Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- And No Birds Sang, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Соня Кънева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Karel (2023)
Издание:
Автор: Фарли Моуът
Заглавие: И птиците не пееха
Преводач: Соня Кънева
Година на превод: 1984
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Партиздат
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: роман
Националност: канадска (не е указано)
Печатница: ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново
Излязла от печат: м. юли
Редактор: Емилия Масларова
Художествен редактор: Тотю Данов
Технически редактор: Тодор Бъчваров
Художник: Александър Хачатурян
Коректор: Тотка Бамчевачова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4963
История
- — Добавяне
II
И щом за тях помислех само — за безгрижните,
едва от седмица във боя влезлите, — оплаквах
аз силата им, младостта им, тяхната напетост
и съвършенствата на техните тела. Оплаквах
аз тази весела и пееща машина,
която е в разцвета си, ала която скоро
ще е разбита, разпиляна и дори опята.
Първи юли 1943 година, след обед. Високоговорителят на палуба Б изпращя и корабният адютант призова с изисканото си оксфордско произношение всички офицери да се съберат в големия салон. Както си седях до един от ефрейторите от моята част, скочих възбудено върху купчина кутии с амуниции:
— Това е секретната информация, Хил! Докато се върна, да си приготвил една лира стерлинга, защото тоя път ще изгубиш баса!
След двете седмици на претъпкания кораб, който трябваше да направи незнайно кога и къде десант — можехме само да предполагаме, че ще е в някоя страна с топъл климат, — ние до един почнахме да се обзалагаме. Ефрейтор Хил се беше хванал на бас, че отиваме в Гърция. Всеки от взвода си имаше свое мнение. Едни твърдяха, че ще слезем в Истанбул, други — във френска Западна Африка. Аз бях заложил парите си върху Италия — не че бях толкова далновиден, а просто защото бях дочул един от офицерите от дивизионния щаб да подхвърля, че знаенето на „лингуа италиана“ няма да ни навреди.
Промъкнах се между подредените на купчини мешки и сухарни торби, заели почти цялата палуба. Щом стигнах пътеката към каютите, към мен се примъкна Док. Той както винаги се беше ухилил и както винаги се държеше не по военному свойски:
— Ей, шефе, додето си там, при баровците, гледай да гепиш някой фас от офицерската столова.
Кимнах. Да накараш Док да се придържа към армейската етикеция беше битка, обречена на провал. Някой ден, рекох си, полковникът ще чуе какво приказваш на един офицер и за едното чудо ще те скалпира.
Когато влязох в салона, който служеше и за офицерска столова, той вече беше претъпкан. На срещуположния край група щабни офицери начело с някакъв бригаден генерал се бяха струпали около голяма релефна карта от гипс, която през нощта беше „кацнала“ върху рояла. Около масичките, пръснати из салона, се бяха скупчили офицери от всички чинове и родове войски. Избутах с лакът неколцина британски командоси, всеки с дълга кама на колана. После се натъкнах на цяла котерия крайно възпитани и елегантни офицери от военния екипаж на кораба. Ято пилоти от пустинните военновъздушни сили с копринени шалчета под четинестите бради и небрежно килнати на тиловете фуражки — да си речеш, че са изникнали от „Хиляда часа във въздуха“ — се бяха отпуснали срещу групичка младши лейтенанти от флотата, които явно не се чувствуваха удобно в сините си армейски бойни униформи. Имаше дори двама крещящо облечени американски офицери свързочници. Но всички те бяха като сливите и стафидите в пудинга, „умесен“ предимно от облечени в униформи в защитни цветове офицери с отличителните знаци на пехотата, артилерията, танковите, инженерните, медицинските, свързочните и обслужващите войски.
Извисяващ се като титан сред това мнозинство, Алекс Камбъл ми беше запазил стол заедно с Ал Парк, Пади Райъп и двама други взводни командири от Първа рота. Свих се до тях и Ал ми намигна многозначително, след което ми бутна под масата чаша ром с лимон. Алекс, славещ се като въздържател, го забеляза и едрото му лице се начумери.
Бригадният командир, който се беше надвесил над картата-макет, си погледна часовника и вдигна ръка. В стаята се възцари мъртвешка тишина:
— Е, господа… хм-м… приемете онова, което имам да ви съобщя като свръхсекретна информация… ясно ли е?
Той направи многозначителна пауза, през която Ал измърмори:
— Надут дрисльо! Да не би да мисли, че на това корито се е промъкнал шпионин на фрицовете с радиостанция?
— Операцията, в която скоро ще се включим, се нарича „Ескимос“. Подробностите ще ви бъдат съобщени при груповия инструктаж за командирите на отделните части, който ще последва веднага. Междувременно за мен е огромно удоволствие да ви съобщя, че по изгрев слънце на 10 юли ще дебаркирате на югозападния бряг на Сицилия, където ще се включите в битката с врага при този първи удар с кинжал в сърцето на крепостта Европа.
Артилерийският лейтенант от съседната маса плъзна свития си юмрук към своя приятел и изсипа в ръката му купчинка сребърни монети. Явно не беше познал.
Бригадният командир засия срещу нас като дядо, току-що подарил на внучетата си дълго жадуван подарък, след което величествено излезе от стаята. Отново отвориха бара и в гюрултията, която последва, аз за минута се усамотих с мислите си. Сицилия! Не знаех почти нищо за нея. Смътно си спомнях, че е родина на мафията, че с нея са свързани Ал Капоне и клането в деня на Свети Валентин. Тъкмо в тоя миг Алекс ме сграбчи за ръката и така я стисна, че чак потреперих.
— Не сме подранили, а, Фишеко? — изръмжа той. — Още малко и ще ги захапем!
В гласа му се долавяше диво задоволство, от което дъхът ми спря. Същински мечок е, рекох си, едър и страховит, но и безобиден, стига да не го дразниш. Зарекох се наум за нищо на света да не му давам повод да ми се нахвърля.
Следващите дни бяха изпълнени с неистова дейност. Инструктажните групи — или както ги наричаха И-групите — се множаха като писмата, които, щом получиш, трябва да препишеш и да препратиш. Полковниците биваха инструктирани от висшите дивизионни офицери, от корпуса и от славната Осма армия, към която, както открихме преизпълнени с гордост, сега принадлежахме и ние. Полковниците организираха инструктажни групи за своите ротни командири, които от своя страна инструктираха младшите офицери, а ние на свой ред инструктирахме нашите взводове.
От трезора на кораба бяха извадени големи денкове с брошури, които се изсипаха върху нас. Те бяха с твърде разнообразна тематика — като се почне от „Наръчника по италиански“ и се стигне до бойния строй на германската армия в Русия. Но всичко това си беше хартиен „бум“, който можеше да бъде и в повечето случаи биваше подминаван. Онова, което най-много ни интересуваше, беше свитъкът карти и въздушни снимки на полуостров Пачино — югоизточната част на Сицилия с град Пачино и близкото летище, — целта на Първа канадска дивизия. Разглеждахме тези карти и снимки така ненаситно и съсредоточено, че образите им и до ден днешен стоят непокътнати в съзнанието ми.
Ние, взводните командири и по-старшите подофицери, с часове изучавахме гипсовата карта в салона, като ревностно се мъчехме да запомним всеки хълм, всяка котловина, пътека, колиба и горичка маслинени дръвчета по и оттатък Захарния плаж, където трябваше да акостираме.
През деня палубите на „Дарбишър“ бяха тъй многолюдни и жужащи, че приличаха на гара Ватерлоо при Банк холидей. Беше неприятно горещо и войниците, изпотени от физическите упражнения, се събличаха голи до кръста. Взводовете се скупчваха около своите офицери и слушаха с необичайно и ласкаещо внимание техните лекции върху какви ли не теми, като се почне от маларията и се стигне до германските мини. Нощем корабът жужеше от стотиците мъже, провиращи се през затъмнените коридори до горните палуби, за да упражняват разтоварване по време на десант, който щеше да ги хвърли в битката.
„Дарбишър“ беше част от бърз ескорт, състоящ се от седем големи транспортни кораба, от крайцери, миноносци и корвети, изминали хиляди километри през океана, само и само за да избягнат притаените немски подводници по европейското крайбрежие. Поне по веднъж на ден ескортът отпращаше в морските дълбини залпове от минни снаряди, от чиито експлозии корпусът на „Дарбишър“ се разтрисаше целият. Една вечер, точно пред Гибралтар, те улучиха. Застанали пред далекогледите върху платформата на едно оръдие „Орликън“, ние с Парк и Райън наблюдавахме как мощните водни стълбове се издигат срещу залязващото слънце като кървави струи от носовете на огромни китове. Щом от премигващия прожектор се разнесе новината, че подводницата е унищожена, ние реагирахме като деца на футболен мач. Един на нула за нас! Не ме беше страх, че могат да ни торпилират, не ме преследваха жестоки видения за силни експлозии в корпуса на „Дарбишър“, за пламтящи нефтени езера над тъмните води и безпомощно мятащи се из тях хора.
Щом навлязохме в тясното гърло на Средиземно море, чухме гъгниво бръмчащи самолетни двигатели и вдигнахме очи към бялото небе почти с надеждата, че ще видим как миниатюрните мушички се превръщат в хайнкели или месершмити. Но самолетите, извисили се толкова надалеч, бяха наши: оттогава не минаваше ден да не видим, както напредвахме в езерото на Мусолини, някои от тях. „Господ да ги благослови!“ — ги поздравявахме ние, докато те бродираха в бледите небеса своите невидими шевици.
Затъмнили всяка светлинка, прекосихме незабелязано в тъмното Гибралтар; но както стояхме на палубата, вдишвайки мириса на сгорещена земя, съзряхме поразителна гледка — всичките светлини на испанския град Алжесирас светеха така ярко, сякаш светът все още живееше в мир. Това не допадна на Алекс, който бе застанал недалеч от мен. Чух го да плюе сърдито зад парапета и да ръмжи:
— Фашистки свине! Трябва някой веднъж завинаги да им загаси лампите!
Призори вече бяхме навлезли в Средиземно море. На юг блещукаха златистите брегове на испанско Мароко, след които изникна крайбрежието на Алжир, където французите от Виши плетяха колаборационистките си мрежи.
Час подир час напрежението растеше. Морето и въздухът около нас пулсираха все по-мощно и по-мощно, все нови и нови ескорти кръжаха в полезрението; поредните групи сиви миноносци пристигаха да пазят фланговете ни; а самолетите, патрулиращи ни от небето, се множаха като ята жужащи скакалци.
Командният кораб на конвоя се превърна в същински център на водовъртеж, около който малките кораби и катери се струпваха и кръжаха като флотилии от водни буболечки (всички кораби съблюдаваха стриктно заповедта да не използват радиостанциите и се свързваха един с друг само чрез сигналните лампи или чрез пратеници).
Една сутрин Пади Райън показа огненорижавата си ирландска коса в нашата каюта и изкряска на мен и Парк да идем да „скиваме нещо“. Измъкнахме се и заслепени от ярката светлина, видяхме как внушителната грамада на флагмана на Негово величество „Робъртс“ минава отляво. Въпреки невероятните си размери той така беше хлътнал във водата, че ти се струваше, че потъва — виждаха се само бойният му марс и гигантските оръдейни кули, всяка от които беше насочила двойката си зловещи четиридесетсантиметрови дула на север. Макар че придружаващите го крайцери и миноносци изглеждаха достатъчно свирепи и опасни, „Робъртс“ бе сякаш обграден от ореола на жестоката сила, което накара дори вечно равнодушния Ал Парк да подсвирне:
— Майчице! По-добре ще е да съм си в къщи, когато тоя копелдак натисне спусъка! Излезе ли буря, не залагам и пукнат грош за фрицовете от другата страна!
Мощ и слава! Имахме чувството, че и мощта, и славата ще са на наша страна, когато зазори заветният ден.
На 8 юли бях дежурен по рота и като такъв трябваше да придружавам групата висши офицери, които всеки ден душеха из кораба, за да се уверят, че всичко е наред. Войниците бяха до един на палубата, заети с упражнения или слушане на лекции. Доколкото ми се струваше, частта на нашата рота от войсковата палуба Б беше в добър порядък: мешките подредени в пирамида, одеялата и хамаците навити на рула, масичките от чамово дърво изжулени. Но не щеш ли, щабният полковник, който отговаряше за инспекцията, рязко спря. И посочи с офицерското си бастунче празна цигарена кутия, полускрита зад каса бомби.
— Божичко! Това пък какво е? — запита той сърдито.
Измърморих някакво извинение и на свой ред получих смразяващ поглед:
— Отвратително! Веднага да вземете мерки!
„Да взема мерки“ означаваше да открия дежурния дневален, какъвто онзи ден беше редник Тайни Съли от моя взвод. Не можах да го намеря никъде, докато не надникнах и в двете нули, точно над бумтящите корабни витла. Погнусен от всепроникващата воня, аз се оглеждах с отворена уста в мътната светлина и най-сетне мернах Тайни в най-отдалечения ъгъл. За миг си помислих, че някой от нас двамата ще да се е чалнал.
Застанал мирно, стиснал очи, той вдигаше пушката на рамо и след това отдаваше чест на… никого. Настръхнах целият докато го гледах как освобождава предпазителя… пауза… плъзга затвора назад… пауза… мушва палец в гнездото… пауза… вдига цевта… пауза… сетне, като робот… повтаря всичко отначало.
Най-дребният от взвода той беше пет-шест сантиметра по-нисък от мен, — Тайни бе прекарал първите шестнадесет години от живота си в сиропиталище и беше излъгал, за да го приемат в армията на седемнадесет. Макар и малко глуповат, той ми се виждаше, общо взето, нормален, но сега явно му имаше нещо. Лицето му беше пепеляво и по бузите му се стичаха ручеи пот, които капеха от брадичката. Направих крачка-две към него и ужасен открих, че това не е пот, а сълзи — че Съли неудържимо плаче.
Нямах представа какво да предприема и хукнах към палубата да търся старши сержант Нътли, слаб, тъмен мъж на трийсетина години, който, откакто дойдох в ротата, вече няколко пъти ми се беше притичвал на помощ. Отведох го настрани и му описах онова, което бях видял.
— Стегнала го е шапката, сър — бодро ми каза той. — Не бери грижа. Ей сега ще го накарам да дойде на себе си.
Той чевръсто се обърна на пети, оставяйки ме потресен и обезпокоен. Не бях виждал дотогава някой да се предава на страха и просто не можех да проумея как така Съли е паднал духом още преди да са стреляли пушките. Божичко, мислех си, щом се е случило с него… Грапавото вълмо на съмнението се загнезди в душата ми.
Когато в пет часа отвориха бара, аз бях повече от готов. Присъединих се към Пади Райън, с когото се разположихме в кожените кресла до големия прозорец, някога заемани от пътниците от първа класа, след което с твърда решимост започнах да се наливам с ром с лимон, мъчейки се да изтрия образа на Тайни Съли.
Пади беше висок, кокалест бродяга, чиято любима фраза гласеше: „Дяволска бъркотия!“, и чието любимо занимание беше да се подиграва на надутостта на онези, които по благоволението на Господа бога стояха с властта си над нас. На втория ден, откакто отплувахме, той си спечели голяма слава сред младшите офицери с карикатурата, която беше закачил на таблото за заповеди при входа на салона. На нея бяха изобразени огромен слон изотзад и миниатюрна мишка, погледнала страхливо към породистия гигант: „Няма лъжа! Колкото по-големи формите, толкова по-едри т…“
Карикатурата беше грубо отстранена, секунди след като британският бригаден генерал — най-висшият офицер на борда, я зърна и оттогава Пади непрекъснато бълнуваше за отмъщение.
Бяхме вече на по три-четири питиета, когато въпросният бригаден генерал влезе, придружен от цял гмеж щабни офицери. Пади тутакси заръмжа като разлютен булдог:
— Копелета мърморански! Никакво уважение към изкуството! — Рязко изпразни чашата и удари с опакото на ръката по масата. — Хайде, Фишеко! Дългът зове!
Леко зашеметен от алкохола, аз го последвах, а той най-демонстративно се измъкна от салона и слезе на палубата, където инженерите бяха складирали десантните си съоръжения. Все още ръмжейки, той изрови някакъв детектор за мини, затегна на раменете ми раницата с усилвателя и батерията, закрепи слушалките на ушите ми и набута в ръцете ми детектора, наподобяващ дръжката на четка за под. Сетне измъкна шише моряшки ром, отвори го и ме накара да отпия възмутително голяма глътка. И докато се мъчех да си поема дъх, той също си пийна.
Сега освен пиян, бях и сащисан:
— Какво, по дяволите, става? Минният детектор не е баш за стоманен кораб, нали?
— Не е твоя работа да питаш! — Пади пак ми хвърли бутилката. — Да живеят ирландските рицари!
Когато се върнахме в салона, той беше претъпкан, защото това ни беше последната нощ преди утрото на акцията. Разнородната тълпа се мъчеше с все сила да пресуши бара и отначало, когато боязливо се вмъкнахме в стаята, никой дори не забеляза чудатия ми вид.
Държах дръжката на детектора пред себе си, а Пади ме следваше по петите, вкопчил пръсти в копчето за увеличаване на звука върху усилвателя в раницата.
— Тия питиета са пъклени бомби със закъснител! — изшушука разярено той в ухото ми. — Я ги провери!
Надвесих послушно детектора над маса с безчет чаши по нея, а Пади завъртя копчето. Насмалко да оглушея от пронизителния писък в слушалките, който достигна и до слуха на слисаните притежатели на напитките. Дългите ръце на Пади се надвесиха над масата и сграбчиха две чаши — по една за нас двамата.
— Прочистване на мините, господа! Съжалявам, но тия неща са смъртоносни.
Застанал до бара, бригадният генерал ни наблюдаваше, дето се вика с бялото на окото, как кръжим от маса на маса. Но въпреки че гъстият му мустак потрепваше от раздразнение, той нямаше намерение да унижава достойнството си и да обръща пред всички внимание на щуротиите ни. Когато го наближихме, той демонстративно ни обърна гръб и заговори с някакъв щабен майор. Всички погледи бяха вперени сега към нас и гълчавата замря, когато Пади изломоти безапелационната заповед:
— Провери му задника!
Вдигнах послушно дръжката на детектора и когато тя се изравни с добре изгладените панталони от шевиот на генерала, Пади врътна докрай копчето на усилвателя.
Последвалият писък отекна из утихналата стая. Бригадният генерал се разтресе, добре че беше от як материал. Той не се обърна… поне дотогава, докато Пади не се пресегна през мен, не го тупна по рамото и не обяви със загрижен и звънък глас:
— Моля да ме извините, сър, но в задника ви май се е навряла някоя бомбичка!
Помня само, че във врявата, която последва, пурпурно червеният Алекс Камбъл ме удържа да не се сгромолясам, а подполковник Ренисън, най-висшият канадски офицер на борда, ми каза:
— Имаш късмет, малък подлецо! Едва ли някога ще разбереш колко близо до военен съд сте били вие двамата! Добре, че след тридесет и шест часа се впускаме в акция… — Той извърна глава, неспособен да задържи смеха си.
Това беше велика вечер. Вечер, която тепърва щяхме да оценим.
На заранта отворих с мъка очи и открих, че ни атакуват — не някакви човешки противници, а сироко. Роден в пещите на Сахара, този зъл вятър бе връхлетял откъм север върху Средиземноморието малко преди зазоряване, изглежда, решен да разпръсне безчетната флотилия от големи и малки кораби, която дори и сега държеше курс на север, към Сицилия.
„Дарбишър“ се люшкаше като пиян шопар. Целият незавързан инвентар в нашата каюта беше паднал на пода, където се плъзгаше и трополеше всеки път, щом корабът се наклонеше и издигнеше. За първи път откакто бяхме заедно Док не беше с мен, за да ме подготви за деня. Когато си пробих път през войнишките палуби с техния отвратителен задух, разбрах причината за неговото отсъствие. Палуба Б беше в истински хаос. Много от мъжете още висяха в хамаците си, позеленели и охкащи, неспособни или нежелаещи дори да седнат. Вонеше на бълвоч и на нафта. Всичко, което не е било вързано, се плъзгаше без посока: мешки, сандъци с оръжие, стоманени каси с амуниции, консервни кутии, железни каски и какви ли не други боклуци се въргаляха между обърнатите маси, тряскаха се в подпорите, та накрая, срещнали някаква преграда, да се съберат на раздърпан куп. Макар и грохотът да беше оглушителен, успях, крещейки до прегракване, да измъкна и отведа през каютите повечето от мъжете с морска болест на главната палуба, където те поне щяха да си поемат дъх.
Взводният сержант Бейтс и неколцина други, които като мен почти не се влияеха от морската болест, се запретнаха да въведат сред хаоса някакъв ред. То си беше голямо приключение. Една каса гранати „Милс“ се беше счупила и отворила и смъртоносните бомбички се стрелкаха напред-назад като добре хвърлени бейзболни топки. Някаква касетка с боеприпаси удари Бейтс отзад по краката и той се строполи, плъзгайки се по наклонената мръсна палуба. Помогнах му да се изправи и той даде воля на раздразнението си.
— Ах, синковците му! По-лошо и от касапница!
Малцина бяха посетителите в офицерската трапезария, където, олюлявайки се, се добрах, закопнял за закуска. Алекс също дойде, па макар и с огромни мъки и неговото, общо взето, червендалесто лице сега беше с цвета на сирене „Грюйер“. Той извърна очи, щом сервитьорът се допързаля и пльосна пред мен чиния с варени херинги.
— Същински садизъм! — изръмжа Алекс. — Само англичаните могат да изиграят такъв гаден номер на един умиращ… И ще знаеш, Фишеко, аз наистина умирам.
Той се строполи връз стола като изтърбушен морж, но дори и със спазмите на гадене от морската болест все тъй доминираше с присъствието си в люшкащата се стая.
Гледката отвъд кораба наистина беше впечатляваща. Небето беше както винаги ясно, сурово и светло, тъй като сироко не носеше облаци. Слънцето струеше върху безкрая от надигащи се разпенени чак до хоризонта бели вълни. И великата нахлуваща флота — това непреодолимо оръжие — бе изпаднала в пълен и почти безпомощен безпорядък. Сметени от разбиващите се вълни, най-големите военни кораби приличаха на полупотопени подводници. Транспортните кораби се клатушкаха под удара на белобрадите води, които прехвърляха издигащите се кърми. Повечето от малките съдове се въртяха, оставили се на волята на морето и вятъра, и някои — особено квадратноносовите съдове за извеждане на танковете — очевидно наближаваха границите на своята издръжливост. Ако халата се усилеше още мъничко, доста от тези метални кутии щяха да се напълнят с вода и да потънат. Благодарих на съдбата, че не съм на някоя от тях… и се сетих, че след по-малко от денонощие и ние щяхме да се озовем всред същия хаос от бели води в десантните лодки, които не бяха кой знае колко стабилни и които по размери се доближаваха до консервни кутии за сардели.
Някъде към десет сутринта командуващият кораб ни прати с прожектора съобщение. Скоро след това ни известиха, „че ако до пет след обед времето не се оправи, операция «Ескимос» ще бъде отложена“. И ако изпадналите в най-тежките пристъпи на морска болест не обърнаха на това никакво внимание, ние, останалите, заживяхме с мрачни предчувствия. Доколкото ни беше известно, врагът изобщо не подозираше за нашето присъствие или най-малкото за нашите намерения. Изненадата — този съдбовен елемент за всяко нападение — сега-засега ни принадлежеше. Но ако се наложеше цял ден да кръжим около крайбрежието на Сицилия, нямаше начин врагът да не ни открие и да не разгадае нашия удар, след което щяхме да се превърнем в идеална цел за германските и италианските самолети, подводници и дори торпедни лодки.
— Ще се наложи да се откажем от тая пуста операция — мърмореше Алекс злобно. — Един господ знае, кога пак ще ни падне случай да натрием носовете на фрицовете!
И все пак малко след четири часа след обед вятърът поутихна и към пет съвсем се укроти. Морето се успокои и към осем часа ние двамата с Парк бяхме откъснати от любуването на пламтящия залез, за да научим, че „представлението започва“.
Ние, тримата младши офицери, се натикахме заедно с взводните сержанти и ротния старши сержант Нътли във възтясната каюта на Алекс, за да чуем за последен път от него заповедта за атака. От цивилната станция на Би Би Си долиташе глуха музика и аз бях доста изненадан да разпозная повтарящия се мотив на Равеловото Болеро. Не бях го чувал от онази вечер в Ричмънд Хил, когато, малко преди да отплувам за Англия, бях останал сам в къщи и отново и отново пусках плочата, та да посмекча страданията си, задето съм отблъснат от момичето, в което, както си мислех, бях безумно влюбен. Нейният образ сега отново изплува в паметта ми и с плахо учудване разбрах, че вече не давам пет пари за нея. Питах се дали изобщо някога… но музиката рязко замлъкна, прекъсната от гръмкия глас на корабния адютант:
— Чувате ли ме? Чувате ли ме? Командирите на взводове веднага да отидат по частите си… Повтарям… Командирите веднага да отидат по частите си…
Когато стигнах войнишката палуба, намерих по-голямата част от моята дружина да се излежава по дървените пейки около масите за хранене и да наблюдава как ефрейтор Мичук от Второ отделение и неколцина от по-близките му приятели играят на двадесет и едно. От светлината на голата електрическа крушка, люлееща се над масата, Мичук изглеждаше намусен и отпуснат. Всъщност той си беше такъв: боец с тежка ръка, който не знае кога да побегне. До него бе седнал Ърни Томпсън, първият човек във взводната петсантиметрова минохвъргачка. Ърни, за когото се говореше, че бил претендент за „Златната ръкавица“, бе прекарал на времето шестдесет дни в ужасния английски военен затвор Гласхаус заради това, че стоварил при кръчмарска кавга един офицер в безсъзнание. Бях склонен да се отнасям към него с донякъде прекомерно уважение.
Да изглеждаш и да действуваш грубо беше нещо като задължение за повечето хора в Седми взвод, макар че не всички бяха хулигани. До картоиграчите, където светлината беше по-силна, седеше напълно откъснат от играта редник А. К. Лонг, който се бе зачел в подвързано с мека кожа томче стихове на Шели.
А. К. беше доста загадъчна личност. По-големият му брат беше офицер в Четвърта рота, където и А. К. с неговите връзки е можел да постъпи, но по неизвестни причини той предпочел да си остане редник, отхвърлящ дори нашивката на младши сержант. Макар да беше и към мен, както и към всички останали любезно равнодушен, той бе единственият човек във взвода, с когото ми беше приятно. Странно, но никой не му се сърдеше, може би поради неговото почти тигърско необуздано чувство за независимост. Тъкмо независимото му поведение го беше заточило в Седми взвод; колкото учтив и неизменно вежлив да беше в обноските си, намислеше ли да не изпълни някоя заповед, нищо на тоя свят не беше в състояние да го разубеди.
Постоях известно време в подскачащите сенки край една преграда — корабът още се люлееше яко, — без никой да обърне внимание на присъствието ми. Почувствувал нужда от малко повече сигурност, погледнах към две набити, кръглолики момчета, седнали заедно на края на една от масите. Шарон и Робинсъи можеха да бъдат братя, макар че не бяха. Селянчета, те бяха излети от същия материал, от който беше направен целият полк и с чието наименование той бе известен в дивизията — Асовете на плуга. Те двамата си седяха спокойно, предразполагащо смълчани, пушеха бавно и се отдаваха на кротките си мисли. Усетих да ме залива вълна от обич към тях и се зачудих кой ли тъпоумен военен ги е обрекъл на служба в наказателния взвод.
Щракането от зареждане на карабина ме накара рязко да се обърна. Тайни Съли седеше върху сандъците в тъмния край зад стълбата. В мътната светлина видях как той държи пушката с цев, опряна в носа на десния му ботуш, и механично натиска спусъка и отпуска празния патронник, след което отново зарежда оръжието и пак натиска спусъка. С три скока се озовах при него и изфучах в ухото му така зверски, че чак се изненадах от самия себе си:
— Махни тая карабина, откачено копеле! А̀ си си прострелял палеца, а̀ Мичук ти пуснал един куршум в главата! Няма да се отървеш така лесно.
След като го оставих, ръцете ми плувнаха в пот, а краката ми се разтрепериха. Чувствувах се неописуемо самотен — сякаш не бях частица от тази група отпуснати мъже с шорти и ризи в защитен цвят, насядали в опушената, задушна палубна столова, очаквайки с очевидна незаинтересованост безизразния глас на свързочника да извика от високоговорителя нашия номер — партида шестдесет и седма.
— Чувате ли? Чувате ли? Внимание, партида седемнадесета. Придвижвай се към определената лодка… партида осемнадесета, стани…
В съседния ъгъл, където се бе разположил Девети взвод, някой дрънкаше на драмбой, а един моряк разпределяше в тъмното консерви самозагряваща се супа и монотонно подхвърляше нецензурни обиди по адрес на италианците. С благодарност видях, че Ал Парк ми маха с ръка. Докато си проправях път към него, си помислих колко неуместно изглеждаше той в нашата навъсена военна компания. Недодялан, дългокрак като щъркел, с шорти като кюнци и провиснала риза, той имаше вид на карикатурен скаут. Макар и да съзнаваше колко чудато изглежда, той не се тревожеше. Всъщност надали нещо бе в състояние да разтревожи Ал, чийто усет към абсурдното явно предвещаваше изгрева на Уди Алън. Като се препъвахме и пързаляхме по определената за работа площ, ние двамата с него за енти път взехме да проверяваме инвентара и оръжието, без да съзнаваме какво всъщност вършим.
Нещо се шмугна в краката ни и Ал реши, че е мишка. Разсеяхме се за няколко минути при спомена за интелигентния мишок, който живееше с нас в Дарвъл и който беше станал толкова фамилиарен, че една съботна вечер пропълзя в почти празна чаша ром и се насмука. Ал нежно го сложи да спи в картонената кутия с вратовръзките в защитен цвят на Алекс Камбъл и забравихме за него чак до следващата сутрин, когато Алекс се запипка, търсейки връзка за църковната служба…
— … Внимание, партида четиридесет и пета. Придвижи се към лодката…
— Наближава — промърмори Ал. — Най-добре е да се връщам при моите.
Отново сам, хвърлих поглед към часовника си. Петнадесет минути след полунощ. Чудех се какво ли става извън кораба. Тревожните ми мисли все се въртяха около гипсовата карта. Дали вражеските стрелци спят в картечния пост на онова връхче земя, което се наричаше Гротичело и което се извисяваше над нашия бряг? Или пък са се втренчили през фосфоресциращите проблясъци на разбуненото море към вражата сянка, напредваща откъм юг? Дали някой от тях не звъни в този миг по полевия телефон, свързващ го с щаба им? Може би телефонният разговор вече се е състоял! Може би двигателите на савоя-маршетис и юнкерсите 88 вече бръмчат над летището в Пачино… Нещо отвътре ме присви…
— … Чувате ли? Внимание, партида петдесет и втора…
Хората от 48-и алпийски се раздвижиха в другия край на палуба Б, вдигаха се на крак, заоправяха екипировката си, грабнаха карабините, стенките, минохвъргачките и бренките. Мракът бе разсечен от офицерски глас, изтънял и недоволен. Ърни Томпсън надигна глава от картите и някак между другото удостои с внимание присъствието ми:
— Колко време ни остава, капитане?
— Десетина минути може би — отговорих с глас, подсладен с благодарност. Той ме нарече капитане!
Ърни изпуфтя и пусна още един шилинг в купичката. Играта продължи…
— Партида шестдесет и седма… Шестдесет и седма да се яви…
Мичук метна ръка през рамото си.
— Мамка му — изкрещя той, а картите се пръснаха по мръсната палуба. — Аз затварям.
Един, двама души се изсмяха неестествено, след което всички скочиха на крака и грабвайки пътьом багажа си, тръгнаха към позицията.
— … Партида шестдесет и седма. Към определената лодка придвижи се…
Взводът се нареди в редица. Док бе вкопчил пръсти в омотания ми колан, а ония, които го следваха, се бяха хванали за него по същия начин. Взвод след взвод ротата се навиваше и развиваше като гигантска змия.
Появи се Алекс:
— Фарли. Да тръгваме!
Затътрихме се нагоре по стълбата, после — през непрогледния мрак из коридора. Едно фенерче закратко освети със синята си светлина друга колона, която излизаше от страничния проход и се сливаше с бавния поток към горните палуби. Хората бяха безлики и неразличими като фигури от кошмарен сън. Светлината угасна и аз протегнах ръка все едно че си проправям път през мрака, който сякаш ме притискаше. Не се чуваше никакъв звук освен съскащото тежко дишане и подкованите с желязо ботуши, които стържеха върху стоманената обшивка.
Изведнъж върху изпотеното си лице усетих свеж въздух. Някаква врата се отвори и зад нея изникна осеяното със звезди небе — тъй бляскаво след пъклената тъма, от която идехме, че ни се стори ослепително. Вече по-бързо стигнахме по откритата палуба до указаната десантна лодка, която се мяташе на весилките досущ като злокобна, страховита люлка, повиснала между вятъра и водата.
Наблюдавах отстрани как мъжете се закатериха тромаво през перилата, превити като катъри под бойното снаряжение. Когато и последният се строполи върху една от трите дълги пейки, сложени по цялата дължина на лодката, се сетих, че не съм видял Тайни Съли.
— Къде е Съли? — попитах настойчиво.
От тъмната утроба на лодката се чу жален, задъхан глас, от който отново ми се сви сърцето. После сержант Бейтс изсумтя презрително:
— Тука е, говедото му с говедо!
Тъкмо стигнах до мястото си на носа и нощта бе разтърсена от адския трясък на криковете по палубата на „Дарбишър“, които затракаха в съзвучие и тридесетте десантни лодки се устремиха към морето.
Цопнахме във водата с отекващ плясък, след което лодките климнаха рязко към кораба и така застъргаха със стоманени корпуси, че аз изтръпнах от страх да не би звукът да се чуе чак в Пачино. Заврян в миниатюрната бронирана кабина на носа на щирборда, старшина кормчията от Кралския флот злобно изруга, рязко изви щурвала и пусна дросела. Някой отвърза въжетата и ние се разтърсихме, раздрусахме се и се люшнахме в тътнещия мрак.
Имаше може би четиристотин съда с какви ли не размери и форми, поели към мястото за среща на около единадесет километра от Сицилия, и приглушеният бумтеж на техните мотори се сливаше, за да отекне като стон на неспокоен великан, потънал в трескав сън.
Застанал на носа до будката на кормчията, едва успявах да надзърна над високите перила. Нощта бе изпълнена с мержелеещи се сенки, из разбуненото море се мяркаха бляскавите, фосфоресциращи точици на невидимите лодки. Внезапно се наклонихме и изгубил равновесие, аз се препънах и се озовах в скута на сержант Хил, който като че само това и чакал, тутакси се изповръща върху гърба и раменете ми. Заразени от примера му, скоро всички в лодката щяха да си повърнат червата. Вкопчил нокти в перилата, аз се домъкнах до мястото си и започнах да се боря с все по-силното и мъчещо ме гадене, като се взирах в точката зелена светлина на кърмата на невидим съд пред нас.
Ненадейно се сетих за „През канала“ на Рупърт Брук и за неговия лек срещу морската болест — силно мисли за момичето, което обичаш: „Сега имаш избор — тяло с морска болест или душа с болест по теб!“
— Ах ти, долна краво!
Кормчията изруга гръмогласно, понеже лодката се обърна с нос към надигащото се море и цопна сред браздата между две вълни.
— Ти, кучко мръсна! — … и тук той също повърна.
Лодката заприлича отвътре на кланица. Докато тя се люлееше и се отклоняваше от курса, повечето от мъжете безпомощно се плъзгаха по пейките с крака, потопени в кашата на собствения си бълвоч. Някои ме молеха да им разреша да отидат на перилата; аз обаче не им давах дори да застанат прави, тъй като десантните лодки са известни с нестабилността си в бурно море и ние като нищо можехме да се преобърнем, ако тежестта се поизмести. За моя изненада усетих, че за пръв път командувам собствения си взвод.
— Само някой да е посмял да мърда — крещях, надвиквайки гърления рев на дизеловия двигател, — мръднете ли, ще се натопим до един, а е още много далече за плуване!
Всички предпочетоха да ми се подчинят, може би защото бяха твърде зле; и аз се чувствувах почти отлично, докато кормчията не излезе от кабинката си, не ме хвана за ръката и не ме придърпа към себе си:
— По дяволите, спукана ни е работата, хлапак! Никакъв не се вижда тоя проклет знак! К’ви ще ги правим?
Той търсеше плаващия знак с кодираните светлини — синьо върху бяло върху синьо, — мястото за срещата, откъдето трябваше да следваме курс по компас към определения бряг. Без тази строго определена отправна точка бяхме наистина загубени. И тъй като моята лодка бе начело на ротата, аз носех отговорността.
Обзе ме паника. Нямаше кого да повикам на помощ. Щом небето на изток просветна, единственото, което можех да различа, бяха квадратните очертания на другите два съда, едва видими от кърмата. Погледнах часовника и видях, че до полунощ остават броени минути. Нямаше време, пък и разбуненият океан едва ли беше най-подходящото място за провеждане на съвещания!
Неистово се мъчех да се ориентирам. Може би истинският моряк щеше да се оправи някак си по небето, само че аз си бях моряк за удоволствие и нищо повече. Източният хоризонт бързо просветляваше. Балонът можеше да се издигне всеки момент! Поех си дълбоко дъх и с глас, който изписка като тенекиена свирка, заповядах на кормчията:
— Насочи на 340 градуса!
Тъкмо това беше нужният курс (незаличимо врязал се в паметта ми), стига, разбира се, да поемеш от вярната отправна точка.
Малкият съд се обърна послушно и се насочи към невидимия бряг. Секунди по-късно наниз от яркочервени скъпоценни камъни тайнствено заплуваха из северното небе над кърмата на щирборда. Първото вражеско оръжие беше открило огън! Чух Бейтс да крещи от кърмата:
— Почва се балът, момчета!
Изкрясках в отговор като малоумен:
— Прикрийте се, войници!
После бледнеещата нощ бе раздрана от такива гръмове, трясъци и бумтежи, каквито може би са ознаменували началото на света… или неговия край.
Корабът „Робъртс“ на Негово величество даде преграден артилерийски огън с всички оръдия на борда си. От внезапно оголилия се сив корпус избухнаха четири нажежени до бяло сфери, четири слънца, издигащи се със силата на мисълта, които после, когато ескадра подир ескадра откриваше огън, сякаш възпламениха от край до край дъгата на южния хоризонт с проблясващи червени и жълти светкавици. Само след три секунди звукът ни удари, страховитият грохот разтърси света и ние се свлякохме под перилата с ръце върху ушите.
Видях, че кормчията настойчиво ми маха. И въпреки че той долепи уста до ухото ми, едва дочувах виковете му:
— Натам ли да ви водя? Я виж каква касапница е точно там!
Зората се сипна, за да оголи на около километър и половина пред нас ниска, бледа брегова ивица. Така близо до нея, сякаш са на самия пясъчножълт бряг, два катера от подкреплението сновяха по плиткото, оставяйки кълбета димен параван, който да ни прикрие от неприятеля. Страдалчески вперих очи в тази безформена ивица земя, отчаяно надявайки се да разпозная някакви знаци. Нищо не ми беше познато, но не щеш ли, отдясно ми се мярна късче земя и аз се молех това да е брегът, маркиращ лявата граница на полка.
— Насочи към онази точка вдясно! — извиках на кормчията точно когато над главите ни се стрелна залп от 24-сантиметрови снаряди, прилични на сто експресни влака, които профучават из гигантски тунел.
Кормчията кимна мрачно и отвори дросела. Лодката подскочи, забивайки кърма във вълните. Погледнах назад и видях двата придружаващи ни катера, които ни следваха в прилична на стрела линия. Алекс стоеше на носа на единия щирборд, протегнал напред биволската си глава под смехотворно малката стоманена каска. Той беше прегърнал бренка, с която изстрелваше къси откоси към брега. Сякаш в отговор към нас се извиха потоци от трасиращи снаряди, идещи от постройката с червен покрив върху хълма на неколкостотин метра от брега. Сниших се щом малките пръски вода изтракаха като бод на шевна машина между нашите с Алекс лодки. Свих се до предната рампа и зачаках, стиснал револвера в потната си длан, онзи тягостен миг, когато ще се ударим в брега.
Край нас изникна огромен, запенен воден стълб, който сякаш повисна, надвеси се отгоре ни. След грубия, рязък удар всички цопнахме в топлата солена вода с вкус и мирис на сяра. Скочих тъй лудешката, че си премазах глезените о рампата. Първата рана, помислих си глупашки.
После акостирахме, само че не на брега. Натъкнахме се на ненанесен върху картата пясъчен нанос на петдесетина метра от плажа. И добре, че се натъкнахме, понеже броени секунди след това един от крайцерите изсипа цял залп от дванайсетсантиметрови снаряди върху плажа точно срещу нас. „Уумпети-уумп-уумп-уумп“ — изреваха те. Парчетата от снаряди избумтяха по лодката, а Седми взвод се просна ведно с неустрашимия си командир върху колективното си шкембе. Ако не беше тази плитчина, щяхме да си измрем от собствените оръдия — и вероятно никой нямаше да разбере. И все пак изпречилият се нанос не беше само благословия.
Кормчията пусна рампата, която с дрънчене се свлече, и почти ни изкряска да се махаме от неговата лодка. Той бързаше като щурав да се измъкне и щом осъзнах каква чудесна гола мишена сме в тая консервна кутия за врага… взех, че и аз се разбързах…
Това беше мигът, за който се бях готвил през всичките години на армейското си обучение. Това беше моят миг — и аз го сграбчих, пък било то и с донякъде сковани ръце.
С револвер в ръка, с пушка Томи през рамо, със снаряжение, натежало от гранатите и мунициите, със смъкната ниско над ушите каска изтичах до ръба на рампата и с вика: „След мене, бойци!“… скочих в дълбоката над два метра вода.
Както се бях натоварил, потънах като камък и ударих дъното най-напред с крака. Бях така изумен от това неочаквано спускане в дълбините, че не се и опитах да се измъкна обратно на повърхността. Просто крачех направо, докато главата ми се показа навън. После се обърнах със смътната мисъл да предупредя другите и точно тогава съзрях старши сержант Нътли, който се доближи до рампата, вдигнал в ръка карабината и стиснал носа си с пръстите на другата. Той приличаше на предрешено момченце, което скача в басейн.
Другите два десантни катера бяха в същото положение като нас, но аз отбелязах с изблик на гордост, че май съм първият, стигнал брега. Едвам си проправях път през плитчините, докато най-сетне видях малки струйки пясък, носещи се покрай брега към мене. Паднах машинално по корем и безпомощен да се съпротивлявам се оставих на голямата вълна, която ме подбра и ме замъкна към браздящите картечни куршуми, захвърляйки ме точно пред тяхната смъртоносна шевица.
Червеното слънце набъбна над безветрения хоризонт, за да вдъхне топлина на деня. Пясъкът заблестя златист и чист и аз усетих мириса на непознати цветя. Свит на кълбо, погледнах към морето, където стотина мъже излизаха от дълбините, клатушкайки се комично като стадо тюлени, които бързат към плаж за чифтосване. Две от десантните лодки вече бяха загърбили наноса и офейкваха. Нашата все още стоеше като закована и след миг разбрах защо.
Тя беше празна, ако не се смята екипажът… и една дребна фигурка с дрехи в защитен цвят, застанала вдървено като за почест пред зеещия отвор на носа. Не щеш ли, тя се размърда, измарширува по рампата с карабината през рамо и вдигна свободната си ръка на равнището на раменете. Тайни Съли излизаше от сарделената консерва като на церемониален парад в Олдършот… само дето беше стиснал очи.
Грозд минохвъргачни снаряди се изсипа с писък от прозрачното небе и морето, в което Тайни Съли се беше хвърлил, завря и закипя. Тайни Съли си отиде от нас… марширувайки като слепец към Пантеона.
Морският бараж вече бе навлязъл в сушата, от което стана малко по-тихо — достатъчно тихо, че да чуя злия писък на куршумния огън, долитащ от купчината стопански постройки, надвиснали над плажа. По-голямата част от моя взвод вече се беше присъединила към мене и сега лежеше до половината на сушата, до половината във водата. Не че имаше време за мотаене, но пътят пред нас беше преграден от гъсталак бодлива тел, без съмнение минирана.
Старши сержант Нътли се просна до мен, квичейки:
— Някой да взриви тая тел! Къде, по дяволите, са бомбаджиите?
Търсейки вдъхновение, извърнах глава и видях Алекс да пристига, щурмувайки брега като вбесено чудовище, надигнало се от праисторическите моря. Той изрева нещо и изприпка покрай мен, за да пъхне под телта един заряд — триметрова тръба, натъпкана с експлозив. Той избухна с трясък, след което ние скочихме и последвахме Алекс през зиналата яма, като тежките ни ботуши се плъзгаха и потъваха в мекия податлив пясък.
Не бях забелязал, че старши сержант Нътли не е с нас. Той бе останал край водата… прострелян с куршум в гръкляна. Лежал е на ръка разстояние от мене и въпреки това не бях го забелязал.
След плажа навлязохме в шумолящ лабиринт от тръстики, растящи между високите дюни. Въртяхме се из него безцелно в кръг като стадо претоварени магарета, докато най-накрая Алекс се изправи и заповяда да атакуваме заетите от врага сгради.
Макар че той издаде заповедта си по официалния, предписван от армейските учебници начин, тя ни се стори неразбираема, дори безсмислена. Ние стояхме стъписани, докато Алекс не размаха ръце и не ревна по нас И тогава видях, че от дясната му ръка блика страховита струя кръв. Спуснах се и го хванах за ранената ръка точно когато той я вдигаше над главата си. Едва тогава Алекс разбра, че са го уцелили. Куршумът беше минал точно през мускула над лакътя и във възбудата си Алекс не бе усетил нищо.
Докато санитарят превързваше ръката и спираше кръвта, той утихна, а върху едрото му, кръгло като месечина лице се изписа нелепа почуда. После Алекс ни даде първата от заповедите, които много скоро щяха да станат нещо обичайно:
— Какво чакате? Я вървете в оная проклета къща и изритайте тия въшльовци навън!
Стори ми се, че говори именно на мене, и се спуснах през тръстиките, а моите хора се запрепъваха по петите ми. Излязохме на изсъхнало малко поле в подножието на нисък хълм, увенчан с няколко скупчени една до друга каменни сгради. Ърни Томпсън, първият човек на минохвъргачката, се смъкна в една отводнителна яма, откачи оръжието и без заповед изстреля всичките си димни бомби. Ние, останалите, се хвърлихме напред, но доста скоро се спряхме като подплашени зайци пред нова преграда от бодлива тел.
Не знам какво точно е вършел врагът през цялото това време — вероятно е стрелял по нас, — но той сигурно е бил доста подразнен от чудатото ни държане, тъй като никой от нас не беше улучен. Бяхме се проснали пред телта без никакво прикритие и въпреки това всички оръжия във взвода стреляха с цялата си мощ. За три-четири минути почти привършихме амунициите и скоро щяхме да опрем до камъните, ако не се беше случило най-неочакваното нещо.
Някой отпреде ми изкрещя:
— Спрете огъня, тъпанари такива!
Бяхме тъй стъписани, че моментално се подчинихме, без изобщо да се замисляме дали това не е някоя вража уловка. Трябваше да действуваме и аз бях този, който даде сигнал.
— Закрепи щиковете! — кряснах аз.
И така се хвърлихме в първата и последна атака на нож във война, в която щикът беше почти пълен анахронизъм.
Прекачихме се през телта, разпаряйки кой риза, кой шорти, кой кожа, и загалопирахме все тъй нескопосно нагоре по склона. Щом стигнахме хребета, разбрахме защо не ни бяха избили в одевешната самоубийствена атака. Група командоси тъкмо превземаха хълма от обратната страна: само че, вместо да размахват щикове, те благоразумно обливаха сградите с потоци олово.
— Уф — ми каза един сержант от командосите, след като се разпознахме. — Вие, драги, изглеждахте наистина чудесно! Не ти трябва лека пехота! Не съм виждал подобно нещо, освен в оня филм с Ерол Флин!
За секунда се подведох — докато не забелязах саркастичните гримаси по лицата на войниците.
Оцелелите италиански защитници на стопанството бяха изведени в окъпаната в светлина утрин с ръце, вързани на тила, и с вид на хора, безобидно чакащи на опашка за супа, раздавана от Армията на спасението. Подеха спор, чии да са пленниците, разрешен от Алекс, който пристигна на местопроизшествието запъхтян и червен като рак, пъхнал като Наполеон ранената си ръка в ризата със защитен цвят.
— Оставете ги на англичаните! — изръмжа той. — Защо не продължавате?
— Накъде да продължаваме — го попитах. — Не знам дори къде сме.
Лейтенантът на командосите ни се притече на помощ и ни разясни, че под мое ръководство Първа рота си е направила свой десант в Сицилия — няколко километра западно от мястото, където се предполагаше, че ще акостираме, и доста далечко от бреговия плацдарм на Осма армия. Заедно с отряда на командосите, изпратени да унищожат несъществуващата брегова батарея, сега бяхме единствените хора, останали на опустялото поле.
Един благоразумен ротен командир би поел на изток, към плажа, за да намери своя батальон, но Алекс не се чувствуваше благоразумен. Наместо това той предпочете да удари на север, направо към вътрешността на Сицилия.
— Хайде да ги ударим, преди да са си дигнали гарда! — ни рече разярено той. — Да ги ударим по главата, преди да са станали от леглото!
Не посмяхме да му възразим — бяхме като претренирани ловджийски кучета, отвързани сред облак барутен дим и настървени до краен предел. Разгорещен от акцията, бях забравил за предчувствието, от което ми се свиваше сърцето, преди да напуснем „Дарбишър“. Макар и да видях най-добрия си приятел убит, още не бях се сблъскал лице в лице със смъртта и не ме беше страх.
Излязохме с маршова стъпка от стопанския двор, наредени като в учебник в една редица по отделения с еднометрова дистанция между бойците. Пътеката скоро ни изведе на тесен черен път, криволичещ на север над опърлената от слънцето крайбрежна равнина между жив плет от кактуси с грейнали по тях жълти цветове. Те заедно с червените керемидени покриви на пръснатите тук-таме стопански постройки от камък бяха единствените цветни петна в иначе монотонния пейзаж. Щом слънцето се изкачи по-високо, дори синьото небе се превърна в белезникаво олово. Изсъхналите лозя и закърнелите пшеници, вместени в ковьор от малки нивички покрай пътя, бяха единствената бледозелена мазка всред пластовете брашнян прахоляк. Цялата околност наподобяваше зараждаща се пустиня, из която не се мърдаше ни едно живо същество, освен някой спускащ се към мърша лешояд. Не се виждаха ни хората, ни домашните животни, които би трябвало да населяват тази пустинна земя. Щом спряхме да си починем няколко минути край пътя, обърнах внимание на Ал Парк, че наоколо няма хора.
Той се ухили:
— Какво толкова се чудиш, Фишеко. Всичките са се изнесли в добрите стари щати на Америка. И, по дяволите, не са за упрекване!
Алекс се домъкна при нас с пламнало от жегата лице.
— Моуът! Свали прицела! Иди с един патрул ей в ония постройки. Нещо мърда там.
Заедно със сержант Хил и неговото отделение се промъкнахме предпазливо през изсъхналите лозя до една нива, из която, колкото и невероятно да звучи, се търкаляха големи зрели дини. Чух едно „прас“, обърнах се и видях как лицето на А. К. Лонг изчезна в капещата диня.
— За бога! — изсъсках. — Да не мислиш, че си на панаир? Я я остави тая проклетия!
— Няма страшно, сър — отговори Лонг любезно. — Моля, ето резен и за вас.
Изкушението беше непреодолимо. Огледах се гузно, за да се уверя, че Алекс и другите от ротата не ни виждат, и се присъединих към моите хора, наклякали като ученици сред бостана. Връчиха ми един резен и тъкмо щях да си гризна първото сочно парченце, когато чух някой да крещи продрано:
— Ей вие там! От кои сте?
Иззад ниския зид покрай бостана изникнаха трима снажни мъже с униформи в защитен цвят и с насочени към нас автомати. За миг ги помислих ужасен за немски парашутисти, но после разпознах отличителните знаци върху пагоните им.
— Канадци! Свои сме! — изревах и аз.
— Добре, че е така, драги. Инак всичките досега щяхте да сте мъртъвци!
Оказаха се войници, оцелели от Въздушнодесантната дивизия на Съединените щати, която трябваше да се приземи на осемдесет километра западно от този плаж. Но като ги пуснали наслуки през нощта, късметлиите парашутисти нападали като конфети върху Южна Сицилия, а десетки от недотам късметлиите цопнали в морето.
Преди да се разделим — ние, за да се присъединим към ротата, а те да стигнат до брега, който, както ги уверихме, вече беше в ръцете на съюзниците, — направих с един от тях замяна: смених моя тридесет и осем калибров револвер „Смит и Уесън“ (горе-долу полезен в съвременния бой, колкото аркебуза) за неговата тридесеткалиброва полуавтоматична карабина. Никой от нас не беше виждал дотогава такова оръжие и впоследствие то ме направи обект на доста завист. Веднъж ординарецът на подполковника, командуващ Кралския канадски полк, го открадна за своя шеф. Но той си беше направил сметката без Док, който не само откри къде е оръжието и ми го върна обратно, но и измъкна безценна бутилка уиски „Хейг“ от Кралския канадски полк като подкуп за мълчанието си.
Алекс не остана доволен от отчета ми.
— Най-напред тия английски командоси — оплака се той. — Сега пък разпалени янки! Следващия път ще са от кавалерията, дето язди под музикален съпровод! Къде, по дяволите, е врагът?
Първа рота се зае да провери дали може да намери някой враг.
Начело с Пади Райън и взвода му ние упорито марширувахме към вътрешността, очевидно съвсем сами в тоя безлюден свят. Усещането беше доста необичайно. Артилерията зад нас кажи-речи се беше умълчала и изобщо не личеше, че по тези пусти нивя, които лежаха тръпнещи и нереални под ослепителното слънце, се води война. Птиците не пееха, не се чуваха гласове. Опърлените равнини пред нас се сбръчкваха в разядени хълмове и се издигаха към далечните наподобяващи лунни кратери била. Сякаш бяхме трупа актьори, които, изиграли своите роли върху плажовете, сега слизаме от сцената, за да хлътнем в огромното преддверие на ада.
Жегата и тишината, безсънната нощ и битката призори вече си казваха думата. Бях задрямал, както вървях, когато, не щеш ли, нейде отгоре долетя приглушено бръмчене, последвано от острото тракане на карабинния огън и задъханата кашлица на автомат Томпсън.
Заобикаляйки по един завой на пътя, хората от взвода на Пади Райън се бяха натъкнали на вражеска артилерия, поела на юг, към плажовете.
Щом стигнах местопроизшествието, видях дванадесет италиански войници в зеленикави, не по мярка униформи да стоят наблъскани един до друг насред пътя с високо вдигнати ръце. Две полеви оръдия с дървени колелета — антични реликви от Първата световна — се бяха преобърнали в канавките, откъдето ги теглеха впрягове от ужасени коне. Тесният път зад оръдията бе блокиран от старовремски камион, чиито радиатор бълваше гейзери от пара. Гледката можеше да е доста комична… ако върху прашната крайпътна трева не лежаха три неподвижни човешки фигури.
Пади приклекна на голо коляно до тях и боязливо затърси признаци на живот. После, усетил върху кожата си влажната топлина на кръвта, бързо се изправи. Свършило се беше вече с Ирландския рицар, с Щастливия воин, когото познавах от изминалите няколко седмици. Лицето на Пади побеля като тебешир и като че се смали. Имах чувството, че след миг ще заплаче или ще повърне, или ще направи и едното, и другото.
Един от убитите лежеше с лице към мен. Очите му бяха отворени и още ясни… и сини като моите. Не, не ми беше чуждо това момче, което сигурно ми беше връстник. И то като мен се е гордеело с тънките руси мустачки върху загорялото си от слънцето лице — лице, вече пепелявожълто от кръвта, която бликаше от гръдния му кош, разкъсан на две от куршума на Пади. Хвърлен по гръб от удара на тежките оръдейни снаряди, той беше паднал с разперени ръце така, както децата си правят човеци върху снега. Върху двата му ръкава лъщяха златисти нашивки на младши лейтенант.
Конете изцвилиха, след което някой рече:
— … идвали да се предадат… казва сержантът им…
Тогава се обади Алекс:
— Какво от това! Война е и вероятно лъжат. Стига сме се занимавали с тях!
Със снаряжението, което пленихме, Алекс бе щастлив като дете с кош играчки. След като изпрати няколко души да умирят конете, той заповяда на един бивш артилерийски сержант от взвода на Парк да провери дали двете оръдия ще проработят и прати ротния ни шофьор-механик да се опита да оправи стария камион, спрял от куршума, заседнал в радиатора му.
Един господ знае какво щяхме да направим, ако тези усилия се бяха увенчали с успех. Въоръжен със собствената си артилерия, с конния и автомобилния транспорт, Алекс щеше да удари толкова надълбоко в сърцето на Сицилия, че сигурно никога нямаше да се измъкнем оттам. Добре, че мерниците на оръдията бяха извън строя, камионът не можеше да се оправи току-така, насред пътя, и едно от отделенията на Парк, тръгнало напред да патрулира, се върна бързо, за да докладва, че е дочуло нещо като вражески танкове, приближаващи откъм север. Ако оръдията бяха в изправност, Алекс би могъл да опита да отблъсне танковата атака, но при сегашните обстоятелства той мъдро, макар и неохотно реши да ни поведе на изток, към прикритието на залива.
Заедно с конете и пленниците чак до вечерта бродихме, както е казал поетът, „залутани и сами“ по лъкатушни, неводещи наникъде пътеки; гладни, премалели от жегата и донемайкъде жадни, открихме вече по мръкнало останалата част от полка, която си почиваше в маслинена горичка северозападно от Пачино. Алекс отиде да му превържат ръката, с което доста ни обезпокои — много се страхувахме да не го евакуират със санитарния кораб, който чакаше на брега. Оказа се обаче, че сме се страхували за тоя, що духа. След като се прибра с ръка, подпъхната в клуп през рамото, и с блясък в очите, той ни разказа, че се отървал от евакуирането, заплашвайки военния лекар, че ще му счупи главата.
— Само като си помисля, че заради тях мога да си изпусна шанса? — изръмжа той. — Ох, да им се не види дано!
Първата ни битка се оказа по-благосклонна към нас, отколкото очаквахме, макар че трябваше да открием, че сражението не е най-неприятното лице на войната. По изгрев слънце на 11 юли ни извадиха от дълбокия сън под маслинените дръвчета и ни наредиха да се изтеглим от брега.
Секторът на Първа дивизия бе досега защищаван от зле въоръжени и зле екипирани италиански крайбрежни войски. Те бързо се разпадаха, някои от техните хора нарочно се предаваха, други смъкваха смачканите си униформи, за да се превърнат моментално в цивилни, докато ония, които искаха да продължат войната, бяха избягали по хълмовете. И сега трябваше да ги изловим, преди те да са установили нови отбранителни позиции.
Щом слънцето се издигна, лъкатушните пътеки се превърнаха в димящи артерии, които чертаеха в застоялия въздух своите прашни проекции. Стелещият се наоколо прахоляк бе тъй гъст, че ние почти физически усещахме тежината на неговата плащаница. Той полепваше по изпотените ни лица, за да се втвърди по тях в напукана корица. Краката ни затъваха из него като в рядка тиня. Жегата беше непоносима — и нямахме капка вода. Слънцето се превърна в неумолим враг, а стоманените ни каски бяха като пещи за мозъците ни. Едвам пристъпяхме, превити под тежестта на личното снаряжение, на оръжието и допълнителните амуниции. Корабът с автомобилния ни транспорт бе унищожен край Малта и нямахме друг избор освен да се влачим пеш. Крачехме по крайпътните тревни ивици, където вместо трева се стелеха още по-дебели пластове от вездесъщия прах. Танкове „Шерман“ избръмчаваха покрай нас, за да затулят цели роти във висящото наметало на прахта. Въпреки всичко проточилата се километри измършавяла бригадна колона бавно се изкачваше към хълмовете.
От време на време спирахме и извръщахме глави към широката синя дъга на залива Пачино, изпъстрен с миниатюрни корабни моделчета. Но повечето от нас просто се вторачваха в премалелите си крака и всмукваха от ужасните продоволствени цигари, чийто дим горчеше и щипеше пресъхналите ни уста. Вечерта ни отърва от жегата, но не и от прахоляка и жаждата. Пътищата станаха по-стръмни и изтощението си каза думата. Някои се строполясваха и ние ги изоставяхме. Други спяха ходешката — хитрина, научена при тренировъчни учения в Англия, — водени от другарите си, които сами залитаха от преумора.
В полунощ минахме през първия италиански град, от който не помня нищо, освен това, че на централния му площад имаше кладенец — кладенец, който беше пресушен до капка, докато ни дойде редът. Няколко километра след града и близо тридесет километра от началната точка на похода ни полкът най-сетне спря. Дотътрихме се до каменистото поле и се строполихме. Не ни беше до ядене. Заспали сме като заклани върху коравата земя… та след три часа отново да се изправим на крака и да поемем на път.
Едва по обед на 12 юли спряхме отново. Бяхме извървели близо осемдесет километра и вече не издържахме. Въпреки това не можехме да отлагаме преследването на отстъпващия враг — един батальон от „Шермани“ се струпа и ние се покатерихме на четири крака като сомнамбули върху тези чудовища, за да възглавим с тях настъплението. За нас танковете бяха като небесни колесници. Минахме, накачени по тях, през опустелите вонещи улици на град Джиаратано и към полунощ спряхме в подножието на високо плато.
Тягостният поход беше към своя край, но не и нашите мъченичества. Преди грохнали да потънем в сън, трябваше да направим отбранителен периметър, като издълбаем в твърдата като камък почва плитки окопи за оръжието. Едва ли щяхме да сме по-впечатлени, ако ни кажеха да изкопаем собствените си гробове.
От този страшен поход съм съхранил само няколко свързани спомена… само мъгливи образи, помрачени сякаш от вездесъщия прахоляк.
… проснал съм се ничком през една твърде кратка почивка върху оголен хълм, блеснал под пърлещото слънце… Алекс куцука към мене тежко като носорог и едвам отваря пресъхнали от жажда уста… „Какво си се излегнал, Моуът? Я гледай в краката на твоите хора!“
… Съзирам вечно намусения сержант Мичук, вече нарамил леката картечница на своето отделение, той безмълвно поема противотанковата газохвъргачка от увисналите рамене на незнаен призрак и залита с двете оръжия, преметнати през прогизналия му от потта гръб.
… седнал съм с наведена глава на една скала, тъй напечена, че чак ми пари на гърба, и тъпо наблюдавам един паяк, който, подплашен от нашето нахлуване, предпазливо търси по-сигурно убежище. После една ръка върху рамото ми и нещо, което ми тикат в лицето… шише с трийсетина-четиридесет грама възтопла вонеща течност, която аз изсмуквам така лакомо, както бебето майчиното мляко… и леденият глас на сержант Бейтс: „Не се стягай, за бога, повече няма!“
… твърдото съзнание, че не мога да вървя повече, и също толкова твърдото съзнание, че трябва да го правя. Измъквам скришом от джоба офицерския си неприкосновен запас (който можеш да отваряш само ако те пленят), отвинтвам капачката на малкото шишенце с бензедрин и натиквам хапчетата в пресъхналото си гърло.
… прилепвам се към димната газохвъргачка на танковата кула, чийто метал е така нагорещен, че обгаря ръката ми, и чувам писък на ужасен войник от Осми взвод, който се подхлъзва от наклонената предница на танка след нас и тупва в тътнещата вихрушка на прахта между премазващите вериги.
… мисля си колко хубаво би било сега да съм летец-изтребител и да се рея като волна птица в хладната благодат на някое северно небе… и внезапно избухвам в ярост срещу баща ми, който ме запрати в лапите на пехотата — „Царицата на боя!“.
Тъжният ми копнеж да съм летец вместо пехотинец трая кратко. На другия ден малко след изгрев слънце два месершмита се спуснаха с вой връз нас. Те осеяха пътя, минаващ през позицията на Първа рота, с канонада от светещи снаряди… след което налетяха направо върху масирания огън на леката зенитна батарея, скрита в крайпътната падина. Един от германските самолети се блъсна в хълма зад нас със скорост петстотин километра в час. Другият се олюля в остър завой и отчаяно се устреми нагоре, за да спечели височина, но щом се скри от погледите ни зад далечното било, оттам се разнесе дълъг шлейф от мазен черен дим.
Вулканът от гняв срещу баща ми ме изуми и уплаши, понеже не подозирах, че съм носел в себе си толкова тлееща злоба. Ала младостта е тъй издръжлива, паметта — тъй коварна, че всичко това, както и доста от останалите несгоди на нашия мъчителен поход съвсем избледняха, още преди да са изтекли четиридесетте и осем часа „в почивка“.
„В почивка!“ Ах, този подсъзнателен хумор, тъй характерен за ума на военните. Ето как си почивахме.
През по-голямата част от първия ден всички ние — офицери и войници — се потяхме с ругатни над задължителната задача да издълбаем още гнезда за оръжието и по-дълбоки надлъжни окопи в коравата като кремък почва, въоръжени единствено с окопни инструменти — миниатюрни лопатки с тридесет сантиметрови дръжки, които носехме на коланите. Накараха ни да го правим въпреки уверенията на бронирания батальон, навлязъл двадесетина километра отвъд нашата позиция, че врагът е напуснал района.
След като свършихме с копането, ми наредиха да разпределя „смесените“ порциони на изпосталелите, умиращи от глад войници, които дотогава караха с пакетите за извънредни случаи — месна консерва и две-три бисквити, които всеки от нас носеше в раницата.
Измислен от някой канцеларски гений в Англия, смесеният порцион се състоеше от дървена каса с всичко, което би било необходимо на четиридесет войници за едно денонощие: корави бисквити наместо хляб; консервиран жълт восък, наречен по някакво недоразумение маргарин; консерви от месо и зеленчуци (неидентифицируеми парчета тлъстини и хрущяли, смесени със също тъй неидентифицируеми зеленчуци); опаковано сирене с вкус на казеиново лепило, каквото всъщност може би беше; чай, мляко и захар на прах, вече смесени; конфитюр от алабаш (със смехотворния етикет „ягоди“ или „малини“); осем (преброй ги) корави бонбончета за всекиго; седем цигари „Виктъри“, произведени в Индия от, както твърдеше мълвата, изпражненията на свещените крави; шест листа тоалетна хартия на човек (от излишъка от които, ако ти останеше такъв, можеше да си свиваш цигари — ако ти се намереше тютюн); и още един артикул — тристаграмова консерва „пудинг с петмез“, причинила най-много раздори — тя бе за всекиго от нас неустоим обект на съблазън и споменът за нея и до ден днешен ме кара да отделям слюнки като кучето на Павлов. Пудингът ни привличаше с това, че бе напоен с петмез, а ние умирахме за нещо сладко.
Да се разделят по равно два сандъка с порциони, предназначени за взвод от тридесет и трима души в пълна наличност, не беше по силите на обикновен простосмъртен. Моите сержанти бяха съвсем наясно по този въпрос и беше невъзможно да възложа разпределянето на сержант Бейтс или дори на комисия, съставена от трите отдельонни командири. Техният инстинкт за самосъхранение беше твърде изострен. Както Бейтс си призна чистосърдечно: „Няма начин да им угодиш на тия кучи синове, а лишиш ли някого от захарния пудинг, като нищо ще те застреля в гърба!“
Бейтс може би мислеше, че моят гръб е брониран. Във всеки случай да разпределям порционите беше възможно най-омразната за мен работа.
През първия ни почивен ден в Сицилия аз някак се справих с разпределението, след което, както бяхме изтощени, всички ние се строполихме край напречните траншеи и излапахме порционите студени. Бяха забранили да палим огън дори за чая, да не би някое кълбо дим да издаде позицията ни на отдавна офейкалия неприятел.
След като се наядохме, „дежурихме“ в здрача, та всичките ни оръжия да са готови да отблъснат вражеската атака. Подир което на всички, освен на постовите, бе разрешено да поспят. Въпреки умората сънят дълго не идваше, понеже бяхме само по тънки дрехи (шорти и ризи в защитен цвят) и нямахме нито палта, нито одеяла. Бяхме се изкачили на неколкостотин метра надморска височина и нощта беше хапещо студена. Добре поне, че беше кратка, защото пет минути след полунощ се наложи да скочим на крака, да затегнем снаряжението и отново, втренчили изцъклени очи в унилата зора, да „дежурим“ в очакване на врага, който все не идеше, който не можеше и хич не искаше да дойде, тъй като беше прекалено зает със собственото си отстъпление.
„Дежуренето“ беше един от свещените ритуали, наследени от Първата световна война. През цялата италианска кампания сражаващите се канадски сили биваха заставяни да дежурят при залез и при изгрев слънце винаги щом са на фронтовата линия, макар че нито веднъж, поне доколкото си спомням аз, врагът не се показа толкова глупав да атакува точно когато се бяхме подготвили така церемониално.
Сутринта на 14 юли след „дежуренето“ ни накараха в продължение на един час да чистим оръжието, преди да ни разрешат да изядем оскъдната си закуска. Тъкмо решихме, че ще ни оставят малко на мира, когато в осем часа Алекс извика всички взводни командири, за да съобщи, че ще бъдем почетени с посещение на една много важна персона.
— Явете се за парад в девет и половина — ни каза той. — Междувременно нека хората ви да се постегнат. Искам всеки от тях да е гордост за себе си и за полка.
Откровено казано, беше ме малко страх да отнеса тези новини във взвода си. Като последния страхливец прехвърлих топката на Бейтс, който известно време ме зяпа вбесен и невярващ, и избълва вулкан от ругатни по адрес на висшето началство, за които всеки военен съд би му дал пет години затвор. Въпреки всичко, когато най-сетне се наредихме в параден строй, видях, че моите хора са се стегнали толкова, колкото позволяваха обстоятелствата.
Всички, с изключение на един. Док Макдоналд приличаше на безпътно джудже, прекарало живота си в мръсотията на мелница или стоманолеярна. Когато го смъмрих за кошмарния му вид, той избухна.
— Какво, по дяволите, очакваше? През цялото време трябва да вървя подире ти като кучка след нямо кутре и на всичкото отгоре искаш да ти се явявам облечен като за бал? Да ти се не види и на теб, и на гадната ти важна персона.
Реших, че най-добре ще е да оставя Док да дежури, и ние с марш поехме към останалата част от полка, който се събираше в един природен амфитеатър на около километър и половина оттук. Пристигнахме и зачакахме, както се изрази Пади Райън, „да се появи Господ от облака огнен“.
Вместо Господ се показа неговият миропомазан заместник. Генерал Бърнард Монтгомъри, легендарният командир на Осма армия, се яви пред нас в дълга открита лимузина „Бентли“. Застанахме мирно и вдигнахме пушки, след което ни наредиха да се „съберем наоколо“, а дребният човек с лице на пор и черна барета се изправи на задната седалка на колата, размахвайки едно пляскало за мухи, и ни предаде „посланието“.
Ние сме били, каза ни той, първокласни войници, които дотук са се справили повече от отлично.
„Но тепърва ви чака голямата задача, моите момчета. Италианците не вярват, но фрицът е решен да се задържи в Сицилия. И ние трябва да го изхвърлим! Ще го сторим… да, ще го сторим! Ще го изгоним, за бога! Така че продължавайте да работите все тъй добре, момчета. Не бойте се, аз ще се грижа за вас. Осма армия винаги се е грижела за своите хора!“
После се случи немислимото. От задните редици някой се провикна:
— Тогава къде е, по дяволите, бирата, дето ни се полага?
Пляскалото за мухи се завъртя яростно и Монтгомъри се ухили зверски:
— Бира няма. На корабите все още няма място за друго, освен за оръжие и амуниции. Важните неща най-напред, нали? И понеже отворихте дума, горещо ви съветвам да се откажете от италианското вино. Убийствена работа! Може да ви ослепи, да знаете.
Подполковник Сътклиф на бърза ръка изкомандува батальона да застане мирно, след което голямата служебна кола избръмча и потегли.
Въпреки че мърморехме срещу посещението на Монтгомъри, ние бяхме толкова горди, че сме част от неговата Осма, че неискреното излияние във военния ми дневник за онзи ден не е съвсем далеч от истината.
„… като резултат от това вълнуващо преживяване всички чинове бяха обхванати от още по-голям ентусиазъм и уважение към своя велик пълководец.“
Всички чинове ли? Страхувам се, не и Док Макдоналд.
Висшето командуване явно не можа да измисли с какво още да ни прокълне и затова ни предостави следобеда. Ефрейтор Мичук и неколцина негови приятели нарушиха строгата заповед да не напускаме очертанията на отбранителния периметър и тихичко се измъкнаха навън. Върнаха се след няколко часа, за да си приготвят вечеря от „изпросени“ пилета и коза, поляни обилно с щипещо червено вино с качество, като че потвърждаващо мнението на генерал Монтгомъри за сицилианското вино.
Поканиха ме да споделя тази трапеза, което направих с благодарност; така и не попитах какъв е нейният произход. Дивизионните бяха постановили, че присвояването е разновидност на плячкосването, а плячкосването беше забранено под заплаха от десет години затвор. Това беше крайно несправедливо, защото ако плячкосването си беше жив грабеж, присвояването обикновено включваше и някаква замяна в натура. Сержант Бейтс говореше от името на всеки боец, заявявайки: „Ако ни гонят за това, че вземаме, направо могат да се сбогуват с проклетата си армия. Ако трябва да я караме на порциони, всяко десетгодишно италианче с вързани на гърба ръце ще ни изкара с ритник душата!“
Аз посветих по-голямата част от този странно спокоен следобед на писането на писма.
„Тази страна е страшно противна. Суха като кокал, гореща като пъкъл през деня и леденостудена през нощта. Цялата околност прилича на пустите земи в Северна Дакота. Градовете са малко и затрити, неизменно накацали по хълмовете като гарванови гнезда; вонята в тях като че се е събирала от сътворението на света. Мирното население е мръсно и аха-аха да умре от глад. Италианските войници обаче са първокласни бойци — те са първокласни всеки път, щом ги ударим. Напредваме страшно бързо, но сигурно сега ще се позабавим, защото ако се вярва на слуховете, фрицовете са поели на юг, за да ни пресрещнат. А те са друга порода коне. Но вие хич не се тревожете, ще им подпалим и на тях опашките.“
Повечето войници дремеха през горещия следобед под тънката сянка на вездесъщите маслинени дръвчета. За тях не беше проблем, че не се движим; но ето че облегнат на един чворест дънер А. К. Лонг се беше усамотил и четеше, потънал дълбоко в света на Хърман Мелвил. Минах покрай него, воден от силното желание да поспра и да си побъбря, но се побоях да не ми откаже.
След вечеря взводните командири бяха събрани в щаба на ротата, за да намерят там зажаднелия за сражения Алекс.
— Петдесет и първа дивизия е ударила фрица при Вицини — съобщи той със задоволство. — Щом изчистят града, полкът трябва да мине през него и да вземе инициативата. Дано поне сега да влезем в истински сражения!
Вицини се падаше на около шестдесет километра оттук и веднага щом немците започнаха да се изтеглят от града, ние се придвижихме дотам с транспорт на заем. В шест часа на 15 юли ни заповядаха да се хвърлим по петите на немския ариергард.
Това беше моторизирана атака начело с Втора рота, подкрепена от батальон танкове „Шерман“. Подире й напредваше Първа рота с наблъскани в камиони два взвода, ръководени съответно от моя взвод, който се друсаше след танковете в три от леко армираните открити камионетки, наричани брен-носачи. Останалата част от батальона, придружавана от още танкове и батальон прийстове (двадесет и пет фунтови оръдия, монтирани върху танкови шасита), се бе проточила на повече от километър и половина назад.
Денят и този път беше ослепителен. Пустинните хълмове се издигаха унило от всички страни, а белият конус на Етна проблясваше на север с далечното си величие. Пътят се изкачваше и криволеше над дивия пейзаж. По планинските върхари с напуканите от слънцето скали висяха селища с праисторически произход. Крепостните руини — реликви от войните, водени из Сицилия в продължение на три хилядолетия — наблюдаваха отвисоко още една нахлуваща армия. Кафявите полета изгаряха под пушилката, вдигната от нашата колона, и тук-там малки групи сбръчкани селяни изправяха премалели гърбове и наблюдаваха военната ни мощ точно тъй безизразно, както вероятно бяха гледали пушките и оръдията на отстъпилите часове преди това германци.
Бяхме изтръпнали от очакване, защото макар и никой да не знаеше кога и къде ще срещнем врага, колоната трябваше да се тътрузи тежко и тромаво, докато се натъкне на отбраната на немците.
Първата среща не беше дотам въодушевяваща. От приближаващия се облак прах изникна малък камион с непозната марка, който профуча от север с главоломна скорост. Той не намали скоростта, докато кажи-речи не се блъсна с шермана в челото, който бе спрял с насочено срещу приближаващия се автомобил седемдесет и пет милиметрово оръдие. Чу се как спирачките изскърцаха и непознатият забуксува, преди да спре. Последва миг на абсолютна неподвижност, през който ние се взирахме в това привидение. Онези вътре също се взираха, онемели от насочените право в тях дула на десетките оръжия. Мигът свърши, щом двама германски редници в униформи със защитен цвят от Африканския корпус скочиха на пътя, вдигнаха високо ръце и стъписани се предадоха. Шофьори на продоволствен камион, те сбъркали пътя и се залутали… нещо, което не беше чак толкова трудно в Сицилия.
Пленили тъй неочаквано и без загуби първите германци, ние продължихме нататък. Танковете в челото се изкачиха върху висока седловина и спряха върху гребена й, сякаш подозрително душейки със стърчащите дула, които бавно се въртяха напред-назад. Под нас се простираше плоска безформена долина, опряла в подножието на масивна стръмнина на около пет километра оттук, върху чието било се издигаше начупеният силует на някакъв град.
Танковете се заспускаха тежко и предпазливо по склона към долината. Стълбове прах се издигнаха направо нагоре в застиналия въздух, възвестявайки нашето приближаване. Бавно пресякохме пресъхналата равнина и поехме по отсрещния път, криволичещ нагоре по стръмнината. Челният танк, върху който се бе качил почти цял един взвод от Втора рота, вече навлизаше в предградията на града върху планинския хребет, когато екипажът на едно скрито противотанково оръдие затвори капана, който немците тъй грижливо бяха подготвили за нас.
Два пехотни батальона от Елитната дивизия „Херман Гьоринг“, подсилени с танкове и артилерия, защищаваха град Граммикеле. Щом отекна първият изстрел, всички тези сили откриха огън по оголената колона, проточила се през равнината под тях.
Изправен в откритата кабинка на оръдейния мерач върху челния камион, аз наблюдавах птиците и когато започна боят, бинокълът ми беше насочен към двойка червеноопашати ястреби, реещи се по склоновете на стръмнината. Както се опитвах да задържа големите птици в трептящия кръг на моя бинокъл, те рязко се гмурнаха надолу и бързо се изплъзнаха от погледа ми. Чух далечно ръмжене, лай и пронизителен писък, последвани от оглушителния трясък на избухналия на няколко метра от колата снаряд. Парчета шрапнел и камък се посипаха върху тънката броня на автомобила. Той подскочи и трепна като уплашен кон, след което се плъзна в канавката.
Полуоглушен, обвит в дим и прах, аз бях така поразен, че продължих да стоя с бинокъла в ръка, докато чух сякаш от много далече крясъка на ефрейтор Хил:
— Скачай навън! Скачай навън, за бога!
Подчиних се някак между другото и едва когато застанах край пътя, разбрах смисъла на какофонията от звуци и ярост, избухнала от всички страни.
Док Макдоналд ме сграбчи за ръката и двамата с него се търколихме в канавката зад камиона. Другите ми две отделения вече бяха скочили от колите и се бяха разбягали от пътя. Ние с Док скочихме на крака и се присъединихме към бягащите — само секунди преди два от камионите да избухнат. „Тряс-буум! Тряс-буум!“ Резервоарите им пламнаха и два огромни, златисто черни глобуса разцъфтяха в небето над нас.
Задъхани, раздърпани, с почернели от експлозиите лица, ние с Док се проснахме в чакълестата падина на двадесетина метра встрани от пътя, където останалата част от взвода вече се бе прикрила. Падината кажи-речи не ни предпазваше от снарядите, но затова пък откриваше чудесна гледка към боя.
Откъм хребета и предните склонове на хиляда и петстотин метровата стръмнина германците стреляха по колоната с всичко, с което разполагаха — а те, изглежда, разполагаха с всичко. Като офицер в разузнавателния батальон бях изучил до най-малките подробности германските оръжия, но до този момент не бях ги виждал и чувал на живо. Със задоволство установих, че разпознавам повечето от тях. И това откритие ме развълнува кажи-речи така, сякаш се бях натъкнал на ято непознат вид птици.
Орляк минохвъргачни снаряди изпищя над главите ни и се пръсна върху пътя.
— Средни осемдесет и един милиметрови минохвъргачки — извиках на Бейтс, който беше допълзял при мен.
Той само изсумтя, загледан в челния Шерман, който, обвит в гъст стълб от черен мазен пушек, навлизаше в града. Всички небронирани коли от конвоя зад нас вече бяха изоставени. Гръмотевична експлозия ме накара да се обърна и аз успях да видя как един тритонен влекач с боеприпаси избухна в изумителни илюминации. Точно тогава невероятно бързото „уикити-уик-уик“ изплющя във въздуха над главите ни.
— Ей, Бейтс — извиках аз. — Това трябва да е МГ-42! Много по-бърза от нашите бренки!
— Да-а-а, не ти трябва бръснач — отвърна Бейтс саркастично. — Ти по-добре си понаведи келавата глава, че току-виж си останал без нея! — додаде той, когато се надигнах да видя четирите бразди яркооранжеви светлини, носещи се към нас от фланговата позиция вляво на възвишението. Бързо набъбвайки в кълбета от огън, те като по чудо се издуваха и надпреварваха, сетне изсвяткаха над главите ни, за да избухнат като наниз гигантски фойерверки, срещнали задната стена на нашата падина.
За миг се обърнах, но после се сетих!
Четирицевно леко противовъздушно оръдие „Флакфирлинг“, свалено за наземни действия…
— Майчице, това пък какво е! — изви Док, когато оглушителният като плющене на камшик звук се превърна в див пукот, който ни обсипа с пясък и чакъл.
Вече го познавах, защото именно то беше Немезидата на нашите камиони. Това беше омразното Осемдесет и осмо високоскоростно оръдие, служещо на германците и като противотанкова, и като противосамолетна, и като противопехотна артилерия. Много скоро даже името му щеше да ни изпълва с остро, болезнено предчувствие, но оная ясна утрин, излегнат пред цитаделата на Граммикеле, аз наивно се любувах на внушителното му изпълнение. За разлика от Док.
— Мамка му и ракетата — изломоти той. — Щом ще хвърлят насам такива неща, ще си изкопая дупка!
Това беше разумна идея и скоро ние задраскахме с окопните лопатки по коравата земя, насърчавани от батареята сто и пет милиметрови гаубици, които откриха огън иззад гребена на Граммикеле. Тежките снаряди падаха на залпове от по три-четири и разтрисаха земята с ужасяващото „грумп… грумп… грумп“.
Нашата колона вече се бе посъвзела от първия шок на засадата и започна да отвръща на огъня. Английските прийстове се разгърнаха, веднага щом гърленият рев на техните двадесет и пет пудовки, обстрелващи откритите цели, бе последван от познатото ръмжене на снарядите, които се застрелкаха над нас, за да избухнат и се възпламенят по отсамната страна на стръмнината. Резервният батальон шермани се дотърколи, зае позиции зад малките възвишения така, че да се вижда само горната част на танковете и злобният лай на техните седемдесет и пет милиметровки се присъедини към оглушителния трясък. Дори ние, пехотинците, пръснати на групички из плоската равнина, започнахме да отговаряме с карабинен и картечен огън по посока на невидимия враг.
Макар и да реагирахме доста въодушевено, това едва ли щеше да спаси колоната, ако врагът бе успял да се промъкне по-наблизо. Но в стремежа си да примами колкото се може повече от челните танкове в клопките на скритите оръдия, той бе чакал твърде дълго, преди да открие огън. Два от танковете бяха извадени от строя моментално; но останалите, озовали се в капана, от който няма отстъпление, потеглиха право напред тъй устремно, че задминаха германските оръдия, преди още артилеристите да са ги заредили отново, и после забръмчаха безпрепятствено към прикритието на редицата от къщи. Щом стигнаха до там, взводовете от Втора рота скочиха от танковете и под тяхно прикритие се спуснаха към центъра на града, където със самото си присъствие преградиха спускащия се на север път — единствения път, по който врагът можеше да отстъпи. Застрашени на свой ред от клопка, германците започнаха да изоставят позициите си.
— Когато премина първият шерман — ми разказа по-късно един от взводните командири от Втора рота, — си рекох, че всички сме пощурели! Изпарихме се от танковете като мухи, бягащи от давещо се куче, и хукнахме към най-близкия подслон, който, както се оказа, бил градът. Боже мой, ония каменни къщи наистина си ги биваше! Нямахме никаква заповед. Просто тръгнахме да нападаме от страх и хич не съм и забелязал дали фрицовете са се опитвали да ни спрат. После видях, че сме се сврели в голяма къща, отдето се виждаше кръстопът, из който сновеше едва ли не цялата проклета немска армия — танкове, бронирани коли, мотоциклети, влекачи — всичко! Дали сме стреляли по тях ли? Съмнявам се! Бяхме адски радостни, задето си отиват, и сигурно щяхме да ги поздравим, ако не ни беше страх, че ще ни изтрепят!
Не бе минал и час, откакто гръмна първият изстрел и ето че вражеският огън започна да отслабва и заглъхва, което хич и не ни изненада нас, невежите и безочливите, дето лежахме из голата равнина. Да изритаме фрицовете ни трябваше малко повечко време, отколкото ако се наложеше да гоним италианците, но ние нито за миг не се усъмнихме в крайния изход. Всъщност моите хора бяха донякъде разочаровани, че всичко е свършило толкова бързо и че не е имало истинско сражение. На никой от нас не му мина и през ум, че сме си спасили кожите само благодарение на грешка в изчисленията на вражеския командир. Дотам бяхме наивни!
Сражението за Граммикеле приключи точно по пладне. Групата ранени танкисти пушеха край някакъв зид и чакаха стоически линейката, докато аз скитах в компанията на Ал Парк и Пади Райън из града. С професионален интерес изучавахме бронираните автомобили и оръдия, изоставени от врага в стремглавото му отстъпление. Присъединихме се към доста голяма група от нашите, които търсеха сувенири, докато неколцина от шофьорите ни плахо подкарваха оцелелите немски камиони, с които мислеха да подменят взривените ни коли.
Друг един батальон ни освободи от ролята на челен отряд, благодарение на което няколко часа вкусвахме успеха си, докато останалата част от Първа дивизия бавно отмина напред. Командуващият генерал спря да ни поздрави и да ни каже, че от Диеп насам сме първите канадци, влезли в сражение с германците. Забележителната победа, както гордо се изрази той, само предвещавала още по-големи победи занапред.
Всичко това беше главозамайващо, както и ракитовата дамаджана с вино, освободена от взвода на Ал. Пресипахме си в едно шише нашия дял и се отдалечихме, за да му се насладим под оскъдната сянка на старо смокиново дърво.
— Нещо повече от това, а? — Ал безразлично махна с бутилката към града под нас.
— Сладка работа! — отвърнах. — Наздраве за старите Асове на плуга!
Ал ми подаде бутилката и ме изгледа така, като че ли се двоумеше дали да продължи да говори. После:
— Как всъщност се чувствуваше, Фишеко, когато всичките ония зрънца закапаха върху теб? Поразтрепера се, нали?
— Има нещо такова — признах аз недотам охотно. — Поуплаших се за минута-две, докато видях, че не вършат кой знае какви поразии. Фрицовете имат играчки един път, не можеш да им го отречеш, трябва обаче да знаеш как да ги използваш, а тях май не ги бива много-много… Да-а-а… изненадаха ни, но ако това те интересува, не съм си глътнал езика от страх.
В действителност схватката беше прекалено внезапна, прекалено кратка и като цяло твърде безобидна, за да посее семената на страха. И все пак нещо в дълбините на подсъзнанието ми трябва да е прещракнало, инак защо точно този следобед съм писал на един приятел в Канада:
„Беше ужасно вълнуващо и не изгубих нито един войник, макар че, предполагам, едва ли вечно ще ми върви така. Да ти кажа, хрумват ти разни неща, когато виждаш как двадесеттонен танк с четирима души в него лумва в грамаден взрив от пламъци…“
До вечерта на следващия ден лагерувахме в една относително зелена долина край Граммикеле и по време на тази почивка имахме първите си истински контакти със сицилианците. Повечето от онова, което видяхме, не ни хареса. Тези отчайващо бедни планинци живееха в колиби, а самите те бяха дребни, тъмни, сдържани, сбръчкани и безразлични — да си речеш, че не заслужават нищо повече от доброжелателно съжаление. Бях изненадан от един от моите хора, чиито родители бяха емигрирали от Италия в Канада и който ги осъди с неприкрито отвращение: „Сицилианци ли! А-а-а-а! Шайка мръсни бандити… мързеливци!“
Това негово отношение като че оправдаваше ония, дето плячкосваха малкото, което притежаваха тези хорица. Във всеки случай много от техните жалки овощни градини (шепа смокинови дървета, круши и нарове) и бостани (най-често с пъпеши и кратуни) биваха обирани редовно. Плячкосването обаче малко облагодетелствуваше крадците, защото рояците мухи, кръжащи над човешките и животинските изпражнения, разнасяха микробите на дизентерията почти по всичко, което излизаше от земята. „Куркащите черва“, както се изразяваха ветераните от Осма армия, скоро станаха епидемия сред нас.
Късно на 16 юли отново поехме на път, присъединявайки се към страшно мудния и уморителен керван, който се виеше като прокълнат и се изкачваше все по-нависоко във все по-безводната планинска местност.
Пътищата бяха стръмни и криволичещи, а сякаш за да утежнят още повече положението ни, отстъпващите германци системно бяха разрушавали всеки водосток и мост, така че щом поехме по многобройните неравни разклонения, се движехме по-бавно и от костенурки. Въпреки всичко по обед на следващия ден стигнахме наскоро окупирания град Пиаца Америна.
Движението в тесните, криволични улици бе задръстено и камионът, с който аз и моят взвод отивахме към централния площад, спря. Видях една чешма на улицата и скочих от камиона да проверя дали водата става за пиене, защото ако бяхме научили нещо в Сицилия, то това беше никога да не пропускаме възможността да си напълним манерките. Щом един сержант от Кралските инженерни войски ме увери, че водата е проверена и е годна за пиене, извиках на моите отдельонни ефрейтори да вземат няколко манерки от техните войници.
Ние четиримата се бяхме струпали около украсения чучур от ковано желязо, когато забелязах един висок офицер с благородна осанка в униформа от шевиот, докаран с лъскави метални копчета и блестящ колан „Сам Браун“. В този си вид, на това място и по това време той беше като видение, като цар в курник. Предположих, че трябва да е някаква високопоставена разновидност на щабен офицер, и го погледнах нервно в очакване да ме смъмри, задето съм разрешил на хората си да слязат от камиона; но когато той проговори, излезе, че искал да ми каже нещо съвсем друго:
— Е, приятелче, ще имаш ли нещо против, ако те снимам?
Въпросът изглеждаше толкова неуместен, че дори Мичук изхихика, а Хил се подсмихна под мустак:
— Господи, май сме имали кинозвезда!
Бях твърде смутен, за да отговоря, а и нашият шофьор форсираше двигателя, за да сигнализира, че керванът потегля, но сигурно все пак съм кимнал примирено. Във всеки случаи една моя снимка, правена както бях прахолясал и „издокаран“ в лекьосани, изпокъсани шорти и риза в защитен цвят, дето не бях сменявал откакто слязохме от „Дарбишър“, в крайна сметка украси августовските страници на „Лъндън илъстрейтед нюз“.
Бях срещнал своя първи военен кореспондент.
Бяхме минали само няколко километра след Пиаца Америна, когато ни сигнализираха да се отбием от пътя. Слязохме тромаво от камионите и извадихме дневните дажби, но още преди да сме хапнали и първата си хапка, съобщиха на офицерите да се явят при Алекс Камбъл, който бълваше огън и жупел и чиито очи святкаха по-кръвожадно отвсякога въпреки или може би именно заради болката в ранената му ръка.
— Трета бригада е спряла на около девет километра нагоре по пътя — ни каза той ликуващо. — Цялото настъпление е спънато и има само един начин да го продължим. Първа бригада ще завие надясно през планините и при мястото, наречено Валгуарнера, ще пресече шосето зад гърба на фрица. Намерете го на картите… видяхте ли го? Така. Бригадният реши тази работа да бъде свършена от Чевръстите пикльовци… и командуването смята нашата рота да е начело.
Здрачът се беше спуснал, още преди подполковник Сътклиф да издаде заповедта за операцията. А операцията си я биваше! В тъмнината без предварително разузнаване трябваше дълги километри да налучкваме пътя през планинския пущинак, да се спуснем върху държания от немците град Валгуарнера, да отрежем шосето пред него и тогава, без танкове или друга тежка артилерия, да изместим противниковия гарнизон.
Ние, взводните командири, разполагахме с броени минути, за да проучим картите — размазани копия на доста приблизителни италиански оригинали. От малкото, което можахме да съзрем всред паяжината на контурните линии, си изясних, че ще трябва да пресечем невъобразим лабиринт от дефилета и върхове, из който като че ли не бе стъпвал кракът дори на местните жители-сицилианци. Във всеки случай по картите нямаше дори и пунктирана линия, която да подсказва присъствието поне на някоя козя пътека по нашия предполагаем маршрут.
Макар че беше много важно да тръгнем с колкото се може по-лек багаж, онова, от което най-много се нуждаехме, тежеше доста. Всеки редник носеше карабина и сто патрона в патрондаш, преметнат през рамото. Двете големи паласки, закачени отпред на колана му, се издуваха от четирите тридесетпатронни магазина за отдельонната картечница. Няколко милки, сиреч противотанкови гранати, висяха на раменните му ремъци. Освен това носеше на колана си окопната лопатка, манерката за вода и щика. Малката му сухарна торба беше натъпкана с гумирано платнище (предназначено и за наметало, и за дъждобран), няколко консерви говеждо, шепа корави бисквити; а дреболиите като цигари, чай и мляко на прах бяха заврени в двете половинки на съдинката за храна. Повечето войници бяха натоварени и с петсантиметрови минохвъргачни гранати или противотанкови пушки. Всеки, включително и офицерите, носеше не по-малко от тридесет килограма.
Първа рота потегли в тъмното, та след броени минути да се озове сред лабиринт от канари и каньони. Предполагаше се, че съм вещ по картите, и затова бях упълномощен за водач, но спирах толкова често и толкова често бърках, че Алекс се видя принуден да ме смени — с не по-голям успех. Ръмжейки от яд, той спираше час по час да проучва картата в мътната светлина на затулено джобно фенерче, докато най-сетне се принуди да приеме факта, че тя не ни върши никаква работа.
След неуспеха с картите ни оставаше само един избор: да караме по компаса направо към Валгуарнера. Това се оказа крайно трудно, тъй като не можехме да изминем в която и да било посока повече от десет-петнадесет метра, без да се натъкнем я на недостъпна канара, я на непроходима клисура.
Напук на всичко ние се лутахме нагоре-надолу, напред и назад, спъвайки се един в друг, в скалите или в чепатите храсталаци, и блуждаехме до изнемога досущ като деца, които играят на сляпа баба. Въпреки нощния студ (наближавахме височина от хиляда и двеста метра) тънките ми памучни дрехи скоро прогизнаха от пот.
След няколко часа, през които се лутахме като слепци, иззад назъбените канари се показа месечината. И ние я благословихме, понеже без нея надали някога щяхме да се измъкнем от туй безумно лутане. Тя обаче освети единствено мъченическите форми на пейзажа и ни разкри факта, че след ротата няма никой.
Алекс на часа ме прати на опашката да възстановя контакта, но аз не намерих и помен от останалата част от батальона. Другите три стрелкови взвода, както и щабът на батальона, сякаш се бяха изпарили. Това, че бяхме останали съвсем сами, като че не смути кой знае колко Алекс; обратното, дълбоко в себе си той май беше очарован от възможността да поведе своя си война с немците.
По-напред обаче трябваше да спечелим битката с неодушевения враг. Часове наред ние се мъчехме, изкачвахме безброй канари, плъзгахме се по обрасли с кактуси урви, без да открием следа от човешки крак. Бяхме близо до пълното изтощение, когато, пуфтейки като локомотив, Алекс най-сетне предаде водачеството на Пади Райън, който след малко съзря някакво муле.
Мулето бе заспало на пътека, която, както бързо открихме, водеше към каменна колиба на неколкостотин метра. Ето че отново открихме света!
Оная нощ ротата бе придружавана от лейтенант Пат Амооре, приветлив и жизнерадостен младеж от Британския разузнавателен корпус, временно прикрепен към полка като преводач. Тъй като се държеше и приличаше на герой на Ноуел Кауард[1], някои от младшите офицери го презираха. „Пълен с вятърничавост!“, го описваше с ненавист Пади Райън; но на мен Амооре с нещо ми допадаше. Под безупречната си английска външност той носеше италианско потекло и говореше езика като роден. Сега му възложихме да измъкне обитателите на колибата и да разбере къде, по дяволите, се намираме и още по-добре — къде се намира Валгуарнера.
Да разбудим двойката грохнали старчоци, населяващи колибата, не беше трудно, но виж, да се разберем с тях, след като ги събудихме, се оказа недотам лесно.
Ужасена от това нашествие в техния затънтен планински каньон, старицата заврещя като вещица, а съпругът й, който се надигна от леглото гол като младенец, истерично се замоли на всемогъщия господ да пожали живота им.
Така се стреснахме от шума, който двамата старци вдигнаха заедно с мулето (то с рев призоваваше своите си богове за помощ), така се уплашихме, че ще привлече вниманието на немците, където и да бяха те, че се отказахме от разпита и побягнахме надолу по току-що откритата пътека — право срещу дулата и вирнатите пушки на Трета рота, която също сама и залутана, също така ужасена от лудешката патардия, която бяхме вдигнали, се беше приготвила да се защищава до смърт срещу бог знае какви среднощни страхотии.
Ние, двете роти, така се израдвахме, че сме се открили една друга, че трябваше да мине известно време, преди Алекс и Роли Клиуърт — командирът на Трета рота, да ни организират и отново да ни поведат на път.
Стръмната пътека се спускаше на север по нанадолнището и когато източните върхове блеснаха под първите лъчи на зората, тя ни отведе на някакво шосе. Предпазливо изминахме известно разстояние и в двете му посоки, без да видим някого или пък да разберем какво е то и закъде води. Във всеки случай едно беше сигурно: както си личеше от дълбоките следи от танкови вериги, наскоро по шосето са минали доста военни коли, които не биха могли да са наши.
Време беше за почивка. От отсрещната страна на пътя се издигаше полегат хълм, чиито склонове, терасирани и обкръжени със зидове, бяха добро укритие. Под покритието на бренките шестте ни взвода притичаха през издълбаното шосе и се покатериха по нанагорнището, за да заемат позиция, от която да наблюдават двете посоки на пътя.
Голяма беше изненадата ни да открием, че хълмът вече е зает от няколко десетки бегълци, потърсили тук убежище при сражението между Трета бригада и немците на запад.
От тези уплашени селяни Пат Амооре разбра, че Валгуарнера е само на километър и половина оттук, но не се вижда от издигащото се пред нея било и че е пълна с тедеши — или варвари, както италианците наричаха немците. Те също му казаха, че този път е втората по големина магистрала за Катания и че често се използва от немските военни коли.
Наслуки и с божия помощ бяхме изпълнили първата част от нашата задача. И все пак не можехме да докладваме за успеха си на останалата част от батальона — или пък на някой друг, тъй като походните радиостанции, които работеха горе-долу добре на къси разстояния и на морско равнище, се оказаха сред този планински терен безполезни. Не можехме да се надяваме и на подкрепата на приятелските войски или на артилерията. При тези обстоятелства дори Алекс Камбъл не искаше да подлага на рискове нашия малоброен отряд и да атакува фронтално града. Те с Клиуърт заключиха, че след като сме отсекли пътя, свързващ немските сили с техния тил, най-доброто нещо е да си кротуваме тук и да се помъчим да го задържим отрязан.
Зората се пукна и голямото бяло слънце набъбна над далечните планини, за да прогони нощния студ. Очите ми натежаха и през дрямка дочух откъм групата бежанци женски шепот. После очите ми се затвориха и ми се присъни лятно слънце на пясъчен плаж и група стройни момичета, които ме молеха да се присъединя към техния сластен танц. Зареях се бавно към тях през въздуха, превърнал се в хладна вода, но сънят внезапно се взриви в трептящо стакато от картечен и карабинен огън.
Скочих на крака и видях, че пътят вече не е безлюден. Шест огромни, боядисани в зелено камиона изскърцаха със спирачки току под нас. Гледах втренчено, безсилен да повярвам на очите си, как челният камион тежко се заби в канавката, бавно се наклони и изсипа две-три дузини облечени в сиво войници. Изкрясках на моите хора, някои от които още бяха упоени от съня, и диво заповядах на картечарите да заемат позиция.
Шестте камиона караха над сто и петдесет немски пехотинци. Те бяха пътували цяла нощ, за да подсилят другарите си, които задържаха настъплението на Трета бригада, и сигурно повечето са дремели или спели, когато почнахме да ги обстрелваме.
За момент вниманието ми беше отклонено от Шарон и Робинсън, двете обикновено флегматични селски момчета, които ме питаха дали да пуснат в действие нашата газохвъргачка. После при един яростен вик се обърнах, за да видя как Алекс Камбъл се спуска по нанадолнището. Той държеше в здравата си ръка лека картечница и тичайки, даваше къси откоси. Макар и захапал между зъбите си почти изтлял фас, той все пак ревеше като вбесен минотавър.
За броени секунди огънят ни се разреди — всички се бяхме втренчили в Алекс, настръхнали от ужас пред онова, което той вършеше. Няколко немци се опитаха да използват затишието, за да заредят карабините и шмайзерите. Междувременно Алекс бе стигнал само на няколко метра до най-близкия от тях и аз очаквах огромното му тяло да се стовари върху земята. Изглежда, този страх обори всички ни, защото двете роти тутакси започнаха да стрелят. Тракането и ръмженето на бомбите и гранатите прерасна в кресчендо… и отсечката от пътя под нас се превърна в касапница.
Алекс съсредоточи необузданата си ярост върху един-единствен камион и когато престана да го обстрелва от разстояние пет-шест метра, парливата му омраза към неприятеля трябва да се бе уталожила. В камиона се гърчеха и агонизираха двадесет, пък и повече немци.
Междувременно войниците от другите камиони отчаяно се мъчеха да се измъкнат през сгъстяващата се завеса от куршуми, гранати и мини. Малцина от тях се добраха до недотам сигурния подслон на крайпътните канавки, като повечето бяха ранени. Когато те и малкото оцелели започнаха да правят неистови усилия да се предадат, стрелбата затихна и скоро групички от нашите поведоха пленниците от пътя към хълма.
Охранявани от отделението на ефрейтор Хил, което бе заредило карабините, ние с Амооре отидохме на шосето да разузнаем. Разузнаването се състоеше най-вече в това да преброим убитите и ранените и да търсим в напоените с кръв куртки военните карти за самоличност — документите и „золдбюхерите“ (немския вариант на нашите разплащателни чекове). Но след малко вече не издържах на зловонието и тъжната гледка и оставих Пат да се оправя сам с тая зловеща работа.
Разстроих се най-вече не от мъртвите, а от ранените немци. Те бяха доста и повечето, изглежда, бяха с тежки контузии. Почти с нищо не можехме да им помогнем. Нямахме излишни медикаменти, нямахме дори вода. Един от санитарите им беше сред шепата неранени пленници, но и той бе безпомощен, защото не разполагаше, нито с лекарства, нито с превръзки.
Оная кланица все още ме преследва със злокобната картина: шофьорът на един от камионите бе увиснал над кормилото през счупеното предно стъкло и хълцаше с големи пръски розова пяна под съпровода на звук, наподобяващ водна помпа, която всмуква въздух, а продупчените му дробове се мъчеха да изхвърлят от собственото му сърце кръвта… в която той бавно се давеше.
Малко след като се върнах на ротната позиция, един младши офицер, когото не ще назовем, намекна, че най-доброто, което сме могли да направим за ранените немци, било да ги отървем от мъките. Когато ние останалите реагирахме остро срещу предложението му, той се опита да се оправдае:
— По дяволите, те ще изпукат от жажда или чисто и просто ще останат без кръв. Не ще и дума, по-благородно е да им пуснем по един куршум в главите!
— Я да млъкнеш!
Алекс, който незабелязано се бе приближил, бе зачервен и ядосан.
— Само да си посмял да избиваш пленници! Я си опитал, я съм те пратил на военен съд с обвинение в убийство!
Това, че човек дава воля на подобни чувства, след като преди броени минути е изклал двадесетина-тридесет немци, навремето не ме учуди. Сега обаче ме шокира. Границата между жестокото убийство и героичното кръвопролитие мъждука и се колебае… и става невидима.
Макар че не можехме да го разберем, Втора и Четвърта рота също бяха успели да стигнат до магистралата на няколко километра западно от града. Там те с противотанковото оръдие извадили от строя доста немски автомобили, включително и един брониран полугъсеничен влекач на оръдие осемдесет и осем. Благодарение на едновременните си атаки бяхме изолирали позицията на немците пред Трета бригада; но затова пък бяхме разбунили във Валгуарнера едно истинско гнездо на стършели.
Малко преди десет часа група камиони предпазливо потегли по пътя на изток към нас, но на два километра се спря и се укри и скоро след това бяхме нападнати от няколко роти пехота, подкрепяни от осемдесет и един милиметровите минохвъргачки. Тази атака падна най-вече върху Трета рота и ние я отбихме, като загубихме двама убити и трима ранени.
Затишието, което последва, беше краткотрайно. Една част от дванайсетсантиметрови тежки минохвъргачки заобстрелва нашите твърде плитки надлъжни окопи с осемнадесеткилограмови бомби. Едновременно с това голям брой бронирани коли запъплиха покрай пътя, стреляйки с дванайсетмилиметровите оръдия и картечниците, за да покрият следващата атака на пехотинците. И малко подир това бумтежът на сто и пет милиметров снаряд ни предаде лошата новина, че срещу нас бие немска артилерийска батарея. Това вече беше твърде много за сицилианците-бежанци, които се пръснаха като кокошки край кокошарник, и навели гърбове, хукнаха надолу по пътя, пришпорвани от единичните карабинни изстрели на немците, които, изглежда, ги бяха помислили за някои от нас.
Стига да можехме да открием и ние артилерийски огън, щяхме да се задържим малко по-дълго, но запасите ни от боеприпаси за пушките, минохвъргачните снаряди и гранатите застрашително намаляваха и останехме ли тук, в крайна сметка сигурно щяха да ни обкръжат. И затова Алекс като по-висш ротен командир неохотно заповяда да се оттеглим.
Не споделях неговото нежелание. Не беше трудно да си представим какво щяха да направят немците с всеки пленен канадец, след като бяха видели как сме изпоклали пехотинците им от камионите. Най-напред се оттегли Трета рота, а когато дойде моят ред да поведа взвода през обстрелвания с куршуми път и по отсрещните голи склонове, аз се понесох така сякаш ми бяха поникнали крила.
Малко след като се укрих под извисилата се на стотина метра от пътя скалиста могила и привършвах с окопаването на леките картечници, с които да прикрия другите взводове, до мен се строполи Алекс.
— Изпратих Трета рота напред — изгрухтя той. — Отведоха пленниците и тежко ранените от нашите и ни оставиха всичките си боеприпаси. Ще ги държим, докато можем… Помъчи се да държиш тия копелета далеч от шосето… — Той кимна към Валгуарнера, откъдето се бе появил още един керван от камиони, този път ескортиран и от няколко танка. — Но наложи ли се да се измитаме, вие ще осигурявате тила.
Отначало новата ни позиция не беше чак толкова лоша. Врагът, който сновеше долу в равнината, не знаеше къде точно се намираме, така че неговият огън, макар и все по-масиран, не достигаше целта. Немците не можеха да ни открият, понеже заради недостига от амуниции се видяхме принудени да отговаряме само със снайперска стрелба и картечни откоси.
Най-злият ни враг на този нажежен от слънцето склон беше жаждата. Всичките ни манерки отдавна бяха пресушени, от което езиците ни се издуха, устата ни пресъхна и беше истинска мъка да приказваме един с друг. Не можех да си позволя дори цигара, макар че страшно ми се пушеше. Ние бяхме зле, но десеторно по-зле се чувствуваха ранените, които в Първа рота бяха досега към дузина.
Тогава Алекс събра четиримата взводни — мен, Пади Райън, Ал Парк и Пат Амооре — в падина, която немците не можеха да видят.
— Някой офицер трябва да слезе с група войници в равнината и да донесе вода — каза той без заобикалки. — Кой ще иде?
Хвърлих поглед към Парк и Райън и видях, че и те ме гледат скришом. Никой от нас не продума — тримата бяхме сигурни, че да слезеш в долината е равносилно на самоубийство.
Пат Амооре бе този, който със своя перфектен английски наруши тишината:
— Дадено, шефе! Ще ида аз. Нали знаете, че не мога да стоя без работа.
Той взе със себе си само един артилерист със стенка и двама войници с карабини и след час те се върнаха, превити под тежестта на капещите манерки, които бяха напълнили на някакъв стопански кладенец — след като изненадали и избили неколцина немци в двора. На нас, тримата канадски младши офицери, ни идеше да потънем в земята от срам, докато поглъщахме своя пай от скъпоценната течност.
Към два след обед немците бяха събрали в долината под нас толкова оръдия, жива и бронирана сила, че спокойно можеха да започнат атака срещу цял батальон. Крайно време беше да се омитаме. Алекс ме тупна по рамото с яката си ръка и ми бутна с другата сигналния пистолет.
— Фишеко, измъкваме се. Девети взвод с ранените ще тръгне най-напред. След него Осми. Ал ще залегне точно зад билото, за да прикрива отстъплението ви. Той разполага с шест серии минохвъргачни димки — само това е останало. Ранените ще ни забавят, затова трябва да тръгнем колкото се може по-бързо. Задържай по възможност. Щом си готов, изстреляй червена ракета, за да предупредиш Ал, че потегляш.
Алекс ни остави трите бренки на Девети взвод, та да може той да помогне на ранените. С шестте леки картечници имахме голяма стрелкова мощ… или по-скоро бихме имали, тъй като ни бяха останали едва по една-две ленти за всяка от тях.
Изпълзях, провирайки се, по ръба на могилата и предадох по редицата да се стреля по всичко, което се движи, но да не се прахосва нито един куршум. Чух как зад мен се затъркаляха камъни, когато Осми и Девети взвод излязоха на открито и се втурнаха по стръмните склонове. И тутакси над главите ни се изсипа метална градушка от МГ-42, злокобно преследваща нашите отстъпващи другари.
В този миг гледах през бинокъла и по някаква случайност видях, че иззад шубрака от другата страна на пътя припламва огън и се вие тънка струйка дим. До мен, зад картечницата на отделението, лежеше Мичук и аз го сграбчих за ръката, мъчейки се да го накарам да види онова, което бях видял, но той не можа да улови целта. Обърна се и бутна прицела на картечницата към мен.
— Ти я нацели, младок! — ми каза… и се ухили.
От допира на картечницата усетих същото въодушевление, каквото ме бе изпълвало като малък през октомврийските дни в Саскъчуон, когато вдигах и насочвах иззад прикритието на езерния камъш ловната си пушка към приближаващото ято зеленоглави диви патици.
Рамото ми се разтресе, когато бренката звънко гръмна. Пред шубраците се вдигнаха ситни облачета прах, които след миг се стопиха. Давах изстрел след изстрел, докато картечницата не млъкна с тежкото „клънк“ и спусъкът се прибра в празния пълнител. Мичук бързо измъкна празния пълнител и го замени с нов.
— Дай им още веднъж! — изкрещя той ликуващо. — Хубаво ги спипа кучите им синове!
Може би беше прав. Едно обаче бе сигурно — след като изпразних и втория пълнител, иззад шубраците вече не стреляха, не даваха никакъв признак на живот. От друга страна, изобщо не бях се целил по човек, така че не ме терзаят спомени за хора, които лежат убити или агонизират зад пушките. И съм много благодарен.
Осемдесет и един милиметровите мини вече забумкаха надолу по склоновете, затърсиха ни и изпълниха въздуха с воя и свистенето на металните парчета и скални отломъци. Долу от пътя един танк „Марк III“ вдигна дулото на оръдието си възможно най-високо и ни заобстрелва с петдесетмилиметровите си снаряди. Във всички отношения положението ни ставаше повече от напечено и разтревожен, аз погледнах назад да видя как се чувствуват другите два взвода. За голямо мое облекчение те бяха слезли от хребета и сега бяха извън обсега на прекия вражески огън. Но като видях часовника, разбрах, че те са вървели някакви си десетина минути — твърде недостатъчно, за да се отдалечат от немците, които оттегли ли се Седми взвод, щяха да тръгнат по петите им.
Ох, как само ми се искаше да се махнем! Минохвъргачният и картечният огън на немците непрекъснато се засилваха. Трима от моите хора вече бяха ранени, макар и, слава богу, леко. Почти свършвахме амунициите. Бронзовата дръжка на ракетния пистолет пареше в дланта ми. Поотдалечих го от себе си и, не щеш ли, чух едно „пуф“, след което над нас припламна червена ракета. Без да усетя, бях натиснал спусъка.
Ракетата още не бе изгоряла, когато първият димен снаряд от петсантиметровата минохвъргачка на Ал Парк падна отвесно точно пред възвишението и кълбата бял дим ни закриха от погледа на врага. Още една бомба, още едно попадение и димът се сгъсти.
— Махайте се оттук, по дяволите! — изкрещях аз с все сила и взводът се разбяга като мишки, преследвани от котка. Вече никой не се съобразяваше с другите, добре, че имахме късмет, и до един се прехвърлихме през хребета, преди да се е разсеял димът от последната мина на Ал.
Докато се връщахме през планините на позициите си, малко ни поолекна — пак ни чакаше същият преход, както и на отиване, само че сега поне виждахме къде стъпваме и смазващата умора се стопяваше при спомена за една бляскава битка, която бяхме провели добре и бяхме спечелили.
През целия този дълъг следобед и през нощта капналите мъже се влачеха на малки групи из хълмовете, докато в полунощ полкът отново се събра — с изключение на мъртвите и на ранените, които бяхме оставили в планинската долина, охранявана от един от взводовете на Трета рота. На следващата утрин те бяха изнесени от нашите санитари, които извършиха малко чудо, маневрирайки с натоварените носилки през страховитата пустош.
Същата нощ фелдмаршал Албер Кеселринг, главнокомандуващ немските съюзници в Южна Европа, предаде в Берлин по радиостанцията своя ежедневен доклад за ситуацията:
„… и близо до Валгуарнера попаднахме на войски, обучени за планински бой. По всяка вероятност те принадлежат на Първа канадска дивизия. Нашите сили успешно се откъснаха от сражението с тях.“
Първа рота получи разрешение да почива през по-голямата част от следващия ден, но късно след обед Алекс ме изпрати в Щаба на батальона, за да предам на Джими Бърд, адютанта, списъка със загубите. Неизменният прякор на Джими (Квачката) много му подхождаше, защото той наистина приличаше на квачка — все сумтеше, все се суетеше и кудкудякаше над нас, като че сме деца с птичи ум.
Тъй като вече рядко имах случай да се добера до Батальонния щаб, използвах възможността да поразпитам Джими за предстоящите планове. Той не беше особено разговорчив.
— Ти пък, Фишеко — отвърна ми той надуто, — откъде бих могъл да знам какво ще стане? Не е моя работа да подпалвам света! Това е работа за безценните ни началници. Всичко, което върша аз, е да слепвам парчетата, след като вие, глупците, сте объркали всичко!
Смръщен, затърсих камиона на разузнавателната част — Мозъчния вагон. За първи път, откакто ме преместиха в Седми взвод, посещавах старата си част — сякаш оттогава бяха минали цели години. Двама от скаутите ме посрещнаха с прекомерно радостното: „Добре дошъл пак при нас!“
„Бойният“ Кокин, английският офицер-разузнавач, който ме бе сменил, се бе надвесил под брезентовото платнище на камиона над голяма карта, покрита с прозрачна пластмаса. Той енергично отбелязваше върху гладката повърхност с червени и сини химически моливи нашите и вражеските позиции. Взрях се през рамото му и за пръв път, откакто акостирахме в Сицилия, що-годе получих представа за положението върху „голямата сцена“.
Италианците на практика се бяха предали, а четирите немски дивизии, които по това време се намираха в Сицилия, бяха безсилни да удържат целия остров и затова се опитваха да установят в североизточния му край укрепена зона със защитна линия на около седемдесет и пет километра западно от Катания, простираща се от източното крайбрежие навътре към планините и оттам на север, за да опре отново при град Кефалу в брега.
Кокин обясни, че докато американските сили обкръжавали тази територия откъм запад, главният удар на Осма армия южно от Катания бил спрян от масирани немски бронирани сили. Ето защо на Първа канадска дивизия бе заповядано да разсече възела, като се вклини от северозапад към Катания.
Сражението при Валгуарнера всъщност бе началото на тази операция. Сочейки с пръст картата, Кокин продължи да разяснява:
— Сега, както виждате, трябва да свърнем на изток. Но най-напред трябва да ударим в центъра отбранителната линия на фрицовете откъм другата страна на Дитаино. Ето тук.
Широката долина на река Дитаино лежеше на около осем километра северно от нашия бивак, в подножието на внушителна верига оголени планини, които се извисяваха към далечния, покрит със сняг конус на вулкана Етна. Кацнал точно на пътя върху това било досущ като титаничен закотвен кораб, един отдалечен бастион от високи планини се издигаше на деветстотин метра над долината, господствувайки над цялата местност наоколо. Това беше „опорната точка“.
Кокин посочи на картата селце с името Асоро, сякаш повиснало във въздуха току на ръба на опряла в небето издатина.
— Костелив орех, не се и съмнявам — каза той делово като всеки военен. — Но е ключ към цялата позиция… Най-напред укрепено от сицелите около хиляда години преди новата ера. И оттогава цитадела срещу окупаторите… На времето, когато завладял Сицилия, Рожер Нормандеца построил страховита крепост… Смятали я за непристъпна… Нищо чудно, нали? Трябва да разполагаш с коза с криле, за да изкачиш това дяволско място!
— Имате ли представа кой го държи?
— Разузнавателният корпус предполага, че на нашия фронт е 15-а танково-гренадирска дивизия. Част от шайката на дъртия Ромел. Банда яки педерасти, но яки или не, някой трябва да ги измъкне оттам. Може да сме и ние. Да се надяваме, че ще е така, а?
Връщах се безгрижен, дори въодушевен, в маслинената горичка, където лагеруваше ротата — още не бях придобил стария войнишки навик несъзнателно да пресмятам рисковете във всяка нова операция и да претеглям, шансовете. Все още бях достатъчно наивен, за да споделям надеждата на Кокин, че именно ние ще превземем Асоро.
Когато на следващата сутрин се събудих, слънцето едва-едва бе осветило далечните върхове, но платнището върху купчината слама, която ни беше вместо дюшек, вече пареше при допир. Някой разтърсваше ръката ми. Обърнах се и стъписан видях Ал Парк, който бе надвесил дългото си лице над мен:
— Ставай и напред, сине мой! Алекс замина за Батальонния щаб за инструктаж. Изглежда, че ни се отваря нова работа!
През нощта Едмънтъновият полк бе стигнал река Дитаино и прехвърлил през нея потони. Преди изгрев те бяха заместени от нашата братска част, Кралския канадски полк, и вече по видело нейните войници се притаиха в набързо изкопаните разсичащи окопи, извърнали със страхопочитание очи към величествената канара на Асоро.
Немците върху издатината не се смутиха. Те нямаха особени основания за тревога, тъй като беше очевидно, че фронталната атака по лъкатушния, криволичещ път, водещ право нагоре от дъното на долината, би била равнозначна на самоубийство. Асоро не можеше да бъде нападнат и по фланговете. Единственият възможен достъп от запад бе през град Леонфорте върху хълмовете, който бе укрепен от природата почти толкова добре, колкото и самият Асоро. На изток се простираше пущинак от урви и хребети досущ като оня, с който се сблъскахме при Валгуарнера — този тук обаче завършваше в подножието с почти вертикална скална маса, издигаща се горе-долу на 350 метра, за да свърши при древната норманска крепост, коронясала върха на Асоро.
Преди четири хилядолетия Асоро бил успешно защищаван от мъже, въоръжени само с бронзови саби, копия и прашки. Според Кокин оттогава никой не бил го щурмувал с успех. Сега, в наши дни, той бе в ръцете на едни от най-добрите войници в света, въоръжени с най-модерни оръжия. Асоро изглеждаше буквално непревземаем.
Такъв изглеждаше той всъщност на бригадния генерал Хауард Греъм, командуващ Първа бригада, на когото бе заповядано да го превземе. Както и на подполковник Брус Сътклиф, когато той на свой ред получи заповед да ръководи атаката.
След като нареди на Джими Бърд да събере батальонните командири за инструктаж, който ще получат, след като той се върне, на 20 юли сутринта Сътклиф пое, придружен само от Кокин, на собствено разузнаване. Щом стигнали Дитаино, те двамата прекосили сухото речно корито и се добрали до един от предните наблюдателни постове. Той представлявал плитък окоп, едва побиращ артилерийския наблюдател, който вече бил в него. Сътклиф и Кокин се притаили на открито, разгърнали пред себе си картите, дигнали биноклите с блещукащите на слънцето стъкла и напрегнато почнали да изучават мощната крепост, извисила се пред тях. Така и не разбрали, че оттам също ги наблюдават.
Дулото на едно оръдие осемдесет и осем се насочи от склона на Асоро към откритата долина. Секунди по-късно облак от жълт прах и черен дим закри наблюдателния пост… и под неговия саван останаха да лежат Сътклиф и Кокин — първият — убит, вторият — агонизиращ.
Макар все още да не бяхме осъзнали загубата на загиналите в безредието и суматохата на предишните битки, гибелта на Сътклиф и Кокин ни разтърси дълбоко. Тя разпръсна бледите останки от илюзията, че истинската война не е нищо повече от възбуждащо продължение на бойните игри, и ни възпламени с ярост срещу врага. Те паднаха покосени, още преди да е започнало сражението, и в това имаше нещо безнравствено, почти порочно. Щом го научих, започнах донякъде да разбирам омразата на Алекс Камбъл срещу германците.
След смъртта на Сътклиф командуването на полка премина в ръцете на майор лорд Джон Туийдсмюр. Едва тридесетгодишен, с мек говор и лека склонност към заекване, той беше висок, русокос внимателен английски романтик, сякаш дошъл от друга епоха… може би от епохата на прочутия си баща. „Туийди“, както го наричахме зад гърба му, бе търсил на времето приключения като търговец от фирмата „Хъдсънс бей“ в Арктика, после като фермер в африканската степ и накрая като войник в Канадския пехотен батальон. Но до този час голямото приключение в традиционния смисъл на думата му се беше изплъзвало.
Същия следобед Туийдсмюр, заедно с новия заместник-командир майор Ак Ак Кенеди, се отправи да разузнае местността. Той изгледа извисилия се колос на Асоро с мечтателния поглед на един Лорънс Арабски и се убеди, че единственият начин да направи невъзможното бе да опита невъзможното. След което реши, че батальонът ще приеме деснофлангова атака през нощта, ще се изкатери направо по непроходимите урви до подножието на голямата канара, ще изкачи отвесната й стена и точно по изгрев слънце ще превземе изненадващо върха.
Щом бригадният генерал Греъм, сам Чевръст пикльо и предшественик на подполковник Сътклиф като офицер, командуващ полка, чу този план, той тутакси го отхвърли. Години по-късно Греъм ми разказа: „То си беше чиста лудост. Вероятността Туийдсмюр да погуби целия батальон бе кажи-речи стопроцентова. Представях си с ужас атаката на леката бригада и щях да му кажа: да не си посмял! Но точно тогава си помислих, божичко, че той може и да успее. И така, оставих го да тръгне… но през следващите дванадесет часа не можех място да си намеря.“
Разбрах за какво се готвим едва на инструктажа в нашата рота. След като ни изложи общия план, Алекс се впусна в подробности:
— Трябва да създадем от по двадесет по-ячки войници и по един офицер от всяка стрелкова рота специална щурмова група, която ще командувам аз. Няма да носим нищо, освен амуниции и оръжие. Ще водим батальона през местността, ще изкачим урвата и ще превземем крепостта. След това ще я държим, докато дойдат другите. Райън, ти си старшият взводен, затова оставаш и поемаш командуването на Първа рота. Парк, ти ще му помагаш. Моуът, ти ще дойдеш с мен.
И до ден днешен се чудя защо Алекс избра мен. От държането ми в Седми взвод той трябваше отдавна да е наясно, че не съм замесен от тестото на героите. Може би искаше да ми даде възможност, която стига да оживея, би ме осенила с лекия допир на онова, което французите наричат глоар[2] и което да ме превърне в истински воин. От друга страна, ние, избраните офицери, трябваше да изберем на свой ред по двадесет души и той може би е чувствувал, че е длъжен да вземе и мен, та да е сигурен, че най-добрите от невъзпитаните, но добре биещи се хулигани от Седми взвод ще влязат в щурмовата рота.
Във всеки случай самият факт, че ме избра, ме изпълни с такава самонадеяност и гордост, че според разочарования Парк съм се бил подул „като жаба, пълна с пръдня“. Същевременно страшно се изпопритесних — не толкова от перспективите какво може да направи неприятелят, колкото от мисълта, че трябва да съм на висотата на онова, което ще изискват от мен. За щастие, нямаше много време за притеснение. Оставаха ни някакви си два часа преди „старта“.
Едвам смогнах да си избера хора и да се погрижа те да бъдат инструктирани и въоръжени за предстоящата задача. Включих всички войници от отделението на Мичук, защото, с изключение на А. К. Лонг, те бяха кой от кой по-издръжливи. Двоумех се за Лонг, но тъй като ми беше симпатичен, го писах в нашата дружина.
По здрач, настроени за действия, вече се бяхме разпределили и му бяхме ударили голямо ядене. Не изглеждахме особено добре в ролята на воини. Големите денкове и торбите с резервното облекло, ботушите, одеялата и личните принадлежности поради пропуск на щаба не бяха разтоварени при десанта. И след десетте дни, през които изобщо не можахме да си постегнем и поизчистим дрехите, пък и себе си, ние бяхме страшно мръсни и одрипавели. Съдраните ризи и шорти не бяха чак толкова страшни, но чорапите ни се бяха изтъркали, изпокъсали и така се бяха вкоравили от потта, че някои войници ги бяха захвърлили. А да не говорим за ботушите ни — след солената вода, в която прогизнаха, и дългите километри ходене по каменистите пътища и скалистите склонове те се бяха напукали и зейнали; и се превръщаха в истински проблем за рота от пехотинци с мисия като нашата.
Туийдсмюр направи, каквото можа. Влекачите за бренките дойдоха да ни прекарат колкото се може по-напред. А това напред не бе много далече. След като прекосиха един от каменистите ръкави на Дитаино, изрит под вражеските снаряди с булдозери от инженерния отряд, влекачите се покатериха само на неколкостотин метра, за да спрат пред лабиринт от стръмни дерета, островърхи била и осеяни с обли камъни сезонни речни дъна, сега сухи като барут.
Наближаваше девет часа и ние закъснявахме. Слязохме бързо на четири крака от железните си коне и се строихме в една редица. Нямаше и полъх от вятър и въздухът бе пропит с остър мирис, който не ми излизаше от ума, докато не се сетих, че това е дъхът на градински чай — аромат, който за последен път бях усетил през лятото на 1938 година, когато бях заминал за пустинните равнини на Югозападен Саскъчуон да изучавам прерийните кучета, кукумявките, гърмящите змии и бухалите. Колко отдавна бе потънало всичко това в миналото. Сега бях частица от една пъплеща стоножка от хора, която се промъкваше със стотици сковани крака из мрака, спускащ се върху една друга пустош, върху един друг свят.
Гледахме да мълчим — опасявахме се да не ни открият. Беше изключено немците, колкото и сигурни да се чувствуваха, да не са оставили по този оголен склон поне някой пост.
Имахме няколко ужасяващи мига. Първият бе, когато скаутите ни се препънаха в зид, който, както се оказа, бе маскиран картечен пост. В него нямаше никой, но немците го бяха напуснали съвсем скоро — коричките черен хляб, които се валяха по земята, още бяха влажни.
Няколко часа по-късно водех колоната и чух как по отсрещния склон на черната клисура, в която слизахме като слепци, изтрополиха камъни. Шмугнах се обратно в сянката и напрегнат зачаках да отекне експлозия. Чух как тихо зареждат бренките и леките картечници и дигнах карабината до бедрото си, натиснал с потен пръст спусъка. Някой изшава, след което от мътния звезден светлик изплува стадо кози, следвано от млад дрипав сицилианец. Отначало той не ни видя, но козите ни усетиха и заблеяха. Момчето се сблъска лице в лице с мен, различило в тъмното неподвижните наобиколили го фигури на въоръжени мъже, и отвори невярващо уста. Не каза нито дума и бавно, като в сън, отмина.
Почна да се развиделява, а ние все по-настойчиво вървяхме напред, водени от мисълта, че трябва да стигнем, да изкачим масивната канара, преди зората да ни е открила за врага, който имаше поглед върху всичко наоколо. Умората си казваше думата, но бе немислимо да забавим ход. От човек на човек си предавахме напред заповедта, гласяща да отстъпим водачеството на втория щурмови взвод и така да запазим скоростта.
Аз и моите двадесет сенки хлътнахме сред скалите, докато двадесет други се препъваха покрай нас. Много от тях куцаха. Десният ми крак беше в истинска агония, защото през напуканата подметка бяха влезли чепове и чакъл. Но видях и един войник без ботуши, който упорито се катереше през планините на Сицилия с босите си изнежени крака.
Щом останахме в опашката на щурмовата рота, ми се прищя да взема едно от онези чудотворни бензедринови хапчета, които ме крепяха през дългия ни поход от брега на морето. Струваше ми се, че след миг ще се строполя.
И все пак ние вървяхме ли, вървяхме — докато към четири часа се изкатерихме под бледата светлина на позакъснелия лунен сърп по последното било… за да открием ужасени, че подножието на планинската стена, извисила се над нас, все още е отделено от тридесет-четиридесет метрово дере със склонове, стръмни като на древен защитен ров.
Беше невъзможно да го заобиколим. Нито пък имахме време да отстъпим, преди зората да ни е застигнала на открито. Слязохме някак си, премалели от болка, в огромната яма и си запроправяхме път през отломъците от облите камъни, изпълнили дъното, та най-сетне да се изправим, задъхани в подножието на урвата на Асоро, чийто хребет все още не се виждаше в бледнеещата нощ.
После пак се закатерихме и всеки един от нас направи по едно малко чудо. От издатина на издатина ние пъплехме нагоре като огромна плесен. Залитнеше ли някой, прилепваше се, опънал мускули, докато другарите му го повдигнеха отзад или го изтегляха отгоре. Оръжието се предаваше от ръка на ръка; и никой не изпусна дори пачка патрони… което беше хубаво, защото и най-малкият звук щеше да е съдбоносен за всички ни.
Алекс бе наредил на моя и на още един взвод да водим изкачването. Моята дружина се случи от лявата страна и ние имахме по-голям късмет от съпровождащия ни взвод, понеже се натъкнахме на няколко тесни тераси — може би строени в далечна епоха, та да се отглежда по тях реколта за обсадените обитатели на крепостта, които сега бяха изцяло във властта на тръните и буренака. Те улесняваха донякъде придвижването, но докато да изкатерим няколко, аз съвсем грохнах. Някой се промуши край мен, обърна се и вдигна палец. Това беше А. К. Лонг. Той скочи върху следващата издатина, после ме хвана за ръка и ме издърпа.
Небето откъм изток бе залято от вълна светлина. Зората се пукваше над нас със субтропична бързина. Лонг подскочи, за да се хване за ръба на следващата тераса, и изчезна над мен. После ужасяващо и ненадейно тишината бе нарушена от джавкането на пушка „Томи“.
Дори гласът на самия господ-бог, възвестяващ края на света, не би ме ужасил повече. Бях сигурен, че дрезгавото стакато, отекващо от рид на рид, ще стигне до слуха на всеки германец на сто и петдесет километра оттук. С конвулсивно усилие се вкопчих в, както се оказа, последната тераса и се изтеглих върху нея.
Разядената стена на древната крепост се издигаше съвсем наблизо. Точно пред мен, само на няколко метра разстояние, А. К. Лонг бе приклекнал на коляно с пушка, насочена към трима немски редници, застинали безжизнено като манекени от витрина до монтиран върху тринога телескоп. В краката им лежеше един сержант-артилерист… първият човек, който загина в този ден върху хребета на връх Асоро.
А. К. Лонг погледна към мене и върху лицето му се изписа огромно удивление. Когато отвори уста, той говореше така, сякаш го е срам, сякаш иска да се извини — на мен или на оцелелите немци:
— Щуравото копеле… посегна към проклетата си пушка…
Гласът му заглъхна и в последвалата тишина ние бяхме като марионетки, наредени върху сцена, като кукли, които без кукловода са неспособни да раздвижат и мускулче.
После всичко избухна. Иззад хребета изникнаха глави в стоманени каски, които плъпнаха по няколкото акра сравнително плоска земя, увенчали върха. Джордж Болдуин, командир на един от щурмовите взводове, ме видя и извика, че ще претърси полуразрушената крепост. Махнах в знак на съгласие и щом останалите от моя взвод се събраха зад мен, ги поведох тичешком през платото, след което се спуснахме десетина метра надолу по отсрещния склон към няколкото ниски зида. Сигурен, че стрелбата е вдигнала в тревога немците, очаквах те да започнат всеки момент да ни обстрелват със снаряди. Ала спокойни в убеждението си, че Асоро е непристъпен, те не бяха оставили постове, освен артилерийския наблюдателен екип, на който се бе натъкнал Лонг; дори и някой германец да бе дочул от другаде краткия изстрел на А. К., той явно не бе разбрал за какво става въпрос.
Вече се бе развиделило. Току под нас се бяха сгушили покривите на село Асоро, над чиито комини се виеха тънки синкави струйки дим. На четиристотин метра надолу по склона имаше тесен път, който водеше на юг, към главните немски отбранителни позиции по ръба на масива, надвесен над долината на Дитаино.
За наше изумление видяхме покрай пътя групи немски войници, събрани около сутрешните огньове в една сцена на ведро, почти домашно спокойствие. През далекогледа можах да различа как някои от тях се бръснат. Други стояха голи до кръста и се наслаждаваха на първите лъчи на слънцето. Един военен куриер мързеливо се тръскаше върху своя мотоциклет, махайки на няколко противовъздушни артилеристи, които закусваха край вдигащата пара полева кухня. Чу се боботене на тежки двигатели и от север се подаде продоволствен керван. Един, два, дванайсет камиона, натоварени с дажби храна, вода и амуниции, бавно се появяваха на хоризонта и буксуваха по стръмния наклон.
Легнал до мене, сержант Бейтс почти се гърчеше от възбуда:
— Ох, симпатяги! Я ги виж! Давай да ги опердашим на бърза ръка тия кучи синове!
Още преди да съм дал заповед, един от брен-картечарите от другите взводове натисна спусъка. Моментално дванадесетте бренки на щурмовата рота задействуваха, подсилени от няколко петсантиметрови минохвъргачки и тридесетина карабини.
Този огнен порой от хребета на Асоро трябва страшно да е изненадал немците; стига те да не бяха толкова много, чакаше ги поражение, като това при Валгуарнера. Но в 15-та танково-гренадирска бяха включени стари, калени в Африка бойци.
Макар че няколко камиона бяха ударени и два-три се взривиха, оцелелите шофьори се хвърлиха в канавките и започнаха да отвръщат на огъня с автоматичните си пистолети. Обслужващите двадесетмилиметровата противовъздушна артилерия скочиха към оръдията си, обърнаха дулата и започнаха да ни заливат с потоци трасиращи снаряди. Видях дори как двама готвачи зарязаха тенджерите и тиганите, грабнаха пушките и откриха огън по нас.
Те се сражаваха храбро, но ние имахме предимството на изненадата, доброто прикритие и масирания огън, и едно по едно оръжията им замлъкнаха.
Тревогата бързо бе стигнала до немците, които държаха предните позиции, скрити от погледа ни на по-малко от километър южно от нас. Те веднага започнаха да изпращат обратно по пътя колите от фронтовата си линия, за да не бъдат те обградени. По два, по три камионите и влекачите на оръжие с рев идваха на пълна скорост и докато преминаваха отсечката, карабините и автоматите по тях ни обстрелваха. Някои се провряха, но не след дълго останките от онези, които не успяха, напълно блокираха пътя. Тогава три бронирани камионетки завиха към крайпътната тревна ивица и заораха нагоре по склоновете към нас през лабиринта на лозята. Неуязвими за куршумите, те бяха спрени от все по-стръмния склон. От тях скочиха картечарите на една средна картечница и осемдесет и един милиметрова минохвъргачка, които се прикриха и яростно се заеха с нас.
Сражавахме се от някакъв си половин час, а немците вече контраатакуваха. Скоро ни чакаше още по-лошо. Няколко батареи с далечен и среден обсег, прикрили се точно на север от нас при подходите към Леонфорте, завъртяха оръдията си, за да ги насочат право към върха на Асоро.
При Валгуарнера бяхме посели вятър. Сега жънехме бурите.
Тъкмо бях придвижил взвода си към по-защитена позиция малко по-надолу по склона, когато всичко наоколо се взриви в ужасяваща какофония от звук и ярост. Тясното плато, върху което се бяха наблъскали близо петстотин човека, буквално изчезна под издигналата се плащаница от пепел и дим, изригваща със злокобни огнени езици.
Останал в тиловия батальонен щаб от другата страна на Дитаино, „Дики“ Бърд бе наблюдавал трескаво Асоро:
— Беше просто ужасно! Целият връх на планината сякаш се взриви. Бях сигурен, че ще трябва да искам напълно нов батальон. Не виждах как поне един от вас, клетите, ще оцелее.
Въпреки че повечето от снарядите падаха на север от моя взвод, бяхме парализирани от яростта на този огневи вал. Легнал по корем зад част от каменния зид, дращех коравата като скала земя с тенекиената каска в безумен опит да се зария в недрата на планината. Подозирам, че в тази наша първа тежка артилерийска бомбардировка повечето от нас изгаряха от желание да се превърнат в къртици.
Но ние не бяхме къртици и не можехме да избягаме. Нито пък да се оттеглим както при Валгуарнера, тъй като всеки опит да се смъкнем надолу по хребета щеше да ни превърне в пушечно месо. Не можехме дори да облекчим положението си, като атакуваме, защото запасите ни от боеприпаси вече заплашително намаляваха. Но да останем тук, означаваше да ни унищожат един по един с огъня и стоманата, сипещи се с разтърсващата си тежест отгоре ни.
Шумът, димът и суматохата бяха толкова големи, че ме откъснаха от всички, с изключение на Бейтс и няколко войници от Девети взвод, които се бяха сврели зад разрушения зид, приютил и мене. Не знаех, че неколцина от щурмовия ни взвод вече са ранени, нито пък че Шарон и Робинсън, тази спокойна и неразделна двойка, са премазани от директното попадение върху общия им окоп. Знаех само, че положението ни е отчайващо и че ще става още по-отчайващо.
Но отчаянието изостря ума. В този момент някой си спомни за телескопа на артилерийския мерач, който А. К. Лонг бе пленил. И един смелчак прибяга между взривовете, за да спаси мерача и да го отнесе при полуразрушената кошара за кози на северния склон, където Туийдсмюр и Кенеди бяха установили командния си пункт. Оттук те имаха добър поглед към долините на север, където бе разположена противниковата артилерия. Някога сам артилерист, Кенеди знаеше как да насочи противобатарейния огън. С мерника, с чийто скали можеше да изчисли разстоянията и градусите, той започна да определя вражеските позиции. След което предаваше тези координати на нашата артилерия. Тъй като портативните радиостанции бяха излезли от строя при Валгуарнера, Туийдсмюр настоя свързочниците да донесат един масивен, широкообхватен апарат, каквито обикновено монтират в танковете. Свързочниците го домъкнаха до подножието на урвата с муле, което после се строполи и умря от изтощение. Да го изкачат по нанагорнището трябва да е било за тях почти Херкулесова задача, но те все пак бяха успели.
Сега приливът започна да се обръща. Както вражеските оръдия стреляха срещу нас, проблясъците от дулата им ги издаваха и минути по-късно залпове, отпратени от нашите батареи с дълъг и среден обсег, се засипаха отгоре им. Кенеди продължи да атакува вражата батарея и по обед много от противниковите оръдия бяха извадени от строя, докато оцелелите се оттеглиха на по-сигурни места извън обсега на всевиждащото циклопово око на Асоро.
Когато първоначалната бомбардировка отстъпи на спорадични артилерийски снаряди, ние събрахме ранените — а те не бяха никак малко — и ги скрихме в плитка пещера, където ги положихме върху обща сламена постеля. Тясното пространство скоро заприлича на кланица. Всичко потъна в кръвта, която блестеше по скъсаните, побелели от прахта дрехи, по голата, посивяла плът и жълтата слама. Капитан Кракауър, нашият военен лекар, разполагаше само с пакети за първа помощ, с които можеше единствено да опита да превърже зеещите рани. Въпреки това не се чуваха писъци на агония, може би защото благословената анестезия от шока все още притъпяваше болката. Разбрах, че от моя хибриден взвод един човек е убит и трима — ранени, но повечето от другите взводове бяха претърпели по-тежки загуби.
Ние, оцелелите, бавно идвахме на себе си. Стотиците снаряди, които бяха паднали с такава сила върху тесните предели на батальонния участък, ни бяха докарали почти до кома. Единственото, което би ни извело от това състояние, бе да правим нещо; но след като помогнахме на ранените, нямахме с какво друго да се разсеем, освен с това да направим по-дълбоки нашите плитки лисичи дупки в очакване отново да ни връхлети одевешният ад. И бях много благодарен, когато Алекс изпрати своя свързочник с поръчение, в което ми заповядваше да ида с един патрул до селото и да видя дали в него има немци.
Реших да взема със себе си само един човек и се спрях на А. К. Лонг. Всички съмнения, които по-рано имах относно неговите качества на воин, се изпариха след онова, което той направи на рида.
С нехайство, стигащо почти до небрежност — реакция на непоносимия шок от току-що изживяната бомбардировка, заслизах по криволичеща и стръмна чакълеста пътека, спускаща се към скупчените каменни къщи. Макар че някъде от северната част на селото стреляха с малокалибрени оръжия, свистящите и стенещи покрай нас куршуми изглеждаха почти безобидни в сравнение с онова, което бяхме изтърпели тъй скоро.
Когато пресичахме безгрижно изправени каменното мостче, прехвърлено през дълбоката клисура, Лонг залитна към мен и ме дръпна да коленича.
— Какво, по дяволите, има?
— Улучиха ме!
Той се сви и заразглежда дясното си бедро… и после прихна да се смее.
Един куршум беше минал направо през приклада на преметнатата му карабина, беше рикоширал по медните халки на преплетения му колан, като дори ги беше сплескал, без обаче да остави и драскотинка по кожата на Лонг.
— Роден с късмет — беше единственият коментар на спътника ми.
Пресякохме моста вече на бегом, прикривайки се превити одве зад парапета, и къде-къде по-предпазливо влязохме в плетеницата от стръмни, тесни улички. Всичко наоколо свидетелствуваше, че селото е много древно и не по-малко бедно. Сиромашките каменни къщи, кацнали по склона, сякаш бяха пуснали корени в купищата мръсотия, която се бе събирала от последния проливен дъжд насам и щеше да продължава да се трупа, докато поредният потоп не отнесе сметта и изпражненията надолу по вонещите улици и не ги изхвърли в долината. Жителите явно се бяха изпокрили вдън земи по време на обстрела, тъй като селото изглеждаше безжизнено и запуснато, ако не се смятат черните рояци мухи, които се вдигаха като вихрушка под краката ни.
Пустите улици ни караха да се чувствуваме неловко. Внимателно ние притискахме гръб към олющените стени, докато излязохме на малък площад. Бяхме се свили плахо зад порутена постройка, когато видях една ръка да ни маха от близката порта. А. К. ме прикриваше с карабината си, докато аз се промъквах, за да разузная, вдигнал заредената пушка. Тогава от ярката слънчева светлина изникна притежателят на ръката и аз бях прочувствено поздравен на отличен английски от висок италиански капитан.
Преизпълнен с другарство и доброжелателност, капитанът ми обясни, че от зори той се криел със своята рота в близките мазета — не от нас, а от немските си съюзници. После ми разказа, че той и хората му били изпратени през нощта да заемат част от държания от немците фронт, но преднамерено се изгубили:
— Ние свършихме с тази война. Тя е работа на немците и нека немците си я правят. Каквито са варвари! Сега ние имаме щастието да се предадем на вас, британците, които сте наши освободители.
— Всъщност сме канадци — отговорих аз, като някак си неохотно поех автоматичния пистолет, който той протегна напред с дулото към мен. Хич и не се сетих, че с тия четиридесет-петдесет италиански пленници в нашия обкръжен на върха гарнизон ние бихме имали известно предимство.
— Там, където сме, е доста напечено — намекнах аз. — Може би ще е по-добре, ако вие, приятели, си останете долу, докато нещата се поохладят.
Високият капитан се усмихна и кимна сърдечно.
— И все пак, къде точно са немците? — попитах аз.
Все тъй усмихнат, той посочи към една от бедните улички, започващи от площада.
— Те са там — каза той радостно. В касас[3] на края на тази страда[4]. Току-що пристигнаха. Много са. И са добре въоръжени. Може би ще доведете повечко от вашите хора?
— Господи! — хлъцнах аз. — Може би си прав! Грация, грация[5]… Хайде, Лонг, да се изпаряваме!
Оттеглихме се на бърза ръка и се върнахме задъхани в ротния щаб, който Алекс си бе направил в ниша в стените на крепостта.
Алекс не се учуди от доклада ми. Каза ми, че взвод от Втора рота се опитал да се спусне към пътя откъм северните покрайнини на селото и бил отбит от масиран малокалибрен огън. Немците затваряха обръча около нас.
Тъкмо се бях прибрал във взвода и денят бе разкъсан от стържещ, метален вой, който се издигна до оглушителна височина и сила, за да се увенчае с поредица от ужасни експлозии, които раздрусаха яката скала под изтръпналата ми плът. Блъсна ме вълна от нажежен като в пещ въздух и шест стълба дим и пушек се заиздигаха, заизвиваха се над руините на крепостта.
Така се запознахме с най-голямата ужасия във фронтовия войнишки живот през Втората световна война, с ракетната артилерия, която немците бяха нарекли с подвеждащото кодово име Небелверфер — димохвъргачки — и която Осма армия, натъкнала се на нея в края на северноафриканската кампания, бе прекръстила Стенещата минохвъргачка.
Съществуваха две разновидности на тези страшилища. По-голямата съдържаше петдесет и пет килограма тротил. По-малкият вариант имаше заряд само от осемнадесет килограма, но изстрелваше на един път залпове от пет-шест заряда. Тези снаряди не се нуждаеха от оръдия, които да ги изтласкват към целта. Те се изстрелваха чрез електричество от най-прости железни или дори дървени рамки с няколко тръби или „кюнци“, монтирани върху две колелета. Можеха лесно да се укрият във всяка канавка или зад всяка стена и колиба, а противобатарейният ни огън беше почти безсилен срещу тях, тъй като немците рядко стреляха два пъти от една и съща позиция.
Последвалият обстрел със Стенещата минохвъргачка беше почти непоносим. Макар че предишните няколко дена бях сегиз-тогиз спохождан от чувството на страх, това, което сега усещах, си беше чист ужас. Залп след залп пропищяваше над нашите позиции, тежки взривове и раздрусващи ударни вълни се сипеха отгоре ми и цялото ми тяло се вдърви, а мускулите ми така се свиха, че вече не ми се подчиняваха.
Слава богу, тази нова бомбардировка не продължи дълго. Кенеди не изпускаше от око подстъпите към пътищата, а нашите оръдия стреляха унищожително точно и немците, които не можеха да придвижат камионите си до полесражението и да попълнят запасите си от боеприпаси, се видяха принудени да пестят снарядите.
От друга страна, ние бяхме започнали деня само с амунициите, които можахме да изкачим на гръб по урвата на Асоро, и сега бяхме стигнали буквално до това да броим всеки патрон. Бяхме останали без храна; и малкото мътна вода, която можехме да извадим от плиткия кладенец край крепостта, едва стигаше за ранените, които ставаха все повече и повече, а да не говорим за нас, останалите, които лежахме прежаднели върху този скален, напечен от безмилостното слънце чиреп.
След обед над Асоро се възцари напрегнато затишие. Все още тук-таме стреляха и когато се отправих по поръчение на Алекс към Батальонния щаб, трябваше да премина през целия регистър от картечен огън. Немците вече бяха окупирали цялото селище Асоро и бяха пръснали из него снайперисти, които рядко, но доста застрашително ни обстрелваха през счупените прозорци и през дупките, пробити в стените и покривите. Тъкмо един от тези невидими точни стрелци за пръв път ме накара да изпитам истинска омраза към вражите войници.
Моят взвод трябваше да пази югоизточните подстъпи към върха, но под нашия участък от периметъра врагът не предприемаше почти нищо и аз разреших на всички, с изключение на няколкото часови, да се възползват от затишието и да поспят. И аз бях задрямал, когато единият часовой ме извика. Пропълзях до ръба на иззиданата тераса, където бе залегнал той, и предпазливо надникнах, като се пазех от снайперистите в къщите отдясно.
На неколкостотин метра под нас едно сиво и очевидно дребно магаре упорито си проправяше път към селото през гъсталака от колове из лозята. Върху гърба му бяха метнати два закрити плетени коша.
— Откъде се взе? — попитах часовоя.
— Не знам, сър. Преди минута го нямаше на хълма. Какво да го правим? Може да има нещо за кльопане в кошниците.
— Няма да го закачаме — казах аз. — Много е рисковано да се опитаме да го стигнем. Оставете го.
Нямаше нищо друго, което да представлява интерес, и аз вече се канех да допълзя обратно до окопа, когато часовоят възкликна:
— По дяволите!… Улучиха магарето.
Нещо — предполагах, че заблуден куршум — бе ударило дребното добиче в бута.
Раната бе сериозна, защото макар и магарето сякаш да не разбираше, че е ранено, и да продължаваше да се тътри през лозето, задният му ляв крак се влачеше отпуснат и вдървен.
Още преди да съм възприел случилото се, някъде из селото изтряска снайперистка пушка. Почти в същия миг чух месестото „тънк“ и един куршум прониза близо до коляното другия заден крак на магарето, раздробявайки тъй силно кокал и плът, че дребното добиче климна на една страна. Зашеметено, то полежа така, но след минута-две се замъчи да се изправи на крака.
Разбрах, че първото попадение не е било от заблуден куршум. Някой от немските снайперисти умишлено стреляше по животното, за да го осакати, с което да се позабавлява или просто да покаже точния си мерник. Изтрещя трети изстрел. Магарето, което някак се бе закрепило на предните си крака, отново се строполи с трети разкъсан крак! Сега бе вече напълно обездвижено, ако не се смята дългоухата му глава и сивата муцуна, която се вдигаше… клюмваше върху земята… вдигаше се… клюмваше отново… вдигаше се…
Войникът, който лежеше до мен, самият той селянин, не можа да се сдържи:
— Този скапан, противен мръсник! Ако ми падне, ще го взривя във въздуха!
Подир две-три минути, през които мълчахме, онази упорита стара глава пак се надигна… и пак клюмна. Вече не издържах:
— За бога, убийте това клето добиче!
Виках към непознатия, невидим немец, но часовоят до мен не разбра. Той бързо вдигна карабината, прицели се и стреля. Старото магаре повече не мръдна.
Затишието се проточи до късно следобед. И двете страни очакваха нощта: ние с надеждата, че ще пристигнат подкрепления и припаси; германците — че ще могат в тъмното да се хвърлят в контраатака.
Един час след залез слънце връз нас отново се изсипа гръмотевична бомбардировка и щом тя приключи, батальон от танково-гренадирската дивизия ни атакува от северозапад. Той бе пресрещнат, спрян и разбит най-вече от масирания огън на трите полка на нашата далечна артилерия, насочван право върху тях от Кенеди и благословената радиостанция. Още два пъти гренадирите се опитваха да се изкатерят по склоновете. Още два пъти те бяха отблъснати. След последния си напън те отстъпиха към пътя. След малко чухме шум от автомобили. Германците се бяха отказали от Асоро и се изтегляха от позициите си, контролиращи Дитаино.
С първите лъчи на слънцето звуците на войната заглъхнаха. По обсипания с останки от крушението път под селото се появиха нашите брен-влекачи, които запъплиха нагоре към нас. Около безценния кладенец мъжете смиваха прахта и мръсотията от очите си. Сега можехме да се оттеглим и да отдъхнем. Но от приблизително километър и половина северно от нас, преди да изостави позициите си, персоналът на един небелверфер като последно предизвикателство изстреля снаряд.
Призрачен, вещаещ смърт писък отекна над кафявите хълмове, после ракета се спусна с вой от бледото небе и улучи каменния кръг на кладенеца. Черният лютив дим се разнесе и откри пред погледите ни обезобразените, разкъсани тела на четирима убити. Получихме горчивия урок, че дори когато сраженията завършват, войните продължават.
С помощта на някои от италианските войници, измъкнали се от скривалищата си в града, санитарите се мъчеха да съберат по носилките жертвите от това клане — видях ги, когато минавах покрай тях, изпълнявайки предадената ми с пратеник заповед да се явя в щаба в пълно снаряжение заедно с ординареца си.
Нямах никаква представа какво значи това, пък и не ме беше грижа. През последните два дена ме измъчваше дизентерия, която през нощта така се засили, че вътрешностите ми чак се гърчеха. Отслабнал и плувнал в пот, последвах Док Макдоналд до вилата под Асоро, където бе дежурната стая на Дики Бърд. Той ме посрещна с неодобрителен поглед:
— За бога, Фишеко, ти наистина изглеждаш ужасно. Но отново отиваш в разузнаването и командирът иска да те види, та, ако обичаш, се постегни!
Не че нямах желание, но бях много отпаднал. Докато Док се е мъчел да ме измъкне от лекьосаните, вонещи дрехи, съм припаднал. Когато се свестих, над отделения дюшек, върху който лежах, стоеше военният лекар.
— Закъсал си — каза Кракауър разсъдливо. — Може да е от някоя амеба — достатъчно кръв има. Във всеки случай пише ти се да се върнеш на старото поприще.
Час, след като отново станах офицер от разузнаването на батальона, се озовах в джип-линейка, подскачащ по шосето на юг. С мен бяха полковият старши сержант Ангъс Дъфи и един ефрейтор от Втора рота — и двамата с диагноза като моята. Ефрейторът ругаеше съдбата си — и военния лекар:
— Да му се не види и брайтънското копеле! — мърмореше той. — След като дрисках през половината Сицилия и си гледах службата не по-лошо от другите в частта, и точно когато нашият взводен сержант го пречукаха и щях да получа неговата нашивка, онова копеле ми разправя, че трябвало да ме евакуират! Да ме евакуират! Така съм се евакуирал, че за едното чудо ще литна като отвързан балон!
Почти веднага щом стигнахме санитарната част, отново ни подкараха, този път в истинска линейка. По залез пристигнахме в английски лазарет. Той се помещаваше в порутен манастир и бе претъпкан. Ние с Дъфи вместо легла получихме платнени носилки, а ефрейторът бе пренесен в някакво далечно отделение. Лежахме в широк зидан коридор, който бе така задръстен, че човек почти не можеше да мине между носилките. Повечето от пострадалите бяха наскоро ранени войници от Английската бронирана дивизия, разбита от немска контраатака край Катания. Доста бяха със страшни обгаряния и все още не бяха излезли от шока. Всички изглеждаха много спокойни.
Сред такава компания би трябвало да се чувствувам като кръшкач, но бях толкова отслабнал, толкова изнемощял, че не можех да се довлека дори до клозета. Дъфи ми помагаше с каквото можеше. Дори и болен, той си оставаше полковият старши сержант и като такъв трябваше да се грижи за своите хора и в лазарета.
Прекарах една ужасна нощ. Денят след нея не бе по-добър; но рано на 25 юли потънах в изтощителен сън, от който няколко часа по-късно ме извади Дъфи — той стоеше облечен край моята носилка, метнал през ръка дрехите ми и хванал ботушите ми:
— Най-добре е да оздравяваш. На фронта става някаква бъркотия. Вече докараха пет камиона с наши момчета, идват и други. След малко една линейка тръгва натам. Да вървим с нея.
Ако ми го беше казал някой друг, щях да откажа, защото нямах намерение да напускам лазарета, пък бил той и доста гаден. Не че се чувствувах физически слаб, за да се връщам в боя — просто не исках никога отново да усетя ужаса, обхванал ме при Асоро. Копнежът да се сражавам — най-голямата ми страст, откакто постъпих във войската, се спука като пробит балон, за да отстъпи място на все по-голямото ми чувство на страх. Но един полкови старши сержант в пехотинската част си е нещо като господа-бога, така че двадесет минути по-късно ние двамата с Дъфи вече пътувахме с линейката на север. Не успяхме дори да се отпишем от лазарета.
През целия горещ следобед бавно се промъквахме през гъстото движение от военни коли, та вечерта отново да се присъединим към нашия полк — разбит и потънал в кръв от поражението.
Като видя Дъфи, побледнелият Дики Бърд почти се разплака от облекчение:
— Полковникът е ранен и го откараха от фронта — се оплакваше той. — Кенеди също е контузен и често изпада в безсъзнание. Няма кой да оправи тая бъркотия! — Той млъкна и прокара ръце през косата и по лицето си, сякаш мъчейки се да пропъди сянка, която ние не виждаме. — О, боже мой, Фишеко, същинска касапница си беше!
— Мина страшното, сър — Дъфи говореше утешително, като на дете. — Аз ще се заема с всичко.
Той чевръсто изхвърча през вратата и аз тръгнах с него да търся Седми взвод. Намерих двадесетимата оцелели, скупчени в съседната нива край огън, върху който се вареше чай; след като ефрейтор Хил ми описа какво се е случило, аз мълчаливо благослових боговете, че са ми спестили всичко това.
— Не ни провървя още в началото. Канадският кралски полк бе пратен надолу по пътя от Асоро заедно с батальон танкове и се натъкна на клопка при възвишенията точно зад следващото село — Нисория се казва. Изгуби страшно много хора и куп танкове и след тая работа и последният глупак щеше да разбере, че хълмовете са в ръцете на големи сили, но ето че ни заповядаха да тръгнем право натам. Без разузнаване, без артилерийски огън, който да ни улесни, без танкове, без нищо — а и беше тъмно като в рог. Предвиждали, видите ли, изненадваща атака! Божичко, така и излезе — страшна изненада за нас…
Фрицът пусна нас с челната и Трета рота да се изкачим до половината на склона, после освети всичко наоколо със сигнални снаряди — да си речеш, че сме в Мейпъл Лийф гардънс в събота вечер — и ни заобстрелва от всички страни. После — не е за говорене! Почти веднага Туийдсмюр получи един куршум, после Кенеди се натъкна на друг и вече никой не знаеше какво, по дяволите, става. Никой не се съобразяваше с другите. Неколцина запълзяха по корем обратно. Други бяха вцепенени от ужас, за да се помръднат, и на следващата сутрин фрицът ги плени. Някои бяха убити, а някои бяха така ранени, че не можеха да се движат… Сред тях беше А. К. Лонг. Една мина беше смазала и двата му крака и беше напълнила червата му с шрапнел. Той беше на хвърлей разстояние от мен и когато започна да се развиделява, го видях как седи облегнат на голямо дърво — от спокоен по-спокоен, сякаш е на някоя морава в Англия. Бяхме се проснали с още трима-четирима по корем и се чудехме как да се измъкнем оттам, и на мен ми мина през ум, че трябва поне да се опитаме да отведем и А. К.
Той изобщо не ни обръщаше внимание. Казах му да се опита да допълзи при нас. Той само поклати глава, извади проклетата си стара лула и я запали. И след това взе, че измъкна някаква книга, и я зачете…
Просто не вярвах на очите си! Всичко наоколо трещи, а той си седи и си чете проклетата книга! Най-сетне ми викна: „Махай се оттук, Хил. Докторите на фрица ще се погрижат за мен.“ Точно тогава някой хвърли димна бомба и това беше единственият ни шанс да офейкаме… Клетият А. К. Лонг! Наистина беше свестен кучият му син.
Да оставя Седми взвод, за да стана пак офицер в разузнаването, беше за мен сериозно изпитание. Двата месеца във взвода бяха равнозначни на цял живот. Въпреки че знаех много малко за миналото или за същността на тия тридесет мъже, бях свързан по-здраво с тях, отколкото доста хора — с кръвните си братя, и все пак, за съжаление, връзката ми с тях не бе устойчива. Ако ми кажеха, нямаше да повярвам, но наскоро открих, че след кратката раздяла те щяха да станат почти толкова незначителни в по-нататъшния ми живот, колкото ако ги бях познавал през някакъв далечен, замъглен от илюзията миг.
Това откритие доста ме смути и известно време си мислех, че то иде да подскаже една изключителна липса на емоционална задълбоченост у мене. Бях заблуден от общоприетата мъдрост, че именно личните връзки придават на групата нейното единство. Трябваше ми време, за да осъзная истината, че другарите по оръжие несъзнателно създават с отделните си личности една безтегловна цялост, която върви по свой път и има свое собствено съществование, независимо от индивидите, които идват и си отиват и които я образуват. Индивидуалностите за нея са точно толкова съществени, колкото за групата, за племето, които в зората на човечеството са били двигател на човешкото оцеляване. Веднъж излезли от тази цялост, тя престава да съществува за вас — и вие за нея.
След като отново станах офицер от разузнаването, известно време продължих да посещавам Седми взвод, но тези посещения ставаха все по-редки и най-сетне аз съвсем се отказах от тях — бях осъзнал, че единственото, което ме свързваше с него, са спомените за краткия период, когато наистина му принадлежах. Период, който беше свършил.
На 27 юли наблюдавахме как Втора бригада се впусна на широк фронт в атака срещу Нисория, щурмувана от два батальона, които получиха подкрепата на масирана артилерия и танкове и дори на бойни бомбардировачи от Пустинните военновъздушни сили. Някой със закъснение си беше взел поука. Не се сърдехме за отношението към нас, само изпитахме голямо облекчение, че са ни спестили тази нова атака, тъй като откакто дебаркирахме, полкът беше изгубил над двеста души — повече от една четвърт от бойната си сила.
Бяхме много доволни, че няколко дена ще си починем. Един следобед ужасната горещина бе нарушена от грандиозна буря, която започна с градушка, за да се превърне в потоп от вода. От напечената земя се вдигаше пара и пушек. По пресъхналите дерета и клисури рукнаха подивели ревящи реки. Прогизнали до мозъка на костите, ние наблюдавахме омагьосани от нашия лагер благодатния дъжд или пък тичахме из него, свалили в екстаза си мръсните си дрехи. Бяхме щастливи, щастие, което стана дваж по-голямо след ден, когато най-сетне пристигнаха торбите и мешките. Най-после имахме лукса на чистото облекло, на новите ботуши, дори на шепата захарни пръчки, както и на тъй крехките материални връзки с един друг свят като старите писма, няколкото книги и снимки.
С новите чисти дрехи и обуща ние бяхме доста ентусиазирани, когато на 1 август поехме на изток, за да вземем участие в поредното сражение.
Целта този път беше град Регалбуто в суровата хълмиста местност под връх Етна, където немците упорито се съпротивляваха. Регалбуто бе в ръцете на части от Дивизията „Херман Гьоринг“, които бяха довели битката с една английска бригада и с два наши батальона, Кралския канадски батальон и 48-и алпийски полк, до кървав застой по подстъпите към града. Получихме заповед да внесем поврат в сражението.
След като го раниха в крака при Нисория, майор Кенеди отказа да се евакуира и сега пое поста на Туийдсмюр. И се бе амбицирал тази негова първа битка като командуващ да премине успешно. Придружих го на инструктажа в бригадата, след което получих първата му заповед:
— Това, което искам от вас, Моуът, е съвсем просто. Най-напред да узнаете всичко, което трябва да се знае за диспозицията на фрицовете, после да намерите безопасен заобиколен път зад гърба им, по който да се доберем до тях и да ги промушим точно под мишницата!
Просто, нали?
Побързах да посетя изпълняващия същата служба в Кралския канадски батальон, който ме отведе на наблюдателния си пост върху хълм, отдето се виждаше целия Регалбуто. Докато се опитвахме да открием немските позиции, прекарахме на него един крайно неприятен час, обстрелвани от минохвъргачките на бдителния враг. След това инструктирах боен патрул от двадесет войници, водени от моя приятел Джордж Болдуин, да намерят скрит път край или през немските позиции. Най-накрая проучих цялата разузнавателна информация, която събрах от Първа бригада и от фланговата Английска бригада. След което доста горд от себе си докладвах на Кенеди.
— Това ли е всичко, което си направил? — каза той нетърпеливо, когато свърших. — Вземи един мотоциклет и карай по шосето към тоя проклет град. Провери, можем ли да изпратим танкове.
Оклюмал, аз запалих нортъна на разузнавателното отделение и по безлюдния прашен път се запътих към Регалбуто. Не стигнах много далече, за да разбера, че това шосе не е нито за танкове, нито пък за мен самия. То се отбраняваше от взвод, въоръжен с осемдесет и осем милиметрови оръдия, който поради липса на заслужаваща внимание цел, взе да обстрелва мен и мотора ми с бързо възпламеняващи се снаряди. Както бях раздърпан, докладвах донякъде объркано на Кенеди. Той ми отвърна доста недружелюбно:
— По дяволите! Щом шосето не го бива, вземи две камионетки и намери път на юг, който да става за верижни автомобили.
— Но, сър — протестирах аз, — вече се мръкна и ако се вярва на картите, не съществува път, по който да може да мине дори и денем някакъв автомобил.
— Няма път ли? Няма път ли? По дяволите, момче, тогава ще намериш!
Страшно засегнат, доста разколебан в желанието си да съм разузнавач, аз поех с двете камионетки към онова, което, както се оказа, бе непроходим лабиринт от урви и каньони.
Не че екипажите на камионетките не си разбираха от работата, но в случая ми трябваха по-скоро факири. Към полунощ ние се дотътрихме с камионетките почти до линията за атаката, където единият от автомобилите счупи верига, а пък другият заора в ръба на петнадесетметров каньон. Час преди изгрев слънце, за когато бе определено началото на атаката, стрелковите роти, поели в редица по един под предводителството на куцукащия Кенеди към мястото на полесражението, ни намериха, както бяхме заседнали. Очаквах от него да ми одере малкото кожа, която ми бе останала, но вместо това той само се ухили на мен и моите неподвижни стоманени жребци.
— Не става, а? Така си и знаех… но знае ли човек, преди да е опитал. Остави камионетките и тръгвай с мен.
Последвалото сражение беше класически пример за това, как трябва да се водят бойни действия на равнището на полкове. Болдуин се беше промъкнал незабелязано през предните немски постове и беше изпратил хора, които да ни отведат при него. Малко преди разсъмване успяхме да разположим две роти върху хълм, извисяващ се насред вражеската отбрана. От гребена му Кенеди и придружаващият го офицер-артилерист наблюдаваха кажи-речи всяка стъпка на все още нищо неподозиращите немци и бяха готови всеки момент да ги изненадат със снаряден огън.
В определения за настъплението час Втора и Трета рота прекосиха под прикритието на Първа и Четвърта рота и на нашите оръдия долината, отделяща ги от високото било зад Регалбуто, още преди врагът да е усетил, че започваме атака. Разрази се кратък, но доста ожесточен ръкопашен бой, с който за по-малко от час изчистихме билото от немците. Основните вражески сили побързаха да се оттеглят, преди да сме ги обградили, при което понесоха сериозни загуби. Регалбуто бе наш, както и пътят на изток.
Новината за нашата победа трябва да е стигнала по-бавно от обикновеното до висшето командуване. На другата сутрин, както се бяхме излегнали по склоновете над Регалбуто, бяхме посетени от ескадрила средни бомбардировачи от Военновъздушните сили на САЩ. Сякаш за да се позабавляват, те взеха да превръщат и без това разрушените къщи и улици в купища димящ чакъл.
Брус Ричмънд, сержант разузнавач от моите, бе седнал до мен, когато довтасаха бомбардировачите. Щом те си заминаха, той се измъкна от канавката, в която на бърза ръка бе залегнал, за да изрече фразата, която днес звучи доста банално:
— Божичко! С приятели като тях хич и не ни трябват разни врагове!
Подгонени от Пета американска армия, бързо придвижваща се на изток по северното крайбрежие, както и от мощната Осма армия, която стремително напредваше на юг и която бе извадена от задънената улица пред Катания чрез фланговия щурм на Първа канадска дивизия през вътрешността, германците и техните недотам ентусиазирани италиански съюзници се видяха принудени да отстъпят в най-крайния североизточен ъгъл на острова. Краят на кампанията вече се виждаше. След няколкото дни, които прекарахме като резерва близо до Регалбуто, получихме дългоочакваната вест, че ни изтеглят от боя.
Но преди да напусна планините под извисилия се конус на Етна, трябваше да свърша още нещо.
През една окъпана в светлина утрин взех на заем джипа на командуващия офицер и придружен от ефрейтор Хил, потеглих на запад към Нисория.
Клатушкахме се по шосето, разбито първо от немските, а после и от нашите камиони, танкове и оръдия. Нещата, които виждах, бяха до едно доста познати — обгорени хълмове, изсъхнали маслинени горички, скупчени белосани стопански постройки и вездесъщите следи от настъпващата армия… дълги редици от автомобили, боботещи към фронта, мърляви купчини продоволствие по крайпътните временни складове, колони от батареи из прашните полета, — само дето гледната точка изглеждаше странно различна. Трябваше ми малко време, за да разбера причината. За първи път, откакто бяхме дебаркирали в Сицилия, вместо да се нося напред по издигащата се вълна на боя, се връщах в едно минало, което според обичайните ни представи за време бе едва вчера, но което след изобилието от събития и случки, станали през него, вече се бе превърнало в история на една отминала епоха.
Връщах се на едно бойно поле, което живите бяха оставили зад себе си. Ние двамата с Хил идвахме на него, за да опитаме да си отговорим на терзаещия ни въпрос, какво все пак е станало с А. К. Лонг.
Най-накрая спряхме на едно временно гробище, където останките на канадците, избити още в Нисория, чакаха да бъдат преместени в някое постоянно място на вечен покой. Всъщност едва ли може да бъде наречен гробище този обрасъл с кактуси пущинак, със сбутаните една в друга четиридесет-петдесет могилки червеникава пръст, с „полагащите се по устав“ малки, бели кръстове, върху които беше закована по една от двойните метални пластинки за самоличност, каквито всички носехме около врата. Телата, които скоро трябваше да бъдат пренесени, бяха заровени плитко, жегата бе непоносима. Преследвани от силното зловоние на разложено, сновяхме по редиците, навеждайки се да прочетем имената върху табелите. Неколцина от Чевръстите пикльовци бяха погребани тук, но Лонг не беше сред тях.
— Може пък в края на краищата фрицовете да са го пленили — предположих аз.
— Възможно е. А е възможно просто да не са го погребали. Но аз помня къде седеше. Искате ли да идем и да видим?
Ние двамата се изкачихме по високия, гол склон, където само преди седмица се бе изкачвал Седми взвод. По стръмното, наподобяващо павиран паркинг нанагорнище нямаше каквото и да е прикритие и аз изтръпнах при мисълта за онова, което е станало, когато сигналните снаряди са превърнали нощта в ден и фланговите картечници са открили огън.
А за това, какво е станало, си личеше от гледката наоколо. Зад висок колкото тиква храст се въргаляха целите в спечена кръв раздрана куртка и раздробен снаряд, над които все още кръжеха няколко мухи. Не, тук нямаше къде да се скриеш! Като останки от разбил се самолет, наоколо бяха пръснати стоманени каски, няколко карабини, откопчани патрондаши с разсипани край тях пачки патрони, чиито пиринчени гилзи с посребрени връхчета блестяха като скъпоценни камъни под нажеженото до бяло слънце. Виждаха се парчетии от бойно снаряжение, каса с петсантиметрови мини, дрипи, веещи се в горещия вятър край плитките, почернели кратери, изровени в коравата като кремък пръст от снарядите, късове хартия. Всичко това ме обърка. Досущ като че безгрижни деца се бяха били с книжни топки. В краката ми изшумоли син лист за писма (тъй скъпоценен, че ни отпускаха по един седмично). Той бе празен, празен като мислите на убития, който го бе оставил тук.
После, погнусен и отвратен, си спомних как край Валгуарнера претърсвахме с Пат Амооре убитите немци и захвърляхме небрежно всичко от джобовете и портфейлите им, което ни се струваше безинтересно — стари писма, пощенски картички, снимки. Немците, претърсили полето след сражението при Нисория, ни бяха завещали същото наследство от разкъсани парцаливи спомени, подхвърляни от ветровете на времето.
Най-сетне стигнахме дерето (което бе просто гънка в земята), където Хил и оцелелите от неговото отделение бяха лежали в продължение на безкрайни часове. Той посочи дървото — чепато и кичесто, високо колкото храст — и ние отидохме при него. Очаквах, надявах се да намеря книгата, която бе чел А. К., но нея я нямаше. От него не бе останало нищо. Земята, върху която той се бе строполил, бе приютила безчет колонии мравки, и кръвта, която беше пролял, вече бе преминала своя кръговрат. Не видях нищо, освен пъргав кафяв гущер, който се показа от изровения от шрапнелите дънер на дървото и се шмугна в малкото останали сивкавосребристи листа.
— Ни едничка следа! — Хил беше озадачен. — Може би си прав. Фрицът сигурно го е пленил. Единственото, което знаем със сигурност, е, че беше тежко ранен, за да оживее… ако не е станало чудо.
Никой от нас не вярваше в чудеса. За пръв път през сицилианската кампания ме обори непоносимата мъка по загубения другар… което бе доста странно, защото не му бях приятел, а и не го познавах като човек. Една истинска загадка — той поживя малко сред нас, после изчезна… но аз го жалех и щях тепърва да го жаля.
Месеци по-късно полкът бе уведомен, че край временния немски лазарет в Месина са намерили гроб. Върху готическия кръст над него бил закован личният знак на А. К. Лонг.
Измъчвани от непоносимата пладнешка жега, ние с Хил бавно се връщахме към фронта сред прашния поток от коли. Щом стигнахме лагера, научихме, че е дошла заповед да се изтеглим от предната линия.
Нашата война в Сицилия беше към своя край.