Пеньо Пенев
По дълбоко течение

От върховете на дните отломен

с тежкия лост на неравния бой

иде животът ни —

        айсберг огромен, —

спиране няма,

няма покой!

Вече преплувал през две петилетки

грей той в простора на светъл закон.

Трактор боботи,

скриптят вагонетки,

ахват от взривове

                склон подир склон.

И върху него, улисани в грижи,

женим се,

раждаме,

сеем,

тъчем.

Някой не се сеща дори,

                че се движим,

друг се страши,

        че на плитко ще спрем.

Даже се пръскаме с кал и обида,

в завист се плюем

и караме ний.

А над главите ни

                облаци идат,

западен вятър

        насреща ни вий…

Но непрестанно напред

                в настъпление

нашият айсберг

ветрей знамена —

носен от силно, подводно течение

с цели столетия дълбочина.

Иде,

с враждебни талази се бори,

движи се,

        движи се в пътя си прав —

през океана — история пори

с ход неотменен,

с ход величав.

Четиринайсет години ний вече

плуваме с него

        към родния праг.

Да е далече той, не е далече —

на комунизма

        ясният бряг!

И гризе ме една мисъл,

                вълнува ме,

че наближихме,

а хваща ме срам. —

И с крамолите ли ний ще доплуваме,

с тази ли кал

ще доплуваме

        там?