Робер Сабатие
Словото

Тук само аз говорех с бурята.

Понеже никой друг не знаеше езика на небето

и всичко в мен се виждаше по-ясно.

Политах аз и от перо по-леко,

дордето нейде капеше олово.

 

Аз знам това, което казвам иска да ви каже.

О, слънце, слънце, ти не си ли мойта вена?

Живей! Живей! Но за живот дошли сме,

когато синия си лъч луната хвърли

върху лицата ни и от платно по-бели.

 

Кого всемирът искаше да върже яко,

разсъдъкът ни даде четири кобили

и изтезанието удовете утеши:

не чакайте, докрай се разтегнете всички

и вече ще сте господари на Земята.

 

Вода, вода, да угаси в човека

жестоки пламъци и грешни теореми.

И ти, разкъсал всички доводи на утрото

и сам на бранното поле загинал —

за да изпиташ ужаса на мъртъвците.