Пеньо Пенев
Нощ на границата

Далеч на юг, далеч от теб съм, моя мила,

но твоят образ пак изгрява в паметта.

В тревожен сън заспала е Дервиш могила

и тъй е тиха… лунна е над нас нощта.

 

Загадъчно смълчана Странджа бди отляво,

намръщена отдясно се тъмней Сакар…

А там надоле, някъде направо

на Одрин светлините са като пожар.

 

През тая тиха нощ сме легнали в траншея —

чер змей нагърчен край граничната бразда.

Заставата мълчи, загледана към нея,

и диво се вишат планинските бърда.

 

Другарите ми спят в ръцете с карабина,

готови всеки миг да станат за стрелба,

защото тук цъфти любимата Родина,

а там отсреща — черни, пушечни кълба.

 

През тая кротка нощ далеч и Ямбол свети

като петно в една мъглива равнина.

А в нощното небе припламват две ракети,

за миг тук става светло, после — тъмнина.

 

За тебе мисля аз, за тебе, мила моя,

и нещо сладко пак в гърдите се топи…

Къде ли си сега на тая нощ в покоя?…

Аз бдя над твоя сън… Дете, спокойно спи!

 

Безшумно из траншея остър хлад нахлува,

небето над Дервиш могила побеля.

А утрото с червен проблясък я целува

и свойто ярко злато по Сакар разля.

 

Над Странджа пак изгрява слънцето отсреща

и смива от бърдата млечната мъгла.

Сърцето бий по тебе… Пей кръвта гореща…

Един орел над мен разперил е крила.