Пеньо Пенев
След залеза…

Живот, живот! —

на младото ми рамо

ти сложи тежка, лицемерна длан. —

Мечтаното е вече отмечтано,

изпита — чашата, смехът — изсмян.

 

О, колко тиня извора помътя! —

и аз утеха по-добра не знам

от тази — в тоя век на кръстопътя

да бъдеш влюбен, горестен и сам…

 

Към всичко рано станал безразличен,

аз отминавам чужд и мълчалив…

И всъщност аз не знам какво обичам —

знам само, че не съм щастлив!

 

Не искам нищо!… С никакви пътеки

не диря през страданието брод —

към слънцето, угаснало навеки,

към скъпата безсмислица: живот!