Бернар Симеон
Снимка на Владимир Холан (Откъси от „Мярката на най-лошия“)

твоята жена ти се усмихва, лампата

пада цяла нощ в ръцете ти

… всички въшки преброил си

в чорлите на тоя свят

 

и в краката ти хлебарката — Набоков

бръмбар ще я нарече — на Кафка

моли се безспир да бъде смазана

 

или пък това е лудостта ти, дето

чеше се о чепа в буковата маса

 

 

между стените от камък,

тръни или пък заплетени мисли, което

търсиш понякога стига

по-надалече от горчивините

с крачка макар

 

кой ли от теб, от бърлогата,

дето ти сам се затвори,

в другия вниква?

 

 

Не е истина, че сме искали да бъдем

обичани, да обичаме — това искаме ние,

дори че под падналия чаршаф

сме изгубени също не е

истина, акацията, акацията ръждясва

преди желязото, ти го твърдиш

 

 

не те възпира нищо, смях

на устни, пръснати от пламък,

теорията на светулките:

захвърляш в пламъците свойте стихове

един след друг, с надежда в плащаницата

от тях по-лека

 

 

… далече от тебе тази

история като приказка пренаселена

от лица, която — казват — е

твоята, чак до забравата

символите говорят…

 

 

Нека всичко в света се чете.

Ти се боиш, че в последна

сметка нищо не се изплъзва.

 

… децата само нямат нужда

от двойственост… И тези думи твърде нови

в една от твоите поеми, думи, дето

рисуват пещера, ръката прикована вече

над двайсет хиляди години върху скалната стена

подобно миг сред други мигове

и с други мигове, накарали да кипне виното

на бурната река, в съня