Менолли се накани да каже, но в този момент се появи корабният майстор и тя се прибра. Вечеряха набързо, защото майка й бързаше за Корабната пещера, където всички майстори се събираха, за да проверяват отметките на прилива и да оглеждат лодките и мачтите. При тази суета Менолли успяваше да остане в сянка.

А след това тя се промъкна в стаичката си и се шмугна в постелята — искаше й се още веднъж да преживее днешните събития. Момичето беше убедено, че малката кралица я беше разбрала! Значи огнените гущери усещат чувствата на хората. Затова им е толкова лесно да се изплъзват от момчетата, които се опитват да ги ловят. И още — на малките хвъркати им харесваше как тя пее!

Менолли се протегна, без да обръща внимание на наранената си ръка, после замря като си спомни как бронзовите чакаха какво ще предприеме тяхната кралица. И ето какво измисли тя. Както казваше Петирон „Нуждата ще те научи!“

Нима огнените гущери наистина разбираха хората? За драконите това беше ясно — те си обменят мисли с ездачите, те се Впечатваха с тях още при раждането. Тяхната връзка е нерушима, само че драконът слуша само един човек — така казваше Петирон. Тогава как малката кралица можа да я разбере? Или може би нуждата я бе научила?

Бедното мъниче! Колко ли трябва да се е уплашила, когато е разбрала, че приливът ще залее гнездото й! Навярно отдавна полагаше яйцата си в това заливче. Интересно, колко ли живееха огнените гущери? Животът на дракона се измерваше с живота на ездача му. Сега, когато Перн беше нападнат от Нишките, този срок не беше толкова голям. Вече няколко ездача бяха загинали от смъртоносните изгаряния на Нишките, а техните дракони отидоха завинаги в Помежду. Но може би огнените гущери живеят повече — те са много по-малки и не се намират в постоянна опасност… Въпросите се рояха в главата на Менолли като ято огнени гущери. Тя се усмихна на сравнението и се сгуши в топлото кожено одеяло. Утре щеше да се постарае да се върне в заливчето и да вземе със себе си повечко храна. Клещозъбите сигурно щяха да им харесат. Може би щеше да й се отдаде да спечели доверието на кралицата! Или може би е по-добре да не ходи утре? Нека да почака няколко дни. А можеше да има и Нишковалеж — ще е да е опасно да се отдалечава от холда.

Интересно как ли ставаше Излюпването? Сигурно беше забавна гледка! Ама че работа! Всички момчета от Полукръглия спят и сънуват как ловят огнени гущери, а тя, Менолли, не само че беше в залива, а и държа яйцата им в ръце! А ако имаше късмет, можеше да попадне и на Излюпване. Щеше да е прекрасно! Все едно да си на Излюпване на дракони в Уейра. В Полукръглия никой, дори и Янус не беше удостояван с такава чест.

Удивително как при такова изобилие на мисли Менолли изобщо успя да заспи.

На сутринта ръката й пулсираше, а цялото тяло я болеше от падането и носенето на яйцата. За връщане в залива на Драконовите камъни и дума не можеше да става заради лошото време. През нощта от морето налетя щорм и вълните с грохот се разбиваха на входа на залива. Даже в Корабната пещера вълнението беше много силно, а вятърът духаше с такава неистова сила, че никой не смееше да си подаде носа навън.

Рибарите се събраха в Главната зала и се заеха с поправянето на мрежите. Мави изпрати жените да разтребят вътрешните помещения на холда. Менолли и сестра й толкова пъти ги пращаха за светилници до склада, че Селла започна да твърди, че ще намери пътя дори и в пълна тъмнина.

Менолли се трудеше охотно и скоро провери светилниците в целия холд, до последния затънтен коридор. По-добре да работиш, отколкото да мислиш. Вечерта тя се опита да се измъкне от залата. Днес хората цял ден бяха стояли затворени и непременно щяха да искат да се поразвлекат. А това означаваше, че ще има музика. Какво да се прави, нямаше къде да се дене. Все едно, все някога щеше да й се наложи да слуша музика… Нямаше как да се крие през целия си живот. В крайна сметка щеше да пее заедно с всички. Но се оказа, че и тази малка радост й бе отказана. Още щом менестрелът започна да настройва китарата си, майка й я заплаши с пръст. А когато той прикани слушателите да подхванат припева, Мави така я ощипа, че момичето едва не извика.

— Не реви! — прошепна Мави. — Ако не можеш да пееш тихо, както подобава на момиче на твоята възраст, по-добре мълчи!

Селла, която седеше до срещуположната стена, разпяваше с цяло гърло така, че можеха да я чуят чак в Бенден и при това отчайващо фалшиво. Но Менолли трябваше само да си отвори устата да възрази и получи още едно ощипване от майка си.

Момичето се намуси и мълчаливо преживяваше чудовищната несправедливост. Даже музиката престана да я радва. Не стига, че не можеше вече да свири, а сега й забраняваха и да пее! Когато Петирон беше жив, всички обичаха да я слушат и винаги я молеха да пее.

Внезапно Менолли забеляза, че баща й не сваляше очи от нея. Янус седеше и хлопаше с длани по коленете си, но не в такт с музиката, а по-скоро сякаш обзет от някакво вътрешно безпокойство. Значи баща й не искаше тя да пее! Каква несправедливост! Навярно са били щастливи, докато беше болна и не можеше да се появява в залата! Родителите й не искаха да идва тук…

Менолли се измъкна от ръцете на майка си, която се опита да я задържи и въпреки заповедта й да се върне веднага на мястото си и да се държи прилично избяга през вратата.

Тези, които видяха как си тръгна, със съжаление си помислиха, че бедното момиче вече дори не иска да пее, след като си нарани ръката…

Независимо дали я искаха в залата или не, наказанието за самоволното напускане нямаше да й се размине. Менолли събра спалните си принадлежности и се скри в една запусната вътрешна камера в най-крайните коридори. Тук никой нямаше да я намери. Взе също и дрехите си. Ако щормът престане до сутринта, щеше да отиде да види огнените гущери. Поне те харесваха нейното пеене.

Менолли се събуди, преди всички в холда. Изгълта половин купа студен клах и набързо сдъвка крайшник хляб. После напъха по джобовете си храна и излезе. Наистина, наложи се да се поизпоти, докато отвори железните врати на холда.

Сърцето на момичето биеше тревожно — никога не и се бе налагало да отваря вратата сама и не очакваше да са толкова тежки. Не успя да ги затвори отвън, но надали беше нужно.

Над притихналия залив се стелеше мъгла, отверстието на Корабната пещера като тъмно петно зееше сред сивата пелена. Но слънцето започваше да пробива през плътната завеса и Менолли, която предусещаше промените във времето разбра, че скоро ще се проясни.

Тя закрачи по широкия павиран път, обхождащ холда и валмата мъгла се разтваряха пред нея. Какво пък, поне едно нещо беше с нея, та било то и такова неосезаемо като мъглата!

Менолли не виждаше пътя, но знаеше къде отива — ориентираше се по камъните и скоро, обкръжена от плътната млечнобяла завеса, тя се изкачи по хълма.

Момичето свърна в посока към морето и навлезе в блатото.

Чаша клах и къшей хляб — нима това можеше да се нарече храна? За щастие Менолли си спомни, че наблизо имаше необрани храсти блатни боровинки. Тъкмо се изкачи на върха на първия хълм, когато мъглата внезапно се разсея и яркото пролетно слънце блесна право в очите й.

Ето ги и храстите с боровинки. Менолли се зае да бере сочните плодове — едно в устата, едно джоба.

Сега, когато мъглата не скриваше пътя тя леко се спусна към морето и погледна в едно от заливчетата. Водата беше спаднала — чудесен момент да се ловят клещозъби. Една торба от тях щеше да е добър подарък за огнените гущери. Момичето напълни торбата си и пое нататък. Но след като преодоля няколко просторни низини и високи хълма и се изпоти и задъха Менолли започна да съжалява, че толкова рано я е напълнила. И освен това, емоционалният импулс, който я накара да извърши това неочаквано бягство започна малко по малко да затихва и вместо него се появи нарастващо безпокойство.

Разбира се, може би никой не е забелязал изчезването й. И сигурно никой няма да разбере, че е оставила вратите на холда отворени — едно от възможно най-лошите нарушения на всички правила за безопасност. Само че Менолли не знаеше защо въобще някой трябва да ги спазва. На кого ще му хрумне да влиза в морския холд без работа. Да се промъква през блатата и пропастите?

В Полукръглия свято се спазваха старите правила, абсолютно безсмислени според Менолли, — например като това да се заключват вратите на холда през нощта и никога да не се оставя неизгасен светилник в празна стая. Светилникът не можеше да причини пожар, затова пък колко синини и цицини можеха да бъдат спестени, ако стаите бяха осветени.

Не, по-скоро нямаше да се сетят за нея, докато не изскочеше някоя мръсна и досадна работа. Такава, която може да свърши и едноръка. Така че, никой нямаше да заподозре, че тя е отворила входната врата. Освен това Менолли често по цели дни изчезваше нанякъде и едва ли някой щеше да се сети да я потърси до вечерта. И евентуално могат да се замислят: Къде ли изчезна това момиче?

Сега тя окончателно разбра, че повече няма да се върне в холда. От тази дръзка мисъл момичето даже спря на място. Да не се връща в холда, при нескончаемите досадни задължения? Никога повече да не чисти риба, да я соли и опушва? Да не поправя мрежи, платна, дрехи? Да не чисти стаите, посудата, постелките? Да не събира ягоди, клещозъби, зеленчуци? Да не се грижи за дядото и лелите, за децата, котлите и светилниците? А в замяна да пее, да танцува, да вика с цяло гърло, да свири колкото и душа иска! Да спи, да, но къде щеше да спи? И къде щеше да се крие от Нишките?

Менолли се катереше по пясъчния склон и постепенно свикваше с тази еретична мисъл. Нали за нощта всички трябва да се връщат в холда си! В холда, в Уейра. Вече седем Оборота откакто Нишките падат от небето и пътниците не се отдалечават много от надеждите укрития. Менолли помнеше смътно, когато беше малка, през пролетта, лятото и началото на есента в холда през заблатените равнини пристигаха търговци. И наставаше веселие, танци, пирове… Тогава вратите на холда не се затваряха. Момичето въздъхна. Ех, това беше живот — точно тези добри стари времена, които възрастните в холда толкова обичаха да си спомнят. Но откакто започнаха Нишковалежите всичко се измени към по-лошо… поне на нея така и се струваше.

Внезапно Менолли беше поразена от усещането на странна тишина и неясно усещане за опасност. Тя започна да се оглежда неспокойно. Разбира се, в този ранен час наоколо нямаше нито една жива душа. Стелещата се над морето мъгла бързо се разсейваше. Видя как се вдига и изчезва на запад. На изток небето синееше ярко и само далече на североизток се виждаха последните остатъци от сутрешната пелена. И все пак, тревожното чувство не изчезваше. Каква ли беше причината?

Тя почти беше стигнала до Драконовите камъни и се намираше в последната низина, точно пред склона, по който се стигаше до прибрежните скали. И тук забеляза, че наоколо все още виси някаква зловеща тишина. Наистина, вятърът продължаваше да духа откъм морето, разнасяйки остатъците мъгла, но, от блатото не се чуваше никакъв звук. Всички насекоми, зверчета, даже дивите птици, гнездящи в ниския храсталак, сякаш бяха измрели. А, доколкото помнеше, тук имаше непрестанен шум, който не стихваше и през нощта, тогава дори беше по-силен, защото нощните твари цвърчаха по-силно от дневните.

Тази тишина, сякаш всичко живо се е затаило, очаквайки опасност, накара Менолли да застане нащрек. Тя неволно ускори крачка и тревожно се заоглежда през дясното си рамо на североизток, където сив дим застилаше хоризонта.

Сив… или сребрист!?

От страшната догадка Менолли потрепери — надеждните стени на родния холд бяха прекалено далеч и ако се опиташе да се върне вкъщи, Нишките щяха да я настигнат. И тежките железни врати, които тя толкова лекомислено остави отворени, ще бъдат залостени здраво. А дори и да разберат, че е изчезнала, никой няма да си и помисли да тръгне да я търси.

Момичето хукна да бяга. Краката сами я понесоха към залива, преди още да си спомни за корниза до пещерата с огнените гущери. Но той не беше толкова широк… Дали да влезе във водата? Нишките се давят в морето… както навярно ще се удави и тя — не е възможно да стои под водата докато свърши Нишковалежът. А кой знае колко ще продължи той.

Менолли стигна до края на обрива, спря и погледна надолу. Оттук се виждаше корнизът, на който се криеше от гущерите. А ето и парчетата от скалата, които се срутиха под тежестта й. Това беше най-бързият път за надолу, но сега не си заслужаваше да се рискува.

Тя се огледа. Сивият дим вече застилаше целият североизточен край на небето. И на фона му тук — там се мяркаха огнени избухвания. Това бяха дракони! Драконите се биеха с Нишките. Огненото им дихание изгаряше мерзката гадост във въздуха. Но боят се водеше толкова далече, че мигащите огънчета приличаха повече на падащи звезди, отколкото на дракони, водещи битка за бъдещето на Перн.

Може би щеше да й провърви? Може би предният край на Нишките няма да я достигне? Но, както казваше Мави, това, което може да бъде, рядко се сбъдва.

Изведнъж, в застиналия въздух се раздаде непознат звук — тихо ритмично бучене — така напяваха без думи малките деца. Само че този шум се разнасяше изпод земята. Менолли приклекна на четири крака и притисна ухо към скалата. Точно — звукът се носеше отдолу…

Разбира се, скалата беше куха! Ето защо огненият гущер…

Менолли допълзя до самия край на обрива и погледна кралския корниз. Миналия път тя беше разширила входа. Сега единствената й надежда беше да се промъкне вътре. Малката кралица трябваше да приюти този, който спаси гнездото й! И освен това тя не идваше с празни ръце! Менолли преметна на гърба си тежкия чувал с клещозъби. Хвана се за туфата трева в края на обрива и бавно започна да търси опора с краката си. Намери вдлъбнатина, стъпи здраво с левия си крак и затърси следваща.

За малко не падна един път, но издатината на скалата я спаси. Тя притисна лице към грапавия камък, вдиша дълбоко и се опита да се успокои. И тук, през скалата се дочуваше далечно бучене, което, колкото и странно да изглеждаше, и придаде смелост. В него имаше нещо ободряващо, внушаващо увереност.

В края на краищата, момичето благополучно се добра до корниза. Само два пъти се осмели да хвърли поглед надолу — гледката отгоре беше достатъчна да загуби равновесие. От напрежението така затрепери, че се наложи да спре и да си почине. Вече нямаше никакви съмнения — бученето се носеше от пещерата.

Менолли успя да мушне главата си във входа на тунела… но за нещастие, само главата. Наложи се да разширява входа с ръце, докато не си спомни, че на колана й висеше кинжал. С негова помощ успя да отдели от стената доста голям къс. Отгоре се посипаха парчета камък и пясък. Наложи се да спре работа, за да си прочисти очите и устата от праха. После продължи, докато не удари на твърда скала. Вече можеше да се вмъкне в отверстието до раменете, но това не беше достатъчно. Както и да се извиваше и извърташе — полза никаква! За кой ли път Менолли съжали, че не се е родила малка. Селла щеше спокойно да влезе в тази дупка. Тя отчаяно започна да дълбае камъка с ножа. Ударите болезнено караха раменете й да изтръпват, но не мислеше да отстъпва. Мислеше си, колко ли време е отнело спускането по склона. И колко време остава докато върху беззащитното и тяло се изсипе дъжда от Нишки.

Тяло? Нека раменете й засядат в тясната дупка, но можеше да пробва по друг начин… Тя бързо се обърна и стъпалата, коленете, бедрата, цялото тяло до самите рамене благополучно се оказа в укритието. Навън стърчеше само главата й, защитена от малкия скален навес.

Интересно, виждаха ли Нишките къде падат? Ами ако я забележат, когато прелитат наблизо? Менолли си спомни за останалия на корниза чувал. Беше го провесила там, за да не й пречи. Ако нишките се доберяха до клещозъбите…

Тя се измъкна от дупката и погледна навън. Сребристият дим засега не се виждаше. И както преди, нищо не се чуваше, освен усилващото се бучене. Ами ако имаше отношение към Нишките?

Ремъкът на чувала се закачи за ръба на корниза и Менолли, бързайки да освободи хранителния си запас, рязко го дръпна към себе си. Ремъкът се скъса и момичето по инерция полетя назад, и си удари главата в камъка. И изведнъж долната част на дупката заедно с част от корниза започнаха да се свличат. Отворът стана достатъчно голям и Менолли скочи вътре съвсем навреме — частта от корниза с грохот се стовари на брега. Момичето се дръпна още навътре, опасявайки се, да не би да се срути още някоя част от скалата и неочаквано се оказа в просторна пещера. Вкопчена в чувала си тя ошашавено гледаше зейналото пред нея отверстие.

Сега бученето се раздаваше иззад гърба й и обезпокоена тя рязко се обърна.

По стените, хванати за вдлъбнатини и корнизи седяха огнени гущери и погледите им бяха приковани в купчинката яйца лежащи на пясъка в центъра на пещерата. Загадъчното бучене издаваха самите огнени гущери! Те толкова бяха погълнати в ставащото с яйцата, че не обърнаха никакво внимание на неочакваното нахълтване на Менолли.

И още преди момичето да осъзнае, че е попаднала на раждане, едно от яйцата започна да се клати, по черупката му се появиха пукнатини.

Ето че то се търкулна надолу, удари се в камък и се разби! Изпод парчетата изпълзя мъничко създание, не по-голямо от човешка длан. Мократа кафява кожа на мъничето блестеше, а то започна да се оглежда и да пищи от глад. Направи няколко несигурни крачки и спря. Прозрачните му кафяви крилца се разтвориха треперейки и малкото гущерче се почувства уверено. Писъкът премина в недоволно съскане, мъничето започна подозрително да се оглежда.

Възрастните гущери запискаха в хор, сякаш ободряваха новороденото и го подтикваха да действа. Кафявото мъниче изкряка сърдито и се отправи към изхода на пещерата. И мина толкова близо до Менолли, че тя можеше да го докосне с ръка.

Малкият огнен гущер стигна до изхода и смело се хвърли надолу, махайки отчаяно с крилца. Менолли се ужаси щом мъничето изчезна, но си отдъхна, когато го видя плавно да лети над вълните. Пронизителен писък отново привлече вниманието й към яйцата — гущерите започнаха да се излюпват един след друг, всеки изтръскваше крилца и поощряван от големите с подскоци се отправяше към изхода на пещерата — слабичък, гладен, но удивително безстрашен.

Покрай нея вече преминаха няколко сини и зелени, един бронзов и още два кафяви. Но докато наблюдаваше полета на синия от небето се посипаха Нишки. Те мигновено обвиха телцето на гущера със смъртоносните си пипала. Той издаде душераздиращ писък и изчезна от погледа й. Нима загина? Може би се беше измъкнал в Помежду?

Още два новоизлюпени минаха покрай нея и тя се опомни.

— Спрете! Не отивайте там! Ще загинете! — момичето заслони изхода с тялото си.

Но, разярените гущери започнаха да я хапят по лицето, а когато се прикри с ръце, те се шмугнаха отстрани, излетяха от корниза и миг след това запищяха. Менолли също закрещя.

— Спрете ги, — замоли тя възрастните огнени гущери, безстрастно наблюдаващи случващото се. — Вие знаете какво ще им се случи.

Кралицата гледаше Менолли и фасетъчните й очи се въртяха бързо. Тя зачирика, рязко изсвири, после загърголи и в този момент още едно мъниче заподскача навън към сигурна гибел.

— Моля те малка кралице! Направи нещо! Спри ги!

Възторгът обхванал Менолли, когато попадна на излюпването се смени с ужас. Драконите трябваше да се пазят — та те пазеха Перн! От страх и вълнение мислите на момичето се объркаха и тя сбърка малките огнени гущери с огромните им роднини.

Тя се обърна и към останалите гущери, умоляваше ги да направят нещо, поне докато свърши Валежа. В отчаянието си тя се върна към изхода на пещерата, загради отвора с тялото си и се опита да отблъсне мъничетата с ръце. И изведнъж я заля вълна от разкъсващ вътрешностите глад. В следващите минути разбра — това чувство кара малките към гибел, именно то ги водеше така безразсъдно напред. Искаха да ядат! Драконите също се раждаха гладни и момчетата, които ги впечатваха веднага им даваха храна.

Менолли хвана чувала. С една ръка примъкна гущерчето от изхода, а с другата измъкна клещозъб. Бронзовото мъниче изписка още веднъж, а после решително клъвна рака в окото и го довърши. Запляска с криле, измъкна се от ръцете й и със сила, която трудно можеше да се предугади, че може да има в новоизлюпено, замъкна плячката си в ъгъла и гладно започна да я разкъсва.

Момичето протегна ръка на сляпо сграбчи следващото гущерче и с учудване забеляза, че е попаднала на кралица, единствената в това люпило. Тя бързо измъкна от чувала два клещозъба и ги отнесе заедно с кралицата в друг ъгъл. Съобрази, че един по един няма да може да нахрани всички и изсипа чувала на пода на пещерата.

Новоизлюпените се нахвърлиха на разпълзелите се раци. Менолли успя да хване още два огнени гущера преди те да се доберат до изхода и ги сложи до купчината с храна. Тя се постара всяко мъниче да получи приблизително поравно храна. Изведнъж нещо я ощипа по рамото. Тя се обърна и с изумление видя, че за куртката й се беше вкопчило бронзовото мъниче. Кръглите му очи се въртяха неспирно, личеше си, че е още е гладен. Менолли му даде клещозъб и го отнесе обратно в ъгъла. Останалите раци даде на малката кралица и на останалите свои подопечни.

Повече никой от новородените не се стремеше да излезе навън. В чувала имаше порядъчно количество храна, но не успя момичето да се обърне и лакомите гущери бяха омели всичко до троха. С гладни вопли те се ровеха из купчината щипци и черупки с надеждата да намерят нещо за ядене. Но все пак останаха в пещерата и сега възрастните гущери ги обкръжиха, и започнаха да ги докосват и галят гъргорейки ласкаво.

Менолли уморено се опря на стената, гледайки суетенето на гущерите. Съвсем беше останала без сили. Истинско щастие, че не всички огнени гущери загинаха. Момичето внимателно погледна навън, но не видя дъжда от гърчещи се Нишки. Тя се приближи до изхода — на хоризонта нямаше и следа от сивата мараня. Изглежда Валежът беше приключил.

И съвсем навреме! Сега Менолли възприемаше глада в мислите на всички спасени гущери наведнъж! Те просто умираха от глад.

Кралицата майка закръжи из пещерата задавайки на ятото си властни команди. След това излетя навън, а възрастните гущери след нея. После и новоизлюпените се закандилкаха, бързащи да пробват крилете си за пръв път. Скоро в пещерата останаха само Менолли с разкъсания си чувал и купчината черупки и рачешки остатъци.

Трябваше гущерите да се отдалечат и измъчващия я глад леко премина. Тя си спомни за хляба, който пъхна в джоба си сутринта. Изпитвайки закъсняло чувство за вина пред гущерите, момичето изяде хляба до последната троха. После отъпка пясъка, легна, зави се с чувала и мигновено заспа.

Към следващата част или към съдържанието

Ан Маккафри Драконова песен (6)

Метаданни

Данни

Драконова песен

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 5

Ан Маккафри
Драконова песен (6)