Тойо Йокугава
Кошмари от чужд живот (2)

Рибарят

… Беше в разцвета на трийсетте си години и водеше тих, спокоен живот. Винаги бе живял край морето и тук бе мястото, където би желал да бъде. Никога не би заменил грохота на връхлитащите върху скалите вълни, солените пръски, носени от вятъра и тази синева изпълваща всичко, докъдето стигаше погледа. Сякаш морето бе изпълнило него и душата му. В сините му очи можеше да се види същата синева и същия простор или най-малко копнеж и жажда за необятните хоризонти. Подобно на всички морски хора, той не би могъл да се отдалечи от водите. С всяка крачка, с всеки миг, който го отдалечаваше от солените пръски, летящи с бриза, му се струваше, че от него сякаш безвъзвратно отлита някакво късче и губи себе си, след като от взора му изчезнат сините води.

Къщата му се намираше в самия край на рибарското селище, но това не му пречеше, тъй като морето бе единствения му и достатъчен събеседник. Когато не бе с лодката си в морето, обичаше да се разхожда по брега и да се изкачва по надвисналите над морските бездни скали. С часове скиташе край брега, любувайки се на лазурния прилив или, на някой закътан от хорските погледи плаж, се излежаваше под лъчите на парещото слънце. Винаги бе мислил, че познава морето, поне доколкото е възможно за когото и да е да опознае необятното. Беше виждал всякакви странни твари и би могъл да се закълне, че веднъж дори бе зърнал русалка да лудува в спокойните летни води. Така че бе доста изненадан, когато намери НЕГО… Дори и днес не можеше да мисли за странното същество по друг начин, освен като за „НЕГО“ .

Беше приятен слънчев следобед и той се бе запътил към един малък и безлюден плаж, по-скоро ивица пясък между скупчения камънак. Стъпваше внимателно между камъните и гледаше в краката си, за да не загуби опора или да се подхлъзне. Не дай си боже да паднеше или счупеше крак, щеше да мине доста време преди на някой да му направи впечатление, че го няма, а и не бе сигурно дали щяха изобщо до го потърсят. В първия момент дори не бе в състояние да съобрази какво е това, което виждаше между скалите.

Отдалеч му заприлича на огромен скакалец. Беше тревисто зелено и беше приклекнало подобно на насекомо на двата си крака. Освен по крайниците, по нищо друго не го наподобяваше. Имаше леко издължена глава с форма и големина може би колкото на кокоше яйце. Черните му фасетъчни очи гледаха към рибаря, но то не побягна, а продължи да изчаква предпазливото приближаване на човека.

Мъжът беше изумен. Дори не би могъл да си представи, че подобно същество съществува. Имаше широки и като че ли доста съмнителни устни, но засега не изглеждаше опасно, така че той приклекна на няколко крачки от него и те взаимно започнаха да се изучават. Нещото бавно се изправи и с неуверени стъпки го доближи. Бе толкова беззащитно и някак си не на място — тук сред обливаните от вълните скали, че без да се замисля той протегна ръка и мъникът доверчиво се покатери в отворената му длан.

Рибарят се бе прибрал вкъщи и през следващите дни почти не излизаше, а прекарваше цялото си време с новия си приятел. Беше видял КОЛКО остри са малките му зъбки и с удоволствие установи, че съществото охотно яде предложената му риба. Беше я примъкнало настрани и безшумно я бе разкъсало и изяло. Странното беше, че не изяде главата, а се върна и я остави в краката му.

То бе спокойно и не обикаляше из къщата. По цял ден седеше или лежеше, свило двата си крака плътно до тялото. Постепенно рибарят се завърна към своето нормално ежедневие, като единствената разлика бе, че на своите разходки взимаше със себе си своя домашен любимец. Беше изумително как бързо растеше мъникът. След десетина дни вече бе с големината на котка и често по време на разходките изчезваше нанякъде, но винаги се връщаше навреме или го настигаше по пътя за дома. В къщата продължаваше да се държи апатично, но количеството храна, която поглъщаше, все повече нарастваше. Започна да става и претенциозно — не ядеше парчета, а само цели риби. Остана непроменен и ритуала с главите им. Винаги ги носеше на него и се отдалечаваше доволно едва когато той ги вземеше. „Вероятно някаква необичайна форма на привързаност“ — мислеше си рибарят. При една от разходките то просто изчезна. Не го настигна по пътя. Не се прибра по-късно. Няколко дни след това рибарят се отказа да го търси и прие, че едва ли някога ще го види отново.

Седмиците преминаха в месеци, месеците в години и постепенно селището се промени. Кораб с роби се разби и заседна близо до брега. Явно екипажът бе избит от разбунтувалият се жив товар и селото се разрасна в малък град, обогатено с хора от различни националности. В голямата си част робите не бяха лоши хора и всеки намери свой собствен поминък. Те избягваха да изпадат в конфликти с местното население. Между тях имаше и няколко доста противни личности, но като цяло животът беше нормален, поне в началото.

Бившите неволници си построиха къщи, дори си издигнаха и собствена кръчма, но я направиха в покрайнините, за да нямат проблеми с навикналите на тих живот местни жители. Колкото и да бяха почтени намеренията им, проблемите не закъсняха. Започнаха да изчезват хора. Първият от тях бе рибар и всички приеха, че се е удавил, навярно защото бе най-лесно за предполагане. Никой не се запита защо лодката му е на пристана и защо ако се е удавил край брега, не го откриха. Скоро изчезна и една жена и тогава селището изпадна в паника. Търсиха я навсякъде и дори откриха кръв по песъчливата земя, недалеч от новопостроената кръчма. Всеки подозираше останалите, дори обвиниха няколкото чернокожи в канибализъм. Скоро всичко поутихна, но след няколко дни изчезна един от чернокожите и хората отново изпаднаха в паника. Местните не бяха свикнали на такива неща и обвиненията скоро прераснаха в чести сбивания. В пределите на селището всички се движеха поне по двойки. И никой не рискуваше да излиза извън тях. Все по-рядко, но продължиха да изчезват и други. Някои заговориха за напускане на града, за проклятия и скоро легендите, и приказките, с които плашеха децата, минаваха за истина.

Самотният рибар се бе състарил с десетилетия. Предполагаха, че е от страх, тъй като живееше сам, но бяха далеч от истината. Виждаха го с блуждаещ поглед, като призрак да обикаля по кея и да се взира във водите. Наистина го бе страх, но не и от самотата. Плашеха го боговете. Трепереше, че един ден ще се срещне с тях. По цели нощи не мигваше, изпълнен с болка, очакващ с кървящо сърце утрото. Някоя от проклетите утрини, когато отново някоя човешка глава грижливо щеше да е поставена на прага му…

„Това май е по-добре…“ — мярна се в главата на Ш’Маа и драконът махна доволно с опашка. Драгоценна ваза, пълна догоре със скъпоценни камъни, се пръсна на хиляди парчета, поразена от мощния удар. Но чудовищният собственик на унищожената реликва не се обезпокои. Той сънуваше…

„Хубаво е да си безсмъртен! Ах, колко е хубаво! Но, дали и Смъртта…?“ Люспестото туловище на Ш’Маа се сви в рязък спазъм. Тъй непоносимата мисъл за небитие и тление разтърси драконовото съзнание…