Стив Пери
Мъже в черно (5)

4.

Джеймс Едуардс седеше на един от изтърканите пластмасови столове в стая за разпит номер едно. До този момент очакванията му за срещата се бяха оправдали. Изцяло.

Стаята миришеше на застоял цигарен дим и на мръсни престъпници, въпреки че пушенето в сградата беше забранено вече от две години. Правилникът на управлението не се отнасяше за смрадливите престъпници. Жалко.

Срещу младия полицай седеше инспектор от личен състав. „Люлките“, както им казваха обикновените ченгета. Наричаха ги и с други имена, но повечето от тях не можеха да се използват в цивилизовано общество.

Не че в тази дупка имаше вероятност да се събере цивилизовано общество.

— Два чифта клепачи — рече инспекторът. — Искате да кажете, че е премигнал и с двете си очи ли?

— Не, сър, искам да кажа, че първо премигна с единия чифт и после с другия. Вътрешни и външни клепачи. Сър.

— Нещо като къси и дълги светлини на автомобил ли? — попита дебелият сержант.

Едуардс го погледна — един от двамата униформени, изостанали назад, когато бе започнал да преследва престъпника, какъвто и да беше той, по дяволите.

Инспекторът от личен състав прочисти гърлото си.

— Ще продължаваме ли?

Той погледна към писмения доклад на масата. Прелисти страниците. Внимателно обмисли следващите си думи.

— Забелязахте ли в загиналия заподозрян и други странни неща?

— Освен че трябва да беше тренирал за олимпийски игри ли? Този тип беше най-бързото нещо на два крака, което изобщо съм виждал. При това носеше обикновени обувки.

— Какъв номер бяха? — попита сержантът.

— Искате ли да оставите репликите, за да можем да свършим с това? — каза инспекторът.

— Да — отвърна Едуардс. — Сър.

— И така, полицай Едуардс, кога забелязахте тези… хм… клепачи — преди или след като престъпникът е извадил оръжието, изчезнало в облак дим, когато сте го блъснали на земята?

Какъв гадняр бе този тип. Нямаше нужда да е толкова саркастичен.

— Преди.

Инспекторът хвърли поглед към дебелия сержант и Филипс, другият униформен.

— И защо според вас тези двама полицаи не са видели… клепачите и смешното оръжие? — попита той.

— Защото задръстените им с фасове дробове ги оставиха на пет пресечки зад мен, ето защо. Те успяха да се приближат до него толкова, колкото и аз до златната си значка. — Продължителна пауза. — Сър.

Дебелият сержант обели очи.

— А, светкавичният Едуардс, на светлинни години пред нас, съвсем сам, нали така? И на кутрето ми не можете да стъпите!

— Вярно е. Сигурно тежите доста повече от мен.

— Слушай, Едуардс, някога да ти е идвало наум, че е възможно в цялото управление да има един-двама освен теб, които да не са идиоти?

Настана продължителна тишина.

— Едуардс?

— Все още мисля над въпроса.

— Имаш голяма уста — продължавай все така и ще видим докъде ще те отведе. Просто си го спомни следващия път, когато ти трябва помощ.

— Помнех го и този път, сержант. Помощта ми беше някъде назад и навярно си е мислила за следващата поничка и цигара.

Лицето на дебелия сержант се зачерви. „Трябва да съм познал“ — помисли си Едуардс.

— Хм, вижте, инспекторе — обади се другият униформен, — току-що си спомних защо не съм забелязал клепачите на онзи тип. Бях прекалено зает да гледам онези малки антени, които стърчаха от главата му. Струва ми се, че пращаше сигнали до Марс да започнат нашествието, ето какво си мисля. Би трябвало да съобщим на президента, нали?

Сержантът се изсмя.

Инспекторът се намръщи.

— Мисля, че вече свършихме. — Той затвори бележника си и поклати глава. — Сержант, искам да разговарям с вас и полицай Филипс навън, моля. — Инспекторът се изправи, кимна на Едуардс и се насочи към коридора, който водеше към помещението за персонала. Спря пред едностранното огледало, огледа се и поправи вратовръзката си.

Когато излизаше, сержантът каза:

— Слушай, малкия, ако искаш всичко да ти е наред, недей да се дърпаш настрани. Трябва да сложиш край на всички тези каубойски истории. Опитай се да се включиш в отбора.

— Този отбор едва крета — отвърна Едуардс.

За миг изглеждаше като че ли дебелият ще се хвърли отгоре му, но накрая се овладя. В последно време ченге да удари ченге бе абсолютно против текущата политика, колкото и да му се иска на човек.

Когато излязоха, Едуардс се отпусна на стола си. Господи, това беше пълна лудост. Човек с два чифта клепачи, способен да се катери по стени като муха. Може би всичко е било лош сън? Може би някой му бе сипал нещо в кафето?

Добре, добре, значи онзи тип е бил някакъв изрод. Беше гледал един документален филм за онези хора в Испания или Португалия с два пръста на краката и ръцете.

Бе чувал за момче с кучешка муцуна, хора алигатори и дебели жени. Трябва да имаше много по-странни хора, отколкото онзи, който можеше да тича като вятър и очите му бяха като на жаба, змия или нещо такова.

И който носеше бръмчащи лъчеви оръжия, които се разбиват на парчета, щом ги удариш силно? Навярно целите бяха от свръхпроводници.

И как се обясняват всички тези неща? Може би беше като в епизод от „Стар трек“? Някакво странно космическо торнадо, върнало „Ентърпрайз“ назад във времето, както ставаше всяка седмица, и онзи тип бе член на екипажа? Или бягаше от екипажа.

Да, точно така.

Той затвори очи. Чувстваше се изтощен. Такива неща не би трябвало да се случват. Ето как трябваше да се случват нещата: лошите трябваше да извършват престъпления, а той да ги залавя и да ги праща в пандиза. Но толкова странно нещо не се предполагаше да се случва, даже в Ню Йорк.

Господи, наистина бе уморен. Цялото това тичане, после пък онзи от личен състав го измъчва цяла вечност. Може би просто щеше да отпусне за малко глава върху издрасканата маса…

Още преди да го осъзнае, Едуардс усети, че потъва в сън…

 

 

Събуди се, когато някой го докосна по рамото. Той подскочи, дръпна се от докосналата го ръка…

До него стоеше и го гледаше хубава жена в лабораторна престилка.

Какво, да не беше умрял и това да е възнаграждението му? Е, не е зле, не е зле.

— Полицай Едуардс?

— Да?

— Аз съм Лоуръл Уивър, заместник-патоанатом. Днес следобед сте ни пратили един труп…

— Не съм ви го пратил аз, докторе, той сам се прати.

— Както и да е. Можете ли да ми дадете някаква информация за него? Имам предвид за миналото на това нещо.

— Нещо ли?

Тя се огледа и се наведе към него. Лекарката също изглеждаше уморена, сякаш са я изкарали от леглото и са я лишили от шест часа здрав нощен сън.

— Да, вижте, направих бърз предварителен преглед, отворих го и честно ви казвам, никога не съм виждала нещо… — Тя замълча, когато вратата на стаята за разпит се отвори и вътре надникна Хироумин, полският детектив.

— Имаш посетител, Джеймс.

Едуардс поклати глава. Сега пък какво?

Хироумин излезе.

— Вижте — каза лекарката, — не искам да говоря за това тук. Трябва да тръгвам. Наминете по-късна към моргата, става ли? Наистина смятам, че трябва да обсъдим въпроса. — В думите й се усещаше настоятелност.

— Хм, да, така е. — Е, защо не? Тя изглеждаше много по-добре, отколкото хазяйката му, единствената друга жена, с която в момента имаше някаква връзка. И тази връзка се ограничаваше с чукането й на вратата му или за да попита за наема, или за да му каже да намали гадната си музика.

— Ще ви телефонирам и ще си определим среща — отвърна той.

— Моля ви. При това бързо. Имам странно чувство.

— Разбирам — рече Едуардс.

Тя излезе и той я проследи с поглед. Някой я спря точно пред вратата в коридора. Детективът не успя да види кой, но чу мъжки глас да казва:

— А, д-р Уивър, от патоанатомията. Вие работите по онзи неизвестен скачач, нали така?

— Да, аз съм д-р Уивър. Защо?

— Вижте това, докторе.

— Какво е това?

Проблесна ярка светлина, като от фотографска светкавица. Какво, по дяволите? Едуардс тръгна към вратата.

Отпред стоеше мъж в черен костюм, бяла риза и със слънчеви очила.

— Добър вечер. Вие трябва да сте полицай Джеймс Едуардс, нали така?

— Аз съм. Кой сте вие?

Мъжът в черно се приближи до видеокамерата в стоманената й клетка в ъгъла. Насочи към нея нещо, което приличаше на миниатюрно фенерче и натисна бутона му. Разнесе се тихо бръмчене и червената лампичка на камерата угасна. Той свали очилата и ги прибра в джоба си.

— Седни, синко.

— Не съм ви син и за момента ми писна да седя. Кой сте вие?

— Наричай ме Кей — отвърна мъжът. — Някой ден, а?

Едуардс го изгледа, но не отговори.

Кей се усмихна.

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи днес?

— Да не сте от федералните?

— Нещо такова.

— Нещо против вместо това да ви разкажа някой виц? Така или иначе ще се смеете.

— Приличам ли ти на човек с чувство за хумор?

— Не зная. Ами аз приличам ли ви на луд? Питайте когото искате тук и предполагам, че тъкмо това ще ви кажат.

— Дай да видим. Онзи тип, който е паднал от покрива, е имал два чифта клепачи и вътрешните са имали лепкав вид?

— Откъде знаете?

— Защото са били хриле.

— Хриле ли? Като на риба?

— Така да се каже. Хайде засега да оставим този момент.

— Какво друго знаете за онзи тип?

— Че е скачал все едно, че на краката му е закачен трамплин, нали?

Едуардс се почувства по-добре. Не беше луд и този мъж тук бе доказателството. Не, беше се натъкнал на нещо, нещо достатъчно важно, за да доведе федералните. Сега въпросът бе как да разбере за какво става дума. И кой е този човек?

— От ФБР ли сте?

— Настигнал си го и си го изритал в задника? Това е удивително, синко, сам не знаеш колко е удивително. Честно ти казвам, впечатлен съм, а аз не се впечатлявам толкова лесно.

— От ЦРУ? Вие знаете за това нещо, нали?

— Зная за много неща. Той каза ли нещо, преди да скочи?

— Някакви безсмислици. Нещо като: „Той идва, аз се провалих, той ще ме убие!“, такива глупости.

— Само това ли?

— Само това.

— Онова негово оръжие, мислиш ли, че ще го разпознаеш, ако отново го видиш?

— Последния път, когато го видях, то се пръсна на милион парченца.

— Но би разпознал друго като него, ако не е счупено?

— Аз съм опитен полицай. Да, бих го разпознал.

Мъжът в черно се изправи. Усмихна се, но само с ъгълчетата на устата си.

— Хайде, ела да се поразходим малко. Уредил съм нещата с твоя лейтенант и сега си прикрепен към нас.

— От Националната агенция за сигурност?

Мъжът в черно само се усмихна по-широко.

 

 

Във форда Кей се ухили, когато младият полицай започна да се оглежда.

— Хайде, човече, от кои си? Не може да си от някоя паралийска служба, щом караш такъв боклук.

— Колата си е добра — отвърна Кей.

— О, извинявай, не исках да те обидя. Искам да кажа, предполагам, би трябвало да си спомня, че форд „ЛТД“ ’86 е класически модел и прочее. — Той махна към автомобила. — Какво, да не би другата ти кола да е гремлин? Прекрасен розов рамблър?

— Понякога нещата не са такива, каквито изглеждат — рече Кей. — Мислех си, че след днешния ден си го разбрал.

Това го накара да млъкне за малко, после хлапакът каза:

— Е, предполагам това означава, че не вършиш работата, която вършиш, от чак толкова много време, ’щото тъкмо на такъв ми приличаш. Изглеждаш доста поизхабен, ако не възразяваш, че го казвам.

Кей се възхити на схватливостта му, но не отговори.

— Уцелих болното място, нали? Такъв съм си, веднага разбирам хората.

— Нима?

— Адски съм прям. Е, кой си ти? Казвай, човече в черно.

— Работя за агенция, която наблюдава и контролира извънземната дейност на Земята — отвърна Кей.

— А стига, бе. А-ха, да бе, сигурно, и аз също… — Той замълча, когато Кей отби форда до тротоара. Едуардс се огледа. — Това не е най-подходящото място за спиране, нали знаеш. Тук е заложната къща на Джак Джийбс, тип, който купува от дребни крадци и джебчии, дето разбиват коли на туристи и отмъкват каквото има по седалките.

— Зная.

— Той не търгува с оръжие, губиш си времето тук.

— Може и да не е така. Какво ще кажеш да влезем вътре?

— Защо не? Но трябва да ти кажа, че даже такъв боклук като този форд наполовина ще е изчезнал, когато се върнем. Те имат момчета, които могат да го оголят до шушка, само докато идеш да пуснеш една вода.

— Имам алармена система.

— Те могат да се справят с всякакви аларми, приятел. Трябва да не си от тук — това е Ню Йорк. Могат да ти гепят златото от зъбите, докато чакаш на станцията на метрото.

— Ще рискувам.

Едуардс сви рамене.

— Колата си е твоя. После да не ми кажеш, че не съм те предупредил.

Кей отново се усмихна. Харесваше това хлапе. Беше дръзко, нахакано. Напомняше му за самия него преди двайсетина години. Той отиде отзад при багажника и го отвори.

— Защо не влезеш пръв, за да съобщиш на Джийбс, че искаме да разменим няколко думи с него?

— Става. После ще ми кажеш ли кой си?

— Ако наистина искаш да знаеш.

Кей проследи с поглед хлапето, което влезе в заложната къща. Поклати глава. Ах, тази арогантност на младостта. Той затвори багажника, извади дистанционното управление от джоба на сакото си, насочи го към форда и натисна копчето.

Автомобилът изпиука.

Почти бе стигнал до вратата на заложната къща, когато първото момче се приближи до форда и се опита да разбие ключалката. Разнесе се високо изпукване и когато Кей погледна назад, единственото, което беше останало от неуспелия крадец, бе само димящо тъмно петно на тротоара.

Той се ухили. Колкото по-дълго останеха вътре, в толкова по-голяма безопасност щяха да са колите в тази част на града. Кей отвори вратата, чу ново изпукване, усмихна се още по-широко и влезе в заложната къща.

И всичко това само за един ден.