Франсоа Мориак
Родителка (1)

I

— Спи.

— Преструва се. Ела.

Така си шушукаха край леглото на Матилд Казнав съпругът и свекърва й, докато тя дебнеше през мигли огромните им, размазани върху стената сенки. Вървяха към вратата на пръсти и подът проскърцваше под тях. Матилд чу стъпките им да отекват по стълбите; после гласовете — единият креслив, другият гърлен — изпълниха дългия коридор на партера. Сега пресичаха бързешком ледената пустош на вестибюла, който отделяше крилото на Матилд от другото, в което майката и синът обитаваха две съседни стаи. Някъде далеко се затвори врата. Младата жена въздъхна с облекчение и отвори очи. Над главата й дървен корниз придържаше завеса от бяло платно, която обгръщаше махагоновото легло. Нощната лампа осветяваше няколко сини букетчета върху стената и зелената водна чаша с позлатен ръб върху масичката, която затрепери от маневрата на някакъв локомотив, тъй като гарата беше наблизо. Когато маневрата свърши, Матилд се заслуша в нощния шепот на отминаващата пролет (така пътникът се заслушва в непознатата песен на щурците, когато влакът спре насред полето). Експресът от двадесет и два часа премина и старата къща цяла се залюля: подът потрепери, на тавана или в някоя необитаема стая навярно се отвори врата. Матилд, наострила уши, се мъчеше да проследи колкото може по-дълго неговия грохот, който много скоро бе заглушен от шума на листата.

Задряма, после се събуди. Леглото й отново се тресеше; не цялата къща, а само нейното легло. Никакъв товарен влак обаче не прекосяваше заспалата гара. Минаха още няколко секунди, преди Матилд да осъзнае, че тръпки разтърсват тялото и леглото й. Зъбите й тракаха, макар че вече се беше стоплила. Не можа да достигне термометъра до възглавницата си.

После престана да трепери, но тогава вътрешен огън се надигна в нея като лава; тя изгаряше. Нощният вятър изду завесите и изпълни стаята с миризма на жасмин и пушек от въглища. Матилд си спомни, че преди две вечери, докато лежеше обляна в кръвта от помятането, чевръстите опипващи ръце на акушерката върху тялото й я бяха изплашили.

— Сигурно имам над 40°… Не позволиха на никого да се грижи за мен…

Разширените й очи се втренчиха в трепкащото на тавана сияние. Тя обхвана с ръце младите си гърди и извика силно:

— Мари! Мари дьо Ладо!

Но как би могла да я чуе слугинята Мари (наричана Дьо Ладо, понеже беше родом от село Ладо), която спеше в един килер? Каква беше тази черна грамада до прозореца, този излегнал се сит или може би дебнещ звяр? Матилд различи подиума, който някога свекърва й бе наредила да поставят във всяка стая, за да може удобно да следи сина си, когато той правеше „обиколката си“ на север или обхождаше южната алея, или пък да дебне завръщането му през източния вход. По време на годеничеството си Матилд бе видяла върху подиума на малкия салон да се изправя огромната разярена жена, която тропаше с крак й крещеше:

— Няма да ми вземете сина! Никога няма да ми го отнемете!

Междувременно лавата на тялото й изстиваше. Безкрайна умора омаломощаваше цялото й същество и й пречеше да помръдне дори с пръст, за да отлепи ризата от изпотеното си тяло. Тя чу да изскърцва вратата към стълбището. Беше часът, когато госпожа Казнав и синът й, с фенер в ръка, прекосяваха градината, за да отидат до построената вън от селската къща тоалетна, чийто ключ държаха у себе си. Матилд си представи всекидневната сцена: единият чака другия, без да престане да си бъбри с него през вратата, на която е изрязано сърце. Тя отново почувствува студ. Зъбите й затракаха. Леглото затрепера. Ръката й потърси шнура на звънеца — стара, неупотребявана вече система. Дръпна и чу търкането на шнура о корниза. Никакъв звън не прозвуча в тъмната къща. Матилд отново започваше да гори. Кучето под стълбите изръмжа, после избухна в яростен лай, защото някой вървеше по тесния път между градината и гарата. Тя си каза: „До вчера само колко ли бих се уплашила!“ Тя беше изживяла нощи на безумен ужас в тази огромна, винаги трепереща къща с остъклени врати, които дори не бяха защитени с плътни капаци. Колко пъти се бе надигала от завивките си с вик: „Кой е там?“ Но вече не я беше страх — като че ли никой на света не можеше да я достигне през тази жарава. Кучето все тъй продължаваше да ръмжи, макар че стъпките бяха престанали. Матилд чу гласа на Мари дьо Ладо: „Ела тук, Пелю!“, и чу Пелю радостно да тупа с опашка по плочите на стълбището, докато Мари го успокояваше на диалект: „Тихо! Тихо! Шшт!“ Пламъкът отново напускаше изтерзаната й плът. Огромната умора се превръщаше в покой. Струваше й се, че изтяга сломените си крайници върху пясъка, край морето. Дори не помисляше за молитва.