Тойо Йокугава
Демон на отмъщението (5)

3

Залязващото слънце хвърляше последните си огненочервени лъчи върху покрива на кралския дворец. Сякаш кръв и огън се смесваха в едно и потичаха по извисяващите се към небесата кули. Всичко свърши изведнъж. Само за един миг цялата картина се промени. Слънцето потъна в хоризонта на запад и окъпаните в светлината му кули станаха някак си по-сиви и обикновени. В самия въздух се почувства хлад и жизнеността се стопи. Идваше нощ, с всичките свои тайни и страхове. Настроението не би трябвало да се диктува от подобни неща, но преминаването на деня в нощ носеше в себе си и някаква меланхолия и апатия. Те потискаха човешкото съзнание и мачкаха положителните емоции. На бял свят изплуваха кошмарите, които бродеха нейде дълбоко в мрака на съзнанието му. Някаква неосъзната нужда от контакт с друго човешко същество караше индивида да се прибере при семейството си или да потърси компания в местата, предназначени за нощен живот. Навън трябваше да остане само мракът. Потискащ и обгърнат в ужаси. Повечето рожби само на нашето съзнание, но имаше и такива, породени от злото. Зло, таящо се във всеки човек и чакащо своя миг. Зло, което не знае, че е такова, родено някъде в прахта на миналото и пазещо ревниво своето място в този свят. Истинското живо зло, което бродеше навън и се бореше за своето съществуване с ярост, непозната за другите живи същества. То беше в нощта, но то бе и нощта. Само. Търсещо своя враг или своята жертва. Някъде в тъмнината. Тя не бе за хората — нейният черен океан беше за злото и може би за хищниците, които излизаха на своя лов, без да се боят от това, което биха могли да срещнат.

Малко хора биха могли да са им равностойни, а камо ли пък да ги превъзхождат. Имаше такива, но бяха малцина. Синове и дъщери на дивото. Някои от тях бяха самото въплъщение на злото. Другите, и то по-опасните, бяха хищниците. Те дебнеха навън в нощта и търсеха врага си, плячката си или просто себе си.

Конан застана до каменната стена, която опасваше имението, и се облегна небрежно на нея. Загледа се в отблясъците на залеза и зачака. Беше стигнал безпроблемно дотук. Имаше доста стражи, мотаещи се на пазара, но в подобна тълпа дори открояваща се фигура като неговата би могла лесно да остане незабелязана. Покрай него преминаваха прибиращите се по домовете си благородници, удобно разположени в носилките си със спуснати перденца. Лежащи вътре и водещи безсмисленото си съществувание, отдадени единствено на своите порочни желания и страсти, загрижени само за себе си и за своето добруване. В очите на младежа изглеждаше някак странно и самото поведение на робите, които носеха своите господари, както и на наемниците, които ги охраняваха. Необяснимо беше доволното изражение, изписано по лицата на лишените от права и свобода. Сякаш положението им напълно ги задоволяваше. А може би така и беше, кой би могъл да знае? Само от тази противна гледка на него му идваше да свали аристократа от носилката и да му строши врата. Конан се ухили, като си представи изхрущяването на вратните прешлени на затлъстелия нотабил.

Охраната обаче надали бе в състояние да разбере това. Не можеше да си представи, че един воин би се наел на подобна служба. Да следва някой затлъстял дъртак? Нямаше начин подобни хора да са истински бойци. Някои от тях даже си позволяваха да го изгледат надменно, докато минаваха покрай него. Кимериецът отвърна на всичките тези погледи, въпреки че не беше необходимо. Онзи демон, който търсеше развлечение, непрестанно надигаше глава у него. Оголваше зъби във вълча усмивка и търсеше предизвикателство, на което да отвърне. Слава на боговете, че не го откри, защото имаше по-важни неща и планове, които трябваше да изпълни. Нямаше и подходящо оръжие за подобен род сблъсъци. Бе оставил меча си в кръчмата при Масал, тъй като смяташе, че ще му пречи при нощните му разходки. За сметка на това бе взел един къс ятаган, който удобно можеше да се носи на кръста. Не вярваше да му потрябва някое по-сериозно оръжие, тъй като все пак тя бе само едно момиче. Ако тя имаше приятели, щеше да преосмисли своя план, но не вярваше да е така — едва ли щеше да се прибира сама, при условие че работи в група.

Изчака слънцето да залезе. Не желаеше да има свидетели на влизането му в изоставеното имение. Твърде много въпроси щеше да повдигне това и най-вероятно мълниеносно щеше да доведе стражата при него. Нямаше да се изненада, ако в крайна сметка съвестните стражници успееха да му припишат и избиването на цялото семейство, ведно с робите и охранителите им.

Всеки капитан от градската стража с положителност мразеше проблемите и сериозните конфликти. Няколко дребни обира или кражби на улицата си бяха съвсем в рамките на обичайното. Даже от време на време да се извършеше по някое убийство, това не беше толкова съществено. Просто още един дребен инцидент. Напоследък обаче тези незначителни инциденти нещо бяха зачестили. Убийството на един от стражниците определено създаваше тревоги, фактът, че някъде там на свобода обикаля някой, който не изпитва никакъв страх или авторитет към градската стража, несъмнено будеше притеснения. Едно е да решаваш проблемите на други цели и жертви, а съвсем друго — ти самият да се превърнеш в евентуална жертва, стига да уцелиш момента и да се появиш на неподходящото място. Със сигурност всичко това вбесяваше ръководните органи на градската стража. Проблем беше и обстоятелството, че още не бяха открили и заловили виновника. Подобни неща само пораждаха вълна от други престъпления. Всеки, който притежаваше болни амбиции, насочени към лесно придобиване на чуждо имущество, се включваше в хаоса. Вероятно на мнозина им липсваше достатъчно кураж, за да се отдадат на престъпния знаят, но ненаказуемостта на подобни тежки престъпления им даваше необходимата смелост. Стражите се нуждаеха от изкупителна жертва и ако им се предоставеше възможност да го заловят, без значение дали бе жив или мъртъв, щеше да се превърне в техния жертвен агнец.

Щом се увери, че е сам на улицата и никой не се приближава в негова посока, планинецът прескочи високата колкото двама едри мъже стена. Вече беше в имението.

Тъмнината на нощта настъпваше безпощадно, като прогонваше и последните остатъци от светлината на отминалия ден. Дворът напълно покриваше представите за това как би изглеждал, ако над него тегнеше проклятие. Около стената, която го разделяше от външния свят, растяха дървета, създаващи впечатлението за един съвсем различен и вглъбен в себе си мир. Сякаш застинали извън времето, те разтваряха корони над човека и го караха съвсем ясно да почувства своето безсилие и нищожност, свидетели на отдавна отминали дни и безразлични към ставащото в околния свят днес. Явно регионът открай време беше запуснат и за околността не се полагаха никакви грижи. Всичко бе оставено на природата, но, независимо от това, първоначалният замисъл все още си личеше. Имаше една подреденост, която, оставена на произвола на природните стихии и на самата себе си, се беше превърнала в нещо неописуемо. Между дърветата все още можеха да се различат тесните алеи и пейките, които са били разположени равномерно по тяхното продължение. Някога добре оформени, с цел да подчертаят романтиката на мястото, сега те бяха погребани под избуялата растителност, чиито всепроникващи семена си бяха пробили път до почвата. Поради липсата на обилна слънчева светлина, така услужливо спирана от короните на дърветата, нищо, с изключение на тях не се извисяваше на човешки бой. Храсти и бръшляни се преплитаха в една невероятна цялост, покривайки всеки свободен сантиметър от местността. Дори по самата стена пълзяха растения, постепенно впиващи своите корени в зида. Цветя, разпръснати хаотично, допълваха обстановката. Някаква странна меланхолия лъхаше отвсякъде. Красотата на това подивяло кътче, насред големия град, беше някак си потискаща. Сякаш човек влизаше в отдавна запусната райска градина. Място, където нямаше хора, но следите от техния живот покриваха всичко, същевременно поставяйки и основата му.

Картината, която се бе разкрила пред Конан, беше същата, но същевременно и различна. Красотата на това самотно място вече бе изместена от сенките на нощта. Долу сред дърветата те настъпваха доста по-бързо. Може би именно липсата на каквито и да е звуци внушаваше мрачни настроения. Единственият шум, който се долавяше, идваше иззад оградната стена, от един съвсем друг свят. Тук нямаше никакво движение и никакви звуци не нарушаваха безмълвието. Високият каменен зид водеше до предположението, че няма никакви едри животни от тази страна на света. Нямаше нито вятър, нито нещо, което да подсказва за живот или за присъствието на хора. Рязката промяна, предизвикана от прескачането само на една стена, вероятно също допринасяше за зловещите краски на изоставената градина.

Едва ли имаше нещо, от което да се притеснява мускулестият варварин — в крайна сметка тук се беше настанило едно самотно момиче. Въпреки това Конан сграбчи в десницата си своя ятаган. Можеше и да не е съвсем самичко тук, макар че кой знае? Ясно си спомняше как младото й, жизнено тяло се притисна за момент в неговото. Беше се радвала и на лунните лъчи, пробили слоя облаци. Определено бе човешко същество, но пък от друга страна човек никога не можеше да бъде сигурен. Онези истории за проклятието и за гибелта на всички, живели тук, не можеха да му излязат от ума.

Започна много предпазливо да се придвижва сред всевъзможни преплетени растения. Тъмнината му пречеше да вижда ясно къде стъпва, но движенията му и без това бяха много бавни и внимателни. При подобна тишина нямаше как да не се разнесе надалеч и най-малкият шум. Въпреки че със залязването на слънцето захладня чувствително, по гъба му започна да се стича пот. Беше напрегнат и готов да реагира и на най-малкия признак за опасност. С отдалечаването от стената изпитваше все по-засилваща се увереност, че захладнява, но това не бе нормалният хлад на нощта, а сякаш нещо поглъщаше всеки изблик на каквато и да е било топлина. Не можеше да разчита на зрението си. Още не бе настъпила нощта и спускащият се здрач лесно лъжеше възприятията. Сенките като че ли сами се движеха, безшумно въртейки се около него. Нямаше никакъв звук и би трябвало да успее да долови присъствието на всеки, който би се опитал да се приближи или да изчаква в засада.

Долови раздвижване зад себе си. Мълниеносно се извъртя, като приклекна и се приготви за бой. Нямаше нищо зад него. Очите му не долавяха нищичко, а до слуха му не достигаше нито звук… и все пак можеше да се закълне, че бе усетил някакво раздвижване зад гърба си. Беззвучно и невидимо, там се криеше нещо. Изглежда премеждието му нямаше да се окаже толкова невинно. Каквото и да имаше сред дърветата, то вече знаеше за него и го следеше. Безсмислено беше да се опитва да бъде незабележим. По дяволите! Мразеше неизвестното. Искаше да се изправи с всеки свой враг лице в лице.

Тръгна с уверена крачка напред. Под краката му пращяха сухи клонки и изгнили растения. Шумът, който предизвикваше, гърмеше в сумрачната тишина. Следеше всичко около себе си, като се опитваше да долови и най-малките сигнали за атака. В един момент му се стори, че дочу слабо хихикане. Спря и се завъртя около себе си. Нищо. Уверен беше в сетивата си.

— Проклета твар! Кром да те изгори! — по-скоро на себе си промърмори планинецът. — Излез пред мен!

Не можеше да понася подобна игра на нерви. Не че му липсваше търпение, но просто трябваше да намери момичето. Всичко, което му пречеше, беше враг в неговите очи. Предполагаше също така, че не човек се навърта около него. А Конан ненавиждаше магията и нейните рожби.

Пристъпи напред и този път долови стъпките. Малки и тихи, от крачета, пробягали сред трева. Някой си играеше с него, а това го вбесяваше. Най-накрая излезе на тревната площ около самата сграда. Отдалечи се на няколко стъпки и зачака с лице към дърветата. Никой не излезе и нищо не се случи. Каквото и да беше, се задоволяваше само да го наблюдава скрито в мрака.

Отстъпи няколко крачки назад и се обърна към имението. В тишината зад него изпука съчка. „Искаш да си играем, нали?“ — мислите му препускаха бясно. — „Е, няма да се получи. Не си познал човека, приятелю“. Конан не се обърна, а тръгна към самата сграда.

Тя представляваше по-скоро замък, отколкото дом. Пететажни кули се извисяваха от всеки от ъглите на основната постройка. Тя самата беше триетажна. До входа водеха широки стъпала, които бяха опасани с парапет, поставен на каменни колони. На всяка площадка по него бяха разположени статуи, всяка изобразяваща отделно божество. Явно в този дом се толерираха различните вероизповедания, тъй като имаше богове от всякакви религии. Кром отсъстваше, но пък и той нямаше конкретно изображение. С всяка стъпка, която го приближаваше към стълбите, запуснатостта и разрухата си личаха все по-ясно. Дървените капаци на прозорците се бяха напукали, повечето даже висяха на по някоя панта, готови да се предадат всеки момент. Вратата, някога масивна и богато инкрустирана, сега зееше отворена, сякаш отправила безмълвна покана към всеки, който би се заинтересувал от нея.

Зад него се чу ново изпращяване, но той не се обърна. Щом нещото желаеше да си играят на нерви, нека заповяда. В този момент усети полъха. Напълно внезапен, той успя да го изненада, преди да може да реагира. Нямаше шумолене сред листата на дърветата, нито сред тревите. Той изникна от нищото и прониза светкавично запотеното му тяло. Не беше и вятър. В съзнанието му не съществуваше нищо, с което да може да го опише. Прониза го, но не премина през тялото му, а сякаш остана в него и навсякъде около него. Нямаше как да е подготвен за подобно нещо. С полъха дойде и самият удар. Лекият ветрец донесе болка, по-силна от всяко физическо страдание. В душата му се събудиха хиляди виещи демони, всеки от тях неистово жадуващ да му бъде обърнато внимание. Съживени бяха непонятни, вкоренени през вековете в човешкото съзнание страхове. Неконтролируем ужас разтресе всяка фибра от мускулестото му тяло. Коленете му се подгънаха и той се строполи, като се бореше да си поеме глътка въздух с отказващите да му се подчинят устни. Сякаш нещо, съставено в самата си същност от страх и ужас, премина през или някъде близо до него, облъхвайки човека с мразовития си дъх. Не му обърна никакво внимание, а само продължи по пътя си.

Минаха няколко мига, докато се съвземе. „Дяволите да го вземат и скапаното имение“ — ругаеше наум, защото още не можеше да си поеме глътка живителен въздух. Възвърнал отново контрол над себе си и над своето тяло, кимериецът се изправи. Още не можеше да повярва на случилото се. Закле се, че някой ще си плати за това. Тази нощ или по-късно — но определено за това щеше да бъде платено. Взе от тревата падналия ятаган и се насочи към прокълнатата сграда. Не беше чак толкова лесно един син на Кром да бъде отказан от целта си.

— Проклети магии! — погледът, който придружи ругатнята, не беше изпълнен с обещания за крепко здраве и дълъг живот към евентуалните същества, чакащи го в замъка.

Лия пристъпваше внимателно по неосветения коридор. Едиствената светлина идваше от факлата, която държеше високо в лявата си ръка. Тази малка светлинка успяваше да разпръсне околния мрак, но само до определена степен. Малкият светъл кръг, в чийто център се намираше момичето, бавно се придвижваше напред. Треперещата светлина не можеше да освети множеството разклонения на главния коридор, а също така и мрака при стените. Играещите сенки действаха на превъзбуденото й въображение. Тя нервно се оглеждаше наоколо, при което огромният водопад от руси коси блестеше, създавайки около нея своеобразен ореол. Пот беше избила над горната й устна, която леко кървеше от непрекъснато прехапване. Всяко движение сред сенките предизвикваше нова раничка по устната й. Не можеше обаче да се отрече, че девойката притежаваше кураж. Въпреки явната си уплаха, тя не спираше, а продължаваше смело към неясната си цел.

Кокалчетата на дясната й ръка бяха побелели от стискането на малък крис. Змиеобразното му острие се издигаше често, сякаш готово за сблъсък с невидим враг. На врата й подрънкваха множество амулети. Лия вървеше колебливо и изглеждаше, че не е много сигурна в посоката си.

Коридорът се спускаше с лек наклон към неясни дълбини. По него отдавна не бяха минавали стъпките на каквото и да е живо същество. Прахът, натрупал се в него, не се измерваше в години, а във векове. Тук някъде трябваше да бъдат скрити всички скъпоценни вещи на избитата фамилия. Проклятието бе реално и то беше довело до кончината им. Никакъв човек не бе участвал в клането, което означаваше, че и нищо от техните богатства не е било откраднато. Всичко бе прибрано от изпълнителя на проклятието. Но какво представляваше той? Нямаше следи от преминаване, ала тя знаеше, че е на прав път. Какво ли създание би могло да пренесе огромните богатства, без да остави даже намек за своето преминаване?

Беше й отнело много години да сглоби историята и да намери амулетите. Не се страхуваше от хората, но пазителят на съкровището не бе човек. Имаше нещо прекалено самоуверено в това, че смяташе себе си за способна да победи изчадие, причинило смъртта на толкова много хора. Повечето от тях са били професионални войници и това изобщо не ги бе спасило. Тя вярваше в силата на талисманите си и в направените върху тях заклинания. Каквото и да имаше там, напред по този коридор, тя не се боеше и бе готова да се срещне с него. Очакванията на момичето обаче се оказаха излъгани. Тя изобщо не бе подготвена за това, с което се сблъска.

Стараеше се да не се отклонява от главния коридор. Попаднеше ли веднъж в някое от разклоненията му, щеше да бъде много трудно да се ориентира отново. Не че имаше вероятност да се загуби, но някои коридори не минаваха напречно на основния, а тръгваха като завои, така че би било проблем да разбере кога отново се е върнала на желания път. Нямаше как да се изгуби в този подземен лабиринт. Стъпките в прахта бяха сигурен пътеводител. За момент й мина мисълта, че ако някой желаеше да се отърве от нея, трябваше само да почисти прахта. Тук тя можеше да си скита с години и да не открие изхода, а със сигурност нямаше да може да оцелее повече от няколко дни без храна и вода. Изхвърли бързо подобни мисли от главата си. Не знаеше колко е могъщ пазителят и дали е във възможностите му подобно нещо, но не вярваше да настъпи подобен обрат. Та тя беше само едно младо момиче. Най-вероятно щеше да има директен сблъсък с него.

По стените на равни интервали се виждаха стари метални свещници, в които са горели свещи или факли: отдавна, в дните, когато тук още са живеели хора. Това е било преди толкова много столетия, че историците дори не бяха сигурни за точната датировка на периодите. В дните, когато хората не са били доминиращ вид на планетата. Тогава те са били използвани за роби, за храна и кървави ритуали, служещи за призоваването на зловещи тъмни сили. Най-силна по това време, а и най-многобройна, е била расата на човеците змии. С тях за надмощие са се борели хората-вълци, харпиите и други забравени митологични същества. Слуховете твърдяха, че и до днес има неведоми за живите, а също така и за мъртвите места, където все още живеят последните представители на някои от тези раси. Можеше и да е вярно. Кой знае?

В онези дни свободните народи, или по-скоро племена, са живеели под земята, в пещери. Тези естествени образувания те променяли и приспособявали за своя начин на живот. Тежко е било, но пък са били далеч от гнета на превъзхождащите ги тогава раси. Когато се освободили от тиранията и заели своето място под слънцето, те изоставили своите подземни градове. С течение на годините входовете към тях се затрупали, а никой от живите не си спомнял за истинската история на човечеството. Върху тези древни селища се издигнали някои от новите градове или израснали вековни гори. Върху такъв град е бил построен и Аренджун. Някъде тук беше скрито и съкровището на прокълнатия дом. Само нещо, дошло от дълбините на вечния мрак, можеше да знае за този подземен комплекс. Нещо древно и зло е било призовано от отправеното проклятие и Лия беше тази, която имаше смелостта, необходима за да се пребори с него. Скъпоценностите трябваше да бъдат нейни.

Коридорът свърши пред нещо като свод, на който личаха местата, където са били поставени пантите. Те, както и самата врата, отдавна бяха станали на прах. Сега порталът зееше, готов да погълне всеки, осмелил се да го премине. От тавана отвъд арката капеше вода и звукът от падащите капки се чуваше съвсем отчетливо. Няколко стъпала слизаха някъде надолу. Като внимаваше да не се подхлъзне по пропитите с вековна влага стъпала, Лия заслиза в тъмнината. Помещението явно беше доста голямо, понеже светлината не можеше да достигне до тавана или до някакви стени. Само звукът продължаваше да кънти, нелепо приглушен от огромното празно пространство. Водата лениво се стичаше около нозете й. В продължение на толкова много време се бе стичала оттук, че в крайна сметка си беше направила малки каналчета в камъните, покриващи пода. Продължи да върви по посока на стичащите се миниатюрни поточета, когато всичко изведнъж свърши.

Не метафорично, а съвсем буквално. Пред краката й нямаше нищо. Стоеше на ръба на един бог знаеше колко дълбока бездна и гледаше в нищото. Нямаше стъпала, водещи някъде надолу, само водата, която се прехвърляше през изтъркания от нея ръб. Вероятно древните строители бяха стигнали до пропастта и бяха затворили достъпа до нея посредством разпадналата се вече врата. После се бяха насочили в друга посока в усилията си да разширят своя град. Но защо бяха положили настилка и тук? Имали са отпадъци и това вероятно е било идеалното решение на проблема с тях — просто ги занасяш и ги изхвърляш през ръба, като преди това обезопасяваш всичко, слагайки врата. Просто и същевременно практично.

Нямаше никакво богатство. Може би все пак се беше отклонила от основния коридор? А и откъде извираше тази увереност, че всичко е скрито точно в него? Разчиташе на това, че пазителят вероятно е създание, изградено от чисто зло. То не беше някакво разумно същество, което да крои хитроумни планове. Още повече че беше избило всички живи свидетели. Как ли е успяло да се справи с толкова много разумни противници, след като самото то не е разумно? Лия пропускаше нещо в своите разсъждения, но не можеше да се сети точно какво.

Обърна се ядосана на себе си и тръгна вляво покрай ръба. Но, не направила и няколко крачки, девойката се спря, неспособна да извърши и едно движение. То беше там. Съкровището! Само на няколко крачки от нея. Нямаше пазител. Нямаше абсолютно никого. Беше съвсем сама и всичко беше нейно.

Отразена, светлината на факлата блестеше в стотици искрящи повърхности. Човек не знаеше накъде да погледне първо. Всичко по-ценно от аристократичния дом бе свалено и пренесено тук. Злато, накити, скъпоценни камъни и изящни прибори се въргаляха в безпорядък, натрупани на купчини. Картини на известни майстори бяха нахвърляни върху оръжия, позагубили своя блясък от всепроникващата наоколо влага.

Лия не можеше да повярва, че всичко това е тук и точно тя е собственичката му. Вече щеше да заживее съвсем различен живот. Край на мизерията. Никакви кражби по улиците. Щеше да се превърне в истинска дама. Поради някаква причина пазителят на всичко това го нямаше. Дори не се бе осмелявала да си мечтае за подобен вариант. Пристъпи към съкровището и се наведе да вземе една огърлица, която се беше търкулнала настрани от другите вещи.

Едва я взе и странностите започнаха. Подът затрепери и нещо глухо забуча. Разтреперана, девойката побягна към входа, откъдето беше влязла. Продължаваше да стиска колието в ръката си. Криса бе прибрала в канията, окачена на кръста й. От бързото тичане пламъкът на факлата угасна. Тя продължи да бяга в избраната посока. „Господи! Дори да не е тук, този, който охранява съкровището, не би го оставил незащитено“ — проумя тя най-накрая пропуска в разсъжденията си. Всичко е било само един капан.

Не си даде сметка, че сякаш бе малко по-светло. Определено не беше непрогледната тъма, която би трябвало да е обгърнала всичко. По шума, който достигаше до нея, тя разбра, че цялата площадка се срутваше, къс по къс, в бездънната пропаст. Всичко бе загубено, но девойката нямаше време да мисли за това сега. Сега бягаше за живота си. Не разбра кога стигна до мястото, където се е намирала някога портата. Спъна се в първото стъпало и полетя право в стоманената прегръдка на пазителя.

Къщата беше тиха и мрачна. Конан прекрачи през разтворените врати, готов за всякакви изненади. Влезе във фоайето на смълчания замък. По стените висяха изгнили гоблени и знамена. Между две колони се намираше порталът, през който се влизаше в централната зала. Самата тя бе внушителна. Предназначена за балове и други светски приеми, всичко в нея беше изградено с основната цел да смае с величието си. Малки стълбички, само от по две-три стъпала, водеха нагоре или надолу из многобройните нива на помещението. Младежът се опитваше да си представи всичко това, окъпано в светлина и изпълнено с хора. Струваше си да се види подобна картина. Самият покрив изглежда бе стъклен или направен от някакъв друг прозрачен материал. Нощното небе блестеше там горе, създавайки илюзията, че човек се намира на открито. Светлината на изгряващата луна бе напълно достатъчна за един кимериец да се ориентира чудесно в обстановката. А сега накъде?

Пристигането му тук очевидно не се бе оказало толкова изненадващо, както бе планирал. Възможно бе момичето да е чуло неговото приближаване и да се беше покрило някъде, или дори да се бе измъкнало от двореца. Какво ли можеше да накара подобна красавица да дойде и да живее тук, по този начин?

Конан започна да обикаля из залата, като са стараеше да не вдига шум. Дали въобще беше тук? Снощи можеше да е дошла само по някаква работа и изобщо да не се завърне тук отново. Бе възможно и да си е заминала завинаги, дори и да приемем, че бе живяла на това място. Ами ако се върнеше чак късно през нощта? Това, което най-силно го притесняваше, беше онова чуждо присъствие, с което се бе сблъскал сред дърветата. Не можеше да намери връзката между него и красивото девойче. Изключваше възможността да са едно и също създание. Нещо, притежаващо подобна сила, едва ли щеше да обикаля улиците и да пребърква хората, за да краде от оскъдните им средства. В случая имаше някаква мистерия, а подобни неща винаги вълнуват любителите на приключения. Трябваше да открие къде точно в този дворец се беше настанило момичето.

Подмина една издигаща се към прозрачния купол колона и видя отговора на някои свои въпроси. Три стъпала водеха надолу към поредната малка площадка в огромната зала. Изглежда идеята на архитекта е била да може да обособи места, на които да се събират малки групички от гости. По този начин хем щяха да са в общо помещение, хем щяха да бъдат отделени от останалите. На една подобна площадка бе разпънат червен плащ, като в единия му край беше сложена торба. В нея имаше само малко дрехи и четка за коса. Очевидно това бяха вещите на момичето и то не беше напуснало мястото. Вероятно бе чула приближаването му към дома и се беше скрила в някоя друга част на сградата. Варваринът се усмихна. Едва ли можеше да го победи в играта на котка и мишка. Разбира се, не изключваше и възможността все още да не се е прибрала, което означаваше, че просто трябва да я изчака при импровизираното легло. Първо щеше да огледа обаче всички помещения.

В момента не той беше преследваният — сега той бе ловецът. Тих като пълзящите сенки, се стопи в мрака. Вървеше в най-дълбокия мрак, кълбящ се около стените и колоните. Беше нащрек и нямаше как да не долови дори мимолетно раздвижване на въздуха. Наистина бе съвсем сам в просторната зала. Влезе в страничните помещения, работните кабинети и кухните. Нямаше никакви следи, че някой е идвал тук след масовото клане преди толкова много години. Всичките съдове бяха оставени така, сякаш всеки миг някой ще влезе и ще започне да готви с тях. Масивните столове лежаха преобърнати, тъй както са паднали при нечии опити да се отбранява или просто да се измъкне. Можеха ясно да се различат петната от кръв, оставени навсякъде. Имаше по стените, по пода, дори и на някои места по тавана. Нападателят или нападателите не се бяха задоволили само да избият всички. Те го бяха сторили по особено жесток и кървав начин. Жертвите би трябвало да са били буквално разкъсани на парчета, а освен жестокост, за това се изискваше и огромна сила. Планинецът бе почти убеден, особено след преживяванията си в градината, че наистина някакво ужасяващо проклятие е застигнало този дом. Щом дори и според неговите представи станалото тук е било жестоко и варварско, значи наистина би трябвало нещо ужасно да се е случило. Дали този, който бе предизвикал тази касапница, още беше тук? С него ли се беше срещнал? Защо бе още жив тогава? Как ли се вписваше девойчето в цялостната картина? Десетки въпроси се щураха напред-назад из главата му, но нямаше как да си отговори. Поне засега.

Оставаше му да провери и в кулите. Не му се вярваше да открие нещо, но знае ли човек? Направи няколко крачки към вратата и отново го усети.

Този път нямаше никакъв полъх или нещо, което пряко да му въздейства. Дивият звяр в него обаче го усети. Настръхна целият и от гърлото му се изтръгна приглушен рев. Нещо зло дебнеше наблизо. Някакво изконно и първично зло. Не беше създание, което човешките сетива биха могли ясно да доловят или категоризират, но въпреки това то беше тук. Нещо дълбоко в Конан се изправи и се опълчи на звяра. Древно проклятие, познато само на подсъзнателните дълбини на човешкото съзнание, бродеше наоколо, и едва ли имаше някой, който да е способен да му се противопостави.

Само след миг вече си беше отишло. Какво ли представляваше в действителност? Как, по дяволите, момичето не се бе изправило срещу него? Не му се вярваше да стъпи отново тук, ако някога изобщо бе изпитала нещо подобно. Обикновен късмет ли я беше предпазвал? Отново много въпроси, на които само красавицата можеше да му отговори.

Провери и четирите кули. Тук са били спалните и помещенията за отдих. Всичко бе оставено непокътнато. Единствено следите на времето бяха оставили своя отпечатък навсякъде. Леглата и шкафовете бяха изгнили. От разпадналите се вратички на гардеробите се подаваха купове с дрехи, сега слели се в някаква еднородна каша. Бе странно, че никакви гризачи или птици не се бяха настанили тук. Единствено паяците използваха този дворец за свой дом и мрежестите им паяжини покриваха всеки възможен ъгъл или стена. Самите коридори и стълбища бяха преградени от гъсти мрежи. Гордите собственици надменно стояха в центъра им и го наблюдаваха. Очевидно никой не беше минавал оттук, но любопитството го накара да разгледа навсякъде. Кървави петна имаше и тук. Просто потъмни части от стените или пода, но той беше абсолютно сигурен за техния произход. Голяма част от обитателите на този дом явно са били изненадани в леглата си. Всичко трябва да се е случило адски бързо. Не са имали време даже да станат, камо ли пък за оказване на някаква съпротива.

Върна се обратно при импровизираното легло. Дали това момиче изобщо щеше да се върне? Жива ли беше или бе загинала като обитателите на имението? Погледът му попадна на някаква дръжка, подаваща се изпод наметалото. Не я беше забелязал преди малко. Наведе се и извади предмета. Оказа се лопата. „За какво, проклети да се всички жени и тяхната глупост, й е притрябвала лопата?“ — зачуди се Конан. „С инструмента определено беше работено скоро, но какво ли може да е търсила? Ей, я почакай за момент!“ Та те не бяха открили никакви ценности. „Дали пък тя не знае нещо по въпроса?“ Постепенно много от нещата придобиваха смисъл. Момичето е тук, за да намери закопаното съкровище на избитите аристократи. Дали е копала в градината? Къде другаде би могла? Мазето. Не беше намерил избата на двореца. Вероятно входът бе някъде отвън. Пред погледа му преминаха всички богатства, които може би бяха открити от девойката. Ако пък не, то можеха заедно да ги потърсят. Да върви по дяволите проклетият диамант! Вероятно щяха да намерят стотици пъти повече богатства.

Окрилен от такива мечти, той забързано излезе от палата. Тръгна към кухненските помещения. Беше видял един шублер в кухненската стена и чак сега разбра предназначението му. Входът за избите беше отвън и през него се подаваха взетите от тях продукти. Самата врата, която водеше към мазето, трябваше да се намира някъде до него.

Не беше сгрешил. Няколко стълби водеха до малка вратичка. Тя бе открехната. Може би момичето беше вътре. Планинецът внимателно пристъпи през прага. Каквото и да имаше вътре, нямаше как да го различи, защото цареше пълен мрак. Изруга наум. Така добре очертан в касата на вратата, мускулестият исполин представляваше прекрасна мишена.

Върна се обратно в двореца и от изгнилите мебели си направи няколко саморъчни факли. Запали една от тях и заслиза по тесните стълби в мазето. Въздухът беше сух и застоял. Достигна до дъното и се зачуди накъде да поеме. Няколко коридора тръгваха в различни посоки, всеки водещ до различни помещения. Избра един наслуки и се отправи напред. По пътя надникваше в различни помещения. Всички бурета и складирани продукти явно са били изнесени. След като не е имало нищо друго, което да представлява някаква ценност, поне храната и пиенето са влезли в употреба. Имаше доста направени изкопи. Да се чуди човек как толкова крехко създание е изкопало подобни дупки. Всичките бяха около метър дълбоки и явно нищо полезно не е било намерено в тях. Къде обаче беше самото момиче?

Варваринът откри дупка, по-широка от останалите. Приближи до нея и се спря изумен. Една дървена стълба бе спусната в дълбините й и краят й се губеше в мрака. Очевидно беше пробила тавана на някакво помещение, намиращо се отдолу. До ръба бяха струпани множество факли. Любопитството изгаряше младежа. Взе няколко истински факли и се спусна в дупката.

Отворът беше тесен, но с цената на множество ругатни и охлузвания Конан успя да се провре. Озова се в естествена пещера. От тавана капеше вода. Светлината озаряваше каменни колоси, образувани от капките през вековете. Интересно, дали имението нарочно е било построено върху тази пещера, или всичко е само случайност? На места се виждаха малки стъпки и варваринът ги последва. Щеше да открие това момиче. Подът ту се спускаше, ту се издигаше нагоре, но като цяло слизаше под земята. Имаше много разклонения, но той следваше неотлъчно стъпките пред себе си. Понякога изчезваха сред каменистата земя, но той притежаваше достатъчно опит, за да може да ги следва. Тук обърнато камъче, там одраскана скална повърхност. На места галерията се стесняваше дотолкова, че едвам успяваше да се промуши. Мина през едно подобно стеснение и зяпна от изненада.

Пред него вече нямаше пещера. Отворът водеше в каменен коридор. Не беше възможно да се е върнал в мазето. Може би бе попаднал в избата на някое друго имение. Възможно беше. Но не, той бе слязъл дълбоко под земята, а самата подредба на камъните, от които беше изграден коридорът, беше адски странна. Нямаше представа къде бе попаднал, но стигнеше ли до преследваната от него цел, щеше да разбере. Без много да се колебае, последва следите, оставени в хилядолетната прах. Изглежда се намираше в някакъв проклет лабиринт и се надяваше момичето да знае къде отива.

Коридорът свършваше с масивна арка, вероятно някога служела за врата. До слуха му достигна някакъв шум и той замръзна. Имаше някой отвъд портала. Вероятно беше красивото момиче, тъй като следите отиваха натам, но Конан не желаеше да рискува. В стените имаше древни поставки и той заби своята факла в една от тях, пристъпи безшумно до древната врата и надникна отвъд.

Не можеше да сбърка тези огнени коси. Тя се бе навела и взимаше нещо от пода. Пред нея блестяха купчини от безценни предмети. Господи, какво съкровище! В мига, когато се изправи, всичко затрепери и някакъв страховит, боботещ звук от дълбините изпълни всичко. Конан бързо пристъпи през свода. Момичето уплашено тичаше към него. В мига, в който той пристъпи навътре, огънят на факлата й изгасна, така че тя не успя да забележи могъщия воин. Изглежда се спъна, защото след миг полетя, като пищеше от ужас, в ръцете му. Зад нея се чуваше грохотът на падащи камъни. Конан вдигна припадналото момиче и се върна назад по коридора.