Джанин Фрост
Принц на нощта (32)

Глава 32

Слизах по тясното каменно стълбище между Влад и Максимус. На всеки петдесетина крачки стигахме до площадка, където охранявана метална врата отвеждаше до нови стъпала. Тази част на къщата беше неотоплена, така че дъхът ми излизаше на бели облачета. Въпреки че Влад ми беше дал сакото си, продължавах да зъзна. Нямаше и електричество, така че ако не бяха факлите, които той бе накарал да лумнат, нямаше да виждам нищо в непрогледния мрак. Знаех, че си въобразявам, но имах чувството, че стените на тунела са пропити с отчаяние, което още повече засилваше усещането за ужас, тегнещо във въздуха. Тъмницата бе последното място, където исках да бъда, ала именно натам бяхме тръгнали.

Последната охранявана врата се отвори, разкривайки подобно на пещера помещение, потънало в мрак. Влад запали няколко факли с помощта на своето умение и първото, което видях, бяха оковите, излизащи от висок каменен стълб, който се издигаше в средата на помещението. Когато се доближихме, забелязах, че са необичайно дебели, а от вътрешната им страна стърчаха сребърни шипове. От височината, на която бяха разположени, както и различните им размери, не беше трудно да се досетя какво е предназначението им.

Страничните бяха за китките. Единичната окова между тях — за шията. Една по-широка и по-ниско разположена — за кръста, двете под нея — за бедрата, а тези, които бяха най-близо до пода — за глезените. Колоната гледаше към няколко килии, за щастие — празни, издълбани в скалата срещу нас. Тъй като познавах Влад, нямаше как да не разбера, че са разположени там с цел пленниците, затворени в тях, да виждат всичко, което окованият злощастник е принуден да понесе. Между колоната и клетките зееха три дълбоки дупки, а от тъмните петна по стените им се досетих, че обикновено в тях има дебели дървени колове. Очевидно онова място навън не бе единственото, където Влад набучваше на кол.

— Съжалявам, че се налага — каза Влад и вдигна оковите за китките.

Думите му огласиха подземната зала, отеквайки злокобно между стените. На мен също ми се искаше да не се налага, но въпреки това свалих безмълвно ръкавиците си и ги прибрах в сакото му. След това се приближих, облегнах се на каменната стена и усетих тежестта на безпощадния леден метал, когато Влад сложи оковите в ръката ми.

Нямах идея колко дълго съм пищяла, ала гърлото ми гореше, докато се съвзема достатъчно, за да различа действителността от чуждите спомени. Лицето ми беше мокро от сълзи, а тръпките, които разтърсваха тялото ми, бяха толкова силни, че болката, която усещах, не бе въображаема, а съвсем истинска. Дотолкова бях потънала в ужасяващите спомени, че реакцията ми бе успяла да ме нарани — нещо, което не ми се беше случвало никога преди.

Разбира се, в никой от спомените, които бях видяла досега, не бях изживявала нещо подобно. Когато си дадох сметка, че се намирам в прегръдките на Влад, отпусната почти безчувствено, първата ми реакция беше отвращение, толкова дълбоко, че от разраненото ми гърло се откъсна рев:

— Махни се, не ме докосвай!

Той ме пусна така рязко, че рухнах на земята. Инстинктът ме накара да долепя дясната си ръка до себе си, вместо да се опитам да омекотя падането си. Свлякох се на купчинка, но поне не ми се наложи да видя нови спомени, изтръгнати от опръскания с петна каменен под, а това бе най-важното.

— Да помогна ли? — попита Максимус с внимателно премерен неутрален тон.

Съмнявах се, че въпросът е отправен към мен, ала въпреки това отговорих.

— Не. Дай ми минутка.

Все още бях прегракнала. Останах на пода и докато се мъчех да въведа ред в чувствата си, които сякаш се бяха пръснали на хиляди късчета, обвих ръце около тялото си, за да се стопля. Грешка, която нямаше да направя, ако бях в състояние да мисля трезво. В мига, в който десницата ми докосна сакото на Влад, ме връхлетя нов спомен.

Стоях гол пред дрешника в единия край на спалнята си. Едно натискане на бутон бе достатъчно, за да накара редици от дрехи да се въртят пред мен — спортни, официални, както и няколко толкова богато украсени, че ставаха единствено за много тържествени церемонии. Потупвах брадичка, докато обмислях възможностите. Не можех да се запозная със семейството й, облечен как да е. Тя заслужаваше нещо по-добро от това. Най-сетне избрах сако, в чиято бродерия имаше черни сапфири.

Това щеше да свърши работа. Навярно ръкавиците също щяха да помогнат да се уталожи гневът й. Довършването им дойде тъкмо навреме.

Този образ избледня и на негово място видях Влад — надвесил се над мен в потискащата тъмница, вместо гол в цялото си великолепие в своята спалня. Зяпнах го, поразена от онова, което правеше във видението ми, ала този път по друга причина.

— Издокарал си се, за да се запознаеш със семейството ми? — Тази неочаквана проява на деликатност изтръгна задавен смях от гърдите ми. — Как е възможно да си същият мъж, извършил всички онези неща? Ти не си просто многостранен и сложен… ти си истински шизофреник!

Влад коленичи до мен. Изумруден блясък обгръщаше очите му, като очите на котка, осветени от ярък лъч.

— Ние всички сме повече от сбора на греховете си — каза той равно. — Ти би трябвало да го знаеш по-добре от когото и да било, Лайла.

След това ми протегна ръка. Аз се вторачих в нея и онова, което бях преживяла заради спомените, пропили оковите, ме изпълни с моментен ужас. Ала после тези образи бяха изместени от моите спомени за Влад, един различен, друг Влад. Сложих длан в неговата и му позволих да ме изправи на крака. След това се върнах до веригите, потискайки едно потръпване.

Втория път винаги е по-лесно, напомних си. Влад беше наредил да приберат семейството ми на сигурно място, но Максимус не бе успял да се свърже с Марти. Той може и да беше добре, но нищо чудно да се нуждаеше от помощ, а единственият начин да го разберем, бе като последвам нишката на същността му, оставена по оковите в деня, в който Влад го беше разпитвал.

Преди отново да докосна веригите, прокарах пръст по сакото на Влад и му се усмихнах лекичко.

— Добър избор. Изглеждаше страхотно в него.

Едната му вежда подскочи.

— Естествено, че изглеждах страхотно.

Неуморимата му арогантност ме накара да поклатя глава, но едновременно с това ми даде последното зрънце сила, от което се нуждаех, за да сграбча металните окови. Умът ми отново бе обсипан от същия порой ужасяващи образи, ала както очаквах, те вече не бяха толкова ярки, така че този път успях да се преборя с тях и да открия нишката, която търсех. Щом го сторих, се съсредоточих, докато всичко друго избледня и изчезна.

За мой ужас, новото място, в което се озовах, не изглеждаше много по-приятно от това, в което се намирах. Вместо тъмни каменни стени, около себе си виждах само бетон; единствените цветове, които нарушаваха сивата монотонност, бяха дървената врата в ъгъла и кръвта по ризата на Марти.

Михал Жилегай стоеше пред него, облечен в същите безлични дрехи и стиснал нож, от който капеше кръв. Среброкосият вампир, който беше строшил краката ми и ме бе оставил да умра, също беше там. Той удържаше Марти и дъвчеше една незапалена цигара с отегчено изражение.

Аз прекъснах нишката, а от гърдите ми се откъсна ръмжене, дошло от част от мен, която дори не бях предполагала, че съществува.

— Открих Марти. В ръцете на Жилегай е.

— Не — повтори Влад.

Аз крачех напред-назад край камината. Въпреки че Влад я бе превърнал в същински огнен ад, с мъка удържан от позлатената решетка, все още бях скована от студ, който ме пронизваше до костите.

— Имам право да говоря с копелето, отвлякло приятеля ми — сопнах се. — Тъй като не разполагаме с телефонния му номер, единствената възможност е да се свържем с него с помощта на уменията ми.

Влад се отпусна в аленото кресло в стил Луи XV и като подпря лакът на облегалката, положи брадичка върху ръката си. Изглеждаше съвършено отпуснат, ако не се брояха очите, които ме следяха с неумолима настойчивост.

— Свържеш ли се с Жилегай, единствената му реакция ще бъде да измъчва приятеля ти по начин, целящ да те прекърши. Ето защо го е отвлякъл. Иска да видиш какво му причинява, но ако ти не си там, за да гледаш, няма защо да се хаби.

Крачех толкова яростно, че косата ми се развяваше зад мен.

— Марти вече беше здравата нарязан! Жилегай очевидно не чака никого!

— Това е било за информация — долетя безмилостният му отговор. — Ала Мартин не може да му съобщи нищо действително важно, така че истинската полза от него е твоята привързаност. След като Жилегай осъзнае, че не може да те принуди да ме предадеш с помощта на Мартин, от приятеля ти вече няма да има никаква полза, така че ако искаш да го опазиш жив и във възможно най-добро състояние, няма да се свързваш с Жилегай.

— Защо просто не си намери някой медиум? — промърморих. — Аз не съм единствената — полицията непрекъснато ги използва.

— Един обикновен медиум не е достатъчен. Ти можеш да откриваш хора в настоящето и да получаваш верни видения от бъдещето. Досега съм срещал само двама души с това умение. Единият е мъртъв, а другият, ако мога да се изразя така, има технически затруднения със способностите си.

Ръцете ми се свиха в юмруци. Електричеството в тялото ми беше толкова силно, че почти очаквах най-близкият контакт да даде накъсо.

— Ти не би изоставил някой от хората си, така че не очаквай от мен да постъпя по друг начин, Влад.

— Беше в клуба от около два часа, когато онези вампири те нападнаха. Когато шпионираше Жилегай, той беше напълно облечен, докато лежеше под няколко одеяла. Постара се да го видиш единствено в безлична стая с бетонни стени и именно в такава безлична стая държи Мартин.

— Какво общо има всичко това?

— Означава, че не се намира далеч — обясни Влад с тон, който сякаш искаше да каже, че то се разбира от само себе си. — Жилегай нареди на среброкосия вампир да те убие или да те залови, след като те е видял на наблюдателните камери в клуба, следователно е на по-малко от два часа оттук. Не е напуснал Румъния и оттогава, иначе нямаше да го е грижа дали ще видиш подробности от мястото, където се крие. Освен това се съмнявам, че е модерна или дори осъвременена къща, защото в повечето от тях има отопление, ала той използваше одеяла, въпреки че на вампирите трудно им става студено.

Той отмяташе нещата едно по едно, докато говореше. Събрани заедно, в тях наистина имаше логика и аз се наругах, задето и сама не го бях видяла.

— Изпратил съм хората си да претърсят всички изоставени или рядко използвани постройки в радиус от двеста мили — продължи Влад. — Това е обширна територия, но скоро или ще открием Жилегай, или ще го принудим да бяга. А подаде ли веднъж глава, ти, моя красива ясновидке, ще можеш да се свържеш с него и да видиш точно къде се намира.

Това бе разумен план, който затягаше примката около шията на Жилегай, ала в същото време оставяше Марти на произвола на съдбата. Той можеше да го убие, преди да се впусне в бягство, можеше и да не го стори. Проблемът беше, че не разполагах с по-добра идея. Което не означаваше, че ще се примиря с това, да оставя живота на приятеля си да зависи единствено от случайността.

— Ако измисля начин да го начукаме на Жилегай и да спасим Марти, обещай ми, че ще го направиш.

Погледът на Влад беше твърд, ала спокоен.

— Не искам Мартин да умре, тъй като това ще ти причини болка и понеже, когато го отвлякоха, той все още действаше по мои заповеди. Така че ако измислиш начин, който не излага хората ми на по-голяма опасност, имаш думата ми, че ще го направим.