Джон Ръскин
Царят на Златната река (3)

Глава 3
Как господин Ханс тръгна на път към Златната река и какво му се случи там

Едва царят на Златната река беше напуснал къщата по своя необикновен начин, за който разказахме в предишната глава, и ето че Ханс и Шварц с крясъци пристигнаха мъртвопияни. Откритието за безвъзвратната загуба на последното кюлче злато им помогна да отрезнеят само колкото да хванат Глюк и да го бият здравата четвърт час; след като мина това време, двамата се отпуснаха на столовете и поискаха да узнаят какво може да каже той в своя защита. Глюк им разказа цялата история, от която те, разбира се, не повярваха нито една дума. И пак го биха, докато ръцете им изтръпнаха и едва се замъкнаха до леглата си. Обаче на сутринта постоянството, с което Глюк повтаряше своята история, му спечели известно доверие, непосредствената последица от което бе, че след като дълго се караха по трудния въпрос кой от тях трябва пръв да си опита късмета, двамата братя извадиха сабите си и влязоха в двубой. Врявата от сбиването вдигна на крак съседите, а те, като видяха, че не могат да умирят противниците, повикаха полицията.

Ханс, като чу това, успя да се измъкне и да се скрие, обаче Шварц бе задържан, отведен при съдията и глобен за нарушаване на общественото спокойствие. Но понеже предишната вечер беше пропил и последната си пара, той бе хвърлен в затвора, докато си плати.

Когато разбра това, Ханс направо изпадна във възторг и реши незабавно да потегли към Златната река. Въпросът бе как да се сдобие със светена вода. Отиде при свещеника, но той отказа да даде светена вода на такъв разпуснат човек. Тогава за първи път в живота си Ханс отиде в черквата на вечерня и под предлог, че иска да се прекръсти, открадна една чаша от светената вода и тържествуващ се върна у дома.

Сутринта той стана преди изгрев-слънце, сложи светената вода в здрава стъкленица, две бутилки вино и малко печено в една кошница, прехвърли ги през рамо, стисна в ръка тоягата си и потегли за планините.

На излизане от града трябваше да мине край затвора и като погледна към прозореца, кого мислите видя там — самия Шварц да надзърта през решетката с много печален вид.

— Добро утро, братко — обади се Ханс. — Да имаш някакво съобщение за царя на Златната река?

Шварц скръцна със зъби от бяс и разтърси решетката с всичката си сила. Ханс само му се изсмя, посъветва го да не се притеснява, докато той се върне, метна кошницата на рамо, разклати стъкленицата със светената вода пред очите на Шварц така, че тя да се разпени, и пое напред в най-добро настроение.

Беше утро, което можеше наистина да накара всекиго да се почувства щастлив, дори и без да му предстои да търси златна река. Равни пелени от светла мъгла се стелеха по протежението на долината и през тях се извисяваше грамадата на планините; по-долните зъбери тънеха в бледосива сянка и почти не се забелязваха поради плаващата влага, но постепенно се издигаха, докато стигнеха слънцето. То просветваше на резки ръждивочервени ивици по ъгловатите канари и с дълги полегати стрели пронизваше иглестата дантела на островърхите борове; във висините се стрелваха нагоре червени нацепени купища зъбести чуки, нащърбени и трепкащи в безброй фантастични форми. Тук-таме жилка огрян от слънцето сняг проследяваше надолу техните пропасти като начупена следа от светкавица, а далече отвъд и далече във висините, над всичко това, по-неясно очертани от сутрешно облаче, но по-чисти и непроменими, спяха в синьото небе най-високите върхове с вечния сняг.

Златната река, която извираше от едно по-ниско възвишение без сняг, беше сега почти в сянка — цялата, освен най-горните струи воден прах, които се издигаха като лек дим над лъкатушната линия на праговете и се губеха като облачета, понесени от утринния вятър.

Към това място и само към него бяха устремени очите и мислите на Ханс. Забравил за разстоянието, което му предстоеше да измине, той потегли с неразумно бърз ход, който много го изтощи, още преди да изкачи първата верига зелени и ниски хълмове. Освен това, когато ги превали, той с изненада откри, че между него и изворите на Златната река има голям ледник, за чието съществуване не бе имал никаква представа, въпреки досегашното си познанство с планината. Той пое нагоре със смелостта на опитен планинар, но си помисли, че никога в живота си не е прекосявал такъв чудноват или опасен ледник. Беше извънредно хлъзгав и от всичките му пукнатини долиташе шумно ручене на буйни води, не монотонно или сподавено, а променливо и несдържано. То ту се издигаше в проточени откъси от бурна мелодия, ту се снишаваше в кратки тъжни тонове или внезапни стенания, като човешки гласове, изпълнени с мъка и болка. Ледът беше натрошен на хиляди, струпани една върху друга отломки, но нито една — както си помисли Ханс — не приличаше на обикновен къс лед. Като че ли във всяка от тях се криеше някакво странно значение, неизменна прилика с живи черти, разкривени и презрителни. Подвижни измамни сенки и злокобни светлини играеха и плуваха навред около Ханс през бледосините зъбери; те заслепяваха и объркваха погледа на пътника, а ушите му глъхнеха и главата се замайваше от непрекъснатото ручене и рева на невидимите води. Тези мъчителни за него подробности се засилваха с всяка крачка: ледът се трошеше и в краката на Ханс зейваха нови пукнатини; разклатени ледени кули се люшкаха около него и рухваха с гръм на пътеката. При все че неведнъж беше се изправял пред подобни опасности по най-страшни ледници и в най-страховито време, Ханс прескочи последната пукнатина с ново потискащо чувство на панически страх и се хвърли изтощен и разтреперан на сигурния планински склон.

Беше се видял принуден да остави на ледника кошницата с храната, която се бе превърнала в опасно бреме, и сега можеше да се освежи само с няколко отчупени парченца лед. Това обаче облекчи жаждата; един час почивка възстанови силите на каленото му тяло и подтикван от ненаситната си алчност, Ханс отново потегли напред.

Сега пътят го водеше право нагоре по скалите на гол червен хребет, без нито един стрък трева, който да улесни ходенето, нито издатина, която да го избави поне за една крачка от прежурящото слънце. Преваляше пладне и лъчите припичаха стръмната пътека, а целият въздух бе неподвижен и пропит с жега. Скоро към телесната умора, от която страдаше сега, се добави и силна жажда. Той току поглеждаше стъкленицата със светената вода, която висеше на кръста му. „Три капки са достатъчни — най-после си помисли Ханс. — Мога поне устата си да разквася с нея.“

Той отпуши стъкленицата и вече я вдигаше към устните си, когато погледът му се спря върху нещо, което лежеше на скалата до него и като че ли помръдваше. Беше кученце, явно в предсмъртни тръпки от жажда.

Езикът му беше изплезен, челюстите сухи, краката опънати безжизнено, а куп черни мравки бяха полазили около устата му. Очите на кученцето се устремиха към стъкленицата, която Ханс държеше в ръка. Той я вдигна, пи, ритна животинчето и продължи напред. Не разбра какво стана, но му се стори, че някаква тъмна сянка внезапно прекоси синьото небе.

Пътеката ставаше все по-стръмна и камениста, а планинският въздух, вместо да го освежава, разпалваше треска в кръвта му. Екотът на бързеите звучеше като подигравка в ушите му и идваше толкова отдалече, че жаждата му с всеки миг ставаше все по-силна. Мина още един час и Ханс пак погледна стъкленицата на хълбока си: беше наполовина празна, но в нея имаше много повече от три капки. Ханс се спря да я отвори, и пак нещо се раздвижи на пътеката над него. Беше хубаво детенце, проснало се почти мъртво на скалата; гърдите му тежко дишаха от жажда, очите бяха затворени, а устните — напукани и спечени. Ханс го изгледа безучастно, пи и продължи нататък.

Тъмносив облак закри слънцето и дълги, подобни на змии сенки запълзяха по планинските склонове. Ханс с мъка крачеше напред. Слънцето залязваше, но заникът му не носеше прохлада; оловната тежест на неподвижния въздух стягаше челото и сърцето на Ханс, обаче целта беше близо. Той виждаше струите на Златната река да бликат от склона на някакви си двеста-триста крачки над него. Спря за миг да си поеме дъх и после забърза към целта си.

И тъкмо тогава слаб вик стигна до слуха му. Той се озърна и видя белокос старец, проснат на скалите. Очите му бяха хлътнали, лицето — смъртно бледо, и на него бе изписано отчаяние.

— Вода! — немощно извика старецът и протегна ръце към Ханс. — Вода! Умирам!

— Нямам — отговори Ханс. — Ти си изживял живота си.

Той прекрачи през проснатия човек и се впусна напред. А блясък на синя светкавица пламна на изток с форма на сабя; тя проряза три пъти цялото небе и го остави забулено в тежка, непроницаема сянка. Слънцето залязваше. То се спусна към хоризонта като разжарена топка.

Бученето на Златната река стигна до ушите на Ханс. Той бе застанал на ръба на пролома, през който течеше реката. Вълните й бяха оцветени от червеното великолепие на залеза, гребените им трепкаха като огнени езици и кървавочервена светлина проблясваше в пяната им. Звукът на течаща вода все по-силно и по-силно завладяваше съзнанието му, умът му се замайваше от непрекъснатото бучене. Разтреперан, Ханс измъкна стъкленицата от пояса си и я запрати в центъра на буйния поток. Щом стори това, ледена тръпка пробягна по ръцете и краката му, той залитна, изписка и падна. Вълните се сключиха над неговия вик. И в нощта диво се извисиха стенанията на реката, която се носеше над един черен камък.