Иън Ранкин
Водопадът (2)

2

Беше един от онези хладни, мрачни дни, които биха могли да се причислят към всеки от най-малкото три шотландски сезона — небе като оловносив покрив и вятър, който бащата на Ребус би нарекъл „снел“. Някога, всъщност много пъти, баща му му разказваше следната история — как в една мразовита зимна утрин влязъл в една бакалия в Лохгели. Собственикът стоял до електрическата печка. Бащата на Ребус посочил към студената печка и попитал: „Това ли ти е еърширския бекон“, на което собственикът отговорил: „Не, това, което топля, са ръцете ми“. Той се кълнеше, че тази история е истинска, а Ребус, вероятно 7–8 годишен, тогава му беше повярвал. Днес обаче това звучеше като тъпа смешка — нещо, което е чул някъде другаде и пригодил за собствена употреба.

— Не те виждам често да се усмихваш — каза неговата „Бариста“, докато му приготвяше двойно „лате“. Това бяха нейни думи — бариста, лате. Първият път, когато описа работата си, тя произнесе думата „баристър“^[1], което накара объркания Ребус да попита дали не бълнува. Тя работеше в една полицейска будка, превърната в лавка, на ъгъла на Медоуз, където Ребус се отбиваше повечето сутрини, на пътя си за работа. Поръчваше си „кафе с мляко“, което тя винаги коригираше на „лате“. След това той добавяше „двойно“. Това не беше необходимо — тя знаеше поръчката му наизуст, но той харесваше чувството в тези думи.

— Да се усмихваш не е незаконно, нали? — отговори той, докато тя пресипваше каймак с лъжичка в кафето му.

— Ти знаеш по-добре от мен.

— А твоят шеф знае повече и от двама ни. — Ребус плати, пусна рестото в паничката за бакшиши и се запъти към Сейнт Ленардс. Според него тя едва ли знаеше, че е полицай: „Ти трябва да знаеш по-добре от мен“… беше казано съвсем непреднамерено, без други скрити мисли, освен да продължат да си бъбрят. На свой ред той направи забележката за шефа й, защото собственикът на веригата будки някога е бил адвокат. Но тя сякаш не го разбра.

Когато стигна до Сейнт Ленардс Ребус остана в колата си, наслаждавайки се на последната цигара с кафето си. Пред задния вход на участъка имаше няколко камионетки в очакване на някой, който трябваше да бъде закаран в съда. Преди няколко дни Ребус също даде показания по едно дело. Беше любопитен какъв ще бъде резултата. Когато вратата на участъка се отвори, той очакваше да види охраната, но насреща му се оказа Шивон Кларк. Тя видя колата му и се усмихна, като поклати глава на неизбежността на сцената. Когато се приближи към него, Ребус отвори прозореца.

— Осъденият закуси обилно — каза тя.

— Добро утро и на теб.

— Шефът иска да те види.

— Виждам, че е изпратил най-подходящата полицейска хрътка.

Шивон не каза нищо, а само се усмихна на себе си, докато Ребус излизаше от колата. Бяха изминали половината път от паркинга до участъка, когато той чу думите: „Вече не е «той».“ Ребус спря на място.

— Забравих — призна той.

— Как е махмурлукът ти, между впрочем? Нещо друго да си успял да забравиш?

Когато тя му отвори вратата да влезе, в главата му изведнъж нахлу образа на пазач на дивеч, който залага капан.

Снимките на Фермера и кафемашината ги нямаше, а отгоре на кантонерката имаше карти за гадаене, но всичко останало в стаята си беше както преди — от книжата на поставката до самотния кактус в саксията на перваза на прозореца. Гил Темплър явно се чувстваше неловко в стола на Фермера, а ежедневният натиск на неговото тяло го беше огънал по такъв начин, че никога нямаше да съвпадне с нейните по-фини пропорции.

— Седни, Джон. — Преди още да стигне до мястото си тя продължи: — И ми кажи какво е било всичко това снощи. — Подпряла лакти на бюрото, тя постави върховете на пръстите си един срещу друг. Нещо, което Фермера често правеше, когато се опитваше да прикрие своето раздразнение или нетърпение. Тя или го е заимствала от него, или това вече представляваше част от маниерите на новия й пост.

— Снощи?

— Апартаментът на Филипа Балфур. Баща й те е заварил там. — Тя вдигна поглед. — Очевидно си бил пил.

— Не пихме ли всички?

— Не толкова, колкото някои. — Тя отново сведе поглед към листа хартия на бюрото си. — Господин Балфур се чуди какво си търсил там. Откровено казано, самата аз съм доста любопитна.

— Прибирах се към къщи…

— От Лийт Уок до Марчмонт? През Новия град? Изглежда си объркал посоката.

Ребус осъзна, че продължава да държи чашата с кафе. Постави я на пода, без да бърза.

— Това е нещо, което обикновено правя — каза той накрая. — Обичам да се връщам, когато нещата се поуспокоят.

— Защо?

— В случай че нещо е било пропуснато.

Тя се замисли върху думите му.

— Не съм сигурна, че това е цялата истина.

Той сви рамене, без да продума.

Очите й отново гледаха към листа хартия.

— А след това си решил да посетиш гаджето на госпожица Балфур. Що за хрумване?

— Наистина ми беше на път. Спрях да поговоря с Конъли и Даниелс. У господин Костело още светеше. Реших да проверя дали е добре.

— Грижовното ченге. — Тя замълча. — Вероятно това е причината господин Костело да сметне за необходимо да спомене твоето посещение на адвоката си?

— Не знам защо го е направил. — Ребус помръдна на твърдия стол, но го прикри, като се пресегна за кафето си.

— Адвокатът му говори за „тормоз“. Може да се наложи да свалим наблюдението — гледаше го втренчено тя.

— Виж какво, Гил — каза той, — ти и аз се познаваме от години. Не е тайна как работя. Сигурен съм, че полицейски началник Уотсън цитираше библията по този въпрос.

— Това е вече минало, Джон.

— Какво искаш да кажеш?

— Колко пи снощи?

— Повече, отколкото трябваше, но вината не беше моя. — Той забеляза как Гил повдигна вежди. — Сигурен съм, че някой ми сложи нещо в питието.

— Искам да те прегледа лекар.

— Всемогъщи боже…

— Твоето пиене, твоята диета, твоето здравословно състояние… искам да си направиш медицински изследвания и настоявам да следваш предписанията на лекаря, ако сметне, че са необходими.

— Люцерна и сок от моркови?

— Ще отидеш на лекар, Джон! — Това беше заповед.

Ребус само изсумтя и пресуши кафето си, след което вдигна чашата.

— Полумаслено мляко.

Тя почти се усмихна.

— Предполагам, че това е началото.

— Слушай, Гил… — той стана, тикна чашата в иначе примитивното кошче за отпадъци, — моето пиене не е проблем. То не ми пречи на работата.

— Но не и снощи.

Той поклати глава, но лицето й се беше вкаменило. Накрая тя въздъхна дълбоко.

— Точно преди да си тръгнеш от заведението… Това помниш ли?

— Разбира се. — Той не седна отново, а застана пред бюрото й с отпуснати надолу ръце.

— Спомняш ли си какво ми каза? — Лицето му издаваше всичко, което тя искаше да разбере. — Искаше да дойда с теб у вас.

— Съжалявам! — Той се опитваше да си спомни, без никакъв резултат. Изобщо не си спомняше как си е тръгнал от клуба…

— Хайде, Джон! Аз ще ти запиша час при лекаря.

Той се обърна и отвори вратата. Беше с единия крак навън, когато тя му извика да се върне.

— Излъгах те — усмихна се тя. — Не каза нищо, ще ме искаш ли сега на новата работа?

Ребус се опита да измисли нещо подигравателно, но не успя. Гил задържа усмивката си, докато той затвори вратата с трясък, но когато вече го нямаше, усмивката й отново изчезна. Уотсън й даде своите напътствия, но в тях нямаше нещо, което тя вече да не знае: „Може би обича да си пийва малко повече, но е добро ченге, Гил. Просто обича да си дава вид, че може да се справи и без нас…“. Може би това беше вярно, както вървяха нещата досега, но вероятно не беше далеч и времето, когато на Джон Ребус ще се наложи да разбере, че те могат да минат и без него.

 

 

Човек лесно можеше да разпознае участвалите в прощалното парти. Местните аптеки сигурно бяха разпродали запасите си от аспирин, витамин C и патентованите за махмурлук лекарства. Дехидратацията изглеждаше основния проблем. Ребус рядко беше виждал толкова много бутилки безалкохолни и кола в толкова много бледи ръце. Трезвите, които или не бяха присъствали на партито или бяха пили само безалкохолно, злорадстваха, подсвирваха остро и при всяка възможност тряскаха вратите на чекмеджетата и шкафовете. Главният „щаб“ за разследването на случая с Филипа Балфур беше базиран на Гейфилд Скуеър — в непосредствена близост до нейния апартамент, но с толкова много и ангажирани с него служители, мястото се оказа недостатъчно голямо, затова отделиха и един ъгъл в стаята на Криминалния отдел в Сейнт Ленардс. Там сега се беше настанила Шивон, заета със своя терминал. На пода имаше резервен хард диск и Ребус осъзна, че тя използва компютъра на Балфур. Между ухото и рамото си стискаше телефонна слушалка и пишеше, докато говореше.

— И там нямаше резултат — чу я Ребус да казва.

Той делеше собственото си бюро с трима други служители и това си личеше. Изтика остатъците от пакетче чипс право на пода и изхвърли две празни кутии от „Фанта“ в най-близкото кошче. Когато телефонът иззвъня, той го вдигна, но се оказа само, че от местния вечерен вестник се опитват да изкопчат нещо.

— Говорете с пресаташето — посъветва Ребус журналиста.

— Добре, свържете ме.

Ребус се замисли. Връзките с пресата бяха специалност на Гил Темплър. Погледна към Шивон Кларк.

— Кой всъщност отговаря за връзките с пресата?

— Сержант Елън Уайли — подсказа журналистът.

Ребус благодари и прекъсна връзката. Връзките с пресата биха се оказали стъпка нагоре за Шивон, особено при случай с такава голяма публичност. Елън Уайли беше добър полицай от участъка Торфикхен. Би трябвало да са попитали Гил Темплър като специалист в тази област кого да назначат на поста, а може би и самата тя е взела решението. Избрала е Елън Уайли. Чудеше се дали в това има нещо.

Стана от бюрото и разгледа листовете, накачени на стената зад него.

Графици за дежурства, факсове, списъци с телефонни номера и адреси. И две снимки на изчезналата студентка. Едната от тях беше предоставена на пресата и се тиражираше в десетина новинарски истории, изрезки от които също висяха накачени там. Те се повтаряха, бяха неточни, търсещи сензация. Ребус се замисли върху един израз: „Трагичният приятел“. Погледна часовника си — пет часа до пресконференцията.

 

 

С повишението на Гил Темплър в Сейнт Ленардс имаха овакантена длъжност за главен полицейски инспектор. Инспектор Бил Прайд искаше тази работа и се опитваше да спечели авторитет със случая „Балфур“. Току-що пристигнал в щабквартирата на Гейфилд Скуеър, на Ребус не му оставаше нищо друго, освен да гледа и да се чуди. Прайд се беше издокарал — костюмът му изглеждаше чисто нов, ризата — изпрана, а вратовръзката — скъпа. Черните му обувки бяха безупречно лъснати, и ако Ребус не грешеше, Прайд беше ходил и на бръснар. Не че имаше чак толкова за подстригване, но Прайд си беше направил труда. Той отговаряше за разпределението на задачите, което означаваше изпращане на екипи на улицата за ежедневното досадно обикаляне и разпитване от врата на врата. Разпитваха се съседи, понякога за втори или трети път, както и приятели, студенти и преподаватели в университета. Проверяваха се полети и фериботи, официалната снимка беше изпратена по факс на железниците, автобусните компании и полицейските управления извън района на Лотиан и Бордърс. Някой трябваше да събира информация за новооткритите трупове в цяла Шотландия, докато друга група трябваше да се занимава с постъпилите в болница. После идваше ред на таксиметровите служби и фирмите за даване на коли под наем в града…

Всичко това изискваше време и усилия. То представляваше публичното лице на разследването, но зад кулисите се задаваха съвсем други въпроси, свързани със семейството на изчезналата и нейния кръг приятели. Ребус се съмняваше, че биографичните проверки ще доведат до нещо, не и този път.

Прайд най-после приключи с инструкциите към наобиколилите го служители. След като те се разпръснаха, той забеляза Ребус и открито му намигна, разтривайки челото си с ръка, докато приближаваше.

— Трябва да внимаваш — предупреди го Ребус. — Властта корумпира и т.н.

— Прости ми — отвърна Прайд, като сниши глас, — но това наистина ме възбужда.

— Това е, защото ти го можеш, Бил. В Голямата къща им трябваха цели 20 години, за да признаят този факт.

Прайд кимна.

— Говори се, че си се отказал от длъжността „Главен инспектор“ преди известно време.

Ребус изсумтя.

— Слухове, Бил. Също като албума на Филтууд Мак — по-добре да не го пускаме да свири.

Стаята представляваше хореография на движението — сега всеки участник работеше по определената му задача. Някои си обличаха палтата, вземаха ключове и бележници. Други навиваха ръкавите си, за да се чувстват по-удобно на своите компютри или телефони. От някакво тайно ъгълче на бюджета се появиха нови столове. Сладки синекурни длъжности — онези, които бяха успели да се сдобият с такива, бяха преминали в глуха защита, като влачеха столовете си на колелца със себе си, вместо да станат и да вървят, да не би през това време някой друг да им отнеме ценната придобивка.

— Приключихме с дундуркането на гаджето — каза Прайд. — Заповед от новия шеф.

— Чух.

— Натиск от страна на семейството — добави Прайд.

— Няма да навреди на бюджета на операцията — изкоментира Ребус, като се изправи. — Е, има ли някаква работа за мен днес, Бил?

Прайд прегледа закачените бележки на таблото си.

— Имаме 37 обаждания от различни хора — заяви той.

Ребус вдигна ръце.

— Не ме гледай така! Откачалките и кухавелниците са за новобранците, нали?

Прайд се усмихна.

— Вече съм ги разпределил — призна той, като кимна към двамата новопроизведени детективи, които гледаха като ошашавени заради работата, която ги очакваше. Проверката на тези обаждания представляваше най-неблагодарната задача тук. Всеки такъв нашумял случай предизвикваше фалшиви самопризнания и фалшиви следи. Някои хора жадуваха за внимание, дори това да означаваше да се превърнат в заподозрени при полицейското разследване. Ребус познаваше няколко такива мераклии в Единбург.

— Кроу Шанд? — опита се да отгатне той.

Прайд почука с пръсти по бележката.

— Три пъти досега, готов да признае убийството.

— Докарай го тук — предложи Ребус. — Това е единствения начин да се отървеш от него.

Прайд опипа възела на вратовръзката си със свободната ръка, сякаш проверяваше за дефекти.

— Какво ще кажеш да поемеш съседите? — предложи той.

— Нека да са съседите — кимна Ребус.

 

 

Той събра бележките от първите разпити. Други полицаи бяха разпратени към далечната страна на улицата, оставяйки Ребус и още трима — групирани по двойки, да покрият апартаментите от двете страни на Филипа Балфур. Общо 35, три от тях празни, оставаха 32. По 16 адреса на двойка, може би по около 15 минути на всеки… Общо 4 часа. Партньорът на Ребус за деня — детектив Филида Хоз направи изчисленията вместо него, докато се изкачваха по стъпалата към първото жилище. Всъщност, Ребус не беше убеден дали могат да се нарекат „жилища“, не като тези в центъра на Новия град, с богатата архитектура от епохата на крал Джордж, художествените галерии и огромните магазини за антики. Той попита Хоз да му даде съвет.

— Жилищни блокове? — предложи тя като се усмихна.

На всяка площадка имаше по един или два апартамента, някои от тях украсени с месингови табелки с имената, а други — с керамични. Няколко бяха изпаднали дотам, че се задоволяваха само с парче картон или хартия, залепени с тиксо.

— Не съм сигурна дали асоциацията „Кокбърн“ би го одобрила — отбеляза Хоз.

На едно парче картон бяха изписани три или четири имена — сигурно на студенти, помисли си Ребус, по-малко случили на произход от Филипа Балфур.

Самите площадки изглеждаха осветени и добре поддържани — с изтривалки за обувки и саксии с цветя. Над перилата на стълбите висяха плетени кошници с цветя. Стените изглеждаха прясно боядисани, а стъпалата — изметени. Първото стълбище приличаше на пружина на часовник. В два от апартаментите нямаше никой и те пуснаха визитните си картички в пощенските им кутии; 15 минути във всеки от другите апартаменти — „Само няколко допълнителни въпроса… искахме да видим дали не сте се сетили за още нещо…“. Обитателите клатеха глави, признавайки, че все още са шокирани. Такава тиха малка уличка.

На партера имаше апартамент с доста по-голяма врата и антре от черно-бели мраморни плочки, наредени шахматно, а от двете страни — колони в дорийски стил. Обитателят го беше наел дългосрочно, работел във „финансовия сектор“. Ребус започна да ги подрежда в съзнанието си — графичен дизайнер, консултант по обучение, организатор на прояви… и сега — финансовия сектор.

— Никой ли не работи нещо истинско вече? — попита той Хоз.

— Това са истинските професии — отвърна тя.

Бяха се върнали на тротоара, а Ребус се наслаждаваше на цигарата си. Забеляза как тя беше втренчила поглед в нея.

— Искаш ли една?

— Вече трета година се справям без тях — поклати тя глава.

— Браво. — Ребус огледа улицата. — Ако тук имаше плътни завеси, сега те вече щяха да надничат зад тях.

— Ако имаха плътни завеси, ти нямаше да можеш да надничаш вътре и да видиш какво изпускаш.

Ребус задържа дима, после го изпусна през носа си.

— Знаеш ли, когато бях млад, винаги свързвах Стария град с нещо развратно. Ексцентрици, всякакви типове и неудачници.

— Днес не е останало много място за тях — съгласи се Хоз. — Къде живееш?

— В Марчмонт — отвърна той. — А ти?

— В Ливингстън. Не можех да си позволя нещо по-добро.

— Аз купих моя преди години, когато влизаха две заплати в семейството…

— Няма нужда да се извиняваш — погледна го тя.

— По онова време цените не бяха толкова шантави — само това исках да кажа.

Той се опита да не звучи като човек, който се оправдава. Проблемът идваше от срещата му с Гил. Майтапът, който си направи с него, само и само да го раздразни. Както и неговото посещение в квартирата на Костело, станало причина да се свали наблюдението от младежа… Може би беше време да поговори с някого за пиенето… Той хвърли фаса си на улицата. Тя беше покрита с лъскави правоъгълни каменни „павета“. Когато за първи път дойде в града, допусна грешката да ги нарече „калдъръм“, но един местен го поправи.

— При следващото посещение — каза той, — ако ни предложат чай, ще приемем.

Хоз кимна. Тя беше в края на трийсетте или началото на четирийсетте, с кестенява коса, стигаща до раменете й. Лицето й изглеждаше луничаво и месесто, сякаш никога не бе губила бебешката си пухкавост. Сив костюм с панталон и зелена блуза, закопчана на врата със сребърна келтска брошка. Ребус си я представяше на шотландските народни забави, как я въртят по време на танца „Събличането на върбата“, с лице, изразяващо същата концентрация, с която ходеше на работа.

Под апартамента с голямата врата на партера, по виещи се външни стъпала се стигаше до „Градинския апартамент“ — наречен така заради градината в задния двор на сградата. Каменните плочи отпред бяха покрити с още повече саксии с цветя. Имаше два прозореца, и още два — на нивото на партера — нещо като сутерен. Срещу входа имаше две дървени врати. Те водеха към мазетата под тротоара. Независимо че трябваше вече да са проверени, Ребус се опита да ги отвори и двете, но те се оказаха заключени.

Хоз прегледа бележките си.

— Грант Худ и Джордж Силвърс са били тук преди теб — каза тя.

— Но вратите заключени ли са били, или не?

— Аз ги отключих — чу се глас отнякъде.

Те се извърнаха и видяха възрастна жена, застанала точно на входа на апартамента.

— Искате ли ключовете?

— Да, госпожо, ако обичате — каза Филипа Хоз.

След като жената се върна обратно в апартамента, тя се обърна към Ребус и му направи знак с ръце, че ще прекъснат за малко. Ребус й отговори с вдигнат нагоре палец.

 

 

Апартаментът на госпожа Жардин представляваше нещо като музей на басмата, в който бяха намерили подслон всякакви непотребни порцеланови изделия. Постелката, покриваща облегалката на дивана, сигурно й беше отнела седмици, за да я изплете на една кука. Тя се извини за консервните кутии и метални съдове, наредени навсякъде по пода на нейната оранжерия.

— Все нямам време да оправя покрива.

Ребус предложи да си изпият чая там. Всеки път, когато се връщаше във всекидневната, изпитваше страх, че ще започне да хвърля някои от предметите. След като започна да вали обаче, разговорът им се накъсваше от падащите капки, а пръските от най-близката до Ребус кофа заплашваха да го намокрят не по-малко, отколкото ако беше навън.

— Не познавах момичето — тъжно каза госпожа Жардин. — Може би, ако излизах малко повече навън, щях да съм я виждала.

Хоз гледаше през прозореца.

— Успявате добре да поддържате градината си — каза тя.

Това си беше живо подценяване. Дългата тясна градина с ивиците трева и цветните лехи от двете страни на криволичещата пътека изглеждаше направо безупречна.

— Моят градинар — обясни госпожа Жардин.

Хоз прегледа бележките от предишните разпити на съседите, след което поклати глава едва забележимо. Силвърс и Худ не споменаваха никакъв градинар.

— Бихте ли ми казали името му, госпожо Жардин? — попита Ребус с обичайната учтивост. Въпреки това, възрастната жена го погледна с тревога. Ребус й се усмихна и й предложи една от нейните малки кифлички. — Просто на мен самия може да ми потрябва градинар — излъга той.

Накрая провериха мазетата. В едното имаше много стар резервоар за топла вода, а в другия — само мухъл и плесен.

Сбогуваха се с госпожа Жардин и й благодариха за гостоприемството.

— Някои са добре — отбеляза Грант Худ. Той ги чакаше на тротоара, вдигнал яка, за да се предпази от дъжда.

— А на нас досега никой не ни предложи нищо.

Негов партньор беше „Далечния“ Даниълс.

Ребус кимна за поздрав.

— Какво става, Томи? Двойно дежурство ли караш?

— Размених се — сви рамене Даниълс. Опита се да потисне прозявката си.

Хоз почукваше с пръсти по пачката с бележки.

— Не сте си свършили работата — обърна се тя към Худ.

— А?

— Госпожа Жардин има градинар — обясни Ребус.

— Следващият път ще разговаряме и с боклукчиите — каза Худ.

— Ние вече го направихме — заяви Хоз. — Освен това минахме и през самите контейнери за боклук.

Двамата явно щяха да се скарат. Ребус реши да посредничи за мирното уреждане на спора — той беше от Сейнт Ленардс, както и Худ, и би следвало да го подкрепи, но вместо това запали друга цигара. Лицето на Худ беше почервеняло. Имаше същия ранг като Хоз, но тя имаше повече години служба зад гърба си. Понякога не можеш да спориш с опита, което не пречеше на Худ да опита.

— Това не помага на Филипа Балфур — накрая каза Далечния Даниълс, прекратявайки „интимния“ разговор.

— Добре казано, синко — добави Ребус. — Това беше истина — големите разследвания можеха да се отклонят от единственото важно нещо. Превръщаш се в малко колелце от машината и като такова се опитваш да убедиш себе си в собствената си значимост. Дребните спорове ставаха важни, защото бяха лесни за разрешаване. За разлика от самия случай, който расте показателно и те кара да се чувстваш все по-малък, докато престанеш да виждаш тази Единствено Важна Истина — наричана от учителя на Ребус Лоусън Гедес „ЕВИ“ — че някой или някои имат нужда от твоята помощ. Едно престъпление трябва да бъде разкрито, а виновникът — да бъде изправен пред правосъдието. Понякога това трябва да се припомня.

Накрая се разделиха приятелски, а Худ си отбеляза за градинаря и обеща да разговаря с него. Така не им оставаше нищо друго, освен да започнат да изкачват стълби отново. Бяха прекарали при госпожа Жардин близо половин час и сметките на Хоз вече не излизаха, което доказваше една друга истина — разпитите поглъщаха време, сякаш дните се превъртаха бързо напред и ти не можеш да докажеш какво си правил през тези часове, трудно ти е да обясниш умората си и усещаш единствено объркването, че си оставил нещо недовършено.

Нови два празни апартамента и накрая, на първата площадка, вратата се отвори и се появи лице, което се стори познато на Ребус, но той не можеше да се сети откъде.

— Става въпрос за изчезването на Филипа Балфур — обясни Хоз. — Предполагам, че двама мои колеги са разговаряли с вас по-рано. Това е нещо като продължение.

— Да, разбира се.

Лъскавата черна врата се отвори малко по-широко. Мъжът погледна към Ребус и се усмихна.

— Трудно ви е да си спомните за мен, но аз ви помня. — Усмивката му стана още по-широка. — Човек винаги си спомня девствениците, нали?

След като ги покани да влязат, мъжът се представи като Доналд Девлин и Ребус го позна. Девлин беше хирургът на първата аутопсия, на която Ребус присъства като млад служител в Криминалния отдел. Беше професор по съдебна медицина в университета и главен патолог на града по това време. Асистентът му се казваше Санди Гейтс. Сега Гейтс беше професор по съдебна медицина, а негов „младши“ — д-р Кърт. По стените на коридора имаше снимки в рамка на Девлин, който получава различни награди и отличия.

— Не се сещам за името — каза Девлин, като даде знак на двамата полицейски служители да влязат пред него в разхвърляната гостна.

— Инспектор Ребус.

— По онова време трябва да сте били още детектив? — опита се да отгатне Девлин.

Ребус кимна.

— Изнасяте ли се? — попита Хоз, оглеждайки множеството кашони и черни торби за боклук около себе си.

Ребус също се огледа. Нестабилни кули от книжа и свалени от шкафовете чекмеджета, заплашващи да оставят следи за спомен по килима.

Девлин се засмя. Беше нисък, пълен човек, вероятно в средата на седемдесетте си години. Сивата му жилетка беше загубила много от своята форма и половината от копчетата си, а черните му панталони висяха на тиранти. Лицето му беше пухкаво, прорязано от червени вени, а очите му — малки сини точки зад очилата с метални рамки.

— В известен смисъл — да — отвърна той, като премести няколко кичура от косата си назад, в някакво подобие на ред, по протежение на куполообразния му скалп. — Да кажем само, че ако Безпощадната е косата^[2] e ne plus ultra^[3] за местещите се, тогава аз й помагам безплатно.

Ребус си спомни, че Девлин винаги говореше така. Никога нямаше да каже нещо с шест думи, ако можеше да го направи с дванайсет, като те караше да ровиш след това в речника. Беше истински кошмар да се опитваш да си водиш бележки, докато Девлин прави аутопсия.

— В нов дом ли се местите? — опита се да отгатне Хоз.

Старецът се засмя отново.

— За съжаление не съм съвсем готов за небесния си дом. Не, само се освобождавам от някои непотребни неща и улеснявам онези членове на семейството, които биха пожелали да почистят мършата от моето имение, след като си отида.

— Спестявате им главоболието да изхвърлят всичко това?

Девлин погледна Ребус.

— Точно и кратко обобщение на нещата — отбеляза той с одобрение.

Хоз взе от кашоните книга с кожена подвързия.

— Всичко това ли ще изхвърлите?

— В никакъв случай — заяви Девлин. — Томчето в ръцете ви, например, родно издание на анатомическите скици на Доналдсън, възнамерявам да предложа на колегията на хирурзите.

— Виждате ли се с професор Гейтс? — попита Ребус.

— О, със Санди се виждаме от време на време. Самият той съвсем скоро ще се пенсионира, без съмнение, за да даде път на младите. Заблуждаваме се, че това прави живота цикличен, което, разбира се, не е така, освен ако не практикуваш будизъм. — Той се усмихна на малката си шега.

— Само защото си будист не означава, че ще се върнеш на този свят отново, нали? — каза Ребус, за да продължи удоволствието на стареца.

Ребус разглеждаше внимателно някакъв вестникарски репортаж, поставен в рамка на стената, вдясно от камината. Случай с убийство от 1957 г.

— Вашият първи случай? — попита той.

— Всъщност, да. Младоженка, пребита до смърт от съпруга си. Били са в града на меден месец.

— Трябва да направите това място малко по-весело — изкоментира Хоз.

— Съпругата ми също го приемаше като потискащо — призна Девлин. — Окачих статията отново след смъртта й.

— Е — каза Хоз, като остави книгата обратно в кашона и напразно се огледа къде да седне, — колкото по-скоро свършим, толкова по-скоро ще можете да продължите с почистването.

— Прагматик — приятно е да се види.

Девлин изглежда изпитваше удоволствие тримата да стоят прави в средата на един голям, овехтял персийски килим, и едва ли не се боеше да помръдне от страх да не последва ефектът на доминото.

— Има ли някакво специално подреждане, сър? — попита Ребус. — Или можем да преместим 2–3 кашона на пода.

— Мисля, че ще е по-добре да поговорим тет-а-тет в трапезарията.

Ребус кимна и тръгна след него, а погледът му се спря на някаква красива покана върху мраморната камина. Беше от Кралската колегия на хирурзите, по повод някаква вечеря в „Сърджънс Хол“. Най-отдолу пишеше: „Черна/бяла вратовръзка и знаците за отличие“. Единствените отличия, които той самият притежаваше, се събираха в едно кашонче в холния му бюфет. Изваждаше ги всяка Коледа, ако се наложеше.

В трапезарията имаше дълга дървена маса и шест стола с облегалки и свалена тапицерия. Имаше плот за сервиране от кухнята и бюфет с тъмни петна, с разхвърляни из него чаши и сребърни прибори. Малкото рамкирани снимки изглеждаха като примери от зората на фотографията — студийни пози на венециански лодки, може би сцени от Шекспир. Високият прозорец от две части, които се отварят вертикално, гледаше към градината зад сградата. Там долу, Ребус забеляза, че градинарят на госпожа Жардин е оформил градината й — случайно или нарочно, така че отгоре изглеждаше като въпросителен знак.

Върху масата имаше полунареден пъзел — центърът на Единбург, фотографиран отгоре.

— Всякаква помощ — махна Девлин с ръка към пъзела, — ще бъде приета с най-голяма благодарност.

— Изглежда, че има доста части — каза Ребус.

— Само около 2000.

Хоз, която най-накрая беше успяла да се представи на Девлин, имаше известни проблеми да се почувства удобно на стола си. Тя попита Девлин откога е пенсиониран.

— От 12… не — от 14 години. 14 години… — поклати той глава, учудвайки се на способността на времето да лети все по-бързо, докато ударите на сърцето намаляват.

Хоз погледна бележките си.

— При първия разговор с колегите сте казали, че онази вечер сте си били вкъщи.

— Точно така.

— И не сте виждали Филипа Балфур?

— Дотук информацията ви е съвсем точна.

Ребус реши да не използва стол и се облегна с цялата си тежест върху перваза на прозореца, след което скръсти ръце.

— Но сте познавали госпожица Балфур? — попита той.

— Да, разменяли сме си любезности.

— Била е ваш съсед от почти година — продължи Ребус.

— Ще ви припомня, че това е Единбург, инспектор Ребус. Живея в този апартамент почти тридесет години. Преместих се тук, след като съпругата ми почина. Необходимо е време човек да опознае съседите си. Опасявам се, че често се преместват преди да си имал тази възможност. — Той сви рамене. — След известно време човек престава да опитва.

— Това е доста тъжно — каза Хоз.

— А вие къде живеете…?

— Бих помолил само — намеси се Ребус, — да ни върнете към въпросния случай.

Той се премести от прозореца и подпря ръцете си на масата. Очите му шареха по останалите ненаредени парченца от пъзела.

— Разбира се — отвърна Девлин.

— Били сте тук през цялата вечер и не сте чули нещо обезпокоително?

Девлин вдигна поглед, вероятно оцени последната дума на Ребус.

— Нищо — отвърна той след кратка пауза.

— Или да сте видели нещо?

— Също нищо.

Хоз не само приличаше на човек, който се чувства неудобно, но и изглеждаше силно раздразнена от тези отговори. Ребус седна срещу нея, опитвайки зрителен контакт, но тя имаше готов въпрос.

— Карали ли сте се някога с госпожица Балфур, сър?

— За какво можем да се караме?

— Засега за нищо — студено заяви Хоз.

Девлин ги изгледа и се обърна към Ребус.

— Виждам, че проявявате интерес към масата, инспекторе.

Ребус осъзна, че опипва дървото с пръстите си.

— От XIX век е — продължи Девлин. — Изработена от колега анатом. — Той погледна към Хоз, после отново към Ребус. — Спомних си, че имаше нещо… Може би нищо важно.

— Да, сър?

— Отвън имаше един мъж.

Ребус усети как Хоз се готви да каже нещо, затова я изпревари.

— Кога беше това?

— Два дни преди тя да изчезне, както и предния ден. — Девлин сви рамене, напълно осъзнавайки ефекта, който имаха думите му.

Хоз почервеня — ужасно й се искаше да изкрещи нещо като „кога възнамеряваше да ни го кажеш?“.

Ребус продължи с равен глас.

— Отвън на тротоара ли?

— Точно така.

— Успяхте ли добре да го видите?

Професорът отново сви рамене.

— Някъде около двайсетте, къса, тъмна коса… Неподстригана, просто сресана.

— Не от съседите?

— Винаги е възможно. Просто ви казвам какво видях. Изглеждаше като човек, който чака някого или нещо. Спомням си как поглеждаше часовника си.

— Може би приятелят й?

— О, не, познавам Дейвид.

— Така ли? — попита Ребус. Той продължаваше да разглежда пъзела от време на време.

— Колкото да си кажем „здравей-здрасти“. Срещали сме се няколко пъти на стълбите. Приятен младеж…

— Как беше облечен? — попита Хоз.

— Кой? Дейвид?

— Мъжът, когото сте видял.

Девлин явно не одобряваше погледа, който придружаваше думите й.

— С яке и панталони — отвърна той, гледайки долния край на жилетката си. — Не мога да бъда по-точен, никога не съм бил почитател на модата.

Което беше истина — преди 14 години той носеше подобни жилетки под зеления си смокинг на хирург — заедно с винаги изкривени папийонки.

Човек никога не може да забрави първата си аутопсия — онези гледки, миризми и звуци, които трябва да ти станат познати. Стърженето на метала върху костите или шепотът на скалпела, докато разделя плътта. Някои патолози притежаваха жестоко чувство за хумор и устройваха специални представления на всеки „девственик“. Но никога Девлин — той винаги се концентрираше върху трупа, като че ли са сами в стаята. Този интимен финален акт на нарязване, граничещ с ритуал.

— Смятате ли — попита Ребус, — че ако помислите отново и ако оставите мисълта си да се върне назад, ще можете да дадете по-пълно описание?

— Доста се съмнявам, но разбира се, ако го смятате за важно…

— В самото начало сме, сър. Сам знаете, не можем да изключваме нищо.

— Така е, разбира се.

Ребус се отнасяше към Девлин като с колега професионалист… и това даваше резултат.

— Дори можем да се опитаме заедно да съставим фотопортрет — продължи Ребус. — Така, ако се окаже съсед или някой, когото някой познава, ще можем да го изключим веднага.

— Звучи разумно — съгласи се Девлин.

Ребус се обади по мобилния си телефон в Гейфилд и организира нещата за следващата сутрин. После попита Девлин дали ще има нужда от кола.

— Трябва да успея да го намеря и сам. Още не ме е обхванала старческата немощ изцяло.

Въпреки това, той се изправи бавно, а ставите му очевидно му създаваха проблеми, докато изпращаше двамата детективи до входа.

— Благодаря ви отново, сър — каза Ребус и му стисна ръката.

Девлин само кимна, като избягваше да погледне Хоз, която нямаше никакво намерение да му благодари. Когато се отправиха към следващата площадка, тя промърмори нещо, което Ребус не разбра.

— Извинявай?

— Казах: „Гадни мъже“. — Тя замълча за момент. — Присъстващите се изключват.

Ребус не реагира, готов да я остави да си излее чувствата.

— Допускаш ли изобщо — продължи тя, — че ако срещу себе си имаше две жени полицайки, щеше да посмее да каже нещо?

— Според мен зависи от това как ще се отнесат с него.

Хоз го изгледа злобно — търсеше съчувствие там, където го нямаше.

— Част от нашата работа е — продължи Ребус, — да се преструваме, че харесваме всеки, че се интересуваме от всичко, което имат да кажат.

— Но той просто…

— Ти играеше по нервите? И на мен. Малко надут, но той си е просто такъв, не можеш да го промениш. Права си — и аз не съм сигурен, че би ми казал нещо. Пропуснал го е като несъществено, но тогава се отвори — с едничката цел да те постави на мястото ти. — Ребус се усмихна. — Добра работа, тук не ми се случва често да играя „доброто ченге“.

— Той не само ми скачаше по нервите — предаде се Хоз.

— Какво тогава?

— Тръпки ме побиваха докато го наблюдавах.

— Не е ли едно и също? — погледна я Ребус.

Тя поклати глава.

— Театърът със стария приятел, който разигра с теб, това ме подразни, защото за мен нямаше роля в него. Но изрезката от вестника…

— Онази на стената ли?

Тя кимна.

— Тя ме накара да настръхна.

— Той все пак е патолог — обясни Ребус. — Те са по-дебелокожи, отколкото повечето от нас.

Тя се замисли върху думите му и пусна лека усмивка.

— Какво? — попита Ребус.

— О, нищо — отговори тя. — Просто, когато ставах да тръгваме, не пропуснах да забележа парче от пъзела на пода под масата…

— Където е и досега ли? — предположи Ребус и също се усмихна.

— С това набито око ще те направим голям детектив.

Той натисна звънеца на следващата врата и те се върнаха отново към работата си.

 

 

Пресконференцията трябваше да се проведе в Голямата къща с пряка връзка с щаба на разследването в Гейфилд Скуеър. Някой се опитваше да изчисти отпечатъците от пръсти и петната от телевизионния монитор с носната си кърпа, докато други нагласяха щорите срещу ненадейно грейналото следобедно слънце. Всички столове бяха заети и полицейските служители седяха по двама и трима на бюро. Някои от тях бяха заети с късния си обяд — сандвичи и банани. Имаше чаши с кафе и чай, кутии със сок. Разговаряха тихо и недоволстваха от този, който подготвяше полицейската камера в Голямата къща.

— Също като моя 8-годишен хлапак с видеокамерата…

— Прекалено много е гледал „Вещицата Блеър“…

Истина беше, че камерата се люлееше и гмуркаше, снимайки телата до кръста, гора от крака и облегалките на столовете.

— Шоуто още не е започнало — опита се да ги успокои един от по-мъдрите.

Беше прав — още нагласяваха камерите на телевизията, а поканената аудитория — журналисти, стиснали мобилни телефони до ушите си, продължаваха да се суетят. В шумотевицата нищо не можеше да се чуе. Ребус застана в дъното на стаята. Малко далеч от телевизора, но не искаше да се мести. Бил Прайд застана до него — явно изморен, но още по-явно се стараеше да го прикрие. Таблото с бележките се беше превърнало в негова утеха и той го стискаше до гърдите си, като от време на време го поглеждаше, сякаш на него можеха да се появят нови инструкции с магическа пръчка. През спуснатите щори се процеждаха тънки лъчи светлина, в които танцуваха прашинки. Това напомни на Ребус ходенето на кино като дете — чувството за очакване, присветването на прожекционния апарат и започването на филма.

На телевизора тълпата започваше да се усмирява. Ребус разпозна залата — едно бездушно място, използвано за семинари и случаи като този. В единия край имаше дълга маса, а зад нея — импровизирано пано за фон, изобразяващо герба на Лотиан и Бордърс. Полицейската видеокамера се насочи към вратата, която се отвори и в залата влязоха няколко души, а врявата започна да затихва. Ребус дочу как камерите изведнъж забръмчаха. Последваха светкавици. Напред вървеше Елън Уайли, след нея Гил Темплър, Дейвид Костело и най-отзад — Джон Балфур.

— Виновен е! — извика някой пред Ребус, когато камерата се спря на лицето на Костело.

Групата седна пред внезапно появилия се боен ред от микрофони. Камерата следеше Костело, като почти не успяваше да покаже горната част на тялото му, но тогава по високоговорителя се чу гласът на Уайли, която нервно прочисти гърлото си преди да започне…

Отляво на Ребус, седнала на бюрото до Грант Худ беше Шивон. Худ гледаше в пода. Вероятно се концентрираше върху гласа на Уайли — Ребус си спомни, че те двамата работеха в тясно сътрудничество по случая „Грийв“ преди няколко месеца. Шивон гледаше в екрана, но мислите й бяха някъде другаде. Държеше бутилка вода, а пръстите й се опитваха да свалят етикета.

Тя искаше тази работа, помисли си Ребус, и сега й беше болно. Искаше му се тя да се обърне към него, за да може да й предложи нещо — усмивка или някакъв жест, или само да й кимне разбиращо. Но тя отново втренчи очи в екрана. Уайли беше приключила с встъпителните си слова, след което даде думата на Гил Темплър. Тя обобщаваше и даваше нови подробности за случая. Звучеше убедително, като опитен боец в пресконференциите. Ребус чу как Уайли отново прочисти гърлото си някъде отзад. Това изглежда смущаваше Гил.

Камерата обаче не проявяваше никакъв интерес към двете служителки от Криминалния отдел. Тя постоянно търсеше Дейвид Костело и доста по-рядко — бащата на Филипа Балфур. Двамата мъже седяха един до друг, а камерата се движеше бавно между тях. Няколко бързи кадъра с Балфур, после обратно към Костело. Автофокусът работеше добре до момента, когато операторът реши да го настройва ръчно. Това отне няколко секунди, за да се изчисти картината.

— Виновен е — повтори гласът.

— Искаш ли да се обзаложим? — предложи му някой.

— Хайде малко тишина! — излая Бил Прайд.

В залата стана тихо. Ребус направи мимика, че го аплодира, но Прайд отново започна да разглежда бележките си, след което отново вдигна очи към екрана, където Дейвид Костело започна да говори. Небръснат и с дрехите от предишната вечер. Той разгъна и постави на масата някакъв лист. Но след като заговори, повече не поглеждаше надолу към написаното. Очите му се въртяха между камерите — изобщо не беше сигурен накъде трябва да гледа. Гласът му звучеше сухо и пискливо.

— Ние не знаем какво се е случило с Флип и искаме да разберем на всяка цена. Всички ние, нейните приятели, нейното семейство… — погледна той към Джон Балфур — всички, които я познаваме и я обичаме, ние трябва да знаем. Флип, ако сега ни гледаш, моля те, свържи се с някой от нас. Така поне ще знаем, че ти си… че не ти се е случило нещо лошо. Много се тревожим. — Очите му заблестяха от напиращите в тях сълзи. Той спря за миг, наведе глава и след това се изправи отново. Взе листа, но не можа да намери в него нещо, което вече да не е било казано. После се извърна, сякаш търсеше съвет от другите.

Джон Балфур протегна ръка и стисна рамото на младежа, след което започна да говори, а гласът му кънтеше и създаваше впечатлението, че микрофоните са дефектни.

— Ако някой задържа дъщеря ми, моля го да се обади. Флип има номера на личния ми мобилен телефон. Може да ме потърси по всяко време на деня или нощта. Искам да говоря с теб, който и да си, защо и какво си направил. И ако някой знае нещо за местонахождението на Флип, в края на предаването на екрана ще се изпише телефонен номер, на който можете да се обадите. Искам само да зная, че Флип е жива и е добре. За хората, гледащи това предаване в домовете си, моля ви, отделете секунда да разгледате снимката на Флип.

Фотоапаратите защракаха отново, когато той вдигна снимката. Обръщаше я бавно, за да може всеки фотоапарат да запечата този момент.

— Казва се Филипа Балфур и е само на 20. Това е моята дъщеря, ако сте я виждали или дори само си мислите, че може да сте я виждали, моля, обадете се. Благодаря ви!

Репортерите бяха готови с въпросите си, но Дейвид Костело стана и се отправи към изхода.

Отново се чу гласът на Уайли:

— Моментът не е подходящ… бих искала да ви благодаря за вашата постоянна подкрепа… — но въпросите я заливаха.

Междувременно видеокамерата се върна към Джон Балфур. Той демонстрираше самообладание, с преплетени пръсти на масата пред себе си, без да премигне, докато светкавиците проектираха сянката му на стената зад него.

— Не, аз наистина не…

— Господин Костело! — крещяха журналистите. — Може ли само един въпрос…?

— Сержант Уайли — извика друг глас. — Бихте ли коментирали вероятните мотиви за похищение?

— Не разполагаме с никакви мотиви засега. — Уайли звучеше объркано.

— Но приемате, че става въпрос за похищение?

— Не… не, не това имах предвид.

Картината показваше Джон Балфур да отговаря на нечий друг въпрос. Репортерите вече се боричкаха помежду си.

— Тогава какво имахте предвид, сержант Уайли?

— Аз просто… не съм казала нищо за…

В този момент се намеси Гил Темплър. Гласът на властта. Репортерите я познаваха отдавна, както и тя тях.

— Стийв — започна тя, — знаеш много добре, че не можем да спекулираме с въпроси като този. Ако искаш да съчиняваш лъжи, само и само да продадеш няколко вестника повече, това си е твой проблем, но е абсолютно непочтено спрямо семейството и приятелите на Филипа Балфур.

Гил овладя последвалите въпроси като преди това настоя за спокойствие. Макар и да не я виждаше, Ребус си представи как Елън Уайли се смалява на стола си. Шивон клатеше краката си, сякаш усетила внезапен прилив на адреналин. Балфур прекъсна Гил, за да каже, че би желал да отговори на някои от повдигнатите въпроси. Направи го спокойно и ефектно, след което присъстващите на конференцията започнаха да се разотиват.

— Хладнокръвен клиент — констатира Прайд, преди да тръгне да прегрупира войските си. Идваше време да се захванат е истинската работа отново.

Грант Худ се приближи.

— Припомни ми — помоли той — в кой участък са най-изгодните залози за гаджето.

— Торфикхен — отговори Ребус.

— Ето къде ще отидат парите ми. — Той погледна към Ребус в очакване на неговата реакция, но такава нямаше. — Хайде, сър — продължи той, — беше му изписано на лицето!

Мислите на Ребус се върнаха към нощната му среща с Костело… Историята с опулените му очи и как Костело се приближи: „Погледни ме добре…“. Тогава Худ премина покрай Ребус, клатейки глава. Щорите бяха вдигнати, а кратката слънчева интерлюдия вече свършваше и над града отново пълзяха гъсти сиви облаци. Записът с изказването на Костело щеше да отиде при психолозите. А те щяха да търсят и най-малкия знак, който да им даде някакво просветление. Не беше сигурен, че ще го намерят. Тогава пред него застана Шивон.

— Интересно, нали?

— Не мисля, че Уайли става за тази работа — отговори Ребус.

— Тя не трябваше да бъде там. Случай като този за нейна първа публична изява… все едно я бяха хвърлили на лъвовете.

— Не ти ли хареса? — лукаво попита той.

Тя го погледна направо в очите.

— Не обичам кървавите спортове. — Понечи да тръгне, но се разколеба. — А ти за какво се беше замислил?

— Права си, че се оказа интересно. Много интересно.

— И ти ли си го усетил? — усмихна се тя.

Той кимна утвърдително.

— Костело постоянно казваше „ние“, докато баща й използваше само „аз“.

— Все едно че майката на Флип изобщо не съществува.

Ребус се замисли.

— Би могло да означава само, че господин Балфур притежава някакво надуто чувство за собствената си важност. — После направи пауза. — Дали това няма да се окаже характерното за един притежател на търговска банка?

— Как вървят компютърните работи?

Тя се усмихна. „Компютърните работи“ обобщаваха знанията на Ребус за твърдите дискове и прочие.

— Преминах паролата й.

— В смисъл?

— В смисъл че сега мога да проверя последните й имейли… Веднага щом се върна на бюрото си.

— Няма ли начин да стигнеш до старите?

— Вече го направих. Естествено, няма начин да се разбере какво е било изтрито — замисли се тя. — Или поне аз не знам такъв начин.

— Не са ли запазени някъде в… „големия компютър“?

Тя се засмя.

— Мислиш си за шпионските филми от шейсетте години, за компютри, заемащи цели стаи.

— Извинявай.

— Не се притеснявай. Справяш се много добре за човек, който мисли, че LOL^[4] означава Лоялна Оранжева Ложа.

Излязоха от офиса в коридора.

— Връщам се в Сейнт Ленардс. Искаш ли да те закарам?

Шивон поклати глава.

— С колата съм.

— Добре.

— Изглежда, че ще ни вържат към ГСС на МВР.

Това представляваше част от новите технологии, за която Ребус знаеше нещо. Главната система за справки на Министерството на вътрешните работи. Софтуерна система, която събираше информация и ускоряваше целия процес на събиране на данни и тяхното пресяване. Използването на този софтуер означаваше, че изчезването на Филипа Балфур вече е приоритетно разследване в целия град.

— Няма ли да е забавно, ако тя изведнъж се появи след тайно пътуване с цел пазаруване и пръскане на много пари? — зачуди се Ребус.

— Би било облекчение — отговори Шивон сериозно. — Но не смятам, че това е възможно. А ти?

— Не — отвърна Ребус тихо.

После тръгна да намери нещо за хапване по обратния път към „базата“.

 

 

След като се върна на бюрото си, той прегледа документацията отново, като насочи вниманието си към историята на семейството. Джон Балфур беше трето поколение на банкерска фамилия. Бизнесът беше започнал на площад Шарлот в Единбург в началото на XIX век. Прадядото на Филипа беше предал управлението на банката на дядо й през четирийсетте години и той останал начело на управлението до осемдесетте, когато Джон Балфур приел поста. Едно от първите неща, направено от бащата на Филипа, било да отвори офис в Лондон, насочвайки усилията си в тази посока. Филипа посещавала частно училище в Челси. Семейството отново се върнало на север в края на осемдесетте години след смъртта на бащата на Джон, а Филипа се преместила да учи в Единбург. Домът им, носещ името „Джунипърс“, представлявал голяма къща, притежавана някога от един барон, заобиколена от 16 акра земя наоколо, някъде между Гулейн и Хадингтън.

Ребус се чудеше как ли се чувства Жаклин — съпругата на Балфур. Единайсет спални, пет общи помещения… а съпругът й — в Лондон, най-малко по четири дни в седмицата. Клонът в Единбург, все още в старите помещения на площад Шарлот, се ръководеше от стар приятел на Джон Балфур на име Раналд Мар. Двамата се бяха запознали в университета в Единбург, после тръгнали заедно за Съединените щати, за да изкарат магистърските си степени по бизнес администрация.

Ребус беше нарекъл Балфур търговски банкер, но всъщност Балфур представляваше малка частна банка, управлявана според нуждите на нейните клиенти — богат елит, търсещ съвети за инвестиране, управление на портфейла и славата да притежават чекова книжка с кожена подвързия от банка „Балфур“.

Когато разпитаха самия Балфур ударението падна върху възможността това да е отвличане с цел откуп. Подслушваха се телефоните не само на семейството, но и тези в офисите в Единбург и Лондон. Пощата също се проверяваше, в случай че по нея пристигне някакво искане за откуп — с колкото по-малко отпечатъци от пръсти трябваше да се занимават, толкова по-добре. Но всичко, което имаха до момента, бяха няколко писма от маниаци. Друг възможен мотив освен откупа представляваше отмъщението. Но Балфур беше категоричен, че няма врагове. Така или иначе той отказа достъп на работната група до данните за клиентите на банката.

— Тези хора ми имат доверие. Без това доверие с банката е свършено.

— Сър, моите уважения, но съдбата на вашата дъщеря може да зависи…

— Напълно осъзнавам това!

След което, до самия край на неговия разпит се запази нотката на антагонизъм.

За какво ставаше въпрос. Активите на банка „Балфур“ се оценяваха най-малко на 130 милиона, а собствеността на Джон Балфур — може би на около 5% от това. Сто хиляди причини за професионално отвличане. Но нямаше ли един професионалист да се обади досега? На Ребус не му се вярваше.

Моминското име на Жаклин Балфур беше Жаклин Гил-Мартин. Бащата — дипломат и земевладелец, а семейното имение — голяма част от графството Пъртшир, обхващаща близо 900 акра. След смъртта на бащата, майка й се беше преместила в една къщичка в имението. Самата земя се управляваше от банка „Балфур“, а главната сграда Лейврок Лодж — превърната в място за конференции и други големи събирания. Там беше заснета и някаква телевизионна драма, чието заглавие не говореше нищо на Ребус. Жаклин не беше учила в университет, но в замяна на това бе работила най-различни неща — главно като личен помощник на един или друг бизнесмен. Тя била управител на имението Лейврок, когато се запознала с Джон Балфур, по време на едно от пътуванията до банката на баща й в Единбург. Година по-късно се оженили, а след две се появила и Филипа.

Единственото дете. Самият Джон Балфур бил единствено дете в семейството, докато Жаклин имала две сестри и брат, като никой от тях не останал да живее в Шотландия. Братът поел по стъпките на баща си, заемайки пост във Вашингтон, като служител на Форин офис^[5]. Ребус помисли, че династията Балфур е в беда. Филипа едва ли се е натискала да се присъедини към банката на татенцето и детективът се зачуди защо ли двойката не се е опитала да се сдобие със син.

Всичко това най-вероятно нямаше отношение към разследването, но Ребус харесваше в работата си именно това — конструирането на мрежата от взаимоотношения, надничането в живота на другите, размишленията и задаването на въпроси…

Той се върна към бележките, свързани с Дейвид Костело. Роден и учил в Дъблин, семейството се преместило южно от града в Долки, в началото на деветдесетте години. Бащата — Томас Костело, не беше работил и един ден през живота си, а нуждите му — посрещани от попечителски фонд, създаден от неговия баща — голям търговец на недвижими имоти. Дядото на Дейвид притежавал няколко първокласни терена в центъра на Дъблин и си осигурявал много приличен доход от тях. Освен това имал половин дузина състезателни коне и им посвещавал цялото си време.

Майката на Дейвид — Тереза, беше нещо съвсем друго. Произходът й в най-добрия случай можеше да се определи като ниска средна класа, майката — медицинска сестра, а бащата — учител. Тереза посещавала училище по изкуствата, но се отказала и си намерила работа, грижейки се за семейството, след като майка й заболяла от рак, а баща й изпаднал в дълбока депресия. Работела като продавачка в универсален магазин, после се прехвърлила към аранжирането, а оттам — към вътрешния дизайн — в началото на магазини, а след това за по-заможни хора. Именно така се запознала с Томас Костело. И двамата й родители починали, без да дочакат сватбата. Тереза продължила да работи, без това вероятно да й се налага. Създала си еднолична фирма, която впоследствие прераснала в компания с оборот от няколко милиона и петима работници без нея. Имала чуждестранни клиенти и техният списък продължавал да расте. Сега беше на 51 и не показваше никакви признаци на отпускане, докато съпругът й една година по-млад от нея, си оставаше по-известният от двамата. Изрезките от ирландски вестници го показваха на конни надбягвания, градински увеселения и пр. На нито една от неговите снимки не присъстваше Тереза. И сега — отделни стаи в хотела в Единбург… Както се изрази синът им — това едва ли е престъпление.

Дейвид беше постъпил късно в университета, използвайки една година да пътува по света. Сега караше третата година от магистърския си курс по английски език и литература. Ребус си припомни книгите в стаята му — Милтън, Уърдсуърт, Харди^[6]…

— Харесва ли ти гледката, Джон?

Ребус отвори очи.

— Бях се замислил дълбоко, Джордж.

— Не заспиваше значи?

Ребус го изгледа злобно.

— Нищо подобно.

След като Хай-Хоу Силвърс се отдалечи, към него се приближи Шивон и се подпря на бюрото на Ребус.

— И колко дълбоко се беше замислил?

— Чудех се дали Роби Бърнс^[7] би могъл да убие някоя от своите любими. — Тя само го изгледа. — Или дали някой, който чете поезия, е в състояние да направи такова нещо.

— Не виждам защо не. Някакъв комендант на един от лагерите на смъртта не слушаше ли Моцарт вечер?

— Това ме развесели.

— Винаги съм на разположение да направя деня ти малко по-весел. А ти ще ми направиш ли една услуга?

— Как бих могъл да откажа?

Тя му подаде някакъв лист.

— Кажи ми, какво мислиш, че означава това.

Тема: Хелбанк

Дата: 5/9

От: [email protected]

До: [email protected]

 

Успя ли да се справиш с Хелбанк? Времето изтича.

Затворът очаква твоето обаждане.

КуиМ

Ребус я погледна.

— Ще ми подскажеш ли?

Тя взе листа обратно.

— Това е разпечатка от имейл. Филипа я чакат повече от 20 съобщения, изпратени в деня, когато изчезна. Всички те, с изключение на това, са на адреса с другото й име.

— Другото й име?

— Интернет доставчиците — продължи тя, — обикновено ти разрешават да имаш няколко имена, с които да се регистрираш, понякога пет или шест.

— Защо?

— За да можеш да бъдеш… различни хора, предполагам. Flipside 1223 е нещо като псевдоним. Всичките й други имейли са до FlipBalfour.

— И какво означава това?

Шивон въздъхна.

— Точно това се чудя. Възможно е да означава, че тя е имала скрита страна, за която не знаем. Няма нито едно запазено съобщение от нея или до нея на името Flipside 1223, т.е. или тя ги е изтривала веднага, или това е попаднало в нейната поща по погрешка.

— И все пак не ми прилича на съвпадение, нали? — каза Ребус. — Наричали са я Флип.

Шивон кимна утвърдително.

— Хелбанк. Затворът. Езическа омерта…

— Омертата е законът на мафията за мълчанието — заяви Ребус.

— И Куизмастър — допълни Шивон. — Подписва се като КуиМ. В това няма много младежки хумор.

Ребус отново огледа съобщението.

— Предавам се, Шивон. Какво искаш да направя?

— Искам да проследя кой е изпратил това, но няма да е лесно. Единственият начин, за който се сещам, е да отговоря.

— Да му съобщиш на този, който R да е, че Филипа е изчезнала?

Шивон понижи глас.

— По-скоро си мислех за варианта да отговоря от нейно име.

— Мислиш ли, че ще проработи? — разсъждаваше Ребус. — Какво ще напишеш?

— Не съм решила.

От начина, по който скръсти ръце, Ребус разбра, че тя така или иначе ще го направи.

— Спомени го на полицейския началник Темплър, когато дойде — предупреди я той.

Шивон кимна и се накани да тръгне, но той я върна.

— Ти си учила в университет. Кажи ми, често ли си контактувала с хора като Филипа Балфур.

— Това е съвсем друг свят — изсумтя тя. — За тях нямаше лекции или упражнения. Някои съм ги виждала само на изпитите. И знаеш ли какво?

— Какво?

— Тия келешчета винаги минаваха…

 

 

Същата вечер Гил Темплър организираше тържество в „Палм Корт“ в хотел „Балморал“. В далечния ъгъл свиреше пианист с фрак. В кофата с лед имаше бутилка шампанско. На масата стояха наредени купички с бисквитки, ядки и други дребни неща за похапване.

— Не забравяйте да си оставите място за вечерята — каза Гил на гостите си.

Имаха резервирана маса за 20:30 ч. в „Хейдриън“. Минаваше седем и половина, когато пристигна и последната от гостенките.

Шивон се извини за закъснението и съблече палтото си. Появи се един от сервитьорите и го взе. Друг сервитьор вече наливаше шампанско в чашата й.

— Наздраве — каза тя, като седна и вдигна чашата си. — И честито!

Гил Темплър повдигна своята чаша и се усмихна.

— Мисля, че го заслужавам — отвърна тя в отговор на ентусиазма на останалите.

Шивон вече познаваше две от гостенките. И двете работеха като финансови чиновници и на Шивон й се наложи да си сътрудничи с тях по няколко дела. Хариет Браф наближаваше петдесетте, черната й коса — накъдрена (а може би и боядисана), а фигурата й — скрита под катове вълна и дебел памук. Даяна Меткалф беше в началото на четирийсетте, с къса пепеляворуса коса и хлътнали очи, които, вместо да крие, тя подчертаваше с тъмни сенки за очи. Винаги носеше дрехи с ярки цветове, подчертаващи още повече вида й на безпризорна и недохранена.

— А това е Шивон Кларк — обясняваше Гил на последната участница в партито. — Детектив в моя участък.

Тя изрече думите „моя участък“, сякаш беше взела мястото под аренда, което на Шивон й се струваше недалеч от истината.

— Шивон, това е Джийн Бърчил. Джийн работи в музея.

— О? Кой музей?

— Музея на Шотландия — отговори Бърчил. — Ходили ли сте някога там?

— Веднъж вечерях в „Кулата“ — отговори Шивон.

— Не е съвсем същото — гласът на Бърчил постепенно заглъхна.

— Не, исках да кажа… — Шивон се опита да намери дипломатичен начин да го обясни. — Ходих там, когато го откриха, а човекът, с когото бях… ами… неприятно преживяване. Това ме накара да не стъпя там повече.

— Ясно! — заяви Хариет Браф, все едно че всички неприятности в живота могат да се припишат на противоположния пол.

— Е — обади се Гил, — тази вечер сме само жени и можем да си починем.

— Освен ако не отидем в някой нощен клуб след това — каза Даяна Меткалф със светнали очи.

Гил улови погледа на Шивон.

— Изпрати ли онзи имейл? — попита тя.

— Без приказки за работа, моля — укори ги Джийн Бърчил.

Финансовите чиновнички шумно се съгласиха, но въпреки това Шивон кимна, за да покаже на Гил, че съобщението е било изпратено. Друг въпрос беше дали някой ще се хване на въдицата. Затова и закъсня. Преглеждането на имейлите на Филипа й отне прекалено много време — всички онези, изпратени до приятели, като се опитваше да разбере какъв тон би звучал убедително, какви думи да използва и как да ги подреди. Изписа няколко чернови, преди да реши да кара по-просто. Но някои от имейлите на Филипа се оказаха прекалено обстоятелствени: тогава какво би станало, ако предишното й съобщение, изпратено на Куизмастър е било същото? Как той или тя биха реагирали на един такъв лаконичен, нехарактерен за Филипа отговор? „Проблем. Трябва да разговарям с теб. Флипсайд.“ Последван от телефонен номер — този на мобилния на Шивон.

— Гледах днешната пресконференция по телевизията — каза Даяна Меткалф.

Джийн Бърчил изръмжа недоволно.

— Какво казах току-що?

Меткалф се обърна към нея със своите големи, тъмни, плахи очи.

— Това не е просто работа, Джийн. Всички говорят за случилото се. — После се обърна към Гил. — Не мисля, че го е направил приятелят й, а ти?

Гил само сви рамене.

— Виждаш ли? — каза Бърчил. — Гил не иска да говори за това.

— По-скоро бащата — намеси се Хариет Браф. — С брат ми са съученици. Хладнокръвно и прикрито същество. — Тя говореше с увереност и властност, които разкриваха нейния произход. Сигурно още от детската градина е искала да стане адвокат, помисли си Шивон. — А къде беше майката? — обърна се Браф към Гил.

— Притесняваше се да се появи — отвърна Гил. — Поканихме я.

— Нямаше да навреди повече от онези двамата — заяви Браф, като си вземаше кашу от най-близката до нея купичка.

Гил внезапно придоби уморен вид. Шивон реши да смени темата и попита Джийн Бърчил какво работи в музея.

— Старши уредник съм — обясни Бърчил. — Моята специалност са XVIII и XIX век.

— Нейната главна специалност — намеси се Хариет Браф, — е смъртта.

Бърчил се усмихна.

— Вярно е, че събирам заедно експонати, свързани с вярванията и…

— Още по-вярно е — намеси се Браф, гледайки към Шивон, — че събира на едно място стари ковчези и снимки на мъртви бебета от викторианската епоха. Направо настръхвам, когато се случи да съм на същия етаж, където са и те.

— На четвъртия — тихо каза Бърчил.

Тя беше много хубава, реши Шивон. Дребна и слаба, с права, кестенява коса, подстригана на бретон. Имаше трапчинка на брадичката, а бузите й бяха добре оформени и с лека руменина, дори и на дискретното осветление в „Палм Корт“. Шивон не можеше да открие грим по лицето й, нито пък тя се нуждаеше от такъв. Изглеждаше много скромна, облеклото й — в пастелни тонове. Сако и панталони, чиито цвят в магазина вероятно определяха като сиво-кафяв, сив кашмирен пуловер под сакото и червеникавокафяв шал, закрепен на рамото с брошка от „Рени Макинтош“. Тя също наближаваше петдесетте. Шивон изведнъж осъзна, че е най-младата сред присъстващите с разлика около петнайсетина години.

— Джийн и аз бяхме съученички — обясни Гил. — После изгубихме връзка и се срещнахме случайно едва преди четири или пет години.

Бърчил се усмихна на спомена.

— Не бих искала да срещна никой от съучениците си — заяви Хариет Браф с пълна с ядки уста. — Повечето от тях са тъпанари.

— Още шампанско, дами? — попита сервитьорът, изваждайки бутилката от кофата с лед.

— Крайно време е — бързо отговори Браф.

Между десерта и кафето Шивон отиде в тоалетната. На връщане по коридора към барчето тя срещна Гил.

— Великите умове — усмихна се Гил.

— Вечерята беше прекрасна, Гил.

— Сигурна ли си, че не може…?

Гил докосна ръката й.

— Аз черпя, не всеки ден имам повод да празнувам. — Усмивката изчезна от устните й. — Мислиш ли, че този имейл ще свърши работа?

Шивон само сви рамене, а Гил кимна, приемайки преценката й.

— Какво ще кажеш за пресконференцията?

— Обичайната джунгла.

— Понякога има смисъл — разсъждаваше Гил. Беше изпила три чаши вино след шампанското, но единственият знак, че не е съвсем трезва, бяха леко наклонената й глава и тежестта в клепачите й.

— Може ли да кажа нещо? — попита Шивон.

— Не сме на работа, Шивон. Говори каквото искаш.

— Не трябваше да я давате на Елън Уайли.

Гил я изгледа остро.

— Трябваше да бъдеш ти, нали?

— Нямам това предвид. Но да дадеш нещо такова на някой като за начало в работата му като отговорник за връзките с обществеността…

— Ти по-добре ли щеше да се справиш?

— Не казвам това.

— А какво?

— Казвам, че беше джунгла, и ти я хвърли в нея без пътна карта.

— Внимавай, Шивон!

Топлината изцяло изчезна от гласа на Гил. Тя се замисли за момент, след това подсмръкна. Когато отново заговори, очите й блуждаеха по коридора.

— Елън Уайли ми надуваше главата месеци наред. Тя искаше тази работа и аз й я дадох веднага, когато имах възможност. Исках да видя дали е толкова добра колкото се смята. — Сега погледът й се премести към Шивон. Лицата им бяха достатъчно близо и Шивон почувства миризмата на виното. — Тя се провали.

— Защо така?

Гил вдигна пръст.

— Не прекалявай с това, Шивон. И без това си имам достатъчно грижи. — Изглежда искаше да каже още нещо, но само поклати пръсти и се насили да се усмихне. — Ще поговорим пак — каза тя, преминавайки край Шивон и отваряйки вратата на тоалетната. После спря. — Елън вече не заема този пост. Исках да ти предложа… — Вратата се затвори зад нея.

— Не ми прави никакви услуги! — заяви Шивон, но го каза на същата тази затворена врата. Гил сякаш беше станала още по-твърда за едно денонощие, а унижението на Елън Уайли — първата й демонстрация на сила. Работата се състоеше в това, че… Шивон искаше тази длъжност, но в същото време се чувстваше отвратена от себе си, защото се забавляваше, гледайки пресконференцията. Забавляваше се с провала на Елън Уайли.

Когато Гил излезе от тоалетната, Шивон седеше на стол в коридора. Гил застана пред нея, с поглед надолу.

— Фантомът на тържеството — прокоментира тя и се обърна.