Жан Мелиа
Мустафа Кемал или Нова Турция (4)

Мустафа Кемал, Победоносния или Турция — нова нация

Упоритостта на турския народ да живее го спаси от затриване и умираща Турция се изправи отново на краката си и се яви в съвременната история като една млада и нова нация. И пред несвързаността, колебливостта, интригите, неумението и лошите замисли на Европа, която най-сетне видя да й убягва плячката, която тъй подло бе дебнала, тази млада и нова нация се издигна като една тържествуваща нация, с която от сега нататък трябва да се съобразяват.

Признателна Турция приветствува Мустафа Кемал с името, което можеше да даде и на себе си — Ел Гаази, т.е. победоносния.

Но ето че стана нещо най-неочаквано. Стара Европа мислеше, че султанът е върховната и духовна сила на Турция, че Повелителят на правоверните е облечен в една абсолютна и тъй да се каже, вечна власт в свещения град Цариград. Кой би могъл да оспори съществуването и могъществото на повелителя на Отоманската империя? А ето че се издигна един човек, сам победоносния Мустафа Кемал, който има куража да заяви, че Отоманската империя е отживяла времето си и че от сега нататък тя отстъпва мястото си на правителството на Великото национално събрание на Турция.

На 1 ноември 1922 г., дата историческа, в 19 часът, след една реч на Мустафа Кемал, заседаващото в Ангора Национално събрание гласува единодушно и с най-голям ентусиазъм следния закон:

„Член 1. — Начиная от 16 март 1920 г. (т.е. с обратна сила) и завинаги управлението на нацията се намира в ръцете на Националното събрание. Никаква друга форма на управление не ще бъде призната и народът не ще признае никаква лична власт, като тая в Цариград.

Член 2. — Халифатът ще продължава да бъде упражняван от фамилията Осман, но Събранието ще избере един принц, чиито морални качества, талант и държане ще го направят достоен за този избор. Турското правителство ще бъде главната опора на Халифата“.

От сега нататък датата 1 ноември се провъзгласява за национален празник.

В резултат на това, Турция, която иска да преустрои сама съдбата си, обявява за нищожен Севърския договор, подписан със Съглашението от министри, които, когато са го подписвали, не са упражнявали никаква национална власт.

Султан Мехмед VI не се чувства вече в сигурност в столицата, гдето впрочем от доста дълго време той е гледан от собствената си страна само като един заложник в ръцете на Англия. Пленник на Великобритания, „ватиканизиран“ от нея в Цариград, както се бе изразил Лойд Джордж, най-естествено бе за своето спасение да се обърне към нея.

На 17 ноември 1922 г. една телеграма съобщава следното: „Тази сутрин султанът избяга на борда на британския крайцер Малая, който веднага след това замина за Малта“.

Това е краят на Отоманската империя. Новият Халиф е принц Абдул Меджид. Ето с какви думи Мустафа Кемал му съобщава за неговото назначение:

„Националното събрание реши единодушно свалянето от престола на Мехмед ѴІ, който прие предложението на неприятеля, целящо да разруши мюсюлманската цялост чрез напущане седалището на Халифата, бягството му с един английски параход и потърсването на чуждестранна закрила.

Имам честта да Ви уведомя, че съгласно Органическия закон, който поддържа без ограничения суверенитета на Държавата, Националното събрание, съставено от истинските представители на нацията и съсредоточаващо в себе си изпълнителната и законодателна власти, Ви избра единодушно за високата мисия на Халифата.

Вашият избор е донесен до знанието на мюсюлманския свят и на турския народ от Великото национално събрание на Турция.

Моля Всемогъщият да направи Вашият избор да бъде източник за процъфтяване и щастие за ислямския свят“.

На 24 юли 1923 г. в Лозана бе подписан договора за мир между Съглашенските държави и млада Турция. Според някои Турция е постигнала повече, отколкото е смеела да очаква. Но това е успехът на нейната дипломация, обединена в едно национално чувство и силна пред бъркотията на европейската дипломация и недоверието, което съглашенските държави си вдъхват една на друга.

И ето сега Великобритания, вярна на своя навик, не се стеснява ни най-малко да използва това, което става. Още веднъж и несмущавана от своите противоречия, тя се опитва да притегли чергата към себе си. Тя започва да прави мили очи на същите тия, на които целеше да постигне пълното поражение и непоправима разруха.

Чрез устата на лорд Кързън Великобритания предлага своето приятелство на Турция и лорд Кързън, забравяйки своето съучастие с гърците, макар и да счита, че Турция е обхваната от „един преувеличен и пламенен патриотизъм“, й предлага услугите на своята страна, като взима дори позата на апостол: „Нека схванем грамадните мъчнотии и тежките задачи, които предстоят на Турция и нека й дадем нашата пълна подкрепа“.

Леснотата на нейния империалистичен морал позволява на Англия една такава бързина на еволюиране, че тя не се стеснява всичко да обещава.

А първият министър Макдоналд през юли 1924 г. направи да се чуе звънът на английското злато.

„Между Англия и Турция се открива една нова ера на приятелство. Турците са готови да оплодотворят големите си национални източници на богатство и да предприемат всичко необходимо за повдигането на своята страна до нивото на другите цивилизовани народи, а английските дружества и британските финансисти имат необходимите средства, за да осигурят изпълнението на турските проекти“.

Националното събрание в Ангора беше едно военно събрание. Неговата работа започна сред най-мъчни усилия и трагическата неизвестност на утрешния ден. То живя само за спасението на раждащото се и още слабо отечество. То изпълни успешно всичките си задачи; венецът на неговите усилия бе Лозанският договор. С него мисията му бе завършена и то премина в историята.

През август 1923 г. се извършиха нови избори. Има ли нужда да се казва, че те бяха едно осветяване на политиката на Мустафа Кемал?

Той е избран за председател на новото Национално събрание и в това си качество взема веднага думата:

„Ние влизаме във втория период от дейността на Националното събрание на Турция. Аз поздравявам почтително членовете на нашето ново Събрание. Тази легислатура^[1] съвпада с щастливото започване на новата история на нова Турция. Аз считам този факт за щастливо предзнаменование за щастието и спасението на нашата страна, на нашата нация и за положението на нашето Събрание. Нашата четиригодишна борба за независимост завърши с един мир, достоен за националната ни репутация.

Когато подписаният в Лозана договор бъде ратифициран от нашето Събрание, ние ще навлезем в една нова фаза на труд, независима и щастлива в пълния смисъл на думата. Пожелавам Ви от все сърце успех за запазване на щастливите резултати, постигнати с уредените в Лозанския договор въпроси и ползотворна дейност за осигуряването спокойствието и благоденствието на нашата страна.

В периода, който предшествува свикването на Събранието аз се радвах на уважението и доверието на нацията. Аз изпълнявах функциите на председател на първото Събрание и тия на главнокомандуващ на вашите героични армии.

Това ми донесе най-големи национални почести. Моят избор за председател извиква в душата ми чувства на дълбока благодарност. За да бъда достоен за тази национална почит, аз обещавам пред Вас и пред цялата нация да продължавам да работя и да развия всичките си сили за успеха на осветения от мира труд, опрян на вашето съдействие и на доверието на народа. Честта да бъда ваш избран и доверен председател поставя пред мен задължението да направя известни декларации. Вярвам, че те ще бъдат добре посрещнати“.

Мустафа Кемал прави преглед на всички изминали събития, извлича от тях поука и очертава задачите, които трябва да се постигнат: поддържането и процъфтяването на държавата, сигурността на страната, съдебната реформа, националната икономика, благоустройството, политика на приятелство и взаимно уважение към съседните държави и другите сили. После продължава:

„Ако хвърлим един общ поглед върху това свято нещо, каквото е нашето отечество, ще констатираме, че то представлява едно обширно пространство земя, лишена от благодеянията на живота и благосъстоянието. Под тази черна земя обаче лежат неоценими богатства и върху нея живее един героичен народ. Само като оползотворим свещеното наследство на нашите прадеди, ние ще докажем на света, че сме достойни да живеем завинаги като свободен и независим народ.

Нашите надежди, нашата енергия, нашето единение ще бъдат гаранция за успеха на усилията, които ще отпочнем по пътя на прогреса и цивилизацията.

Нека благословим заедно героите, които се отличиха през най-критическите дни, които преживяхме. Да се помолим на Всевишния за упокоение душите на тия измежду тях, които пожертвуваха живота си за осъществяване на това велико дело. Венецът на успехите, с които можем да се гордеем, лежи в самия организъм на нова Турция. Нашата държава притежава всички условия и необходими качества, за да води един траен живот. Отправям молитвите си към Всевишния да ви подкрепи, за да можете да оползотворите щастливо добродетелите на нашата раса“.