Любен Георгиев
Поет на младежката дързост

Тъжно и странно е да говорим за съвременен млад поет и той да не бъде между нас. Толкова по-странно е това за Пеньо Пенев — най-възторженият поет на нашето социалистическо строителство, най-светлият, най-оптимистичният.

Малко е да се каже, че той вдъхваше големи надежди, че творческото му дело остана незавършено. Пеньо Пенев написа стихове, които получиха най-високо признание. Без преувеличение може да се каже, че той беше един от най-известните млади поети. Път към сърцето на читателите му откриваше дръзновеният патос на неговата поезия. В общия хор на младите неговият глас звучеше съвсем самобитно и отличително. Той ни напусна съвсем млад, ненавършил двадесет и девет години, в разцвета на творческата си младост. Но за това време той беше много видял и преживял, беше минал по много пътища, срещнал се беше с различни съдби. Стихотворенията, които остави, очертават пред нас образа на един талантлив творец, свързал кръвно живота и поезията си със строителния устрем на нашата нова родина. Каквато и оценка да им даваме, каквито и слабости да откриваме в тях, неговите стихотворения носят патоса на социалистическото строителство и разнасят гръмогласно комунистическия идеал на поета. Това ги прави близки нам и им придава особена стойност в съвременната поезия. Във вдъхновени слова Пеньо Пенев запечата вълненията на хората със сините ватенки, усети пулса на техните неспокойни сърца, запламтя с техните мечти, живееше с техните вълнения. Затова не някакъв юбилеен дълг ни кара да си спомняме за неговите стихове, а тяхната пронизваща мисъл и чувство, които ни съпътствуват във всекидневните ни трудови дела и ни зоват към нови дръзновения. Пеньо Пенев беше трибунен поет, поет агитатор в най-хубавия смисъл на тази дума и всичките му стихотворения за нашия нов живот звучат бойко, мобилизиращо и призивно.

Пеньо Пенев много често говори за бъдещето, почти никога — за миналото си. Неговият лирически герой няма минало, гражданската му биография не е богата. За да разберем по-добре неговите стихове обаче, трябва да се върнем малко назад.

В нашата поезия Пеньо Пенев принадлежи към най-младото поколение. То има къса, но напрегната биография. Наистина то не взе участие в съпротивата и въоръжената борба срещу фашизма, защото на тринадесет-четиринадесет години отвори свободно очи и посрещна съветските танкове. Но това поколение расна в едно изключително важно и динамично време. То изпита върху своите крехки плещи тревогите и ужасите на голямата война, която остави незаличими следи в душата му.

Пеньо Пенев Митев живее в отдалеченото балканско селце Добромирка, Севлиевско (дето на 7.V.1930 г. се е родил), но той не може да не сподели съдбата на своето поколение. Още повече че произхожда от многочленно бедно семейство, което най-остро чувствува тежестите на военната конюнктура. Но към влиянието на книгите, които той с увлечение и захлас чете, тук се прибавя и въздействието на въоръжената борба срещу фашизма. Той долавя не нейното далечно ехо, научава за нея не по откъслечни разговори на възрастните, а я вижда пред детските си очи. В съзнанието му завинаги се врязват сцените на обиски и блокади, на жандармерийски кордони и престрелки в гората. Той не е малък, за да не разбере какво става наоколо. Легендата за Балванската битка му напомня за сражението на Вола. И още в юношеските му стихове (започнал е да пише в трети клас) заговорва неговото обществено чувство:

Лежал съм на браздата,

а тя се е димяла…

Кръвта си тъй земята

в сърцето ми е вляла.

В тия несръчни, ученически стихове е казана една истина — цялата по-сетнешна поезия на Пеньо Пенев я потвърждава напълно. Като поет той наистина черпеше сила и вдъхновение от обновената родна земя, от труда на хората, устремили се към нов живот и щастие.

След народната победа Пеньо Пенев израсна и се възпита под крилото на РМС в Добромирка и в Севлиево, дето учи гимназия. Тук той прави първите свои по-сериозни стихотворни опити, изучава задълбочено родната и съветската поезия и търси да улови високия патос на своята епоха.

Истинско жизнено трептене обаче стиховете на Пеньо Пенев получиха тогава, когато той се свърза лично и непосредствено с новия живот, когато опозна и обикна романтиката на новото, на социалистическото строителство. Като обикновен бригадир, той работи на линията Ловеч-Троян, а след това и на язовир „Росица“ — първия крупен строеж на социализма у нас. Там той написа своето стихотворение „РОССТРОЙ“, което е и първият пропуск на младия поет към нашата нова поезия. Ако сега го прочетем, ще намерим голям брой недостатъци в него — сам авторът му не го включи в първата си книга. Но в онова време, когато повече на теория се знаеше каква ще бъде поезията за новите строежи и хора, то се възприе като стихотворение новаторско, което — заедно със стиховете на други, по-опитни поети — сочеше пътя за развитието на новата ни литература.

Но макар че беше обърнал внимание на литературната ни общественост върху себе си, след като завърши гимназия в Севлиево, Пеньо Пенев не потърси тиха служба или редакторска работа, не тръгна по пътя на кариерата, а реши да се включи лично в производството и замина за града на младостта — Димитровград. Като бригадир, работник и поет, той свърза живота и творчеството си с напрегнатото всекидневие на Димитровград. Светлините на електрожените го вдъхновиха да напише своите ярки и новаторски стихове и повече от десет години строителното всекидневие и трудовият героизъм разпалваха пламъка на неговата поезия.

Дълги години Пеньо Пенев вършеше различна работа в Димитровград и пишеше своите героични песни. Преди да израсне като любим поет на младежта, той беше обикновен бригадир и работник. Като Вапцаров той използуваше дните за труд, а нощите за творчество. Затова между неговия лирически герой и обикновения работник няма никаква разлика, няма интелигентско разстояние. Когато пишеше за строителството и за хората строители, Пеньо Пенев не се превъплъщаваше, не пренагласяваше лирата си. Той сам живееше битието на поет-работник и сам възприемаше света с очите на класата.

И когато се прочу, и когато стиховете му започнаха да излизат на първите страници на вестниците, той пак не се подголемя, не се помисли за поет-избраник, не забрави ония, на които дължеше своята слава и признание. Той се чувствуваше частица от масата, от колектива, от народа си. На лично място в своята стихосбирка „Добро утро, хора!“ той сложи едно кратко програмно стихотворение:

Не мечтая

        безсмъртие

                и пътища леки,

а ватенка топла

        за зимния ден. —

Безсмъртно

        нека остане

                навеки

построеното

        тук

                от мен!

Ние бяхме готови да го съдим за тая „програма“, че принизява мечтите на нашата младеж до някаква си топла ватенка. Но като се запознаем с цялата му лирика, става ясно, че това стихотворение не е случайно и недообмислено, то изразява поетиката му. Стиховете на Пеньо Пенев внасяха нещо ново, нещо свое и непознато в нашата поезия, те бяха излети от съвършено различна сплав. Като озаглави с „Бетон и нежност“ един от разделите в книгата си, поетът може би искаше да ни подскаже състава на тая сплав. И наистина, от твърдост и нежност, от мъжество и романтика, от труд и мечти са излети неговите железобетонни строфи, в които пулсира напрегнатият ритъм на цяла една епоха. Той нямаше други изисквания към собствената си поезия, освен това — да обезсмърти навеки построеното от самия него и другарите му, да съхрани за поколенията великия летопис на нашите дни.

От върха на белите скели Пеньо Пенев изпращаше с пълен глас към света своите поетични прокламации, в които провъзгласяваше установяването на един-единствен сезон — „сезона на човешката пролет“. С вдъхновен стихотворен манифест той приветствува привършването на „корпус 206“. Той виждаше как от труда на младите хора се ражда новият живот, ражда се като младенец с артерии-релси, с „огнена кръв — електрически ток“, „с очи-язовири, от небето посини“. Поетът отмерваше възрастта му на петилетки и в мечтите си го виждаше още по-хубав, по-красив, по-мъдър. Преизпълнен с вълнение, той се провикваше:

Ей, хора,

        мечтайте

дръзко

        и мъдро!

Мечтаното, знайте,

утре

        ще бъде!

Със замечтани очи, изпълнени с много вяра и нежност, той се вглеждаше в току-що прокопаните улици и съзираше построени величествените бели дворци на социализма. Той проследяваше техните творци и обитатели — новите господари на живота, и с главни букви пишеше за Негово Величество Човека. В бойците от третата петилетка той видя „ветерани от най-славния бой“. Той се прекланяше пред техния подвиг и с огнен патос възвестяваше раждането на новия живот, на новия бит, на новия морал, на новата естетика.

Ние знаем, че стиховете му понякога биваха сухи и декларативни, недодялани и груби. Но постепенно Пеньо Пенев преодоля различни влияния, освободи се от подражанието на Маяковски и се домогна до създаването на един стил чисто негов, характерен и отличителен. Може любителите на изтънчената лирика да се раздразнят от неговия стих — те положително ще го намерят „непоетичен“ и „варварски“; тия, които обичат само камерната поезия, няма да разтворят неговите сбирки. Пеньо Пенев ненавиждаше всяка гладкост, напевност и зализаност на стиха, всяка камерност и херметизация, всяко отдалечаване от проблемите, които поставя животът. Но с мъжественото си и сурово слово той говореше направо на сърцето на нашия съвременник. Стихът му е винаги ударен и призивен, звучи високо и повелително. Той изразява напрегнатата целеустременост на своя автор, безпокойството на неговите безсънни нощи.

А много неспокойни нощи е прекарал поетът в мисъл за днешния и утрешния ден — неговите стихове издават тревогите, терзанията и мечтите му. Защото строителството не беше само тема или декор в поезията на Пеньо Пенев. Зад производствените процеси той търсеше да улови ритъма на живота, стремеше се да проникне в душата на новия човек, да открие видимите и невидими промени в нея. Новите корпуси и сгради може да забележи всеки, но вълненията, преживяванията и мечтите остават скрити за страничния наблюдател, те трябва да се изживеят лично.

Никой друг от младите не чувствува така интимно, дълбоко вътрешно строителната тематика, както Пеньо Пенев. Никой друг не разкри така вдъхновено красотата на съзидателния труд. Пеньо Пенев имаше очи, които откриваха красивото, героичното и великото в обикновеното всекидневие, в прозата на живота. Той нямаше защо и нямаше къде да отива в живота, да се свързва по-близо с него. Той не беше съзерцател на социалистическото изграждане, не се любуваше с ръце в джобовете на огромните скели и кулокранове, дошъл в командировка, неразбиращ странния език на строителите, изпълнен с нови думи и съкращения. Облякъл синя ватенка, той сам пренасяше тухли, зидаше, изпитваше лично и с цялото, си сърце трудностите, несгодите и радостта на съзиждането. По този начин той заживя отрано с трепетите и мечтите на работническата класа и стана неин вдъхновен певец. В стихотворения, като „Дъжд над строежа“, „Корпус 206“, „Димитровградско утро“, „Релси“ и др., Пеньо Пенев преодоля техническите неизправности на ранните си работи, гласът му стана по-малко дрезгав и лирично-романтичният патос надделя над суховатата декларативност, като поезията му си остана поезия новаторска и по форма, и по идеи. При своите творчески експерименти Пеньо Пенев откри красотата на съзиждането и я направи основен обект на своите стихове. Придават им сила както високият градус на чувството, така и личната съдба на автора, разкрита с мъжествена искреност и чистосърдечност.

А личността на младия поет беше сложна и противоречива, интересна и привлекателна. Той крачеше с широка крачка между железобетонните грамади и не се боеше, че може да бъде посипан с прах и опръскан с вар. Пръстите му бяха загрубели от труд, а краката му — от дълго ходене. Но той искаше всичко да види със собствените си очи, във всяко дело да вгради няколко свои тухли. Винаги дето започваше някакъв нов строеж, той отиваше да го поздрави с вдъхновен стих. Негови маршрути бяха белите пътища на родината и той крачеше по тях като пълновластен стопанин. Живееше битието на поет-работник и макар често да нямаше дом, чувствуваше се навсякъде като у дома си. Това и остави на своя невръстен син Владимир заедно с няколко тетрадки стихове:

Приеми ти

        от мене

                в наследство

вместо роден дом —

        родна страна.

В своите непрекъснати скитания поетът се срещаше с различни хора — добри и лоши. Сблъскваше се с всевъзможни остатъци от миналото, с нехайство и равнодушие, безгръбначие и подлост. В такива случаи той ставаше зъл. Неговите сатири са тъй силни и пламенни, както са ослепително светли и лъчезарни строителните му стихове. Той употребяваше безогледно груби думи и епитети, не се съобразяваше с педантизма на поетиката, късаше произволно стиха, не подбираше римите, мразеше алитерациите и изобщо благозвучието. Пеньо Пенев беше човек и поет на крайностите. Когато обичаше, той обичаше безумно и всеотдайно, когато мразеше, мразеше до смърт. Неговата омраза всъщност беше другото проявление на необикновената му любов към всичко, сътворено за радостта и щастието на хората.

Пеньо Пенев имаше съзнанието, че носи отговорност не само пред днешния, но и пред утрешния читател. Затова той не скри нито една трудност по нанагорния път, нито едно съмнение и колебание. Той беше жив човек, а не мумия, беше партиен поет и агитатор, а не препариран фанатик. Сам носеше в душата си немалко наслоения на старото и водеше мъчителна борба за тяхното изкореняване.

И когато се възторгваше, и когато се гневеше, той беше безпределно и безпощадно искрен към себе си. Каквото мислеше и преживяваше, вплиташе го в стиховете си. Те са негова лична биография, негов дневник, негова изповед. В тази неделимост на личното и общественото се крие тяхната сила. С цикъла „Когато се наливаха основите“ Пеньо Пенев доказа, че няма с читателя „неща премълчавани“, няма „неказвани думи“. Той не се боеше да говори за неудобното и не беше свенлив в самоанализите си. А в поемата си „Дни на проверка“ („Сто възела“) той изповяда най-съкровените си тайни, сподели ги открито и честно, с рядко чувство на самокритичност. Той знаеше, че няма да бъде отблъснат, че ще бъде разбран и затова на едно място писа:

Нашият спомен гроб няма,

нашите сълзи нямат сестри!

Вие, които с мен сте вървели,

вие, които сте държали трион,

вие, които сте вдигали скели

и знайте как зрее бетон,

как тухли до кръв ожулват ръцете —

вие ще ме разберете!

„Хора, на път!“

Когато говорим за личността на поета, трябва да не изпускаме из предвид и друго.

Имаше нещо непривично и дръзко още във външния му вид, в характерната му походка, в начина, по който изпълняваше своите стихове от трибуната. Ония, които го познаваха зле, можеха да се подразнят от външния му начин на поведение, на тях той можеше да им се стори недодялан и груб, прекалено самоуверен и дори високомерен. А всъщност зад това му своеобразно държание се криеше една голяма вътрешна доброта, една душевна мекота, една чувствителна до болезненост натура, която търсеше начин да се забронира срещу всичко дребнаво, нищожно и пошло.

Той рядко се смееше, повече биваше замислен и намръщен. На ония, които съдеха само по външността, той може да е изглеждал сърдит и неприветлив. А всъщност така той се предпазваше от тях, не ги допущаше до сърцето си, странеше от всяко лицемерие, фалш и неискреност.

Пред своите близки другари обаче Пеньо Пенев беше съвсем откровен и чистосърдечен. Такъв е той и в поезията си. Защото той я пишеше за ония, които чувствуваше свои близки по съдба и цели в живота, по борба и мечти. Той нямаше какво да крие от тях и пишеше без уговорки и недомлъвки. Знаеше, че те ще го разберат.

Мисля, че оттук извира заразителният и внушителен патос на неговите песни, които покоряват изведнъж. За да усетиш тяхната сила обаче, сам трябва да гориш със същите мечти, да си вложил няколко свои тухли в общия градеж. Иначе патосът на Пеньовата поезия ще ти е непонятен и чужд и ти никога няма да разбереш на какво дължи тя своята популярност, как със своите сурови и навъсени строфи поетът прониква до сърцето на нашите съвременници, които го тачат и обичат наред с най-любимите си поети.

Имаше, разбира се, и хора, които не го признаваха, има ги сигурно и днес. Но с годините техният брой все повече ще намалява, докато техният глас престане съвсем да се чува. Когато един ден Пеньовите стихове влязат в христоматиите, на това ще се изненадат само ония, които са изостанали с цял век в представите си за поезията.

Когато пишеше, той мислеше не за тях, а за безбройните си приятели от трудовите обекти и кооперативните поля. Съзнанието, че е поет и строител едновременно, го изпълваше с достойнство и гордост. Той беше извоювал правото, като говори в първо лице, да говори от името на масата, на колектива, на народа си. Признанието на класата беше единственото нещо, способно да го зарадва.

Пеньо Пенев беше поет на победилата класа, на осъществената революция. Завиждаше ли той на ония, които отдадоха живота си за свободата? Беше ли съгласен да я получи даром? Не, той искаше да заслужи правото на наследство и съзнаваше

колко трудно е да си наследник

на боен пост и на мечти заветни!

От това съзнание за отговорност се определя високата нравственост, благородството, моралната чистота в неговата поезия. Той се чувствуваше отговорен за всяка своя дума, за всеки свой стих. И с каква болка пишеше за невярно отронените звуци, как съжаляваше за куршумите, изстреляни покрай целта! Като поет и гражданин, Пеньо Пенев беше привързал свой нерв за всеки ден, за всеки час на родината и така утрои и удесетори тревогите и грижите си. Неговата мисъл бдеше в постоянно бойно дежурство и нито веднъж не се умори от тая тежка и напрегната служба. Сто въпроса сбръчкват възлите на неговото чело, сто съмнения дълбаят с нокти душата му. Но нито веднъж от гърдите на поета не се изтръгна стон на изнемога. А той беше застанал на най-опасното място, там, дето се срещат бурите. Дето се сблъскват две епохи. Дето от развалините на едната трябва да се съградят основите на другата.

Но ако изграждането на белите заводи и здания костува много труд, напрежение и усилия, с колко повече мъки и трудности е съпроводено преизграждането в душите на хората. С поразяваща сила поетът е разкрил този процес:

Зад моето чело, родени от съмнението,

насрещни ветрове се бият, вият страховито

събарят канари от неотменните задачи,

бунтуват с бяс едно небе, тревожно, гръмовито;

връхлитат тежки облаци, бучат и плачат

и слепоочията се замерват със светкавици:

клокочи буря, адска буря в дън душите ври,

от нервите ми опънати тя звънки струни прави си

и моя мозък осветкавичен гори…

Запитваме ли се понякога какви процеси зреят в наши дни в душата на поета — непознати на старата поетика, на литературната теория и история? Даваме ли си сметка, че в епохи на пределни нажежавания тия процеси могат да избухнат със страшна термоядрена сила, разрушителност и опустошение? Пеньо Пенев се оказа слаб да урегулира своите бликнали страсти и кипежи, той престана да им бъде господар. Така се стигна до неговата гибел, която обаче в никакъв случай не слага край на неговото дело. То тепърва има да се довършва. И ето, песните на поета днес довършват онова, което не успя да направи сам той. С тях той отново е в общия строй и мястото му не остава празно.

Поезията на Пеньо Пенев е поезия мъжествена, героична, оптимистична. Пеньо Пенев изпя много бодри и възторжени песни за строителството, за хората със сините ватенки, които той с цялата си душа обичаше. На първата страница на своята книга „Добро утро, хора!“ той писа: „Посвещавам на вас с любов и признателност, прекрасни хора — строители и граждани на Димитровград“. В тия хора Пеньо Пенев откри красотата и силата на новия човек, устремил се неудържимо към комунизма. Те подхранваха вярата на поета, поддържаха бодър неговия дух и будна неговата мисъл.

Пеньо Пенев истински страдаше, когато се откъснеше временно от тази своя родна среда. В такива моменти той можеше да изпадне в депресия и лирата му да отрони непривични звуци. Но и в такива минути той диреше опора в хората, в родната земя, в родината:

Моя родна земя! Моя майко добра!

Земьо, майчице мила! —

Дай ми вечната жажда на своите недра,

своя порив и сила!

Минал през живожарицата на много изпитания, Пеньо Пенев носеше в душата си белезите на тежки рани. Уви, това не бяха обикновени поетически декларации, то беше негова лична съдба и тревога…

За всички, които го познаваха, беше ясно, че нещо е станало с поета, бяха го обзели нови и неприсъщи за него настроения, той страдаше истински и не се преструваше на разстроен. Всеки, който прочете тия стихове, не може да не се сепне:

… Много мили неща аз разлюбих,

дори погледа кротък на мама.

Имах всичко… и всичко загубих —

няма щастие, щастие няма!

„Пътеката е извървяна…“

Тук още, в този цикъл от 1957 г., се съдържа едно предчувствие за трагичната развръзка, която настъпи две години по-късно. В тия стихове твърде много се говори за смърт, разочарованието от прежното е жестоко. И същевременно всичко това е пречистено и извисено, затуй не само трогва, а просто покъртва читателя. Разбираш, че стихотворенията от този цикъл са написани със сълзи на очи, предизвикани са от неутешима болка и обида.

Колко лесно е да се каже сега: криза, и колко мъчно е да се обясни цялото съдържание и всичките причини, които се крият зад тази единствена дума! И колко повече сме склонни да отречем творческите резултати от подобни жизнени кризи, отколкото да отстраним самите причини, които могат да породят такава поезия. С Пеньо Пенев се случи нещо подобно. Когато той честно изповядваше своята драма, някои бяха готови да обявят всичко това едва ли не за фалш, за навяно и заимствувано. А в „Елегия“ или „Епоха“ туптеше същото неспокойно сърце, което създаде и светлите песни за Димитровград. Той потвърди това с поемата си „Дни на проверка“, която представлява един своеобразен епилог както на цялото му литературно творчество, така и на бурния му и неспокоен живот. Поемата на Пеньо Пенев е една безпощадна поетична самокритика, в която се достига до самобичуване, до нравствен и идеен катарзис. Но разкайвайки се за безсмислено преминатите дни, за пропилените часове по кръчмите, поетът не изпада в мистика и песимизъм, ас протегнати ръце търси да срещне изгрева на своя нов ден след кошмарите на тъмната нощ.

Пеньо Пенев подложи на сурова преоценка своите увлечения. В отделни части на поемата прозвучават мотиви от най-мрачните му стихове, но вече в тях се долавя разкаяние и преосмисляне, първоначалният рефлекс е отстъпил място на дълбокия философски размисъл за епохата и за себе си. Като предсмъртната творба на Маяковски „Во весь голос“, „Дни на проверка“ е не само една равносметка, но и завещание. С особена сила са изпълнени ония пасажи, в които поетът заговорва за своя синовен дълг към родината и Партията:

Не сте ли виждали как майка търси брод и гази

в ръце с детето си през придошла река?

По бързея на времето, през мътните талази

мен Партията ме пренесе ей така!…

Прости ми, майчице, завоите предишни!

Прости ми бягството в съмнения излишни!

Прости ми песните на страшна горест ти!

Издуманите хулни думи ми прости!

Омургавял от твойто слънце, като твой обучен редник

аз пак съм в бойното седло на дните бързолетни!

Изобщо поемата „Дни на проверка“ е един вълнуващ и пределно достоверен документ за мъчителните превъзмогвания в душата на поета, разкъсвана между разяждането и оздравяването, между песимизма и оптимизма, между болката и радостта, между съмнението и вярата. И всичко сигурно щеше да свърши добре — както в поемата, — ако не беше неговата болест…

В някои стихотворения, като „Майчице“, „Пътека“, „Елегия“ и др., и в поемата „Дни на проверка“ Пеньо Пенев изповяда с кристална искреност тежката драма, която преживяваше през последните години. Тази му трагедия, която в крайна сметка доведе и до неговата гибел, се дължеше на отчуждението, което временно беше настъпило между поета и новия живот; дължеше се на кризите в личната биография на поета, които на моменти вземаха връх. Отделяйки се от средата на строителите и трудовите хора, Пеньо Пенев понякога попадаше в чуждо и враждебно окръжение, сред една нова и противна за него обстановка. Той я ненавиждаше с цялата си душа, но невинаги намираше сили да противоустои на нейните съблазни и изкушения. В минути на размисъл и творчество той съзнаваше тази си раздвоеност, лекуваше болестта си и с всички сили и средства се стремеше към своя любим град, дето край тихите води на Марица да пие обич и целебна вяра в хората, да се радва на техния труд и да клейми с гневно слово всяка пречка и преграда в пътя им. Когато четем неговите драматични самоанализи в „Дни на проверка“, ние разбираме, че общественото чувство нито за миг не е напуснало поета, че нищо не е било в състояние да погаси обичта му към трудовите хора.

Пеньо Пенев изпитваше голяма любов към хората. Той се обръщаше с думите „мили хора“ в стиховете си („Димитровградско утро“). Той имаше много другари и безброй познати из всички краища на страната. Усещаше нужда от хора, които да го заобикалят; когато останеше сам, изпадаше в злокачествена меланхолия — много пъти осъзнато безпричинна.

Той обичаше и искаше да бъде обичан. Търсеше верни другари и страдаше, когато не ги намираше. Едно негово стихотворение, открито между ръкописите му в незавършен вид, говори за тая му жажда. В него поетът разкрива колко е страшно да останеш без другари. Другаде той писа:

О, колко весел е дъжда,

когато знаеш:

има къща

и незаключена врата,

където можеш

да се връщаш,

„В дъжда“

Но Пеньо Пенев беше чужд на житейския практицизъм, беше нехаен към себе си и се отнасяше с пренебрежение към всекидневните грижи и порядки. Може би поради това често му се случваше да няма „незаключена врата“ и спеше, дето намери. Той беше в пълния смисъл на думата „поет без адрес“ и такъв си остана и когато грижите му се увеличиха, след като се ожени и стана баща. Няколкото стихотворения с подобни мотиви от цикъла „Когато се наливаха основите“ носят автобиографичен характер — в тях той нищо не е измислил. Когато пък се премести в просторна квартира, той беше горд като героя на Маяковски, на когото бяха дали апартамент с вана. Ала като човек и поет Пеньо Пенев беше така устроен, че не можеше да се спре на едно място. Неговите навъсени и сурови строфи не можеха да се родят в затоплен кабинет, те не носеха парфюмения аромат на канцелариите. Той нямаше кабинет, а всичките свои стихове написа върху коляното си по строежи и скели или в близките кръчми и сладкарници, в хотелиерските стаи и работническите бараки. „Доклади се пишат на бюро, а стихове — на коляно!“ — казваше той.

Както импресионистите изнесоха живописта a plein air, така и стиховете на Пеньо Пенев се раждаха на открито. Но той не беше импресионист. Той се стремеше да проникне отвъд цветното богатство на света, надникваше в миналото, прозираше в бъдното. За първи път обаче в българската поезия стихове за строителството се пишеха на открито, пишеха се навън, с омаслени ръце — тъй, както Вапцаров беше написал своите задъхани строфи. Затова Пеньовата поезия носеше мириса на бетон и пресен чам, дъхтеше на дим и сгур. И поетът ни най-малко не се срамуваше от това, напротив — той се гордееше с диханието на бензин и бетон, защото усещаше в него романтиката на съвременността.

Той вече имаше признателността на читателите, извоювал си бе благосклонността на редакторите, наложил се беше и с поезията, и с откровения си характер. Мнозина го ценяха и обичаха, помагаха му, с каквото могат. Имаше условия той да потвърди оптимистичния финал на поемата „Дни на проверка“, сам той беше уверен: „Каквото в мен боля — изболедувах“. Причините за неговата трагедия обаче се оказаха по-дълбоки — тежката болест и жизнените превратности сломиха волята му и го изтръгнаха преждевременно от строя на 27 април 1959 година.

„Пеньо Пенев изгоря в пламъците на своя буен поетически огън — пише др. Петър Йорданов, председател на градския народен съвет в Димитровград, и продължава: — Погледнато през обикновения прозорец на делничното ежедневие, кончината на Пеньо Пенев бе безразсъдна постъпка, непобираща се в рамките на здравия разум. Но като се вземе предвид вулканично клокочещия поетичен заряд на младия поет, неговата жизнена динамичност и разрушителното въздействие на една нездрава среда от набедени «таланти», завършекът на действителния талант бе колкото трагичен, толкова и логичен. Известна вина за това има и нашата културна общественост, в това число и димитровградската, която не обкръжи с грижи младия поет и не му създаде обстановка на творческа, здрава и младежка дружба, от която Пеньо Пенев имаше такава нужда.“

Тия думи изразяват от край до край цялата истина. Пеньо Пенев имаше още какво ново, силно и свежо да даде на нашата поезия, кроеше творчески планове, готвеше се за нещо по-голямо. Но смъртта прекъсна творческите му намерения…

На погребението му в Димитровград дойдоха извънредно много хора — работници, зидари, миньори, войници, селяни, ученици… Той беше писал за тях и те бяха дошли да се простят със своя поет. Градският комитет на БКП прекъсна пленума си и точно в 12 часа всички участници в пленума дойдоха да се поклонят пред ковчега на поета. Към Димитровградското гробище, което се намира на няколко километра далеч от центъра — зад Хнмкомбината, се проточи дълга траурна процесия.

Хората оставяха работите си и делничните си грижи, за да се присъединят към нея. Самото гробище поразява със своите малки размери. Това е гробище на млад град, дето смъртните случаи са редки; пък и всеки желае да бъде погребан в родното си място в северните или в южните краища на страната. Пеньо беше пожелал да остане завинаги тук.

Когато го спускаха в гроба, от двете страни по линиите, които опасваха гробището, се зададоха влакове. Машинистите намалиха хода, свалиха шапка и надуха оглушително свирките — те знаеха кого погребват и от своя трудов пост му отдаваха последна почест. Някъде в далечината разбиваха канари — работниците взривиха скалите точно в часа на погребението. Тогава смраченото небе се проби и един лъч светлина падна върху челото на поета, върху свитите му един под друг юмруци, застинали сякаш миг след като е рецитирал. Откъм облаците се спусна самотна чучулига — тя му носеше поздрав от слънцето и от земята, с която той навеки се сливаше, след като се бе слял и приживе с нея в творчеството си. Птицата възви към белите скели, накъдето се упътиха и тия груби мъже с просълзени очи, които се разотиваха с песните на поета в сърцето си…

За нас днес Пеньо Пенев си остава възторжен поет на нашата съвременност, запечатал в патетично слово мислите и вълненията на новите хора. В най-добрите му стихове грее образът на преобразената родина, възсъздаден внушително и със силни метафори от поета. Той я видя цяла в движение, в настъпление, в надпревара с времето и такава я възпя:

Под бойното знаме на труд и сражения,

през водите на дните

намерила брод,

моята млада Родина е

в настъпление,

към комунизма върви

моят народ!

Най-добрите стихове на Пеньо Пенев са един вълнуващ летопис на петнадесетгодишния трудов героизъм в нашата страна. Във всеки ред от тия стихове пламти комунистическата партийност на поета, неговата вяра в тържеството на новия живот. Необходимо е дебело да се подчертае, че при всички извивки на своя кратък жизнен и творчески път Пеньо Пенев запази своите ясни комунистически убеждения, чистотата на своята комсомолска мисъл и дело, не стана друговерец, не погази най-святото и най-милото, което бе възпял с такъв лъчезарен възторг и младежка сила. В кореспондентския си бележник от вестник „Димитровградска правда“ няколко мига преди смъртта той е записал: „Не се страхувам! Аз съм бил по сърце комунист и честен човек.“ Предсмъртните му записки показват, че последните мисли на поета са били за родината, за младото поколение, за комунистическата идея, за нашата „динамична и противоречива епоха“, чийто верен и истински син беше сам той.

Пеньо Пенев си остава поет на радостта, който поздрави доброто утро на трудовите хора. И не е нужно да се говори повече за смъртта, защото поетът възслави живота през най-хубавите години от своята младост. В стиховете му живее образът на нашата епоха, отразена през чистите очи на влюбения в живота поет.

Поезията на Пеньо Пенев принадлежи на младостта и никак не е случайно, че младото поколение му отдава заслуженото признание.

Като поет, Пеньо Пенев имаше високо творческо самочувствие. То се подхранваше от високото предназначение, което той отреждаше на поезията. Той пишеше не стихове, които да бъдат четени на нощна лампа за наслада и развлечение, а които да влязат в христоматиите по живот и да учат младежта на борба и героизъм, на мъжество и доблест, на подвиг и дързост. Такива искрени и внушителни по своя патос са и бодрите му и възторжени химни за строителството, и недопетите песни, в които се гърчи и стене неговата изранена душа. И едните, и другите разтърсват читателя и го подбуждат към размисъл. Над всички обаче отеква неговият възглас:

И пак ще бъда като барабанчик в похода,

и пак ще водя маршовата стъпка на Родината —

аз, глас и съвест на епохата!

Както и на неговия учител Маяковски, така и на него самия стиховете не му донесоха „ни рубла“, ни дом, ни мебели. Но той не се нуждаеше от признанието на рецензентите, защото имаше обичта на читателите. А днес няма поет измежду младите, който да се ползува с такава популярност като Пеньо Пенев. В Кремиковци сред лозунгите и диаграмите младите строители са изписали негови стихове. Негови строфи се появяват в уводните статии на централните и местните вестници. Във връзка с предложението за Димитровски награди във всички редакции се получиха огромен брой писма с възторжени мнения за Пеньовата поезия — някои са подписани от цели колективи, поделения, паралелки и пр. В дневника на един комсомолски секретар от Кремиковци (печатан във вестник „Народна младеж“) прочетохме Пеньови стихове. На литературни четения читатели стават и казват наизуст негови творби. Изобщо, дето има млади хора и строителни скели — а такива ще има винаги, — ще се четат и слушат стиховете на поета.

С голяма сила стиховете на Пеньо Пенев прозвучаха от трибуната на Народното събрание в един от докладите на първия секретар на ЦК. Там те стояха редом с колонцифрите на изпълнението и превишението и със задачите за новия поход. Сбъдна се желанието на поета, което той изразяваше с крилатите думи на Маяковски: „Я хочу, чтоб к штику приравняли перо“. И жалко само, че той не е жив. Той така би се радвал на това признание! Защото помня — самият Пеньо казваше:

— Нищо повече не искам, освен да бъда поменат в някой от докладите на ЦК. Това значи, че моята поезия е нужна на социалистическото строителство.