни оставаха до завършването на Меча.

Наричаха го Непочтителния меч по името на Меча, чийто пазител беше. Несъвършен, но все пак Меч. Подопечният му го събуди много рано, още преди първите слънчеви лъчи да са огрели прозорците на покоите му.

Непочтителния меч беше свикнал с вечното мрънкане на оръжието и непрестанните му смени на настроение. Отговаряше за Меча вече пета година откакто премина изпитанията и след като стана и основен пазител, детинското бърборене просто бе до такава степен част от дните и нощите му, че почти го възприемаше като свои собствени мисли.

Поседя две-три минути, успокоявайки наум Меча — причина за вълнението беше днешното изпитание, Непочтителния предчувствал, че в групата ще има поне едно-две подходящи деца, колко ли неподходящи щяло да има обаче… и мимолетно се зачуди дали същото е да бъдеш обладан и от Господар. Жреците на Огъня казваха, че Господарският меч обладавал изцяло, отнемал душата и изпивал разума. Но дали… дали не оставаше поне частица от теб самия, която да наблюдава през очите на оръжието? Дали не се превръщаш в подобен мрънкащ глас, който да досажда на Господаря?

Напоследък сънищата на Непочтителния меч бяха ужасни и неговите собствени, и тези на подопечния му. Новият Меч наближаваше завършването си и ако се окажеше истински, то…

Така ли си се вълнувал и при предишните завършвания? – полюбопитства Непочтителния.

Само двама бяха след мен – отвърна несъвършения Меч. И никога не стигнаха до толкова късно.

И не сънувахме. Металът не сънуваше. А ще те отнеме от мен и тогава какво ще правя аз? Горкият аз, нещастният, прикован на стената…

Защо ли?! – грубо му отвърна пазителят. — Освен това, ако Господарят изобщо избере мен, ще ти останат поне две дузини по-нисши пазители, между които да избираш. Разбира се, ако не избиваше така безразборно хората си, щеше да имаш повече като брат ти, Твърдоръкия!

Без да обръща повече внимание на бръщолевенето на оръжието, той се изправи, облече церемониалната си униформа и препаса празната кания, знак на положението и отговорността му. Понякога Мечовете влизаха в каниите си: по празници, за церемонии… През повечето време оставаха на безопасно място в оръжейната, инак какво друго, освен смърт и разруха щяха да сеят?

Дори когато закусваше обаче чокотес и каша с парченца месо мисълта за Господаря не му излизаше от главата. Доскоро, допреди началото на сънищата, не беше придавал на кръвната си линия такова значение. Беше чодраг, но далечното роднинство не му позволяваше да се възползва особено от привилегиите на смесения си произход. Повече сила, по-остри сетива, но не и драстичните преобразявания, нито пък издръжливостта на драконовия си прародител. Явяваше се обаче почти идеална смес от седем основни линии, три от които чодрагски, и жреците твърдяха, че кръвта му е особено чиста. Навремето това му позволи да премине с лекота изпитанието и дори да усвои някои магии, а впоследствие да стане основен пазител на Непочтения меч и да се научи как да се възползва от предимствата на оръжието. Едва в последните месеци обаче си беше дал сметка, че същата тази чиста кръв го прави и един от основните претенденти за носител на Господаря, ако Ковачите успееха да го завършат. Знаеше, че ако бъде избран, това ще е голяма чест, но… откакто сънуваше сънищата на Меча, вече не беше сигурен дали искрено я желае.

Закъсняваше и усърдно си наложи да не тича по коридорите, макар мрънкането на оръжието да го подлудяваше. Мечът правеше несигурни, но болезнени опити да овладее тялото му и да го подтикне да ускори ход, Непочтителния яростно се пребори да запази контрол и да крачи достопочтено, както се полага на пазител. Беше задъхан и окъпан в пот, когато стигна до оръжейната.

Децата вече бяха там, придружавани от двама гледачи и намусен чодраг надзирател, който кимна сухо на Непочтителния меч.

— Общо седемнайсет — докладва. — Две не се явиха поради болест, едно е починало тази нощ.

Пазителят кимна. Не беше редно да пита за причината за смъртта, макар вероятно да беше самоубийство… или родителите не са издържали.

Особено ако детето се е провалило на предишно изпитание с някой от другите Мечове, да му спестят мъките, щеше да е по-добро решение, отколкото да загине този път.

Той извади връзката си ключове, пъхна нужния в ключалката и го превъртя. Вратата сама се отвори навътре, добре смазаните панти не издадоха нито звук. Смълчани и трескави, децата колебливо пристъпиха в оръжейната.

Веднага можеше да се определи колко от тях са минавали изпитание и колко са просто уплашени от разказите на другарчетата си или предупрежденията на родители и Гледачи. По-опитните хлапета пристъпваха направо към Меча или пък се гушеха в най-задната редица, неспособни да размърдат краката си. Онези, които идваха за пръв път, се озъртаха, ококорени и смаяни.

По-трудно можеше да се определи кои от тях чуват Меча и кои не. Оръжието бе започнало да напява тихо още когато пазителят отключи вратата — мяукащо мърморене, дори не точно песен, а стенание. Жреците на Огъня твърдяха, че песента на истинския Господар била неустоима и пленителна. Не и тази, макар да привличаше вниманието и да го приковаваше. Приличаше по-скоро на досадно жужене, което болезнено отеква в тила.

Пазителят избърза към стената, където беше окачено оръжието, протегна ръка и положи длан на дръжката му. Пръстите му незабавно изтръпнаха от алчното желание на Меча както да установи контакт с децата, тъй и да изпие силите им до капка.

— Това съм аз — каза с висок, звучен глас, а песента, която пулсираше като тъпо главоболие в основата на врата му, се усили рязко. — Това съм аз, Господарят Меч! Призовавам ви, чуйте ме…

След това, с титанично усилие, което буквално разкъсваше мозъка, Непочтителния меч овладя тялото на пазителя си и изтласка съзнанието му дълбоко в бездната на мрака.

 

 

Наричаха го Малкия. Прякорът му беше останал още отпреди да започне да расте. Сега, на девет, беше по-едър от повечето си връстници и чодрагската му кръв бе избила на люспи по раменете и гърдите му. Майка му твърдеше, че баща му бил не Ковачът, на когото я пратили, ами истински чодраг надзирател, който се възползвал малко след това. Може и тъй да беше, макар че Малкия се беше научил да не се връзва много-много на лъжите й.

За кръвта обаче не го беше излъгала пък и нямаше как, защото и жреците следяха родословните дървета. Когато, преди почти година го заведоха при Дълбокорезеца, той чу песента на Меча. Тъй се закле на жреците, че я е чул… макар сам да не си вярваше съвсем, че този неистински звук, жужене на разгневен кошер, което бе замъглило съзнанието му, можеше да представлява зов на Меч. Предпочиташе сам себе си да залъгва, че яките мускули и чодрагските люспи са го спасили от печалната участ на нечуващите песента.

Малкия искаше да стане жрец и остана дълбоко разочарован, когато вместо това му назначиха второ изпитание. Сега, докато пазителят отключваше вратата, той разблъска останалите деца и застана най-отпред, нетърпелив да влезе в оръжейната и поне да зърне Мечовете и най-сетне да си отговори лъжа ли е било, или истина, че е чул призива.

Вратата се отвори и Малкия тръгна решително напред. Не се спря да позяпа, макар в залата да имаше какво да се види остриета от най-различен вид и размер бяха окачени по стените и натрупани на спретнати купчини, вързани на наръчи, стрели и копия бяха подредени по протежение на стените, големи брадви и по-малки ханджари и сатъри стояха на полиците… Истински рай за момче като него, което обожаваше оръжията. Той обаче смело продължи към насрещната стена, където Несъвършените мечове лежаха в захватите си от стомана и сребро. Погледът му първо пробяга по Дълбокорезеца, но този път Мечът не се обади. Точно до него стоеше Твърдоръкия, за когото се твърдеше, че бил мил към преминаващите изпитанието и при него оцелявали мнозина от пазителите му. И най-сетне, мъничко преди старшият пазител да стигне до Непочтителния, Малкия прокара поглед по днешния си мъчител.

Дръжката му беше завършена напълно, със сложен ефес и красиво гравирани руни и магически символи. В метала бяха инкрустирани плоски опали и късчета обсидиан. Острието беше от тъмна сплав, не черна, а по-скоро индигово синкава. Непочтителния, Дълбокорезеца и Остроръбия бяха завършени последни и се изработваха от същата смес, с която ковяха последния Господар долу в подземията. Рунният надпис криволичеше по оръжието, вплетен в люспите на изкусно гравирана гърчеща се змия, чиято глава би трябвало да се намира на върха, а опашката обвиваше ефеса и преминаваше в дръжката. Само че краят на надписа, както и зиналата паст на змията липсваха: Непочтителния се бе събудил тъкмо преди да стигнат до тях.

— Това съм аз… изрече пазителят и положи длан на дръжката.

Внезапно Малкия отвори широко очи. Още сутринта се бе надигнал замаян след тежките сънища на Гантарион, а главоболието пулсираше в тила му като прогнил зъб. Тук, на прага на оръжейната, пулсациите бяха преминали чак в слепоочията му и всеки удар на сърцето пронизваше главата му като с нажежена игла… но едва сега, когато песента на оръжието отекна в черепа му със смазваща мощ, той осъзна, че всичко това не е било болест… Непочтителния меч го зовеше, беше го избрал, искаше го за свой слуга!

Малкия копнееше да стане жрец и изборът на Меча го разочарова, но същевременно с това призивът го опияняваше. Ококорен, проследи как пазителят откача оръжието от захватите, песента вече гърмеше и трещеше в главата му, а болката беше непоносима. Докато се озърташе трескаво, момченцето изобщо не забеляза как от носа му руква струйка кръв и потича по устната му. Раздвоеният му език се стрелна и вкуси от топлата течност, докато ръката сама посягаше към струпаните ниско до пода лъскави ханджари. Блясъкът им го заслепяваше. Плъзна пръсти по остриетата, без изобщо да забелязва, че се е порязал до кост. Напипа една дръжка, сграбчи я и триумфално завъртя оръжието си точно в мига, когато друго дете му скочи изотзад.

Пазителят на Непочтителния крещеше и въртеше Меча над главата си, а песента избиваше искри зад очите на Малкия. Той скочи върху нападателя си с кръвожаден писък, замахна и заби ханджара в рамото му с все сила, сякаш с касапски нож сечеше мъртво прасе в кухнята. Изпука кост, бликна кръв, жертвата се разврещя и в призива на Меча се вплетоха удовлетворителни нотки. Пазителят побърза да довърши започнатото от Малкия дело, индиговото острие мазно се плъзна в гърдите на момченцето и безглавата змия впи недорисуваните си зъби в душата на първия провалил се на изпита.

Малкия се озърна и набеляза две-три дечица, които се бяха свили в ъгъла на залата и се гушеха едно в друго с оцъклени от ужас очи, сякаш близостта им би могла по някакъв начин да ги спаси. През главоболието и омаята той си спомни как при първото си изпитание с Дълбокорезеца, щом бе видял някои от другите да награбват оръжия, той също си взе, избра си удобна позиция и се отбраняваше докрай. Сега всичко се повтаряше… само дето липсваха студеното хладнокръвие и пресметливостта от предишния път, защото Мечът го обладаваше и водеше, него и още неколцина от децата. Замахна и разпори от корема до слабините друго хлапе, което му се изпречи на пътя, с няколко бързи крачки претича до беззащитните жертви в ъгъла и с рязък удар обезглави момиченцето, което се намираше отдясно. Силната струя кръв блъвна право в лицето му, триумфалният рев на Меча се смеси с гневния крясък на второто дете, което скочи срещу заслепения Малък и кинжалът в ръката му изсвистя.

Само колко болеше!

Малкия отскочи назад, докато неуспешно се опитваше да изтрие кръвта от очите си с ръката, в чийто бицепс бе заседнал кинжалът на нападателя му, а с другата сляпо въртеше ханджара с надеждата да отрази нечия друга атака, ако му посегнат. Най-сетне успя да разлепи клепачите си навреме да види вбесеното момченце да му налита с дълго копие, което едва удържаше в крехките си ръчички.

„Има ли шест годинки, или просто е дребосък?“ — почуди се Малкия, развъртя здравата ханджара, вече напълно забравил за болката в другата си ръка, плъзна умело острието вляво от копието, измести се и сряза китката на хлапето. Гневът, песента на Меча и жаждата за кръв го носеха тъй високо, че сякаш не бе нужно да приложи и най-лек натиск, за да счупи костта под оръжието си. Детето изпищя, изтърва копието си и падна странешком. Това и го спаси, защото третата беззащитна жертва вече бе привлякла вниманието на Малкия и той се наведе, сграбчи момичето за косата и го вдигна на крака.

— Не! Моля… — прошепна тя, втренчена в сияещите му от лудост очи.

Той заби ханджара в гърба й с такава сила, че широкото една педя острие мина през кост и дробовете, плъзна се през ребрата и щръкна отпред, и го убоде в корема. Сърдит, Малкия се дръпна. От устата на момичето протече кръв. Тя се закашля, изплю червена храчка, опита се да каже нещо и коленете и се подгънаха.

Малкия я блъсна назад и се огледа. Нямаше време да вади оръжието си от нея, значи трябваше да вземе нещо друго и… къде бяха всички? Той замаяно напипа малка брадвичка, чиято удовлетворителна тежест в ръката му придаваше увереност. Нали имаше толкова много деца, защо бяха останали само две? И защо другите вървяха по петите на пазителя, който ритуално допираше Меча до всеки труп и доубиваше още живите? Озадачен, Малкия започна да осъзнава, че главоболието още пулсира в слепоочията му, но песента е заглъхнала вече; заменена е от удовлетворено мъркане, чийто ритъм се усилваше при допира до всяка жертва и спадаше, щом пазителят отдръпне оръжието.

Хлапето несигурно пристъпи напред, протегна ранената си ръка и посегна към Меча. Другите преминали изпитанието само благоговейно следваха пазителя. Той обаче не се поколеба и положи длан на ефеса.

— Господарю! — прошепна изумен.

Изпитваше и възхита, и омая; не беше напълно сигурен дали чувствата са само и лично негови, или бурята в душата му отразява вълнението на Меча, чийто слуга ставаше от този миг нататък.

 

 

Непочтителния меч се опомни с ръка на дръжката. Оръжието бе върнато в захватите му. Острието бе грижливо обърсано и лъснато, безглавата змия сляпо се гърчеше по синия метал. За девиз магьосниците, изковали Меча, бяха избрали „Куод трябват демонстрандум“, което на Високия език означаваше „Това е доказателството“, но надписът бе останал недовършен и сега гласеше „Това е демонд“. Бе успял да избърше и кръвта от ръцете си, но робата му бе цялата в червени петна. Замислено поклати глава и се обърна.

Не за пръв път минаваше през изпитание и клането, разиграло се из оръжейната, не бе неочаквано за него, но сърцето му се сви, когато видя с каква ярост и стръв се бе нахвърлил Мечът на потенциалните си пазители. Обикновено, макар да се славеше с безмилостния си подход, Непочтителния оставяше живи поне четири-пет от неиздържалите проверката: онези, които все пак чуваха призива на метала и биха могли да влязат в употреба на друг Меч. Не и този път. От седемнайсет деца пазители на Непочтителния щяха да станат само трима, две момчета и едно момиче; останалите лежаха мъртви, зловещо накълцани на части…

Не, поправи се пазителят, имаше един оцелял, хлапе с отсечена ръка, проснато до отсрещната стена. Гърдите му още се повдигаха. Той погледна колебливо към Меча ако се съдеше по локвата кръв под детето, то нямаше да изкара дълго дори ако повикат Гледачите. Непочтителния отвърна само с измъркване, единият от трите нови обаче получодраг или може би четвърт се насочи напред с твърда крачка, замахна с брадвичката в ръката си и отряза главата на последната жертва. Когато се обърна. Непочтителния меч видя в очите му сияние на обожание и благоговение, което му напомни за самия него в първите дни след преминаването на изпита.

— Как те наричат, дете? — попита.

— Малкия, Господарю! — отвърна новопосветеният.

— От днес… — Непочтителния меч се заслуша за миг в думите на Меча и кимна. — Да, от днес името ти ще бъде Последна милост. А сега елате с мен, трябва да се приведем в приличен вид и ще ви запозная с наставниците си…

Оръжието продължаваше да мрънка в съзнанието му и след малко той кимна отново:

— Добре, тъй да бъде. Последна милост, аз лично ще бъда твой учител оттук насетне, Мечът иска да те следи отблизо!

На оплисканото с вече съсирваща се кръв лице на детето се изписа безгранична радост.

С какво ли е заслужил такава участ? – запита се отсъстващо Непочтителния меч, докато водеше тримата нови пазители по коридорите. Но и без помощта на Меча можеше да си отговори сам. Непочтителния меч винаги бе проявявал силно предпочитание към убийствата и кървавата сеч, а хлапето му бе осигурило изобилна дан и от двете.

 

 

Наричаха я Варлетаар, което на Стария език означаваше „Кацаща в пламъка“ или „Господарка на рода“ зависи какъв смисъл се предпочете.

„В това отношение езикът на драконите е много по-гъвкав и многостранен“ — помисли си тя, докато се излежаваше лениво върху купчината меки кожи. Единственото еднозначно в името й беше определението за женски род — ирония, тъй като освен чистокръвен дракомус, тя се явяваше хермаформ.

Варл. Плъзна люспестия си корем по кожите, чиято гъста лъскава козина приятно гъделичкаше половия член, скрит в меката торбичка в слабините. Драконите се спускат като камък от небесата, с присвити криле и разтворени нокти, стоварват се като Божи юмрук върху беззащитната си жертва, с един смъртоносен удар я покоряват на волята си… Варл. Една-единствена дума с толкова многостранен смисъл, че прилича на шлифован с хиляди плоскости кристал.

А§прещракващо вдишване§ар. Огънят, който кипи в гърлото ти, изгарящ и смъртоносен, и същевременно дотолкова част от теб, че е като половия нагон за продължаване на рода; обозначава теб самия и всички други като теб… Аар.

Харесваше името си.

Мързеливо извлачи опашка по хладните плочки до перваза на огромния прозорец, положи ноктестите си лапи на него и надникна навън. Денят обещаваше да бъде горещ. Заради Гантарион дракомусът беше изтървал предутринните часове с приятния бриз и сънената плячка, когато обичаше да се рее високо и да се стоварва върху жертвите си — варл. Сега се налагаше да пропусне сутрешния си полет, но си обеща вечерта да навакса. Имаше мъчителна нужда от тези час-два по изгрев и залез, когато оставяше зад гърба си безкрайните задължения на Варлетаар, човешкото същество, отговорно за цяла Бакана, и се възползваше от пълната и безгранична свобода на драконовата си половина.

Разтвори криле, изви врат и изсъска. Гантарион — неговите сънища и мъки бяха непосилен товар, непрестанно напомняне, че е драконова половина, и колкото и да наподобява Божиите коне в тази си форма, дракомусите са лишени от повечето истински драконови свойства. Рядко се сещаше за това, тъй като кланът беше съвсем малък и господстваше безпрекословно над чодрагите и хората, и техните мелези; бяха много по-могъщи от всички тях, много по-драконови… Пък и до неотдавна Гантарион беше напълно доволен да споделя, доколкото е възможно, преживяванията на дракомусите, да разговаря с тях и да върши всеотдайно работата си. Но сега, когато оставаха броени дни до завършването на Меча…

„Дали той влияе на нас — запита се Варлетаар, — или нашите притеснения и несигурността ни влияят на него?!“

Реши, че най-вероятно и двете версии бяха верни. В крайна сметка дракомус и Гантарион бяха неразривно свързани и двупосочният контакт неизбежно оказваше… вреден ефект?

Варлетаар се отдръпна от прозореца и шибайки с опашка по плочките, пристъпи към човешката врата на покоите си. Сведе глава и се съсредоточи. Тъй или иначе, предутринният полет бе пожертван, можеше да се наслади на пребиваването в човешка кожа. Докато минаваше през привичния процес на преобразяване — толкова привичен, че вече дори не усещаше свързаната със смяната на облика болка и замайването от прехвърлянето към ограничените човешки сетива — за кратко обмисли възможността вечерта да вземе със себе си онази чодрагска надзирателка, на която хвърли око преди няколко дни. Момичето определено беше симпатично в драконовата си форма, а и Варлетаар имаше нужда да разтовари енергията си… Вярно, чодрагите като партньори бяха само долнокачествен сурогат на истинския дракомус, но и заместител е по-добре от нищо, нали?

Изправи се, разтърси глава и протегна ръце високо във въздуха. Прекрасно беше — лекота и гъвкавост, каквато драконовата форма няма! Завъртя се на пръсти, гарвановочерната й коса се разлюля след нея като подето от вятъра крило… Пристъпи през вратата и влезе в човешкия си будоар. Дръпна шнурчето, за да осведоми слугите, че вече е будна и се нуждае от тях. Докато чакаше, насочи вниманието си към малките писукащи мишлета, поставени в кухата кристална топка на лакираното шкафче до прозореца. Бяха останали три. Дали снощи е била прекалено уморена от всички церемониални глупости и е бързала да се преобрази, и да се махне от двореца… или тази сутрин някой обожател й бе оставил допълнителна закуска? По-вероятно второто, предположи, докато пъхаше изящната си ръка в кристалния съд и сграбчваше с палец и показалец едното мишле. Огледа го удовлетворена — то се бореше, риташе с крачета, шаваше с ушички… после застина, прекалено ужасено, за да мисли за съпротива. Мъничките му, бляскави очички я наблюдаваха.

Варлетаар пъхна мишлето в устата си и го схруска — божествено топла плът, крехки костици, сладка кръв! — преглътна и облиза пръстите си. Вече можеше да пристъпи към отегчителните задължения на Господарка на Бакана. Плесна с ръце:

— Хайде, побързайте, нямам цял ден за губене!

Имаше намерение да слезе да навести Ковачницата, а също и да поговори с Гантарион — беше просто непоносимо да се държи по този начин! — но преди това трябваше да изслуша докладите за положението в Междинните земи и по-специално за онзи Меч. Огънят живо се интересуваше от това; Гантарион също. Освен това й предстоеше да провери как са минали изпитанията на Мечовете, да се срещне с посланиците от провинциите и да прегледа заедно с тях десятъка върху реколтата; предстояха й одобрение на списъците с разпределението на робите, от вчера бяха останали въпросите с холерата в една от плантациите и вероятността надзирателят там да не спазва указанията, със странните натрапници, на които се бяха натъкнали разузнавачите на север в Междинните… И днешната й програма щеше да бъде натоварена и ужасно скучна.

Лапна замислено второто мишле, докато прислужниците намажат тялото й с благовонни масла, облекат я и разрешат косата й. Капчица кръв протече между устните й, Варлетаар отсъстващо я облиза. Каза на Костенуркова черупка, камериерката си:

— Как мислиш, не е ли време за една бременност? Имам нужда от продължителна почивка!

Момичето не й отговори. Въпросът и без друго беше риторичен. От една страна, точно преди завършването на Меча прехвърляне на пълномощията би могло да се окаже проблематично, че и да се отрази тежко на Бакана, освен това и двамата свободни от постове дракомус бяха изпратени по задачи: единият се намираше на Север (О, Маярион, косата ти като боброва кожа, очите ти като сияйни въглени…), а другата беше изпратена на Запад, отвъд Междинните земи (О, гладките ти люспи, Агаенир, дъхът ти пламенен…). От друга страна, износването на дете беше отговорен и до немалка степен опасен процес — особено за хермаформ! — а и дракомус бяха почти стерилни. Яйцата на драконовата им форма рядко се излюпваха, човешките им бебета почти никога не се раждаха живи. Сега, при подобно напрежение и като се има предвид, че с малко късмет Мечът ще се пробуди съвсем скоро и после години, години наред Бакана нямаше да бъде същата…

— Само това разочарование ми липсва! — каза на глас Варлетаар. — Да родя мъртво дете! Пламъци и феро!

Схруска и третото мишле, преди да напусне покоите си и да се отправи към Тронната зала, където не след дълго — с малко късмет! — щеше да царства Господарят Меч. Докато преглъщаше сладката си, крехка хапка, се почуди какво ли име ще избере Мечът, когато се събуди. Сигурно щеше да е нещо величествено. Много величествено. Но наум й идваха само имена на дракони, а те определено не бяха подходящи.

Архипелаг Бакана. Два големи острова, десет по-малки и цял орляк миниатюрни островчета, разпръснати около тях като скъсана огърлица. Варлетаар съзерцаваше релефната карта, окачена на стената отляво на входа. Толкова мъничка империя, скътана в пазвата на Междинните земи — гигантски територии суша… Искрено съжаляваше всички онези вечно дърлещи се лордове, които управляваха местните държави: Гинд и Таграмар, Пиримут, Насасак, Багранда… Как се оправяха те с толкова много земя, след като на нея й пареше под петите от дузина глупави островни провинции? Освен това беше гладна.

Тронът беше построен според наложената още при основаването традиция: тринайсет широки стъпала с по две статуи — мъжка и женска — в краищата; най-долу се намират хората, следвани от най-различни раси на Огъня, обитаващи Междинните земи. На най-горното стъпало бяха дракомус и Варлетаар също седеше там. Горе, на трона, щеше да се възкачи единствено Господарят Меч. Съчувстваше му и на него.

Склонила любезно глава, отсъстващо слушаше словоизлиянията на надзирателя на Хуфтак. Грамадният, свъсен чодраг бе избрал човешката си форма за доклада двойна грешка от негова страна. Едно, че така беше въпиещо грозен на фона на господарката дракомус, и друго, че по принуда използваше човешкия език и мислеше по човешки начин. За разлика от него, Варлетаар попиваше думите му, съзнанието й ги преобръщаше в драконова реч, разглеждаше многостранния им смисъл от най-различни ъгли и извличаше от казаното неща, които надзирателят надали бе имал предвид да издава.

Като например фактът, че за него всички роби са товарни добичета и той не гледа на тях като на… същества. Това определено я раздразни. Естествено, той беше чистокръвен, а следователно и повлиян до голяма степен от сънищата на Гантарион — особено сега, когато се намираше практически между лапите на бащата дракон. Това го правеше невнимателен… Но презрението му към робите били те хора, мелези; дори към самите по-нисшестоящи чодраги надзиратели, просто пронизваше всичките му думи.

Хуфтак не беше важна плантация. Презрението му към островчето и жалкото му производство също пропиваше думите на надзирателя. Той мечтаеше за повече, недоволстваше, че са го изпратили там и все още не са го отзовали — и изобщо не осъзнаваше, че не са го отзовали именно защото не се справя добре с работата си.

Холерата, която се бе появила на островчето, беше пряко следствие от неговото презрение и безразличие, но той не осъзнаваше и това. Приписваше причините на необичайното време напоследък, на размножилите се плъхове, дори на търговските кораби, чиито екипажи отдъхваха на Хуфтак по време на прехода си от единия край на Бакана до другия. Да, но макар и чодраг и следователно — запознат с драконовия език и начин на мислене — той не бе способен да анализира собствените си представи и да открие грешката. Твърде жалко.

Заслушана в бъбренето му, Варлетаар размишляваше, освен върху жалките му извинения, също и върху това кого би могла да изпрати на негово място. Хуфтак се нуждаеше от сериозни промени, при това бързо, наложени от експедитивен и безцеремонен надзирател, който би трябвало да е достатъчно млад, за да приеме назначението си с ентусиазъм… Вече беше подбрала кандидатурата още преди настоящият надзирател да стигне до средата на тирадата си по отношение на това какви мерки е предприел.

— Повиках лечител…

Не катар, нито жрец, нито дори познавател, а обикновен селски знахар, подсказваха думите му. Един селски знахар при това за плантация с население от близо една и половина хиляди души.

— Наредих излавяне на гризачите…

Чодрагите и способните да се преобразяват мелези дотогава не са смятали за необходимо да се занимават с подобна дребна плячка, това е под достойнството и на него самия, той така и не е тръгнал на лов за плъхове…

— Наредих основно почистване и прочистване на робските помещения…

Което никога не е било от първостепенна важност и не е станало част от дневния ритъм на плантацията. Словата му носеха смисъл както за просто безгрижие и липса на интерес към добруването на робите и начина им на живот, така и по-дълбок под текст: за неизбродна мръсотия, преливащи помийни и септични ями…

— … изваряване на облеклата и повсеместно обезпаразитяване на населението…

И тук отново. Да, той просто изброяваше задължителните в случая мерки, но под повърхността Варлетаар съзря всичко онова, което той дори не виждаше смисъл да признае пред себе си: че подчинените му живеят зле. Че не им е предоставил напълно естествената възможност да поддържат хигиената си самостоятелно. Той сякаш предполагаше, че на робите му им е присъщо да хранят бълхи и дървеници… Скритият подтекст подсказваше и друго — икономии от хранителни дажби, изтощение, мизерия.

Нищо чудно, че Хуфтак беше толкова незначителна плантация с подобно жалко производство, нали? А глупакът дори не осъзнаваше…

— Млъкни! — прекъсна го рязко Варлетаар.

Чодрагът се сепна, прекъсна литанията си и вдигна глава.

— В подобни случаи — тя внимателно подбра думите си по навик, така че да снижи възможните разклонения на смисъла („В случаи на безгрижие и презрително отношение, на непълноценна работа, на недостатъчно грижи“ имаше предвид, но и други, много други неща) — ми се е случвало да препоръчвам поставяне в равни условия.

Расизмът, бяха я учили, е свойствен на всички живи твари. Но в общество с повече от една раса е крайно нежелателна проява и трябва да се изтръгва от корен. Да се чувстваш по-висш от другите, това е естествено и е добър признак… Да подценяваш останалите, не е.

— Бих препоръчала същото и за теб — продължи Варлетаар, макар вече да бе обмислила и отхвърлила тази възможност. В някои от другите случаи — да, беше го правила. Стават чудеса, когато глупавият младок поработи няколко години като роб… Но този тук не беше младок. Само глупак. — За съжаление, не виждам с какво промяната би подобрила твоето положение. Предай ми пламъка! — тя се изправи и тръгна бавно надолу по стъпалата.

Чодрагът се разтрепери, но бръкна в пазвата си и измъкна оттам медночервения си медальон. Свали верижката. Тръпките му се усилваха. Протегна ръка…

Дали се преобразяваше неволно, от страх? Или напълно съзнателно се опитваше да заеме доминираща форма, с която да сплаши и дори нападне човешкото същество пред себе си? Изобщо нямаше значение. Варлетаар сведе глава, изви гръбнак и скочи напред. Мигновената смяна на образа беше болезнена, дори мъчителна — все едно рязко да напъхваш ръка в неподходящ по размер отвор — но така изпревари поне с десетина секунди окончателната промяна у надзирателя. Дракомусът се стовари върху него, изпънал ноктестите си лапи, дъгоцветните му криле биеха въздуха; плътта под ноктите му доби различна консистенция и ето че гледаше право в муцуната на почти два пъти по-дребно, сиво-кафеникаво и безлично същество, което бе проснал по корем. Изръмжа:

— Агдериларн!

Наслади се за миг на почудата, осъзнаването и страха в очите на противника си, след което сключи мощните си челюсти върху незащитения му врат. Започна да разкъсва бронираната му кожа още преди надзирателят да е умрял. Поглъщаше лакомо топлото окървавено месо — колко подходящо и многозначително само, дето не бе успял да осъществи утринния си лов! — и попиваше също и отлитащия живот на жертвата си в традициите на най-добрия, макар и не почетен в случая, варл.

Агдериларн. Няма да получиш огъня. Не си удостоен с честта. В човешкия език би могло да се подбере дори обиколното значение: „Умри в немилост!“, но изразът отразяваше и нещо съвсем различно, до определена степен дори отказ за признаване на произход и наследствени права. Зависи от контекста. Агдериларн.

Варлетаар се наслади докрай на плячката си и когато отстъпи встрани, от трупа на надзирателя не бе останало кой знае какво, освен няколко по-големи кости, парче крило и строшеният череп, тук-там с полепнали по него парченца кожа. Облиза се, измърка доволно и бавно повлече опашка към трона. Почти незабавно вратата на залата се отвори и неколцина слуги се хвърлиха да разчистват остатъците и да мият кръвта от плочите. Варлетаар едва се въздържа да не им нареди да оставят всичко, както си е: предстояха й още неприятни срещи, а това беше поучителен урок за всеки, дошъл на аудиенция. От друга страна обаче, щеше да е егоистична постъпка — категорично не желаеше подчинените й да се стараят да й угодят, вместо да взимат правилните решения — пък и не беше редно да напомня на гостите си, че във всеки един момент могат да бъдат изядени. Вместо това поръча да й донесат нова рокля и внимателно се върна в човешката си форма бавно. Въпреки това болеше.

 

 

Заситена и успокоена, утолила както глада, така и гнева си, Варлетаар се върна на последното стъпало на трона и възобнови аудиенцията. Слугите все още миеха пода, когато призованият извън списъка чодраг от старите линии, все още извънредно млад и в момента старши камериер в Снабдителната зала надникна задъхан през вратата.

— Влез, Маатиат! — кимна му Варлетаар и се усмихна.

Дълбоко в съзнанието си усещаше пулсиращо опипване, тлеещо като пламъче на свещица в здрачевина при бурен вятър. Дотолкова бе привикнала към този допир, че почти не обърна внимание и само мимоходом предположи, че принасянето на агдериларн е пробудило по някакъв начин интереса на Гантарион. Донякъде дори се зарадва: през последните месеци драконът беше толкова измъчен и нещастен, че дори рядко търсеше своите дракомус.

Младежът пристъпи към трона и поздрави колебливо, сякаш беше уверен, че не е направил нищо лошо и не го очаква укор, но същевременно подозира и такава възможност.

— Както вероятно забелязваш, длъжността надзирател на Хуфтак е свободна в момента — мило каза Варлетаар, за да разсее съмненията му. Вдигна медальона, който бе отнели от жертвата си, и го разлюля изкусително. — Очаквам да видя големи промени в плантацията.

Маатиат се загледа в танцуващия на верижката си меден пламък. Имаше кротки очи първото, което още преди няколко години привлече вниманието на господарката. Кротки очи и грубовати, но все пак красиви черти, при все че беше чистокръвен. Усмихна се лекичко и отметна глава човешки жест, малко смешен у чодраг.

— Искрено се надявам промените да са големи — отвърна любезно. — Наскоро имахме доставки оттам и баклел сподели ужасни неща!

Думите му загатваха за продължителен и задълбочен разговор със събирача на десятък, дори навярно на чаша-две. Интересно — очевидно въпросният баклел му беше приятел или поне добър познат. Но по-интересното, отбеляза си Варлетаар, беше, че младежът очевидно изобщо не приема като възможност той самият да получи освободения пост. Просто споделяше с нея мнението си! Забавно!

— И какво по-точно сподели той? — полюбопитства господарката.

— Тя, всъщност — поправи я Маатиат с усмивка… Значи, задушевен разговор след удовлетворяване на телесните нужди? Ставаше още по-забавно! — Разруха и опустошение, за това ми говореше. Самата плантация е добре поддържана, насажденията са отлични, животните изобилни и риболовът е отличен. Хуфтак се отличава с чудесното си разположение…

Той притвори очи, отчасти за да прикрие гордостта и удовлетворението си от факта, че е добре запознат с географията и особеностите на Бакана, но отчасти и за да вкуси от задоволството, че господарката е пожелала да изслуша неговото мнение.

— За съжаление — продължи, — не така стои положението с работната сила. Новината за холерата изобщо не ме учудва… и много жалко, че такава добра плантация толкова дълго е била в ръцете на некомпетентен ръководител!

Не влагаше укор към Варлетаар — по-скоро обратното, загатваше, че като господарка, тя е наистина прекалено натоварена и няма възможност отблизо да следи абсолютно всичко в империята… влагаше дори съчувствие. Все по-забавно!

— Е — прекъсна го тя, — възнамерявам да поправя тази грешка! Маатиат, смея да твърдя, че тук си се издигнал до върха на възможния възход. Може би дори отлагах прекалено дълго възлагането на сериозни задачи… Пламъкът на Хуфтак е твой отсега и докато си способен да го задържиш! — тя му подхвърли медальона.

Младежът проследи с кротките си очи полета на червения пламък, стрелна ръка и безпогрешно го улови.

— Благодаря, варле! — той склони глава и откри шията си, за да подчертае двоякия смисъл на обръщението си: господарка като титла, но също и повелителка на живота му.

Веднага след него по списък беше ред на старши пазителя и носител на Непочтителния меч, който да докладва за преминалото сутринта изпитание. С махване на ръката Варлетаар призова писар-секретаря си и прегледа останалите си задачи, докато очакваше Мечът да се приготви. Повечето срещи бяха за дреболии; по-важните се отнасяха за натрапниците от Севера и разпределението на новоподготвените роби. Тъй или иначе, пристигналият снощи разузнавач вероятно още спеше или поне почиваше след извънредно дългия полет. Жреците твърдяха, че Господарите Мечове общували с птици, които майсторят от телата на хора от кръвната си линия. Варлетаар горчиво съжаляваше, че Бакана не използва подобна съобщителна система… може би, след като сегашният Меч се пробуди… Разпределението на робите реши да прехвърли на старши отговорника в Работната зала, като напомни на секретаря си да й бъде докладвано за взетите от него решения. Ако наскоро назначеният отговорник се справеше добре, то може би…

Измърка доволно — след тази среща щеше да приключи досадната аудиенция и можеше да се занимае с истински съществените неща. Нареди да приготвят паланкин. След това вдигна глава. Непочтителния меч търпеливо чакаше на прага, придружен от едро хлапе, чиято лява ръка бе окачена на превръзка на врата.

— Е, приятелю, здравей! — Варлетаар се надигна от трона и се спусна по стъпалата. — Радвам се да те видя в добро здраве!

— Аз също се радвам да те видя в добро настроение! — Непочтителния се ухили. — Напоследък чувам само лоши неща за теб, господарке!

— Да, търпението ми започна да се пречупва! — призна неохотно тя. — Е, кажи ми, как премина изпитанието тази сутрин?

— И добре, и зле… — той й разказа за алчността на Меча за кръв и доброто постижение на Последна милост. — Така че вече си имам ученик и потенциален бъдещ старши пазител, а това безкрайно ме облекчава!

— Мен също, мен също! — тя въздъхна. — Ще ми се и аз да имах на кого да доверя най-важното за работата си…

— Дракомус живеят дълго! — напомни й Непочтителния.

Така и не се разбра дали това е негова забележка или Мечът не се бе въздържал да сподели мнението си.

— Ще искаш ли да дойдеш с мен в Ковачницата? — предложи Варлетаар. — Ще вземем малко храна, ще си починем по пътя…

— Господарят ми не е особено доволен! — криво се ухили Непочтителния.

— О, хайде, стига! — този път тя се обърна направо към Меча, който гледаше с очите му и слушаше с ушите му. — Имаш предостатъчно други пазители, от които да се възползваш, докато него го няма. Не ти ли е хрумнало, че той би искал да си отдъхне от вечното ти скимтене? Освен това, ако искаш хлапето да бъде подготвено както трябва, какъв по-добър начин от подобно посещение на родното ти място?

Момченцето вдигна поглед към нея. В очите му се четяха почуда и малко страх. Устата му се разтвори, раздвоеният език помръдна и миг по-късно Мечът каза с гласа му:

— Добре!

Не се плаши! – прибави окуражително Непочтителния меч и ученикът му се извърна да го погледне. Чуваше го забележително!

— Е, ето, уредих ти почивка! — Варлетаар улови пазителя за ръката. — Да се махаме оттук, друже мой, докато не е пристигнал още някой обезумял молител! — и със смях го поведе към изхода на залата.

 

 

Той беше камък. Той беше огън.

Той беше прикован точно на ръба между живота и смъртта.

Огънят от дълбините се вливаше в него, изпепеляваше вътрешностите му и изригваше от вечно зиналото му гърло. Тонове скала притискаха и смазваха в обятията си вкочаненото му, безжизнено тяло. Очите му бяха слепи и не виждаше. Ушите му бяха глухи и не чуваше…

Разполагаше с толкова малко, че след изминалите хилядолетия вече му се струваше, че има цяло съкровище: шепа негови собствени спомени; далечният и едва доловим досег до Огъня; още по-далечното, безмълвно присъствие на родителя му… И онова, третото присъствие, което в началото помисли за нов аспект от безконечната агония на Юкандир.

През повечето време се люлееше на ръба между забравата и безсъзнанието, сънищата и халюцинациите, реалността и миналото. Сляп и ням в затвора си, за него времето нямаше голямо значение… то просто минаваше мъчително бавно. Сънуваше полет, потъмняващото като чаша мастило небе, могъщите удари на крилата, свистенето на огнената струя; убийството и трепкащата плячка. Сънуваше любещи се дракони, които се къпят в небесната чаша, докато яздят вятъра. Сънуваше биещи се дракони, които се хапят, разкъсват и изпепеляват, докато се борят за ганварл. Сънуваше пеещи дракони, реещи се дракони… Сънуваше.

Понякога агонията на Юкандир го поглъщаше напълно — тъй и неразкъсана пъпна връв с родител, прикован точно на ръба между живота и смъртта, но от другата страна на пропастта. Друг път омразата го поглъщаше напълно…

Понякога Огънят успяваше да се добере до съзнанието му и му предлагаше лъжовно сътрудничество и още по-лъжовна свобода… Което неизменно му напомняше за първите и последни мигове от неговия собствен истински живот — тогава, когато се бе пробудил от мъртвото тяло на родителя си и бе примамен за това привидно спасение; този затвор тук.

През повечето време копнееше да умре, искрицата живот в камъка да изтлее и да угасне… Но как можеш да убиеш камък?! Случваше му се и да копнее да живее, искрицата живот да се разгори и да разпали кръвта му… Но как можеш да пробудиш скала?!

Неописуеми бяха мъките му и още по-страшни ставаха, щом работата по Меча приближеше своя край и Господарят започнеше да се пробужда.

Наричаха го Гантарион Огнен дъх.