Уилям Бърнхарт, Лесли Глас, Джини Харцмарк, Джон Каценбах, Джон Лескроарт, Бони Макдъгъл, Филип Марголин, Брад Мелцър, Майкъл Палмър, Лайза Скоталайн, Лорънс Шеймс
Фатални подозрения (8)

Глава 8

— Трябва да се качим на тази яхта — каза Дивайн.

Патрик се нацупи, като преглътна протеста, който беше на път да се излее в хленч. Яхта? А какво стана с идеята за хотел „Суини“? Какво стана с идеята за чисти чаршафи и топло гъвкаво тяло, което до някаква степен щеше да го обезщети за всичките унижения, които трябваше да изстрада, и да отвлече ума му от болката фантом, която все още усещаше в липсващия си пръст? Но после той установи, че чевръстата адвокатка е абсолютно права. Тази възможност беше от твърде съдбоносно значение, за да бъде подмината: мистериозната Корделия беше свързана със сина на Артър Хайтауър, както и вероятно с разпарчетосаното тяло на Джо Келъг, натикано в сандъка.

Патрик неохотно отвърна:

— Добре, добре. Но как ще…

— Чакай малко — прекъсна го Дивайн. — Аз не мога да отида. Няма начин да отида.

Надеждата още веднъж поникна в сърцето и в някои други органи на Патрик. Може би все как щяха да се върнат на идеята за хотел „Суини“.

— Морган Хайтауър ме познава — каза Дивайн, замисли се за момент и с неподправена изненада установи колко известна я беше направило това дело. — Всички ме познават! По-добре е да отидеш сам.

— Моля? — отвърна Патрик. Той се втренчи нещастно в заледения паркинг, всичко беше заринато с кишав сняг. А беше и гладен. Кракът и простатата му пулсираха. Беше февруари. Кой глупак би тръгнал да плава с яхта през февруари? Някъде там можеше да има и айсберги, по дяволите.

Мислейки на глас, Дивайн повтори:

— Да, по-добре да отидеш сам. Защото ти си, нали знаеш…

„Защото аз съм какво?“, помисли си Патрик, изпитвайки някаква смесица от наранено честолюбие и самоирония. Защото аз съм никой? Дали това си мисли тя? Защото никой няма да разпознае някакъв смотаняк, който никога не е свършил нещо като хората и току-що е бил уволнен от идиотската си работа? Това ли иска да каже тя за мен? С разтуптяно сърце, той вътрешно се запени от тайно негодувание. Те се бяха целунали. Бяха се гушили в скутовете си и бяха стигнали до разговори за чийзбургери. И след подобна интимност, тя го беше нарекла никой?

После си спомни, че Дивайн не се беше доизказала. Сам се беше нарекъл никой.

— Защото ти си… нали разбираш… репортер — добави тя.

Патрик премигна. После се усмихна и за един кратък момент се почувства истински смел. Да! Той беше репортер! Нямаше на кого да предава репортажите си, но това не беше толкова важно. Главното беше, че има история, и щеше да я разнищи. Това бяха много хубави и важни неща и те му даваха някои привилегии. С новопридобита увереност той се приближи до Дивайн Макгий да я целуне отново. Но неговата настойчивост и нейното смущение донякъде му попречиха да уцели устните й. Той засмука бузата й и усети косата й по врата си. После, като че ли отиваше на война, Патрик отвори със замах вратата на колата и се изнесе театрално. Но четирипръстият му крак се поогъна и донякъде развали героичния ефект от цялата постановка.

Щом се озова навън в мразовитата нощ обаче, куражът му скоро се изпари. Изпита непреодолимо желание да се шмугне малодушно обратно в колата, преди Дивайн да е потеглила и всичко да бъде загубено. Но вместо това се насили да тръгне напред, като обмисляше стратегията си на действие в движение. Припомни си, че се намира в бастиона на привилегированите. На места като яхтклуб „Комодора“ всеки признак на неувереност би предизвикал поток от съмнения и презрение. Единственото, което трябваше да направи, е да върви изправен и да крачи така, сякаш е собственик на клуба. Въпреки евтините му дрехи. Въпреки пълното му невежество по отношение на яхтите. Въпреки всичко.

Той прекоси с изтръпнали от студ крака заледения паркинг. Дъхът му излизаше на пара, в ноздрите му пареше. Но сигурно изглеждаше поне малко внушителен, защото момчетата, които паркираха колите, го поздравиха, когато изкуцука покрай тях. Ободрен от тяхното сервилничене, той продължи към пристана, където бяха привързани яхти за милиарди долари. „Успех“, „Завоевание“, „Ловец на мечти“. Повечето от яхтите бяха тъмни и с покрити с брезент трапове. Явно собствениците им имаха достатъчно мозък, за да не ги използват в разгара на зимата. Само флотилията на откачените Хайтауърови изглеждаше обитаема. Докато минаваше покрай празното котвено място, на което доскоро беше привързана „Сребърно момиче VI“, на Патрик му се стори, че долавя дъх на джин. Но не, това беше невъзможно; това беше просто превъзбуденото му въображение…

Ускори ход и продължи към „Звездна нощ“. Но напереността му повяхваше с всяка крачка. Стойката му се попрегърби и той все по-малко приличаше на гостуващ адмирал и все повече се превръщаше в това, което всъщност си беше — натрапник, неканен гост, парвеню. Но когато стигна до яхтата, в която Морган Хайтауър, Корделия Бакстър и малкото им копеле се бяха срещнали, той вече съвсем целенасочено се спотайваше в сенките, извън светлините на уличното осветление, и дишаше тежко и напрегнато като някой крадец.

Постоя неподвижно за известно време. Не се виждаше нищо, не се чуваше нищо. Яхтата беше моторна и имаше само една каюта. Беше дълга може би седемнайсет крачки. Високите бордове препречваха гледката му към вътрешността; затъмнените стъкла на стълбището към кабината заглушаваха всички звуци. Той погледна назад през рамо, после се осмели да пристъпи на трапа. От тази позиция до него от кабината достигаше мека жълта светлина и дразнеше любопитството му. Направи още една крачка, после още една и за своя собствена изненада откри, че се намира на мостика, близо до руля.

Като се прикри в една сянка, Патрик започна да наблюдава сцената в кабината отдолу. Тя го порази с обезкуражаващата си идиличност, с буржоазния си уют. Малкото копеленце си играеше с конструктор „Лего“, Морган и Корделия седяха един до друг на кожено канапе и отпиваха от коктейлите си, както Ози и Хариет пиеха мляко. Виждаха се и един як мъжага, който явно беше капитанът, екипажът и стюардът, който подреждаше хапки в една чиния… Всичко навяваше уют. Не беше точно материал за „Пулицър“.

Патрик реши да се промъкне назад по пътя, по който беше дошъл, и да се пробва още веднъж да примами Дивайн в хотел „Суини“. Но точно в този момент Морган Хайтауър направи някакъв жест към своя капитан под наем. Капитанът сви рамене, после навлече палтото си и се отправи към стълбата, която водеше към палубата. Без да се замисля, Патрик започна да действа. В кокпита на яхтата имаше няколко пейки. Те бяха скрепени една за друга; седалките им всъщност представляваха капаци на багажни отделения. Патрик бързо вдигна един от тях и се мушна вътре. И сякаш затваряше собствения си ковчег, той успя да хлопне капака точно когато капитанът излезе на палубата.

Минута по-късно двигателите заработиха.

Патрик започна да се намества по-удобно на фона на бръмченето и вибрациите на дизелите. Оказа се, че е невъзможно. Беше насаден насред намотките на едно въже и разни фендери, дебели като мортадели. Беше ужасно студено. Беше непрогледно тъмно — като не се брои светлината, навлизаща през вентилационния отвор, който гледаше към главната кабина. Като се примъкна до него, Патрик откри, че може да вижда между решетките, въпреки шума на двигателите, звуците от кабината достигаха до него. Той приклекна, когато въжетата се освободиха и „Звездна нощ“ се понесе по ледените, зловонни води на Ийст ривър.

Патрик гледаше как Морган и Корделия привършват питиетата си. После, като подрънкваше с останалото в чашата му кубче лед, Морган рече:

— Гладна ли си?

Корделия сви рамене. Като много жени, които търгуваха с красотата си, тя не беше склонна да признае, че тялото й практически се нуждае от храна.

— Хайде де — започна да я придумва любовникът й. Той кимна с глава към сандъка от „Макгинти“ и продължи дяволито. — Имаме много специално месо.

„О, не!“ — рече си Патрик. Очите му почти изскочиха през тесните решетки на отвора. Нима е възможно? Е, наистина народът е казал, че богатите са кръвопийци… но чак пък канибали?

— Страхотни бифтеци от заден бут — каза Морган.

„О, божичко!“ — изстена наум Патрик. Преко сили той си припомни задните части на Джо Келъг, курдисани на столчето му на бара. Съвсем неканена го споходи мисълта, че вероятно този задник ще да е доста крехък, като се има предвид, че през повечето време адвокатите си седят на задниците. Също така неканен в ума му се промъкна и един стих от стария Джефри Дамър: Толкова много мъже, толкова малко място във фризерите…

— Има и чудесен хотдог за Джуниър — рече Морган и се обърна с тъпа физиономия към своето копеленце: — Ам, ам!

На Патрик му се догади: дали от гледката, или от бебешкия на Морган, не беше много сигурен.

Наследникът на Артър Хайтауър се надигна от канапето и отиде до сандъка за месо. Отвори го. Капакът пречеше на Патрик да разбере какво има вътре. Той опъна врат, за да види, като очакваше… какво? Голямо кървящо парче от задните бузи на Келъг? Как би могъл да разпознае, извадено от своя контекст, парче от нечий задник? Да не би да приличаше на нещо като руло „Стефани“ или на крем нишесте? Както и да е — когато Морган се обърна, кандидат-репортерът много ясно можеше да види какво държи в ръката си той. Беше… говеждо. Или поне приличаше на говеждо. А също и един хотдог, който приличаше единствено на хотдог, ако трябва да парафразираме Фройд.

Патрик си отдъхна. Но облекчението му като че ли беше примесено с доза разочарование. Те не се канеха да ядат Келъг. Тогава какво правеше той тук? Защо се беше намъкнал в този тесен капан? Да гледа вечерята на едно семейство?

Сега времето започна да тече много бавно. Нескрепеното с брак семейство си сготви и се наяде. Треперещ и гладен, насред въжета и разни буфери, Патрик не откри никаква романтика в пътуването с яхта. Най-накрая вечерята приключи и чиниите бяха измити. После се случи нещо, което привлече още веднъж вниманието на гратисчията.

Морган Хайтауър подаде глава нагоре по стълбата към палубата и извика капитана да слезе долу и да му помогне за минута. Двигателите намалиха оборотите и спряха. След момент можеше да се види как Хайтауър и капитанът мъкнат сандъка за месо към стълбите, които водеха към мостика.

Патрик беше объркан. Вечерята беше изядена. Менюто беше бьоф. Трябваше ли да разбира, че останките на Келъг са били вътре заедно с говеждото? Що за шантава поръчка беше това? Един труп, две пържоли от бут и един хотдог…

Очните му ябълки почти се промушиха през отвора, докато ги гледаше как изкачват стълбите. Но след това те тръгнаха към мостика и излязоха извън зрителното му поле. Това беше нетърпимо — да стигне чак до тук, да понесе толкова много, а накрая да пропусне главното събитие. Патрик се извърна с мъка на една страна. Удари силно по резето, което придържаше капака на товарното отделение със замръзналите си пръсти. Отвори го рязко и съзря невероятна гледка: ивица нюйоркско небе, а недалеч от тях една самотна яхта плаваше в иначе пустата река. Двама мъже размахваха сандъка за месо, като се опитваха да му придадат достатъчно начална скорост, за да изхвърчи през борда.

Морган Хайтауър каза:

— Едно…

Якият капитан каза:

— Две…

Двамата заедно казаха:

— Три!

И тежкият сандък от „Макгинти“ полетя към небето. Той прехвърли перилата на яхтата, но направи едно салто и докато го изпълняваше, капакът му изтрещя и се отвори. Сандъкът застина в невероятна пауза, когато достигна най-връхната точка на своя полет, и тогава от него се изтърколи една глава. Лицето на главата имаше смаяно изражение. Към нея все още се крепеше част от врата и един къс участък от трахеята, езофагуса, стърчеше отдолу като някакъв електрически кабел или маркуч за поливане.

Патрик изхълца, защото му се догади. Звукът беше толкова силен, че можеше да се чуе въпреки плясъка, с който телесните части и сандъкът паднаха във водата.

Другите двама се обърнаха в неговата посока. Злощастният Патрик затръшна капака на своето скривалище, но беше твърде късно. Якият капитан го отвори, бръкна вътре и извлече гратисчията за палтото. Патрик се опита да се задържи на крака, но неговите изстрадали и вкочанени от студ пръсти не му позволиха.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Морган Хайтауър.

Патрик не можеше да обели и дума. Отрязаната глава още плаваше пред очите му. Той смотолеви само:

— А, ъъъ, ох…

— Божичко, тук навън е много студено — рече наследникът на Хайтауър, като че ли едва сега беше забелязал тази подробност.

— Ъъъъъъ, бррр, ъъъх…

Капитанът погледна към шефа си. В очите му се четеше ням въпрос, касаещ участта на имбецилния гратисчия. Морган Хайтауър само кимна.

Патрик усети как изхвърча от прегръдката на капитана над борда на яхтата и надолу, надолу към кирливата ледена вода на реката, вероятно за да се присъедини към безчислените трупове — цели и разчленени, които вече се бяха натрупали като градски отпадъци по дъното — труповете на самоубийци и на разни други типове — такива, които бяха последвали полета на лястовицата от бруклинския мост, и други, които носеха циментови обувки. Ийст ривър си е традиционно място за умиране — помисли си Патрик, преди да загуби съзнание.

 

 

— За кого бих тез, празно място, понесъл? — рече Хенри Клотие.

— Теговини — отговори Дивайн Макгий.

— Ама аз още не съм казал колко букви е — каза нощният пазач на „Милър — инструменти и железария“.

— Вярвай ми — отвърна Дивайн. — Теговини е. Това е Шекспир.

Със своята склонност към интелигентни жени Клотие беше впечатлен.

— Става — каза той, устните му мърдаха, докато броеше квадратчетата. — Какво е това „теговини“?

— Нямам идея. Никой няма. Може би дори Шекспир не е имал. Но виж какво, Хенри. Аз не дойдох да решавам кръстословици.

Всъщност тя беше дошла в „Милър — инструменти и железария“, защото това беше единственото, което можа да измисли, и вероятно можеше да се окаже полезно. Чака на паркинга на яхтклуба, докато „Зведна нощ“ освободи въжетата и потегли, отвеждайки Патрик със себе си. Докато я гледаше как отплава, Дивайн изведнъж се почувства празна и безпомощна. Клиентката й беше офейкала. Единственият й съюзник — чиято неочаквана целувка се рееше из съзнанието й — беше завлечен господ знае накъде. Е, тя можеше поне да научи нещо повече за многоликата Корделия.

Но Хенри Клотие все още мислеше за „теговините“.

— Може би са някакви мънички пръдни? Само че безшумни?

— Може би — допусна Дивайн. — Хенри, Патрик ми каза, че ти си започнал с тези кръстословици, за да впечатлиш Корделия. Вярно ли е?

— Аха — отвърна той лаконично. Двамата седяха в мъничкия му офис. Една кабинка с инсталирани навсякъде монитори, които потвърждаваха, че никой не се беше вмъкнал вътре. Разбира се, че не беше. В „Милър — инструменти и железария“ нямаше нищо, което да става за крадене. Та къде би могъл някой да скрие един двутонен струг например.

— Ама аз си мислех, че Корделия току-що е скъсала с теб — започна натиска адвокатката.

Хенри прехапа устна, сякаш за да потисне някаква силна скръб.

— Не съм убеден, че това е краят. Освен това, изглежда, вече съм пристрастен към тия тъпи кръстословици. А, ето още едно: Ако, празно, отмие морето…

— Буца пръст^[1].

— Вижте, мис — каза Хенри. — Не е хубаво така. Никога не съм твърдял, че съм най-умният. Аз съм просто един трудов човек, който се опитва да работи върху себе си.

— Ако буца пръст отмие морето — каза Дивайн. — Джон Дън.

— Ей, ама ти си същински факир. Имаш ли си гадже?

— Да — излъга Дивайн. — Имам. А вие с Корделия как се срещнахте?

Очите на Хенри се зареяха замечтано.

— Предполагам, че може да се нарече съдба.

— Предполагам, че по принцип всичко може да се нарече съдба — каза Дивайн. — Нали точно затова я наричат съдба. Не може ли да си малко по-точен?

Пазачът въздъхна:

— Не знам, Макгий. Малко е объркващо. Истината е, че тя като че ли искаше да си върне на някого.

— Да си върне?

Хенри започна да се върти неспокойно и потърси убежище в кръстословицата си:

— Чакай — каза той. — Тук има едно дълго. Любимото блюдо на журналистите?

— Прясна новина — каза Дивайн. — Хенри — да си върне за какво?

Хенри остави молива и издиша бавно.

— Добре, добре. Обикновено — започна той, — когато ми свърши смяната тук, аз отивам в „Суини“ да пийна едно преди лягане. Срещнах Корделия в бара на хотела късно през нощта, беше зарязана от някой друг. Беше объркана. Полупияна. Разплакана. Точно затова беше странно. Аз не се заблуждавам — тя никога не би ми обърнала внимание, ако не я бях срещнал толкова уязвима.

— Кой я беше зарязал, Хенри? С кого е била?

— Не знам. Тя не каза име. И аз не я попитах.

— И вие никога вече ли не говорихте за това?

— Е — каза той, — минало-заминало.

Дивайн поразмишлява за момент, като мислеше за Корделия с дълбоко неодобрение и може би само с капка завист. Тя беше любовница на Морган, освен това бе имала още някакво гадже и освен това се беше свалила с нощния пазач същата нощ, в която оня я беше зарязал?

— Хенри — каза тя, — спомняш ли си коя нощ беше?

— О, да — отвърна той. — Много добре помня. Беше четвърти ноември.

— Четвърти! — възкликна Дивайн. — Не беше ли това нощта, в която си видял Артър Хайтауър…?

— Да — каза Хенри. — Казах на Патрик, че аз съм завел Корделия в „Суини“. Малко го послъгах, за да си запазим тайната. Но истината е, че тя беше започнала вечерта с някой друг и я завърши с мен.

— Но ти не знаеш с кого?

Вбесен, дребният пазач сви рамене и се върна към кръстословицата си. Адвокатката пробва друг финт:

— Някой казвал ли ти е, че изглеждаш точно като Робърт Рътлидж?

— Като кого?

Дивайн успя само частично да пребори раздразнението.

— Не четеш ли вестници?

— Разбира се, че чета. Спортните страници. И кръстословиците.

— Но не и бизнес страниците?

— Те какво общо имат с мен? — каза Хенри.

Провалът й вече беше ясен, тя въздъхна високо и стана да си тръгва.

— Преди да си тръгнеш, мис — може ли още една дума? Нечия жена. Четири букви. Последните са е-л-я.

Дивайн се замисли само за миг и каза:

— Леля.

— Ама че глупости — каза пазачът. — Имаш ли гума?

 

 

В толкова студена вода, като тази на Ийст ривър през февруари, едно човешко същество, дори и да не се удави, ще умре от хипотермия за около седем минути. Но тук не се отчита факторът мръсотия. Някога забелязвали ли сте как плувците, които прекосяват Ламанша, се цапотят с вазелин? Това не е просто промоция на продукта или нещо от сексуално естество. Петролеумът съхранява телесната температура, като външен пласт изкуствена мазнина.

Нещо подобно се случи и докато Патрик Розуел млатеше и пухтеше по повърхността на водата. Отвратителното лепкаво нещо — отпадък от архаичните влекачи, кланиците на Куинс и асфалтовите бази в Бронкс — го покри от лицето до пръстите на краката, като го запечата в полуамнионна^[2] слуз. Говорете каквото си искате за замърсяването, но то спаси живота на Патрик, като му осигури още няколко минути живот, така че когато яхтата, която беше забелязал от палубата на „Звездна нощ“, приближи към него, той все още дишаше — едва-едва. Беше престанал да хвърля къчове и да пищи. Беше се отпуснал напълно неподвижно, отказал се от всичко друго, освен от дишането.

Малко по малко изпадаше в някаква тъжна, прохладна еуфория. Някак си осъзна, че смъртта може да бъде по-сладка от живота. Точно тогава една кука се закачи за подмишницата му и той почувства, че нещо го дърпа силно и го повлича, а тялото му започва да пори водата като същински делфин. Реши, че го влачат на буксир към Рая.

Но не беше така. Беше извлечен на мостика на една яхта, където няколко развълнувани мъже се опитваха да установят дали е още жив и какво, по дяволите, да правят с него. Усети една ръка да докосва югуларната му вена. Друга натисна корема му: смътно усети, че повръща вода. В полукоматозното си състояние Патрик не можеше да говори, не можеше да си отвори очите, но все още доста ясно чуваше всяка дума на мъжете:

— Това, което трябва се да направи — обяви един баритон, — е да го съблечем гол и някой да легне в леглото до него.

— Ти го направи, Джо — каза друг мъж. — Чух, че си падаш по тия неща.

— Не се отказвай, преди да си опитал.

— Ха, ха, ха!

Една неясна мисъл се роди в главата на Патрик: „Аз тук умирам, а те си правят гей майтапи…“.

Тогава чу някаква жена да казва:

— Каква е тая суматоха?

Всички се опитаха да обяснят в един глас.

Жената каза:

— О, боже! Свалете го долу, свалете го долу.

Патрик усети, че го носят. После усети, че го събличат и го слагат в легло. Почувства обгръщащата го топлина, постепенно осъзна, че някой лежи до него, че нечии ръце са го прегърнали и едно коремче се притиска към неговия собствен корем. Нямаше никаква представа колко дълго са лежали така. Постепенно се стопли достатъчно, за да започне да трепери. Зъбите му се разтракаха и малко след това започна да стене. Нещо подобно на съзнание започна да се заражда отново в главата му. Очите му все още бяха затворени, той ридаеше.

Жената до него го погали по главата и каза:

— Вече всичко е наред. Всичко е наред.

Патрик вече беше дошъл донякъде в съзнание. Дотолкова, че да осъзнае колко близко е бил до смъртта. Дотолкова, че да разбере, че лежи гол в легло и до него има гола жена. По някаква причина се замисли за трагедията и триумфа на сьомгата. За мразовитото и отчаяно плуване срещу течението, за да си хвърли хайвера. За секса, който означава едновременно и смърт, и крайна победа. Ей богу, той беше извършил своето отчаяно плуване. Беше си заслужил малко екстаз. Помръдна експериментално с бедра. Съкреватничката му не се отдръпна и той се окуражи. Все пак това си беше въпрос на смелост. Или на липсата й. „Смелостта ми няма да нарасне особено, ако съм буден — помисли си Патрик. — Може би, ако тя сметне, че съм в кома, ще ми позволи да…“

Той остана със затворени очи. Изстена, когато се претърколи върху нея. Джулия Хайтауър, която не се беше чувствала така жива от години, бе благодарна да приеме всеки признак на подобрение у този нуждаещ се непознат, без значение какъв беше той.