Карън Роуз
Ням писък (1)

Пролог

Минеаполис, Минесота, понеделник, 20 септември, 24:00 ч.

Те бяха дошли. Трябваше да признае, че остана изненадан. Не смяташе, че им стиска, особено на момичето. От всички тя изглеждаше най-малко надеждна.

Четири колежанчета, облечени в черно. Четири колежанчета с твърде много свободно време. Две от тях с твърде много пари от татенцата си. Ако всичко минеше по план, много от парите на тези татенца щяха скоро да са негови.

В неговия свят това беше първото правило — ако не искаш да те шантажират, не върши лоши неща. Второто правило — ако вършиш лоши неща, прави ги умно, за да не те хванат. Четирите колежанчета се оказаха много глупави.

Скрит сред дърветата, които строителният предприемач се стара толкова много да запази, той наблюдаваше колежанчетата и снимаше всяка тяхна стъпка. Лицата им се виждаха ясно на лунната светлина и той беше готов да се обзаложи на парите на татенцата им, че въпреки оглушителния шум, който вдигаха, четиримата се смятаха за изключително потайни и печени в занаята.

— Чакай — спря един от тях. Казваше се Джоел и най-ентусиазирано подкрепяше плана. — Нека обмислим всичко.

Интересно. Конфликтите винаги вкарваха малко вълнение. Незабелязан, скритият сред дърветата мъж продължаваше да снима.

— Никакво чакане — отговори момичето. Казваше се Мери и беше абсолютна кучка. — Разбрахме се вече. Всички, Джоел. Тази сграда изгаря. Трябва да пратим послание.

— Права е — намеси се Ерик, мозъкът на групата. Голям мозък, няма що. — Това е шансът ни да променим нещо. Ако бездействаме, цялото езеро ще изчезне сред блокове.

Извъртя се към едрото добиче зад себе си и продължи:

— Пазачът ще оглежда района след две минути. Ще излезе през сервизната врата отзад. Знаеш как да действаш. Хайде, да тръгваме.

Добичето се казваше Албер. Като Алберт, но без „т“. Френски канадец, стипендиант към хокейния отбор на колежа. Дясно крило и адски добър защитник. Тръгна послушно край сградата. От проучванията се оказа, че преди време Албер е бил голям разбойник. И със сигурност знаеше какво точно трябва да прави.

Представлението щеше да започне. „Бързо“ — каза си той, като извади втората камера от раницата си. Тя беше стационарна, закачена на малък триножник, който той заби в меката пръст и насочи обектива точно навреме, за да улови как Мери, Ерик и Джоел влизат през една врата към стълбище в източния край на блока.

Вратата беше отворена и подпряна с камък — някой строителен работник си беше спестил малко време и усилия. И най-добрата охранителна система на света не вършеше работа при немарливи работници. Очевидно четиримата от колежа си бяха написали домашното и знаеха точно коя врата ще е отворена. Браво.

Остави стационарната камера да работи и насочи другата към Албер, застанал на мястото си в мига, когато пазачът излезе — точно по график. Пет секунди по-късно мъжът лежеше на земята в несвяст. Доволен, Албер прибра малката палка в джоба си.

Записах всичко. Родителите на Албер са пълни голтаци, така че сега няма да изкарам пари, но един ден Албер може да получава заплата от Националната хокейна лига с доста нули накрая. Ще почакам. Татенцата на Ерик и Джоел имаха достатъчно пари, за да напълнят банковите му сметки. Но таткото на Мери… за някои видове отплата не се изискваха доларови знаци.

Някои видове разплата са лични.

След минута Мери се появи от страничния вход и отиде при Албер. Двамата се загледаха нагоре към прозорците в очакване.

Той също чакаше. Чакаше заедно с тях, но на безопасно разстояние. Забеляза първите струйки дим на горните етажи. Мери размаха юмрук във въздуха и прошепна:

— Да.

След няколко минутки по всички етажи плъзна гъст дим. Но страничната врата не се отвори. Момичето направи крачка напред, като вече не гледаше с триумф, а с тревога, но месестата длан на Албер се сви около ръката й, за да я спре.

— Те са още вътре — възкликна тя и рязко дръпна ръката си. — Пусни ме.

Албер поклати глава.

— Дай им още минутка.

И точно в този момент вратата се отвори с трясък и Ерик и Джоел излязоха задъхани. Мери и Албер изтичаха при тях, за да им помогнат да се отдалечат от сградата.

— Идиот — озъби се Ерик, като си поемаше огромни глътки въздух. — За малко не умрях заради теб.

Джоел падна на колене, раздрусан от кашлица. Вдигна очи ужасен и отчаян.

— Тя ще умре.

Мери и Албер се спогледаха шокирани.

— Кой ще умре? — внимателно запита Албер.

Джоел се изправи с усилие на крака.

— Едно момиче. В капан е. Трябва да я измъкнем.

И затича.

— По дяволите — викна той, когато Ерик и Албер го спряха. — Пуснете ме.

— Там има човек? — Мери панически погледна Ерик. — Нали нямаше да има никой. Щеше да е напълно безопасно.

— Не може да има човек там — просъска Ерик през зъби. Джоел не е видял нищо. Да тръгваме, преди някой да забележи дима и да повика полицията.

— Момичето е там — настоя Джоел, който изпадаше в истерия. — Видях я. Ето!

Всички вдигнаха погледи и той ги последва — насочи обектива точно когато четиримата ахнаха. Той също я видя. Момичето удряше с юмруци по прозореца, предвиден да осигури поглед към езерото, а не бягство. Тя беше млада, може би тийнейджърка, и отваряше уста в ужасен вик, който не чуваха. Юмруците й сега удряха слабо, а лицето й се опря в стъклото. Тя вдигна длани към прозореца, смъкна се бавно надолу и изчезна от погледите им.

Джоел се дръпна отчаяно.

— Тя ще умре. Не ви ли е грижа? Никой не трябваше да пострада. Пуснете ме. Трябва да я измъкна.

Мери го стисна за косата.

— Стига. Ако идеш там, ще умреш и ти.

— Тогава се обадете на полицията — отвърна Джоел през сълзи. — Моля ви. По дяволите!

— Слушай — отвърна Мери тихо и настоятелно. — Ако се обадим, отиваме в затвора. Затвор, Джоел. Но няма да стане. Престани веднага.

Но Джоел не слушаше. Мяташе се в опит да се измъкне, сякаш обладан от зъл дух. Ерик, който се намираше зад гърба му, кимна мрачно на Албер. Канадецът измъкна палката от джоба си и след секунда Джоел се просна също като пазача.

— Да тръгваме — заповяда кратко Ерик.

Двамата с Албер вдигнаха Джоел и го понесоха през дърветата към колата.

Мери хвърли последен поглед към празния прозорец.

— Мамка му — просъска тя и затича, за да изпревари задъханите момчета и да дръпне мрежата на оградата, която бяха срязали на идване. — Бързо. Бутайте го.

Той свали камерата, загледан в изчезващите в мрака стопове на колата. Това се оказа далеч по-вълнуващо, отколкото очакваше. Един обикновен палеж щеше да върши работа за няколко години изнудване и веселба. Но убийството надминаваше палежа, а и почти всичко останало. Няколко от клиентите му можеха да потвърдят това.

Бързо опакова двете камери и триножника. Към небето се издигаше дим и се чу пукане от стъклата, които започваха да се трошат. Пожарната и полицията скоро щяха да пристигнат. А той отдавна ще е заминал. Сложи раницата на раменете си и затича край сградата към езерото, където го чакаше завързаната за пристана лодка.

— Хей! Спри! — Чу се слаб вик.

Той се озова лице в лице с пазача, който крачеше замаян. От откритата рана на главата му течеше кръв. Албер не беше го ударил достатъчно силно. Мъжът държеше радиостанция в едната си ръка и пистолет в другата.

— Спри или ще стрелям. Не се шегувам.

Не и днес, татенце. Спокойно извади своя пистолет и натисна спусъка. Шокиран, пазачът отвори широко уста. Падна на колене и се просна на земята за втори път тази вечер.

— Да си беше останал така, бе — промърмори изнудвачът.

Затича към лодката и хвърли раницата в нея. Двигателят заработи тихо. Мъжът бързо свали ски маската си. Ако сега някой го видеше, той щеше да каже, че е забелязал дима и че идва да помага, а не бяга. Но никой не го видя. Никой никога не го виждаше. Което правеше подслушването на чужди тайни много по-лесно. Потупа камерите в джоба си. Така още по-лесно щеше да измъкне парите им. Обичаше работата си.

О, господи, о, господи, о, господи!

Иззад едно дърво, Остин Дент държеше длани на устата си и гледаше как малката лодка се отдалечава бързо. Пазачът лежеше мъртъв. Онзи мъж го застреля. Уби го.

Ще обвинят мен. Трябва да бягам.

Направи няколко несигурни крачки назад и още веднъж вдигна поглед към горящата сграда.

Трейси. Тя го следваше, докато тичаха, за да излязат. Но когото той се измъкна, нея я нямаше. И когато реши да се върне за нея… виждаше само дим. В гърдите му се надигна болка и той изхлипа:

— Трейси.

В далечината се виждаха отблясъци. Онези идваха. Полицията идваше.

Ще ме арестуват. Ще ме сложат в клетка. Не. Не и този път, не мога отново да ида там.

Олюля се и направи още няколко крачки назад, след което се обърна и побягна.