Робърт Чеймбърс
Реставраторът на репутации (2)

II

Прекосих три вече познати разнебитени етажа и спрях да потропам пред вратичката в края на коридора. Господин Уайлд се отзова и ме пусна вътре.

След като приключи с двукратното заключване и придърпването на тежкия сандък, домакинът се настани насреща ми и впери светлите си очички в лицето ми. Шест нови драскотини червенееха върху носа и бузите му. Жиците, които поддържаха изкуствените му уши, се бяха разместили. Така и не можех да привикна към вида му: при всяка наша среща той ми изглеждаше удивителен — господин Уайлд нямаше уши. Протезите, закривени под необичаен ъгъл край жицата, изчерпваха единствената му слабост. Те бяха изработени от восък, боядисани в нежно розово: това ги караше рязко да контрастират с жълтевината на лицето му. По-голяма полза той би извлякъл от изкуствени пръсти за лявата си ръка, от която бе останала единствено дланта. Но пък този проблем не изглеждаше да му причинява неудобства, а восъчните уши, изглежда, го задоволяваха напълно. Домакинът ми бе много дребен, не по-висок от десетгодишен хлапак, но за сметка на това със съвършени на вид ръце — и бедрата на атлет. И все пак най-забележителното нещо бе, че човек с толкова удивителна интелигентност и познания трябва да се примирява с подобна глава — плоска и заострена, като главите на онези клетници, озоваващи се в приюта за слабоумни. Мнозина го определяха като луд, но аз знаех, че той е също толкова нормален, колкото съм и аз.

Не мога да отрека ексцентричността му; маниакалният начин, по който той не спираше да дразни котката си, докато тя не се хвърлеше върху лицето му, определено бе ексцентричен. Просто не проумявах по каква причина той отглежда това създание и какво удоволствие би могъл да извлича от съжителството с подобен злобен скот. Спомням си как веднъж изучавах ръкопис на светлината на свещите, повдигнах очи и видях господин Уайлд да стои неподвижно върху стола си, с пламнали от вълнение очи, а котката, напуснала мястото си пред печката, се прокрадваше по пода към него. Преди да успея да помръдна, тя вече се притискаше към пода, за да потръпне и да скочи към лицето му. С крясъци двамата полетяха към пода, където останаха да се търкалят сред размахани нокти — до момента, в който котката не се измори и не избяга под скрина, а господин Уайлд се обърна да лежи по гръб, размахващ крайници като крачката на умиращ паяк. Не, чудатичък си беше той.

В момента домакинът ми се ограничаваше да седи на стола си и да изучава лицето ми. Подир това той извади тефтер и го отвори на подгънатата страница.

— Хенри Б. Матюс — прочете той. — Счетоводител в „Уайзът, Уайзът и Ко“, доставчици на църковни украшения. Явил се на трети април. Увредена е репутацията му, свързана с конните надбягвания. Известен като нередовен платец на залаганите суми. Репутацията да бъде възстановена не по-късно от първи август. Пет долара предварително.

Той отгърна страницата и плъзна отсечените си кокалчета по гъстите колони.

— П. Грийн Дюсънбъри, проповедник, Феърбийч, Ню Джързи. Репутацията увредена в квартала. Да бъде поправена колкото се може по-бързо. Сто долара предварително.

Домакинът се закашля и додаде:

— Явил се на шести април.

— В такъв случай не ви трябват пари, господин Уайлд — вметнах аз.

— Слушайте — закашля се отново той. — Госпожа Ш. Хамилтън Честър от Честър Парк, Ню Йорк. Свързала се на седми април. Репутацията пострадала в Диеп, Франция. Да бъде възстановена не по-късно от първи октомври. Петстотин долара предварително. Забележка: Ш. Хамилтън Честър, капитан на кораба „Лавина“, получил нареждане от Южната морска ескадра да се прибере на първи октомври.

— Професията на един реставратор на репутации определено е доходна — казах аз.

Безцветните очи потърсиха моите.

— Просто исках да демонстрирам правотата си. Вие казахте, че е невъзможно да се постигне успех с тази длъжност; че дори и да съм успеел в определени случаи, цялостната дейност щяла да ми струва много повече. Днес разполагам с петстотин души на служба, които получават ниско заплащане, но работят с ентусиазъм, който би могъл да е породен от страх. Сред тези хора има представители на всички нива и класи на обществото ни; някои от тях дори служат като колони на най-въздигнатите ни обществени храмове, други са гръбнакът на финансовия свят, трети притежават неоспоримо влияние сред средите на въображението и таланта. Аз подбирам служителите си от хората, които се отзовават на обявленията ми. Лесно е, всички те са страхливци. Само за двадесет дни бих могъл да се сдобия с нужната бройка, стига да поискам. Както виждате, държа на служба при себе си тези, които държат репутациите на своите съграждани.

— Те биха могли да се обърнат срещу вас — предположих аз.

Той повдигна палец към отрязаните си уши и намести восъчните заместители.

— Не мисля — замислено промърмори домакинът. — Рядко ми се налага да размахвам камшика, и то само по веднъж. Пък и те обичат да получават възнаграждения.

— По какъв начин прилагате наказания? — поинтересувах се аз.

За момент лицето му придоби ужасяващ за погледа вид. Очите му се присвиха до две зелени искрици.

— Каня ги, за да проведем малък разговор — меко обясни събеседникът ми.

Почукване на вратата накара лицето му да си възвърне добронамереното изражение.

— Кой е? — попита той.

— Господин Стейлит — отговори глас.

— Утре елате — заръча господин Уайлд.

— Нямам възможност да… — поде гласът, но бе пресечен от остро излайване, повторило:

— Утре елате!

Двамата чухме как някой се отдалечава от вратата и започва да слиза по стълбите.

— Кой беше това?

— Арнолд Стейлит, собственик и главен редактор на „Ню Йорк Дейли“.

Той почука с празната си длан по счетоводната книга и додаде:

— Плащам му много малко, но той смята, че е справедливо.

— Арнолд Стейлит! — повторих удивено аз.

— Мда — самодоволно прочисти гърло домакинът.

Котката, междувременно изникнала в стаята, се поколеба, погледна го и изфуча. Господин Уайлд слезе от стола и се настани на пода, където взе създанието и започна да го милва. Котката престана да съска и започна да преде. Настойчивостта на задоволството й започна да се усилва с течение на времето.

— Къде са записките? — попитах аз.

Домакинът посочи към масата. За стотен път посегнах към купчината ръкописни страници, озаглавена „Имперската династия на Америка“.

Започнах да отгръщам захабените от собствената ми ръка страници. Знаех наизуст целия текст — от самото му начало, започващо с „Когато от Каркоса Хиадите, Хастур и Алдебаран“, та до края: „Кастейн, Луис де Калвадос, роден на деветнадесети декември 1877 г.“ Четях с жадно, пълно съсредоточение, като поспирах да прочета гласно някои части. Особено охотно се задържах на пасажа, в който се говореше за „Хилдред де Калвадос, единствен син на Хилфред Кастейн и Едит Ланд Кастейн, първи в наследствено право“.

След като приключих, господин Уайлд кимна и отново прочисти гърло.

— Като говорим за истинските ви амбиции — рече той, — как вървят нещата с Констанс и Луис?

— Тя го обича — лаконично отвърнах аз.

Котката в скута му неочаквано се извърна и замахна с лапа към очите му. Домакинът я захвърли и се покатери на стола срещу мен.

— Ами доктор Арчър? Но пък той е проблем, който може да решите по всяко време — додаде Уайлд.

— Така е. Доктор Арчър може да почака, но е време да посетя братовчед си Луис.

— Време е — повтори той. А след това взе друг тефтер от масата и бързо започна да разгръща страниците. — Понастоящем ние се намираме във връзка с десет хиляди души — замърмори домакинът. — В рамките на първоначалните двадесет и четири часа ще можем да разчитаме на сто хиляди, а след четиридесет и осем целият щат ще се надигне en masse. Страната ще последва щата, а онази част от нея, която откаже Калифорния и Северозапада, все едно не е съществувала. Там няма да изпращам Жълтия знак.

Кръвта започна да нахлува в главата ми, но отвърнах кратко:

— Новодошлият винаги полага старание.

— Амбицията на Цезар и Наполеон бледнее пред онова, което не намира отдих, докато не завладее умовете на людете и не придобие власт дори над още неосъзнатите мисли.

— Говорите за Краля в жълто — простенах аз сред тръпки.

— Той е крал, пред когото са се прекланяли императори.

— И аз съм доволен да бъда негов служител.

Господин Уайлд се зае да потрива уши със сакатата си ръка.

— Може би Констанс не го обича — предположи той.

Неочакван грохот на военна музика откъм улицата отне правото ми на отговор. Дванадесети драгунски полк, доскоро настанен в гарнизона при Сейнт Винсънт, се връщаше от маневрите си в Уестчестър Каунти, за да се настани в новата си казарма на площад „Вашингтон“. Това беше полкът на братовчед ми. Драгуните изглеждаха сносни, с бледосини, тесни куртки, хусарски шапки и бели панталони с двоен жълт кант, в който краката им изглеждаха като изваяни. Всеки втори ескадрон стискаше копия, от които се стелеха жълти и бели знаменца. Оркестърът, изпълняващ полковия марш, отмина; последваха полковникът и останалите офицери. Конските глави се поклащаха в синхрон под ударите на копита. С великолепните си английски седла конниците се връщаха покафенели като боровинки от безкръвната си кампания. Подрънкването на сабите им в стремената и звъненето на шпори и карабини бяха възторгващи. Видях и Луис да язди с ескадрона си — най-красивият офицер, който бях виждал. Господин Уайлд, възседнал стол край прозореца, също го видя, но не каза нищо. Докато минаваше, Луис се обърна и погледна право към работилницата на Хобърк. Смуглите му бузи почервеняха. Сигурно Констанс е стояла на прозореца. Когато и последните войници отминаха и знаменцата престанаха да се веят по Пето авеню, господин Уайлд се смъкна от стола и отмести сандъка.

— Да — каза той. — Време е да се срещнете с братовчед си.

Той отключи вратата, а аз взех шапката и бастуна си и се върнах обратно в коридора. Стълбището бе мрачно. Внезапно кракът ми се озова върху нещо меко, което започна да съска. Насочих унищожителен удар към котката, само че бастунът ми се разтроши при сблъсъка си с балюстрадата, а създанието скочи обратно в стаята.

На излизане видях, че Хобърк все още се суети около бронята. Не спрях да се сбогувам с него, а пристъпих направо на улица „Блийкър“. Пътьом минах отново край Смъртната камера, прекосих парка и се отправих към дома си в „Бенедик“. Там обядвах обилно, почетох „Хералд“ и „Метеор“ и се оттеглих до сейфа в стаята си, където въведох часовниковата комбинация. Три минути и три четвърти трябва да изчакам до отварянето, време, което за мен е низ от удивителни мигове. От мига, в който настроя комбинацията, до момента, в който сграбча дръжката и отместя масивната врата, оставам пронизан в екстаз от нетърпение. Сигурен съм, че мигновенията в Рая протичат именно по този начин. Освен това зная какво ми предстои да открия в края на чакането. Зная какво е притаил за мен огромният сейф, за мен и само за мен, и удивителното удоволствие от чакането почти не се изменя, когато касата се отвори и аз протегна ръце към кадифената възглавничка, на която лежи диадема от най-чисто злато, искряща с диамантите си. Правя това всеки ден; и въпреки това радостта от чакането и допира до диадемата само нараства с напредване на дните. Тази диадема е достойна за някой Крал на кралете, Император сред императорите. Кралят в жълто може и да не я харесва, но аз, покорен слуга от двора му, ще я нося.

И днес аз останах да стискам короната в ръцете си, докато алармата не зазвъня грубо. При този сигнал нежно и гордо върнах съкровището си обратно и затворих масивните врати. С бавни стъпки се отправих обратно в кабинета си, чиито прозорци гледат към площада, и се облегнах на перваза. Следобедното слънце обливаше прозорците ми; лек ветрец милваше клоните на брястовете и кленовете в парка, напъпили и започнали да се разлистват. Ято гълъби кръжеше край кулата на Мемориалната църква; понякога птиците спираха да отдъхнат връз моравите й керемиди, а друг път се стрелваха към лотосовия фонтан пред мраморната арка. Градинарите усилено се суетяха сред цветните лехи край фонтана; прясно разораната земя ухаеше сладостно. Косачка, теглена от тлъст бял кон, тракаше сред тревата; водни помпи изливаха пръски сред асфалтовите алеи. Край статуята на Питър Стайвесънт, през 1897 г. заменила грозотията, която би трябвало да представлява Гарибалди, си играеха деца, а бавачки разхождаха насам-натам украсени бебешки колички и не обръщаха никакво внимание на пъпчивите вързопчета вътре: това лесно можеше да се обясни с присъствието на половин дузина драгуни, насядали на пейките. Сред дърветата Мемориалната арка блестеше като сребърна, а отвъд, в източния край на площада, драгунските казарми от сив камък и артилерийските конюшни от бял гранит бяха оживели от пъстрота и движение.

Загледах се към Смъртната камера в отсрещния ъгъл на площада. Неколцина любопитни зяпачи все още се навъртаха около позлатената ограда, но ограденият периметър оставаше пуст. Фонтаните диплеха струи и хвърляха течни бисери; врабчетата вече бяха открили новата си баня и пернати топчици бяха изпълнили коритата. Два-три бели пауна пристъпваха сред поляните; сивкав гълъб бе застинал върху ръката на една от парките и очевидно се смяташе за част от изсечения камък.

Канех се да се извърна, когато някакво раздвижване сред групата любопитни зяпачи край портите привлече вниманието ми. Някакъв млад мъж бе влязъл в оградената територия и с нервни крачки се приближаваше по чакълестата алея, отвеждаща до бронзовите врати на камерата. За момент младежът се спря пред трите орисници. При приближаването му гълъбът отхвърча, описа един кръг над досегашното си място и полетя на изток. Младият мъж повдигна ръка към лицето си, направи някакъв неопределим жест и се затича по мраморните стълби. Бронзовите двери се затръшнаха след него. Половин час по-късно зяпачите бавно се оттеглиха, а уплашеният гълъб отново възстанови позицията си.

Аз си сложих шапката и се отправих в парка за малка разходка преди вечеря. На централната алея се разминах с група офицери, единият от които подвикна:

— Здравей, Хилдред! — въпросният се отдели от другарите си, за да се здрависа с мен. Това беше братовчед ми Луис. Усмихнат, той се зае да приплясква по ботушите си с камшика.

— Току-що пристигнах от Уестчестър — обяви той. — Пасторален живот. Мляко, извара, млекарки с бонета, които предъвкват р-то в поздравите си и изразяват несъгласие, когато ги наречеш красиви. Направо бях умрял за една хубава вечеря в „Делмонико“. Нещо ново?

— Нищо ново — любезно отвърнах аз. — По-рано сутринта видях полка ти.

— Така ли? Аз не те видях. Къде си бил?

— Стоях на прозореца на господин Уайлд. — Той нетърпеливо изруга. — Та този човек е пълно куку! Просто не разбирам защо… — Забелязал раздразнението ми от изблика му, Луис опита да се извини. — Тъй де. Нямам намерение да обиждам твоя приятел, старче, но просто не проумявам какво общо намираш с господин Уайлд. Меко казано, той не е от особено добро потекло, адски е грозен и в главата прилича на престъпен тип. Сам знаеш, че е бил в лудница.

— Също като мен — небрежно вметнах аз.

За момент Луис ме погледна объркано. Подир това силно ме тупна по рамото.

— Ти беше напълно излекуван… — поде той.

Аз отново го спрях.

— Предполагам, че искаш да кажеш, че бе потвърдена ненужността на настаняването ми.

— Разбира се… Да, разбира се, че това исках да кажа — засмя се той.

Мразех смеха му, защото знаех, че е изкуствен. Въпреки това кимнах весело и се осведомих за целта на излизането му.

Луис се извърна към другарите си, които вече наближаваха „Бродуей“.

— Възнамерявахме да изпием някой и друг коктейл, но, честно казано, само си търсех някакво оправдание, за да се отлюспя и наместо това да ида при Хобърк. Ела, ти ще бъдеш моето оправдание.

Двамата заварихме дъртия Хобърк, издокаран в новоизгладен костюм, да души пред вратата на работилницата си.

— Току-що реших да изведа Констанс на малка разходка преди вечеря — отвърна той в отговор на баража от въпроси, с който го засипа Луис. — Възнамерявахме да се разходим край Хъдсън.

В този момент Констанс изникна и цялата се изчерви, когато Луис се приведе над ръката й, облечена в ръкавица. Аз опитах да се отскубна, изтъквайки въображаем ангажимент в жилищните квартали, само че братовчед ми и любимата му отказваха да чуят. Стана ми ясно, че от мен се очаква да заглавичквам Хобърк. В крайна сметка отстъпих, изтъквайки пред себе си, че така ще мога да държа щерка му под око. Затова, когато те спряха карета, аз на свой ред заех мястото си до оръжейника.

Красивата редица паркове и гранитни тераси, издигащи се над Хъдсън, се бяха превърнали в едно от най-популярните места за разходка в целия метрополис. Строежът им бе започнал през 1910 г., завършен през есента на 1917 г. Те се простираха от батареята до Сто и деветдесета улица, излегнати над въздигнатата река. От тях се откриваше прекрасна гледка към брега на Джърси и отсрещните планини. Кафенета и ресторанти бяха пръснати сред дърветата, а два пъти седмично военните оркестри от гарнизона демонстрираха способности от откритите естради край парапета.

Настанихме се на една пейка в подножието на статуята на генерал Шеридън. Констанс намести слънчобрана си, подир това тя и Луис се впуснаха в разговор, който бе невъзможен за проследяване. Дъртият Хобърк, облегнат на бастуна си от слонова кост, запали отлична пура, чиято посестрима аз любезно отхвърлих, и се усмихна глуповато. Слънцето бе увиснало ниско над горите на Стейтън Айлънд; заливът златееше от отраженията, хвърляни от затоплените платна.

Бриги, шхуни, яхти, тромави параходи, отрупани с хора, железопътни кораби, понесли редици кафяви, сини и бели товарни вагони, изящни парни кораби, търговски съдове, дълбачи, параходи и какво ли още не, изпълнило целия залив с наперения си дим, покриваха водата докъдето поглед стигаше. В спокоен контраст с прибързаността им, притихнала флотилия бели военни кораби изчакваше в средата.

Веселият смях на Констанс ме изтръгна от унеса.

— В какво сте се загледали така? — попита тя.

— Нищо… Във флотилията — усмихнах се аз.

Луис започна да ни обяснява вида и предназначението на всеки кораб, като взе за свой начален ориентир крепостта на Губернаторския остров.

— Онзи продълговат съд е торпеден кораб — обясни той. — До него има още четири такива. Това са „Тарпон“, „Сокол“, „Морска лисица“ и „Октопод“. Оръдейните кораби над тях са „Принстън“, „Чамплейн“, „Дълбоководие“ и „Ери“. До тях лежат кръстосваните „Фарагут“ и „Лос Анджелис“, последвани от бойните кораби „Калифорния“, „Дакота“ и „Вашингтон“; последният е флагмански кораб. Онези две трътлести консерви, пуснали котва край Касъл Уилямс, са мониторите „Грозни“ и „Великолепни“; зад тях лежи таранният кораб „Оцеола“.

Констанс го наблюдаваше с огромно одобрение в красивите си очи.

— Колко много неща знаете, при положение че сте войник — каза тя.

Всички се присъединихме към последвалия смях.

В един момент Луис се надигна, кимна на двама ни с дъртия и протегна ръка към Констанс. Влюбените тръгнаха да се разхождат край реката. Няколко мига Хобърк остана загледан в тях, преди да се извърне към мен.

— Господин Уайлд се оказа прав — рече той. — Открих липсващите бедрени пластини от принцовата с герба в един противен таван с боклуци на улица „Пел“.

— Номер деветстотин деветдесет и осем? — усмихнато се осведомих аз.

— Да.

— Господин Уайлд е изключително интелигентен човек отбелязах.

— Искам да му благодаря за това значимо откритие — продължи Хобърк. — И възнамерявам да се убедя, че той ще получи полагащото му се признание.

— Това няма да му се хареса — срязах го аз. — Моля ви, дори недейте да повдигате темата пред него.

Имате ли представа за стойността на тази броня? — каза майсторът.

— Не. Но ако трябваше да предположа, бих казал… петдесет долара?

— Официално е оценена на петстотин долара, но стопанинът й е обещал две хиляди на онзи, който я окомплектова изцяло. Господин Уайлд трябва да получи дял от наградата.

— Той няма да приеме! Изтрябвал му е дялът ви! — гневно отвърнах аз. — Изобщо какво ли знаете вие за господин Уайлд? Нему пари не са нужни. Той е богат — или ще бъде по-богат от всеки друг, с изключение на мен самия. Парите изобщо няма да представляват проблем за нас. Нищо няма да представлява проблем за нас, когато…

— Когато? — смаяно повтори Хобърт.

— Ще видите — отново се бях овладял.

Той ме погледна внимателно, досущ както доктор Арчър имаше навика да прави. Не беше трудно да се досетя, че възрастният ми събеседник ме смята за умствено нестабилен. За негово добро беше, че в онзи момент той не използва думата „лунатик“.

— Не — отвърнах аз на неизречената му реплика. — Не съм луд; умът ми е не по-малко стабилен от този на господин Уайлд. Нямам намерение да обяснявам точно сега, но мога да ви кажа, че става дума за определена инвестиция, която ще се изплати по много начини, не само в злато, сребро и скъпоценности. Тя ще гарантира просперитета и щастието на един цял континент. Полусфера!

Хобърк възкликна неопределено.

— И накрая — по-тихо додадох аз, — тя ще гарантира щастието на целия свят.

— Което включва щастието и просперитета на двама ви с господин Уайлд?

— Именно — аз се усмихнах. Но заради тона на горните му думи бях готов да го удуша.

Известно време той ме наблюдаваше внимателно, преди да предложи с мек тон:

— Защо не си дадете почивка от проучванията си, господин Кастейн, и не се отправите на екскурзия в планината? Спомням си, че вие обожавахте да ловите риба. Хвърлете някоя и друга въдица за пъстървата в мейнските езера.

— Вече не обожавам да ловя риба — отвърнах аз без никакво раздразнение в гласа.

— Преди вие имахте толкова интереси. Гимнастика, корабоплаване, стрелба, езда…

— След падането си вече нямам интерес към ездата — тихо казах аз.

— Да, след падането ви… — повтори той и отмести поглед.

Реших, че достатъчно съм търпял тези глупости, затова насочих разговора обратно към господин Уайлд. Но Хобърк сякаш не ме слушаше, а вместо това се взираше в лицето ми по доста обиден начин.

— Господин Уайлд — повтори той. — Знаете ли какво стори той по-рано днес? Слезе долу и закова табела до моята, на която пише:

Господин УАЙЛД РЕСТАВРАТОР НА репутации. Трети звънец

— Имате ли представа какво е „реставратор на репутации“?

— Да — отвърнах аз, потиснал припламналата си ярост.

Той отново издаде онзи неопределен звук.

Луис и Констанс минаха край нас и поспряха, за да попитат дали искаме да се присъединим към разходката им. Хобърк погледна часовника си. В същия момент димен облак се издигна от казематите на крепостта; екотът на оръдейния изстрел, указващ залез, се понесе по водата, за да бъде тласнат обратно от отсрещната суша. Знамето започна да се спуска по пилона; върху белите палуби на бойните кораби зазвучаха тръби, а по атлантическото крайбрежие и изгряха първите електрически светлини.

Двамата с. Хобърк се надигнахме да поемем към града. В този момент чух Констанс да мълви на Луис нещо, което не разбрах, но братовчед ми шепнешком я нарече „мила“. След няколко крачки отново долових от негова страна думи като „любима“ и „моя Констанс“. Разбрах, че почти е настъпило времето да проведа сериозен разговор с него.