Робърт Чеймбърс
Улица „Света Богородица Полска“ (6)

VI

На следващата сутрин той се събуди развълнуван, защото първата му мисъл бе за Валентин.

Слънцето вече позлатяваше кулите на катедралата „Света Богородица“; трополенето на работническите дървени обуща остро отекваше по улицата, а отсреща кос, кацнал сред розов бадемов храст, замаяно изливаше трели.

Той реши да събуди Клифърд за една бърза сутрешна разходка. Надяваше се по-късно да успее да го убеди за посещение в американската църква. Портиерът Алфред миеше асфалтовата алея пред студиото.

— Мосю Елиът? — каза той в отговор на небрежното запитване.

— Je ne sais pas.^[1]

— А мосю Клифърд? — попита Хейстингс, леко объркан.

— Мосю Клифърд — иронично отвърна портиерът — ще се радва да ви види, защото той си легна по светло. Всъщност той се прибра преди малко.

И портиерът се впусна да хвали хората, които никога не прекарвали нощта навън и не се прибирали в часове, при които и жандармите спят. Освен това не пропусна да изтъкне ползите от сдържаността и демонстративно отпи от фонтана в двора.

— Мисля, че няма да го безпокоя — заяви Хейстингс.

— Ако разрешите, мосю — изръмжа портиерът, — струва ми се, че ще сторите добре да го обезпокоите. Има вероятност той да се нуждае от помощ. Аз не мога да помогна, защото мен той замеря с ботуши и четки. Цяло чудо ще бъде, ако не е запалил нещо със свещта си.

Хейстингс се поколеба за момент, преглътна неудоволствието си от подобна мисия, прекоси градината и почука на вратата на студиото. Никакъв отговор не последна, затова той почука отново. Този път имаше реакция: нещо удари вътрешната страна на вратата.

— Това беше ботуш — оповести портиерът. Той използва собствения си ключ и направи знак на Хейстингс да влиза. Клифърд, в омачкано вечерно облекло, седеше насред стаята. В ръката си той стискаше обувка. Появата на госта не го изненада.

— Добро утро. Пиърсов сапун ли използваш? — попита том с небрежно махване с ръка и с още по-небрежна усмивка.

Сърцето на Хейстингс се сви.

— За Бога, Клифърд, върви да си лягаш.

— Не и докато онзи… онзи Алфред си вре носа тук, а аз имам готова за мятане обувка.

Хейстингс угаси свещта, повдигна шапката и бастуна му и каза с неприкрито чувство:

— Това е отвратително, Клифърд. Не съм и подозирал, че правиш подобно нещо.

— Аз пък подозирах.

— Къде е Елиът?

— Старче — поде Клифърд, пиянски сантиментален, — провидението, което се грижи врабчетата и прочие да не остават гладни, е разпростряло ръка над блудния…

— Къде е Елиът?

Но Клифърд само заклати глава.

— Навън. Някъде. — И внезапно обзет от желание да зърне отсъстващия си другар, той започна да го зове.

Шокираният Хейстингс мълчаливо седна в креслото. След като проля няколко горещи сълзи, Клифърд отново се развесели и с изключителна предпазливост се надигна.

— Старче, искаш ли да видиш чудо? Сега ще го видиш. — Той замълча и се усмихна глуповато.

— Чудо — повтори той.

Хейстингс предположи, че другият загатва за задържането си прав, затова не каза нищо.

— Отивам да си лягам — оповести той. — Клифърд Клети отива да си ляга. Ей го чудото!

И той действително стори това, съумявайки да прецени разстоянието и да запази равновесие — проява, която би му спечелила пълното одобрение на Елиът, ако последният бе присъствал в качеството си на connoisseur. Само че Елиът отсъстваше. Хейстингс го откри половин час по-късно, на пейка в Люксембургската градина, от която Елиът го посрещна със снизходителна усмивка. Въпреки това той позволи да бъде отведен обратно до изхода на парка, където със сносен поклон отказа допълнителна помощ и се затътри по улица „Вавен“.

Хейстингс го наблюдаваше известно време, за да се убеди в сигурността на походката му, преди да се върне при фонтана. В началото се чувстваше потиснат; трябваше да мине известно време, преди чистият утринен въздух да смогне да оправи настроението му и да разведри сърцето му. Тогава младежът се намести по-удобно под сянката на крилатия бог.

За свежестта на въздуха допринасяше уханието на портокалови цветове. Наоколо гълъби се плацикаха, изливаха вода върху гърдите си или се отпускаха почти до шия в басейна. Врабчетата също изявяваха значимо присъствие, плакнеха прашни перца в бистрия вир и чикчирикаха усилено. Под чинарите, обграждащи езерото срещу фонтана на Мария Медичи, водни кокошки кълвяха тревата или важно пристъпваха, отправени към някаква цел, известна само на тях.

Пеперуди, все още сковани от хладната нощ под люляковите листа, пълзяха по белия флокс или тромаво се издигаха към някой затоплен от слънцето храст. Пчелите вече сновяха сред знойките; няколко сиви мухи с кафеникави очи се препичаха на слънце, издигаха се в гонитба и отново се връщаха, потриващи крачка.

Часовите крачеха енергично пред помещенията си. На моменти те поспираха и поглеждаха към караулното за появата на следващата стража.

Най-сетне очакваната смяна се появи с шумни стъпки и дрънчене на щикове; церемониалната формалност бе разменена и освободените се отдалечиха с шумно хрущене.

Слаб звън долетя от часовниковата кула на двореца; плътната камбана на „Сен Сюлпис“ повтори оповестяването. Хейстингс продължаваше да бленува в сянката на бога. Друг посетител на парка се настани на неговата пейка. В началото той не обърна внимание. Едва подир първите думи на посетителя той повдигна очи.

— Вие! И то по това време?

— Бях притеснена, не можех да заспя. — С по-тих, щастлив глас тя додаде. — Ами вие какво правите тук? По това време?

— Аз спах добре, слънцето ме събуди.

— А аз не можах да спя — повтори тя. За момент някаква неопределима сянка докосна погледа й. Тогава тя се усмихна. — Толкова се радвам… Сякаш предчувствах, че ще ви открия тук. Не се смейте, аз вярвам в сънищата.

— Наистина ли сте сънували, че ще ме намерите тук?

— Мисля, че сънувах с отворени очи — призна тя.

Известно време двамата мълчаха, подчертаващи с мълчание радостта от взаимното присъствие. Пък и мълчанието им бе красноречиво: плахи усмивки и погледи, вдъхновени от мислите, непрекъснато се докосваха. Когато устните най-сетне се раздвижиха и отново се понесоха думи, последните изглеждаха почти излишни. Изреченото не беше особено дълбокомислено. Може би най-ценните думи, отронили се от Хейстингс, се отнасяха до закуската.

— Още не съм пила сутрешния си шоколад — призна тя. — Впрочем, вие сте голям материалист.

— Валентин — импулсивно каза младежът, — ще ми се… иска ми се поне веднъж… само днес… да ми посветите целия си ден.

— Божичко — усмихна се тя. — Не само материалист, но и егоист!

— Не егоист, а просто гладен. — Той я погледна.

— И канибал!

— Какво ще кажете, Валентин?

— Шоколадът ми…

— Изпийте го с мен.

— No dejeuner…

— Да закусим заедно в Сен Клу.

— Не мога…

— Заедно — цял ден заедно. Какво ще кажете, Валентин?

Тя мълчеше.

— Само един път — настояваше Хейстингс.

Отново неопределимата сянка затъмни очите й за миг. Подир това девойката въздъхна.

— Добре. Но само веднъж.

— Цял ден? — каза той, страхуващ се да повярва на щастието си.

— Цял ден — усмихна се събеседничката му. — Умирам от глад!

Хейстингс се засмя възторжено.

— Вие сте непоправима материалистка!

На булевард „Сен Мишел“ има сладкарница със синьо-бяла фасада и спретната вътрешност. Нейна съдържателка е млада жена с кестенява коса, която съвършено владее френски, макар да се отзовава на името Мърфи. Въпросната жена ги приветства с усмивка и със замах разстла пряспа салфетка върху една от цинковите маси за двама. Подир това им донесе две чаши с шоколад и кошница с още топли кроасани.

Златистите бучки масло, всяка щампована с детелина, бяха съсредоточили уханието на нормандските ливади.

— Великолепно! — изрекоха двамата едновременно и подир това се засмяха.

— Единни в мисълта — поде той.

— Глупости — прекъсна го Валентин, изчервена. — Аз си мисля колко бих искала да изям един кроасан.

— Аз също — победоносно обяви Хейстингс. — Това потвърждава думите ми.

Двамата се впуснаха в спор: тя го обвини в поведение, недостойно и за малко дете, а той категорично отхвърляше това и отправяше обвинения на свой ред. Това принуди и госпожица Мърфи да се засмее с разбиране; последният кроасан бе изяден като примирие. Подир това двамата се надигнаха и Валентин взе спътника си под ръка. Двамата се сбогуваха сърдечно със съдържателката, която им извика весело:

— Bonjour, madame! Bonjour, monsieur! — И остана загледана в тях. Пред очите й те спряха файтон и се качиха в него. — Diue! Qu’il est beau! — въздъхна тя и подир миг добави. — Интересно дали са съпрузи? Ma foi ils ont bien l’air^[2]

Файтонът пое по улица „Медичи“, зави по улица „Вожирар“, която следва до пресечката й с улица „Рен“. Последната го отведе до гара „Монпарнас“. Двамата пристигнаха точно навреме, за да хванат влака: качиха се почти едновременно с последния звънец. Железопътният служител затвори вратата на купето им; изпищя свирка, на която отвърна ревът на локомотива. Дългият влак се отдели от гарата и започна да набира скорост все по-бързо и по-бързо сред утринта. От отворения прозорец нахлуваше летен ветрец, който си играеше с перчема на девойката.

— Имаме цяло купе само за нас — каза Хейстингс.

Валентин седеше до прозореца, с блеснали очи и полуотворени устни. Вятърът продължаваше да разрошва къдриците й и да си играе с панделките под брадичката й. С едно бързо движение тя ги развърза, изтегли дълга игла и свали шапчицата си, за да я остави на седалката до себе си. Влакът летеше.

Руменина започваше да изпълва бузите й. Всеки бързо погълнат дъх прелиташе през лилиите край шията й. Дървета, къщи и езера прелитаха края тях, засенчени от слели се в облак телеграфни стълбове.

— По-бързо! По-бързо! — възкликна тя.

Неговият поглед не се отделяше от очите й. А Валентин, широко разтворила клепачи, зад които надничаше синева, оставаше загледана в нещо далеч напред: нещо, което не се приближаваше, а продължаваше да тича на същото разстояние пред тях.

Дали това беше хоризонтът, разкъсан ту от мрачината на склон, ту от кръста на провинциален храм? Дали това беше призрачното очертание на лятната луна, едва долавящо се сред небето?

— По-бързо! По-бързо! — викаше Валентин.

Купето се тресеше; полята прелитаха край тях в изумрудено. Хейстингс постепенно се зарази от въодушевлението й; неговото лице също просия.

— Погледнете! — провикна се спътничката му, несъзнателно улови ръката му и го придърпа до прозореца и до себе си. — Да надникнем заедно!

Той видя единствено движението на устните й; отразеният екот на колелата отвя гласа й. Въпреки това ръката му стисна нейната; младежът се приближи до отвора. Вятърът засвистя край тях.

— Не се навеждайте толкова, Валентин, пазете се! — сепна се той.

Под тях, през подпорите на моста, проблясваха водите на широка река. Подир нея влакът навлезе в тунел, отвъд който очакваха поредни зелени поля. Вятърът отново започна да свисти около тях. Девойката продължаваше да стои приведена навън; Хейстингс я улови през кръста и извика:

— Бъдете внимателна, Валентин, моля ви!

— По-бързо, по-бързо! — мълвеше тя. — Далеч от света, далеч от страната, по-бързо и далеч от света!

— Какво си говорите, Валентин? — каза той. Но и сам не чу думите си; вятърът ги тласна обратно в гърлото му.

Ни младата жена го чу, отдръпна се от прозореца и погледна към ръката, обгърнала я в защита. Тогава тя повдигна очи към неговите. Вагонът продължаваше да се поклаща сред дрънчене на прозорци. Влакът летеше през гора; на непредвидими интервали сред клоните пламваше слънце. Хейстингс се вглеждаше в измъчените й очи; той я привлече към себе си и целуна полуразтворените устни, а тя извика горчиво и безнадеждно:

— Не… Не!

Но той продължаваше да я притиска силно към себе си и да шепне за искрена обич и страст.

— Не… не… Аз обещах… Трябва да знаете… аз не съм достойна…

Чистото му сърце не бе способно да придаде смисъл на тези й думи, нито тогава, нито когато и да било. Скоро тя утихна и отпусна глава на гърдите му. Хейстингс се облегна на прозореца, заслушан в свистящия вятър. Радостният му пулс биеше много по-оживено от ритъма на локомотива. Гората бе останала зад тях; вече нямаше какво да скрива слънцето и да му пречи да залива света с яркота. Валентин повдигна очи и се загледа през прозореца. Тя започна и да говори, но гласът й бе слаб и принуди младежа да приближи глава до нея и да се вслуша.

— Не мога да се отскубна от вас, защото съм прекалено слаба. Още в самото начало вие ме покорихте — завладяхте сърцето и душата ми. Аз наруших думата си към човек, който ми се доверяваше, но ви казах всичко. Какво значение има останалото?

Той се усмихваше на нейната невинност, а тя боготвореше неговата.