Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Австралийски квартет (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Act of Passion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2023)
Корекция и форматиране
NMereva (2023)

Издание:

Автор: Розалинд Майлс

Заглавие: Пътища към Ада

Преводач: Свобода Гагарова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Прозорец“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Печатница: ДФ „Балканпрес“

Художник: Буян Филчев

Коректор: Валери Калонкин

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18530

 

 

Издание:

Автор: Розалинд Майлс

Заглавие: Пътища към Ада

Преводач: Свобода Гагарова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Прозорец“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Печатница: ДФ „Балканпрес“

Художник: Буян Филчев

Коректор: Валери Калонкин

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18531

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и осма

До края на дните си Джон щеше да гледа на онази нощ като на едно върховно изживяване в своя живот.

Когато Гийна се измъкна безмълвно през вратата, за да тръгне с него, полууплашена, полублагоговейна, той все още не беше в състояние да се отдаде на чистата радост, която преминаваше през него на вълни на вълни. Когато я поведе надолу по стълбите пред къщата за гости и те излязоха навън в нощта, той не можеше да повярва, че все още стъпва по земята, струваше му се, че всеки момент ще полети от щастие.

Когато вървяха под сенчестия свод на огромните дървета зад къщата, тя пъхна ръката си в неговата. Той мислеше, че държи между пръстите си рядка птица и ако не я пази като зеницата на окото си, може да натроши нейните крехки кости. През накъсания шепот той изтръгна от нея обяснението в любов, любов, която отдавна да бе споделена, ако той не беше толкова сляп, и най-накрая подпечатаха своето новооткрито разбирателство с целувка. Той най-после вкуси и оцени райското блаженство.

— О, Гийна…!

— Какво?

— Нищо.

— Джон, какво има?

— Всичко, наистина всичко.

Те едновременно избухнаха в смях, тихичко. След това той изведнъж стана много сериозен.

— Имам нужда от теб, Гийна.

Нейните очи бяха две езера на желанието и копнежа.

— И аз имам нужда от теб.

— Не, искам да кажа… аз наистина се нуждая от теб. — Той изведнъж млъкна. Колко и какво можеше да й каже?

Тя привлече една от ръцете му към лицето си и погали с нея бузата си.

— Обичам те.

Той се загледа изпитателно в очите й и прочете истината в тях. О, тези нейни очи…

Нежно я привлече към себе си и отново я зацелува, най-напред леко, а след това все по-страстно и по-страстно. Той чувстваше как нейното тяло отговаря все повече и повече, треперейки под ласките му, докато той изучаваше дълбините на нейната уста. Обзе го някакво безкрайно удивление пред странната смесица у нея на детинска невинност и чисто женското отдаване на страстта. Тя беше онова вълшебно единство на всичките му фантазии с най-доброто, изтръгнато от истинския живот, и всичко това, поднесено му от съдбата като един сладък, чудесно опакован подарък.

Сега те бяха навлезли дълбоко навътре, в скритите пазви на гората, където никой никога не идваше.

— Хайде да седнем — каза тихо той, милвайки нейното сияещо лице.

Той нежно я придърпа до себе си върху сухата, мека, песъчлива земя. Сред блещукащата мрачина земята ги прие с топлината на някакво живо същество. Той съблече ризата си и я разстла, за да може да я положи върху нея и да я поеме в прегръдките си.

Огромните й очи, които не се откъсваха от неговите, по детски се бяха окръглили и излъчваха някаква тържественост. Това го изпълваше с неописуемо, абсурдно удоволствие.

— Всичко е наред, всичко е наред — шепнеше той, покривайки лицето й с целувки, и беше възнаграден от гледката на нейните нежни, прорязани от фини капиляри клепачи, които трепкаха и се затваряха, докато тя му се отдаваше.

Изтягайки се като голяма котка, той се предаде на върховното удоволствие бавно. Методично започна да опознава малкото телце, което знаеше, че може да нарече свое. Под нейната проста, лека рокля той можеше да почувства гладките й рамене, контурите на деликатните й ребра и малките, твърди ъгли на тазовите й кости. Съвсем бавно ръката му наближи малките й, но добре оформени гърди и през него премина ток, когато откри, че тя е готова да му се отдаде изцяло. Връхчетата на гърдите й бяха напъпили, протягащи се за неговото докосване. Все още чувствайки се неловко, той започна да я милва, след това с все по-нарастваща увереност обхвана двете й малки гърди, изтръгвайки от устните й дълбоки, гърлени викове и ниски стенания на едва удържимо желание.

Както обикновено тя носеше проста рокля от лека памучна материя. Той внимателно я повдигна нагоре, най-напред над бедрата, а после я изхлузи през главата й. Между нея и голотата й сега останаха да лежат само тънките прегради на моминското й бельо. Изведнъж го обхвана непреодолимия копнеж да я притежава и той я пожела с такава сила, с каквато не бе пожелавал нищо друго през досегашния си живот. Измъквайки се несръчно от джинсите си, започна да се бори със себе си, мъчейки се да овладее пришпорващото го от дълбините му нетърпение, за да може да отдаде сърцето и душата си на свещенодействието да я обича. И той я обсипа с дъжд от целувки, започвайки от горящото й чело, преминавайки през овлажнената й горна устна, стигайки чак до трапчинката под глезена й, като всяка негова милувка срещаше и подхранваше властния прилив на желанието, надигащо се у нея, за да го залее.

Ръцете й започнаха да пърхат около него, галейки ушите му, брадата, гърдите му. Нежно той издърпа копринените остатъци и откри гърдите й. Продължи да целува връхчетата им, розови като напъпила роза, докосвайки сатенените бразди на ореолите им с благоговейни устни.

Той усещаше как тя започва да диша все по-дълбоко и по-учестено.

— О, Джон! — извика тя. — О, Джон!

За момент той я задържа в прегръдките си, сякаш я бранеше от нещо, докато нощният въздух ги удари в нетърпеливото си очакване, изпращайки им студ. После с широки, кръгообразни движения, пъплейки между потръпващите й бедра, той продължи напред, все по-напред, докато пръстите му намериха центъра на нейното тяло и на нейната любов.

Тя потрепери като птица и се прилепи към него.

— Всичко е наред — прошепна отново той.

С цялата си нежност той я подготви и тогава, когато сетивата му го увериха, че времето е дошло, проникна в нея и обладавайки я, я направи своя.

След като всичко свърши, той я сгуши до себе си, треперейки от радост, изпаднал в едно състояние на душата и тялото, за което думите са бедни, та да го изкажат. Но рано или късно щеше да му се наложи да проговори.

Какво да й каже?

Докато я гледаше, куражът му се възвърна. Новата любов означаваше шанс за ново начало. Той беше се нагледал на наследството от лъжи и подозрения, които баща му бе оставил след себе си. Какъв беше смисълът на една връзка, ако не можеш да си честен и откровен с човека, когото обичаш? Той си пое дълбоко въздух.

— Гийна, слушай. Причината, поради която аз бях… е, в известен смисъл безчувствен, откакто татко умря… та тя няма нищо общо с теб самата. Истината е… че аз не мога да приема смъртта на татко като случайна.

— Какво? — От шока очите й се разшириха. — Ти мислиш, че тя е била предизвикана? Че той е бил убит?

Той кимна тъжно, докато все още продължаваше да я притиска към себе си.

— Да, така мисля.

— Но кой…?

— Това е нещото, което не знам.

— Но ти мислиш, че…?

Той трябваше да е много внимателен, дори с нея.

— Мисля, че татко е бил убит, защото не би направил нищо, за да спаси бизнеса, да спаси „Кьониг Холдингс“, той искаше да поддържа само съществуването на Кьонигсхаус и не се интересуваше от нищо друго. — Той направи пауза. — Мисля, че някой е искал да го махне от пътя си, за да могат после да продадат стопанството и да се оправят с цялата работа.

Тя цялата гореше от ужас и възмущение.

— Джон, ти трябва да отидеш незабавно в полицията!

Той горчиво се изсмя.

— Смяташ ли, че не съм мислил за това? Но аз нямам никакво доказателство! — Той поклати глава. — Нямам нищо, което да им дам, нищо, с което да подкрепя думите си.

— Нищо? — Тя вече го познаваше толкова добре, колкото и той самият, помисли той. — Ти не би имал подозрения, ако нямаш нещо, което да ги подхранва. Ти знаеш нещо.

— О… — Той сви рамене. — Е, имам думите на Дъсти… думи на един абориген, който може да разчете следи, които никой друг не би забелязал. Един летателен план за самолет, който никой не е видял и един полузаспал скотовъд, който е чул самолета, превозвал татковите убийци от Сидни. И никакви свидетели.

— Нещо друго?

Той мрачно обмисли отговора си, преди да го произнесе.

— Моите собствени инстинкти.

Тя силно стисна ръката му.

— За мен това е напълно достатъчно.

— А има ли някой друг? — Той се извъртя, за да я погледне в лицето, целият потънал в отчаянието си. — Само виж как биха изглеждали нещата, Гийна. Аз съм единственият губещ наоколо, хлапето, което е лишено от наследство и не може да се примири с идеята за продажбата на стопанството. Естествено, че аз съм този, който би забъркал неприятности, нали? И ако започна да викам „убийство, убийство“, особено сега, при разкритата снощи насилствена смърт — кой ще повярва, дори на една-едничка дума от това, което казвам?

— Аз ще повярвам. — Нейният тих, дрезгав глас сега беше твърд и решителен. — И аз казвам, че въпреки всичко ти трябва да се обадиш на полицията, просто им кажи за твоите подозрения и ги остави да свършат останалото, това е тяхна работа! — Все още с ръце около кръста му тя го прегърна настойчиво. — И виж, няма да има по-добро време от това, в момента, сега полицаите са тук и вече претърсват около водоема и навсякъде!

Господи, та тя бе права! И нещата изглеждаха толкова прости. Той я притисна в обятията си.

— Гийна, обичам те!

Тя игриво започна да се съпротивлява.

— Просто иди и им кажи всичко, което знаеш, свали тежестта от гърдите си и повече няма за какво да се тревожиш. Ти ще си направил онова, което смяташ за правилно и то повече няма да тежи на сърцето ти, тогава ще си свободен. — Тя го погледна с усмивката на злосторница. — Ще си свободен за мен. Целият ще си само мой!

 

 

— Свърза ли се с полицаите?

Тя все още продължава да се налива, помисли си Алекс, когато съгледа бутилката, подаваща се от ръката на Триша, няма ли някога да спре? Дори великолепната й кожа беше започнала да се поддава на опустошенията, самата тя изглеждаше развлечена и изнервена, изобщо не приличаше на себе си.

— Да — отвърна късо той, докато влизаше в апартамента. — Хванах ги по радиостанцията в колата им, когато вече се бяха отправили обратно към града. Те вероятно и сами биха си държали устите затворени, тези две стари момчета не са вчерашни. Но аз просто исках да съм сигурен.

— Ще пийнеш ли?

— Не. — Той се опита да се усмихне. — Има само едно нещо преди лягане, което искам да опитам. — Той тръгна към нея, чувствайки как сетивата му се раздвижват.

Но тя го отблъсна.

— Алекс, слушай, мислех си…

Като студен огън в него се разбуди яростта.

— Да не искаш да кажеш „пиех си“, скъпа? — поинтересува се той.

Тя хвърли към него един мълниеносен, вбесен поглед.

— Слушай, копеле такова… денят, в който малката кучка налетя отгоре ни, сутринта, в която аз я уволних, уволних тази не знам си коя си…

— Ели… — каза механично той.

— Да, нея, е, аз видях нещо онази нощ, нощта, в която тя трябва да е умряла…

О, не!

Това нямаше да го понесе.

Сега, когато продажбата бе на ръба на провала и единствената надежда беше в безболезненото, бързо полицейско разследване, извършено тихомълком и приключващо с ясна присъда, в момента, в който се стигне дотам, той нямаше да разреши на божествената мис Триша да се появи като звездата на вечерта — свидетелка на убийство, подхождаща към свидетелската скамейка в съда като кинозвезда, решена да изиграе голямата си роля.

Той я сграбчи, привлече я към себе си и след това я хвърли на леглото.

— Нищо не си видяла — инструктира я той, събличайки сакото си и разхлабвайки връзката си, очите му горяха в убийствен огън. — Каквото и да си мислиш, че си видяла, всъщност не си го видяла. Ясно ли е? А сега си пийни още една глътка.

 

 

— О, какво прекрасно утро, Джордж!

— Наистина е такова, Роскоу, вие не бихте ли се съгласили, господин Кьониг?

— Хей, момчета, наричайте ме просто Джон. Договорихме ли се?

Излизайки от къщата и почти налитайки в ръцете на двамата едри полицаи, Джон се усмихна, откривайки, че днес е доста по-благоразположен и в състояние да понесе техния доста странен хумор, отколкото снощи. Щастието е чудодейно лекарство, мислеше си той, то променя живота ти за една нощ.

А чукундури или не, двамата офицери, идещи по работа, се бяха появили точно навреме днес, преди късно ставащите да са приключили със закуската и преди госпожа Мацуда и нейният асистент изобщо да са се появили, за да успокоят нервите на бесния, напрегнат Алекс. Но Джон беше този, когото те бяха дошли да търсят.

— Закусихте ли вече, господин Джон? Чудехме се дали можем да ви зададем някой и друг въпрос след това?

— Не, но няма значение, не съм гладен, нямам намерение да закусвам. — Като всички влюбени Джон не чувстваше нужда от храна. — Питайте ме, каквото ви е угодно.

Те го поведоха към вратата, докато говореха, по един застанал от двете му страни, разправяйки се през него, обръщащи се не към него, а един към друг, прекъсвайки се, недоизказвайки се и вземайки един на друг думите от устата.

— Чудехме се дали ще дойдете с нас до лагера на чернокожите…

— … да ни помогнете да поразпитаме няколко човека там…

— … особено Марки…

— … Марк Хендс, което ще рече…

— … съпругът на умрялата жена…

— … истина е, че те не са много дружелюбно настроени към полицията там…

— … едно-две спречквания със закона, по някое време в миналото…

— … но те ви обичат…

— … и ви вярват…

— Добре, добре! — Джон вдигна ръце. — Разбира се, че ще ви помогна, ще направя всичко, което е по силите ми. — „Почти ме привлякохте за каузата!“, едва не изтърси той. „Само престанете да бъбрите през главата ми, а?“

 

 

Долу в селището същите възрастни се бяха насъбрали под същото дърво в същото положение и със същото отношение към света, в това той можеше да се закълне, така както ги бе заварил последния път, когато беше идвал тук. Такива, каквито са били в продължение на двадесет, четиридесет години, може би и по-дълго, вероятно откакто свят светува.

Ако той обичаше нещо в тази земя, то беше това безвремие, този вечен, неизменен покой. Около старите хора, седящи в центъра на лагера, животът на селището продължаваше своя ход, жените работеха, децата играеха, конете пасяха, кучетата ровеха наоколо и високо горе, на върха на възвишението, той съгледа слабата като молив фигурка на Гийна, работеща усърдно с нейната група, поставяйки последните акценти на своето шоу, и сърцето му се обърна. Но под нажеженото до бяло око на вечно прежурящото слънце, земята просто издържаше всичко, презирайки в своята божествена надменност човешката гмеж, която се щураше плачливо нагоре-надолу по нейната недаваща пет пари за нищо повърхност.

Измъквайки се от патрулната полицейска кола, Джон веднага бе наобиколен, както винаги, от ято превъзбудени дечица.

— Хей, здравейте, момчета — поздрави ги той, разрошвайки главица тук, пощипвайки закачливо някоя бузка там. — И момичета! На колко стана вече, Кристи, на двадесет и една? Ами, голямо момиче като теб не може да е само на дванадесет, нали?

Такова слабичко момиче с огромни очи ще трябва да е била и Гийна на същата възраст.

— Но аз съм, аз съм! — разхили се тя.

— Не, не си!

— Съм, съм!

Джон потупа сбитите й плитки, възхищавайки се на пеперудените й подскоци.

— Е, просто не мога да повярвам, ще трябва да попитам майка ти!

Смеейки се, той се откъсна от децата и веднага забеляза промяната в атмосферата. От старците, гледащи двамата полицаи като гущери изпод спуснатите си клепачи, до войнствено събиращите се около селищния огън по-млади мъже. Самото присъствие на непознатите беше породило страх и прикрита неприязън.

— Здрасти, Франк! Здрасти, Слим, Джеймс! — Джон поздрави скотовъдите. — Как я карате? Чухте ли какво е станало?

Това на практика не беше въпрос.

— Естествено — отвърна неловко Франк, избягвайки да срещне погледа му.

— Дяволски лоша работа — каза Джон с повече убеденост, отколкото в действителност чувстваше. — Просто трябва да се уточнят някои подробности, това е всичко.

— Ти ли, шефе? — натъртено каза Слим, неговото обикновено весело лице сега беше изопнато и потъмняло. — Или те?

Нямаше място за съмнение относно враждебното подчертаване на последното.

— Здравейте, здравейте, здравейте — започна жизнерадостно Джордж. — Какво е всичко това, тогава?

— Те не изглеждат доволни, че ни виждат, Джордж — каза Роскоу.

— Е, истина е, че отдавна не сме наминавали насам.

— Истина е и е срамота. Това е нещо повече от срамота, това е недоглеждане от наша страна. — Роскоу се обърна към Джон. — Като деца често идвахме тук.

Джордж кимна.

— Не сме хвърляли „жабки“ във водоема от… о-о-от години, много години.

— От сто години.

— Откакто напуснахме училище.

— Скъпите златни училищни дни.

— Да, помним ги! — намеси се агресивно Слим. — Ние ви помним вас двамата като училищни другарчета… както и всичко останало!

— Хей, момчета, по-спокойно! — Джон беше удивен, тършувайки бясно из паметта си да изрови някаква следа, която да му подскаже, защо е тази неприязън към полицаите. Всеки наоколо познаваше на практика всеки. В околността имаше само едно училище, което можеха да посещават децата от областта. Така че не беше чудно, че Слим и другите познаваха двамата офицери, самият той ги познаваше.

Разбира се, той по-скоро знаеше за тях, отколкото лично да ги познава, те бяха по-големи от него, по-близо до поколението на Алекс, значи те би трябвало да са ходили на училище с него. Но дали в училище или в по-късната им кариера тези двамата си бяха извоювали лошата слава, с която очевидно се ползваха сред аборигените? Както и да си бяха спечелили тяхната враждебност, това нямаше да направи разследването по-лесно.

Това изглежда не тревожеше Джордж или Роскоу, дори най-малко.

— Просто искаме да знаем къде са били някои от вас по-предната нощ — отбеляза дружелюбно Джордж, приглаждайки назад светлорусата си коса.

— Особено стария Марки — продължи Роскоу. — Мъжът на Ели, Марк Хендс, някой да го е мяркал?

Всичко, което получиха в резултат на усилията си, беше гора от празни погледи.

— Колибата му е ей там — каза Джон, извръщайки се с натежало сърце. Той посочи към другата страна на селището. — Ей онази там.

Той не можеше просто да стои и да моли мъжете, които считаше за свои приятели, да издадат един от своите редици. Но още по-неприятно му беше сам да изиграе Юда.

 

 

— Но, татко, аз мислех, че ти ще си доволен!

Не за първи път млад влюбен човек, гърчещ се в мъките на първата любов, се сблъскваше с неразбирането и нежеланието на по-възрастните, препатили повече от него, да споделят радостта на откритието и задоволството му. От момента, в който Джон я бе изпратил обратно до стаята й, след тяхното блажено бродене из омагьосаната градина на новоскрепената им любов, Гийна бленуваше да сподели новината с Бен. Нали баща й мислеше, че Джон само си играе с нея, че я избягва и я третира по начина, по който Кьониг винаги третираха своите подчинени, особено жените си? Тя искаше да му съобщи колко дълбоко се е заблуждавал, колко добър и справедлив е бил Джон към нея, към себе си и към цялото семейство.

Тя знаеше, че не може да го изтърси направо, че дори добрите новини се нуждаят от малко сценична подготовка. Затова бе почакала, докато той изяде разсеяно закуската си и после го бе изпратила до офиса, където можеха да поговорят на спокойствие. В тази прекрасна утрин, когато слънцето бе изскочило на небето като току-що излязла от монетарницата блестяща златна гвинея[1], когато речните рибарки и гълъбите гукаха и пееха толкова сладко из клоните на дърветата, на нея й се струваше невъзможно той да не се зарадва и да не сподели щастието й.

Но ето че той стоеше тук, посивял и отчужден, с примигващи очи, все едно че бе седял цял ден пред пулсиращия екран на компютъра, въпреки че бе още ранна утрин.

— Джон? — Той беше ужасен, потресен.

— Да, Джон! — повтори тя тревожно. — Но, татко, какво има?

Той заби поглед в стената, в пода, местеше го навсякъде, но не и към нея.

— О, Гийна! — Това изглежда беше всичко, което той можеше да каже.

— Татко, какъв е проблемът? — каза настойчиво тя. — Виж, ти не го харесваше, когато той не ми обръщаше внимание. А сега, когато той ми обърна внимание, на теб пак не ти харесва!

— О, Гийна! Обръщал ти, не ти обръщал — не разбираш ли, че това не променя нещата?

— Не, не разбирам! — извика отчаяно тя. — За бога, татко, какво толкова имаш против него?

— Той е Кьониг! — изкрещя й той. — Той е просто един проклет Кьониг, а те всички са дяволски еднакви! Всичко, до което се докоснат, се разваля. Те са истинско проклятие и докоснат ли се до други хора, превръщат и тях в същите гнили, окаяни твари като самите себе си! И никой не знае това по-добре от мен!

След това той покри устата си с ръка, обърна лице към стената и безмълвно, безнадеждно се затресе в ридания.

 

 

В колибата на Марк вонята на бира и спарен въздух, следствие на зле поддържана мъжка хигиена, беше толкова гъста, че би могла да се реже с нож. От мрака на вътрешността се долавяше тежко похъркване, но подпряната на стената фигура не беше потънала в сън.

— Да не сте припарили в колибата ми, не съм ви канил! — зловещо изграчи той, идвайки на себе си. — Ако искате да говорите с мен, ще изляза навън!

Изминаха няколко минути преди тежкото, мускулесто тяло да се появи на вратата, с вечната кутия бира в ръка. Марк видимо трепна при вида на двамата офицери, извисяващи се зловещо, обвинително на ярката слънчева светлина.

— Не съм го направил аз! — изпищя истерично той. — Не бях аз, дори не съм се докосвал до кучката!

— Кучка, а, Марки? — каза заинтригуван Джордж.

— Защо така, Марк? — поде на свой ред Роскоу. — Какво е направила, че да я наричаш така?

За ужас на Джон, пияницата изведнъж се обърна и тръгна, олюлявайки се, към него, сочейки го с треперещ от злоба пръст.

— Питайте него! — изкрещя той. — По дяволите, питайте него! Той й беше тъпкач!

— Е, е, е!

— Е, я престани с това!

Двата чифта бледи очи, фиксирани върху Джон, го шашнаха и шокираха много повече, отколкото самото обвинение. Той почувства как се залива в гъста руменина, докато успее да отвори уста, за да отговори.

— Но това е смешно! Аз никога… никога не съм я докосвал, даже и с пръст!

— Да, разбира се — каза Джордж със същия тон на дружелюбен интерес, — всички така казват, нали, Роскоу?

— Да, разбира се, това биха казали, Джордж, какво друго?

— Да, да ги таковам, това биха казали! — изхриптя Марк с пиянски глас. — Знам, че той е бил, тя ми каза, че я е таковал. И брат му, мизерникът, и той също я бил чукал!

Лицата на двамата полицаи светнаха в още по-голям интерес.

— Братът на господин Джон ли, Марки?

— Тогава това ще рече господин Алекс Кьониг?

— Да, те двамата! Всички те!

— Двамата ли, казваш?

— Всички те, това ли казваш, Марки?

„Не е възможно това да се случва“, мислеше като в мъгла Джон, „всеки момент ще се събудя и това просто ще се окаже един лош сън.“ Но кошмарната пиеса все още продължаваше своя ужасен ход и изведнъж той осъзна, че от сега нататък щеше да става само по-лошо и по-лошо.

— „Двамата“, това ли каза той, Джордж?

— „Всички те“ ли каза той, Роскоу?

Двамата мъже се наклониха едновременно към Марк.

— Да, всички — разбесня се оглупелият от пиене съпруг. — Старецът също я е имал, той беше пръв! Той се прехвърли на нея, след като приключи с Роуз, когато тя остаря твърде много! А след това всички вече й се изредиха!

— Е, е, е, посмали малко.

— Аз никога не съм предполагал, а ти, Роскоу?

— Вижте…

Гласът на Джон беше глух, все едно че идеше изпод земята. Той млъкна и опита отново, не можеше да понесе горчивината, която го бе заляла.

— Той говори глупости, лъжливото му копеле! Никога не съм докосвал жена му! Нито пък баща ми, мога да се закълна в това!

— Аз ще се закълна! — изсмя се отвратително Марк. — Какво знаеш, ти, синковец неден, какво си видял? Питай Роуз! Тя беше първата черна наложница, която Кьониг заведе горе в къщата, тя знае всичко, питай я! А моята Ели беше последната!

Първата.

И последната.

Ако Роуз беше първата, а Ели последната, коя друга също се е подвизавала там?

При мудно течащата инквизиция, която разиграваха двамата полицейски чукундури, не трябваше много време, за да се стигне до следващото пропяване от страна на жалката пияна отрепка в краката им.

— Тя беше изумителна, най-прекрасната от всички жени в околността, всеки мъж би я пожелал! А когато мъжете Кьониг искат, те направо вземат. Без значение дали тя е омъжена за друг мъж. Без значение, че този мъж може да е най-добрият им приятел.

Той впери затъпелите си от пиене очи в Джон, обвинявайки яростно.

— Той беше най-големият мръсник на света, твоето татенце! Направи за смях собствения си приятел, таковайки жена му. Горкият стар Бен!

Той се изсмя и този смях смрази Джон чак до костите. Малките очички сега святкаха със злобно пламъче.

— И остави кукувичето си в гнездото, не че особено му пукаше.

Той се обърна и с провлачен жест посочи през ограденото пространство към Гийна, която бе потънала в работата си, замръзнала в момент от нейния танц, като фигура извън времето. Някакво отчаяние обзе Джон и той, в изблик на болка, изпита ужасното желание да спре движението на земята.

Марк се захили, той сигурно бе подушил потиснатостта му.

— Тя е, тя е малкото кукувиче, което твоето татенце пусна в гнездото на Бен Никълс, подарък, задето чука жена му! Нашата Гийна. Иди, кажи „здрасти“ на сестричката си!

Бележки

[1] Някогашна английска златна монета от 21 шилинга. — Б.пр.