Джесика Нол
Най-щастливото момиче на света

Глава 1

Огледах ножа в ръката си.

— Марката е „Шун“. Усещате ли колко е лек в сравнение с „Вюстхоф“?

Изпробвах с палец върха на острието, леко закривено като брадичката на вещица. Дръжката трябваше да е влагоустойчива, но бързо се навлажни в ръката ми.

— Смятам, че дизайнът е по-подходящ за човек с вашия ръст.

Вдигнах поглед към продавача и се настроих за думата, която хората винаги използват, за да опишат ниските момичета, копнеещи да чуят „слаба“. „Дребничка.“ Той се усмихна, сякаш трябваше да се почувствам поласкана. Стройна, елегантна, грациозна — ето такива комплименти биха могли да ме обезоръжат.

Друга ръка, чиято кожа беше няколко нюанса по-светла от моята, се появи в кадър и сграбчи дръжката.

— Може ли?

Вдигнах очи към него: моя годеник. Тази дума не ме притесняваше толкова много, колкото онази, която влечеше след себе си. Съпруг. Тази дума стягаше хватката на корсета, смазваше органите ми, караше ме да се задушавам от паника и отекваше безспирно като сигнал за бедствие. Бих могла да сложа край на всичко. Да плъзна безшумно изделието от никел с острие от неръждаема стомана (марка „Шун“, решавам аз, защото ми харесва повече) в стомаха му. Вероятно от продавача щеше да се изтръгне едно простичко и достолепно „О!“. Тази, която щеше да се разкрещи, беше майката зад него, мъкнеща сополивото си бебе. Веднага си личеше, че представлява онази опасна комбинация от скука и драматизъм, и щеше да разкаже, просълзена, но ликуваща, за нападението на репортерите, които по-късно щяха да се струпат на местопрестъплението. Обърнах ножа, макар че все още бях напрегната, готова да нанеса удар, и всеки мускул по тялото ми, което никога не знаеше покой, потрепна и сякаш премина на автопилот.

 

 

— Развълнуван съм — каза ми Люк, когато излязохме от „Уилямс-Сонома“ и поехме по Петдесет и девета улица и леденият повей от някакъв климатик ни шибна в гърба. — А ти?

— Харесаха ми онези чаши за червено вино. — Вплетох пръсти в неговите, за да подсиля ефекта от думите си. Това, което не можех да понасям, беше мисълта за „комплектите“. В крайна сметка щяхме да се окажем с шест чинии за хляб, четири за салата и осем за вечеря, но никога нямаше да се наканя да попълня малкото им порцеланово семейство. Щяха да се цупят на кухненската маса. Люк постоянно предлагаше да ги нареди, а аз отсичах: „Не още“. Някой ден, дълго след сватбата, щях да усетя внезапно, маниакално вдъхновение да взема метрото за центъра, да нахлуя в магазина „Уилямс-Сонома“ като същинска войнствена Марта Стюарт^[1] само за да открия, че са спрели от продажба сервиза, украсен с елементи от Лувъра, който сме избрали преди толкова много години. — Може ли да хапнем пица?

Люк се засмя и ме щипна в кръста.

— Къде побираш всичко това?

Ръката ми замръзна в неговата.

— Предполагам, че е заради тренировките. Умирам от глад.

Това беше лъжа. Все още ми се гадеше от дебелия топъл сандвич „Рубен“, розов и претрупан като сватбена покана, който бях хапнала на обяд.

— „При Патси“? — Опитах се да звуча така, сякаш идеята току-що ми бе хрумнала, когато всъщност в действителност си бях фантазирала как щях да си взема парче от пая на Патси. Сиренето щеше да се точи на безкрайни нишки и щях да се принудя да го хвана с пръсти и да го издърпам, щедра бучка моцарела, изпаднала от нечие друго парче. Този мокър сън ме преследваше от миналия четвъртък, когато решихме, че неделята щеше да е денят, когато най-сетне щяхме да се погрижим за отдела за гражданско състояние. („Хората питат, Тиф.“ „Знам, мамо, работим по въпроса. До сватбата има пет месеца!“)

— Не съм гладен — сви рамене Люк, — но щом ти се иска толкова много.

Каква доброта. Продължавахме да се държим за ръце, докато пресичахме Лексингтън Авеню. Избягвахме тълпите от жени с мускулести крака, обути в къси бели панталони и удобни спортни обувки, натъпкали в пазарските си чанти незнайни съкровища от магазина за бельо на „Викториас Сикрет“ на Пето Авеню, които трудно можеха да се открият в Минесота; кавалерия момичета от Лонг Айлънд, с техните гладиаторски сандали с каишки, увиващи се около златистите им прасци като лиани по дърво. Те гледаха Люк. Гледаха мен. Не изпитваха никакви съмнения. Бях се трудила неуморно, за да се превърна в достоен съперник, в Каролин^[2] за Джей Еф Кей-младши. Завихме наляво и поехме по Шейсета улица, а после отново завихме надясно. Беше едва пет следобед, когато пресякохме Трето Авеню и открихме масите на ресторанта, подредени и самотни. Нюйоркчаните все още изпитваха истинско удоволствие да комбинират закуската и обяда. Някога бях една от тях.

— Навън ли? — попита хостесата.

Кимнахме, тя грабна две менюта от една празна маса и направи жест да я последваме.

— Може ли чаша Монтепулчано?

Хостесата възмутено повдигна вежди. Можех да си представя какво си мисли: „Това е работа на сервитьора“, но аз й се усмихнах сладко: „Не виждаш ли колко съм мила? А ти се държиш толкова неразумно. Трябва да се засрамиш от себе си“.

Тя насочи поглед към Люк.

— За вас?

— Само вода.

Когато хостесата се отдалечи, Люк каза:

— Не мога да разбера как можеш да пиеш червено вино, когато е толкова горещо навън.

Свих рамене.

— Бялото просто не върви с пица.

Бялото беше запазено за онези нощи, когато се чувствах лека и красива. Когато си пийвах, за да игнорирам частта с макаронените специалитети в менюто. Някога бях написала следния съвет в „Дъ Уиминс Мегъзин“: „Според едно проучване, ако затворите самоуверено менюто, след като сте решили какво да поръчате, ще се почувствате по-удовлетворени от избора си. Така че заложете на писия на тиган и разкарайте това меню, преди да започнете да изпивате с поглед пене а ла водка^[3]“. Лулу, моята шефка, беше подчертала думите „изпивате с поглед“ и бе написала: „Забавлявах се истински“. Господи, мразех писия на тиган.

— И така, какво друго ни остана да свършим? — Люк се облегна на стола и кръстоса ръце зад врата, сякаш се канеше да прави коремна преса. Изглеждаше абсолютно невинен, сякаш изобщо не съзнаваше, че думите му предвещават сблъсък. Почувствах как в очите ми бликна злъч, но побързах да се отърся от нея.

— Доста. — Заех се да изброявам на пръсти: — Поканите, менютата, програмите, картичките с местата, всичко това. Трябва да намеря фризьор и гримьор и да избера шаферски рокли за Нел и момичетата. Освен това трябва да се върнем в туристическата агенция. Наистина не искам да ходя в Дубай. Знам — вдигнах ръце, преди Люк да успее да каже нещо, — че не можем да останем през цялото време на Малдивите. Можем единствено да се излежаваме по плажовете, докато ни писне. Защо не прекараме няколко дни в Лондон или Париж?

Люк изглеждаше изпълнен с решимост, когато кимна. Имаше лунички на носа през цялата година, но към средата на май стигаха чак до слепоочията му и не изчезваха до Деня на благодарността. Това беше четвъртото ми лято с Люк и всяка година наблюдавах как благодарение на всички тези полезни и здравословни занимания на открито — бягане, сърф, голф, кайтбординг — златистите петънца по носа му се увеличаваха подобно на ракови клетки. За кратко беше въвлякъл и мен в тази противна мания за движение, ендорфини и стремеж да се насладиш на мига. Не съществуваше махмурлук, който би могъл да изцеди тази здравословна енергия. Някога нагласях алармата на часовника си за един следобед в неделите, а Люк го намираше за възхитително. „Толкова си мъничка, а се нуждаеш от толкова много сън“, казваше той и после прекарвах следобеда, сгушена в прегръдките му. „Мъничка“, още едно описание на тялото ми, което ненавиждах. Какво трябваше да направя, за да накарам някого да ме нарича „слабичка“?

Накрая си признах. Не че се нуждаех от твърде много сън, а просто не спях, когато се предполага, че спя. Не можех да си представя как потъвам в дълбините на тази малка смърт по същото време, както и другите хора. Можех да спя, наистина да спя, нещо съвсем различно от половинчатата дрямка, с която се бях научила да живея през седмицата, само когато слънцето облееше лъскавата фасада на Кулата на свободата в ярка светлина и ме принудеше да се преместя в другия край на леглото; само когато чуех Люк да шета из кухнята и да приготвя омлет от белтъци; само когато съседите започнеха да се карат кой последно бе изхвърлил боклука. Банални, всекидневни напомняния, че животът е нещо досадно, еднообразно и не е възможно да тероризира никого. Спях само тогава, когато ушите ми долавяха звуците на тази монотонна суетня.

— Трябва да се стараем да отмятаме по нещо всеки ден — заключи Люк.

— Люк, правя по три неща всеки ден. — Не успях да смекча язвителността на тона си. А и нямах право да говоря така. Трябваше да правя по три неща всеки ден, а вместо това седях парализирана пред компютъра и се обвинявах, че не върша по три неща всеки ден, както си бях обещала. Бях установила, че това отнема повече време и ме стресира повече, отколкото ако всъщност свърша трите проклети неща на ден, така че с право беснеех. Сетих се за онова, което не ми даваше мира. — Имаш ли представа какво ми струваше жената с поканите?

Бях затрупала дизайнерката на поканите — дребна азиатка, чиято склонност да нервничи ме вбесяваше, с ужасно много въпроси. Дали няма да изглежда евтино, ако ги отпечатаме с ръчна преса, а картичките за потвърждение на присъствието — не? Някой щеше ли да забележи, ако използваме калиграфски шрифт за адреса на плика, а за самата покана — курсив? Ужасявах се, че мога да взема решение, което ще ме изложи. Живеех в Ню Йорк от шест години и имах чувството, че карам една безкрайна магистратура как да изглеждам безгрижно богата, само дето сега вече бях придобила онзи аристократичен блясък. През първия семестър се научих, че сандалите „Джак Роджърс“, толкова боготворени в колежа, крещяха: „Моето невзрачно либерално училище винаги ще бъде центърът на вселената!“. Бях открила нова опорна точка и златистите, сребристи и бели чифтове се озоваха в коша за боклук. Същата съдба споходи и малката чантичка марка „Коуч“ (беше отвратителна). После ме осени прозрението, че бутикът „Клайнфелд“, който изглеждаше толкова бляскав, една класическа нюйоркска институция, в действителност представлява безвкусна фабрика за сватбени рокли, посещавана единствено от кифли (кифла — освен това научих и значението на тази дума). Спрях се на малък бутик в квартала Мийтпакинг в Манхатън, на чиито закачалки внимателно бяха изложени произведенията на „Марчеса“, дизайнерите Рийм Акра и Каролина Ерера. Ами всички онези претъпкани, сумрачни клубове, охранявани от мускулести мъже и обрамчени с червени въженца, където бедрата се виеха и пулсираха под необузданата музика на Тиесто? Себеуважаващите се градски хора не биха прекарали петъчната си вечер по този начин. Не, вместо това плащахме по шестнадесет долара за зелена салата фризе, която преглъщахме с водки със сода в някой местен бар в квартала Ийст Вилидж, носейки евтино изглеждащи дизайнерски ботушки на „Раг енд Боун“ за 495 долара.

Преживях шест спокойни години, за да стигна дотук, където съм в момента: сгодена съм за богат мъж, говоря си на малко име с хостесата на най-изтънчения италиански ресторант „Локанда Верде“, а на ръката ми се полюшва най-новият модел дамска чанта на „Клое“ (не е „Селин“, но поне не съм толкова глупава, че да парадирам с някоя чудовищна „Луи Вюитон“, сякаш е осмото чудо на света). Достатъчно време, за да усъвършенствам уменията си. Но при планирането на сватба човек трябва да извърви много по-стръмен и лъкатушещ път, за да се научи. Сгодяваш се през ноември и разполагаш с един месец, за да покриеш материала и да откриеш, че плевнята на Блу Хил, където си смятал, че ще се омъжиш, е съборена и модернизираните стари банки, които взимат по двадесет хиляди долара наем, сега са последен писък на модата. Разполагаш с два месеца, за да изчетеш внимателно сватбените списания и блогове, да се консултираш с колегите си гейове в „Дъ Уиминс Мегъзин“ и да откриеш, че сватбените рокли без презрамки са обидно посредствени. Вече се занимаваш близо три месеца с цялата тази история и все още не си намерил нито един фотограф, който да не е включил булка, присвила устни в кокоше дупе в портфолиото си (по-трудно е, отколкото изглежда); рокли за шаферките, които да нямат нищо общо с шаферски рокли; а за капак на всичко — и цветар, който би могъл да ти осигури анемонии извън сезона, защото божурите са немислими. Това на какво прилича, на някакво аматьорско изпълнение? Едно погрешно движение и долнопробната италианска фръцла, която не умееше да подаде едновременно солта и пипера, щеше да лъсне под безвкусния фалшив тен. Смятах, че след двадесет и осмата си година можех да спра да се доказвам и да си отдъхна. Но с възрастта тази битка ставаше все по-кървава.

— И все още не си ми дал адресите си, за да ги препратя на калиграфа — казах аз, макар че тайно изпитвах облекчение, защото щях да разполагам с повече време, за да тормозя плашливата дизайнерка на поканите.

— Работя по въпроса — въздъхна Люк.

— Няма да са готови когато искаме, ако не ми ги дадеш тази седмица. Моля те от месец.

— Бях зает!

— Нима аз не бях?

Дребните препирни. Нима не са много по-грозни от разгорещен скандал с размяна на летящи чинии? Поне след това правите секс на пода в кухнята, а парченцата с елементи от Лувъра оставят следи по гърбовете ви. Едва ли съществува мъж, който да гори от желание да ти разкъса дрехите, след като си го информирала с хладния тон на завършена кучка, че е оставил едно самотно лайно да плава в тоалетната чиния.

Стиснах юмруци, а после широко разперих пръсти, сякаш гневът ми можеше да потече и да се разпръсне подобно на мрежата на Спайдърмен. „Просто го кажи.“

— Съжалявам. — Пуснах в ход най-прочувствената си въздишка. — Наистина съм изморена.

Една невидима ръка премина през лицето на Люк и изтри раздразнението.

— Защо просто не идеш на лекар? Трябва да започнеш да пиеш някакви сънотворни.

Кимнах, преструвайки се, че обмислям идеята, но хапчетата за сън бяха просто уязвимост с формата на копчета. Това, от което наистина се нуждаех, беше да си върна първите две години от връзката ни, онези кратки мигове на отмора, когато лежах в прегръдките на Люк, нощта се изплъзваше незабелязано от мен, а аз не изпитвах нужда да я догонвам. Няколкото пъти, когато се стрясках, забелязвах, че дори насън ъгълчетата на устата на Люк са извити нагоре. Добродушието на Люк ми напомняше спрея срещу насекоми, с който пръскахме из лятната вила на родителите му в Нантъкет^[4]. Беше толкова силен, че отблъскваше страха, онова плашещо спокойно вездесъщо усещане, че нещо лошо ще се случи. Но с течение на времето, е, може би когато се сгодихме преди осем месеца, ако трябва да съм честна, безсънието се завърна. Започнах да отблъсквам Люк, когато се опитваше да ме събуди, за да потичаме по Бруклинския мост в събота сутрин, нещо, което бяхме правили почти всяка събота през последните три години. Люк не беше някакво жалко влюбено кученце — забелязваше, че затъвам, но изненадващото бе, че се привързваше още по-дълбоко към мен. Сякаш за него бе предизвикателство да върне старото ми аз.

Не съм от онези самоотвержени героини, които се преструват, че не забелязват тихата си красота и необикновен чар, но понякога наистина се чудя какво намира Люк в мен. Хубава съм — трябваше да се потрудя, за да го постигна, но все пак разполагам с нужния потенциал. По-малка съм от Люк с четири години. С осем би било по-добре, но все пак е нещо. Освен това обичам „странностите“ в леглото. Макар че двамата с Люк имаме различни виждания за „странности“ (той — задна прашка и дърпане на косите, аз — електрошокова секс играчка и топка в устата, която да заглушава писъците ми), но според него водехме извратен и пълноценен сексуален живот. Така че, да, съзнавах съвсем ясно какво вижда той в мен, но в центъра на града имаше барове, пълни с момичета като мен — сладки, естествено руси Барбита, готови веднага да заемат кучешката поза, полюшвайки конска опашка под носа на Люк. Подобна мацка вероятно бе израснала в къща от червени тухли с бели кепенци, а не в такава като моята — с измамната си, безвкусна външна винилна облицовка в задната част. Но тя никога не можеше да даде на Люк това, което му давах аз — отвеждах го до ръба на пропастта. Аз бях острието, ръждиво и покрито с бактерии, което прорязваше идеално съшития живот на Люк — звездния футболен защитник, и дебнеше да го разкъса. Той харесваше тази заплаха, възможността да се окажа опасна. Но в действителност не искаше да види на какво съм способна, раните, които можех да отворя. През по-голямата част от връзката ни само драсках по повърхността, експериментирах с настойчивостта на желанията си. Къде беше границата на поносимостта му, преди да съм му пуснала кръв? Започвах да се изморявам.

Любезната хостеса сложи небрежно пред мен чаша вино. Рубиненочервената течност се разлюля, преля по ръба и се стече по столчето на чашата, сякаш беше кръв от огнестрелна рана.

— Заповядайте! — изчурулика тя и ме дари с усмивка. Бях сигурна, че това бе най-противното оръжие в арсенала й, но въобще не можеше да се мери с мен.

И така, завесата се вдигна и прожекторът ни огря със зловеща светлина: време за шоу.

— О, не! — ахнах аз и потупах с пръст двата си предни зъба. — Голямо парче спанак. Точно тук.

Хостесата затули устата си с ръка и се изчерви до уши.

— Благодаря — промърмори тя и се изниза.

Сините очи на Люк проблеснаха объркано под ленивите лъчи на вечерното слънце.

— Нямаше нищо между зъбите си.

Бавно се облакътих на масата и отпих от ръба на чашата, за да не изцапам белите си дънки с вино. Никога не се бъзикай с богата бяла кучка и нейните светли дънки.

— Нищо между зъбите. Но в задника, от друга страна…

Смехът на Люк прозвуча като екзалтирани аплодисменти. Беше впечатлен и поклати глава:

— Знаеш ли, понякога си много зла.

 

 

— Цветарят ще иска почасово заплащане за почистването на следващия ден. Трябва да настояваш за обща цена по договора.

Понеделник сутрин. По дяволите, трябваше да се возя в асансьора заедно с Елинор Такърмън, чието бащино име е Подалски, колежка редактор от „Дъ Уиминс Мегъзин“. Когато не бе заета да изсмуква таланта ми като пиявица в работно време, тя възприемаше ролята на авторитет по всички въпроси, свързани със сватбите и етикета. Елинор се бе омъжила преди година, но продължаваше да обсъжда събитието с онзи печално почтителен тон, който бихте използвали за атентата от единадесети септември или за смъртта на Стив Джобс. Предполагах, че това щеше да продължи, докато съпругът й не я заплоди, за да роди следващото ни национално съкровище.

— Шегуваш ли се? — Подсилих думите си с кратка ужасена въздишка.

Елинор беше четири години по-възрастна и заемаше поста завеждащ отдел, човекът, пред когото се отчитах. Трябваше да ме харесва, но това не се оказа кой знае колко трудно. Жените като нея искаха само да ги гледаш с невинно ококорения поглед на сърничката Бамби и да ги умоляваш да споделят мъдростта си с теб.

Елинор кимна с мрачна сериозност:

— Ще ти изпратя на имейла моя договор, за да разбереш какво да правиш.

Въздържа се да добави: „И за да видиш колко сме похарчили“, което всъщност бе целта й.

— Много мило от твоя страна, Елинор — възкликнах възторжено и се ухилих, разкривайки наскоро избелените си зъби. Вратите на асансьора оповестиха звънко свободата ми.

— Добро утро, госпожице ФаНели — запърха палаво с клепки Клифърд. Елинор не получи нищо. Клифърд работеше като рецепционист в списанието от двадесет и една години и имаше много, макар и абсурдни причини да мрази болшинството от хората, които минаваха край него всеки ден. Престъплението на Елинор не беше само това, че е ужасна; веднъж бяха пуснали имейл, от който се разбра, че има сладкиши в стаята за почивка. Клифърд, който не можеше да остави телефоните без надзор, го препратил на Елинор и я помолил да му донесе няколко сладкиша заедно с кафето, което беше наблъскано с толкова много мляко, че цветът му наподобяваше камилска вълна. Оказало се, че Елинор има среща и когато прочела имейла, сладкишите вече били изчезнали. В крайна сметка му отнесла безценното кафе с цвят на камилска вълна, но Клифърд навири нос и оттогава насетне я бе удостоил едва с няколко думи.

— Дебелата крава вероятно е изяла последния сладкиш, вместо да ми го даде — беше ми изсъскал той след „инцидента“. Елинор вероятно е най-анорексичното създание, което познавам, и думите му ни разсмяха до припадък.

— Добро утро, Клифърд — махнах бързешком и годежният ми пръстен проблесна под струящата флуоресцентна светлина.

— Виж само каква пола! — Клифърд подсвирна, а погледът му се плъзна одобрително по прилепналата кожена пола. Беше най-малкият размер. Бях успяла да се напъхам в нея след вчерашната въглехидратна катастрофа. Комплиментът му не беше отправен толкова към мен, колкото целеше да засегне Елинор. Клифърд обичаше да се хвали каква добра душица може да бъде, стига само някой да не го ядоса.

— Благодаря ти, скъпи — отворих вратата и дадох път на Елинор.

— Шибан гей — промърмори тя, докато минаваше покрай него. Каза го достатъчно високо, за да я чуе. Погледна ме и зачака какво ще направя. Ако не реагирах, щеше да е признак на неуважение. Ако се засмеех, щях да извърша предателство спрямо Клифърд.

Вдигнах ръце. Трябваше да изрека лъжата достатъчно убедително:

— Обожавам и двама ви!

Когато вратата се затвори и Клифърд вече не можеше да ни чуе, казах на Елинор, че ще сляза на долния етаж за информационно интервю. Дали не иска да й донеса закуска или списание от вестникарската будка?

— Протеиново блокче и новият брой на списание „GQ“, ако е дошъл — отвърна Елинор. Щеше да ръфа това нещо цял ден. Беше луда по предобедната закуска и сушените червени боровинки за обяд. Отправи ми признателна усмивка, но в крайна сметка това беше целта ми.

Повечето от колегите ми незабавно изтриваха имейлите, чиято тема бе: „Може ли да те изведа на по кафе?“, написани от покорни двадесетгодишни девойки, разкъсвани от ужас и печална самонадеяност. Всички те бяха израснали, гледайки Лорън Конрад^[5] в сериала „Дъ Хилс“, и си мислеха: „Искам да работя в списание, когато стана голяма!“. Винаги изпитваха разочарование, когато разберяха, че нямам нищо общо с модата. („Нито дори с козметични продукти?“, бе възкликнала нацупено една от тях и бе залюляла като новородено в скута си майчината си чанта „Ив Сен Лоран“.) Доставяше ми удоволствие да им се надсмивам. „Единствените безплатни придобивки, които получавам покрай работата си, са пилотните екземпляри на книги три месеца преди да бъдат издадени. Какво четеш в момента?“ Винаги откривах отговора в пребледняващите им лица.

„Дъ Уиминс Мегъзин“ имаше дълга и легендарна история в смесването на интелектуалното с парвенюшкото. От време на време се появяваха опити за сериозна журналистика заедно със случайни откъси от що-годе качествени книги, профилите на малкото богоизбрани жени на управленски постове, които бяха успели да пробият стъкления таван на половата дискриминация, както и статии, посветени на наболели „женски проблеми“, тоест контрола на раждаемостта и аборта. Но подборът на по-неутрална терминология редовно вбесяваше Лулу, която обичаше да казва: „И мъжете не желаят бебе всеки път, когато правят секс“. Не това беше причината един милион деветнадесетгодишни да си купуват списанието всеки месец. Но беше много по-вероятно името ми да се появи под заглавие от типа „99 начина да намажеш с масло батетата му“, отколкото под интервю със съветничката в Белия дом Валъри Джарет. Главната редакторка на име Лулу явно изпитваше едновременно и отвращение, и страхопочитание към мен. Тя беше изискана, безполова жена, в чието застрашително присъствие цъфтях, защото ми се струваше, че работата ми бе непрекъснато под заплаха, което, от друга страна, подчертаваше значимостта й.

Вероятно заради външния ми вид първоначално ми бе отредена ролята на автор на секс теми. (Бях се научила да прикривам гърдите си, но сякаш в мен имаше нещо вулгарно по природа.) В крайна сметка се оказах впримчена в тази роля, защото всъщност ми се удаваше. Писането за секс не бе никак лесно и със сигурност не бе нещо, с което повечето редактори, редовни абонати на литературното списание „Ди Атлантик“, биха се унизили да се заемат. Тук всеки се бе втурнал да доказва колко малко знае за секса, сякаш след като си наясно къде се намира клиторът, бе изключено да пишеш сериозна журналистика. „Какво е BDSM^[6]?“, попита ме веднъж Лулу. Въпреки че знаеше отговора, тя ахна изненадано, когато й обясних разликата между доминиращ и подчинен. Но играех нейната игра. Лулу съзнаваше, че списанието се разграбва от будките всеки месец не заради статиите, посветени на властните демократични жени в политическото управление на страната. Тя имаше нужда да се подсигури с цифрите от продажбите. През последната година се носеха слухове, че Лулу ще замести главния редактор на „Дъ Ню Йорк Таймс Мегъзин“, когато договорът му изтече.

— Ти си единственият човек, който може да пише за секса забавно и интелигентно — каза ми веднъж. — Само стискай зъби и ти обещавам, че по това време догодина повече никога няма да ти се наложи да пишеш за свирки.

Кътах в сърцето си този лек намек в продължение на месеци. Беше толкова ценен за мен, колкото и блестящият паразит, закрепен на пръста ми. Тогава Люк се прибра у дома и съобщи, че води преговори, за да го прехвърлят в лондонския офис. Бонусите му щяха да нараснат внушително, макар че вече си бяха достатъчно внушителни. Не ме разбирайте погрешно, един ден с удоволствие бих заживяла в Лондон, но не при нечии чужди условия. Люк се слиса, когато видя как лицето ми се сгърчи отчаяно.

— Ти си писател — напомни ми той. — Можеш да пишеш навсякъде. Това му е хубавото на професията ти.

Направих кръгче из кухнята и изложих позицията си:

— Не искам да бъда автор на свободна практика, Люк. Да се моля да ми възложат статии в друга държава. Искам да бъда редактор тук. — Посочих към пода, върху който стояхме: — В „Ню Йорк Таймс Мегъзин“.

Вкопчих се толкова здраво в тази възможност, че чак потреперих.

— Ани! — Люк ме сграбчи за китките и отпусна ръцете ми встрани. — Знам, че трябва да получиш този шанс. Да докажеш на останалите, че можеш да правиш нещо повече от това да пишеш за секс или каквото е там. Но нека гледаме реалистично на нещата. Ще се задържиш там за около година, а после ще решиш, че искаш дете, и след това дори няма да пожелаеш да се върнеш на работа. Нека проявим здрав разум. Трябва ли аз, трябва ли ние — о, призова множественото число! — да се откажем от подобна възможност заради някаква временна прищявка?

Знам, Люк си мислеше, че приличам на типичната Барби, когато стане дума за деца. Исках пръстена и разкошна сватба, исках роклята торта. Разполагах с дерматоложка на Пето Авеню, която щеше да ме инжектира с каквото пожелаех, и често мъкнех Люк в магазина за домашни потреби, за да разгледаме комплекта тюркоазени лампи и снобските старинни килимчета.

— Биха стояли страхотно във фоайето ни, нали? — винаги подмятах аз и карах Люк да обърне етикета, а той се преструваше, че получава инфаркт. Мисля, че разчиташе на мен да го подтикна към бащинството, както бяха направили съпругите на всичките му останали приятели. Щеше да мърмори престорено, докато пиеха по бира: „Тя всъщност отбелязва цикъла си на календара“, и всички те щяха да изпъшкат в израз на престорена подкрепа. „Минали сме през това, човече.“ Но дълбоко в себе си бяха доволни, че имаше човек, който да ги тласне към това, защото и те го желаеха. За предпочитане бе да е момче, но, хей, винаги можеше да се пръкне бебе номер две, ако тя не успее да го дари с наследник от първия път. Само дето на мъжете никога не им се налага да си го признават. А какво остава за Люк? И през ум не му бе минавало, че щеше да потупа часовника си и да каже: „Тик-так“.

Проблемът бе, че аз нямаше да настоявам. Децата ме изтощаваха.

Божичко, обземаше ме странно чувство при мисълта да забременея и да родя. Не бих го определила като пристъп на паника, а по-скоро като замайване, едно особено състояние, което се появи преди около четиринадесет години, когато внезапно се почувствах като на бясно бръмчаща въртележка, на която току-що са й спрели тока. Сякаш постепенно забавях движението си и спирах, тишината между отслабващите удари на сърцето ми ставаше все по-протяжна и по-протяжна, докато се втурвах в последната обиколка на живота си. Всички тези часове, лекарите и сестрите, които ме докосваха — защо пръстите му се плъзваха там? Нима напипваше нещо? Да не е ракова бучка? Замайването можеше да продължи вечно. Бях от онези вбесяващи и противни хипохондрици, които можеха да накарат и най-търпеливия лекар да избухне. Веднъж вече бях надхитрила съдбата и беше само въпрос на време да пожелая да им обясня, да ги накарам да разберат, че неврозата ми бе оправдана. Бях казала на Люк за замайването и се бях опитала да му внуша, че едва ли някога бих забременяла, защото просто бих се поболяла от тревога. Той се бе засмял, бе заровил нос във врата ми, мъркайки:

— Толкова си сладка, би се грижила от все сърце за бебето.

Бях се усмихнала в отговор. Разбира се, че бях имала предвид точно това.

Въздъхнах, натиснах копчето за лобито и зачаках вратите на асансьора да се отворят. Колегите ми гледаха отвисоко на срещите с тези отчаяни от живота момичета. Отношението им не бе по-различно и към писането за перинеума, но за мен бе истинско и неповторимо забавление. В девет от общо десетте случая тя се оказваше най-красивото момиче от женския клуб в колежа, онова с най-хубавия гардероб и най-богатата колекция прилепнали дънки. Никога нямаше да ми омръзне да наблюдавам как по лицето й пропълзяваше сянка, когато забележеше елегантния ми панталон с небрежно смъкната ниска талия и обемистия, непокорен кок на тила ми. Тя нагласяше изисканата разкроена рокля, която внезапно изглеждаше толкова посредствено почтена, приглаждаше съвършено изправената си коса и осъзнаваше, че беше изиграла всичките си козове неправилно. Подобно момиче би ме измъчило преди десет години, но сега всяка сутрин излитах от леглото, за да упражня властта си над него.

Момичето, с което имах среща тази сутрин, будеше особен интерес у мен. Спенсър Хоукинс — бих убила за подобно име — беше възпитаник на моята гимназия, „Брадли“ и бе завършила колежа „Тринити“ (както и всички останали). Тя „толкова се възхищаваше“ на „моята сила пред лицето на нещастията“. Сякаш бях шибаната Роза Паркс или нещо подобно. Но в интерес на истината бе дръпнала правилната струна, винаги кълвях на подобна въдица.

Забелязах я в мига, в който излязох от асансьора. Широки кожени панталони (ако бяха от изкуствена кожа, изглеждаха доста сполучливи), идеално съчетани със снежнобяла риза с копчета и високи сребристи токове. На ръката й висеше чантичка „Шанел“. Ако не беше кръглото й, глупашки ухилено лице, може би щях да се обърна кръгом и да се престоря, че не съм я видяла. Не ме биваше в надпреварите.

— Госпожице ФаНели? — плахо се обади тя. Господи, нямах търпение да стана Харисън!

— Здрасти! — Разтърсих ръката й толкова енергично, че верижката на чантата й издрънча. — Имаме два варианта за кафе: на вестникарската будка продават „Илли“, а в столовата — „Старбъкс“. Избирай.

— Където пожелаеш.

Добър отговор.

— Не понасям „Старбъкс“ — сбърчих нос насреща й и се завъртях кръгом. Чух я да трополи лудешки след мен.

— Добро утро, Лорета! — Държах се искрено единствено когато разговарях с продавачката от вестникарската будка. Лорета имаше жестоки изгаряния по цялото тяло. Никой не знаеше какво се бе случило. От нея се носеше силна воня на спарено. Когато я наеха на работа миналата година, хората се оплакваха. Пространството беше толкова тясно, а на всичко отгоре наоколо имаше храна. Веднага губиш апетит. Разбира се, беше благородно от страна на компанията да я вземе на работа, но нямаше ли да е по-добре, ако я назначаха в центъра за съобщения в мазето на сградата? Всъщност дочух Елинор да се оплаква на колежка един ден. Но откакто Лорета започна да работи, кафето бе винаги прясно, металните кутии за мляко — винаги пълни, дори и тази със соевото, а най-новите издания на списанията — изящно подредени на рафтовете. Лорета четеше всичко, което й попаднеше. Вместо да си купи климатик, заделяше парите във фонда си за пътешествия. Веднъж посочи красив модел в едно от списанията и ми каза: „Мислех, че това сте вие!“. Гърлото й сигурно също бе пострадало от изгарянията, защото гласът й стържеше като шкурка. Бе натикала снимката под носа ми: Видях я и си помислих: „Това е моята приятелка“. Думата се затегна като примка около гърлото ми и едва успях да сдържа сълзите си.

За мен бе важно да отведа тези момичета до будката.

— Значи, си водила колонка във вестника на колежа? — Подпирах брадичката си с ръка и ги насърчавах да ми разкажат подробно за представянето си в училищния талисман, за хомофобските нюанси на костюма, когато всъщност вече бях решила доколко да им помогна, в зависимост от отношението им към Лорета.

 

 

— Добро утро! — Лорета ми се усмихна лъчезарно. Беше единадесет сутринта и будката тънеше в тишина. Лорета четеше „Съвременна психология“. Тя остави списанието настрана. Пред нас се появи лицето й, осеяно с розови, кафяви и сиви петна. — Този дъжд — въздъхна тя, — макар че го мразя, се надявам да вали през цялата седмица, за да се порадваме на страхотен уикенд.

— Да, така е.

Лорета обожаваше да говори за времето. В нейната страна — Доминиканската република, всеки танцуваше по улиците, когато вали. Но не и тук, казваше тя. Тук дъждът е мръсен.

— Лорета, това е Спенсър. — Посочих към новата си плячка, чийто нос вече потръпваше. Не твърдя, че това беше в неин ущърб. Човек не е в състояние да контролира реакциите на тялото си, когато се сблъска със зловонието на трагедията. Можех да я разбера. — Спенсър, Лорета.

Спенсър и Лорета си размениха любезности. Тези момичета винаги бяха учтиви и през ум не би им минало да не са, но обикновено в поведението им имаше нещо изкуствено, което ме държеше нащрек. Някои от тях дори не се опитваха да скрият що за гадини са, след като останехме насаме.

— Майчице, от нея ли се разнасяше тази воня? — бе ме попитала една от тях, притискайки устата си с ръка, за да сподави смеха си. Бе ме побутнала съзаклятнически по рамото, сякаш бяхме приятелки, които току-що са задигнали камара прашки на „Викториас Сикрет“.

— Избери си — кафе или чай. — Измъкнах пластмасова чашка от купа и си налях от тъмната гореща течност, докато Спенсър продължаваше да стои зад мен и да се двоуми.

— Ментовият чай е много хубав — посъветва я Лорета.

— Така ли? — попита Спенсър.

— Да — отвърна Лорета. — Много е освежаващ.

— Знаете ли… — Спенсър преметна през рамо класическата си чанта с декоративни тегели. — Не си падам много по чая, но навън е толкова горещо, че звучи наистина добре.

„Отличноооо.“ Може би уважаваното училище „Брадли“ най-после беше на път да изпълни призванието си: „Гимназия «Брадли» се стреми към отлични резултати в образованието и цели да развие състрадание, творческо мислене и уважение у всеки един от учениците си“.

Платих напитките. Спенсър предложи, но аз настоях. Винаги го правех, макар че непрекъснато ме преследваха страхове, че картата ми ще бъде отхвърлена. Сякаш тази мизерна сума от пет долара и двадесет и три цента, която ми удържаха, щеше да развали целия маскарад: стилна, преуспяла, сгодена и едва на двадесет и осем. Сметката по кредитната карта се прехвърляше директно към Люк. Този факт ме караше да се чувствам неловко, но не дотам, че да преустановя практиката. Печелех по седемдесет хиляди долара годишно. Ако живеех в Канзас Сити, щях да съм шибаната Парис Хилтън. Парите никога нямаше да са проблем благодарение на Люк, но въпреки това в мен дремеше един страх от детството от думата „отхвърлена“, от обърканите извинения на майка ми, с които заливаше касиерите, от отчаяно треперещите й ръце, които набутваха картата в дебел портфейл, натъпкан с безброй нейни посестрими.

Спенсър отпи от чая.

— Вкусен е.

— Нали ви казах! — засия Лорета.

Разположихме се на една маса в празното кафене. Над главите ни се процеждаше сива дъждовна светлина, идваща от прозорците на покрива. Забелязах три ясно очертани линии на загорялото чело на Спенсър. Бяха толкова фини, че приличаха на косми.

— Много съм ти благодарна за днешната среща — поде тя.

— Няма проблем. — Отпих от кафето си. — Знам колко трудно може да се окаже да пробиеш в тази сфера.

Спенсър закима като обезумяла.

— Трудно е. Всичките ми приятели се занимават с финанси. Работата им беше уредена още преди да завършим. — Заигра се с конеца на пакетчето чай. — Захванала съм се с това от април и наистина започвам да се чудя дали да не се пробвам в някоя друга област. Просто за да имам работа, защото започвам да се чувствам неловко. — Тя се засмя. — Тогава всъщност мога да се преместя тук и да продължа да търся. — Изгледа ме въпросително. — Смяташ ли, че това е разумен ход? Притеснявам се, че ако в автобиографията ми пише, че работя в друга област, няма да погледнат сериозно на кандидатурата ми в никое списание. Но пък се тревожа, че ако не си намеря средство за препитание, търсенето на работа може да се проточи толкова дълго, че всеки би се стреснал повече от факта, че нямам никакъв трудов опит. — Спенсър въздъхна, отчаяна от тази въображаема дилема. — Какво мислиш?

Просто бях шокирана, че все още не живее в града, в някой апартамент в приятен квартал, за чиито наем и сметки щеше да се е погрижило татенцето.

— Къде си стажувала? — попитах аз.

Спенсър заби смутен поглед в скута си.

— Не съм. Мисълта ми е, че имам известен опит, но в литературна агенция. Искам да бъда автор. Звучи като „Искам да бъда астронавт!“ — глупаво и наивно, но нямах представа как да го осъществя и един от преподавателите ми предложи да поработя в бизнес сферата, за да опозная индустрията. Дори не се бях сетила, хей, за списания, а аз го обожавам, обожавам „Дъ Уиминс Мегъзин“. Като малка се промъквах и задигах маминото. — Това бе толкова изтъркан анекдот, че никога не знаех дали да вярвам, или просто се бе превърнало в баналност, която хората изричаха. — Както и да е, никога не ми беше хрумвало, че някой пише подобни неща. После започнах да проучвам тази област и статиите, които пишете. Точно това е моето призвание. — Когато свърши, се беше задъхала. Имаше толкова много жар. Речта й ми бе доставила удоволствие. Повечето момичета просто искаха работа, която да им даде възможност да си играят с дрешки, да общуват със знаменитости и да влязат в най-шикозния бар, разположен на покрива на един от хотелите в града, защото имената им постоянно щяха да фигурират в списъка на гостите. Това бяха някои от облагите на работата, но за мен те винаги оставаха на заден план пред възможността да видя напечатано: „Ани ФаНели“. Да получа екземпляра си обратно с бележка, гласяща: „Забавлявах се истински“ или „Постигнала си идеалния тон“. Бях отнесла листчето у дома, а Люк го бе закачил на хладилника, сякаш бях получила отлична оценка на някое есе.

— Наясно си, че когато започнеш да се издигаш в редакторската йерархия, ще пишеш по-малко и ще редактираш повече. — Някаква редакторка ми бе казала това по време на едно интервю и думите й ме бяха обезкуражили. Че кой би искал да пише по-малко и да редактира повече? Сега, след като бях работила шест години в редакция, го бях проумяла. Списанието предлагаше ограничени възможности по отношение на сериозни статии и много често се случваше да съветвам читателките си да подхващат трудна тема с приятеля си, когато седят до него, а не срещу него. „Специалистите твърдят, че мъжете са по-възприемчиви, когато не се чувстват така, сякаш някой ги предизвиква фронтално… буквално.“ И все пак, когато кажеш на хората къде работиш, в очите им проблясваше внимание и признание, от които се нуждаех в момента.

— Но аз виждам името ти под статии през цялото време — каза Спенсър.

— Е, когато престанеш да го виждаш, ще знаеш, че управлявам това място.

Спенсър срамежливо завъртя чашата между дланите си.

— Знаеш ли, когато за пръв път видях името ти на корицата, не бях сигурна дали си ти. Заради името. Но после те гледах в сутрешното телевизионно шоу и въпреки че името ти е леко различно, а и изглеждаш неузнаваема, макар че винаги си била красива… — Страните й пламнаха. — Разбрах, че си ти.

Не казах нищо. Тя трябваше да попита.

— Заради случилото се ли направи това? — Снижи глас.

Ето и краткото представление, което разигравах пред всеки, задал този въпрос:

— Отчасти. Един преподавател от колежа предложи да се захвана с писане, за да ме оценят заради собствените ми достойнства, а не заради това, което хората вероятно знаят за мен. — После винаги свивах скромно рамене. — Не че повечето хора помнят името ми. Това, което помнят всъщност, е „Брадли“.

Но истината бе, че започнах да осъзнавам колко е неподходящо още първия ден в гимназията. Бях заобиколена от младежи, наречени Чонси, Гриър, както и многобройното и елегантно Кейт, но нито едно от тези имена не завършваше на гласна. ТифАни ФаНели изпъкваше като някой селски роднина, който цъфва в Деня на благодарността и изпива скъпото уиски до капка. Никога не бих осъзнала това, ако не бях посещавала гимназията „Брадли“. Но пък и никога нямаше да посещавам „Брадли“, ако си бях натискала парцалите в Пенсилвания. Гарантирам ви, че в момента щях да съм паркирала БМВ-то си на изплащане пред някоя детска градина и щях да барабаня с френския си маникюр по волана. „Брадли“ беше като злобна мащеха — бе ме спасила от системата, но само за да ме оформи по своя извратен и психеделичен калъп. Без съмнение името ми бе накарало някои от членовете на администрацията в колежа да повдигнат вежди, когато са го видели във формуляра за кандидатстване. „Сю, това да не би да е ТифАни ФаНели от…“, а после фразата им бе увиснала във въздуха, когато са забелязали, че съм била в гимназията „Брадли“, отговаряйки на собствените си въпроси.

Не посмях да насилвам късмета си и да кандидатствам в университет от Бръшляновата лига^[7]. Много от тамошните студенти щяха да се зарадват на компанията ми, защото ми бяха казали, че са ридали, докато четели есето ми, преливащо от натруфени изрази и театрални декларации, свързани с всичко, което бях научила от този покварен живот, макар че тогава бях в самото му начало. Постарах се да звучи наистина сантиментално. В крайна сметка името ми и училището, което ме бе научило да го мразя, ме вкараха в университета Уеслиън, където срещнах най-добрата си приятелка Нел, най-прелестната оса^[8], чието остро жило бодеше всички останали, с изключение на мен. Именно тя, а не някакъв си преподавател, предложи да се откажа от Тиф и да се подвизавам като Ани. Трябваше да се произнася „Аааании“, защото „Ани“ бе прекалено прозаично за човек като мен, твърде отегчен от живота. Смяната на името нямаше нищо общо с опита ми да скрия миналото си, но пък произлизаше от желанието да се превърна в човека, който никой не смяташе, че заслужавам да бъда: Ани Харисън.

Спенсър приближи стола си до масата, възползвайки се от интимния момент:

— Мразя, когато хората ме питат в коя гимназия съм ходила.

Не споделях това чувство. Понякога ми доставяше удоволствие да кажа в кое училище съм ходила, обожавах възможността да докажа колко далече съм стигнала. Свих рамене с каменно лице, за да й дам да разбере, че от нас не се очаква да бъдем дружки просто защото споделяхме една Алма Матер.

— Аз нямам нищо против. Смятам, че това е част от нещата, които са ме направили такава, каквато съм.

Изведнъж Спенсър осъзна, че бе скъсила дистанцията твърде много, че в този миг не бихме могли да бъдем на едно мнение и беше нахално от нейна страна да смята противното. Облегна се на стола, освобождавайки личното ми пространство.

— Разбира се. Вероятно бих се чувствала по същия начин, ако бях на твоето място.

— Ще участвам в документален филм — споделих аз само за да й покажа, че въобще не ми пука.

Спенсър кимна бавно.

— Исках да те питам за това. Но несъмнено биха пожелали да включат точно теб. — Погледнах към скъпия швейцарски часовник на китката ми. Люк ми обещаваше да ми купи „Картие“ от една година. — Според мен определено трябва да се опиташ да си намериш някоя стажантска програма, дори и да не е платена.

— Как ще си позволя наема? — попита Спенсър.

Стрелнах с поглед чантата „Шанел“, окачена на облегалката на стола й. Но когато се вгледах внимателно, забелязах, че шевовете бяха започнали да се нищят. Беше купувана отдавна с парите от някой попечителски фонд. Добра семейна репутация, средно голяма къща в градчето Уейн и нито стотинка, която да можеш да дадеш на просяка в метрото.

— Сервитьорка или барманка вечер. Или ще пътуваш с влака всеки ден.

— От Филаделфия? — Не прозвуча като въпрос, а по-скоро като напомняне откъде трябваше да се придвижи, сякаш предложението ми беше чиста лудост. В гърдите ми закипя раздразнение.

— Тук имаме стажанти, които пътуват от Вашингтон — отвърнах аз. Отпих бавно от кафето си, а после се обърнах към нея: — С влака не е ли около два часа?

— Предполагам — измърмори тя неубедително.

Отбоят й ме разочарова. Нещата се бяха развили доста добре до този момент.

След като й дадох възможност да поправи грешката си, се пресегнах, за да наглася фината златна верижка на врата си. Не можех да повярвам, че бях пропуснала най-важната част.

— Сгодена ли си? — Спенсър ококори очи като някой анимационен герой, вторачвайки се в моята гордост и радост: масивен и плосък бляскав смарагд, по чиито краища бяха разположени два блещукащи диаманта, прикрепени на семпла платинена халка. Бе принадлежал на бабата на Люк, извинете, на маминка. Когато ми го даде, ми бе предложил да монтирам камъните върху диамантена халка.

— Бижутерът на мама твърди, че днес много момичета предпочитат този стил. Предполагам, че е по-модерен.

Именно поради тази причина не исках да променям нищо в пръстена. Не, щях да го нося точно такъв, какъвто е бил, когато го бе носила милата сладка маминка: едновременно изчистен и разкошен. Посланието бе съвсем ясно: „Това е ценно семейно бижу. Ние не просто разполагаме с пари, ние сме закърмени с тях“.

Разперих пръсти и огледах придобивката си, сякаш бях забравила за съществуването й:

— Да, знам. Вече остарях официално.

— Това е най-зашеметяващият пръстен, който някога съм виждала — заяви Спенсър. — Кога ще е сватбата?

— На шестнадесети октомври — засиях насреща й. Ако Елинор беше тук, за да стане свидетел на тези невинни булчински глупости, щеше да наклони глава и да лепне онази усмивка, която сякаш казваше: „Не си ли сладка?“. А после щеше да продължи и да ми напомни, че макар октомври да не бе дъждовен месец, времето бе непредсказуемо. Дали имам резервен план, в случай че завали? Бе предвидила шатра и въпреки че не се наложило да я използва, резервацията й струвала десет хиляди долара. Елинор непрекъснато ръсеше подобни нелепици.

Отместих стола си назад.

— Трябва да се връщам на работа.

Спенсър се изправи мигновено. Протегна ръка.

— Много ти благодаря, ТифАни. — Затули уста и цялото й тяло се разтресе в кокетен смях. — Ани. Извинявай.

Понякога се чувствах като механична навиваща се кукла. Сякаш трябваше да се пресегна, да завъртя златния си ключ, за да изтръгна от себе си поздрав, смях или очакваната социално приемлива реакция. Успях да надяна изкуствена усмивка, за да се сбогувам със Спенсър. Повече нямаше да сгреши името ми, не и след като излезе документалният филм, не и след като камерата даде в близък план измъченото ми искрено лице, разсейвайки бавно и последното съмнение за това коя съм в действителност и какво съм сторила.

Глава 2

Прекарах лятната ваканция между осми и девети клас, слушайки възторжените славословия на майка ми за Мейн Лайн^[9], Филаделфия. Твърдеше, че бил „много снобарски“ и че наистина ще разбера как живее другата половина на човечеството, когато тръгна в тамошната гимназия. Никога преди това не бях чувала думата „снобарски“, но се досетих какво означава, долавяйки тона на майка ми — сякаш мед й капеше от устата. Продавачката в луксозния магазин „Блумингдейлс“ използваше същото дрезгаво мъркане, за да я убеди да си купи кашмирен шал, който не можеше да си позволи.

— Стои ви разкошно.

Разкош. Вълшебната думичка. Татко не беше съгласен, когато тя се прибра у дома и го размаха под носа му.

Още от детската градина бях тръгнала в девическо католическо училище в град, лишен от каквито и да е аристократични покрайнини и забележителности, като се изключи фактът, че бе съвсем близо до границата — на около двадесетина километра. Не че бях израснала в гето или нещо подобно, кварталът ми бе просто болезнено буржоазен, с цял куп кичозни съседи, които се смятаха за аристократи. Тогава нямах представа, че нещата стоят по този начин, че парите имат възраст, че колкото по-стари и изхабени са те, толкова повече превъзходство ти осигуряват. Мислех си, че богатство е лъскаво червено БМВ (на лизинг) и псевдоимение с пет спални (ипотекирано три пъти). Макар че дори не бяхме и достатъчно престорено богати, за да живеем в подобна пародия с пет спални.

Истинското ми образование започна сутринта на втори септември 2001 година — първия ми ден като първокурсник в училище „Брадли“ в Брин Мар, Пенсилвания. Трябваше да благодаря на марихуаната (или тревата, ако искате подобно на баща ми да ме накарате да се почувствам неловко), задето се озовах в пастта на старата сграда, която представляваше крилото по английски език и хуманитарни науки в „Брадли“, бършейки потните си длани в оранжевия си карго панталон. Ако бях казала „не“ на наркотиците, вече щях да съм влетяла в четириъгълния вътрешен двор на колежа „Света Тереза“. Синята ми карирана пола щеше да се развява между бедрата ми, загорели през лятото, което прекарвах маринована в плажно масло още от първия ден на посредствения ми юношески живот, който никога нямаше да се окаже нещо по-различно от Фейсбук клише. Съществуването ми щеше да представлява поредица от последователни албуми, документиращи годежния ми уикенд в Атлантик Сити, захаросания църковен брак и изящно позиращо голо новородено.

Бе се случило следното: с приятелките ми бяхме решили, че е крайно време да опитаме трева в началото на осми клас. Четирите се изкатерихме на покрива на най-добрата ми приятелка Лия, използвайки прозореца на спалнята й. Подавахме си джойнта, влажен от балсама по устните ни. Тръпките, които пронизаха всеки един от крайниците ми, дори и ноктите на ръцете, бяха толкова ужасяващи и разтърсващи, че задишах учестено и се разплаках.

— Нещо не е наред — нареждах задъхано, докато се заливах в смях. Лия се опита да ме успокои, но в крайна сметка избухна в лудешки кикот.

Майката на Лия пристигна, за да проучи причината за тази суматоха. Тя се обади на майка ми посред нощ и прошепна драматично:

— Момичетата са се забъркали в нещо.

Притежавах тялото на Мерилин Монро още от пети клас и родителите въобще не се усъмниха, че аз бях главният организатор на нашия католически девически наркокартел. На челото ми беше изписано „неприятности“. За една седмица се превърнах от пчелата майка на малкия ни клас от четиридесет момичета в дразнеща мушичка, която се опитваше да се спаси от размазване. Дори и съученичката, която пъхаше пържените картофи в носа си, преди да ги изяде, отказваше да падне толкова ниско и да седне до мен по време на обяд.

Мълвата стигна до администрацията. Майка и татко бяха повикани на среща с директорката, същинска човекоядка на име сестра Джон, която предложи да си потърся алтернативно училище, за да продължа образованието си. Майка ми мърмореше в колата през целия път до вкъщи и накрая стигна до извода, че ще ме изпрати в едно от онези подбрани частни училища в Мейн Лайн, което щеше да ми осигури по-добри шансове да вляза в Бръшляновата лига, което пък щеше да увеличи шансовете ми да се омъжа за някой, фрашкан с пари.

— Ще им е за урок — заяви тя победоносно, а ръцете й се вкопчиха във волана, сякаш беше угоеният врат на сестра Джон.

Изчаках малко, а после се осмелих да попитам:

— Има ли момчета в Мейн Лайн?

В края на същата седмица мама дойде и ме взе по-рано от „Света Тереза“. Шофирахме четиридесет и пет минути до училище „Брадли“, смесено частно светско учебно заведение, разположено в центъра на зеления, тънещ в бръшлян Мейн Лайн. Секретарят спомена два пъти, че първата съпруга на Дж. Д. Селинджър е посещавала училище „Брадли“ в началото на 20-ти век, когато е било девически пансион. Постарах се да запомня този факт, за да го представя по време на някое интервю с бъдещи работодатели или свекърви и свекъри. „О, да, ходила съм в училище «Брадли». Знаете ли, че първата съпруга на Дж. Д. Селинджър е учила там?“ Нямаше проблем да се държиш непоносимо, стига да го осъзнаваш. Поне така се оправдавах пред себе си.

След обиколката трябваше да се явя на приемния изпит. Настаниха ме начело на внушителна маса в някаква официална трапезария, напомняща пещера, разположена в крилото, отдалечено от столовата. Бронзовата табела над касата на вратата оповестяваше, че това е стаята на Бренър Болкин. Чудех се кой човек от англоезичния свят би могъл да носи името Бренър.

Не помня много от изпита, с изключение на онази част, в която трябваше да напиша описание на обект, без да споменавам кой е той. Избрах котката ни и завърших абзаца с това как се метнала от задната веранда, за да намери смъртта си, превърната в кървава неузнаваема купчина.

След като в „Брадли“ се гордееха толкова много с Дж. Д. Селинджър, реших, че си падат по измъчени автори, и се оказах права. След няколко седмици научихме, че ми беше отпусната финансова помощ и че щях да бъда записана във випуск 2005 на училище „Брадли“.

— Нервна ли си, миличка? — попита мама.

— Не — излъгах аз, гледайки през прозореца. Не разбирах защо вдига толкова шум за Мейн Лайн. В очите на четиринадесетгодишна тийнейджърка къщите въобще не изглеждаха толкова внушителни, колкото чудовищната сграда с розова мазилка, в която живееше Лия. Тепърва щях да науча, че вкусът представлява деликатен баланс между скъпото и непретенциозното.

— Ще се справиш страхотно. — Мама стисна коляното ми. Балсамът на устните й улови бледата слънчева светлина, когато се усмихна.

Четири момичета в редица преминаха покрай колата ни с маршова стъпка. Лицата им бяха сериозни, презрамките на раниците им — здраво закрепени върху слабите им рамене. Дебелите им конски опашки се развяваха като светлите пера по шлемовете на спартанските воини.

— Знам, мамо. — Направих физиономия по-скоро на себе си, отколкото на нея. Бях на път да се разплача и да се сгуша в обятията й, за да прокара дългите си заострени нокти по ръцете ми, докато кожата ми не настръхне.

— Погъделичкай ме! — Обичах да я моля като малка, когато се притисках към нея на канапето.

— Ще закъснееш. — Тя ме целуна по бузата, оставяйки лепкав отпечатък от балсама си. В замяна на това получи едно „довиждане“ — новия ми мрачен тийнейджърски поздрав на раздяла. Тази сутрин на тридесет и пет крачки от входната врата на училището все още само репетирах ролята си.

Първият срок беше подготвителен и аз се вълнувах като пълна глупачка. В прогимназията ми нямаше звънци и различни учители по различните предмети. Випускът се състоеше от четиридесет момичета, разделени в две класни стаи. Един и същи учител ни преподаваше математика, социални и естествени науки през цялата година. Ако си късметлия, можеше и да не ти се падне монахинята (но подобно щастие така и не ме огря). Мисълта за училище, където звънецът бие на всеки четиридесет и една минути, за да те подкани да се преместиш в следващата класна стая с нов учител и нова група ученици, ме караше да се чувствам като гостуващата звезда на комедийния сериал „Спасени от звънеца“ или нещо подобно.

Но най-вълнуващата част от тази първа сутрин беше английският. Английски език за напреднали, още един предмет, който не съществуваше в старото ми училище. Бях защитила мястото си тук благодарение на брилянтното описание на трагичния край на котката ми в сто и петдесет думи. Нямах търпение да започна да си водя записки с яркозелената химикалка, която си бях купила от училищната книжарница. В „Света Тереза“ ни караха да ползваме моливи като бебетата, но в „Брадли“ на никого не му пукаше с какво пишеш. На никого не му пукаше дали въобще си водиш записки, стига само оценките ти да са добри. Цветовете на „Брадли“ бяха зелено и бяло. Купих си химикалка в тон с цвета на баскетболните екипи, за да покажа новата си принадлежност.

Английският за напреднали беше за избран кръг ученици. Включваше само дванадесет души. Вместо на чинове, трябваше да седим на три дълги маси, събрани така, че да образуват буквата „П“. Мама би определила учителя — господин Ларсън, като здравеняк, но тези допълнителни десет килограма придаваха на кръглото му лице добродушно изражение. Имаше леко присвити очи и дяволито повдигната горна устна, сякаш току-що си бе припомнил остроумна забележка, която някой от приятелите му бе подхвърлил предната вечер, докато са пийвали студена бира. Носеше ризи в бледи пастелни цветове, а небрежно разрешената му светлокестенява коса ни подсказваше, че не бе минало много време, откакто самият той е бил гимназист. Явно и той не бе забравил. Хормоните ми на четиринадесетгодишен тийнейджър кипяха одобрително, както впрочем и на всички останали четиринадесетгодишни тийнейджъри.

Господин Ларсън предпочиташе да седи. Обикновено изпъваше крака пред себе си и често подпираше тила си с ръка, докато питаше:

— Според вас защо Холдън се идентифицира със спасителя в ръжта?

В онзи пръв ден господин Ларсън ни накара да обиколим стаята и да кажем едно яко нещо, което бяхме направили през изминалото лято. Бях уверена, че господин Ларсън бе измислил това упражнение заради мен. Повечето от другите деца — „старите пушки“, идваха от прогимназията „Брадли“ и вероятно се бяха размотавали заедно през лятото. Но никой не знаеше какви ги бе свършило новото хлапе и макар че просто се бях пекла на задната веранда и бях гледала сапунени сериали като някой потен, самотен загубеняк, нямаше защо да го знаят. Когато дойде моят ред, казах, че съм била на концерт на „Пърл Джем“ на 23 август, което не бе вярно, но пък и не беше изцяло плод на въображението ми. Майката на Лия ни бе запазила билети, преди да се случи фиаското с тревата и преди да се сдобие с неоспоримо доказателство, което потвърждаваше отдавнашните й съмнения — че именно аз съм източникът на лошото влияние. Но между Лия и тези нови хора се простираше цял океан. Трябваше да впечатля новите си приятели, затова излъгах. Радвам се, че го направих. Единственото яко нещо, което бях правила онова лято, предизвика няколко одобрителни кимания, а едно момче на име Тенър дори възкликна: „Готино!“. С изненада научих, че „тен“ може да е не само целта, която си поставяш по отношение на кожата си, а и част от нечие име.

След като играта приключи, господин Ларсън пожела да говорим за „Спасителят в ръжта“, която беше в списъка със задължителните летни четива. Седях на мястото си с изпънат гръб. Бях погълнала книгата за два дни на задната ни веранда, докато палците ми оставяха влажни отпечатъци под формата на полумесеци върху всяка страница. Мама поиска да чуе мнението ми и когато й казах, че я намирам за забавна, тя кимна към мен и заяви:

— Тиф, той има сериозно психическо разстройство.

Разкритието ме потресе толкова силно, че препрочетох книгата, искрено обезпокоена, че този важен елемент от сюжета ми бе убягнал. За миг се притесних, че не бях литературният факир, за който се мислех, но после си напомних, че в „Света Тереза“ наблягаха на граматиката за сметка на литературата (в граматиката имаше по-малко секс и грях), така че не бях виновна, че наблюденията ми не се бяха оказали толкова проникновени, каквито можеха да са. Щях да овладея и това.

Момчето, което седеше най-близо до дъската, изпъшка. Името му беше Артър и най-якото нещо, което бе правил през това лято, бе да разгледа офиса на „Ню Йорк Таймс“. Съдейки по реакцията на класа, приключението му не бе чак толкова готино, колкото да присъстваш на концерт на „Пърл Джем“, но пък и не беше толкова зле, колкото това да гледаш „Фантомът от операта“ в центъра за театрално изкуство „Кимел“. Дори и аз разбрах, че не бе толкова впечатляващо, след като не бе бродуейска постановка.

— Явно много ти е харесала — пошегува се господин Ларсън и в класната стая се разнесе хихикане.

Артър тежеше близо сто и четиридесет килограма. Акнето беше нашарило лицето му до такава степен, че напомняше на изречение, изобилстващо от вметнати фрази. Косата му беше толкова мазна, че когато прокараше ръце през нея, щръкваше на сплъстени кичури.

— Не можеше ли Холдън да не е чак толкова ексцентричен? Нарича всички останали лицемери, а всъщност той е най-големият лицемер.

— Повдигаш интересен въпрос — окуражи го господин Ларсън. — Дали Холдън е надежден разказвач?

Звънецът би, преди някой да успее да отговори. Господин Ларсън занарежда, че трябва да прочетем първите две глави от „В разредения въздух“, които щяхме да обсъждаме по-късно през седмицата, но всички напъхаха учебниците и химикалките в раниците си и се втурнаха навън. Понесе се тропот на сабо, а тук-там се мяркаха голи крака, покрити с прасковен мъх. Не разбрах как всички успяха да се изнесат толкова бързо. Забелязах го за пръв път, но оттук насетне щеше да ми прави впечатление до края на живота ми: бях бавна. Това, което се удаваше с лекота на другите, не се отнасяше за мен.

Когато осъзнах, че бях останала насаме с господин Ларсън, червенината изби под пудрата, която майка ми настоя да си сложа. Мислех, че и останалите момичета щяха да носят грим. Бях сгрешила.

— Идваш от „Света Тереза“, нали? — Господин Ларсън се бе привел над бюрото си и разлистваше някакви документи.

— Да, от „Света Тереза“. — Най-сетне успях да закопчея раницата си.

Господин Ларсън ме погледна. Усмивката беше изчезнала от лицето му.

— Докладът ти за книгата е много добър. Много задълбочен.

Макар че по-късно щях да лежа в леглото и да си припомням този миг отново и отново, докато не започнех да скърцам със зъби и да стискам ръце в юмруци, за да не лумна неочаквано в пламъци, единственото, което исках да направя в момента, бе да се измъкна от стаята. Никога не знаех как да отговоря подходящо. Цветът на лицето ми вероятно приличаше на този на ирландската ми леля, когато прекалеше с червеното вино и започнеше да ме гали по косата и да ми говори колко много искала да има дъщеря.

— Благодаря.

Господин Ларсън се усмихна и очите му се изгубиха сред бръчиците:

— Радвам се, че си в класа ми.

— Ъхъ, до утре! — Понечих да помахам, но внезапно размислих. Вероятно приличах на човек, страдащ от тик на Турет. Бях научила за Синдрома на Турет, докато отсъствах от училище, защото бях болна и гледах епизод от токшоуто на Сали Джеси Рафаел.

Господин Ларсън ми помаха в отговор.

Пред стаята на господин Ларсън имаше счупен чин и Артър бе подпрял раницата си върху него. Тършуваше в нея, но когато приближих, вдигна поглед към мен.

— Хей — каза той.

— Здрасти.

— Очилата ми — поясни той.

— О! — пъхнах ръце под презрамките на раницата и ги стиснах здраво.

— Сега ли ще обядваш? — попита той.

Кимнах. Бях планирала да прекарам това време в библиотеката. Не можех да си представя нищо по-ужасно от следната картина — след като си платя храната, да се огледам наоколо, посрещната от безброй безименни лица. Да се окажа принудена да седна някъде, където не съм желана, защото не е позволено да изнасяме храна от столовата. Има толкова малко теми за разговор в първия учебен ден и никой не иска да си губи ценното време за клюки, нагърбвайки се с отговорността да приобщи новото момиче. Знаех, че постепенно всичко ще се превърне в нещо познато. Къдравата червенокоска с чело, покрито с нежни сини вени, щеше да стане момичето с най-висок коефициент на интелигентност в класа, щеше да реши да кандидатства преждевременно в Харвард и щеше да бъде отличена като първия възпитаник на „Брадли“ от випуск 2005, който щеше да бъде приет. (Влизаха девет от седемдесет и един ученици във випуск. Списанието „Мейн Лайн“ ненапразно бе обявило „Брадли“ за „образцова“ гимназия, която ти дава възможност да влезеш в колеж.) Ниският набит футболист с истински плочки щеше да стане момчето, ощастливено от свирката на Линдзи Хейнс (Биз) в мазето на най-добрия му приятел, докато същият е гледал шоуто. Постепенно щях да свържа всички тези лица с хората, а и аз самата щях да се превърна в някой за всички останали. Щяха да се разказват забавни случки защо и с кого съм седяла, защо съм проявила лоялност към определени хора. Но дотогава предпочитах да пощадя достойнството си и да подхвана отрано домашната по испански в библиотеката.

— Ще вляза с теб — предложи Артър.

Преметна безформената раница през рамо и ме поведе. Отеклите му бели прасци се отриваха един в друг, докато слизаше тромаво по стълбите. Знаех какво е да се чувстваш предаден от тялото си. Бях едва на четиринадесет, а вече приличах на колежанка, която трябва да свали седемте килограма, натрупани в първи курс. Но младежите бяха глупави и тъй като имах относително слаби рамене и крака и гърди на порноактриса, които преливаха от тениски с шпиц деколте, смятаха, че притежавам идеалното тяло. Всъщност под дрехите представлявах генетична бъркотия и дори официална бална рокля, която би предизвикала у мен пристъп на анорексия, не би могла да поправи действителността. Стомахът ми бе набразден от тлъстини, а пъпът ми приличаше на око на азиатец. Добре че това лято излязоха на мода танкините^[10]. За пръв път в живота си изпитвах признателност към някаква дреха.

— Ти да не би да си влюбена в господин Ларсън като всички останали момичета тук? — Артър се ухили и побутна вече откритите очила върху лъсналия си от пот нос.

— Предишните ми учители бяха монахини. Нима можеш да ме виниш?

— Католичка — обяви той тържествено. Явно тук не се бяха сблъсквали с много представители на моя вид. — Къде?

— Академията „Света Тереза“. — Зачаках реакцията му. Предполагах, че едва ли ще е очарован. Изражението му остана равнодушно и затова добавих: — В Малвърн.

В известен смисъл Малвърн се считаше за началото на Мейн Лайн, но по-скоро приличаше на най-обикновени войски, бранещи генералите и капитаните си, скрити на топло в лагера. Плебеите пристъпваха по границата на Мейн Лайн и злобееха срещу най-одумваните обитатели на квартала. Малвърн всъщност не принадлежеше към тяхната династия.

Артър направи физиономия:

— Малвърн? Това е далече. Там ли живееш?

И така започнаха безкрайните обяснения. Не, всъщност не живея там. Живеех в Честър Спрингс, който бе дори още по-далече, и се влачех сред простолюдието. И макар че имаше красиви старинни къщи, които биха предизвикали хорското одобрение, не живеех в никоя от тях.

— На какво разстояние е това? — попита Артър, след като приключих многослойната си тирада.

— На около половин час — беше на около четиридесет и пет минути, в някои дни — на петдесет, но това бе поредната лъжа, която се научих да изричам.

Двамата с Артър се озовахме на входа на столовата и той ми кимна да вляза първа.

— След теб.

 

 

Все още не знаех от кого трябва да се страхувам и макар че столовата преливаше от енергия, която би могла да бъде изтълкувана като застрашителна, не й обърнах внимание. Видях как Артър помаха на някого и го последвах, когато ми каза:

— Хайде.

Столовата беше мястото, където се съединяваха старата сграда и новото училище. Дървените маси имаха избелелия цвят на еспресо и на местата, където бяха издълбани, се забелязваха пясъчножълтите им скелети. Подовете бяха в същия тъмен нюанс и отвеждаха към голям коридор, който преминаваше в новопостроеното преддверие с оберлихти, блестяща мозайка и френски прозорци, които гледаха към вътрешния двор, където по-малките ученици се щураха из тревата. Храната се намираше в U-образна зала, която посрещаше учениците от старата сграда с плот, отрупан с деликатеси. Оттам те се насочваха към новото преддверие, блъскайки се в кокалестите ръце на възстановяващите се анорексички, които се тълпяха около плота със салатите, за да си вземат броколи и обезмаслен италиански дресинг.

Последвах Артър, който спря на маса, разположена край старинна камина. Изглеждаше така, сякаш не бе използвана от години, но покритите в сажди стени подсказваха, че предишните обитатели се бяха радвали на уюта й. Артър метна раницата си на стола срещу едно момиче с големи кафяви очи. Бяха толкова раздалечени, че на практика се намираха на скулите й. Децата я наричаха Акулата зад гърба й, но необикновените й очи всъщност бяха най-хубавата й черта и това, което в крайна сметка съпругът й щеше да харесва най-много в нея. Носеше широки панталони в цвят каки и бял памучен пуловер, който щедро се бе нагънал под едрите й гърди. До нея седеше друго момиче, подпряло брадичка на ръцете си. Дългата й кестенява коса се спускаше по раменете й и се разстилаше около лактите й на масата. Беше толкова бледа, че бях шокирана от късата й пола, безсрамно разкриваща белите й крака. Мама не би ми позволила да изляза с толкова безцветна кожа, а по-скоро би ме вързала в някой солариум. Но това явно не й пречеше. Момчето до нея носеше футболна фланелка, която явно бе задължителна част от здравословния му и очарователен външен вид. Ръката му почиваше на кръста й, място, което само едно гадже имаше позволение да докосва.

— Хей — обади се Артър. — Това е ТифАни. Ходила е в католическо училище. Бъдете мили с нея, и без това не й е било лесно.

— Здрасти, ТифАни — ведро поздрави Акулата. Тя обираше с пластмасова лъжичка краищата на празна чаша от пудинг, опитвайки се да изстърже последните остатъци от шоколадовия крем.

— Здравей.

Артър кимна към Акулата:

— Бет. — После към бледото момиче: — Сара. — А накрая към приятеля й: — Теди.

Последва акапелно приветствие. Вдигнах ръка и отново ги поздравих.

— Хайде — дръпна ме Артър за ръкава.

Закачих раницата си на облегалката на един стол и се приближих към опашката пред плота с деликатесите. Когато дойде ред на Артър, той си поръча огромен сандвич с ростбиф и пуешко, три вида сирена, без домати, само маруля и толкова много майонеза, че всеки път, когато отхапеше, се чуваше мляскащият звук от плънката. Поисках сирене, горчица и домат в спаначена палачинка (о, дните, когато си мислехме, че палачинките съдържат по-малко калории от хляба!). Артър метна два пакета чипс върху подноса си. Забелязах, че повечето момичета не използваха поднос, затова последвах примера им. Понесох палачинката и диетичния си плодов чай към касата и зачаках на опашката, за да платя.

— Харесвам панталоните ти.

Комплиментът ме накара да се обърна. Едно момиче, което изглеждаше изключително странно и в същото време много привлекателно, кимна към оранжевия ми карго панталон, който се бях зарекла да не сложа никога повече. Косата й беше в толкова равномерен меднорус цвят, че едва ли бе естествен, големите й кафяви очи сякаш бяха лишени от мигли. Само момиче с басейн в задния двор и никаква лятна работа можеше да има кожа с подобен тен.

Носеше сексапилна розова риза с копчета и ученическа карирана пола, която със сигурност нарушаваше правилото за позволената дължина. Начинът, по който бе облечена, бе предизвикателство към преобладаващо андрогенния стил, утвърден сред първокурсничките в „Брадли“, но се държеше като човек, който ръководи парада.

— Благодаря — усмихнах се аз.

— Нова ли си? — попита тя. Гласът й бе дрезгав и звучеше като от онези реклами, които те призоваваха да се обадиш веднага на най-горещата еротична линия. След като кимнах, тя каза: — Аз съм Хилари.

— Аз съм ТифАни.

— Ей, Хилари! — Гърмящият глас идваше от центъра на най-важната маса в столовата, препълнена с момчета с космати крака. Това бяха истински косми — дебели и тъмни като на баща ми. Около тях се бяха скупчили покорни кискащи се момичета, които взаимно се обвиняваха, че се държат като страхливки, глупачки и задници.

— Хей, Дийн! — поздрави го Хилари.

— Вземи ми малко желирани бонбони — поръча той.

Хилари нямаше поднос, а ръцете й бяха заети. Тя стисна кутийката диетична кола с брадичката, а пакета с гевречета — в извивката на лакътя.

— Аз ще ги взема. — Застанах до касата и сграбчих торбичката с бонбони преди нея, като платих всичко въпреки протестите й.

— Няма да го забравя — каза тя и наниза бонбоните на кутрето си. Някак си успя да отнесе всичко сама.

Настигнах Артър, който се размотаваше на няколко крачки от касата. Лицето ми бе пламнало от срещата и любопитството, което Хилари бе проявила към мен. Понякога временното примирие между момичетата беше много по-ценно от това някое момче, което наистина харесваш, да те покани на среща и да продължи да излиза с теб, дори и след като сте правили секс.

— Виждам, че си срещнала половината от ХО^[11].

Обърнах се и видях как Хилари метна бонбоните върху подноса за обяд на Дийн. Момчетата можеха да използват подноси.

— Мръсница ли е?

— Това е акроним на Хилари и най-добрата й приятелка Оливия. Онази там. — Кимна към момиче с къдрава кестенява коса, което се смееше насърчително, докато Косматите крака строяха крепост от празните картонени кутии за пържени картофи. — Всъщност тя го измисли. Не мисля, че дори знаят какво значи акроним — въздъхна Артър, тържествувайки над невежеството им. — Но това прави цялата тази история още по-възхитителна.

Може и да не бях разбрала първоначално, че Холдън Колфийлд има психическо разстройство, но Господ да ми е на помощ, ако не знаех какво означава акроним.

— Наистина ли са развратници? — Никога не бях чувала някое момиче доброволно да избере да бъде наричано с подобна дума. Веднъж ме бяха нарекли мръсница, но това бе естествената промяна, която преживяваш, когато си на дванадесет и вече имаш гърди. Тогава плаках в скута на мама цял час.

— Могат само да си мечтаят. — Кожата в горната част на мазния нос на Артър се сбърчи. — Дори ако някой пенис ги цапардоса в лицето, няма да знаят какво да правят с него.

 

 

След обяда имах химия, един от най-омразните ми предмети, но въпреки това се вълнувах, защото и двете мръсници бяха в класа ми. Ентусиазмът ми се охлади набързо, когато учителката каза да се разделим по двойки за експеримент, който щеше да докаже, че химията може да е нещо много яко. Погледнах отчаяно вдясно, но съседът ми вече се беше обърнал с гръб и даваше знак на някой, с когото искаше да си партнира. Вляво ситуацията не бе по-различна. Щастливите двойки се понесоха към задната част на стаята. Благодарение на тази миграция съзрях една сродна самотна душа, момче със светлокестенява коса. Очите му бяха толкова сини, че се забелязваха от другия край на стаята. Той ми кимна и повдигна вежди — мълчалива молба да бъда негов партньор, макар че всъщност нямах друг избор. Кимнах в отговор и се отправихме към работните маси зад редиците с чинове.

— Чудесно — каза госпожа Чембърс, когато забеляза, че стоим един до друг, все още леко разколебани. — Лиам и ТифАни, заемете последната маса край прозореца.

— Сякаш имаме друг избор — тихо промърмори Лиам, за да не го чуе госпожа Чембърс. — Благодаря ви, че сте толкова загрижена за новаците.

След миг осъзнах, че той също причисляваше себе си към категорията „новаци“. Стрелнах го с поглед:

— И ти ли си нов?

Сви рамене, сякаш го смяташе за нещо очевидно.

— Аз също! — прошепнах развълнувано. Не можех да повярвам на късмета си, че ми бе станал партньор. Съществуваше неписан закон, по силата на който новаците бяха длъжни да се грижат един за друг.

— Знам — повдигна крайчеца на устата си в свенлива усмивка и следобедната светлина озари трапчинката на бузата му. В този миг можеше да позира за плакат в някое тийнейджърско списание, който ти идеше да откъснеш. — Твърде си хубава, за да те изберат последна.

Притиснах бедрата си едно към друго, за да потуша лумналия пожар.

Госпожа Чембърс се впусна в лекция за безопасността, но никой не й обърна внимание, докато не спомена, че ако не сме внимателни, може да си тръгнем с опърлени коси и вежди. Погледнах през рамо към нея и забелязах, че Хилари беше вторачила в мен големите си очи с оголени клепачи, сякаш вече я бе сполетяла участта, която така тревожеше госпожа Чембърс. Трябваше да взема мигновено решение — да извърна поглед и да се престоря, че не съм я хванала, или да се усмихна и да си разменим някакъв мълчалив жест, с който да спечеля симпатиите й още повече. Инстинктът, който ми бе извоювал мимолетната популярност в „Света Тереза“, взе превес и избрах втората възможност.

За мое удоволствие Хилари отвърна на усмивката ми и сръчка Оливия, прошепвайки й нещо, когато се приведе по-близо. „Той е секси“, промълви беззвучно Оливия, като разтвори широко уста при думата „секси“ и кимна едва забележимо към Лиам. Бързо се обърнах към него, за да се уверя, че не гледа, а после отвърнах: „Знам“.

Божичко, когато звънецът би в 3:32 следобед, бях доволна от себе си. Беше едва първият ми ден, а бях флиртувала с привлекателното ново момче, бях си позволила да предявя правата си над него само защото и двамата бяхме нови, и бях установила връзка с мръсниците. Идеше ми да изпратя цветна поздравителна картичка на онзи звяр сестра Джон: „Скъпа сестро Джон, справям се отлично в настоящото си училище. Открих човека, който бих искала да отнеме девствеността ми. Мога само да ви благодаря!“.

Глава 3

— Двадесет и пет, двадесет и шест, вдигнете брадичка! Двадесет и осем, остават още две, нека са най-добрите! Двадесет и девет, тридесет.

Оттласнах се назад, коленичих и отпуснах задник върху стъпалата си, протягайки ръце пред себе си, като се опитвах да ги разтегля след „упражненията за изгаряне на калориите“, щедро обещание, за което плащах по 325 долара месечно. Вероятно щях да се сдобия с това по-издължено и стегнато тяло, ако не умирах да се натъпча с храна в мига, когато се приберях у дома. Понякога започвах да опустошавам кухнята още преди да сваля палтото си.

— Отнесете тежестите в коша и се наредете до лоста за упражнения с повдигане за прасеца.

Тази част от тренировката винаги ме напрягаше най-много, защото трябваше да оставя тежестите и да се добера до любимото си място на лоста бързо, но учтиво, когато единственото, което ми се искаше да направя, бе да разбутам с лакти всички, които се мотаеха на пътя ми. „Ще ме показват по телевизията. Кучки, не съм дошла, за да поддържам здравословна форма!“ Предпочетох неволното блъсване, което обикновено пазех за „певците“. Сещате се — онези хора, които бяха дяволски щастливи, че са живи, подскачаха по улиците със слушалки в ушите и отблъскващо ухилени лица, докато грачеха текста на някоя противна класика на „Мотаун“. Бях набрала смелост и ги блъсках с огромния си сак, докато ги подминавах, наслаждавайки се на гневните „Хей“, които подвикваха зад гърба ми. Никой не заслужава да е толкова щастлив.

Бях малко по-нежна по време на тренировки. Не бих искала да променя имиджа си в очите на инструкторите. Бях го създавала внимателно, за да ги впечатля и да спечеля симпатиите им: сладкото, но леко нерешително момиче, което винаги избираше упражненията за напреднали в частта за бедрата, независимо колко силно трепереха краката му.

За щастие, когато оставих тежестите в коша и се обърнах, видях, че любимото ми място беше празно. Увих кърпата около лоста, поставих бутилката с водата на земята и заподскачах на възглавничките на стъпалата си, като през цялото време бях глътнала корем и лопатките ми бяха прибрани една до друга.

Инструкторът каза:

— Страхотна форма, Ани.

В продължение на час се превивах, поемах тежко въздух, стисках, вдигах и вибрирах. Когато се разтегнах за последно, имах чувството, че мускулите ми бяха като юфката от тайландския специалитет „Пад“, за който винаги копнеех и ме изкушаваше, докато пробягвам стоически трите километра до вкъщи. Но когато се изправих, за да поставя постелката в преградата в предната част на залата, мярнах отражението си в огледалото и по-специално тлъстините, изпъкващи по гърба ми, и веднага размислих.

В съблекалнята след тренировката някакво момиче, което бе говорило по телефона по време на трите серии за корем, ми каза:

— Бяхте толкова добра!

— Извинете? — Разбира се, че я бях чула.

— По време на упражненията за корем. Последната позиция. Опитах се да отпусна краката си, но не успях да се изправя дори и за секунда.

— Трябва да работя най-усърдно върху това място — потупах корема си, щръкнал над скъпия дизайнерски клин за йога, който беше най-малкият номер. Откакто се бях захванала с планирането на сватбата, отново се бях впуснала в някогашните разгулни гимназиални гуляи. През последните няколко години успявах да ги огранича до неделите, понякога и сряда вечер. Благодарение на натоварените упражнения и въздържанието през останалата част от седмицата, поддържах постоянно тегло от петдесет и четири килограма (ако си метър и седемдесет и осем, си фиданка, ако си метър и шестдесет — си буре). Целта ми за сватбата, а най-вече за документалния филм беше четиридесет и осем килограма. Мисълта какво ще ми се наложи да направя, за да го постигна, при това скоро, изостряше настоящите ми копнежи. Чувствах се като побъркана мечка, която се запасява в очакване на анорексията.

— В никакъв случай! — настоя момичето. — Изглеждате страхотно.

— Благодаря. — Погледът ми обходи гърба й, когато се обърна, за да отключи шкафчето си. Имаше издължен и тесен торс, но за сметка на това бедрата й бяха широки, а задникът — огромен и плосък. Не можех да реша кое бе по-зле — да не ти пука, когато излезеш, облечена в чифт безформени дънки с дълбока талия, или да продължиш битката докрай, гладна и натъпкана с ботокс.

Довлачих се до вкъщи, тътрейки крака по магистралата Уест Сайд. Бяха ми нужни двадесет и пет минути, за да пробягам три километра. И въпреки че трябваше да спирам на светофарите, за да не ме сгази някоя кола, резултатът ми бе жалък.

— Здрасти, скъпа. — Люк не си направи труда да вдигне поглед от айпада в скута си. Когато започнахме да излизаме, стомахът ми се свиваше при думата „скъпа“, вкопчваше се в нея като куката на някоя от онези машини за плюшени играчки. Беше истинско чудо да извадиш нещо, защото всички знаеха, че са програмирани да не пускат нищо. Единственото, което някога бях искала в гимназията и колежа, беше точно това — някой широкоплещест футболист да притича зад мен, да преметне ръка през рамото ми и да каже: „Хей, скъпа!“.

— Как беше тренировката?

— Ох! — Изсулих потното си горнище и потреперих, когато мократа коса залепна на оголения ми тил. Приближих се към шкафа, открих бурканче с биофъстъчено масло и зарових лъжицата в него.

— В колко часа трябваше да се срещнеш с тях?

Погледнах към часовника:

— Един. Трябва да тръгвам.

Позволих си една лъжица фъстъчено масло и чаша вода, след което влязох под душа. Отне ми час, за да се приготвя, много повече от времето, което ми бе нужно, за да се накипря за вечеря с Люк. Имаше толкова много жени, заради които се обличах. Туристките по улиците (точно така се правеше), продавачката, която щеше да целуне задника ми, когато забележеше емблемата на „Миу Миу“, скътана в декоративните шевове на кожената ми чанта. Но най-важна днес бе онази шаферка, която се готвеше да учи медицина и на двадесет и три годишна възраст бе заявила смело, че ако не роди, докато стане на тридесет, ще замрази яйцеклетките си.

— Напредналата възраст на майката е директна предпоставка за аутизъм. — Тя смукна толкова ожесточено от водката със сода, че във въздуха се образува балонче. — Всички тези жени, които раждат след тридесетата си година. Толкова е егоистично. Ако не можеш да се решиш дотогава, осинови.

Естествено, Моника — Мони — Далтън беше сигурна, че щеше да се реши, преди да е ударила тридесетте. Не бе хапнала рафинирани въглехидрати откакто даваха последния епизод на „Сексът и градът“, а коремът й изглеждаше така, сякаш бе обработен на фотошоп.

Само дето след три месеца Мони щеше да е първата сред нас, която навършва двадесет и девет, а в леглото й нямаше никакъв мъж, който да я събуди със секс на рождения й ден. Човек можеше да долови отровната воня на паниката й.

Освен това най-много се забавлявах да се обличам заради Мони. Обожавах да видя как изучава деликатните каишки на сандалите ми, начина, по който не откъсва поглед от смарагда ми. Посещаваше често магазините за луксозни стоки „Барнис“, но сметките се покриваха от родителите й, което не бе никак готино, след като веднъж се озовеш от не толкова слънчевата страна на двадесет и петте. Оттук насетне бе редно или съпругът ти, или ти самата да си плащаш сметките. Само за протокола, лично аз си плащах сметките (всичко, с изключение на бижутата). Но никога нямаше да успея да го направя, ако не беше Люк. Ако той не се грижеше за всичко останало.

— Изглеждаш чудесно. — Люк ме целуна по врата и се отправи към кухнята.

— Благодаря. — Подвих ръкавите на белия блейзър. Никога не успявах да наглася маншетите според стандартите на модните блогове.

— После ще ходите ли на ранен обяд?

— Да.

Пъхнах в чантата си гримовете, слънчевите очила и списание „Ню Йорк“. Нарочно го оставих да се подава наполовина, за да покажа на всички, че го чета. Добавих дъвки и грубата чернова на сватбените покани, нахвърляна от скромната ни дизайнерка.

— Хей, тази седмица един от клиентите ми настоява да излезем на вечеря с него и съпругата му.

— Кой? — Развих ръкавите на блейзъра и отново ги подвих.

— Онзи тип Андрю. От „Голдмън“.

— Може би Нел го познава — ухилих се аз.

— За бога! — Люк изпръхтя притеснено. — Надявам се да не е така. — Нел изнервяше Люк.

Усмихнах се. Целунах го по устните. Долових вкуса на престояло кафе в дъха му. Насилих се да не потреперя. Опитах се да си спомня първия път, когато го видях, истинския първи път. Беше на някакво парти, когато бях първокурсничка в колежа. Всички носеха джинси „Севън“, а аз едва успявах да си поема дъх от колана на панталона си в цвят каки. Люк беше по-горен курс в Хамилтън, но най-добрият му приятел от интерната ходеше в университета Уеслиън. Те често си гостуваха през годините, но тъй като бях едва първокурсник, това парти по случай есенния семестър беше първият път, когато го виждах. По онова време Люк искаше Нел. Още не бе разбрал каква мъжемелачка (негова дума) може да бъде тя. За щастие или пък не, Нел се занасяше с най-добрия приятел на Люк, така че не се случи. Когато се прибрах у дома онази вечер, огорчена от небрежния поздрав на Люк, реших да действам стратегически. Мъжът, когото желаех, желаеше Нел, затова внимателно наблюдавах Нел. Ядях като нея и оставях почти три четвърти от храната си недокосната (разполагаше със запас от сини хапчета, които я правеха безразлична дори и към най-изкушаващите въглехидрати). Когато се прибрах у дома за ваканцията по случай Деня на благодарността, накарах мама да ми купи дрехите, които носеше Нел. Благодарение на Нел научих, че през цялото време съм имала грешен подход. Хубавите момичета трябваше да изглеждат така, сякаш не се стараеха да бъдат хубави.

Именно това ми беше фаталната грешка в „Брадли“. Понякога Нел излизаше с колата на баща си, облечена в клин и противни захабени боти от овча кожа, без никакъв грим, само за да докаже лоялността си към собствения си пол. Хубавите момичета трябваше да проявяват чувство за хумор и към самите себе си и примерно да отбележат, че имат гнойна пъпка, или да разкажат за мъчителните пристъпи на диария, за да уверят останалите момичета, че не се интересуват от ролята на палавницата, сменяща мъжете като носни кърпички. Защото ако останалите доловяха дори и най-незначителните, но преднамерени умения, щяха да ти видят сметката и да забравиш напълно за момчето, което желаеш. Глутница ръмжащи момичета е в състояние да сплаши и най-отворения и навит тип.

В края на първи курс можех да обличам и събличам онзи панталон в цвят каки, без въобще да го разкопчавам. Все още не бях слаба. Щях да разкарам още пет килограма едва след колежа. Но колежанските стандарти не бяха толкова високи, колкото нюйоркските. Беше един примамливо топъл ден през март. Бях се запътила за училище, навлякла евтин потник. Слънцето беше като гореща ръка, която бащински милваше главата ми, докато минавах край Мат Код и, хокеиста. Той беше притиснал бедрото на Нел толкова силно, че червеният отпечатък върху кожата й се задържа близо седмица, като постепенно променяше цвета си от мораво в синьо, а после в зелено. Той се закова намясто, удивен от лумналата в косите и очите ми светлина, и просто ахна: „Уау!“.

Но трябваше да внимавам. Колежът беше първият ми опит да се възстановя и не можех да се компрометирам и отново да ми излезе име. Нел ми каза, че съм най-развратната палавница, която някога е срещала. Често се бях целувала с език и бях оставала гола до кръста, но ако момчето не ми беше гадже, не стигах по-далеч от това. Дори се научих как да стигам до подобна развръзка благодарение на Нел, която го наричаше „теория на Хемингуей“. Хемингуей пишел края на романа си с единствената цел да го изтрие, твърдейки, че това правело разказа по-въздействащ, защото читателят винаги щял да е в състояние да усети интуитивно призрака на този последен, несъществуващ абзац. Нел смяташе, че когато харесваш някое момче, незабавно трябва да откриеш друго момче, например онова, което винаги хващаш да се взира в теб в часовете по съвременна американска класика, или пък онова, което прекалява с гела за коса и носи кофти дънки. Усмихни му се най-накрая, позволи му да те покани на среща, пийте слабо уиски в стаята му в общежитията, докато славослови писателя Дейв Егърс на фона на виещата банда „Феникс“. Отбягвай целувките му или пък недей и продължавай да го правиш, докато момчето, което наистина харесваш, не надуши, че другият се навърта около теб. Той ще долови миризмата около теб, зениците му ще се разширят като на някоя акула, усетила капчица кръв във водата.

След като завърших, аз отново се сблъсках с Люк на друго парти в града. Моментът бе съвсем неочакван, но едва ли би могъл да бъде по-подходящ, защото имах гадже. Господи, миризмата на този мръсник можеше да насити цял футболен стадион. Той беше изключително противоречив потомък на семейство, дошло с кораба „Мейфлауър“^[12]. Не бях го разкарала, защото беше единственият мъж, който не се страхуваше да прави с мен в леглото всичко, за което го помолех.

— Удари ми плесница!

— Само ми кажи дали не е твърде лека — прошепваше той, а после ме връзваше и ме зашлевяваше с опакото на ръката с такава сила, че невроните в мозъка ми светваха като неонови. Пред очите ми се спускаше черна пелена, потъвах в бездънен и лудешки въртящ се мрак отново и отново, докато не свършех с гротесково стенание. Люк би бил ужасен, ако някога го помолех да ми причини нещо подобно. Бях готова да заменя тази пулсираща нужда да бъда малтретирана, никога не успях да разбера дали я бях придобила в течение на времето, или ми беше вродена, за фамилия като неговата и бих убила да я увенчая с титлата „госпожа“. Когато най-сетне скъсах с гаджето си „заради“ Люк, внезапната свобода ни окрили. Ходехме на вечеря заедно и се прибирахме у дома заедно като истинска двойка. Беше опияняващо. Отнасяше ни бързо и надалече като силно насрещно течение. След година заживяхме заедно. Естествено, Люк знаеше, че съм учила в Уеслиън. Винаги коментираше колко бе странно, че пътищата ни никога не се бяха пресичали през цялото това време, когато бе посещавал приятеля си.

— Това е модел „Емили“ в бледорозово. — Продавачката свали роклята от закачалката и я залюля пред тялото си. Вдигна полите и потърка материята между палеца и показалеца си. — Можете да видите, че има известна лъскавина.

Погледнах към Нел, все още беше „главозамайваща“ (цитирам мама) след всичките тези години. За разлика от всички нас никога нямаше да й се наложи да се омъжи, за да се чувства добре. Преди време работеше в областта на финансите. На етажа бяха само две жени. Мъжете се въртяха на столовете си, за да зърнат банкерката Барби, която минаваше край тях. На коледното парти преди две години един от глуповатите й, напомпани колеги — естествено, женен и с деца — я сграбчил и преметнал на рамо, така че роклята й се повдигнала, разкривайки елегантния й задник. После обиколил стаята тичешком, издавайки маймунски звуци, докато всички останали виели и кряскали.

— Защо пък маймунски звуци? — бях попитала аз.

— Предполагам, че това е представата му за Тарзан. — Тя бе свила нервно рамене. — Не беше от най-умните.

Осъди компанията, която й изплати сума, пазена в тайна. Сега всяка сутрин спеше до девет, после караше велоергометър и тренираше йога и винаги ни изпреварваше и грабваше първа сметката за обяда от масата.

Ъгълчето на устата на Нел потръпна:

— Ще изглеждам като гола в този цвят.

— Ще ползваме спрейове за тен — напомни й Мони. Светлината, струяща от прозореца, падна върху огромна пъпка на бузата й, покрита с твърде розовеещ коректор. Явно беше изнервена от цялата тази история, по-точно от факта, че щях да се омъжа преди нея.

— Индиговосиньото е много приятен цвят. — Гривна „Картие“ се изплъзна изпод ръкава на продавачката, когато върна бледорозовата рокля на закачалката и представи елегантно тъмносинята й посестрима. Беше естествена блондинка, вероятно подчертаваше цвета си само с едно или две посещения годишно в любимия фризьорски салон на знаменитостите.

— Хората смесват ли цветовете? — попитах аз.

— През цялото време. — Аргументът й бе необорим. — Джорджиана Блумбърг, дъщерята на кмета, беше тук преди седмица. Придружаваше своя приятелка. Ще правят точно това. — Измъкна трети вариант — рокля в отблъскващ патладжанен цвят, и добави: — Може да е много шик, когато се комбинират подходящо. Колко шаферки щяхте да имате?

Бяха общо седем. Всички бяха от Уеслиън и всички живееха в Ню Йорк, с изключение на двете, които се бяха установили във Вашингтон. Шаферите на Люк бяха деветима. Всички бяха възпитаници на Хамилтън, без по-големият му брат Гарет, който бе завършил с отличие университета Дюк. Всички живееха в града. Веднъж отбелязах пред Люк колко тъжно бе, че и двамата се бяхме озовали тук, напълно комплектувани с приятели, и никога нямаше да можем да преживеем истинския Ню Йорк. Не се нуждаехме, нито пък търсехме всички тези странници, които бродеха наоколо, всички диви, легендарни нощи, които ни очакваха. Люк заяви, че било удивително как винаги съм успявала да превърна нещо от позитивно в негативно.

Нел и Мони отидоха в пробната, за да ми покажат колко елегантна може да бъде комбинацията от бледорозово и индиговосиньо. Затършувах в чантата, за да открия телефона си. Вдигнах го на височината на брадичката си и започнах да скролирам в потока от новини в Туитър и Инстаграм. Шефката на отдела „Мода и красота“ наскоро бе заснела кратък материал за телевизионното шоу „Тудей“, в което предупреждаваше зрителите за истинските опасности от пристрастяването към смарт телефоните: „Обриви при употребата на мобилни телефони“ и „Ранна поява на увиснала кожа на шията“. Ето какво може да ви докара цялото това взиране в екрана, докато проверявате кой на кого е сритал задника и кой е пречистил душата си във фитнес залата, задължително отбелязано с @SoulCycle.

Спенсър ме бе последвала в Инстаграм след срещата ни. Не разпознах никой от хората на мъгляво филтрираните й снимки, но забелязах коментар. Питаха я дали ще присъства на събитието „Приятели на петимата“, което щеше да се състои в някакъв жалък бар в съседство със „Старбъкс“ във Виланова, Пенсилвания. Част от мен си фантазираше какво ли ще е, ако отида. Щях да се появя в изчистена кашмирена рокля, с внушителния смарагд на пръста, придружавана от Люк. Щях да излъчвам толкова невъзмутима самоувереност, че благодарение на някаква странна осмоза и аз самата щях да го понеса. Бях положила толкова много усилия, за да се впиша в това място, което сега бе под нивото ми. Всички онези загубеняци, които така и не напуснаха Мейн Лайн и продължаваха да живеят в апартаменти, застлани с килими. Господи! Сред тълпата щеше да се понесе шепот. Едната половина щеше да е разгневена, а другата — впечатлена. Възклицанията им: „Видя ли кой е тук? Това е да имаш големи топки!“ щяха да означават различни неща за всеки един от присъстващите. Може би там щеше да е момчето, което продължаваше да вярва, че му дължа едно чукане след всичките тези години. Събитието беше след месеци. Може би ако дотогава постигна желаното тегло.

От Инстаграм се прехвърлих на електронната си поща. Точно тогава Нел излезе грациозно от пробната, бледорозовата рокля обгръщаше плоското й като дъска тяло. Голият гръб беше само кожа и кости.

— Леле! — Гривната Картие възкликна чистосърдечно, без никакъв умисъл да ни пробута дрехата.

Нел притисна късите си и дебели пръсти към плоските си гърди, които приличаха на икономичните пици, които обикновено поръчвахме за закуска в колежа. Трябваше да извърна поглед. Нел обичаше да си дъвче плътта. Начупените нокти и ожулените, окървавени кожички твърде много ми напомняха колко лесно може да бъде разкъсано човешкото тяло.

— Ако някой изнасилван нахлуе в апартамента ти — предположих веднъж, докато гледахме епизод на „Закон и ред“, — как ще издращиш очите му с тези чуканчета?

— Предполагам, че в такъв случай трябва да си взема пистолет. — Изречението на Нел увисна във въздуха, а сините й очи ме стрелнаха разтревожено. Твърде късно, невроните бяха натиснали спусъка на мисълта й и я бяха изстреляли, преди да успее да замълчи. — Съжалявам — добави смутено.

— Недей. — Насочих дистанционното към телевизора и увеличих звука. — Не е нужно сарказмът да умира в името на Петимата.

— Ани, сякаш нося дреха от човешка плът. — Това би могло да прозвучи и като оплакване, но Нел се възхищаваше на гладкия си гръб в огледалото. Гледката беше безценна — цветът на роклята преливаше плавно в този на кожата на талията й. Беше трудно да се определи къде свършва роклята и къде започва Нел.

— Наистина ли ще ме накараш да стоя до нея? — изстена Мони и отметна завесата на пробната. Мони никога нямаше да се откаже от опитите си да направи Нел най-добрата си приятелка. Просто не схващаше. Нел не искаше никой да целува задника й. Нямаше нужда от това.

— Този цвят много ти отива, Мони — обадих се лукаво, когато Нел се престори, че не я е чула. Никога нямаше да се откажа от опитите си да натрия малкото сбърчено носле на Мони и да й натякна, че Нел бе избрала мен — жабарката от работническата класа, вместо нея — принцесата от малък провинциален град в Кънектикът.

Мони се нацупи:

— Обаче не мога да нося сутиен.

Гривната Картие изприпка към Мони — „висналите цици нямаше да й осигурят продажба, не и в нейната смяна!“ — и започна да наглася жарсените воали на роклята.

— Виждате ли, универсална е. Подходяща за всякаква структура на тялото. — В крайна сметка оформи нещо като превръзка, в която циците й се сливаха в една. Мони повдигна краищата на роклята пред огледалото, гърдите й преливаха на вълни под материята, сякаш някаква бомба бе избухнала на хиляди метри под водата.

— Смяташ ли, че другите момичета ще изглеждат добре в това? — настоя Мони. Останалата част от групата не успя да дойде на днешната среща и милостиво остави решението в ръцете на Мони и Нел. Люк имаше трима неженени шафери — Гарет, който носеше „Рей Бан“ с поляризирани стъкла и слагаше ръка на гърба ти, докато говореше с теб, бе един от тях. Никой не би се осмелил да застраши мястото й на сватбеното парти. Беше си внушила, че Гарет ще е неин кавалер, и затова се държеше така войнствено при избора на рокли.

— Харесва ми — заяви Нел. Беше достатъчно да го каже, макар и колебливо.

— Да, не е лоша — съгласи се Мони, докато оглеждаше намръщено отражението си от различни ъгли.

Отново насочих вниманието си към телефона, за да проверя имейла, като забравих напълно за „Ранна поява на увиснала кожа на шията“, когато прочетох заглавието, при което единствената хапка фъстъчено масло се преобърна в изтерзания ми стомах. Гласеше: Промяна в графика за „Приятели на петимата“ и бе маркирано като много важно с червено знаменце.

— По дяволите! — Докоснах екрана, за да отворя съобщението.

— Какво? — Нел бе вдигнала подгъва на роклята над коляното си, за да види как щеше да изглежда, ако бе къса.

Изпъшках:

— Искат да преместят заснемането на филма в началото на септември.

— За кога бе планирано?

— Края на септември.

— Какъв е проблемът? — Нел би сбръчкала чело, ако нямаше ботокс. („Предпазни мерки“, бе заявила отбранително.)

— Проблемът е, че напоследък ям като стръвница. Сега трябва да мина на фотосинтеза, ако искам да съм готова до четвърти септември.

— Ани! — Нел положи ръце на осемдесет и две сантиметровите си бедра. — Престани. В момента си толкова миниатюрна. — Нел би посегнала на живота си, ако някога станеше толкова „миниатюрна“.

— Трябва да направиш диетата на Дюкан — намеси се Мони. — Сестра ми се подложи на нея преди сватбата. — Щракна с пръсти. — Свали четири килограма за три седмици и вече й ставаха най-малкият размер дрехи.

— Това е диетата, която използва Кейт Мидълтън — каза Гривната Картие и ние всички почетохме херцогинята на Кеймбридж с едноминутно мълчание. Кейт Мидълтън изглеждаше толкова изгладняла на сватбения си ден, че подвигът й трябваше да бъде похвален.

— Да идем на обяд — въздъхнах аз. След подобен разговор ми се щеше да остана сама в кухнята си в потайна доба с пълен хладилник и часове на разположение, за да го оскверня. Обожавах вечерите, когато Люк трябваше да забавлява клиенти. Прибирах се у дома с две найлонови чанти, пълни с най-изтънчените изкушения на съседното испанско магазинче, опустошавах всичко до последната нездравословна трохичка, изхвърлях доказателствата в шахтата за боклук, а той беше в пълно неведение. След като се натъпчех, гледах порноклипове с часове. Бяха от онези, в които мъжете крещяха на жените да лаят като кучета или щяха да спрат да ги чукат. Свършвах отново и отново. Не ми отнемаше много време. После рухвах в леглото, казвайки си, че не бих желала да се омъжа за човек, готов да ми причини подобно нещо.

Мони стана, за да отиде до тоалетната, след като поръчахме.

— Какво мислиш за роклите? — Нел освободи кока си и тръсна посребрените си коси. Барманът гледаше вторачено.

— Изглеждаш страхотно в бледорозовото — отвърнах аз. — Но зърната ти ще създадат известен проблем.

— Какво ще кажат господин и госпожа Харисън? — Нел положи ръка върху сърцето си, същинска скандализирана викторианка в твърде пристегнат корсет. Бъдещите ми свекър и свекърва безкрайно забавляваха Нел със своя привидно скромен дом в град Рай, Ню Йорк, и лятното си имение в Нантъкет; той — с папийонката си, а тя — с късата си бяла коса, подстригана на черта и прибрана с кадифена диадема. Не бих ги обвинила, ако вирнеха класическите си северняшки носове пред мен. Но госпожа Харисън винаги бе искала дъщеря и все още не можех да повярвам, че се задоволява с мен.

— Съмнявам се, че госпожа Харисън някога е виждала собствените си зърна — казах аз. — Това вероятно ще е полезен урок по анатомия за нея.

Нел повдигна въображаем монокъл към лявото си око и примигна.

— Значи, това са така наречените ареоли, нали, скъпа? — Гласът й потреперваше като на възрастните туристи, чакащи метрото. Беше въплъщение на типична възрастна дама и нямаше нищо общо с госпожа Харисън. Представях си лицето на бъдещата си свекърва, ако можеше да ни чуе, докато си разменяхме пикантерии по неин адрес, гарнирани с лютия червен пипер в четиринадесетдоларовите ни коктейли „Блъди Мери“. Тя не би се ядосала. Госпожа Харисън никога не се ядосваше. Вместо това щеше да повдигне добре оформените си вежди и за разлика от Нел, която не можеше да си го позволи, кожата на челото й щеше да се сбръчка, да разтвори леко устни и да възкликне: „О!“.

Беше проявила такова търпение първия път, когато мама посети дома им, докато кръстосваше стилно обзаведените стаи и обръщаше свещници и тотеми, за да разгадае произхода им („Скали енд Скали? Това магазин в Ню Йорк ли е?“ „Мамо, престани.“) — Но най-важното бе, че господин и госпожа Харисън поемаха шестдесет процента от сватбата. Ние с Люк щяхме да платим тридесет процента (добре де, Люк), а родителите ми — останалите десет процента, въпреки протестите ми и въпреки факта, че чекът никога нямаше да бъде осребрен, независимо от настояванията им. В ролята си на главни инвеститори семейство Харисън имаха пълното право да отхвърлят чудесната ми хипстърска банда и да диктуват списъка с гости: повече шестдесетгодишни дами с диадеми за коса и по-малко двадесет и осем годишни в провокативни парти рокли. Но госпожа Харисън само бе вдигнала ръцете си, които никога не бяха виждали маникюр, и ми бе казала: „Това е твоята сватба, Ани. Трябва да я планираш по твой вкус“. Когато редакторите на документалния филм се бяха свързали с мен за пръв път, бях отишла при нея. Страхът се бе загнездил в някакво тайно отверстие на гърлото ми, сякаш бях погълнала без вода някаква бавно разграждаща се допинг таблетка. Притеснявах се от пресипналия си глас, докато й разказвах как ровеха какво се бе случило в „Брадли“, как искаха да представят неразказаната, истинска история, онази, която медиите бяха разтълкували погрешно преди четиринадесет години. Щеше да стане по-зле, ако откажа да участвам, разсъждавах аз. Можеха да ме обрисуват както пожелаят, поне щях да получа възможност да се защитя и можех…

— Ани — беше ме прекъснала тя със смутено изражение, — разбира се, че трябва да го направиш. Смятам, че за теб това е много важно.

Господи, какво лайно съм! Нел смени темата на разговора, когато забеляза блясъка в очите ми.

— И така, индиговосиньо? Хареса ми.

— На мен също. — Извих салфетката си като злодейски мустаци. Щръкналите й твърди краища приличаха на зловеща усмивка.

— Спри да се тревожиш за новата дата на филма — каза Нел.

Можех да заблудя Люк, но не и нея — бях като отворена книга.

Натъкнах се на Нел по същия начин, по който човек открива снимка на Робърт Мейпълторп на някоя улична арт изложба, смаян, че нещо толкова ценно лежи затрупано под куп боклуци. Тя се бе свлякла до стената на банята на общежитието, което по-късно започнахме да наричаме Кьопавите заради обитателите му, членове на отбора по лакрос^[13], които се гавреха с момичетата с колене, омекнали от водка „Попов“. Въпреки зеещата уста и обложения език, резултат от всички разрешени медицински стимуланти, нямаше съмнение, че Нел притежава лице на филмова звезда.

— Хей! — казах аз и положих ръка на загорялото й от солариум рамо. Беше лесно да се озовеш в онези флуоресцентни ковчези, когато си толкова млад и смяташ, че двадесет и четири е почти преклонна възраст. Разтърсих я, докато не отвори очи, и веднага забелязах, че бяха яркосини като небето на корицата на брошурата на Уеслиън, която университетът изпращаше на обещаващите студенти.

— Чантата ми — не спираше да стене Нел дори след като я изправих, обвих ръка около измършавялото й тяло и я повлякох към стаята си. Накарах я да повърне два пъти в храстите, като скачах отгоре й, както правеше полицай Стан от охраната на колежа, тръгнал с количка за голф на лов за глави на първокурсници със съдържание на алкохол в кръвта един или повече промили.

На следващата сутрин се събудих и открих Нел на пода. Лазеше и тършуваше под канапето ми, мърморейки тихо и недоволно.

— Опитах се да намеря чантата ти! — казах отбранително.

Тя вдигна паникьосано поглед към мен и замръзна на четири крака:

— Коя си ти?

Така и не открихме чантата й, но в крайна сметка разбрах защо бе толкова дяволски важна за нея. Шишенцето с хапчета, които й помагаха да спи, да не яде, да будува и учи по цяла нощ в библиотеката. Те подрънкваха като дрънкалка, докато ходеше. Това бе единственото нещо, за което не говорим.

Нел се пресегна през масата и вплете грозните си пръсти в моите. Тя ме стисна и почувствах малкото хапче между ръцете ни. Нейната беше оцапана в синьо, когато я отдръпна. Поставих дисциплинирано таблетката върху езика си, отпих от коктейла, преглътнах и зачаках. Дори ако документалният филм не успееше да изчисти името ми, дори ако никой не ми повярваше, поне щях да ги обезвредя: „Тя е отвратителна. Тя не е нищо повече от една дебела и озлобена пачавра“. Остатъчният вкус на хапчето в устата ми напомняше на мириса на пари — мускусен и ефимерен. Опитах се да си внуша, че изкуплението беше единствената възможност.

Глава 4

Беше едва втората ми седмица в „Брадли“, а вече се налагаше да заменя целия си гардероб, с изключение на панталона в цвят каки. И макар че бе толкова натрапчив, Хилари го бе удостоила с одобрението си. Представях си как седим в моята стая, а тя хвали не особено впечатляващата ми колекция от мола, разположена в дрешника. Щеше да забележи пъстрото петно, сгушено сред купчината панталони. Щеше да й се плези като език, оцветен от близалка.

— Искаш ли го? — щях да попитам. — Твой е. Наистина е твой!

Мама ме заведе в мола и похарчихме двеста долара за куп парцали в „Джей Крю“ и разни плетени неща в меланж. После посетихме „Викториас Сикрет“, където си избрах няколко пъстроцветни камизолки с вградени банели. Мама предложи да ги нося под дрехите, за да прикрият „бебешките тлъстини“, които се набираха упорито около пъпа ми. Последната спирка беше „Нордстром“, където купихме чифт сабо „Стив Мадън“, абсолютно същото като на момичетата, които се тъпчеха със зеленчукови палачинки и салати. Можеше да ги чуеш да потракват от дъното на коридора още преди да си ги видял. Петите им издаваха пляскащи звуци, докато се отделяха и прилепяха към подметката.

— Просто искам да ги залепя за краката им — бях дочула да казва един от учителите.

Примолих се на мама да завършим покупките с колие на „Тифани“ със символа на безкрайността, но тя каза, че татко щял да й отреже главата.

— Може би за Коледа — подхвърли тя. — Изкарай хубави оценки.

Другата основна промяна засягаше косата ми. Татко беше чистокръвен италианец, но майка ми имаше ирландска жилка. Хилари бе решила, че на моя цвят коса биха подхождали дори и по-руси кичури. Каза ми името на салон, който посещаваше, и двете с мама запазихме първия свободен час при най-евтиния фризьор. Мястото се намираше чак в Бала Кинуд, което беше съвсем близо до Филаделфия и следователно много по-далече от дома ни. Двете с мама се изгубихме, докато пътувахме натам, и пристигнахме с двадесетминутно закъснение. Мама заяви, че не било нужно киселата рецепционистка да ни натяква три шибани пъти за случилото се. Притесних се, че от салона няма да ме обслужат, и си вдъхнах кураж, казвайки си, че са ни видели да слизаме от БМВ, а това все пак трябваше да се брои за нещо, нали?

За щастие най-евтината фризьорка от персонала се оказа достатъчно милосърдна, за да ни прости мотането. Боядиса косата ми на едри жълти, оранжеви и бели кичури, които започваха на поне три сантиметра от скалпа ми, така че се нуждаех от пооправяне още преди да напусна салона. Мама не обърна никакво внимание на окончателния резултат и изпадна в пристъп на ярост, от който се почувствах неловко. Поне успя да свали двадесет процента от цената на ужасното обслужване. После отидохме направо в дрогерията и купихме светлокестенява боя за коса за 12,49 долара. В комбинация със скъпото, но нескопосано изсветляване получихме великолепен златист оттенък, който избеля в цвета на износените месингови свещници на мама с бързината, с която залезе и звездният ми миг в училище, а после падна. Колко подходящо — идеалният оттенък на русото издържа толкова дълго, колкото и популярността ми.

Макар че Хилари и Оливия започваха да проявяват интерес към мен, все още се държаха предпазливо. Затова свеждах глава и говорех само когато ме заговореха, докато се разминавахме на влизане или излизане от класната стая. Все още не ме бяха поканили да обядвам с тях, а камо ли да им гостувам у дома, така че не исках да насилвам късмета си. Разбирах, че това е период на преценяване. Можех да бъда търпелива.

Междувременно Артър и бандата ми правеха компания, която определено не ме отегчаваше. Артър обожаваше да клюкарства. Не зная как съумяваше, но винаги докладваше пръв за някое ужасяващо събитие, което въобще не му влизаше в работата. Именно той разпространи историята за ледената Чонси Гордън от по-горните класове, чието лице винаги бе замръзнало в подигравателна гримаса. Била толкова пияна на някакво парти, че когато председателят на училищния съвет се опитал да я задоволи с пръст, напишкала ръката му. Теди всъщност бе присъствал на това парти, но дори и той не знаеше нищо подобно. Теди имаше груби червендалести бузи, характерни за повечето руси атлетични момчета. Беше се сдобил с летния си тен в далечен Мадрид, където бе посетил престижен тенис лагер за обещаващи млади спортисти. В „Брадли“ на почит беше футболът, на тениса не обръщаха особено внимание. Въпреки това винаги бях смятала, че Теди би могъл да постигне целите си много по-успешно и да си извоюва място на масата на Косматите крака, но той явно беше доволен от себе си. Артър, Теди, Сара и Акулата се познаваха от години и нито внезапното и тревожно напълняване на Артър („Невинаги е бил толкова грамаден“, веднъж ми бе прошепнала Акулата, когато се върна за втори сандвич), нито пъпчивият ореол по лицето му можеха да застрашат мястото му на масата им за обяд. Предполагам, че това бе някак мило.

Тогава Акулата ми оправи настроението за цяла година напред, когато ме осветли, че можеш да се измъкнеш от часовете по физическо, ако тренираш спорт. Нито едно от палачинковите и салатените момичета не посещаваше тези часове. Това бяха тридесет и деветте минути от седмицата, които ненавиждах от дъното на душата си.

— Но пък недостатъкът е, че трябва да тренираш някакъв спорт — заяви Акулата, явно приемайки, че споделям мнението й за това, че спортът е по-зле от физическото, макар че бе точно обратното.

Бях тренирала хокей на трева в „Света Тереза“, но не бих казала, че имам атлетични наклонности. Обаче бях единствената, която нямаше нищо против да прекара цял ден във физкултурния салон. Никога не финиширах първа, но сякаш можех да продължа до безкрай, без въобще да се изморя (мама казваше, че съм наследила издръжливостта от нея), затова избрах да се присъединя към отбора по бягане в пресечена местност. Фактът, че треньор беше господин Ларсън, нямаше нищо общо с решението ми. Ама съвсем нищо.

Нямах търпение да започна, за да се отърва от бебешките тлъстини по тялото ми. Флиртът ми с Лиам процъфтяваше и ако се стегнех, можех само да спечеля, в случай че започнем някаква връзка. Лиам играеше лакрос, който бе пролетен спорт, така че в момента нямаше отбор, към който да се присъедини. Лишен от онези потни момчешки отношения, той също като мен се гърчеше, обзет от мъчителното желание да бъде популярен. Личеше си, че е бил готин в старото си училище. Беше ясно, че принадлежеше към масата на Косматите крака. Явно в крайна сметка щеше да се озове там. Акулите вече се въртяха около него, душеха го и се опитваха да решат дали е жертва, или е един от тях.

Въпреки че двамата с Лиам посещавахме часа по химия, той беше във втори курс. Беше живял в Питсбърг и се беше преместил в района през лятото. Баща му беше търсен пластичен хирург. Заради имплантите на скулите си приличаше на някой от космическите изроди в сериала „Стар Трек“ (източник — Артър). Лиам бе ходил в държавно училище в Питсбърг, което бе ужасяващо дори за мен, и от това, което бях подразбрала, администрацията отказваше да прехвърли повечето от оценките му, защото не били „приложими“. Това бе техният начин да заявят: „отвратително държавно училище“. Вече бе спал с две по-големи момичета в предишната си гимназия, което го правеше да изглежда опасен за такива като ХО. Беше добре, че е опасен. Преди няколко години всички бяхме гледали как Леонардо ди Каприо си загуби ума по Клеър Дейнс в „Ромео и Жулиета“ и чакахме собствения си изтерзан любим, готов да счупи врата си, само и само да се озове между краката ни.

Може би си мислите, че след като бях посещавала католическо училище, имах известни задръжки по отношение на предбрачния секс. Така е, но никоя от тях не включваше страха, че развратът щеше да ме запрати в огнените бездни на ада. Имах възможност да стана пряк свидетел на какво бяха способни бесуващите лицемерни монахини и свещеници. Да проповядваш милосърдие и смирение, без да проявяваш и капчица от тях. Никога няма да забравя как учителката ми във втори клас, сестра Кели, предупреди всички ни да не говорим с Меган Макнали до края на деня, защото бе подмокрила гащичките си. Меган просто си седеше на чина сред локва отровножълта урина, а горещите сълзи на унижението се стичаха по унилото й червенобузо лице.

Стигнах до извода, че ако подобна смирена жена може да е толкова уверена, че ще отиде в рая, въпреки че се държеше като истински звяр, то Господ вероятно бе по-благосклонен, отколкото ми бяха втълпили да вярвам. Какво беше едно скромно прегрешение на духа и тялото?

Задръжките ми по-скоро бяха свързани с техническата страна на въпроса — щеше ли да боли, щях ли да кървя като заклана и да се изложа, след колко време болката щеше да утихне и да изпитам удоволствие, и най-важното — ами ако забременея? После идваше ред на останалите ми страхове — болестите, предавани по полов път, и заплахата, че може да ми излезе лошо име. Артър ми разказваше, че много от момичетата в „Брадли“ правят безразборен секс, но само няколко от тях са опозорени. Чонси беше ярък пример. Въпреки че се бе изпишкала върху ръката на председателя на ученическия съвет, тя си имаше гадже и следователно не бе съдена сурово. Струваше ми се, че стига да правя секс с гаджето си, мога да избегна обществения гняв. А и самата аз го предпочитах. Не желаех секс, за да свърша (отдавна бях разбрала как да стигна до края сама). Не, желаех да положа гръб върху хладните чаршафи, да обвия крака около тялото му, докато ми шепне: „Сигурна ли си?“. Щях да кимна, изражението ми щеше да е изплашено, но сластно. Тласъкът, който щеше да изкриви лицето ми от болка, за да разбере колко много му давах, а той щеше да иска дори още повече в замяна на моята жертва. Можех да стигна до оргазъм през всеки един ден от седмицата под завивките си за по-малко от минута. Но тази разтърсваща мисъл не ми даваше мира, мисълта за момче, което искаше моята болка.

 

 

В „Брадли“ имаше правило учениците да посещават двучасов компютърен семинар всяка година. Когато Лиам влезе в малката лаборатория, предпочете да седне до мен, въпреки че имаше свободно място до Дийн Бартън и Пейтън Поуел. И двамата бяха в предпоследен курс, и двамата бяха ярки идоли на футболното игрище.

Учителят по информатика ни заля с куп сложни инструкции как да си направим училищен имейл адрес. Чудех се дали да не избера за парола „литий“ — името на моята самоубила се котка, когато Лиам ме сръчка и кимна към екрана. Примигнах, когато видях страницата. „Тест за непорочност: 100 въпроса, за да разберете дали сте светица, която има нужда от секс, или сте порочна развратница, която трябва да си затвори краката.“

Лиам насочи мишката си към първия въпрос: „Някога разменяли ли сте си френски целувки с момче?“. Погледна ме въпросително.

Направих физиономия.

— Да не съм в четвърти клас.

Лиам се засмя тихо, а аз си помислих: „Браво, Тиф“.

Това продължи още деветдесет и девет пъти — Лиам посочваше въпроса и изчакваше да отговоря. Когато стигнахме до онази част, в която трябваше да посочиш с колко души си спал, Лиам насочи курсора към отговора „1 — 2“. Поклатих глава и той го премести вдясно — „3 — 4“. Отново поклатих глава. Той се ухили и го премести към „5+“. Пернах го леко по ръката. Дийн се извърна към нас.

— Ще трябва да променим това — тихо прошепна Лиам и премести курсора вляво, за да натисне бутона за крайния резултат. Думата, „Девственица“ замига в яркорозов бонбонен цвят.

Часът приключи и Лиам побърза да затвори страницата, но Дийн и Пейтън вече бяха до нашия чин. Дийн попита:

— Какъв е резултатът й?

Симпатичното му лице се разтегна в широка усмивка. Впечатлих се от привлекателния външен вид на Пейтън. Беше много по-красив от кое да е момиче в „Брадли“ с пухкавата си руса коса и небесносините си очи. Дийн безспорно беше висок и имаше хубаво тяло, но с големите си очи и сплескано лице, с щръкналата си сплъстена коса приличаше на средната маймуна от илюстрацията на човешката еволюция в учебниците по биология.

— Незадоволителен, човече — засмя се Лиам. — Незадоволителен.

Никой не си направи труда да се допита до мен, макар че стоях до тях и ставаше въпрос за моя тест и моя резултат, но въпреки това през тялото ми премина необяснима тръпка. Поради някаква причина резултатът ми за непорочност беше важен, а това означаваше, че аз също бях важна.

След случката Лиам започна да обядва заедно с Косматите крака и ХО.

Поканиха ме няколко седмици по-късно. Наближаваше октомври и гръмотевичните бури накараха всички спортни отбори да потърсят подслон във физкултурния салон. Господин Ларсън запази стълбището, което започваше от съблекалните в мазето и водеше към баскетболното игрище, незабавно монополизирано от футболния отбор.

— По две стъпала — разкрачи широко стегнатите си бедра, докато показваше упражнението. Изприпка надолу и наду свирката. Втурнахме се по стълбището, взимайки по две стъпала, отново и отново. Косата на тила ни лепнеше от пот.

— Подскачания на място. — Господин Ларсън събра крака и се понесе по стълбите като навита пружина. Стигна догоре и впери поглед в нас, сякаш искаше да разбере дали нямаме някакви въпроси. Всички мълчахме, той наду свирката, увиснала около врата му, и изкрещя: — Старт!

Оставаше ми още един ред стъпала, когато вдигнах глава и забелязах Дийн, Пейтън и още неколцина членове на футболния отбор. Бяха се облегнали на стената и ме гледаха застрашително. С всяко изминато стъпало огромните ми гърди се блъскаха в гръдния ми кош, а аз се задъхвах като някое дундесто дете. Не исках никой да става свидетел на подобна дейност, а камо ли група възмъжаващи наследници на Адонис.

Имах чувството, че агонията ми щеше да продължи вечно, но тогава чух:

— Достатъчно!

Господин Ларсън взе на бегом останалата част от стълбището и се озова на площадката. Широкият му гръб скри Дийн и Пейтън от погледа ми. Говореше им нещо, но бе невъзможно да го чуя, задушавана от тежките хрипове на белите ми дробове. Тогава долових гласа на Дийн:

— Ооо, я стига, господин Ларсън!

— Пат! — изкрещя господин Ларсън и помаха на футболния треньор на момчетата. — Обуздай си зверовете!

— Бартън! Поуел! — Гласът на треньор Пат прогърмя като оръдие от другия край на салона. — Довлечете си задниците тук!

Оставаха ми още няколко стъпала до края, когато чух толкова ясно думите на Дийн, че сякаш ги бе изрекъл в ухото ми:

— Някой си маркира територията.

Господин Ларсън изпъна гневно гръб и се приближи към Дийн. Сграбчи го с такава сила за ръката, че успях да видя как пръстите му оставиха бели отпечатъци върху кожата на Дийн.

— Хей! — извика Дийн вбесено и се заизвива.

В този миг треньор Пат се озова до тях и зашепна нещо в ухото на господин Ларсън. Напрежението се разсея с бързината, с която бе ескалирало.

— Какво беше това? — Препънах се в последното стъпало и ударих пищяла си в бетона. — Ох! — изстенах аз.

Господин Ларсън се обърна и ме изгледа толкова загрижено, че за миг си помислих, че неволно съм се порязала, когато паднах. Изтупах краката си, но нямаше следа от рана или кръв.

— Тиф, добре ли си? — Господин Ларсън се пресегна, за да ме докосне по рамото, но бързо отдръпна ръка и вместо това се почеса по тила.

Избърсах потта от горната си устна:

— Да, защо?

Господин Ларсън сведе глава. Мярнах пътя, разделящ гъстата му коса точно по средата.

— Нищо. Просто питам. — Положи ръце на бедрата си и погледна към футболистите, които танцуваха около топката и тичаха лудешки по полираните дървени подове. — Момичета, хайде да се преместим в залата с лежанките.

По-късно разбрах, че Дийн е бил наказан и са го задържали след часовете заради това, което бе казал на господин Ларсън. На следващия ден Хилари ме покани да обядвам с тях. Имаше известна връзка между тези събития. Не знаех каква бе тя, но въобще не ми пукаше, защото изгарях от нетърпение да заема мястото, което ми се полагаше, на тяхната маса.

 

 

Артър беше смутен от смяната на местоположението ми в столовата.

— Тренираш отборен спорт, а сега ще делиш трапеза с ХО — оплакваше се той след часа по английски. — Какво следва? Да станеш гадже на Дийн Бартън?

Задавих се от възмущение, но го направих по-скоро заради Артър:

— Никога. Той е същински изрод.

Артър изкачи стъпалата по-бързо от мен, въпреки че се задъха. Пръв стигна до столовата и блъсна вратата с две ръце. Тя се отвори с трясък, удряйки някакъв метален сгъваем стол.

— Бих могъл да изтръгна чепа му и да му го набутам в гърлото. — Вратата се затвори, блъскайки ме по рамото. Артър изчезна от погледа ми за миг. Бутнах я и го съзрях. Стоеше неподвижен и се хилеше злорадо. — Знаеш ли, че мразя почти всички? — Думите му увиснаха във въздуха и той се отдалечи.

Присвих се от болка, но се престорих, че го правя, за да подпра вратата със стол, защото господин Харолд, учителят по история, винаги ръчкаше резето и мърмореше: „По дяволите!“. Когато го пуснеше, смятайки, че го е оправил, вратата се затваряше с предизвикателен трясък. Вдигнах глава. Хилари ми махаше от другия край на залата.

— Фини! Фини! — Всички бяха започнали да ме наричат така. По лицето ми се разля възторг и последвах звука на новия си прякор като малък покорен гризач, в какъвто се бях превърнала.

 

 

— Ще се върна да те взема в девет и половина. — Мама вкара скоростния лост в позиция „паркинг“ и колата се разтресе и изхърка.

Лампата за проверка на двигателя светеше от месец. Механикът беше казал на майка ми, че ще струва осемстотин долара, за да я изключи. Когато го попита да не би да я мисли за вчерашна, той просто повтори:

— Ще трябва да я оправите.

Беше ред на мама да почервенее като колата.

За пръв път в живота си щях да ходя на танци сама. Мисълта, че трябва да вляза в салона, непридружена от приятелка, ме караше да изпитвам болезнен копнеж по Лия. Само преди няколко часа по време на обяд Хилари и Оливия ме бяха попитали дали ще ходя на Петъчните танци.

— Не съм планирала, но… — затаих дъх. Зачаках някоя от тях да довърши фразата, да ме покани във великолепния си дом, чиито тухлени стени тънеха в прегръдките на хиляди бръшлянови ластари. Тогава щяхме да пробваме тоалет след тоалет и да отхвърляме всеки един, докато подът не се покриеше с разпилени дрехи с ръкави и крачоли, извити неестествено като тебеширените очертания на мъртво тяло.

— А трябва. — Хилари се постара да прозвучи като предупреждение. — Готова ли си, Лив? — Те станаха от масата и аз ги последвах, въпреки че едва бях преполовила обяда си и стомахът ми се свиваше болезнено.

Не можех да ида на танци с дрехите, които носех. Щеше да е трудно да завърша тренировката по бягане, да се прибера у дома, да се преоблека и да се върна навреме в „Брадли“. Казах на господин Ларсън, че не се чувствам добре, и той се държа толкова мило, че се наложи да отвърна поглед встрани. Посъветва ме да се прибера вкъщи и да си почина. Не исках да го лъжа, но пък си мислех, че не беше честно да няма кой да одобри потника и дънковата ми пола, с изключение на мама. Имах пълното право да направя всичко възможно, за да променя това.

— Изглеждаш много добре, миличка — добави мама, когато пръстите ми застинаха върху дръжката на вратата. За миг ми се прииска да се ометем от паркинга, да идем и да хапнем кесадия^[14] с гъби и артишок в близкия мексикански ресторант. Винаги си поръчвахме сос с горчица и мед, за да топим в него, а сервитьорът ни гледаше странно, когато го помолехме да ни донесе гарнитура.

— Мисля, че доста съм подранила. — Постарах се да звуча уверено, за да покажа на мама, че не печеля време, а знам какво говоря. — Може би трябва да направим още едно кръгче.

Мама разтърси ръка, за да нагласи часовника си:

— Осем без петнадесет е. Според мен петнадесет минути са напълно разумно закъснение.

„Ако не идеш, ще стане по-зле.“ Дръжката изскърца, преди да осъзная, че я бях натиснала. Бутнах вратата с дебелия ток на сабото „Стив Мадън“.

 

 

Вътрешността на физкултурния салон вибрираше от най-желаните хитове в топ десет на Ем Ти Ви и пулсиращи светлини, ритмично преливащи в розови, сини и жълти нюанси. Стратегията ми бе да открия някаква група и бързо да се присъединя към нея, преди някой да е разбрал, че съм сама.

— Хей! — Проправих си път сред тълпата.

— ТифАни! — Зениците на Акулата проблясваха хищнически в сянката.

— Как е? — изкрещях аз.

Акулата се впусна в тирада срещу танците („Просто извинение да се отъркаш в някого“), но добави, че дошла, защото Артър можел да ни донесе трева. Прииска ми се да имам като нейните очи, разположени в краищата на главата, за да мога да оглеждам телата по дансинга, защото беше повече от очевидно, че говоря с нея единствено защото няма с кой друг.

— Как може да не харесваш танците? — Посочих към залата, но всъщност си търсех повод да огледам тълпата. В петте секунди, с които разполагах, не видях нито Хилари, нито Оливия, нито Лиам, нито някой от Косматите крака.

— Щяха да ми харесват, ако изглеждах като теб. — Погледът на Акулата се спря върху висналия подгъв на дънковата ми пола. Бях отслабнала три килограма за трите седмици и половина, откакто членувах в отбора по бягане в пресечена местност. Всичките ми дрехи ми стояха като торби.

— Все още съм толкова дебела. — Направих физиономия, но бях поласкана.

— Добре, добре, добре. — Тялото на Артър закри дансинга от погледа ми. Толкова се ядосах, че забравих колко много ме бяха засегнали бомбастичните му изказвания. — Ще ни покажеш ли някой бавен танц, който държи кавалера на дистанция, за да не ядосваме Светия Дух?

Сопнах му се:

— Сам знаеш, че подобни неща са недопустими.

Първоначално изпитвах облекчение от интереса на Артър към „Света Тереза“ и всички сакрални противоречия. Даваше ни теми за разговор. Сега ми се искаше просто да престане. Само дето никога нямаше да го направи. Приличаше на невинна закачка, но аз разбирах какво представляваше всъщност: това бе неговият начин да насочи прожекторите към мен, да напомни на всички — да напомни на мен — коя бях в действителност и откъде идвах.

— Въобще било ли ви е позволено да танцувате? — не се отказваше Артър. Застанал насред неоновия търбух на физкултурния салон, изглеждаше така, сякаш по лицето му се стичаха капки плодов пунш. Артър винаги се потеше.

— Нима това не е дяволско забавление?

Не му обърнах внимание, а се преместих вдясно, за да надникна зад него.

— ХО няма да дойдат — каза Артър.

Отдръпнах се, сякаш ме бе ударил:

— Откъде знаеш?

— Защото само загубеняци посещават подобни събития — ухили се Артър, мазните му, подпухнали бузи лъщяха победоносно.

Огледах залата, за да открия доказателства, с които да го оборя:

— Теди е тук.

— Защото Теди иска да му духат. — Проследих погледа на Артър към Теди и Сара. Танцуваха така, сякаш някой бе зашил нескопосано тазовете им в часа по домашен бит и техника.

Не исках Артър да ме види разплакана и измърморих, че трябва да ида до тоалетната. Не обърнах внимание на виковете му зад гърба ми, включително признанието, че просто се шегувал. Завих по коридора, като през цялото време си вдъхвах кураж: „Ще дойдат. Ще дойдат“.

Замръзнах на най-горното стъпало на съблекалнята, като видях кой се изкачваше. Явно току-що бе посетил тоалетната.

— По-добре ли се чувстваш? — Господин Ларсън носеше дънки. Никога преди това не го бях виждала да носи дънки. Приличаше на мъж в бар. Мъж със сериозни намерения. Кръстосах крака, защото се притесних, че може да види под полата ми, тъй като бе застанал на няколко стъпки под мен.

— Малко — прошепнах немощно като болник, за да прочете думата по движението на устните ми.

— Стига, ТифАни. — Гласът на господин Ларсън прозвуча обвинително, с типичния манталитет на възрастен. Цялата се стегнах, завладяна от тийнейджърски гняв. „Как смее да се обръща така към мен?“ — Знаеш, че не можеш да пропускаш тренировките. Какво се случи?

Съзнавах, че ако го излъжа и му кажа, че съм в цикъл, щеше да ме остави на мира. Но ми се гадеше при мисълта, че трябва да обсъждам цикъла си с господин Ларсън.

— Не се чувствах добре. Но ми мина. Кълна се.

— Добре тогава — усмихна се насила. — Впечатлен съм от чудодейното ти възстановяване.

— Фини! — Гласът зад гърба ми разведри вечерта. Полата на Хилари беше толкова къса, че успях да зърна черешовочервеното й бельо. Стараех се да не се обличам като Хилари. Но за нея това не бе навик, а по-скоро форма на бунт и й отиваше. — Хайде! — повика ме тя, размахвайки предизвикателно лакирания си показалец.

— Момичета, ако напуснете района на училището, ще се наложи да уведомя родителите ви. — Гласът на господин Ларсън прозвуча съвсем отблизо. Обърнах се и видях, че бе на съседното стъпало.

— Господин Ларсън — ококорих се насреща му. — Моля ви, стига.

Ритъмът на някаква ужасна песен наруши тишината, после господин Ларсън въздъхна и каза, че въобще не ме е виждал.

 

 

Тъмносин джип „Навигатор“ беше паркиран край бордюра. Вратата се отвори и пред очите ми се показаха три реда Космати крака, сред които бяха Дийн и Пейтън, както и Оливия, кацнала палаво в скута на Лиам. Ревност се загнезди в гърдите ми. „Просто защото колата е пълна.“

Хилари се настани и плесна бедрата си.

— Седни в скута ми — изчурулика тя. Можехме да се сместим, ако се наблъскаме плътно един до друг, но като се превих, за да пасна на позата й, долових миризмата на джин и си обясних любвеобилността й.

Обърнах се към групата:

— Къде отиваме?

— На Мястото. — Шофьорът срещна погледа ми в огледалото за обратно виждане. Дейв беше по-голям. Ръцете му бяха толкова слаби и гладки, че откаченото италианско момиче почти му завиждаше. Зад гърба му го наричаха Чука. Беше истински дръвник, но притежаваше кола, нещо много ценно в гимназията.

Мястото не бе нищо повече от самотно парче земя, оградено от храсти клюмнал кучешки дрян, които щяха да разцъфтят едва след няколко месеца. Многобройните му диви плодове се гушеха в нагъсто разположени гроздове, които закриваха пътя отпред и общежитията на колежа Брин Мар отзад. Хлапетата от „Брадли“ си бяха присвоили това място още преди години. Идваха тук, за да пият евтина бира и да намажат някоя свирка.

Щяхме да стигнем по-бързо пеша. Ако бяхме минали през храсталаците зад скуош игрищата, а после бяхме прекосили сънената еднопосочна улица, щяхме да се озовем тук за пет минути. Но Дейв заобиколи района на гимназията и паркира на някаква оживена улица, разположена на неколкостотин метра от проскубаната поляна, отвеждаща към гората. Изсипахме се тромаво от колата, заливайки се от смях, и се наредихме край бордюра. Дийн ни поведе, като ми помагаше да следвам пътеката, макар че бе чиста и отъпкана. Тя ни отведе до миниатюрна просека, в чийто далечен край различих отсечен дънер. Запрепъвах се към него, опипах повърхността му с ръка, за да се уверя, че е сух, и седнах.

Дийн бръкна в джоба си и извади бира.

— Не мога — отвърнах аз.

Беше твърде тъмно, за да видя лицето му, но сянката му надвисна предизвикателно над мен:

— Не можеш?

— Мама ще ме вземе след час — обясних аз. — Ще подуши.

— Пъзла! — Дийн отвори кутийката и седна до мен. — Родителите ми ще отсъстват другия уикенд. Поканил съм няколко души.

Фаровете на някаква кола осветиха за миг скривалището ни, но Дийн успя да види усмивката ми:

— Яко.

— Не казвай на ХО — предупреди ме той.

Исках да попитам защо, но Пейтън се приближи бавно:

— Пич, май си седнал на същото място, където Финърман духаше на онзи малък педал.

Дийн се оригна звучно:

— Мамка му!

— Не се шегувам. Оливия ги е видяла тук. — Пейтън се обърна към нея: — Лив, нали точно тук видя Артър да върти свирка на Бен Хънгьр?

Думите й долетяха в мрака:

— Беше отвратително!

Прокарах пръст по гладката повърхност на дънера и се зачудих колко ли остър трябва да е бил оня трион, за да постигне такава съвършена ампутация. Исках да задам безброй въпроси, но не желаех да привличам вниманието към връзката си с Артър, защото можеше да се окаже по-изолиран, отколкото бях смятала. Това бе сериозно обвинение.

— Кой е Бен Хънтър? — полюбопитствах аз, опитвайки се да спечеля време, докато предъвквах тази нова информация.

Дийн и Пейтън се засмяха дружно, а Дийн преметна ръка през рамото ми:

— Някакъв малък педал, който идваше тук. Преряза си деликатните вени.

Пейтън се надвеси над нас. Очите ми бяха свикнали с тъмнината и лицето му се оказа още по-завладяващо, гледано отблизо:

— За съжаление, не успя да се самоубие.

— За съжаление! — Дийн сръчка Пейтън. Препъна се и изпусна бирата си. Кутийката се претърколи, а пенливата течност засъска по земята. Пейтън сподави проклятието си и се затича след нея.

— Какво се е случило с него? — попитах аз, надявайки се, че успях да прикрия ужаса си.

— О, Фини! — Дийн ме разтърси неочаквано силно и прехапах езика си. — Да не би да го съжаляваш?

Преглътнах, усещайки калаения вкус на кръвта си.

— Не. Дори не го познавам.

— Е, сигурен съм, че гаджето му е съсипано. — Дийн отпи от бирата си. — Внимавай с това момче. Артър. Той е изтрещял. — Пръстите му погалиха рамото ми и разсеяно докоснаха зърното ми. — Не забравяй за петък. — Нашата тайна направи тона му тих и интимен: — Не казвай на Оливия и Хилари.

Бях достатъчно глупава да го послушам.

 

 

Шофьорът на таксито, който ме откара на партито на Дийн, беше търпелив човек. Беше съвсем различен от онези, които по-късно щяха да ме карат лудешки по магистралата Уест Сайд сутрин, когато закъснявах за работа, и вечерите, когато оставах след осем, за да се насладя на пътуването. Наблюдаваше, мълчалив и развеселен, как наброих в ръката му една банкнота от десет и девет от по един долар, а остатъка — в единадесет монети от по двадесет и пет цента, шест — от десет, и една — от пет. 22.40 долара. Толкова ми струваше да ме закара от училище до къщата на Дийн в Ардмор. Ето колко платих, за да изгубя достойнството си.

Слънцето се прокрадваше зад дърветата, когато слязох от таксито. Спортният сак беше увиснал на рамото ми. Все още бях облечена в спортния екип, лепкав от пот, но Дийн бе казал, че мога да си взема душ в дома му. Бях ужасена, че някой може да нахлуе и да открие тайната на това как изглеждаше тялото ми в действителност. След като Дийн ме въведе в дома си и ми показа спалнята за гости, която разполагаше със собствена баня, се изкъпах за нула време.

Прокарах четката по наскоро изрусената си коса и я духнах със сешоара за няколко минути. Щяха да изминат години, преди да се науча „да си оправям“ косата. Беше гъста и чуплива, но можеше да бъде овладяна с кръгла четка и преса, стига да знаех как да използвам подобни инструменти. За щастие модата в началото на хилядолетието беше разрошена, вдигната високо опашка, така че увих косата си във влажен кок и мацнах коректор върху носа и брадичката си. Малко спирала и бях готова. Бях умолявала мама да ми даде пари, за да си купя ново бельо специално за този случай. Бях се потрудила с ножицата върху старите ми чифтове, но й казах, че се нищят по шевовете от бягането. На щанда с бельо си купих най-секси парцалите, които съзрях: три чифта бикини на леопардови щампи. Когато се прибрах у дома и ги пробвах, открих, че ластикът им стигаше до над пъпа ми, по-скоро приличаха на стягащо бельо. Свих рамене и ги смъкнах надолу, защото реших, че единствено материята и щампата бяха от значение. Няма нищо по-тъжно от съзряващ юноша, тръгнал да прави секс, без да знае какво представлява сексът.

— Ехей! — плеснахме си приятелски ръцете с Дийн, когато влязох в кухнята. Той, Пейтън и още няколко момчета от футболния отбор се бяха струпали около гранитния плот. Хвърляха монети в пластмасовите чаши с бира. Бях единственото момиче в стаята.

— Фини, пробвай вместо мен. — Дийн целуна монетата. — Ти ще ми донесеш късмет.

Пейтън прошепна нещо на партньора си и двамата се засмяха. Знаех, че беше свързано с мен. Вероятно нещо вулгарно и сексуално. Щях да се пръсна от гордост.

Нямах никаква техника, просто действах импулсивно. Поставих косо монетата върху ръба на плота, наведох се и я запратих със замах по лепкавата мраморна повърхност. Тя отскочи високо, завъртя се лудешки и цопна в чашата с бира, предизвиквайки фонтан от гневни мехурчета.

Групата изрева, а Дийн отново ме плесна по ръката, но този път стисна пръстите ми в месестата си хватка, когато дланите ни се срещнаха, притегли ме към себе си и ме прегърна толкова силно, че долових натрапчивия аромат на дезодоранта му, с който щедро се бе полял, вместо да вземе душ след тренировката по футбол.

— Дяволски страхотно — крещеше Дийн на противниковия отбор.

Пейтън ме стрелна със сините си очи. Одобрителният му поглед запали пожар в мен:

— Това беше доста майсторско, Тиф.

— Благодаря — ухилих се до уши.

Дийн ми подаде бира и аз отпих, наслаждавайки се на тръпчивата течност, изливаща се в празния ми стомах. Все още нямах навика да пропускам хранения, но тази вечер се чувствах толкова замаяна и разгорещена от вълнение, че спокойно се отказах от вечерята си.

Почувствах ръце на раменете си, които подканящо стиснаха мускулите ми. Лиам се усмихна и обви ръка около рамото ми. Бях боса и се сгуших уютно под мишницата му, която, слава богу, въобще не миришеше като тази на Дийн.

— Ама че си дребосъче! — каза той.

— Не съм! — запротестирах замаяно.

Лиам отпи от бирата си и се вгледа в някаква точка над главата ми, замислен над нещо. После сведе поглед към мен:

— На верандата има маса. Идеална е за бира понг^[15].

— Аз съм много добра в тази игра — заявих аз и се отпуснах още повече в прегръдката му. Тялото му бе стегнато, с изваяни момчешки мускули.

Лиам отново отпи, но този път жадно и продължително, докато не пресуши бирата. Въздъхна доволно, когато отдръпна кутийката от устните си.

— Няма момиче, което да е добро на бира понг — заяви той. Побутна ме към плъзгащата се стъклена врата. Почувствах влажните и хлъзгави дъски на верандата под босите си стъпала, но не исках да се връщам в къщата, за да си потърся чифт обувки, защото рискувах Лиам да покани някой друг за партньор по време на краткото ми отсъствие.

Дийн и още неколцина ни последваха навън. Отборите и правилата бяха уточнени. Лиам и аз срещу Дийн и Пейтън. Ако не уцелиш средната чаша, си сваляш панталона, но ако топчето отскочеше, се елиминираха две чаши. Двамата с Лиам водихме в първите пет минути.

Но скоро Дийн и Пейтън ни настигнаха. Ударът ми ставаше все по-колеблив всеки път, когато беше мой ред да надигна червената пластмасова чаша към устните си. Когато Пейтън и Дийн ни победиха, реших, че приключихме и можеше да се оттеглим вътре. Но Лиам каза, че оттам, където идвал, било спортсменско да изпиеш последната чаша. Беше мой ред. Гадеше ми се, но поех послушно течността на малки глътки.

— Дявол да го вземе! — Дийн плесна с ръце. Студеният октомврийски вятър пое думите му и ги отнесе в нощта. — Никога не съм виждал момиче да лочи така. — Те произведоха същия ефект върху мен, какъвто би имала отличната оценка по английски. Изпитах подобна гордост години по-късно, когато ме наеха на работа в небостъргача с кристална шуплеста повърхност. „Кои ли са страхливките, с които се размотават?“ Усмихнах се самодоволно, защото знаех, че това са Хилари и Оливия. Отново потърсих закрила под мишницата на Лиам. Облегнах се върху него с цялата си тежест и той залитна.

— По-полека — каза той, но се засмя.

После се озовахме вътре. Отново седнахме по турски около масата във всекидневната, за да играем на монета. Само дето този път, когато идваше мой ред да пия, уиски изгаряше гърлото ми. Дийн каза нещо толкова забавно, че се претърколих на земята от смях. Лиам, не, почакайте, Пейтън седеше до мен и ме изправи, като ме посъветва да пропусна следващото завъртане. Погледнах го разсеяно, търсейки Лиам. Исках Лиам.

— Добре е — настоя Дийн и отново напълни чашата.

Някой нарече Пейтън страхливец и той отвърна:

— Вижте я. Няма да се възползвам от нея, когато е в подобно състояние.

Явно точно тогава съм заспала. Защото в следващия момент осъзнах, че лежа на пода в спалнята за гости недалеч от спортния си сак. Простенах и повдигнах глава. Момчето между краката ми направи същото. Пейтън. Помилва бедрото ми и поднови онова, което правеше, смятайки, че ми доставя удоволствие. Не усещах нищо.

Долових някакво движение край вратата. Някой надникна и заповяда на Пейтън да направи нещо и да иде някъде. Бях твърде изтощена, за да се покрия.

— Идвам — сопна се Пейтън. Някой се засмя и вратата се затвори.

— Трябва да вървя — погледнах към красивото му лице, надничащо между краката ми. Бях ги избръснала старателно, в случай че се случеше нещо подобно с Лиам. — Нека излезем при нормални обстоятелства, става ли?

Заспах.

— О, о — стенех аз още преди да съм отворила очи и да съм открила източника на болката. Лиам. Това беше той. Лицето му, приведено над моето, също бе сгърчено от болка. Тялото му бе неподвижно, но бедрата му бяха прилепнали към моите, притискайки ме в агонизиращ ритъм.

Бях приклекнала над тоалетната в банята за гости. Усещах студените плочки под коленете си. Кръв ли повръщах? Защо имаше кръв в тоалетната?

Няколко месеца след случилото се, когато престанах да се самозалъгвам и приех, че се бях превърнала в поучителната история, с която майките предупреждаваха дъщерите си, се преструвах, че се бе случило следното: заспала съм, когато влакът се е разтресъл и спрял на гара Брин Мар. После съм се прехвърлила на автобус, за да стигна във Филаделфия. Когато съм пристигнала, съм се обадила в училище:

— Божичко! Заспах във влака и се озовах в града.

— Олеле! — изграчила госпожа Дърн, която бе дългогодишната секретарка на директор Ма и заклет пушач. — Добре ли си?

— Да, но вероятно ще изпусна първите два часа — бях отвърнала аз.

Госпожа Дърн бе направила грешката да прозвучи загрижено, а не подозрително. Така че вместо да се кача на първия автобус за Мейн Лайн, съм се шляела из гарата на Тридесета улица. Открила съм китайски ресторант-бюфет и макар че още е нямало десет сутринта, непокътнатите редици с апетитно месо и зеленчуци били твърде изкушаващи, за да им устоя. Напълнила съм си чиния. Сграбчила съм пластмасовата вилица и когато, натъпкала първата хапка, съм сдъвкала някакво топче, то бе експлодирало в устата ми. Бе имало соления пясъчен вкус на химикал, от който ми се бе догадило.

Ето какво вкусих по време на третия ми и последен маратон онази нощ. Гнусна тръпчива струя върху езика си, изригнала едновременно с момчешко възбудено стенание.

 

 

Когато се събудих, беше сутрин и се намирах в непознато легло и стая. Слънчевите лъчи се стелеха като самолетни писти, топли и приветливи, без въобще да ги е грижа за снощната ми трагедия.

Почувствах някакво движение зад гърба си. Толкова отчаяно ми се прииска това да е Лиам, че надали щеше да е той. Оказа се Дийн, съсипвайки всичките ми надежди. Беше без риза, излагайки на показ мършавото си тяло. За миг си помислих, че ще повърна върху него.

Той изпъшка и потърка лицето си.

— Как се чувстваш, Фини? — Повдигна се на лакти и ме погледна с любопитство. — Защото аз се чувствам като лайно.

Осъзнах, че все още бях облечена в потника си на „Викториас Сикрет“, но това бе единствената ми дреха. Придърпах завивката към гърдите си и огледах стаята:

— Знаеш ли къде са бикините ми?

Дийн се засмя, сякаш това бе най-смешното нещо, което някога бе чувал през живота си:

— Никой не знае! Обикаляше наоколо по гол задник половината нощ.

От устата на Дийн това прозвуча като поредния невинен анекдот от дивото ни парти. Все едно някое от по-големите момчета да заяви, че се прибира у дома, а на следващата сутрин да го открият припаднал в колата, паркирана на алеята, без въобще да е успял да пъхне ключа, за да запали. Или пък както някое друго приятелче от футболния отбор бе забравило да сложи пуешко месо в сандвичите, които всички бяха направили късно през нощта, и трябваше да се задоволи с две филии, залепени с майонеза. Тази история бе толкова забавна, че си заслужава да бъде разказвана до безкрай: ТифАни така се натряска, че обикаляше без гащи в продължение на няколко часа.

Животът се бе променил драстично, докато бях спала, но Дийн ме гледаше така, сякаш бяхме съзаклятници в този следкупонджийски апокалипсис. Беше толкова изкушаващо да приема тази реалност пред лицето на другата, че го направих, засмивайки се нерешително.

Дийн ми даде хавлия и ме изпрати в стаята за гости. Там, на пода, до скрина, лежаха огромните ми бикини, смачкани на малка леопардова топка. Пъхнах ги в спортния си сак, без да обръщам внимание на кръвта по тях.

Глава 5

— О, хайде! Никой ли? — Накипрената в дизайнерски костюм главна редакторка на „Дъ Уиминс Мегъзин“ се въртеше из кабинета си като ветропоказател и разнасяше поднос с френски макарони сред кръга старателно изпосталели редактори, правейки неуспешни опити да накара поне един от нас да хапне.

— Отказах захарта — заявих отбранително.

— Пенелопе Винсент — Лулу остави подноса върху бюрото си и се тръшна на стола. Помаха ми. Маникюрът й бе с цвета на гангрена.

— Естествено, ти ще се жениш!

— Добре де. Ще се жертвам! — Ариел Фъргюсън, нашият младши редактор, беше много мила и напълно заблудена в роклята си четиридесети размер. Тя се наведе и вкопчи пръсти в една плашещо розова сладка. „О, Ариел — идеше ми да й внуша телепатично, — Лулу иска само анорексично слабите редактори да ядат.“

Лулу наблюдаваше ужасено Ариел, докато челюстите й смелиха двеста празни калории. Всички затаиха дъх и замръзнаха, страхувайки се за съдбата й. Ариел се усмихна, когато преглътна:

— Много вкусно!

— Добре. — Лулу провлачи думата, произнасяйки буквата „д“ като някоя побъркана кудкудякаща кокошка. — И така, какво сте ми приготвили? — Заби тока на сандала си „Ив Сен Лоран Трибют“ в пода, завъртя се леко на стола и впи изпепеляващия си поглед в Елинор. — Такърмън, започвай.

С кокетно движение на китката Елинор отметна русата си грива.

— Преди няколко дни говорих с Ани и тя спомена, че приятелката й работела като финансист и е стряскащо, че сексуалният тормоз е нещо съвсем обикновено в тази сфера. — Тя кимна към мен. — Нали, Ани? — Усмихнах й се неохотно. Елинор продължи едва когато го направих: — Та двете с Ани обсъждахме, че сме постигнали толкова много по отношение на признаването на това явление като проблем и запознаването на хората с него. Това е страхотно. Но в същото време подходът ни към подобни наболели теми е толкова черно-бял и сериозен, че мръсните вицове, особено ако са разказани от жени, доминират в поп културата. Непрекъснато се повтаря как жените говорят и се шегуват, но това размива границата, която не бива да бъде преминавана в отношенията с тях. Как ще разберете кое е неприемливо или дори незаконно поведение в професионалния ви живот? Бих искала да напиша статия, която разглежда същността на сексуалния тормоз през 2014-а, когато вече няма нищо свято.

— Очарователно — прозя се Лулу. — Какво е заглавието?

— Ами мислех за „Какво е сексуален тормоз през 2014-а?“.

— Не. — Лулу се втренчи в някаква драскотина на нокътя си.

— „Забавната страна на сексуалния тормоз.“

Лулу се завъртя към мен и се засмя игриво:

— Остроумно, Ани.

Сведох очи към тефтера в скута си, където бе написано с главни букви „ЗАБАВНАТА СТРАНА НА СЕКСУАЛНИЯ ТОРМОЗ“. Огледах всички проучвания и информацията, събрана под заглавието.

— Освен това скоро ще излиза страхотна книга. Бихме могли да я съчетаем със статията. Написана е от двама харвардски професори по социология. Посветена е на идеята, че поп културата оказва много по-силно влияние върху работното ни място, отколкото съзнаваме. — Пилотният екземпляр лежеше на бюрото ми. Бях го поискала от издателя, за да го прочета, преди да представя самата идея на Лулу.

— Отлично — кимна Лулу. — Не забравяй да я дадеш на Елинор и да й помогнеш, в случай че се нуждае от нещо. — Вената на челото й туптеше ядно, когато произнесе думата „нещо“. Винаги съм се чудела дали Лулу знае повече, отколкото показва, включително това, че Елинор е бездарна като хамалин и готова да целува задници. Елинор беше от някакъв затънтен град в Западна Вирджиния. Но пък местата, които бе посетила, откакто се бе преместила в Ню Йорк! Беше упорита, не можеше да й се отрече. Имахме толкова много общи черти, че ми отне известно време, за да разбера защо не се разбирахме. Непрекъснато бяхме на нож. Бяхме надмогнали превратностите на живота, за да стигнем дотук, и бяхме ужасени, че няма достатъчно място за двете ни.

— Така… — Лулу забарабани по страничната облегалка на стола си. — А вие какво ще ми предложите, госпожо Харисън?

Размърдах се на мястото си. Пробутах й резервния си вариант, който щях да представя като кратко забавно допълнение, страхотно подзаглавие, след като я шашнех с идея, която съвсем не бе лишена от сериозност. Елинор ме бе накарала да се срещаме, преди да влезем на тези събрания, за да обсъдим проблема като цяло и да се увери, че предложението щеше да е умерена комбинация между интелигентно и перверзно. Стараеше се да изтръгне най-блестящата ми идея и да я представи. Сега трябваше да се постарая и да изсмуча нещо от пръстите си с трохите, които ми бе оставила, преди да е връхлетяла отново и да преработи предложението ми в материал, достоен за наградата на ASME^[16]

— Американският съвет по спортни упражнения наскоро промени разхода на калории за няколко дейности — започнах аз. — Сексът е една от тях. Удвоил се е в сравнение с резултатите преди дванадесет години. Мислех си, че ще е интересно, ако някой води колонка „Секс тренировки“ или нещо подобно. Авторът може да носи фитнес гривна и устройство за пулса, които всъщност да отчитат усилията му при изгарянето на калории.

— Брилянтно. — Лулу се обърна към старши редактора: — Може ли да приключим с „Мръсни разговори“ през септември и да го заменим със „Секс тренировки“? — Без да изчака отговор, тя излая към дигиталния директор: — Нека качим тази корица онлайн и да я тестваме незабавно. — После кимна към мен: — Браво!

Елинор ме последва до бюрото. Истинска разкаяна мушица. Не, бе твърде кльощава, за да е мушица. По-скоро приличаше на комар, който бе вкусил кръвта ми и искаше още.

— Надявам се, че нямаш нищо против, задето споменах случая с приятелката ти на срещата. Знам, че това е нещо лично.

Лампата на стационарния телефон светеше червено — имах гласово съобщение. Повдигнах панталоните си, преди да седна. През последните седем дни спазвах диетата на Дюкан и полите и панталоните ми започваха да се смъкват надолу, когато сядах. Изпитвах истинско задоволство и когато не можех да заспя, измъчвана от стържещото усещане в стомаха и спомените от безсънните часове, прекарани в гледане на Тур дьо Франс, грабвах куп панталони от гардероба и дефилирах пред огледалото в банята. Възхищавах се как успявах да ги намъкна, без въобще да ги разкопчавам. Тази незначителна лична победа почти компенсираше факта, че когато изпълзявах обратно в леглото и Люк обгръщаше миниатюрната ми талия с натежалата си от съня ръка, трябваше да се примиря със среднощния му дъх. Нима дъхът му миришеше толкова отблъскващо, когато излизахме? В никакъв случай. В никакъв случай не бих могла да се влюбя в човек с толкова лош дъх. Нещо се бе случило. Сливиците му може би. Щях да му подхвърля сутринта. Това можеше да се поправи. Всичко можеше да се поправи.

Изгуках:

— Разбира се, че нямам, Елинор.

Елинор се бе настанила на ръба на бюрото ми. Носеше бял разкроен панталон.

— Страхотни панталони — бе казала Лулу, когато влезе в кабинета й за срещата. Сега имах нещастието да разбера как изглежда лицето на Елинор, когато получи мокър оргазъм.

— Може би тя ще сподели преживяното в статията?

— Вероятно — отвърнах аз. На бюрото ми лежеше зелената химикалка без капачка. Побутвах я с лакът сантиметър по сантиметър, докато мастилената главичка не докосна шева на панталоните на Елинор. Не спирах да я гледам в очите. Послушно й обещах, че ще попитам приятелката си още същия следобед.

Елинор почука с кокалчета върху бюрото ми и ъгълчетата на устата й се повдигнаха. Това не бе усмивка, а по-скоро помирителна самодоволна гримаса.

— Може би ще уредим да впишат и твоето име под статията. Това би било страхотно за теб.

Подобна милост се полагаше единствено на стажантите. Моят материал за контрола на раждаемостта и риска от образуване на кръвни съсиреци беше номиниран за наградата на ASME миналата година и Елинор никога нямаше да ми го прости. Отмести задника си от бюрото ми, а аз се възхитих на делото си. Мастилените завъртулки от външната страна на бедрото й приличаха на зелени разширени вени.

— Би било страхотно — съгласих се аз. Този път усмивката ми бе искрена.

— Благодаря ти — прошепна Елинор и сключи молитвено ръце, сякаш бях истинско съкровище, а после се отдалечи.

Вдигнах слушалката тържествуващо и набрах номера на гласовата поща. След като изслушах съобщението от Люк, затворих и му позвъних.

— Хей!

Обожавах звученето на гласа му по телефона. Сякаш беше зает, но се забавляваше и крадеше от времето си, за да ми каже нещо поверително. Аз бях тази, която настояваше за годеж. Направо го бях притиснала до стената. Продуцентите от НВО ми бяха пратили имейл преди около година, за да ме попитат дали бих желала да участвам в документален филм с работно заглавие „Приятели на Петимата“. Не бях приятел на петимата, но ми потекоха лигите при възможността да възстановя честта си и да разкажа своята гледна точка. Но ако щях да се впускам в това, трябваше да го направя като хората. В никакъв случай нямаше да се изправя пред камерата, ако не бях отметнала всички кутийки в горещо оспорваната категория „постигнала съм всичко“: страхотна работа, впечатляващ пощенски код, измъчено от глад тяло и перлата в короната — лелеян годеник, фрашкан с пари. Годежът с Люк щеше да направи възхода ми неопровержим. Щях да бъда недосегаема, след като се омъжвах за Люк Харисън IV. Колко често си бях фантазирала как щях да разкажа историята си пред камерата, повдигайки ръка към лицето си, за да избърша грациозно неволно стекла се сълза, а всички щяха да се пръснат от завист при вида на смарагда, който скоро щеше да бъде мой.

Двамата с Люк бяхме ходили три години преди годежа. Обичах го и беше дошъл моментът. Беше време. Именно това заявих на Люк с тържествен тон по време на една вечеря.

— Исках да изчакам до премията догодина — каза той.

Огъна се, преправеният пръстен на маминка се озова на тънкото ми пръстче, а аз с удоволствие се съгласих да участвам в документалния филм. Знаех, че не трябваше да попадам в стария капан, че съм никоя, че всъщност не съм го „постигнала“, докато не се сдобия с пръстен. Шибаната книга „Реши се“^[17] и всичко останало. Предполага се, че съм по-добра от това, много по-уверена и независима жена. Но не съм. Ясно? Просто не съм.

— Какво ще кажеш да вечеряме с клиента ми днес? — попита Люк.

Опитваше се да го уреди от седмица. Все още ми оставаха два дни от „ударния период“ на диетата на Дюкан. След това щеше да ми е позволено да ям няколко вида зеленчуци. Въобще не си и помисляй за броколи, дебелогъзке.

Стиснах по-здраво слушалката на телефона:

— Не можем ли да го направим след няколко дни?

Единственият звук, който долових, бяха мъжките крясъци от етажа на Люк.

Когато преди време започнахме да излизаме, аз се ужасявах при мисълта за срещата между Люк и майка ми. Ноздрите й щяха да потръпнат — да, това бе ароматът на отличния улов, щеше да ме нарече Тиф, да попита Люк колко печели и това щеше да е краят. Люк щеше да се вразуми и да осъзнае, че съм от онзи тип момичета, които забърсваш в някой бар, чукаш за кратко, а после се влюбваш в естествена блондинка с андрогенно име и скромен попечителски фонд. Вместо това за мое огромно изумление, когато се прибрахме в апартамента му след вечерята с Дина и Боби ФаНели, той ме взе в обятията си, положи ме на леглото и докато ме целуваше, промълви:

— Не мога да повярвам, че аз съм този, който трябва да те спаси.

Сякаш във вените ми течеше синя кръв и клошарите се тълпяха пред мен, надпреварвайки се кой щеше да отмие нечистотията от мен.

— Няма значение — казах аз. — Мога и тази вечер. — Може би малко броколи нямаше да навредят.

 

 

Преди вечерята отскочих до гардероба. Костюмът, който носех, не бе достатъчно грозен. Колкото по-грозни и модерни бяха дрехите ми, толкова по-силно бе заплашителното ми излъчване на редактор в списание.

— Това? — Измъкнах провиснала рокля на дизайнера Хелмут Ланг и кожено яке.

— От 2009-а ли е? — сряза ме Евън. Я стига, модният редактор винаги трябва да бъде хаплив гей.

— Ти избери — изръмжах аз.

Евън забарабани с пръсти по закачалките с дрехи, почуквайки ги като клавиши на пиано. Накрая се спря на раирана блуза на „Мисони“ и панталонки на точки. Погледна през кльощавото си рамо и се взря ядосано в гърдите ми:

— Няма значение.

— О, майната ти! — Надвесих се над витрината с аксесоари и кимнах към роклята тип риза с флорални мотиви. Беше с дълбоко изрязан гръб.

Евън огледа дрехата, докосна устните си с пръсти и промърмори:

— Кройките на Дерек са обикновено за по-източени фигури.

— Дерек?

Евън извъртя очи:

— Лам.

Не му останах длъжна, гримасничейки насреща му, и грабнах роклята от закачалката:

— Отслабнала съм с три килограма. Мисля, че ще ми стане.

Роклята стоеше леко изпъната на гърдите ми, затова Евън разкопча едната кукичка, провеси дълго колие на шията ми и ме огледа:

— Не е зле. Коя диета спазваше?

— На Дюкан.

— Да не е тази на Кейт Мидълтън?

Блещех се срещу огледалото, докато си слагах очна линия:

— Избрах я, защото е най-крайна. Няма да има никакви резултати, ако не ти се струва, че е най-ужасното наказание на света.

— Ето те и теб — поздрави ме Люк. Изражението му бе смесица от облекчение и раздразнение. Люк смяташе, че си закъснял, ако пристигнеш навреме. Маниакалната му точност ме вбесяваше толкова много, че винаги закъснявах с няколко минути, за да изразя неподчинението си.

Разиграх внушителна сцена, проверявайки часа на телефона си:

— Мисля, че каза осем?

— Така е. — Целувката на Люк беше или разсеяна, или помирителна. — Изглеждаш страхотно.

— Осем и четири е.

— Ще ни настанят само ако всички сме тук. — Люк притисна дланта си към голия ми кръст и ме поведе към ресторанта. Това беше тръпка, нали? Все още имаше химия между нас?

— Господи, мразя това — казах аз.

— Знам — ухили се Люк.

Едва сега забелязах двойката, застанала до стойката на хостесата. Изглеждаха така, сякаш очакваха да бъдат представени. Клиентът и съпругата му, миньонче със стегнати от фитнес мускули, медноруса коса, издухана в прическа за деветдесет долара. Винаги първо оглеждах съпругата. Обичах да знам срещу какво се изправям. Носеше типичната Барби униформа: бели дънки, светлокафяви сандали с висока платформа и копринена блуза без ръкави. Яркорозова. Бях сигурна, че бе прекарала няколко минути, колебаейки се — дали бе достатъчно загоряла, може би трябваше да я смени с тъмносинята, тъмносиньото бе универсално. На рамото й бе преметната чанта „Прада“ в абсолютно същия цвят като обувките й. Идеалната комбинация, която издаваше много по-ясно възрастта й, отколкото леко увисналата кожа на врата й. С облекчение установих, че е поне десет години по-възрастна от мен. Не знам как щях да живея със себе си, когато навършех тридесет.

— Уитни. — Тя протегна ръка, демонстрирайки следобедния си маникюр. Здрависа се изтерзано, сякаш искаше да ми внуши, че за нея най-важното нещо на света бе да бъде майка и домакиня.

— Радвам се да се запознаем — отвърнах аз. Бях започнала да използвам тази реплика вместо „Приятно ми е да се запознаем“, откакто господин Харисън ми се бе представил така. Изпитвах ужас, докато се чудех колко ли хора бях отблъснала през годините с педантичното си възпитание и баналния поздрав „Приятно ми е да се запознаем“. Красотата на доброто възпитание на онези късметлии, които се появяват на този свят, родени в дантелени пелени, се крие в това, че е почти невъзможно да бъдат точно копирани. Позьорите винаги щяха да се излагат, при това по доста драматичен и конфузен начин. Всеки път, когато се измъкнех от буржоазната яма, осъзнавах нещо, което бях правила погрешно, а моите хора ме дърпаха обратно надолу. „Кого заблуждаваш?“ Да вземем стридите например. Смятах, че е достатъчно да се преструвам, че обожавам тези солени слузести недоразумения, но вие например знаете ли, че не трябва да оставяте черупките захлупени, след като сте изсърбали съдържанието им? Нещо толкова дребно можеше да ви изложи. Опасността винаги се крие в детайлите.

— А това е Андрю — каза Люк.

Пъхнах ръка в огромната лапа на Андрю, но усмивката ми застина, когато най-сетне си направих труда да го погледна в лицето.

— Здрасти! — промълвих аз.

Той наклони глава и също ме изгледа странно:

— Ани, нали?

— Последвайте ме — намеси се хостесата и влезе в ресторанта, а четиримата се понесохме след нея, сякаш привлечени от магнетична сила. Вървях след Андрю и изучавах тила му. Косите му бяха прошарени (вече?). Колебанията ми се превърнаха в надежда. Искаше ми се да се окаже човекът, за когото го смятах, а именно — един типичен Арлекино.

Последва известна суетня, докато решим коя двойка да седне на канапето. Люк предложи „момичетата“ да се настанят там, защото и двете сме дребни (Уитни се засмя: „Мисля, че това е комплимент, Ани“.), а масата, както толкова много неща в Ню Йорк, беше с размерите на куклена къщичка. Ето защо в крайна сметка всички го напускаха. Появяваха се децата заедно с цял куп разкъсани пазарски чанти, вмирисани ботуши, евтина коледна украса, струпана във фоайето. Един ден някой се спъваше в дръжката на хартиена торба и просто откачаше. Така започваше бавното нашествие към Уестчестър и Кънектикът. Люк подсвирваше безгрижно, когато казвах това. Дяволски щастливо избавление. Но жадните амазонки чакаха в засада бъдещите си съпрузи в евтините барове и ресторанти, примамвайки ги към предградията, когато изтечеше договорът за наем, а скоро след това се появяваха и противозачатъчните. Самата аз често посещавах подобни заведения, но исках да бъда тук, в препълнените скъпи ресторанти, в метрото, гъмжащо от невъзпитани откачалки, в лъскавия небостъргач, където се помещаваше списанието ни, край измамно амбициозните редакторки, които изискваха по-малко похот и повече съдържание.

— Според вас дали не е по-добре да се удуша с ластичната лента за коса, която читателките ни трябваше да увият около пишката на гаджето си, следвайки съвета ни? — процеди Лулу, когато на една от септемврийските ни срещи никой от редакторите не представи идея за свирка. — Това се продава.

Може би нищо в Ню Йорк не ни се струва с размерите на куклена къщичка, когато водим истинска борба, за да постигнем нещо, и когато жените, тръгнали на лов за съпрузи, стоят настрана. Но мисля, че именно заради това толкова много обичам Ню Йорк — принуждава те да се бориш за мястото си. Бях готова. Щях да помета всеки, който се опиташе да ми попречи да остана.

В крайна сметка се настаних срещу Андрю, а Люк — срещу Уитни. Някой каза, че трябва да се сменим, но Люк възрази, подхвърляйки изтърканата шега, че винаги може да вечеря, седнал срещу мен. Твърдото коляно на Андрю непрекъснато целуваше моето, въпреки че почти се бях залепила за облегалката на канапето. Просто ми се искаше всички да престанат с общите приказки и неуместните шеги, за да издебна миг на мълчание, когато да втренча поглед в Андрю и да го попитам: „Ти ли си?“.

— Съжалявам — каза Андрю. Първоначално си помислих, че се извинява, задето нахлува в личното ми пространство. — Изглеждаш ми много позната.

Той се втренчи в мен, устните му се разтеглиха в изненадана гримаса, докато бавно повдигаше маската ми: сега скулите ми бяха по-изсечени, медните кичури подсилваха тъмните ми коси, които някога висяха безжизнено, умъртвени от изрусяване.

— О, миличка! — бе изкудкудякал Рубен, фризьорът ми, когато отидох за пръв път при него. Завъртя жълтия сламен кичур между пръстите си и го заоглежда намръщено, сякаш бе хлебарка.

Люк разстилаше салфетката в скута си, но спря и се втренчи в Андрю.

Беше един от онези мигове, когато разбираш с цялото си същество, че нещо важно, което дори можеше да промени живота ти, е на път да се случи. Бях го преживяла два пъти, втория — когато Люк ми направи предложение за женитба.

— Навярно ще прозвучи странно — прочистих гърлото си, — но нима сте вие… господин Ларсън?

— Господин Ларсън? — промърмори Уитни и изскимтя объркано, когато направи връзката. — Учител ли ти е бил?

Вероятно бе отрязал дългата си коса, след като бе напуснал „Брадли“. Но не се бе отказал от гъстия перчем, какъвто носеха финансистите. Стърчеше като кубче от строител „Лего“. Ако използвахте фотошоп, за да смекчите чертите му и подчертаете челюстта му, щяхте да се озовете срещу господин Ларсън. Когато повечето хора закриеха устните си, беше лесно да се разбере дали се усмихваха по формата на очите им. Около очите на господин Ларсън имаше толкова много бръчици, сякаш бе избухнал в особено невъздържан смях.

— Светът е малък — изненадано се засмя господин Ларсън. Адамовата ябълка вибрираше в гърлото му. — Сега се представяш като Ани?

Погледнах към Люк. Сякаш бяхме на различни маси и участвахме в различни разговори. Киселото му изражение беше пълна противоположност на доволната физиономия на господин Ларсън.

— Писна ми хората да ме питат колко „ф“-та има в ТифАни.

— Истинска лудост — заяви Уитни. Погледът й обходи трима ни и се спря на Люк. Явно се бе сетила нещо. — Това предполага, че си учила в „Брадли“. — Последва внезапна напрегната пауза, докато мозъкът й работеше бясно. — О, разбирам, ти си ТифАни.

Не смеехме да се погледнем. Сервитьорката се приближи, без да предполага какво облекчение бе донесла появата й. Попита ни дали имаме нещо против чешмяната вода. Чешмяната вода винаги бе добре дошла.

— Не е ли странно, че Ню Йорк е сред градовете с най-чистата вода на света — обади се Уитни, перфектната домакиня, която умело смени темата, спасявайки ни от неловкия разговор. — А е толкова мръсен град!

Всички се съгласихме. Беше странно.

— Кой предмет? — внезапно попита Люк, а когато никой не отговори, добави: — Кой предмет си преподавал?

Господин Ларсън положи лакът на масата и се облегна на ръката си.

— Английски за напреднали. Преподавах две години веднага след като завърших колежа. За мен беше немислимо да пропилея лятото си в бездействие. Помниш ли, Уит?

Заговорническият им смях ме жегна.

— О, помня — обади се тя и разстла салфетката си. — Едва дочаках да си го избиеш от главата.

Не можех да я виня. И аз никога не бих излизала с учител.

Андрю ме погледна:

— Но пък Ани бе най-добрата ми ученичка.

Заех се да разстилам съсредоточено салфетката върху скута си.

— Не трябваше да го казваш — промърморих аз. И двамата знаехме колко горчиво го бях разочаровала.

— А сега е сред най-добрите автори на „Дъ Уиминс Мегъзин“ — заяви Люк е бащинска гордост. Пълни глупости! Сякаш Люк не смяташе, че „кариерата ми“ бе етап на сладко безвремие, преди да се сдобием с деца. Той се пресегна през масата и положи ръката си върху моята. — Тя извървя дълъг път. — Това бе предупредителният му изстрел. Люк не обичаше някой да повдига темата за „Брадли“. Преди си мислех, че го прави, защото се опитва да ме защити, и много се трогвах. Сега разбирах, че Люк просто иска всички да приемат случилото се и да продължат напред. Той все още нямаше никакво желание да участвам в документалния филм. Не можеше да обясни съвсем точно защо или пък можеше, но не му се щеше да ме обиди. Знаех какво си мислеше: „Излагаш се“. В света на семейство Харисън нямаше нищо по-достойно от железния стоицизъм.

— Хм! — Уитни забарабани по долната си устна с нокът, розов като балетен палец. — „Дъ Уиминс Мегьзин“? Мисля, че съм го чувала. — Преследвачките на съпрузи винаги казваха това, когато разберяха къде работех. Не беше комплимент.

— Не предполагах, че ще стигнеш дотам — намеси се господин Ларсън. — Това е фантастично. — Дари ме с най-милата си усмивка.

Уитни забеляза.

— Не съм го прелиствала от цяла вечност. Преди да се запозная с Андрю, го четях, сякаш беше личната ми Библия. Нали така го наричат? Женската библия. — Смехът й бе звънък. — Представям си как след време ще го конфискувам от стаята на дъщеря ми, точно както правеше майка ми.

Люк се усмихна любезно, но господин Ларсън не реагира.

Изрових усмивката, която надявах на лицето си, когато темата на разговор бяха децата.

— Колко е годишна?

— Пет — отвърна Уитни. — Елспет. Имаме и момченце, Буут. Почти на една е. — Тя се вторачи в Андрю. — Моят малък мъж.

О, боже!

— Страхотни имена — казах аз.

Сомелиерът застана до Люк и се представи. Имаме ли въпроси, свързани с менюто? Люк попита дали сме съгласни да поръчаме бяло вино, а Уитни отвърна, че не можела да си представи да пие нещо друго в подобна жега.

— Да пробваме това совиньон блан. — Люк посочи осемдесетдоларовата цена в менюто.

— Обожавам совиньон блан — додаде Уитни.

Дюкан не позволяваше вино, но трябваше да пия, за да мога да общувам с подобни жени. Тази първа чаша щеше да влее бълбукащите ендорфини в стомаха ми. Това бе единственият възможен начин да проявя престорен интерес към света й. Уроците по пиано на децата й, скъпото бижу, подарък от съпруга й по случай раждането. Не можех да повярвам, че господин Ларсън се бе оставил в лапите на някаква жена, чиято най-голяма амбиция в живота бе да кръстосва супермаркетите. Когато сервитьорът дойде с бутилката, приех с благодарност пълната чаша.

— Наздраве за прелестната ти съпруга, с която най-сетне се запознах. — Люк вдигна чашата си.

„Прелестна.“ Ама че отвратителна дума! Преди обожавах тези вечери, обичах да печеля одобрението на съпругите. Беше истинско постижение, когато лицата им засилваха. А сега бях просто отегчена. Отегчена, отегчена, отегчена. За това ли бе всичко? Нима смятах, че това наистина щеше да ме удовлетвори? Вечеря с печено пиле за двадесет и седем долара и годеник, който ме чукаше всеотдайно, когато се приберяхме у дома.

— И за твоята. — Андрю допря чашата си до моята.

— Все още не съм му жена — усмихнах се аз.

— И така, Ани… — Уитни правеше това, което мразех най-много. Произнасяше името ми, откроявайки съгласната, без да удължава първата гласна. — Люк каза, че сватбата ще е в Нантъкет. Защо там?

Заради привилегиите, присъщи на това място, Уитни. Защото Нантъкет превъзхожда с класата си всички области в страната. Иди в Южна Дакота и кажи на някоя жалка самодоволна домакиня, че си израснала в Мейн Лайн, тя дори няма да разбере, че трябва да се впечатли. Кажи й за лятото си в Нантъкет (увери се, че го формулираш точно така) и тя веднага щеше да знае с кого, по дяволите, си има работа. Ето защо, Уитни.

— Семейството на Люк има къща там — отвърнах аз.

Люк кимна.

— Ходя там от дете.

— О, сигурна съм, че ще бъде великолепно. — Уитни се присламчи към мен. Имаше онзи изгладнял дъх. Тежък и спарен, сякаш нищо не бе минавало през устните й от доста време. Тя попита Андрю: — Не бяхме ли на сватба в Нантъкет преди няколко години?

— Бяхме на остров Мартас Винярд — поправи я Андрю.

Коляното му отново докосна моето. Виното смаза гърлото ми като сироп за кашлица. Осъзнах колко много му отива възрастта. Имаше милион неща, за които исках да го попитам. Вълнувах се и негодувах срещу присъствието на Люк и Уитни, които ни ограбваха този миг.

— Семейството ти от Нантъкет ли е? — Той попита Люк.

Уитни се засмя:

— Никой не е от Нантъкет, Андрю.

Десетте хиляди местни жители на Нантъкет биха оспорили твърдението й, но тя искаше да каже, че хора като нас не бяха от Нантъкет. Преди се забавлявах, когато подобни жени решаваха, че съм от тяхната черга. Това означаваше, че маската ми наистина бе убедителна. Кога подобни предположения започнаха да предизвикват яростта ми? След като се сдобих с пръстена, код в Трайбека^[18] и коленичилия аристократичен рицар. След като вече не бях вманиачена в опитите си да докопам с някогашния си френски маникюр всички тези неща, можех да се оттегля и да преосмисля ситуацията. В мен имаше съвсем мъничка благородна частица и дори на мен самата ми бе трудно да повярвам, че някой можеше да се задоволи, наистина да е щастлив от това съществуване. Имаше два варианта — или всички членове на голф клуба се разхождаха наоколо като умопобъркани и отказваха да говорят за това, или наистина им бе достатъчно. Смятах, че развръзката щеше да се окаже дяволски драматична, ако бяха готови да го защитят с наличните средства. Люк, цялото му семейство, неговите приятели и техните съпруги гласуваха за републиканеца Мит Ромни през 2012 година. Неговите глупости за защита на индивида и личността можеха да попречат на жертвите на изнасилванията и кръвосмешенията, жените, чийто живот бе застрашен, да получат право на безопасен аборт. Политиката му можеше да сложи край на Организацията за планирано родителство.

— О, това никога няма да се случи — бе заявил Люк с усмивка.

— Но дори и да не стане — казах аз, — как можеш да гласуваш за човек с подобна позиция?

— Защото не ми пука, Ани — въздъхна Люк. Преди намираше глупавия ми и безполезен феминистки гняв за сладък. — Защото не засяга нито теб, нито мен. А кое ни засяга? Това, че Обама ни съдира кожите с данъци, защото сме от най-високата обществена категория.

— Но другите неща ме засягат.

— Ползваш противозачатъчни! — изкрещя Люк. — За какво ти е аборт?

— Люк, ако не беше Организацията за планирано родителство, сега можех да имам тринадесетгодишно дете.

— Няма да обсъждам това — заяви той и щракна ключа на осветлението. Запъти се към спалнята, тръшна вратата зад себе си и ме остави да плача сама в тъмната кухня.

Разказах на Люк за онази нощ, когато бе лудо влюбен в мен. Това е единственият момент, когато трябва да разкажете нещо наистина срамно за себе си, когато някой е толкова очарован от вас, че позорът изглежда поносим. При всяка гнусна подробност очите му се разширяваха и в същото време примигваше сънено, сякаш му идваше в повече и щеше да асимилира останалото по-късно. Ако сега попитах Люк какво ми се бе случило онази нощ, едва ли щеше да може да ми каже. „Господи, Ани, знам ли. Нещо гадно? Знам, че ти се е случило нещо гадно. Схванах. Не е нужно да ми напомняш всеки шибан ден.“

Поне съзнаваше, че е достатъчно гадно, за да бъде споменавано. Това беше главната тема на спора ни, когато първоначално се колебаех за документалния филм.

— Не планираш да говориш за онази нощ, нали?

„Онази нощ“, каква удобна синекдоха. Всъщност се бях забавлявала с идеята да разкажа всичко пред камерата, да опиша безсрамно какво ми бяха сторили Пейтън, Лиам и Дийн (божичко, особено Дийн), но имаше проблем. Исках да се перча с онзи ослепително зелен трофей, когато започнехме снимките. Затова прехапах устни, сякаш бях глътнала лимон след шот текила, и казах: „Разбира се, че не“.

— Израснах в град Рай.

Уитни побърза да преглътне виното.

— Аз съм от Бронксвил. — Прокара изтънчено салфетката по устните си. — В коя гимназия си ходил?

Андрю се засмя:

— Скъпа, не мисля, че двамата с Люк сте посещавали гимназия по едно и също време.

Уитни перна Андрю със салфетката, преструвайки се на ядосана.

— Човек никога не знае.

Люк се засмя.

— Ами всъщност съм бил в пансион.

— О! — умърлуши се Уитни. — Няма значение. — Тя отвори менюто и всички последваха примера й.

— Е, кое е хубаво тук? — обади се Андрю. Светлината на свещите проблясваше в очилата му и не можех да разбера дали пита мен или Люк.

— Всичко — казахме с Люк в един глас.

— Правят страхотно печено пиле — добави той.

Уитни сбърчи нос.

— Дори не бих си и помислила да си поръчам пиле в ресторант. С целия този арсен.

Жена с професия „майка“, която на всичко отгоре бе фен на „Шоуто на доктор Оз“^[19]. Любимият ми вид!

— Арсен? — положих ръка на гърдите си. Загриженото ми изражение я подтикваше да продължи. По препоръка на Нел бях прочела „Изкуството на войната“ на Сун Дзъ. Любимата ми стратегия бе да се престоря, че приемам превъзходството на врага си, за да насърча арогантността му.

— Да! — Уитни изглеждаше много притеснена, че не го бях чувала никога преди. — Фермерите хранят пилетата с арсен. — Тя отвратено сви устни. — Така растат по-бързо.

— Това е ужасно — ахнах аз. Бях запозната с въпросното проучване, истинското проучване, а не всяващите паника тълкувания, които набираха популярност благодарение на шоуто „Тудей“. В този ресторант не сервираха проклети замразени пилешки гърди от супермаркета. — В такъв случай определено няма да поръчам печеното пиле.

— Непоносима съм — засмя се Уитни. — Току-що се запознахме, а вече ти съсипах вечерята. — Тя плесна челото си с длан. — Трябва да спра да говоря. Но когато по цял ден се грижиш за едногодишно дете, копнееш за мига, когато ще се насладиш на компанията на възрастен.

— Сигурна съм, че децата ти обожават да се грижиш за тях — усмихнах се аз, сякаш нямах търпение да дойде денят, когато щях да правя същото. В никакъв случай не би могла да се сдобие с подобно тяло, ако не прекарваше минимум три часа дневно във фитнес залата. В никакъв случай не го правеше сама. Но господ да ти е на помощ, ако попиташ за доминиканската детегледачка. Можеха да отправят тънки подигравателни намеци за „Дъ Уиминс Мегъзин“, когато пожелаят, но отглеждането на деца беше истинска работа и най-добре си плюй на петите, ако започнат да подозират, че се отнасяш пренебрежително към „истинската им работа“.

— Истинска късметлийка съм, че съм с тях всеки ден. — Устните на Уитни блестяха от виното. Тя ги разтърка и подпря брадичка на ръката си. — Майка ти работеше ли?

— Не. Но трябваше да работи, Уитни. Трябваше да се откаже от жалката си фантазия за идеалната домакиня и да даде своя принос към семейството. Едва ли щеше да се чувства по-щастлива, но не разполагахме с лукса да се съобразяваме с нечие щастие. Бяхме разорени. Майка се сдобиваше с нови кредитни карти през месец, за да финансира екскурзиите си до Блумингдейлс, а в същото време плесента съсипваше претенциозната кнауф облицовка на драматичното ни псевдоимение, защото не можехме „да си позволим“ да я подменим. Но си права, Уитни, беше истинска късметлийка и прекарваше с мен всеки ден.

— И моята също — каза Уитни. — Разликата е огромна.

Продължавах да се усмихвам. Все едно си в състезание и полагаш последни усилия. Спреш ли, започнеш ли да ходиш, изгубваш ритъма.

— Огромна разлика.

Уитни отметна ликуващо косата си. Харесваше ме. Рамото й докосна моето, а после прошепна палаво:

— Ани, трябва да ни кажеш. Ще участваш ли в документалния филм?

Люк преметна ръка върху облегалката на стола и се заигра със сребърните прибори. Наблюдавах сребристите сенки, танцуващи върху ниския таван.

— Не е редно да споделям.

— О, това означава, че ще го направиш. — Уитни ме шляпна по ръката. — Андрю получи същите инструкции. Нали, Андрю?

Преследваше ме един и същи сън: нещо лошо се бе случило и трябваше да се обадя на 911, но бях загубила контрол над пръстите си. Опипвах несигурно бутоните (винаги звънях от старомоден стационарен телефон) и всеки път ми се струваше, че осъзнавах следното: „Отново сънуваш този сън, но този път ще го надхитриш. Просто действай бавно. Няма да объркаш нищо, ако действаш полека. Открий деветката. Натисни я. После единицата. Натискай“. Агонизираш, желаейки нещо толкова настоятелно, но си притиснат от нуждата да бъдеш търпелив. Трябваше да разбера незабавно дали господин Ларсън щеше да участва в документалния филм. Кога? Къде? Какво щеше да каже? Щеше ли да говори за мен? Щеше ли да ме защити?

— Нямах представа, че и ти ще участваш — подхвърлих аз. — Какво искат от теб? Просто да се включиш като някакъв наблюдател или нещо подобно?

Господин Ларсън стисна устни.

— Ани, знаеш, че не е редно да споделям.

Насилих се да се включа в дружния им смях. Отворих уста, за да изкопча нещо повече, но господин Ларсън каза:

— Трябва да излезем на по кафе и да поговорим.

— Да! — възкликна Уитни. Вълнението й бе толкова искрено, че ме обезкуражи. Всяка жена, която насърчаваше съпруга си да пие кафе с друга, която освен това бе и с десет години по-млада, имаше непоклатим брак.

— Непременно — добави Люк. Прииска ми се да си беше замълчал. Одобрението му прозвуча толкова неискрено в сравнение с това на Уитни.

Уитни се препъна, докато излизахме. Запази равновесие, разкикоти се и каза, че рядко излизала. Виното я беше ударило в главата.

Господин Ларсън бе поръчал такси след десерта. Навън край тротоара ги чакаше черен джип, готов да ги отведе в кукления им дом в предградията. Уитни ме целуна по бузата и занарежда напевно:

— Много се радвам, че се запознахме. Светът наистина е малък.

Андрю се здрависа с Люк и го потупа по рамото. После Люк се отдръпна и ми направи място, за да се сбогувам. Повдигнах се на пръсти, притиснах бузата си към тази на Андрю, дарявайки го с учтива целувка. Той постави ръце на гърба ми, но когато почувства голата ми кожа, се отдръпна, сякаш се бях опитала да го убия с електрически ток.

Загледахме се в колата им, която се вля в движението. Изпитах болезнен копнеж Люк да ме прегърне и да ме притисне до гърдите си. Ако го бе направил, щеше да усети, че треперя.

Вместо това той просто каза:

— Странна среща, а?

Съгласих се с усмивка, макар че бях разтърсена до основи и вече нямаше връщане назад.

Глава 6

На сутринта след партито у Дийн се качих заедно с Лиам и двама второкурсници от футболния отбор в джипа му. Бяха взели книжката на Дийн (имаше цял куп неплатени фишове за паркиране в жабката), но това не му пречеше да вилнее из града със свистящи гуми. Гръмката рапмузика предупреждаваше тичащите за здраве хора да скочат в храстите, ако не искаха да бъдат прегазени по време на вечерната си тренировка. Повдигна ми се, когато Лиам се качи в колата и безочливо пренебрегна празното място до мен. Предпочете да седне на пасажерската седалка до Дийн.

Бях се опитала да поговоря с него в кухнята, преди да излезем, за да си вземем закуска, но нещата не бяха потръгнали добре.

— Наистина не знам как се озовах в стаята на Дийн. Смятам, че трябва да се извиня или нещо подобно, защото не исках да се свалям с…

— Фини — засмя се Лиам. Прякорът ми бе поредното нещо, което бе заел от Дийн, в усилието си да му подражава, — я стига. Знаеш, че не ми пука кой се е свалил с Дийн.

Дийн го повика и той профуча край мен. Бях доволна, че за миг останах сама, за да се стегна. Преглъщах напиращите сълзи, които оставяха солен вкус в гърлото ми. Това мъчително и парещо усещане щеше да ме преследва през идните кошмарни дни. Когато в крайна сметка се отърсих от него, ми остана нещо много по-лошо. Нещо, което лежеше в засада и изскачаше точно в миговете, когато се престрашах да изпитам щастие или увереност. Споменът, че се бях извинила на насилника си, а той ми се бе изсмял. „Смяташ, че си щастлива? Смяташ, че има с какво да се гордееш? — подиграваше ми се той. — Ха! Помниш ли случилото се?“ Това обикновено ме отрезвяваше. Напомняше ми каква отрепка бях в действителност.

Когато пристигнахме в заведението за бързо хранене, Лиам умишлено седна до Дийн, а не до мен. В продължение на четиридесет и пет минути се смеех вяло на всичко, което кажеха или направеха момчетата. Да, двете залепнали палачинки приличаха на топки. Непрекъснато се тъпчех, за да не повърна в чинията си. Имах чувството, че изминаха часове, преди да платим и преди да се уверя, че беше безопасно да се обадя на родителите си. Обясних им жизнерадостно, че съм закусила с Оливия и Хилари в Уейн, и ги попитах дали щяха да ме вземат оттам. После седнах на тротоара между двете заведения, забила глава между коленете си. Лъхна ме миризма на кисело. В този момент ме обзе параноята. Дали нямах СПИН? Щях ли да забременея? Тези подозрения ме разкъсваха. Имах чувството, че устата ми пресъхва, само дето не бях жадна, защото бях изпила цяла кана вода в заведението, опитвайки се да утоля жажда, която всъщност не бе физическа. Години по-късно продължавах да изпитвам това усещане. Поглъщах литри вода, а тревогата ми нарастваше пропорционално на пикочния ми мехур, защото облекчението не се криеше на дъното на бутилка минерална вода. Веднъж попитах нашия психиатър за това. Винаги участвах доброволно в месечните ни срещи, когато разигравахме различни сцени на сексуално насилие. Един мъж на улицата предлага да ми помогне, като отнася чантите с покупките у дома, и тогава ме напада. Вмъквах собствените си въпроси и страхове и превръщах сбирката в своя собствена терапевтична сесия. Психиатърът ми обясни, че жаждата е основен биологичен инстинкт.

— Ако изпитваш жажда, когато не си жаден, това може да е признак, че не е задоволена важна потребност.

Изминаха четиридесет минути преди колата на мама да се насочи бавно към табелата на заведението. Изчаках я да заобиколи паркинга и да спре пред мен. Когато най-сетне отворих вратата, чух гласа на виещата Селин Дион от плейъра и долових отвратителната миризма на ваниловия й лосион за тяло, буквално се сринах на пасажерското място. В това поне имаше нещо успокояващо, дразнещите й музикални и козметични предпочитания — сигурност, която те излъчваха.

— Майката на Оливия тук ли е? — попита мама. Едва тогава погледнах към нея и видях, че се бе наконтила, готова за нови запознанства.

— Не. — Затворих вратата с трясък.

Мама се нацупи:

— Кога си тръгна?

Сложих колана:

— Не помня.

— Какво искаш да кажеш с това…

— Просто карай! — Резкият ми гневен глас изненада и двете ни.

Затулих устата си с ръка и изхълцах беззвучно.

Мама бутна скоростния лост на задна.

— Наказана си, ТифАни.

Тя профуча през паркинга, стиснала устни в онази тънка линия, която винаги ме ужасяваше. Понякога се улавях, че правех същото, когато се карахме с Люк, и осъзнавах, че вероятно и аз изглеждам доста страшна.

— Наказана? — изсмях се саркастично.

— До гуша ми дойде от скапаното ти отношение! Истинска неблагодарница! Знаеш ли въобще колко ми струва училището ти? — Тя удари волана с длан, когато спомена думата „знаеш“. Започнах да се давя. Мама се обърна рязко към мен: — Да не си пила? — Внезапно зави вдясно и се насочи към едно празно място за паркиране. Натисна спирачката толкова силно, че коланът се вряза в стомаха ми и накрая повърнах в ръката си. — Не в БМВ-то! — изкрещя мама, приведе се над мен, отвори вратата ми и ме изблъска навън. Изпразних съдържанието на стомаха си точно там, на паркинга пред магазина за канцеларски материали. Бирата, уискито, солената сперма на Дийн — едва успявах да си поема дъх.

 

 

До понеделник сутринта в стомаха ми имаше единствено киселини, които изгаряха вътрешностите ми като неочакваните чаши уиски, с които се наливах онази нощ. Бях накрак от три сутринта, когато се събудих от ударите на сърцето си. Сякаш някой разгневен родител блъскаше с юмруци по заключената врата на подрастващото си отроче. Една малка, жалка част от мен се надяваше, че това, което бях сторила, щеше да бъде прието като обикновена парти лудория. Марк яде сандвич с майонеза, а ТифАни се надпива с футболния отбор. Но дори и тогава не бях чак толкова наивна.

Беше почти забележимо — тълпата не се раздели на две и никой не забоде алена буква на ревера на ризата ми. Оливия се престори, че не ме е видяла, а някои от по-големите момичета притичваха край мен, кикотейки се. В мига, когато се отдалечаха на безопасно разстояние, избухваха в гръмък смях. Да, бяха говорили за мен.

Когато влязох в класната стая, Акулата се вкопчи в ръба на чина си и надигна кръглия си задник от стола. Тя обви ръце около врата ми, преди да успея да седна. Всички в класа се престориха, че не ни слушат, дори продължиха с разговорите си, когато тя попита:

— Тиф, добре ли си?

— Разбира се, че съм добре. — Имах чувството, че лицето ми бе покрито със засъхнала глина, когато се усмихнах.

Акулата стисна раменете ми.

— Ако имаш нужда да поговориш с някого, аз съм насреща.

— Добре — облещих се аз.

След като се озовах на чина, след като заех мястото си и започнах старателно да записвам в тетрадката си всичко, което казваше учителят, се почувствах добре. Едва когато звънецът оповести края на часа и всички се разбягаха като дървеници, подгонени от светлината, паниката протегна лапите си към мен и се надигна с широка прозявка от неспокойния си сън. Защото тогава тръгнах по коридорите, като ранен войник, лутащ се на вражеска територия. Усещах лазерния мерник между очите си, знаех, че изглеждам омаломощена и бавна, но не можех да направя нищо, освен да продължа да се движа и да се моля да пропуснат.

Когато се озовах в стаята на господин Ларсън, имах чувството, че съм открила убежището на окопите. Напоследък Артър беше доста хаплив, но като се имат предвид смекчаващите вината обстоятелства, със сигурност щеше да прояви състрадание към мен. Трябваше.

Артър ми кимна, когато седнах. Едно официално кимване, което сякаш внушаваше: „След малко ще си поговорим за това, което си сторила“. Предстоящият обяд ме караше да се чувствам нервна, но това ми дойде в повече. Бях седяла редовно с ХО през последните няколко седмици и не можех да реша кое щеше да е по-ужасно — да се появя в столовата и да заема стола си на тяхната маса само за да ме отхвърлят или да дезертирам и да се скрия в библиотеката, подпечатвайки прогонването си от тяхната компания, когато имаше, макар и слаба надежда да докажа, че имам кураж, и да ми простят. Дори да ме приветстват.

Но ако Артър смяташе, че положението не е цветущо, то навярно беше далеч по-зле, отколкото бях очаквала.

Когато звънецът би, си събрах бавно нещата. Артър се спря до мен, но преди да успее да каже нещо, господин Ларсън го изпревари:

— Тиф? Може ли да останеш за момент?

— Да поговорим по-късно? — попитах Артър.

Той отново кимна.

— Отбий се у нас след тренировката.

Майката на Артър беше учител по изобразително изкуство в прогимназията. Двамата живееха в стара викторианска съборетина, разположена диагонално на скуош игрищата, която била обитавана от директорката през петдесетте години.

Кимнах в знак на съгласие, макар да знаех, че няма да мога да отида. Нямах време да обяснявам, че съм наказана.

Крилото по английски език и хуманитарни науки тънеше в предобедна дрямка, когато учениците щурмуваха столовата за обяд. Господин Ларсън се облегна на ръба на бюрото си и кръстоса крака. Подгъвът на панталона му се беше повдигнал, откривайки един загорял космат глезен.

— ТифАни — каза той. — Не искам да те разстройвам, но тази сутрин дочух разни неща.

Зачаках. Интуицията ми подсказваше, че мога да си позволя да проговоря едва след като разбера какво знае.

— Аз съм на твоя страна — насърчи ме той. — Ако си била наранена, трябва да кажеш на някого. В никакъв случай не е задължително този човек да съм аз. Но трябва да споделиш. С възрастен.

Изтрих дланите си в обратната страна на чина и изпитах облекчение. То разцъфна като напъпило цвете, пъстрите венчелистчета се разлистиха мигновено като в реклама по Дискавъри Ченъл. Не смяташе да се обажда на родителите ми. Не възнамеряваше да информира никой от администрацията. Даваше ми най-страхотния подарък, който някой тийнейджър би си пожелал: лична свобода.

Внимателно подбрах думите си:

— Може ли да го обмисля?

Дочух гласа на учителката по испански сеньора Муртез в коридора:

— Да, диетично! Ако нямат „Доктор Пепър“, тогава „Пепси“!

Господин Ларсън я изчака да затръшне вратата на стаята си.

— Беше ли при медицинската сестра днес?

— Няма нужда да ходя при нея — промърморих аз. Бях твърде смутена, за да му разкрия плана си. Всеки ден пътувах с влака до Брин Мор, а той профучаваше край сградата на Организацията за планирано родителство. Просто трябваше да се добера до там след училище и всичко щеше да е наред.

— Всичко, което й кажеш, ще бъде поверително. — Господин Ларсън заби пръст в гърдите си. — Всичко, което ми кажеш, ще бъде поверително.

— Няма какво да ви кажа. — Насилих се да звуча убедително. Вложих цялата си мрачна тийнейджърска скръб, която ме измъчваше в момента.

Господин Ларсън въздъхна:

— ТифАни, тя ще се погрижи да не забременееш. Позволи й да ти помогне.

Напомни ми една случка, когато татко влезе в стаята си и каза, че щял да пуска пералня. Грабна купчината мръсни дрехи в ъгъла. Лежах в леглото и четях „Джейн“, но когато го видях, се изправих стреснато и изкрещях:

— Недей!

Твърде късно. Държеше чифт бикини, обагрени в ръждивочервена менструална кръв. Замръзна като банков крадец, сграбчил торба банкноти, и запелтечи:

— Ще извикам майка ти.

Не знам какво трябваше да направи тя. Татко никога не е искал дъщеря. Вероятно въобще не е искал деца, но може би е щял да се справи по-лесно с момче. Оженил се е за мама пет месеца след като са се запознали, няколко седмици след като е открила, че е бременна.

— Беше побеснял — каза ми леля веднъж с морави от мерлото устни, — но той произхожда от традиционно италианско семейство и майка му щеше да му отреже главата, ако не постъпи почтено.

Явно се е оживил, когато лекарят им казал, че ще имат момче. Искали да ме кръстят Антъни. Дори не искам да си представям изражението на татко, когато съм се родила и лекарят се е ухилил:

— Опа!

— Ще се погрижа за това, не се тревожете — казах на господин Ларсън. Бутнах стола си назад и преметнах раницата през рамо.

Господин Ларсън не смееше да ме погледне.

— ТифАни, ти си сред най-талантливите ми ученици. Очаква те бляскаво бъдеще. Не бих допуснал да го опропастиш.

— Може ли вече да си тръгвам? — Запристъпях от крак на крак и господин Ларсън кимна печално.

 

 

ХО и Косматите крака се бяха струпали около масата си, която, както винаги, се оказваше твърде тясна, за да ги побере. Неколцина пришълци обикновено се озоваваха на съседната маса, нареждайки столовете си косо, за да не изпуснат нито една дума от разговора, в който не участваха.

— Фини! — За мое огромно облекчение Дийн вдигна ръка, за да ме поздрави с „дай пет“. — Къде се губиш?

Тези три думи „Къде се губиш?“ прогониха всички страхове, с изключение на един. Лиам седеше твърде близо до Оливия. Обедното слънце озаряваше правилния й нос и подчертаваше кехлибарените й къдрици. След години бих я сметнала за красива. Малко пудра, за да тушира мазната кожа, редовна кератинова терапия, характерните щедри дипли на свободните дрехи на дизайнера Хелмут Ланг, които не изискваха сутиен, щяха да паснат идеално на издължените й тънки крайници. Ако трябваше да съм честна, тогава не бих понесла мисълта да застана редом до нея.

— Здравейте, приятели. — Озовах се начело на масата и стиснах презрамките на раницата си, сякаш бе спасителна жилетка, закрепена за гърба ми, с която ми се щеше да отплавам нанякъде.

Оливия не ми обърна внимание, но Хилари лениво повдигна крайчеца на устните си и хладните й изцъклени очи под оголелите клепачи ме стрелнаха с развеселен поглед. Очаквах това, когато се съгласих да играя по свирката на Дийн. Може и да не изглеждаше като най-хитрия ход, с който да изменя на ХО, но Дийн беше могъща сила. Ако спечелех неговото благоволение и това на останалите момчета, нямаше да има значение дали Оливия и Хилари ме мразеха тайно. Щяха да прикрият неприязънта си, а само това имаше значение.

Дийн се завъртя наляво и потупа свободния сребрист стол до себе си. Седнах. Бедрото ми се притисна до неговото. Бих предпочела близостта на Лиам, но преглътнах изгарящата ме жлъч.

Дийн се приведе към мен и усетих дъха му, натежал от миризмата на пържени картофи, в ухото си:

— Е, как се чувстваш, Фини?

— Добре. — Между краката ни потече тънка струя пот. Не исках Лиам да види това, не исках да си мисли, че от трима им бях избрала Дийн.

— Какво ще правиш след тренировката? — попита Дийн.

— Прибирам се направо у дома — отвърнах аз. — Наказана съм.

— Наказана? — Дийн буквално изкрещя. — На колко години си? На дванадесет?

Изчервих се, когато всички се засмяха.

— Знам. Мразя родителите си.

— Това няма нищо общо с… — Дийн не довърши изречението си.

— Лоши оценки.

— Оф! — Дийн избърса чело. — Защото всъщност те харесвам, но ако родителите ми разберат за онова парти, е, ами няма да те харесвам толкова много. — Смехът му прозвуча агресивно.

Звънецът проехтя и всички се изправиха, оставяйки на чистачката да събере от масата мазните хартиени чинийки и опаковките от вафли. Оливия се отправи бързешком към вътрешния двор и го прекоси, за да стигне първа до кабинета по алгебра. Беше добра ученичка, притеснителна — избухваше в сълзи, ако изкараше много добра оценка на неочакван тест по химия, на който почти всички останали се проваляха. Не забеляза, когато се затичах след Лиам.

— Хей! — Главата ми стигаше точно до рамото на Лиам. Дийн беше твърде висок, твърде голям, същински цирков орангутан, готов да те разкъса на парчета, ако не отвърнеш на прегръдката му.

Лиам ме погледна и се засмя.

— Какво? — изкисках се смутено.

Преметна ръка през раменете ми. За миг се насладих на облекчението. Може би не се държеше хладно, може би всичко бе плод на въображението ми.

— Момиче, полудяла си!

Столовата се бе изпразнила. Спрях се пред входната врата и придърпах Лиам към себе си.

— Може ли да те питам нещо?

— Каквоооо? — изпъшка Лиам, наклонил глава. Вероятно така се обръщаше към майка си, когато усетеше, че въпросът, който ще му зададе, е кога ще се накани да си подреди стаята.

Снижих глас и зашепнах заговорнически. Заедно се забъркахме в това.

— Използва ли презерватив?

— За това ли се притесняваш? — Той завъртя яркосините си очи на сто и осемдесет градуса, сякаш беше марионетка в ръцете на ядосан кукловод. Притвори клепачи за миг. Вече не ми се струваше толкова привлекателен. Изглеждаше необикновен заради цвета на очите, напомняха ми на неоновосиня реклама.

— А трябваше ли?

Лиам положи ръце върху раменете ми и приближи лице към моето. Челата ни почти се докосваха:

— Тиф, шансът да забременееш, е едва двадесет и три процента.

О, това случайно число нямаше да ми дава мира през годините. Старата тромава шефка на отдела, който проверяваше фактите в „Дъ Уиминс Мегъзин“, категорично отказваше да приеме статистика, посочена в статия на „Ню Йорк Таймс“. Разпращаше имейли до всички служители поне веднъж месечно, напомняйки: „Трябва да си осигурите надежден източник“. И въпреки това бях готова да приема това число, внушено ми от човека, за когото по-късно разбрах, че ме открил на пода в спалнята за гости с наполовина смъкнат панталон и бикини (Пейтън бе направил жалък опит да вдигне панталоните ми, виждайки състоянието ми). Завлякъл ме в леглото, освободил с усилие натежалите ми като олово крака от панталона и проникнал в мен, без въобще да си направи труда да свали останалата част от дрехите ми. Каза, че съм се събудила и съм изстенала, когато го направил. Именно така разбрал, че съм нямала нищо против. Загубих девствеността си от човек, който така и не видя гърдите ми.

— Е… — Запристъпях от крак на крак. — Смятам, че може би трябва да посетя Организацията за планирано родителство, за да ми дадат противозачатъчно хапче.

— Но… не е ли малко късно? — ухили ми се Лиам със сладката си идиотска усмивчица.

— Действа до седемдесет и два часа.

Ето как бях прекарала остатъка от уикенда — заседнала пред семейния компютър в мазето в търсене на информация за противозачатъчни средства, а после — в търсене как да изтрия историята на търсенето в интернет.

Лиам погледна към часовника над главата ми.

— Правихме секс около полунощ. — Той затвори очи и замърда устни, докато пресмяташе. — Значи, все още има време.

— Точно така. Щях да ходя след училище. Организацията за планирано родителство се намира на улица „Сейнт Дейвид“.

Затаих дъх и зачаках реакцията му.

— Ще измисля начин как да стигнем там — отвърна той за моя огромна изненада.

 

 

Лиам уговори превоза с Дейв, шофьора на „Брадли“, макар че спокойно можехме да хванем влака и така да намалим бройката на хората, разбрали за унизителния обрат в живота ми, настъпил през последните шестдесет и четири часа. Шестдесет и четири часа. Все още разполагах с осем часа.

Листата на дърветата бяха започнали да окапват. Преди да завием вдясно по Монтгомъри Авеню, успях да зърна къщата на Артър сред голите клони, докато колата подскачаше, преминавайки през изкуствените неравности на пътя. Сега не изпитвах толкова отчаяна нужда от утехата му. Та нали Лиам беше на предната седалка и се обърна, за да ме попита неведнъж, а цели два пъти как се чувствам. Една съвсем малка безумна частица от мен се надяваше да сме закъснели, цикълът ми да не дойде следващия месец, така че драмата и въпросът „Какво трябва да направим?“, които ни свързваха сега, да продължат малко по-дълго. Съзнавах, че когато всичко приключи, Лиам също щеше да приключи с мен.

Насочихме се към Ланкастър Авеню, а оттам целта ни беше съвсем близо. Дейв зави надясно към паркинга, но вместо да потърси място, спря на входа на клиниката и отключи вратите.

— Ще пообиколя наоколо — каза Дейв, когато се измъкнах от задната седалка.

— Не, човече — обади се Лиам, скочи нервно на паважа и застана до мен. — Просто изчакай.

— В никакъв случай. — Дейв премести скоростния лост, готов да потегли. — Има всякакви откачалки, които винаги искат да взривят това място.

Бях сигурна, че Лиам тропна вратата много по-силно, отколкото възнамеряваше. Чакалнята бе почти празна, с изключение на няколко групички жени, пръснати по столовете край стените. Лиам избра най-отдалеченото и усамотено място, избърса длани в панталоните си и обходи помещението с укорителен поглед.

Приближих се към рецепционистката и заговорих през отвора на стъклото, което ни разделяше:

— Здравейте. Нямам час или нещо подобно, но има ли кой да ме приеме?

Жената побутна през отвора твърдата подложка със закрепените листове:

— Попълнете това. Посочете причината за посещението си.

Взех една химикалка от някаква стара пластмасова чаша на Макдоналдс с картинка на баскетболист и се настаних до Лиам, който надникна през рамото ми, за да огледа формуляра.

— Какво ти каза?

— Просто трябва да напиша причината, поради която съм дошла.

Започнах да попълвам кутийките. Име, възраст, дата на раждане, адрес и подпис. В празното място срещу изречението: „Причини за днешното ви посещение“ надрасках: „Противозачатъчно хапче“.

Когато стигнах до онази част, където трябваше да впиша телефонен номер при спешен случай, погледнах към Лиам.

Той сви рамене.

— Няма проблем.

Взе подложката от скута ми и я постави върху коленете си. Написа „Приятел“ срещу графата „Какви са отношенията ви с пациента“.

Изправих се и подадох подложката на жената на регистратурата. Погледът ми се премрежи от напиращите сълзи на болка и унижение. Думата „приятел“ се заби в стомаха ми като тънкия като хартия „Шун“, с който един ден щях да си представям как разсипах бъбреците на годеника си.

Минаха петнадесет минути, преди да се отвори бялата врата и да чуя името си. Лиам премигна с очи и вдигна палец. Доби глуповатото изражение на човек, който иска да отвлече вниманието на малко момиченце от предстоящата ваксина против тетанус. Постарах се да се усмихна храбро заради него.

Последвах медицинската сестра в кабинета и приседнах на болничното легло. Изминаха още десет минути преди вратата да се отвори и да влезе някаква жена. Русата й коса бе оформена в изящна черта до брадичката, стетоскопът се полюшваше небрежно около врата й. Изгледа ме смръщено.

— ТифАни?

Кимнах. Лекарката постави досието ми върху бюрото и се зачете в него. Очите й пробягваха нагоре-надолу по редовете с информация.

— Кога си правила секс?

— Петък.

Погледна ме.

— В колко часа?

— Около полунощ. — Беше очевидно.

Кимна, измъкна стетоскопа и го положи върху гърдите ми. Докато ме преглеждаше, обясни какво представлява противозачатъчното хапче.

— Това не е аборт. — Подчерта го два пъти. — Ако спермата вече е оплодила яйцеклетката, хапчето няма да помогне.

— Мислите ли, че се е случило? — попитах аз. Сигурно долови туптенето на сърцето ми.

— Няма как да знам нещо подобно. — Прозвуча извинително. — Знаем, че е най-ефикасно, когато се вземе възможно най-скоро след интимен контакт. — Тя погледна към часовника над главата ми. На границата си, но все пак успя да дойдеш навреме. — Пъхна стетоскопа под ризата ми и го притисна към гърба ми. Въздъхна успокоително. — Дишай дълбоко!

В някой друг живот можеше да бъде хипстър йога инструктор в Бруклин.

Приключи с прегледа и ми каза да изчакам. Един въпрос изгаряше гърлото ми през последните десет минути, но се престраших да го задам едва когато посегна към дръжката на вратата.

— Ако не можеш да си спомниш какво се е случило, брои ли се за изнасилване?

Лекарката отвори уста, сякаш се канеше да възкликне.

— О, не! — каза вместо това. Гласът й бе толкова тих, че едва успях да я чуя. — Не съм квалифицирана да отговоря на подобен въпрос.

Измъкна се безшумно от кабинета.

Изминаха няколко минути, преди да се появи сестрата. Оживлението й контрастираше с овладяното спокойствие на лекарката. Беше стиснала под мишница кафява хартиена торба, пълна с шарени презервативи. В едната си ръка държеше шишенце с лекарства, в другата — чаша вода.

— Изпий шест сега. — Тя изсипа шест хапчета в лепкавата ми длан и ме наблюдаваше, докато ги преглъщах с водата. Погледна към часовника си. — Нагласи будилника за четири сутринта. — Разтърси закачливо хартиената торба. — Да се предпазваш може да е забавно. Някои от тях дори светят в тъмното.

Взех торбата, пълна с шумящото предпазващо забавление, което ми се надсмиваше със светещата си безполезност.

Лиам не беше в чакалнята, когато се върнах. Хартиената торба се навлажни в треперещата ми ръка, когато ми хрумна, че вероятно е офейкал.

— Дойдох с един човек — казах на жената на регистратурата. — Видяхте ли къде отиде?

— Мисля, че излезе навън — отвърна тя. Мярнах лекарката зад гърба й. Русите кичури се виеха около врата й като нокти на граблива птица.

Лиам беше навън, седнал на бордюра.

— Какво правиш? — изписках неволно и разпознах тона на майка си.

— Не можех да издържа повече вътре. Имах чувството, че ме смятат за гей или нещо подобно. — Той се изправи и изтупа праха от панталона си. — Получи ли това, което искаше?

В този миг с радост бих приветствала някакви откачени бомбаджии. Една последна трагедия, която да свърже съдбите ни. Представих си как се втурва към мен, прикрива ме с тялото си под дъжда от горящи късове мазилка и тухли. Първоначално нямаше да има никакви писъци. Хората щяха да са твърде зашеметени и единствената им мисъл щеше да бъде как да оцелеят. Това щеше да се окаже най-изненадващият урок, който щях да науча в „Брадли“: крещиш едва когато си в безопасност.

Глава 7

— Имам чувството, че съм в Южна Франция. — Мама вдигна чашата си за шампанско.

Нямах подобно усещане, но не успях да сдържа саркастичната си забележка.

— Това е просеко.

— Е, и? — Мама постави чашата си на масата. На ръба й имаше смущаващо розов отпечатък от червило.

— Просекото е италианско пенливо вино.

— Прилича ми на шампанско!

Люк се засмя, а родителите му любезно последваха примера му. Винаги правеше това — спасяваше мама и мен от нас самите.

— А и с тази гледка определено няма разлика между Франция и Щатите — добави Кимбърли, нашият сватбен агент, която поправяше майка ми всеки път, когато я наречеше Ким, а това се случваше непрекъснато. Махна величествено с ръка и всички се обърнахме, за да погледнем задния двор на семейство Харисън, сякаш не го бяхме виждали милион пъти. Тъмнозелената трева неочаквано преливаше в лазурния хоризонт на океана. След няколко коктейла с ром на човек му се струваше, че можеше да затанцува валс направо върху водната повърхност, макар че къщата се издигаше на десет метра над плажа. Двадесет и трите стъпала на стълбището, изсечено в скалите, отвеждаха към гневния прибой на Атлантическия океан. Нагазвах до колене и отказвах да продължа, убедена, че гъмжи от големи бели акули. Люк го намираше за абсурдно. Обожаваше да плува надълбоко. Широките му загребвания го отдалечаваха все повече и повече в ледените води. Накрая се появяваше, главата му се поклащаше като зряла ябълка, вдигаше луничавата си ръка във въздуха и ми махаше:

— Ани! Ани!

Въпреки че в гърдите ми бушуваше ужас, се държах мило и отвръщах на поздрава му. Щеше да навлезе още по-дълбоко и да остане още по-дълго, ако проявях и капчица страх. Ако някоя акула го нападнеше и вкопчеше челюсти в него, докато кръвта не образуваше петно върху водната повърхност, щях да съм твърде изплашена, за да тръгна да го спасявам. Изплашена за собствения си живот, естествено, но също толкова изплашена и от разръфаното му тяло, отхапаните до коленете крака, нащърбените и окървавени мускули и вени, натрапчивия мускусен мирис, който се носеше от тяло, разпорено по подобен начин. Все още усещах тази миризма, въпреки че бяха изминали четиринадесет години. Сякаш няколко молекули бяха попаднали в капана на носната ми кухина и всеки път, когато почти успявах да забравя, невроните напомняха на мозъка ми.

Разбира се, щеше да е още по-зле, ако Люк оцелееше. Щях да се окажа истинска кучка, ако зарежех осакатения си годеник. Не можех да си представя нищо по-ужасно от това да прекарам остатъка от живота си с физическото доказателство за отвратителните неща, на които бе способен животът, с вездесъщата действителност, където никой не е в безопасност. Люк, красивият Люк, с приятелите и семейството си, които се справяха толкова добре с това да бъдат нормални, миговете, когато в някой ресторант настъпваше тишина, докато двамата се приближавахме към масата си, а ръката му лежеше на кръста ми… всичко това бе притъпило ужаса в началото. Люк беше толкова съвършен, че ме караше да се чувствам неустрашима. Защото нима бе възможно да се случи нещо лошо на подобен човек?

Веднага след годежа — Люк падна на колене, когато прекосихме финалната линия на маратона в Ню Йорк, в който участвахме, за да съберем средства за лечението на левкемията, с която баща му се бе преборил преди около десет години — предприехме кратко пътешествие до Вашингтон, за да се види с приятелите си от университета, живеещи там. Бях се запознала с повечето от тях на различни сватби през годините. Но имаше един, когото не бях срещала — Крие Бейли. Наричаха го Бейли. Беше кльощав мъж с щръкнали зъби. Носеше рядката си косица на път по средата. Не приличаше на останалите арийски божества от бандата на Люк. Запознах се с него в бара, където бяхме отишли след вечерята, на която не беше поканен.

— Бейли, донеси ми пиене. — Тонът на Люк бе едновременно и заповеднически, и закачлив.

— К’во искаш? — попита Бейли.

— По дяволите, това на какво ти прилича? — Люк посочи към набръчкания етикет на изпотената бирена бутилка.

— Ей — засмях се аз. Първоначално беше от сърце. Всичко беше толкова забавно. — Леко. — Положих ръка, онази, увенчана със смарагда, на рамото на Люк. Той уви ръце около кръста ми и ме привлече към себе си.

— Обичам те дяволски много — прошепна той в косата ми.

— Заповядай, човече. — Бейли връчи бирата на Люк. Люк се втренчи буреносно в нея.

— Какво има? — попитах аз.

— Къде е питието на годеницата ми? — каза той.

— Съжалявам, човече. — Бейли прехапа долната си устна с щръкналите си зъби. — Не знаех, че иска нещо. — А после се обърна към мен: — К’во искаш, миличка?

Наистина имах нужда от питие, но не и от Бейли, не и по този начин. Люк винаги се майтапеше с приятелите си. Тези момчета бяха загорели бивши атлети, здрави и духовити, самото въплъщение на стар боен другар. Но при размяната на шеги с Бейли имаше някакво неравенство, което виждах за пръв път. Бейли имаше изражението на по-малкия брат, който отчаяно се опитва да се впише сред останалите, да им се хареса и бе готов да понесе всякакви оскърбления. Нещо, което ми бе твърде познато.

— Бейли, моля да извиниш годеника ми, който се държи като задник — отправих към Люк сладък и умолителен поглед, сякаш му казвах: „Стига, не бъди толкова рязък“.

Но това продължи и през останалата част от вечерта. Люк лаеше заповеди на Бейли и го срязваше всеки път, когато ги изпълнеше погрешно. Колкото по-пиян и злобен ставаше Люк, толкова повече нарастваше ужасът ми. Представях си го в колежа как тормози този натегач, а може би дори се бе възползвал от някое момиче, припаднало на изтърбушеното канапе в братството им. Люк съзнаваше, че това се смята за изнасилване, ако не е била на себе си и не е дала съгласието си, нали? Или може би си мислеше, че се брои за престъпление само ако някой извратеняк изскочеше от храстите и нападнеше трезва и нищо неподозираща първокурсничка, отправила се към библиотеката? Божичко! За кого щях да се омъжа?

Люк настоя Бейли да ни откара у дома, въпреки че Бейли беше пиян, въпреки че се намирахме в един от оживените райони на Вашингтон и гъмжеше от таксита. Бейли щеше да го направи с удоволствие, но аз отказах да се кача в колата. Направих сцена на улицата, крещейки на Люк да си го начука.

По-късно, когато се озовахме в хотелската стая, Люк едва сдържаше сълзите си. Нямаше и помен от ръмжащия грубиян, който бе вилнял през последните няколко часа. Люк промълви:

— Знаеш ли колко съсипан се чувствам, когато ми кажеш „да си го начукаш“. Никога не бих ти говорил по този начин.

Избухнах:

— Явно твоят начин да ми кажеш да си го начукам, е да се държиш с някого така, както с Бейли.

Люк ме изгледа с онзи поглед, с който ме гледаше винаги когато смяташе, че се държа нелепо. Сякаш вече трябваше да надмогна онова в гимназията.

Въпреки че случилото се изглеждаше толкова нетипично за Люк, въпреки че когато се събуди на следващата сутрин и заяви, че му се „гади“ от снощното му поведение, именно през този уикенд престанах да смятам, че Люк е толкова съвършен и непокварен. Престанах да си мисля, че нищо лошо не може да ми се случи, докато бях с него. Сега отново изпитвах страх през цялото време.

Пъхнах хапката, приготвена от омар, макарони и сирене, в устата си. Беше ми третата. Най-сетне бях избрала доставчика на храната. Майка ми го предложи, след като бе прочела, че дамата била любимка на семейство Кенеди. Понякога дори и тя можеше да бъде полезна.

Изчаках да останат едва няколко дни, преди да поканя родителите си на избора на уредник за тържеството. Така щеше да се окаже твърде късно и твърде скъпо да уредят пътуването си до Нантъкет. Имаше три начина да се стигне дотам: полет от летище „Джон Ф. Кенеди“ с нискобюджетните авиолинии, който почти винаги струваше не по-малко от петстотин долара; полет до Бостън, а оттам трябваше да летят четиридесет и пет минути със самолет като този, с който Джон Кенеди-младши се бе разбил в Атлантическия океан; или да шофират шест часа до градчето Хаянис Порт (осем за родителите ми в Пенсилвания), а оттам трябваше да се качат на ферибота или на малък самолет и да загубят още един час, докато стигнат до окончателната си цел. Но знаех, че ако изчакам, мама щеше да намери начин да дойде, а и не можех да понеса жалката картинка, която си представях — щеше да шофира сама с раздрънканото си старо БМВ чак до Хаянис, а после трябваше да реши кой ферибот да хване, къде да паркира и как да замъкне до палубата фалшивите си куфари „Луи Вюитон“.

Татко нямаше никакво желание да идва, което не бе голяма изненада. Не бе проявил никакъв интерес към живота ми, нито към нечий друг, включително и своя собствен, откакто се помнех. Известно време се чудех дали не изневерява на мама, дали е възможно да е от онзи тип мъже, които имат скрито семейство, истинско семейство, което даряват с любовта си. Веднъж, когато бях в гимназията, каза на мама, че ще закара колата на автомивка. Половин час след като излезе, се обадих на мама, че ще отскоча до аптеката. По средата на пътя се сетих, че съм забравила портфейла си. Реших да обърна в някакъв празен парцел. Земята беше безмилостно отъпкана, гъстата гора беше изсечена, за да отстъпи място за чисто нов жилищен квартал. Именно тогава открих татко. Седеше зад волана на колата и просто се взираше в лепкавата кал. Измъкнах се бързо заднешком, преди да ме забележи. Понесох се към вкъщи. Току-що видяното накара сърцето ми да забие учестено, а умът ми се опитваше да намери логично обяснение. В края на краищата осъзнах, че няма нужда от логично обяснение. Беше съвсем просто — татко бе изпълнен с противоречия. Не съществуваше второ семейство, което да обича повече от нас. Вероятно не бе обичал никого.

Люк щедро предложи да плати самолетния билет на мама. Нямаше никакъв проблем, наистина, особено след като щеше да е сама. Мама пристигна в града в петък, използвайки нашия пропуск за гости, за да паркира колата в гаража ни.

— Тук дали е в безопасност? — Тя завъртя ключовете и натисна модула за централно заключване, колата изцвърча в отговор.

— Да, мамо — простенах аз. — Нали държим и нашата тук.

Мама замислено прокара език по лъскавите си устни.

Бях признателна на семейство Харисън за търпението, което проявяваха към майка ми, въпреки идиотските й опити да ги впечатли. Идеше ми да им кажа: „Не съм чак толкова велика. Защо я понасяте?“.

— Благодаря за съвета — каза господин Харисън същата сутрин, когато мама му бе заявила, че трябваше да държи под око ценните си книжа, защото лихвите скачали. Господин Харисън е бил президент на инвестиционната банка „Беър Стърнс“ в продължение на девет години, преди да се пенсионира. Не можех да си обясня как този човек се сдържа и не й каза да си гледа работата.

— За теб винаги. — Бях застанала зад нея и направих физиономия на Люк. Той ми отговори с универсалния жест, с който ми казваше да се успокоя, пружинирайки с ръце, сякаш се опитваше да затвори пълния багажник на кола.

Избрахме хапките с омари, макарони и сирене, миниатюрните ролца от раци, уасаби сосовете за пържоли, разядката от риба тон и тартар, брускетите със сирене „Грюер“ („Родината на брускетите е Италия“, важно бе заявила мама, макар че именно аз й бях разказала това, след като бях прекарала първи курс от следването си в Рим.), бар за стриди, суши и традиционни италиански ордьоври.

— Те са за роднините на съпруга ми! — пошегува се мама.

Италианци, които дори не знаеха произхода на „брускета“. Бяхме от най-лошия вид.

Щяхме да дегустираме основното ястие и тортата в събота.

— Това е твърде много храна, за да я поемеш наведнъж — задъхано заяви Кимбърли, разплувайки бедра върху един от градинските столове на семейство Харисън. О, би могла да я поеме, и още как!

— Можеш ли да повярваш, че ще се женят? — Мама каканижеше на госпожа Харисън и пляскаше с ръце като малко момиченце. Мразех, когато мама заливаше с подобни сладникави бози бъдещата ми свекърва. Госпожа Харисън бе скромно и сериозно мъжко момиче, което нямаше склонност към подобни захаросани прояви на привързаност. Когато мама се държеше сантиментално с нея, за мен бе истинско мъчение да наблюдавам как госпожа Харисън се насилва да отвърне по същия начин и това само увеличаваше гнева ми към мама.

— Вълнуващо е — отвърна госпожа Харисън.

Беше три следобед, когато Кимбърли си тръгна. Люк протегна ръце към тавана и предложи да потичаме.

Всички останали приеха предложението на господин Харисън да подремнат. Това беше единственото, което исках да направя. Когато сложих край на диетата на Дюкан, това означаваше край. Никакви упражнения. Наливах се с вино, а после се довлачвах до леглото за поредната безсънна нощ. Стараех се да натъпча колкото се може повече храна в свития си стомах, преди да е дошло време отново да умирам от глад.

Мама и семейство Харисън се оттеглиха в стаите си, за да подремнат, докато аз застанах до Люк и завързах неохотно връзките на маратонките си.

— Само пет километра — каза той. — Колкото да не е без хич.

Двамата с Люк излязохме на алеята и свихме вляво. Вече се задъхвах, когато изкачихме леката гърбица на улицата. Пред нас се ширна неравният прашен път. Слънцето прежуряше безмилостно върху тънката ивица кожа, която разделяше скалпа ми на две. Мислех да си взема шапка.

— Щастлива ли си? — попита той.

— Ядосана съм, защото нямаха по-хубави кюфтета от раци — издишах тежко.

Люк сви рамене, без да промени темпото.

— Мисля, че бяха доста вкусни.

Продължихме. Преди да започна да тренирам два пъти дневно — балетни упражнения на греда сутрин и шесткилометров пробег вечер, — се чувствах силна, докато тичах безспир. Но сега сякаш мускулите ми изменяха, краката ми натежаваха, а те бяха единственото нещо, което никога не ми е натежавало. Знаех, че се претоварвам с тренировки и щях да се доведа до пълно изтощение, но стрелката на кантара се движеше шеметно надолу и само това имаше значение.

— Добре ли си, скъпа? — попита Люк след около километър. Той бе определил темпото, не бе намалил, когато се опитах да го направя, принудена от болката в прасеца на левия ми крак. Възнегодувах и изостанах, чудейки се колко голяма би трябвало да стане дистанцията помежду ни, за да осъзнае, че нещо не е наред.

Спрях и опънах ръка над главата си.

— Крампа.

Люк застана пред мен, но продължи да тича на място.

— Като спреш, става по-зле.

— Тренирала съм бягане в пресечена местност. Знам това — сопнах се аз.

Ръцете на Люк бяха стиснати в юмруци, което беше грешка при бягането — излишен разход на енергия.

— Просто казвам — ухили се той и ме плесна по задника. — Хайде, ти си боец.

Това бе любимата фраза на Люк, когато говореше за мен. Напомняше ми, че съм боец. Това, което ме притесняваше, беше категоричността на думата, дръзкото й внушение. Бойците трябваше да продължат напред. Трябваше да носят бяла булчинска рокля и божури, когато поемат към олтара, и да победят, а не да живеят в едно минало, което не можеше да бъде променено. Думата пропускаше нещо, което аз не можех и нямаше да пропусна.

— Ти върви — посочих укорно пътя. — Аз се прибирам.

— Скъпа — обади се разочаровано Люк.

— Люк, не се чувствам добре. — Свих ръцете си в юмруци и закрих очите си с тях. — Напоследък почти не съм яла, а сега натъпках стомаха си с три шибани кила омар и сирене.

— Знаеш ли какво? — Люк спря да бяга на място, поклати глава като разочарован родител и се изсмя горчиво. — Не заслужавам подобно отношение. — Отдалечи се от мен. — Ще се видим в къщата.

Наблюдавах го как се затича и остави подире си облаци прах. Омарът и сиренето се свиха в стомаха ми на топка, докато той се отдалечаваше от мен с лудешки бяг. Никога преди това не бях ядосвала Люк, може би защото никога не смеех да направя нищо друго, освен да го оплета в магията на чара си. Сигурно звучеше глупаво, но за пръв път осъзнах, че до края на живота ми, докато смъртта ни раздели, от мен се очакваше да поддържам този сияен и неопетнен блясък. Ако Люк забележеше дори и едно розово петънце, щеше да ме накаже. Замайването ме връхлетя с такава бързина, сякаш ме погълна някакво нажежено до бяло трептящо слънце. Наложи се да седна в праха.

След вечеря братовчедката на Люк — Холси, се отби да пийнем по едно уиски.

— Холси? — бях повторила недоверчиво първия път, когато Люк спомена за нея. Той ме изгледа така, сякаш бях някой, който трябваше да се стегне.

Родителите на Холси имаха къща надолу по същия прашен път, който току-що бяхме пробягали с Люк. Родителите на госпожа Харисън също притежаваха къщи в другия край на острова, в Сконсет. Човек не можеше да излезе на сладката си неделна разходчица с колело в града, без да се натъкне на някой от безценните роднини на Люк.

Холси беше донесла пластмасова кутия, пълна с шоколадови кексчета с трева, която бе взела от помощник-сервитьорите в голф клуба, където членуваха всички потомци на семейство Харисън. И въпреки че момчетата бяха двадесет години по-млади от нея, тя продължаваше да се заиграва с тях. Беше странно как някои хора като госпожа Харисън можеха да израснат, тънейки в пари, и въпреки това да приемат богатството за съвсем нормално и дори да не осъзнават, че притежават нещо, с което да парадират. А други, като въпросната племенница на госпожа Харисън, бяха толкова несигурни, че трябваше да го демонстрират с презрителни физиономии или с безвкусните диамантени часовници на китката си. Холси бе едва на тридесет и девет, а лицето й бе изпънато като йога клин по задника на закръглено момиче. Никога не е била женена и — по думите й — никога не е искала да бъде, макар че се вкопчваше във всеки мъж, който ставаше за секс, само след едно питие, докато жертвата внимателно освобождаваше схванатия си врат от пухкавите й като на човечето на Мишлен ръце. Нищо чудно, че единственият пръстен, който носеше на ръката си, бе „Картие Тринити“, като се имаше предвид как бе съсипала лицето си и фактът, че прекарваше повече време, приличайки се на плажа, отколкото в тренировки на бягащата пътечка. Но проблемът не бе единствено в осеяните й с лунички гърди, набитото тяло и мудните жестове. Холси бе от хората, които останалите описваха като „смахнати“ и „ексцентрични“, а това бе цивилизованият начин да я наречеш долна гадина.

Холси си умираше за мен.

Жените като нея бяха по моята част. Трябваше да видите изражението на извънземното й лице първия път, когато се запознахме и имах смелостта да заявя, че макар не всички в стаята да подкрепят политиката на Обама, смятам, че не би могло да се отрече, че е изключително интелигентен човек. Разговорът между господин Харисън, Люк и Гарет продължи, без някой да обърне особено голямо внимание на коментара ми, но когато погледнах случайно към Холси, тя се блещеше гневно насреща ми и чакаше да я забележа.

— На това семейство не му пука кой знае колко за Обама — изсъска тя.

В този миг Холси прозря много повече от същността ми, която никога нямаше да разкрия пред Люк. Окопитих се бързо и й кимнах с престорена благодарност. Държах езика зад зъбите си през останалата част от разговора, само въртях глава ту към Люк, ту към Гарет, ту към бъдещия си свекър, за да им покажа колко очарована бях от всички мнения, изразени от мъжете Харисън. По-късно, когато отидохме в града, за да пийнем нещо, Холси предпочете да седне до мен в таксито. В бара ме попита къде съм се подстригала, защото си търсела нов фризьор. Казах й да попита за Рубен във фризьорския салон на Сали Хершбергер^[20] и ъгълчетата на плътните й устни се извиха нагоре, въпреки ботокса. Може би смятате, че човек като Холси би предпочел да измъчва някой като мен, но ако го беше направила, щеше да признае собствените си естетически дефекти. Беше в неин интерес да ме приеме с отворени обятия, стига да се съобразявам с нея. Посланието ми беше ясно — няма нужда да ревнува и да сипе заплахи. Беше точно толкова желана, колкото някоя луда по аеробиката двадесетгодишна мацка.

Холси имаше брат на име Ранд, който бе две години по-млад от Люк и пет — от Гарет. Родителите й го наричаха Момчето и ръсеха неща от сорта на: „Истинско чудо е, че Момчето въобще успя да завърши колежа“, макар че нямаше нищо чудодейно, защото учебното му заведение в Гетисбърг се бе сдобило с ново общежитие, носещо името „Харисън“. В момента Ранд беше с приятелите си сърфисти на Таити в преследване на големите вълни. Нел бе излязла веднъж с него, но не успя да стигне по-далече от натискане, защото, по думите й, се целувал като петгодишно пияно хлапе.

— Има най-дебелия език на света — зафъфли тя и задъвка езика си.

Тайно се наслаждавах на тази информация всеки път, когато Холси започваше да мяучи недоволно по адрес на двадесет и една годишната актриса/модел, с която излизаше Ранди винаги когато се окажеше в Ню Йорк за няколко месеца. Беше толкова горда с обиграния си брат плейбой. Това вдигаше акциите й.

Седях на масата на задната веранда, когато се появи Холси. Тя повдигна косата ми от облегалката на стола и прокара пръсти през нея, казвайки:

— Ето я и красивата булка!

Вдигнах глава и тя ме целуна по бузата с напращелите си от отрова устни. Никога не позволявах на мама да ме целува. Щеше да й стане неприятно, ако видеше колко любвеобилно се държах с Холси, а дори и с Нел. За щастие двамата с Люк я бяхме откарали на летището скоро след като бе приключил с бягането, което зарязах така коравосърдечно. Мама би останала с удоволствие, защото се бе срещала с Холси само веднъж и следващия път, когато я видях, носеше фалшиво диамантено колие с подкова, точно копие на бижуто на Холси, открито на някоя витрина в мола, но двамата с Люк й бяхме купили билета, който беше с триста долара по-скъп, защото щеше да лети в неделя. За миг се почувствах толкова могъща, задето контролирах финансовите въпроси, но после се сетих, че това би било невъзможно без Люк.

Господин Харисън излезе навън с бутилка уиски и я сложи до чашите с бърбън и шоколадовите кексчета. Първия път, когато Холси донесе кексчетата, никой не ми каза, че са приготвени с трева. Изядох три и трябваше да ме сложат да си легна, защото се замаях. През цялото време ми се виеше свят, но най-сетне потънах в лепкавата омагьосана мрежа на съня, срещу който продължих да се съпротивлявам, докато накрая се събудих в два след полунощ и се разкрещях, че над главата ми се люлее някакъв паяк (нямаше никакъв паяк). Сънят ме изплаши толкова много, че получих мускулно схващане и почувствах раздираща болка в прасеца. Виех, вкопчила ръце в крака си, а Люк се беше вторачил в мен, сякаш виждаше подобна сцена за пръв път през живота си. На сутринта господин Харисън пиеше кафе, когато промърмори под носа си:

— Каква бе тази суматоха снощи?

Това бе единственият път, когато ми бе ядосан, и оттогава не съм докосвала кексчетата на Холси.

Тази вечер улових погледа на Люк, когато пъхнах ръка в пластмасовата кутия.

— Ще си взема само едно — прошепнах аз.

Люк въздъхна и ноздрите му се разшириха като мехове.

— Прави каквото искаш.

Люк мразеше наркотиците. Беше опитвал трева веднъж в колежа и казваше, че се чувствал оглупял. Беше се впуснал в лудешки маратон с екстази с бивша приятелка, докато бил първокурсник. Гълтали по хапче четири поредни вечери, но бурният му живот се изчерпваше с това. Гарет бе пристигнал в къщата същия следобед и вече похапваше второто си кексче. (Миналата година двамата смъркахме кокаин на коледното парти в дома на семейство Харисън. Бяхме се заклели да го пазим в тайна от Люк.) Господин Харисън и Холси си гризкаха полека, но госпожа Харисън се задоволи с водката си. Имах чувството, че отношението й към наркотиците бе като това на Люк — нямаше нищо против останалите да ги ползват умерено, но просто не бяха за нея.

— Решихте ли най-сетне къде ще прекарате медения си месец? — попита Холси.

— Най-сетне — изпъшка Люк. В закачливия му поглед се четеше укор. По дяволите, нима исках толкова много, когато го помолих да планира поне едно нещо около сватбата?

— Благодаря ти, че ме свърза с приятелката си — обърнах се към Холси.

— О, значи, ще се отбиете и в Париж? — Холси преглътна последното парче от кексчето и се оригна шумно. Холси обичаше да се шегува с липсата си на маниери. Смяташе, че така изглеждаше дръзка и безгрижна, сякаш беше една от момчетата. Тази стратегия се бе оказала много успешна.

— На път за вкъщи — обади се Люк. — Ще летим до Абу Даби, ще прекараме една вечер там, после седем дни на Малдивите, обратно в Абу Даби и накрая три дни в Париж. Не бих казал, че ни е по път, но Ани наистина иска да отиде в Париж.

— Естествено, че иска да отиде в Париж! — Холси се ококори насреща му. — Това е меденият й месец.

— Дубай ми се струва като Лас Вегас — отвърнах аз, като се постарах да не прозвуча извинително. — Имам нужда от култура.

— Париж ще е идеалният завършек на плажната ви ваканция. — Холси се облегна на стола и подпря с ръка главата си. — Радвам се, че не избрахте Лондон. — Направи физиономия, докато произнасяше думата „Лондон“. — Особено след като е твърде вероятно да заживеете там — изсумтя тя грубо. — Желая ви късмет в това начинание.

Понечих да кажа, че все още не сме решили, но Люк се обърна към братовчедка си и каза объркано:

— Холси, та ти живя в Лондон след колежа.

— Беше най-ужасният период в живота ми — изстена Холси. — Гъмжеше от емигрантски отрепки. Мислех си, че ще ме отвлекат и продадат като бяла робиня. — Потупа с пръст косите си с кичури за шестстотин долара.

Гарет се засмя гърлено, а госпожа Харисън бутна стола си назад.

— О, скъпа! Ще си налея още една водка.

— Знаеш, че съм права, лельо Бетси! — изкрещя Холси след нея.

Кексчетата бяха превърнали мозъка ми в топла влажна пръст, очакваща покълващото семе. Вкопчих се в изречението „Знаеш, че съм права, лельо Бетси!“ и го възпроизвеждах отново и отново.

— Майка ти е съгласна с мен, просто никога няма да го изрече гласно — заяви Холси надменно, а Люк й се ухили. — И като стана дума за неща, които никога няма да изрече… — Тя се завъртя на стола, за да се обърне с лице към мен. На устната й бе залепнала самотна троха от кексчето, която потрепваше като космата брадавица. — Ани, трябва да ми обещаеш нещо.

Трябваше да се престоря, че устата ми е пълна и не мога да отговоря. Отказът ми беше жалък опит да й покажа, че езикът й ме обижда. Но Холси не схвана.

— За бога, не ме настанявай до семейство Йейтс на сватбата ти.

— Какво си направила този път? — подкачи я господин Харисън.

Йейтс бяха семейни приятели на родителите на Люк, но бяха много по-близки с тези на Холси, защото имаха син на нейната възраст. Бях дочула, че многократно го тормозела с пиянските си излияния.

Холси постави ръка на сърцето си и нацупи устни. Вероятно смяташе, че така изглежда сладка.

— Защо реши, че съм направила нещо?

Господин Харисън я изгледа и Холси се засмя.

— Добре де. Да речем, че съм направила нещо. — Люк и Гарет изпъшкаха и Холси побърза да каже: — Но бях добронамерена!

— Какво стана? — Въпросът ми прозвуча по-грубо, отколкото възнамерявах.

Холси се обърна към мен. В очите й проблесна предизвикателен пламък.

— Познаваш ли сина им Джеймс?

Кимнах. Бях го виждала веднъж. На по питие. Попитах го с какво се занимава, а този никаквец ми каза, че въпросът ми бил невъзпитан. Въобще не ми пукаше какво работи, просто исках да бъда учтива, за да ми зададе същия въпрос и да се изфукам с професията си.

Холси сведе глава и снижи глас:

— Всъщност винаги съм подозирала, че е нещо като… — Изви китката си и огледа масата, за да се убеди, че всички са схванали намека й. — Наскоро някой ми каза, че е вярно. Че е разкрил истината. — Тя сви рамене. — Изпратих цветя и съболезнования на госпожа Йейтс. — После продължи през зъби: — Но се оказа, че всъщност не бил гей.

Люк се разкикоти и покри лицето си с ръце. Раздалечи пръсти, колкото да виждаме очите му.

— На кой друг би могло да се случи това? — простена той.

Думите му не успяха да развеселят единствено мен. Кексчето ме бе разсеяло, беше изострило сетивата ми към чудатото и призрачното и бях като хипнотизирана от явлението, което наричаха Сивата дама — плътна пелена от пепелява мъгла се спусна над Нантъкет, когато слънцето залезе. В този миг Сивата дама беше навсякъде.

Холси плесна Люк по рамото.

— Както и да е, работата е там, че сега не говори нито на мен, нито на майка ми. А аз просто се опитах да й засвидетелствам подкрепата си!

Люк се смееше. Всички се смееха. Мислех си, че и аз се смея, но лицето ми сякаш се бе вкаменило от мъглата. Може би дори не бе мъгла, може би беше отровен газ. Нападаха ни и аз бях единствената, която осъзнаваше случващото се. Стегнах се и се изправих. Взех чашата си с вино, сякаш се канех да отида в кухнята, за да я напълня отново, което всъщност трябваше да направя. Не биваше да казвам това, което изтърсих:

— Не се тревожи, Холси. — Смехът замря и всички се обърнаха към мен. Бях се изправила и очевидно се канех да кажа нещо важно. — Ще те настаним на масата на затлъстяващите самотници, където ти е мястото. — Не се постарах със скърцащата задна врата, както правех обикновено. Просто я оставих да се затвори с трясък. Тя щракна рязко и неочаквано като пастта на гладна венерина мухоловка.

 

 

Люк изчака няколко часа, преди да дойде и да ме открие в леглото. Четях някаква книга от Джон Гришам. Къщата на семейство Харисън беше пълна с книги на Гришам.

— Ъм, здрасти? — Люк се надвеси над леглото, един златист призрак.

— Здравей.

Препрочитах една и съща страница отново и отново през последните двадесет минути. Мъглата вече се бе вдигнала и се чудех колко ли зле бе положението. Какво бях сторила?

— Защо беше всичко това? — попита Люк.

Свих рамене. Престорих се, че продължавам да чета.

— Спомена „имигрантски отрепки“. Разказа една от най-абсурдните истории, които някога съм чувала. Нима не ти направи впечатление?

Люк издърпа книгата от ръцете ми и ръждивите пружини на леглото изскърцаха, когато седна.

— Холси е пълна откачалка, така че не се впечатлявам от нищо, казано от нея. И ти не би трябвало.

— Предполагам, че ти просто си по-търпеливият от двама ни. — Изгледах го кръвнишки. — Защото това ми прави впечатление.

Люк изпъшка.

— Ани, престани. Холси не е постъпила правилно. Все едно. — Той млъкна и се замисли за момент. — Все едно да чуеш, че някой има рак, да му изпратиш цветя и да се окаже, че не било вярно. Самата тя каза, че е била добронамерена.

Вторачих се тъпо в Люк.

— Проблемът не е, че е получила неправилна информация. Проблемът е, че тя смята, че гей е наистина ужасна „диагноза“ — направих кавички във въздуха, за да подчертая обидната аналогия на Люк, — която оправдава цветята и съболезнованията й!

Люк кръстоса ръце на гърдите си.

— Знаеш ли? Ето какво имам предвид, когато казвам, че започва дяволски много да ми писва от това.

Повдигнах се на лакти, чаршафите прошумоляха и в извивката между коленете ми се образува бял памучен подвижен мост.

— От какво започва дяволски да ти писва?

Люк кимна към мен:

— От това. Това… това… цупене.

— По дяволите, цупя се, защото се обиждам от неприкрития расизъм и хомфобия.

Люк се хвана за главата, сякаш искаше да предпази ушите си от силен шум. Затвори очи, а после ги отвори.

— Ще спя в къщата за гости.

Грабна една възглавница от леглото и излезе от стаята.

Предполагах, че няма да мигна цяла нощ, затова избрах „Последният съдебен заседател“. Когато се съмна, я бях прочела. Слънцето лениво се прокрадваше през щорите, образувайки жълти ивици. Продължих с „Присъдата“. Бях изгълтала стотина страници, когато чух някой да пуска душа в съседната стая. Люк се провикна на госпожа Харисън, че иска яйцата на очи. Бях сигурна, че го бе направил заради мен. Искаше да ми покаже, че сега ни разделя една-единствена стена и че бе предпочел да излезе от къщата за гости и да започне деня си, без да ми проговори. Изпитах известна омраза към себе си, когато подвих ъгълчето на страницата и прокарах пръст върху чупката, за да си личи отбелязаното. Омразата ми нарасна, когато водната струя на душа прозвуча съвсем отблизо. Издърпах завесата вдясно и пристъпих в банята. Усетих опрощаващите му ръце върху бедрата си, почувствах влажните и твърди косъмчета около еректиралия му член.

— Съжалявам. — Водните мъниста се стичаха по устните ми. Не беше никак лесно да го направя, да се извиня, но бях вършила много по-трудни неща. Притиснах лице към извивката на врата му, горещ и обвит в изпарения като нюйоркски тротоар, безмилостно изложен под палещите летни лъчи.

Глава 8

Мама ме наказа за две седмици след партито у Дийн. Винаги подбираше удобния момент след някоя от изтърканите шеги в сериала „Приятели“, за да повтори любимото си изречение „Толкова е смешно“, именно това беше и наказанието ми — смехотворно. С изпълнението, което бях разиграла на партито у Дийн, се бях самонаказала.

И все пак продължаваха да ме търпят на масата за обяд най-вече благодарение на Хилари и Дийн. Всички останали просто изглеждаха облекчени, когато обявих, че съм под домашен арест до края на месеца. Под карантина, така че имаха време да решат дали прегрешенията ми бяха заразни.

Незнайно защо, Хилари наистина бе започнала да ме харесва. Може би защото подкрепях и насърчавах безумния й тийнейджърски бунт, или защото ме помоли да прочета съчинението й върху „В разредения въздух“^[21], което в общи линии пренаписах и превърнах в есе за отличен. Не ми пукаше. Каквото и да поискаше от мен, щях да й го дам.

Оливия се опита да се държи така, сякаш не я бе грижа, когато разбра за партито у Дийн, сякаш й беше все тая, че ме бяха поканили и не бях споделила с никого или че се бях сваляла с Лиам, към когото бе показала недвусмислени предпочитания.

— Беше ли забавно? — попита ме жизнерадостно. Запремигва бързо и това сякаш подчерта още повече фалшивата усмивка на лицето й.

— Предполагам. — Разперих ръце в недоумение и поне предизвиках искрен смях.

Във филмите и телевизията най-популярните момичета в училище винаги бяха великолепни, с приятни извивки, съизмервани с непостижимите пропорции на Барби, но „Брадли“ и другите училища с подобна среда не се подчиняваха на този закон. Баба ми би се впечатлила от красотата на Оливия: „Мили боже, каква прелестна млада дама!“. Косата й бе толкова къдрава, че бухваше гневно, когато я изсушеше със сешоар. Бузите й порозовяваха неестествено, когато пиеше, а с напредването на деня безбройните черни точки по носа й лъщяха все повече и повече. Лиам не би я приближил доброволно, привличането трябваше да бъде усърдно изфабрикувано.

По-късно Нел ме научи да туширам румените си бузи, които с лекота щяха да ми осигурят участие в някоя реклама на бира, вместо да ги подчертавам. Стремях се безспирно към традиционните символи на красота и обществено положение — русата коса, подредена в съвършена прическа, съвършено равномерния тен, очебийното лого върху чантата. Защо? Беше истински срам. Бяха ми нужни години, за да го проумея, защото майка ми, още откакто навърших единадесет, винаги хващаше брадичката ми, за да сложи „малко цвят“ на устните ми, и защото в „Света Тереза“ нямаше нищо смешно и лошо в това да се киприш.

И аз, и Лиам се опитвахме да приемем твърде натрапчивите къдрици на Оливия за чаровни. Нима плоските й гърди бяха по-напъпили, отколкото си мислеше той? Не се бърках в това. През целия ми живот ми е било трудно да защитавам себе си, да поискам това, което желая. Страхувам се да не натоваря хората. Предпочитам да се оправдавам със случилото се онази нощ или пък през последвалите седмици, но смятам, че това е част от природата ми. Най-смелото нещо, което предприех, бе да помоля Лиам да дойде с мен, за да ми дадат противозачатъчни. Спомних си защо го правех толкова рядко — заради онази единствена дума „приятел“, надраскана бавно върху страницата с колебливия почерк на някой четвъртокласник, който се мъчеше с правилото за буквата „я“.

Оливия се нуждаеше от малко време, за да се убеди, че оттеглянето ми не е маневра. Да приеме, че е искрено.

Почти три седмици след партито у Дийн я видях в дъното на крилото по математика. Тя спря, когато приближих към нея, и каза:

— Изглеждаш толкова кльощава.

Думите й прозвучаха по-скоро като обвинение, а не като комплимент. Дори и четиринадесетгодишните момичета знаеха как да го направят. Как се е случило? Как си го постигнала?

Вътрешно засиях и изчуруликах:

— Бягане в пресечена местност.

Но истината бе, че след онази нощ ми се услаждаше единствено пъпеш. Едва се влачех по време на тренировките, общото пробягано време се увеличаваше, вместо да намалява. Господин Ларсън викаше:

— Хайде, ТифАни!

Не звучеше окуражително, а раздразнено.

Когато Хилари ме покани на парти с преспиване в къщата на Оливия в събота, последната събота от присъдата ми, мама оправда очакванията ми и се съгласи. Каза, че съм била толкова мила и добра, че щяла да опрости един ден от наказанието ми. Това също бе смехотворно. Тя бе обсебена от родителите на Хилари и Оливия, особено от майката на Оливия — Анабела Каплан, по баща Койн, която караше класически „Ягуар“ и бе потомка на семейство Мейси, собствениците на едноименната верига универсални магазини. Мама знаеше, че не трябва да пречи на това напъпило приятелство, защото истинската отплата за обучението бяха връзките, а не образованието. И аз подобно на нея знаех, че трябва да отвърна поглед, когато Лиам положеше ръка върху тънките рамене на Оливия, и в гърлото ми се надигаше клокочеща горчивина.

 

 

Мама ме остави пред входа на къщата на Оливия в пет следобед в събота. На пръв поглед не бе нищо особено. Човек определено очакваше повече от внучката на фамилия Мейси. Но това бе само защото бе скрита сред зеленината на дърветата, лозите и бръшляна; веднъж влезеш ли през задните порти, започва да ти се струва, че къщата е безкрайна. Дворът се разпростираше на площ около акър, с басейн и къща за гости, където живееше Луиза, домашната прислужница на семейство Каплан.

Почуках на задната врата. Минаха няколко секунди, преди да забележа розовочервеникавите й коси, които се носеха към мен. Така и не видях никой от семейство Каплан, когато пристигнах в къщата на Оливия.

Баща й имаше свиреп и непредсказуем нрав, за който се досещахме по синините по китките й, а майка й обикновено се възстановяваше от поредната пластична операция. Тази родителска амалгама — жестока и суетна — затвърди още повече представата ми за Оливия — нещастното богато момиченце, в което копнеех да се превърна години след като я бях срещнала. Нито това, което ми причини, нито това, което я сполетя по-късно, не бе достатъчно да задоволи жаждата ми за кръв.

Хилари отвори със замах входната врата:

— Здрасти, мацко.

Хилари и Оливия наричаха всички „мацко“. Бяха ми нужни години, за да се отърва от дразнещия навик.

Носеше тениска, изрязана над пъпа, и погледът ми се спря върху разголения плосък корем. Момчетата я наричаха ТОЙлари заради широките й рамене и атлетична фигура. Но аз намирах стегнатите й мускули за очарователни. Тя не беше слаба като Оливия, но по тялото й нямаше грам мазнина, при това не тренираше никакъв спорт. Майка й беше изфабрикувала писмо от „треньора й по скуош“, за да я освободи от часовете по физическо. Сякаш бе изваяла тялото чрез пилатес още преди появата на самия метод.

Дълго се колебах, преди да дойда. Не бях поканена от Оливия, а от Хилари. През последните две седмици Оливия бе постигнала голям напредък с Лиам. Отказах се от него без бой. Ако отношенията му с Оливия и Хилари бяха приятелски — беше ни хрумнало, че с моето име акронимът ни ставаше ХОТ^[22] — знаех кой има по-дългосрочен потенциал.

— Хайде. — Хилари взимаше по две стъпала наведнъж и мускулите на прасците и бедрата й се стягаха при всяко движение. Хилари винаги трябваше да прави всичко малко по-различно от останалите. Това беше част от арсенала й за привличане на вниманието.

Оливия разполагаше с цяло крило от къщата — обширно пространство, наподобяващо мансарда, с баня, отделяща спалнята й от тази на по-малката й сестра, която в момента живееше в интернат. Хилари ми бе казала веднъж, че сестрата на Оливия била красавицата и любимката на семейството. Ето защо Оливия почти не докосваше храната.

Оливия бе седнала по турски на пода и се бе облегнала небрежно на едно от орнаментираните крачета на старинното легло. Кесийки с желирани и дъвчащи бонбони, бутилка водка и преобърната еднолитрова диетична кола се търкаляха около нея, паднали в жертва на сладка война.

— Хей, мацко! — Оливия впи зъбите си в желирания бонбон под формата на рибка и го разкъса наполовина. Посегна към бутилката водка. — Пий.

Разреждахме водката с диетичната кола, тъпчехме се с бонбони и примигвахме, докато се опитвахме да преглътнем. Слънцето отстъпи на пръсти мястото си на нахлуващия през прозореца мрак. Зениците ни се разшириха, но отказвахме да включим осветлението.

— Хайде да извикаме Дийн — каза Оливия, но едва след като отпи сериозна глътка от водката. Когато целта бе да се прецакаш, не бива да забравяш ненаситния Дийн.

Чувствах се замаяна от глад и захарта, с която се бях натъпкала. Оливия ми се ухили. Зъбите й бяха очертани в яркочервено.

— Ще дойде, ако разбере, че си тук.

Само да можех да започна да харесвам Дийн отново, само да можеше да спре да ми се повдига от присъствието му и осезаемия спомен за спермата върху езика ми, може би всичко би завършило по различен начин.

— Ще дойде. — Хилари се претърколи по гръб и се разсмя, а после сви колене към гърдите си и се залюля напред-назад. Можех да видя бельото й. Този път бе радиоактивнозелено.

— Млъквайте. — Обвих устни около гърлото на бутилката водка и потреперих, когато горещата като лава течност нахлу в стомаха ми.

Оливия говореше по телефона:

— Просто изчакайте да се стъмни, иначе Луиза ще ви види — обясняваше тя.

Ако бях заедно с момичетата от „Света Тереза“, щяхме да се разкудкудякаме около огледалото, да втриваме трескаво руж по бузите си и да намажем миглите си с толкова много спирала, че да заприличат на космати крака на паяк. Но Оливия само смъкна рошавата опашка към тила си.

— Имат еднолитровки.

— Кой? — Зачаках, надявайки се да чуя името на Лиам.

— Дийн, Лиам и Майлс. — Тя задъвчи някакъв бонбон. — И Дейв. Гадост!

— Проклетият Дейв — съгласи се Хилари.

Казах, че трябва да отида до тоалетната. Тръгнах по коридора, препъвайки се, и заключих вратата зад гърба си. Канех се да направя нещо много по-срамно от това да запуша тоалетната, да повърна. Страните ми пламтяха, когато се погледнах в огледалото. Наплисках лицето си с вода, опитвайки се да се успокоя и да подготвя платното си за рисуване. Претърсих чекмеджетата за очна линия, гланц за устни или нещо друго. Открих изсъхнала стара спирала. Тиках четката в тубичката отново и отново, опитвайки се да изстържа колкото се може повече.

Чух трополенето на момчетата по стълбите и се втренчих в отражението си в огледалото. „Всичко е наред. Ти си наред.“ Не си бях направила труда да запаля лампата и угасващите слънчеви лъчи огряха лицето ми, съсипвайки и последната ми надежда да забележа някакви признаци на увереност.

Когато се върнах в стаята на Оливия, видях, че всички са насядали в кръг и пият от все още опакованите във влажни хартиени пакети бири. Имаше празно място между Лиам и Дийн. Престраших се и приседнах колкото се може по-близо до Лиам. Дийн ми подаде бутилка. Не знаех каква бе разликата между обикновената бира и еднолитровката. Дръпнах хартиения пакет надолу, за да прочета етикета: малц ликьор^[23]. Отпих, без да питам какво означаваше малцов ликьор.

Измина час в безсмислен разговор, а думите се размазваха все повече и повече в съзнанието ми. Оливия заяви, че е безопасно да излезем навън и да пушим.

Слязохме крадешком по стълбите, минахме през кухнята и се изнизахме през вратата един по един, най-добре изпълненото упражнение за пожарна безопасност. Потърсихме усамотението на градината, далеч от кухненските прозорци, и се скупчихме в кръг. Клоните на малко и изящно кленово дърво се протягаха към нас в очакване на прегръдка. Не ми бе направило впечатление, че това е втората кухня.

— Кухнята на домашната прислужница — обясни Оливия.

А тя се оказа по-голяма от скромната ни бутафорна къща. По думите й, родителите й рядко използваха тази част на къщата и ако пазехме тишина, щяхме да останем незабелязани.

Дийн извади джойнт от пакет цигари, прокара запалката си по ръба му, после го пъхна между устните си и го запали. Завъртяхме го отдясно наляво. Оливия и Хилари бяха преди мен. Не успяха да задържат дима и избухнаха в пристъп на суха кашлица. Момчетата направиха физиономии и ги подканиха шепнешком да побързат, за да не изгори джойнтът.

Не бях пушила трева от онази нощ в осми клас в къщата на Лия. Бях ужасена от онова чувство, начина, по който опияняващата еуфория се промъкваше зад гърба ми и изненадващо мяташе пелената си над мен. Кръвта ми кипеше и всяка вена в тялото ми пулсираше. Бях убедена, че чувството никога няма да отшуми, че никога повече няма да бъда нормална отново. Но желанието да се представя по-добре от Хилари и Оливия бе по-силно от страха. Дръпнах от джойнта. Крайчецът му проблясваше като светулка в първия летен ден. Задържах дима в дробовете си по-дълго, за да впечатля Лиам, и издухах бавно и грациозно облака в лицето му.

— Трябва да се срещам с повече момичета католички — каза Лиам сънено.

— Чувала съм, че използват зъби — промърмори Оливия почти шепнешком, сякаш се притесняваше как щяхме да разтълкуваме шегата й. Тя предизвика бурен смях, а Оливия се разшътка като полудяла — страхът от баща й временно замени гордостта. Правилно се беше насочила.

Дийн ме тупна по гърба.

— Не се притеснявай, Фини, това вече не се отнася за теб.

Беше един от онези моменти, когато губиш контрол над реакциите си, когато бе невъзможно да скриеш видимата болка. Засмях се. Яркият контраст между звука и изражението на лицето ми навярно изглеждаше ужасно.

След като изпушихме джойнта до фас, Лиам каза, че ще използва банята, и се оттегли в къщата. Зачудих се дали да не го последвам, заслушана в жужащия разговор. Незабавно почувствах последствията от току-що стореното, от ненужната смелост да задържа твърде дълго дима в гърдите си. Сърцето ми барабанеше в ушите ми, когато осъзнах, че и Оливия бе изчезнала. Бе се измъкнала, без дори да го осъзная. Надникнах през рубиненочервените листа на клена и над зеления, равно подрязан жив плет, но кухнята беше празна.

— Студено ми е — казах аз и се изплаших, когато почувствах колко бях премръзнала. — Да влезем вътре. — Трябваше да се движа, да се съсредоточа, за да поставя единия си крак пред другия, да положа ръка върху студената топчеста дръжка на вратата, да я завъртя, но тялото ми се тресеше като една от онези пластмасови играчки с механизъм за навиване с крещящо червени венци и щръкнали зъби, изправена на чифт крака, която бръщолевеше и се тътрузеше по масата — представата на чичо ми за шега, облечена в жилетка.

— Хайде да постоим още малко — дочух гласа на Дийн. Ръката на Дийн ме привлече към тялото му. Единственият останал бе Дийн. Къде бяха изчезнали всички?

— Почакай. — Сведох глава и опрях чело в гърдите му. Бях готова на всичко, за да избегна устата му, която се приближаваше към мен.

Дийн постави пръст под брадичката ми и повдигна главата ми.

— Наистина ми е студено — запротестирах аз, но не се отдръпнах. Преглътнах, когато почувствах устните на Дийн върху своите. „Само за малко, помислих си аз. Трябва да го направиш само за малко. Не бъди груба.“

Заиграх се с дебелия език на Дийн, когато осъзнах, че съм опряла длани на гърдите му и се опитвам да го отблъсна. Сключих послушно ръце около косматия му врат.

Пръстите на Дийн се бореха с копчето на панталона ми. Беше твърде рано, за да го спра, нямаше да ми повярва, ако сложех край незабавно. Постарах се да изглеждам спокойна и откъснах устни от неговите.

— Хайде да влезем вътре. — Опитах се да прозвуча задъхано и съблазнително, но и двамата знаехме, че ако влезем в къщата, нямаше как да изпълним обещанието ми. Беше твърде късно, когато осъзнах, че опасната ми игра бе прозрачна. Бях преценила Дийн съвсем погрешно. Сграбчи копчето на панталона ми толкова разгорещено, че притегли целия ми таз към себе си. Загубих равновесие, паднах по гръб, като извих болезнено китката си. Изскимтях като бито кученце и звукът отекна из двора.

— Млъквай! — изсъска Дийн. Коленичи и ме зашлеви.

Още преди да дойда в „Брадли“, още преди да лъснат всички доказателства, които показваха, че не съм като останалите, не бях от момичетата, които човек можеше да си позволи да удари. Горещият отпечатък на бузата ми сякаш отключи нещо в мен. Изкрещях, от гърдите ми се изтръгна гърлен и примитивен звук, който не бях чувала никога преди това. Подобни мигове бяха истинска рядкост в модерния живот, когато тялото ти поема контрол, когато разбираш какво ще направи то, миризмите и звуците, които ще произведе, докато се опитва да оцелее. Онази нощ, докато лежах на земята с Дийн, дращех с нокти и пищях, а солената пот се събираше под мишниците ми, беше първият, но не и последният път, когато го разбрах.

Дийн беше разкопчал копчето и бе смъкнал панталоните до бедрата ми, когато блеснаха лампите в предната част на къщата и прогърмя гласът на бащата на Оливия. Оливия се появи с гръм и трясък откъм задната врата, разкрещя се да изчезвам и никога повече да не се връщам. Дочух задъханото дишане на Дийн зад гърба си, когато се затичах към портата и заопипвах резето с треперещи ръце.

— Отмести се! — Той ме изблъска встрани, освободи мандалото и портата се отвори.

Дийн се втурна напред, но неочаквано спря и задържа портата отворена, за да успея да избягам. Тичах в тъмната алея, когато чух тропота от още стъпки зад гърба си. Останалите момчета се бяха отправили към колата на Дейв, паркирана на улицата.

Когато излязох на пътя, завих надясно. Не знаех къде отивам, просто така се отдалечавах от колата на Дейв и посоката, която сочеха фаровете й. Тичах, докато светлините от къщата на Оливия изчезнаха напълно. Наоколо цареше мрак. Едва тогава си позволих да се стоваря на земята, студеният нощен въздух режеше дробовете ми, а сърцето ми биеше бясно, сякаш никога през живота си не бях пробягвала и километър, сякаш нямах нищо общо с училищния спорт, който бях избрала доброволно.

 

 

Намирах се в самите недра на Мейн Лайн, внушителните къщи бяха отдалечени от пътя и проблясваха самодоволно сред дърветата. Промъквах се в храстите всеки път, когато доловях и най-слабия шум от двигател. Надничах сред унилите червени и жълти листа и си поемах дъх едва когато видех, че това не е колата на Дейв. Адреналинът държеше тялото ми нащрек, но продължавах да се движа на зигзаг по пътя. Бях убедена, че ще минат часове, преди да отшуми въздействието на водката и диетичната кола, преди да осъзная, че ръката ми е двойно по-дебела от нормалното и тупти в синхрон със сърцето ми.

В главата ми се бе оформил план: трябваше да стигна до Монтгомъри Авеню, после да продължа направо до Арбър Роуд, където щях да завия надясно, за да стигна до къщата на Артър. Щях да хвърлям камъчета по прозореца му, както правеха момчетата от филмите, когато харесваха някое момиче. Щеше да ме приюти. Налагаше се.

Непрекъснато завивах по различни улици и всеки път бях напълно сигурна, че най-после се бях озовала на правилната, която щеше да ме отведе на главния път. В един момент ме обзе такова отчаяние, че не побягнах, когато чифт фарове се появиха на върха на стръмния хълм. Принадлежаха на някаква лъскава и ниска кола, която определено не беше на Дейв.

Когато се спусна по склона и спря, се затичах към прозореца, за да попитам как да стигна до Монтгомъри. По загриженото женско лице зад стъклото се изписа паника, тя ахна, стъписана от ужас, и колата изсвистя с пълна газ. Мерцедесът й ме подмина с бясна скорост и се изгуби в нощта, устремен към поредното вечерно парти, където несъмнено щеше да нагости слабохарактерните си приятели с историята за хулигана с крик, готов да разбие колата й, който се появил като караконджул на Глен Роуд.

После, след цяла вечност или след секунди, най-сетне открих завой, който отвеждаше към дълга редица улични лампи, а в отбивката на последните четиристотин метра се мержелееше бензиностанция. Бях толкова нетърпелива, че се затичах, отпуснала ръце встрани, както ни бе учил господин Ларсън.

— Нужна е енергия, за да ги свиете в юмрук — обясняваше той и ни показваше собствената си ръка със здраво стиснати пръсти. — А трябва да я задържите колкото се може повече.

Тичах под светлината на флуоресцентните лампи на бензиностанцията. Затулих очи от неочакваната пронизваща яркост, сякаш слънцето току-що бе разкъсало облаците. Блъснах вратата с рамо и открих колко топло е вътре. Долових разнасящата се от мен воня едва когато се озовах в затворено пространство. Спрях на няколко сантиметра от касата, за да не ме подуши служителят.

— Монтгомъри Авеню е все нагоре, а после вдясно, нали? — С ужас осъзнах, че завалям думите.

Касиерът раздразнено вдигна глава от кръстословицата. Примигна и сякаш жестът промени напълно цялото му лице.

— Госпожице… — Положи ръка на сърцето си. — Добре ли сте?

Докоснах косата си и напипах кал.

— Просто се препънах.

Касиерът посегна към телефона.

— Ще повикам полицията.

— Не! — Втурнах се към него и той отстъпи, като продължаваше да държи слушалката.

— Не го прави! — За пръв път ми просветна, че той също е изплашен.

— Моля ви — промълвих аз. Пръстът му бе натиснал само числото девет. — Нямам нужда от полиция. Просто искам да ми обясните как да стигна до Монтгомъри Авеню.

Касиерът се поколеба. Беше стиснал телефона толкова здраво с двете си ръце, че кокалчетата му побеляха.

— Много, ама много сте далече — каза накрая.

Чух вратата да се отваря зад гърба ми и замръзнах. Не исках да правя сцена с друг клиент в бензиностанцията.

— Можете ли просто да ми обясните как да стигна дотам? — прошепнах аз.

Касиерът бавно затвори телефона. На лицето му бе изписано колебание, но въпреки това посегна към една карта.

Чух името си.

Зад мен стоеше господин Ларсън. Именно той постави ръка на рамото ми и ме изведе от бензиностанцията. Именно той разчисти пакетите с храна за вкъщи от пасажерското място и ме накара да вляза в колата му. Предадох се, защото някой ме бе открил и всичките ми тайни се отприщиха. Всички лъжи — онези, които бях пробутвала на всички, дори и на себе си. По бузите ми се затъркаляха сълзи. На едната имах драскотина, която бе толкова незабележима в среднощния мрак, че напомняше на следа от химикалка. Започнах да му разказвам какво се бе случило и вече нищо не можеше да ме спре.

 

 

Господин Ларсън ми даде одеяло и вода и пакет с лед за лицето. Искаше да ме отведе в болницата, но предложението му ме накара да изпадна в истерия и той се съгласи да отидем в апартамента му. Фактът, че знаеше как да се справи със ситуацията — да ми осигури безопасно място, да ме успокои и да ми помогне да изтрезнея, — не ме изненада тогава, за разлика от сега. Беше възрастен, естествено, че знаеше какво да прави, но това, което не бях осъзнала тогава, бе колко непознато трябва да е било всичко това за него; колко млад ти се струва някой на двадесет и четири, когато вече не си на четиринадесет. Само преди две години господин Ларсън се е къпал гол в езерото край университета „Корнел“ заедно с другарите си от братството. Вероятно е бил единственият, забил първокурсничката, която са наричали Дяволско изкушение, защото била толкова красива, че когато човек я видел, ахвал: „Дяволско изкушение!“. Разликата в годините ни дори не си личеше.

Ако носех рокля и бях гримирана, просто можехме да отиваме към апартамента му, след като първата ни среща бе преминала изключително успешно.

Бях успяла да стигна до квартал Нарбърт, след като бях извървяла близо десет километра от къщата на Оливия. Беше почти един след полунощ и господин Ларсън се прибирал у дома, след като обиколил баровете в квартал Мениянг, където живееха повечето от приятелите му, където би живял и той самият, ако не трябваше да пътува толкова дълго до „Брадли“ сутринта. Каза ми, че спрял на бензиностанцията, за да си купи закуска. После потупа корема си и каза:

— Напоследък прекалявам със закуските.

Опитваше се да ме накара да се усмихна и аз го направих от любезност.

Господин Ларсън не ми се струваше дебел, но когато се озовахме в апартамента му и свикнах с обстановката във всекидневната му, се заех да изучавам снимките по стените. Бях наметнала небрежно върху раменете си одеялото, което ми бе дал. Забелязах, че някога тялото му е било като на Лиам и Дийн — стегнато и мускулесто. Явно се бе потрудил здравата, за да оформи релефните си рамене, но тънкият му кръст подсказваше как би изглеждал без вдигането на тежести от лежанка. Бях спряла да смятам господин Ларсън за най-страхотния мъж, който някога бях виждала през живота си, след като стана мой треньор, след като започна да ми чете „конско“, но тези снимки ми напомниха какво бях видяла през първия учебен ден. Придърпах одеялото около раменете си, изведнъж ми се стори, че шпиц деколтето на пуловера ми бе твърде изрязано.

— Заповядай. — Господин Ларсън застана на вратата. Носеше ми чиния с парче престояла пица.

Изядох го послушно. Бях настояла да не ми приготвя нищо, нямах апетит, но докато ръфах претоплената на микровълновата печка пица, чиято среда бе все още клисава и студена, изпитах вълчи глад. Изядох парчето, а после унищожих и още три, след което изнемощяло се облегнах на канапето.

— По-добре ли си? — попита господин Ларсън и аз кимнах мрачно.

— ТифАни — започна той и се прегърби в кожения фотьойл до канапето. Бе заел това място много внимателно. — Трябва да поговорим за следващите стъпки.

Зарових лице в одеялото. Пицата ме бе заредила с енергия да се разплача отново.

— Моля ви — изхленчих аз. „Моля те, не казвай на родителите ми. Моля те, не казвай в училището. Моля те, просто ми бъди приятел и не влошавай нещата допълнително.“

— Вероятно не бива да ти казвам това — въздъхна господин Ларсън. — Но сме имали подобни проблеми с Дийн и преди.

Използвах одеялото, за да си избърша лицето, а после вдигнах глава.

— Какво искате да кажете?

— Не се случва за пръв път да посегне на друг ученик.

— Да се опита — поправих го аз.

— Не — твърдо заяви господин Ларсън. — Това, което направи в къщата си преди три седмици, не беше опит. Това, което направи тази вечер, също не бе опит.

Дори след като всички мостове бяха изгорени, дори след като вятърът отдавна разпиля пепелта, след като се преместих в колежа, а после в Ню Йорк и получих всичко, което смятах, че искам, господин Ларсън остана единственият човек, който ми бе казал, че нищо от случилото се не е по моя вина. Мярнах моментно колебание дори в очите на майка си. Правила си свирка, не е възможно някой да ти го е причинил. Нима се е случило това, което твърдиш? Как си могла да идеш на парти, да бъдеш единственото момиче, да пиеш толкова много и да не очакваш да се случи това, което се е случило?

— Родителите ми никога няма да ми простят, задето съсипах всичко — казах аз.

— Напротив — обнадежди ме господин Ларсън. — Ще го направят.

Облегнах се, положих глава на канапето и затворих очи. Усетих болката в краката си, пребродили всички пътища на Мейн Лайн. Бих могла да заспя на момента, но господин Ларсън настоя да взема леглото му, а той щял да се чувства удобно на канапето, наистина удобно.

Затвори внимателно вратата, аз изпълзях под тъмночервената завивка, грапава от износване. Господин Ларсън миришеше на възрастен, на баща. Зачудих се колко ли момичета бяха спали в това легло преди мен, дали господин Ларсън ги бе целувал по врата, докато проникваше в тях с бавни и премерени тласъци, както винаги си бях представяла секса.

 

 

Събудих се посред нощ, крещейки. Така и не се бях чула. Но вероятно е било доста страшно, след като задъханият господин Ларсън се озова в стаята. Включи осветлението, надвеси се над мен и започна да ме умолява гръмогласно да се събудя от кошмара.

— Всичко е наред — прошепна напевно, когато видя, че го фокусирах. — Всичко е наред.

Събрах одеялото под брадичката си. Единствената непокрита част от тялото ми бе главата ми, точно както мама ме заравяше с купчини пясък на плажа.

— Съжалявам — прошепнах смутено.

— Не е нужно да се извиняваш — отвърна господин Ларсън. — Просто беше доста зле. Реших, че вероятно искаш да се събудиш.

Кимнах, изпаднала в безтегловност:

— Благодаря.

Господин Ларсън носеше тениска, която очертаваше внушителните му рамене. Обърна се да си върви.

— Почакайте! — Стиснах още по-здраво одеялото. Не можех да остана сама в тази стая. Сърцето ми хълцаше заплашително в кухината в гърдите ми, първият признак на паниката. Не можеше да продължи дълго с подобно темпо и ако спреше, трябваше да има някой, който да повика помощ. — Не мога… Няма да успея да заспя. Може ли да останете?

Господин Ларсън погледна през мускулестото си рамо към мен в леглото. На лицето му се изписа тъга, която не разбирах.

— Бих могъл да спя на пода.

Кимнах окуражително, а той се насочи към всекидневната, след което се върна с възглавница и одеяло. Подреди нещата си на пода до леглото, изключи осветлението и коленичи, за да ги нагласи така, че да му е удобно.

— Опитай се да поспиш, ТифАни — промълви сънено.

Но аз не се опитах. Останах будна цяла нощ, заслушана в успокоителното му дишане, което ми вдъхваше увереност, че всичко ще се нареди. Тогава все още не го знаех, но тепърва ми предстоеше един живот, изпълнен с безсънни нощи.

 

 

На сутринта господин Ларсън ми затопли геврече в микровълновата фурна. Нямаше крема сирене. Предложи ми масло, по което имаше полепнали трохи в края и следи от назъбен нож.

Въпреки че отокът на лицето ми бе спаднал през нощта, бузата ми все още бе дамгосана с тънката червена линия. Но това, което наистина ме притесняваше, бе китката ми. Господин Ларсън предложи да иде до аптеката, за да ми купи еластична превръзка и четка за зъби. След това искаше да ме откара у дома. Обеща, че ще ми помогне да кажа на родителите си за случилото се. Съгласих се неохотно.

Когато излезе, вдигнах слушалката и набрах домашния ни номер.

— Здравей, миличка! — възкликна мама.

— Здрасти, мамо.

— О! — каза тя. — Преди да съм забравила. Дийн Бартън те търсеше преди няколко минути.

Вкопчих се в кухненския плот, за да потърся опора:

— Така ли?

— Каза, че било важно. Изчакай, нека намеря съобщението. — Чувах как мама тършува из листовете. Това бе единственото, което можех да направя, за да не й се разкрещя да побърза. — Какво, сладкишче?

— Нищо не съм казала — сопнах се аз, преди да осъзная, че говореше на татко.

— Да, във фризера в гаража. — Настъпи мълчание. — Там е.

— Мамо! — излаях аз.

— ТифАни, спокойно — каза мама. — Знаеш какъв е баща ти.

— Какво каза Дийн?

— Ето го и съобщението. Обади се възможно най-скоро за проекта по химия. Остави и номера си. Звучеше много притеснено. — Смехът й звънна изящно. — Сигурно те харесва.

— Продиктувай ми номера му. — Открих самозалепващо се листче и химикалка в чекмеджето на господин Ларсън и го записах.

— Ще ти звънна след малко — казах аз.

— Почакай, ТифАни, кога трябва да дойда да те взема?

— Ще ти звънна след малко!

Затворих и набрах нетърпеливо номера на Дийн. Трябваше да разбера защо беше всичко това, преди господин Ларсън да се е върнал от аптеката.

Дийн вдигна на третото позвъняване. Поздравът му беше враждебен.

— Фини! — Тонът му се промени, когато разбра, че съм аз. — Къде, по дяволите, изчезна снощи? Опитахме се да те открием.

Пробутах му някаква лъжа как се бях озовала в къщата на едно от момичетата от отбора, което живееше недалеч от Оливия.

— Добре, добре — каза Дийн. — Слушай, за случилото се снощи. Наистина съжалявам. — Засмя се смутено. — Здравата се бях докарал.

— Ти ме удари — промълвих толкова тихо, че не бях сигурна дали въобще го бях изрекла, докато Дийн не отговори.

— Наистина съжалявам, Фини. — Гласът на Дийн заседна в пресъхналото му гърло. — Гади ми се от това, което направих. Ще успееш ли някога да ми простиш? Не бих могъл да живея със себе си, ако не ми простиш.

Дори и аз долових отчаянието в гласа на Дийн. Щеше да е много по-лесно, ако това никога не се бе случвало. Само ние разполагахме със силата да го променим.

Преглътнах.

— Добре.

Долових тежката му въздишка:

— Благодаря ти, Фини. Благодаря ти.

Обадих се на мама, след като приключихме разговора, и й казах, че ще хвана влака.

— А, мамо, имаш ли неоспорин? — попитах аз. — Кучето на Оливия одраска лицето ми, докато спях. — Оливия нямаше куче.

Когато господин Ларсън се върна, вече бях облечена и готова с лъжите. Настоях да хвана влака, настоях, че той не би разбрал родителите ми и че щеше да е по-добре, ако им кажех сама.

— Сигурна ли си? — попита господин Ларсън. От тона му личеше, че не вярва на нито една дума от казаното.

Кимнах извинително.

— В осем без десет има влак от Брин Мор. Можем да успеем, ако тръгнем сега. — Извърнах глава, за да не виждам отчаянието, изписано на лицето му, и да не му позволя да усети моето. Понякога се чудя дали това решение не задвижи всичко останало. Или пък щеше да се случи така или иначе. Както казваха монахините от „Света Тереза“, Господ е начертал план за всички ни и знае изхода още преди да сме се родили.

Глава 9

Не излъгах Люк. Казах му, че ще изпратя имейл на господин Ларсън няколко дни след като се върнахме от Нантъкет. Не можех да спра да мисля за него, не можех да спра да си представям как двамата щяхме да седнем рамо до рамо в някой затъмнен бар и как по лицето му щеше да се изпише загриженост и страст, когато му признаех втората си мрачна тайна: не бях сигурна, че можех да се справя с това. Начинът, по който щеше да ме целуне, вътрешната борба, която щеше да преживее заради съпругата си. Буут. Елспет. Но после щеше да си припомни: това бях аз.

После имената на участниците в тази малка фантазия бавно се завъртяха пред очите ми като филмови надписи. Господин Ларсън никога не би постъпил така с мен. А и аз самата не исках да направя това с него. Щях да се женя. И аз, като всяка булка, бях обзета от страхове. Мама ми напомни, когато й казах, че било нормално да се страхуваш. Добре де, не беше това. Може би не бях готова да се омъжа, макар че си мислех обратното.

— Мъже като Люк не се срещат под път и над път — предупреди ме тя. — Не оплесквай нещата, Тиф. Никога няма да намериш някой толкова добър, колкото него.

Привлекателността на господин Ларсън се криеше в това, че беше там през цялото време. Видя ме в най-тежкия момент, когато бродех като улично куче, и въпреки това ме подкрепи, направи всичко възможно, за да ми помогне. Бе си представил бъдещето, което бих могла да постигна, още преди самата аз да го пожелая. И именно той ме тласна към него. Това бе вярата. Докато растях, си мислех, че вярата е убеждението, че Исус е умрял заради нас, и ако не отстъпя от това убеждение, ще се срещна с него, когато умра. Но днес вярата означаваше нещо съвсем различно за мен. Вярата се състоеше в това някой да вижда в теб неща, които самият ти не забелязваш, и да не се отказва от теб, докато сам не ги съзреш. Исках това. То ми липсваше.

— Защо ти е? — резервирано попита Люк, когато поисках имейла на господин Ларсън. Не прозвуча подозрително, но и не бе ентусиазиран.

— Какво имаш предвид с това „защо“? — изсъсках насреща му, както бих постъпила с някоя стажантка, която задава въпроси за току-що възложената й задача. „Коя част не успя да схванеш?“ — Истинска случайност, че се натъкнахме един на друг. Той ще участва в документалния филм. Искам да разбера дали ще се снимаме по едно и също време и какво ще разкаже. — Лицето на Люк остана безизразно, така че прибягнах до мелодрама. — Всичко, Люк. Искам да говоря с него за всичко.

Люк тупна с ръка канапето и изпъшка.

— Той ми е клиент, Ани. Просто не искам нещата… да се объркат.

— Просто не разбираш — въздъхнах аз. Тръгнах отчаяно към спалнята и затворих тихо вратата. Когато на следващия ден отново го помолих за имейл адреса, Люк ми го изпрати на пощата, без да каже и дума.

Адресът на господин Ларсън примигваше в полето „До“, а аз отключих дремещата в мен кралица на бала, за да му напиша мил, духовит имейл. „Не мога да повярвам колко случайно се натъкнахме един на друг. Светът е малък, нали? Ще се радвам, ако се видим някой път. Струва ми се, че има толкова много неща, за които да поговорим.“

Натиснах осем пъти бутона „Обнови“, преди да се появи отговорът на господин Ларсън. Отворих имейла. Страните ми пламтяха от обзелата ме надежда.

„Какво ще кажеш за кафе? — беше написал той. — Така няма ли да е по-удобно?“ Облещих се. Усилието беше достатъчно, за да изгоря калориите от гроздето, с което бях съгрешила. Кафе? Все още ме мислеше за някогашната му ученичка. „Смятам, че питиетата ще ни накарат да се почувстваме още по-удобно“, гласеше отговорът ми.

„Имаше същия остър език още като дете“, отвърна той. Настръхнах при думата „дете“, но беше склонил.

В деня на срещата ни носех широка кожена рокля тип тениска и ботуши с отворени пръсти на работа, докато си мислех: „Ето какво носи някой с «остър език» посред лято“.

— Изглеждаш фантастично — каза Лулу, когато се разминахме в коридора. — Да не би да си инжектирала ботокс в челото?

— Това е най-милото нещо, което някога си ми казвала — отвърнах аз, а Лулу оправда очакванията ми и се разкикоти. Мислех, че просто си разменяхме любезности, но Лулу спря, направя няколко крачки назад и ми кимна, за да се усамотим в ъгъла. — И така, статията ти „Порно за отмъщение“ е великолепна. Наистина великолепна!

Бях положила доста усилия, за да прокарам тази идея в рубриката, посветена на проблемите на жените, които се бяха превърнали в обект на отмъщение на бивши гаджета. Поставях въпроса за това, че законите за престъпване на границите на личното пространство и сексуалния тормоз изоставаха от технологиите и на практика правоприлагащите органи бяха безсилни да помогнат.

— Благодаря — засиях аз.

— Удивително е, че наистина можеш да направиш нещо — продължи Лулу. — Но смятам, че ще има по-голямо въздействие, ако тонът е по-предизвикателен, а не толкова наставнически. — Тя се опита да повдигне вежди, но се отказа.

Щях да се включа в играта.

— Това е навременна статия. Не бих я отлагала дълго.

— О, не мисля, че ще се наложи. — Усмивката й разкри ред потъмнели зъби на любител на кафето отвъд пласта червило „Шанел“.

Изражението ми бе огледално отражение на нейното.

— Това е фантастична новина.

— Чао — размаха тя тъмния си маникюр към мен. Реших, че това е добро предзнаменование.

 

 

Херкулесовият гръб на господин Ларсън се появи като мираж насред Дионисиевата мъгла на бара. Проправих си път сред гъмжилото от жени в поли тип „молив“ и банкери, пъхнали брачните халки в джобовете си, които обикновено се изсипваха в този час. Токовете ми потракваха напевно: „Бъди истинска. Бъди истинска. Бъди истинска“.

Потупах го по рамото. Или бе свалил вратовръзката си, или въобще не бе носил през деня, ризата му се разтваряше леко точно на гръкляна. Сребристото късче кожа беше също толкова шокиращо, колкото и първия път. Забелязах, че е с дънки. Това ми напомни, че има толкова много непознати страни.

— Съжалявам. — Повдигнах крайчеца на устните си в разкаяна усмивка. — Задържаха ме на работа. — Издухах кичур коса от устата си, за да покажа колко съм изтощена. „Толкова съм заета, но намерих време за теб.“

Това, разбира се, не беше вярно. Започнах да се приготвям в тоалетната на „Дъ Уиминс Мегъзин“ към седем и двадесет. Напръсках се с дезодорант, измих си зъбите, жабурих се толкова дълго с водата за уста, че очите ми засмъдяха. После дойде ред на грима. Положих голямо старание, за да изглеждам почти естествена. Излязох от офиса в седем и четиридесет и една. Изоставах с една минута от разписанието. Според изчисленията ми, ако го следвах, трябваше да се озова в бара на Флатайрън Билдинг^[24] в осем и седем. „Перфектното закъснение, за да му покажеш, че не си загубила ума си по него“, казваше Нел.

Устните на господин Ларсън докоснаха ръба на чашата му.

— Трябва да те накарам да тичаш няколко обиколки. — Отпи скромна глътка. Едва когато забелязах колко намалял бе скочът му, осъзнах, че вече бе загрял.

Мисълта господин Ларсън да ми казва какво да правя, да ми крещи да тичам по-бързо, да ускоря темпото, „постарай се малко повече, ТифАни“, накара кожата на тила ми да настръхне. Засуетих се и заех високия стол до него. Не можех да му позволя да ме види настръхнала. Поне засега.

Прибрах кичур коса зад ухото си.

— Знаеш ли, че продължавам да тичам по нагорнище, както ни учеше, поне веднъж седмично?

Господин Ларсън се засмя леко и въпреки че около очите му се образуваха бръчици, лицето му изглеждаше момчешко, сякаш нямаше нищо общо с белите коси по слепоочията му.

— Къде? Та този град е толкова равен.

— Знам, че нищо не може да се мери с Мил Крийк. Живея в Трайбека, така че се налага да се задоволя с Бруклинския мост — въздъхнах леко. И двамата знаехме, че едностаен лъскав апартамент край Бруклинския мост превъзхождаше някакво си овехтяло псевдоимение в Брин Мор.

Барманът ме забеляза и ми кимна, за да вземе поръчката ми.

— Водка мартини — казах аз. — Без лед. — Това беше напитката за образа ми на изискан редактор. Не че умирах за мартини така, както копнеех за пакетче гевречета е шоколадова глазура, но когато имах нужда да потъна в топла пелена, при това бързо, винаги избирах този еликсир. Понякога дори ме подвеждаше да си мисля, че ме наляга истинска умора, от която щеше да ми се приспи.

— Виж се само! — Господин Ларсън се отдръпна, за да огледа представлението, което му бях подготвила. Съблазнителната кожена рокля, черните диаманти на ушите, които умишлено бях изложила на показ. Погледът му проблесна весело и одобрително. Беше за съвсем кратък миг, но усещането бе непоносимо, сякаш случайно бях докоснала гореща печка. Реакцията на тялото заглуши всичко останало. — Винаги съм знаел, че ще станеш точно такава.

Идеше ми да се пръсна от гордост, но запазих неутрално изражение.

— Готина мацка?

— Не, това. — Той разпери ръце към мен. — Ти си една от онези жени, които хората заглеждат по улиците и се чудят каква ли си. С какво ли се занимаваш.

Напитката ми се озова пред мен и отпих изгаряща глътка. Имах нужда от нея, в случай че следващите ми думи ме развенчаят.

— Работата ми се състои в това да пиша безброй съвети как се прави свирка.

Господин Ларсън извърна поглед.

— Я стига, Тиф!

Звукът от старото ми име, разочарованието в гласа на господин Ларсън, стори ми се, че отново почувствах ръката на Дийн през лицето си. Отпих още една голяма глътка. Усетих вкуса на водка по устните си и се опитах да се съвзема.

— Старата ти ученичка май прекали?

Господин Ларсън завъртя чашата между дланите си:

— Мразя, когато се подценяваш по този начин.

Подпрях лакът на бара, завъртях се на стола, застанах с лице към него, за да види, че целият този разговор ме забавляваше.

— В никакъв случай. Ако не притежавам журналистическа почтеност, то поне мога да се шегувам с това. Повярвай ми, добре съм.

Едва успях да устоя на проницателния поглед на господин Ларсън.

— Безспорно изглеждаш добре. Предполагам, че просто се опитвам да разбера дали наистина се чувстваш така.

Мартинито все още не ме беше хванало. Не бях готова да се впускам в подобен разговор. Мислех, че щяхме да започнем бавно. Щях да се иронизирам с няколко шеги със сексуален заряд, описвайки работата си. Господин Ларсън щеше да прозре, че зад скромното ми ежедневие се криеше амбицията и острият като бръснач ум, които липсваха на съпругата му. Дали не смятах, че и Люк страдаше от подобна липса до известна степен? Веднага щях да се съглася и може би леко да се просълзя. „Той просто не разбира. Малцина разбират.“

Красноречив поглед към господин Ларсън, за да го уверя, че е един от тях.

— Добре, добре — засмях се аз. — Този документален филм, съвсем съм се побъркала покрай него.

Смехът на господин Ларсън проехтя в унисон с моя. Изпитах облекчение.

— Знам какво имаш предвид.

— Притеснявам се — отвърнах аз. — Но въпреки това умирам да участвам.

Господин Ларсън явно не ме разбра.

— Какво те притеснява?

— Защото не знам каква е целта им. Наясно съм какво би се получило след намесата на редактора. — Сниших глас и се приведох към него, сякаш следващото ми признание беше запазено за съвсем тесен кръг от хора и щях да направя изключение заради господин Ларсън. — Искам да кажа, че манипулирам, по дяволите, това, което пиша. Знам съвсем точно какво искам да се получи още преди да направя проучването и да се обадя на самия доктор Оз. Ако това, което ми каже, не ме устройва, задавам въпросите по различен начин. Или… — Наклоних глава, припомняйки си другия вариант. — Пробвам с конкуренцията му от „Добро утро, Америка“ и ги карам да ми дадат нещо, което би паснало.

— Ето как ставало. — Господин Ларсън присви леко очи, сякаш надничаше внимателно през шпионката на внушителната ми фасада. Директната информация, с която разполагаше, беше пукнатината, която в крайна сметка щеше да разбие предното стъкло на хиляди късчета.

Усмихнах се вътрешно.

— Просто казвам, че не бих заложила всичките си надежди на това.

Господин Ларсън се приведе и раменете му се изравниха с моите. Парна ме горещият дъх на уиски:

— Не, и не бива. Но не смятам, че трябва да се тревожиш за нещо. Мисля, че се интересуват тъкмо от твоята версия, която никой не е чувал. Но в този случай нищо не е гарантирано. — Той се отдръпна, лишавайки ме от торфената си топлина. Имах чувството, че затъвам в хладна дънна яма в океана. — Трябва да знаеш, че независимо какво ще кажат за теб, единственото, което е важно, е това, което знаеш за себе си тук. — Той положи ръка на гърдите си.

Ако в следучилищния си живот бях чула тези думи от някой друг, щях да му се надсмея. Но те идваха от господин Ларсън и щях да си ги припомням с трепет, да си ги повтарям винаги когато се чудех дали бях взела правилното решение през идните многобройни години.

Заиграх се с мокрото ъгълче на една коктейлна салфетка.

— Господин Ларсън, там няма кой знае какво, което да ме утеши.

Господин Ларсън въздъхна, сякаш току-що бе получил наистина лоша новина.

— Господи, Тиф! Това ме съсипва.

Бях бясна на себе си, задето си позволих да сгърча лице в отвратителна и сбръчкана гримаса. Плеснах се по челото, за да пропъдя картината на касапницата.

Господин Ларсън се приведе, за да се изравни с нивото на очите ми:

— Хей — промълви той, — стига. Не исках да те разстройвам.

И тогава почувствах топлината на ръката му върху гърба си. Бе я положил малко по-надолу, отколкото изискваше приличието. Между краката ми пламна онова чувство, толкова отчаяно, че копнеех за незабавен край, толкова сладко, че щеше да ми липсва в мига, когато отлетеше.

Дарих го с колеблива усмивка. Хората обичаха бойците.

— Честна дума, не съм се скапала.

Господин Ларсън се засмя и плъзна ръка нагоре по гърба ми. Потупа ме окуражаващо, бащински. Проклех се, задето отново бях изиграла картите си погрешно, но и си отбелязах нещо, което нямаше да забравя. „Харесваше ме съсипана.“

— Е, каква е сделката? — попита господин Ларсън, като отдръпна ръката си и изправи гръб. — Връщаш се там през септември, за да заснемат филма?

Логичен въпрос. Не че имаше други възможности.

— Да, а ти?

Господин Ларсън се размърда на стола си и направи физиономия. Беше твърде малък за човек с неговите размери.

— И аз.

Барманът се появи и ни попита дали искаме по още едно. Кимнах нетърпеливо, но господин Ларсън заяви, че щял да пропусне. Помръкнах, но се опитах да не го показвам.

— Уитни подкрепя ли те за филма? — Поех дъх раздразнено. — Защото Люк е против.

— Люк не желае да участваш? — Забелязах, че това притесни господин Ларсън, и останах доволна.

— Просто смята, че това ще ме запрати обратно в някаква черна дупка. А за капак на всичко междувременно планираме сватбата си.

— Тревожи се за теб. Разбирам го.

Поклатих глава, развълнувана от възможността да разоблича великия свети Люк:

— Просто не иска да се занимава с мен и моята жалка истерия. Би бил най-щастлив, ако никога повече не отворя дума за „Брадли“.

Господин Ларсън прокара нежно пръст по ръба на чашата. Почти усещах как поставя лейкопласт върху драскотината на лицето ми онази нощ в апартамента му. Беше казал „Готово“, след като залепна здраво за кожата ми. Заговори, забил поглед в празната чаша:

— Да продължиш напред не означава да не говориш за случилото се. Или да не изпитваш болка. Предполагам, че болката никога няма да отшуми. — Погледна ме някак срамежливо, за да се увери, че съм съгласна с него, внимание, с което Люк никога не ме удостояваше. Не, Люк просто държеше на своето и настояваше, че трябва да преглътна и смеля този жестока хапка в живота си. Защо трябва да участвам в документалния филм? По дяволите, не е нужно да се побърквам от притеснение какво мислят другите за мен. Беше лесно да го кажеш, когато всеки от шибаното ти обкръжение те обичаше. — Не исках да говоря от твое име — обади се господин Ларсън. — Съжалявам. — Извинението му ме накара да осъзная, че съм се намръщила.

— Не. — Пропъдих Люк от мислите си. — Напълно си прав. Благодаря ти, задето каза това. Никой никога не ми е казвал подобни неща.

— Сигурен съм, че се старае. — Господин Ларсън посегна към ръката ми. Бях толкова изненадана, че крайниците ми се сковаха и той трябваше да положи усилие, за да хване ръката ми и да я задържи във въздуха, както мъж от викторианската епоха, който повежда жената към дансинга. — Очевидно те обича. — Докосна с палец доказателството на пръста ми, завъртя леко камъка и повдигна вежди.

Сега беше идеалният момент да проявя смелост:

— Но аз искам някой да ме спечели.

Господин Ларсън положи внимателно ръката ми върху бара. Зачудих се дали го беше доловил, пулса от всяко нервно окончание, което бе докоснал.

— Това е двустранна сделка, Тиф. Трябва да позволиш да бъдеш спечелена.

Облегнах глава на ръката си. Изрекох репликата, която бях репетирала мислено толкова много пъти, откакто бях разиграла въображаемия сценарий на първата ни романтична среща:

— Господин Ларсън — промълвих аз, — май наистина не искате да ме наричате Ани?

— Това ли е твоят начин да ме попиташ дали можеш да се обръщаш към мен с Андрю? — Устната му се изви в онази дъга, която винаги се появяваше, когато си го представях в класната стая. Този мъж наистина не можеше да бъде принуден да действа пряко волята си, а аз изгарях от желание по него, първично и диво като жаждата. — Защото можеш.

Джобът на ризата на Андрю внезапно засия ярко като сърцето на Железния човек. Той извади телефона си и мярнах на екрана „Уит“. Усетих липсата на последните две букви от името й като предателство.

— Съжалявам — каза той. — След това ще ходя на вечеря с жена ми. Времето мина така неусетно.

Дявол да го вземе, след това щеше да ходи на вечеря с жена си, Ани. Какво си мислеше? Че двамата щяхте да признаете безсмъртната си любов в някакъв бездушен, мрачен бар и да си наемете хотелска стая? Отвратителна си!

— Искам да ти кажа нещо набързо — изрекох аз и поне успях да отклоня вниманието на Андрю от телефона му. — Нещо, което исках да ти кажа много отдавна. Наистина съжалявам. За случилото се в кабинета на директор Ма. Задето не удържах на думата, която ти дадох.

— Няма нужда да се извиняваш, Тиф.

„Ани“ не би му подхождало, а и аз нямах нищо против.

— И все пак съжалявам. Никога не съм ти казвала, но… — Наведох глава. — Говорих с Дийн по телефона онази сутрин, докато бях у вас. Когато изтича до аптеката.

Андрю се замисли над думите ми за миг.

— Но как е разбрал, че си в апартамента ми?

— Не знаеше. — Обясних му, че съм се обадила у дома, за да кажа на родителите си, че се прибирам, и съм разбрала, че Дийн се е опитал да ме открие. — Всъщност си мислех, че в понеделник мога да отида на училище и всичко ще бъде наред. — Изсумтях презрително. — Господи, каква глупачка съм била!

— Глупакът е бил Дийн. — Андрю остави телефона си на барплота и впи поглед в мен. — Вината е на Дийн и никога не е била твоя.

— А аз позволих да му се размине. — Въздъхнах с отвращение. — Защото се изплаших, че ако го сторя, вече няма да съм популярна. Бясна съм на себе си заради това.

Ако в колежа плъзнеха слухове, че някой футболист се е възползвал от първокурсничка, аз се вбесявах, задето не се е оплакала от него. Докато стоях до нея на опашката пред плота със салатите, ми идеше да се разкрещя: „Просто не им позволявай да им се размине!“. Но после забелязвах как трупаше розички карфиол върху салатата си — никой никога не слагаше карфиол в салатата си, — това разбиваше сърцето ми като метално гюле. Караше ме да се чудя дали е бил любимият й зеленчук като дете, дали майка й го бе приготвяла специално за нея, дори когато братята и сестрите й са роптаели недоволно срещу карфиола. Исках да протегна ръце и да я прегърна изотзад, да притисна лице към ухаещата й на сапун руса коса и да кажа: „Знам“.

Защото и аз не можех да го сторя. Първото нещо, което господин Ларсън бе направил в понеделник сутрин, бе да пъхне рошавата си глава в кабинета на директор Ма, точно както бяхме планирали, и да му каже за поредния проблем с Дийн Бартън, а също и с новия ученик Лиам Рос. Дори не успях да стигна до класната стая. Госпожа Дърн ме откри в коридора и заяви, че трябва да се явя незабавно в кабинета на директор Ма. Преминах неохотно край крилото на първокурсниците и по-големите ученици, през опустялата столова, в която имаше неколцина души, дошли да закусят, качих се по стълбището и се отправих към административното крило. Господин Ларсън стоеше в ъгъла на кабинета на директор Ма, като учтиво ми бе отстъпил единственото свободно място. Отказвах да го погледна, но усещах очакването, таящо се в окуражителната му усмивка. Докато отричах всичко, бях забила поглед в сабото си. Подметките бяха побелели от дъждовната вода. Зачудих се дали мама знаеше как да ги почисти.

— Значи няма произшествие, за което да докладваш? — Директор Ма буквално се задъхваше и дори не си направи труда да скрие облекчението си. В крайна сметка семейство Бартън беше финансирало новото допълнение към столовата.

Усмихнах се и казах, че няма. Коректорът едва прикриваше драскотината на лицето ми. Директор Ма я забеляза, въпреки жалкия му опит да се престори, че не му е направила впечатление.

— Какво стана? — настойчиво попита господин Ларсън в коридора.

— Може ли просто да забравим за това? — помолих го аз. Продължих да вървя. Бях сигурна, че иска да сложи ръка на рамото ми и да ме спре, но и двамата знаехме, че не може да го направи. Ускорих ход, опитвайки се да избягам от разочарованието му. То изпълни коридора като евтин одеколон.

Сега, след толкова много години, Андрю ме изгледа така, както човек изучаваше ново петно на гърдите си. Кога точно се бе появило? Дали не е опасно?

— Трябва да вярваш повече в себе си, Тиф — каза той. — Просто се опитваше да преживееш случилото се. — Не успях да открия нито един недостатък в широкото му красиво лице в приглушената светлина на бара. — Постигнала си нещо и си го направила честно. За разлика от някои хора, които познаваме.

Кипнах. Дийн. Макар че понякога си мислех, че си приличахме много повече, отколкото ми се щеше да призная.

Потънахме в мечтателно мълчание. Светлината смекчаваше всичките ни назъбени краища и запълваше празнините. Забелязах с периферното си зрение, че барманът бе насочил вниманието си към нас. Опитах се мислено да му внуша да ни остави на мира, но той попита:

— Желаете ли нещо друго?

Андрю посегна към джоба на панталона си.

— Само сметката.

Току-що сервираното ми мартини проблясваше подигравателно насреща ми.

— Можем да се видим на обяд или нещо подобно? — не се отказвах аз. — И двамата ще сме в града през онзи уикенд.

Андрю откри картата, която търсеше, и я подаде през бара. Усмихна ми се:

— С удоволствие.

И аз се усмихнах:

— Благодаря за почерпката.

— Съжалявам, че не мога да остана за още едно питие. — Андрю разтърси ръка, за да освободи часовника си изпод ръкава на ризата, и повдигна вежди, когато видя часа. — Наистина закъснявам.

— Няма проблем. Просто ще си седя тук и ще си пия сама. — Въздъхнах предвзето. — Ще се забавлявам с втренчените погледи на хората, които ще се чудят каква ли съм и с какво се занимавам.

Господин Ларсън се засмя.

— Ето как ми подслаждаш живота. Гордея се с теб, Тиф.

Предното стъкло се пропука малко по-дълбоко.

 

 

Вратата на спалнята беше затворена. Ивицата мрак се стелеше успоредно на пода. Люк вероятно си бе легнал рано. Освободих се от кожената рокля и застанах под климатика за няколко секунди.

Измих лицето и зъбите си. Затворих вратата и изключих осветлението. Оставих дрехите си на канапето и се вмъкнах в спалнята по сутиен и бикини. Бях сложила от хубавите. За всеки случай.

Люк се размърда, когато отворих едно чекмедже.

— Здрасти — прошепна той.

— Здрасти. — Разкопчах сутиена си и го оставих да падне на пода. Когато направех така, Люк обичаше да ми казва да дойда в леглото, но вече не го правеше. Намъкнах къси панталони и потник.

Пъхнах се между завивките. Въздухът в стаята беше арктически и изкуствен, прозорецът тракаше зловещо в ъгъла. Цареше мрак, но всичко се виждаше благодарение на мъждукащата светлина на Кулата на свободата, където всички онези патрикбейтмъновци^[25] проклинаха компютрите си в разрастващия се централен офис на „Голдман Сакс“.

Забелязах, че очите на Люк са отворени. В Ню Йорк не съществуваше черна като катран стая, още една причина, поради която обичах това място — светлината от външния свят нахлуваше по всяко време на денонощието, за да ме увери, че има някой буден, някой, който би могъл да ми помогне, ако се случи нещо лошо.

— Получи ли това, което искаше? — попита Люк. Гласът му бе равен, както когато правеше сутрешния си крос.

Подбрах внимателно думите си:

— Радвам се, че поговорих с него.

Люк се претърколи и ми обърна обвинително гръб.

— Ще съм изключително доволен, когато цялата тази работа приключи и всичко се върне в обичайното си русло.

Знаех руслото, което му липсваше — онази Ани, която искаше да се появи в леглото. Това беше Ани след нощ в „Чикън Бокс“, бар в Нантъкет, известен с дългите си опашки от зъзнещи момичета, колоритни като великденски яйца, облечени в елегантни рокли туники. Имаше една барманка — Лесби, всъщност името й беше Лиз, но когато приличаш на по-млада и съвсем леко по-слаба версия на актрисата Делта Бърк, облечена си в камуфлаж и носиш халка на хрущяла между ноздрите, синьокръвните хвалипръцковци смятаха, че е изключителна проява на комедиен гений да ти лепнат прякора Лесби.

Съпругите на приятелите на Люк се изнервяха и се чувстваха неловко в присъствието на Лесби, за разлика от мен. Беше се превърнало в постоянна шега в групата ни — ако изпратиш Ани да донесе питиетата, ще се върне с поне един безплатен коктейл „Животът е хубав“ (отвратителна комбинация от малинова водка, спрайт, боровинков сок и Ред Бул), защото Лесби я обожава. Люк също я обожаваше — доколкото правеше явна огромната разлика между мен и другите момичета с огромните им перлени обеци и полари, красиви, но самовлюбено безполови. Люк притежаваше момиче, което не потреперваше от неудобство в присъствието на агресивна лесбийка, момиче, което всъщност се възбуждаше, докато флиртуваше с нея.

— Това е моята малка Ани Ленъкс — казваше Лесби винаги когато ме видеше. — Колко диетични?

 

 

Вдигах пръсти, за да покажа бройката на момичетата, които искаха коктейлите си с диетичен спрайт и Ред Бул, а Лесби се засмиваше съзаклятнически и казваше:

— Веднага пристигат.

Докато Лесби забъркваше питиетата, носът на Люк се отъркваше във влажния ми кичур коса и той прошепваше в ухото ми:

— Би ли ми обяснила отново защо те нарича Ани Ленъкс?

Винаги накланях глава, за да се полюбува на врата ми, и отвръщах:

— Защото Ани Ленъкс е лесбийка. Ако и аз съм лесбийка, ще може да ме чука.

Когато Лесби поставеше коктейлите на бара, Люк вече се беше надървил в червените си къси панталони и трябваше да вървя стратегически пред него, докато отнасяхме питиетата на всичките му изтънчени приятели.

— Диетичните са с лимон — обръщах се към момичетата, а лъжата караше лицето ми да грейне в садистична усмивка. Лесби обичаше да сервира „диетични“ калорични бомби на изключително поддържаните кучки, облечени в бели дънки, размер двадесет и шести.

Пресушавахме няколко питиета, достатъчно, за да ни предпазят от хапещия въздух навън. Температурата в Нантъкет можеше да падне до десет, дори пет градуса, когато слънцето залезеше, дори и през най-жаркото лято. После си викахме такси и се отправяхме към имението на семейство Харисън, което разполагаше с достатъчно спални, за да събере целия завършващ клас от братството на Люк. Някои оставаха будни до късно, за да пушат трева, да играят бира понг или да използват микровълновата в кухнята, за да си приготвят странни комбинации от храна, подгонени от пиянски глад, но не и ние с Люк. Не, ние винаги си лягахме веднага. Роклята ми се оказваше смъкната около талията още преди да се метнем сред завивките. Много отдавна бяхме решили, че трябва да нося рокля, когато ходехме в „Чикън Бокс“, независимо колко студено беше навън. Улесняваше достъпа, след като се приберяхме у дома.

Лицето на Люк винаги ме очароваше, когато започнеше да пръхти, надвесен над мен. Вените му изпъкваха, бузите му се покриваха с червенина, която покриваше плътно страните му, и сякаш луничките му изчезваха напълно. Никога не се стараеше да ме доведе до края в онези нощи. Сякаш бе решил, че този ритуал е предназначен единствено за него самия — но аз винаги успявах да свърша. И това бе, защото си спомнях нощта преди около две години, когато Лесби ме проследи до тоалетната и ме приклещи към стената. Устните й, неочаквано деликатни и треперещи, се озоваха върху моите. Начина, по който вклини мускулестото си бедро между краката ми, когато започнах да целувам врата й, осигурявайки ми опора, към която да се притисна, място, което да притъпи болката.

Чудих се дали да разкажа на Люк за случилото се. Не защото така бе редно или изпитвах някакво глупаво самодоволство, а защото не можех да реша дали това щеше да го възбуди. Или отврати. Това бе вечната битка при Люк — да открия тънката граница между извратеността и сладострастието.

В крайна сметка реших да премълча. Може би щях да му кажа, ако Лесби приличаше повече на модела Кейт Ъптън, може би ако не бе избрала да ме целуне точно когато бях започнала да се вкисвам като забравена кутия с прясно мляко в дъното на хладилника.

И въпреки това следвах Люк неотклонно, когато затваряше очи и свършваше със стенание. Обичах мъжът да остава в мен след края, но Люк бързо се отърсваше от възбудата си. Претъркулваше се по гръб и задъхано прошепваше колко дяволски много ме обича.

Може би никога няма да се измъкна напълно от буржоазната яма, но това не означава, че не съм съпруга-трофей. Просто съм друг вид.

Глава 10

Чувствах се много спокойна и решителна, след като ме отпратиха от кабинета на директор Ма. Може би бях подвела господин Ларсън, както той никога не би постъпил с мен, но сега не можех да разсъждавам над това, защото следващата стъпка бе ясна. Да се добера до Оливия. Да й се извиня, задето бях предизвикала сцена и й бях създала неприятности вкъщи. Да направя всичко възможно, за да спечеля благоразположението й отново. Смятах, че е постижимо, защото отговаряше на интересите на Дийн да не ме ядосва. Бях сигурна, че Оливия ще се подчини на Дийн.

Опитах се да я открия преди обяд. Дори надникнах под вратата на любимата й кабинка в банята. Но ударих на камък. Следващата ми възможност беше обядът, което означаваше, че трябва да се добера до нея, преди останалите да седнат. Щеше да е лесно, защото тя обикновено заемаше челното място, тъй като не искаше да чака на опашката за храна. Открих я на обичайното й място. Изпълняваше любимия си объркан ритуал: разкъса желираната рибка откъм опашката, оформи парченцата в топки, а после ги пъхна в устата си. В ъгълчето на устата й се мъдреше синина под формата на полумесец. Повдигна ми се. Щеше ми се да кажа, че стомахът ми се бунтуваше при мисълта за това, което й бе сторил баща й, но бях егоистична и на четиринадесет. Тази синина беше заради мен.

— Лив — казах аз. Надявах се да я умилостивя, произнасяйки прякора й.

— Ъ? — попита тя, сякаш й се бе сторило, че някой бе изрекъл името й, но не бе сигурна. Седнах до нея.

— Съжалявам за събота. — Спомних си какво ми бе казал Дийн и добавих: — Никога не бива да пуша, след като съм пила. Това ме прецаква напълно.

Оливия се обърна към мен и ме удостои с усмивка, която беше толкова зловеща и лишена от човешка емоция, че все още се стряскам посред нощ, преследвана от спомена.

— Добре съм. — Тя посочи към бузата ми, към драскотината, прикрита непохватно с коректор. — Близначки сме.

— Ето къде, по дяволите, си била, Фини. — Дийн се озова до мен. Върху подноса му за обяд бяха натрупани сандвичи, пържени картофи и безалкохолно. — Мамка му! Мислех, че сключихме сделка?

Отвърнах, че не разбирам.

— Току-що идвам от шибания директорски кабинет — каза той. После оповести шумно на групата, събрала се около масата, че е получил предупреждение за „инцидент“, случил се през уикенда, и че вероятно няма да може да участва във важния мач срещу колежа Хейвърфорд тази седмица. Това изтръгна възмутени въздишки от множеството.

— Това са шибани глупости — разгневи се Пейтън, а Лиам закима ожесточено, въпреки че не играеше футбол.

— Е — промърмори Дийн, — мога и да играя, ако не се случи нищо дотогава.

Винаги ми се бе искало да кажа: „Тогава просто не изнасилвай никого през следващите два дни“.

Дийн ме изгледа смразяващо.

— Смятах, че се бяхме разбрали?

— Не бях аз — изскимтях.

— Значи, не си била в кабинета му по-рано тази сутрин? — настоя Дийн.

— Бях, но не отидох там по собствена инициатива — отвърнах аз. — Двамата с господин Ларсън ме повикаха. Нямах избор!

Дийн присви кръглите си светещи очи и ме изгледа:

— Но как са решили, че трябва да те повикат, ако не си казала нищо?

— Не знам — заявих плахо. — Може би просто са предположили.

— Какво са предположили? — Гърдите на Дийн се повдигнаха и от гърлото му се изтръгна зловещ смях. — Не са шибаният Дейвид Копърфийлд, да четат шибани мисли! — Дийн кръстоса ръце пред гърдите си, а множеството избухна в дружен смях. Щях да се присъединя към тях, ако хапливата реплика не бе насочена към мен. Имаше нещо странно очарователно във факта, че Дийн знаеше кой е Дейвид Копърфийлд и правеше подобна препратка. — Просто се разкарай оттук, ТифАни. Отивай да духаш на господин Ларсън или каквото се сетиш!

Огледах масата. Оливия, Лиам и Пейтън се хилеха самодоволно. Хилари не се смееше, но избягваше погледа ми.

Обърнах се и излязох от новата столова. Минах под табелата на последната колона, увенчана със самодоволния надпис: „Семейство Бартън, 1998“.

Мислех си, че господин Ларсън ще ме пощади по време на тренировката същия ден след всичко, което бях преживяла, но той бе по-жесток от всякога. Бях единствената, която не успя да пробяга норматива от километър и половина за по-малко от седем минути и тридесет секунди, и всички трябваше да правят обиколки заради мен. Минах последната отсечка, ходейки, въпреки че някога господин Ларсън бе обяснил надълго и нашироко бабешкото схващане, че мускулите ни ще станат огромни, ако не ги разтегнем старателно след бягане. Извика ме, но аз просто му казах, че майка ми ще ме вземе рано и трябва да вървя.

Обикновено хващах влака за вкъщи, но днес мама щеше да ме вземе, за да пазаруваме от предварителните разпродажби в мола.

Никога не използвах душовете в съблекалнята след тренировки. Никой не го правеше. Бяха отвратителни. Но днес трябваше да направя изключение, защото не исках да прекарам следващите няколко часа, треперейки в изпотените си дрехи, докато мерех двуредните палта. Измих се набързо под водата. Не обръщах внимание на миризмата й. Имах чувството, че бе престояла в тръбите, откакто това място е било пансион. Увих се в хавлия и изприпках на пръсти към шкафчето си, като се стараех да докосвам колкото се може по-малко лепкавия под. Когато завих, съзрях Хилари и Оливия. Никоя от тях не тренираше, нито присъстваше в часовете по физическо възпитание. Не ги бях виждала в съблекалнята никога преди това.

— Какво правите, момичета? — попитах аз.

— Хей! — каза Хилари. Странният й гърлен глас прозвуча по-весело от обикновено. След общия ни час по химия бе вързала косата си във висока небрежна плитка. Един изсветлял меднорус кичур се бе измъкнал. Беше толкова проскубан и изтощен, че стърчеше във въздуха като остра пластина в короната й. — Търсехме те.

— Така ли? — повиших тон.

— Да — намеси се Оливия. Бледата светлина напомняше на лаборатория, а носът й сякаш бе осеян с черни семенца. — Какво, ъм… Какво ще правиш довечера?

Каквото пожелаете.

— Трябва да пазарувам с мама. Но мога да го отложа за друга вечер, ако сте планували нещо.

— Не. — Оливия погледна притеснено Хилари. — Няма проблем, можем да го направим друг път. — Тя се отдалечи, а аз изпаднах в паника.

— Не, няма нужда — провикнах се след нея. — Не е толкова важно. Мога просто да кажа на майка ми, че ще пазаруваме някоя друга вечер.

— Не се притеснявай, Тиф — обърна се Хилари. Имаше изсечения профил на самурай. Стори ми се, че прочетох някакво разкаяние в хладния й поглед. — Друг път.

Те се отдалечиха бързешком. По дяволите! Не бях успяла да скрия нетърпението си. Бях ги изплашила. Навлякох гневно дрехите си и прокарах четката през мократа си коса.

Седях на тротоара пред физкултурния салон и чаках майка ми, когато Артър пусна раницата си на земята до краката ми и се настани до мен.

— Хей!

— Здрасти — казах аз почти срамежливо. Беше минало доста време от последния ни разговор.

— Добре ли си?

Кимнах искрено. Бях се оживила сред срещата с Оливия и Хилари. Все още имаше надежда.

— Наистина ли? — Артър се втренчи в слънцето и очите му заприличаха на цепки зад очилата. Стъклата им сякаш нарочно бяха покрити с мръсни петна. Приличаха на графити върху стената на някоя изоставена сграда. — Защото чух за случилото се.

Извърнах глава и го погледнах.

— Какво си чул?

— Е — сви рамене той. — Искам да кажа, че всички вече знаят за партито в къщата на Дийн. За това, което е станало с Лиам. И Пейтън. И Дийн.

— Благодаря, че ги изброи подробно — измърморих мрачно.

— И противозачатъчното — добави той.

— Господи! — изстенах аз.

— Всички смятат, че си съсипала партито на Оливия, защото си ревнувала, че се сваля с Лиам.

— Така ли смятат? — Скрих глава между коленете си и кичурите мокра коса се плъзнаха като змии по ръцете ми.

— Вярно ли е? — попита Артър.

— Не се ли чудят как съм се сдобила с това? — Посочих към бузата си, която дори не си бях направила труда да покрия с коректор, след като излязох от душа.

Артър сви рамене.

— Паднала си?

— Да — изсумтях аз. — И Дийн ме хвана.

Забелязах червеното БМВ на мама да спира на алеята. Набиваше се на очи на фона на тъмните лъскави седани и джипове. Естествено, че майката на ТифАни ФаНели караше курвенско червена кола, развратът беше в кръвта й.

— Трябва да тръгвам — казах на Артър.

 

 

Сутринта настъпи — нежна и слънчева. Есента бе в разгара си. Развълнувано се докарах в новото черно двуредно палто, което мама ми бе купила снощи. Бях го открила в магазина на марката „Банана Рипъблик“ и не беше на разпродажба като тези, които се предлагаха в „Блумингдейл“. Но мама беше заявила, че изглеждам много елегантно в него, и реши да ми го купи на всяка цена. Наложи се да плати с кредитна карта и в брой, а после ме помоли да не казвам на татко. Господи, повръщаше ми се, когато го наричаше „татко“.

Докато пътувах във влака към училище, надеждата изпълваше гърдите ми като голям бляскав балон. Хилари и Оливия все още не се бяха отказали от мен. Във въздуха се носеше нов заряд, а аз изглеждах „елегантна“.

Когато влязох в училище, почувствах нещо друго. Някакъв трепет. Той изпълваше коридорите, които туптяха като живи. Тази сутрин групичка първокурсници и второкурсници, както и неколцина неудачници от по-горните класове се тълпяха на входа и зяпаха с любопитство нещо епично. Приближих залата, предназначена за учениците от предпоследен и последен курс, място, където не бе допускан никой друг, освен тях, дяволски строго правило, уважавано дори от родителите и учителите. Обикновено заставаха на вратата и извикваха по име ученика, когото търсеха, вместо да влязат вътре и да го открият.

Този път, когато приближих, тълпата отстъпи. Всички се отдръпнаха и се образува широка пътека като в забавен кадър на филм.

— Господи! — възкликна Алисън Калхун, поредната първокурсничка, която се бе отнесла пренебрежително към мен през първия учебен ден, но бе започнала да ми се подмазва, когато видя, че Хилари и Оливия ме бяха взели под крилото си. Тя се изкиска злобно в шепата си.

Когато си пробих път до дъното на залата, открих какво бе привлякло тълпата. Шортите ми, онези, които бях носила по време на тренировката вчера, бяха закачени на таблото за съобщенията, разположено на отдалечената стена. Отдолу имаше ръкописен надпис, който гласеше: „Подушете пачавра (на ваша собствена отговорност… вони!)“. Думите бяха изписани с ярки, големи букви. Формата и цветът им бяха толкова жизнерадостни, колкото някое съобщение за разпродажба на печива, целяща събирането на средства за деца, болни от рак. Това бе дело на някое момиче. Подозрението ми се потвърди, когато си спомних за необяснимо милото поведение на Хилари и Оливия в съблекалнята вчера.

Разблъсках отново тълпата, за да се оттегля. Отсреща имаше тоалетна. Заключих се в една от кабинките. Спомних си как вчера ми бе дошъл цикълът. Бях изпитала истинско облекчение, защото това значеше, че противозачатъчното бе помогнало. Кръвотечението се бе засилило от бягането. Когато свалих шортите си, бяха изцапани в кафеникавочервено. Не можех да си представя нито мръсния им и отвратителен вид, нито ужасната миризма на пот и менструална кръв. Неочакваната любезност на Хилари и Оливия ме беше разсеяла до такава степен, че дори не бях забелязала липсата на шортите, когато си подредих раницата.

Вратата се отвори и долових края на оживен спор:

— Заслужи си го.

— Я стига, не смяташ ли, че е доста подло?

Покатерих се безшумно върху тоалетната чиния и подвих крака под тялото си.

— Дийн прекали — обади се някой друг. — Всичко е смешно и забавно, докато и тя не опита да се самоубие, както направи Бен.

— Бен няма вина, че е гей — каза първото момиче. — Докато тя има вина, че е станала курва.

Приятелката й се засмя, а аз преглътнах напиращото ридание. Дочух течащата вода и салфетките, шумолящи в ръцете им. Вратата изскърца протяжно зад гърба им.

Никога през живота си не бях бягала от училище. Дори и сега не бих могла да си взема болничен. Бях послушното католическо момиченце до мозъка на костите си, но този ден ме бе пречупил, бе премазал всички страхове какво би могло да се случи, ако не следвам правилата. Единственото, което имаше значение, бе да удържа на смазващото унижение, което ме караше да се задъхвам. Останах да чакам на мястото си, като непрестанно въртях кичур коса между пръстите си („самоуспокояващо поведение“ според специалиста по езика на тялото от „Дъ Уиминс Мегъзин“), докато не спря да бие звънецът за първия час. Спотайвах се още пет минути, за да съм сигурна, че няма да се натъкна на закъсняващи ученици из коридорите. После се спуснах от тоалетната чиния, безшумна като Спайдърмен, отворих вратата на тоалетната, преминах бързо по коридора и излязох от задния вход. Щях да хвана влака до гарата на Тринадесета улица и цял ден да скитам из града. Бях стигнала средата на паркинга, когато зад мен някой ме повика по име. Беше Артър.

— Мисля, че тук имаме някакви остатъци от лазаня. — Артър надникна в шумно бръмчащия хладилник.

Погледнах към дисплея на печката: 10:15.

— Няма проблем.

Артър бутна вратата с бедро, за да я затвори. Държеше стъклена тавичка. Ястието имаше жълта кашкавалена коричка. Отряза щедро парче и пъхна чинията в микровълновата.

— О! — Той облиза доматения сос от пръстите си, приклекна и затършува из раницата си. — Ето. — Метна ми шортите.

Бяха леки като перце, но когато се озоваха в скута ми, изпъшках шумно, сякаш някой ме бе изритал в стомаха.

— Как ги взе? — Пригладих ги в скута си, сякаш бяха салфетка за вечеря.

— Не са шибаната Мона Лиза — отвърна той.

— Какво значи това?

Артър затвори ципа на раницата и се облещи насреща ми:

— Не си ли била в Лувъра?

— Какво е Лувъра?

Артър се засмя.

— О, скъпа!

Микровълновата изписука и Артър се изправи, за да опита закуската си. Докато беше с гръб към мен, подуших бързешком шортите си. Трябваше да знам какво бяха помирисали всички останали.

Положението беше зле. Миризмата беше остра, плъзваше в дробовете ти като болест. Натъпках влажната мрежеста топка в раницата си и подпрях глава на ръката си. Безмълвните сълзи си проправиха път по страните ми.

Артър седна насреща ми. Остави ме да плача, докато тъпчеше в устата си горещите парчета месо, залети с червен сос, а после изрече между хапките:

— Когато приключа, ще ти покажа нещо, което ще те накара да се почувстваш много по-добре.

Артър погълна парчето лазаня за няколко минути. Отнесе чинията до мивката, остави я, без дори да си направи труда да почисти остатъците от нея. Помаха с ръка и се насочи към някаква врата в ъгъла на кухнята. Бях решила, че отвежда към килер или шкаф, но когато Артър я отвори, пред мен се разкри неприветлив черен правоъгълник. По-късно щях да открия, че старата къща на Артър изобилства от врати, водещи към задни стълбищни шахти, килери, стаи, препълнени с книги и документи, в чиито ъгли се мъдреха буцести канапета с флорална тапицерия. Някога семейството на Артър по майчина линия разполагало с пари, които обаче били здраво заключени в попечителски фондове и изисквали сложни юридически решения, така че никой не успял да ги похарчи. Господин Финърман беше изоставил Артър и майка му преди осем години. Това бе съсипало госпожа Финърман, макар че тя се опитваше да го скрие.

— Едно гърло по-малко за хранене — обичаше да казва всеки път, когато хората я съжаляваха.

Госпожа Финърман бе приела работа в „Брадли“ скоро след раждането на Артър, съзнавайки, че господин Финърман никога не би станал предобед, никога нямаше да се труди наравно с нея. Постът щеше да осигури място на сина й, както й финансовата й независимост. Не всички в Мейн Лайн са червиви с пари, но предимствата безспорно бяха различни от тези, с които бях израснала. Образование, пътуване, култура — ето за какво трябваше да се харчи всяка спестена стотинка, а не за лъскави коли, крещящи лого или поддръжка на външния вид.

И все пак в Мейн Лайн беше безкрайно по-приемливо да си от семейство, което някога е разполагало с пари, отколкото да идваш от някое наскоро забогатяло. Това бе една от причините, поради които Артър презираше Дийн. Артър притежаваше нещо, което щеше да му се отплати много повече, отколкото последният модел мерцедес S-класа. Той имаше познания. Той знаеше загадъчни неща, като например как да подадеш едновременно солта и пипера и това, че пържолата винаги трябва да се готви алангле. Знаеше, че Таймс Скуеър беше най-окаяното място на земята и че Париж бе разделен на двадесет района. Съвсем скоро благодарение на връзките и оценките му щеше да бъде приет в Колумбия, където бе наследството му по майчина линия.

Постави ръка върху облата дръжка на вратата и се обърна към мен:

— Идваш ли?

Приближих се с няколко плахи стъпки, преди мракът да ме погълне напълно. Винаги съм мразила тъмното. Все още си лягам със светната лампа в коридора.

Артър заопипва стената, докато открие ключа, и една самотна крушка запремига. Когато направи първите няколко крачки, под краката му се вдигна облак прах. Беше изхлузил обувките си, когато влезе вкъщи. Стъпалата му бяха отекли, а кожата му приличаше на бебешка — мека и лъскава.

— Моето мазе не изглежда така — казах аз, докато се тътрех след него.

Имаше сив бетонен под, стените бяха изкорубени, а отвътре зееше пухкав оранжев пълнеж. Армия вехтории беше струпана в единия край на мазето — ненужни мебели, кутии с надраскани плочи, прашни книги с меки корици, стари списания, спаружени от плесен.

— Нека позная… — Артър ми се ухили през рамо. Акнето му бе придобило лилав оттенък на жълтеникавата светлина на крушката. — Има килим.

— Да, и какво от това? — Артър се насочи към бъркотията, струпана край отсрещната стена, и не отговори. Повиших глас: — Какво лошо има в килима?

— Проява на лош вкус е — заяви той, докато си проправяше път сред кутиите. До края на дните си щях да живея само на места с дъсчени подове.

Артър приклекна на земята и за миг можех да видя единствено чорлавата му мазна коса.

— Божичко! — долетя смехът му. — Погледни това. — Когато се изправи, беше вдигнал високо във въздуха, подобно на някакво жертвоприношение, препарираната глава на елен.

Сбърчих нос.

— Моля те, кажи ми, че не е истинска.

Артър се вторачи за миг в благите очи на животното, сякаш се опитваше да прецени.

— Разбира се, че е истинска — заключи той. — Баща ми ловува.

— Не одобрявам лова — заявих заядливо.

— Но одобряваш хамбургерите. — Артър метна еленската глава в някаква отворена кутия. Единият изваян рог щръкна във въздуха като костеливо бобено стъбло без посока. — Просто оставяш другите да свършат мръсната работа.

Кръстосах ръце на гърдите си. Имах предвид, че не одобрявам лова като спорт, но не желаех да споря с него и да удължавам този скромен излет. Бяхме на долния етаж едва от няколко минути, а вече чувствах кожата си настръхнала и премръзнала, сякаш бях прекарала часове във влажен бански костюм.

— Какво искаше да ми покажеш? — попитах аз.

Артър се приведе над друга кутия. Разглеждаше това, което успяваше да изрови, и го мяташе встрани, когато установеше, че не е това, което търсеше.

— Аха! — Той вдигна някакъв предмет, който приличаше на енциклопедия, и ми помаха.

Въздъхнах и поех по пътеката, която бе проправил сред вехториите. Едва когато се озовах до него, осъзнах, че държи годишния албум.

Артър разлисти до задната корица и наклони страницата, за да успея да прочета бележката, към която сочеше розовият връх на пръста му.

Арти,

Няма да изпадам в гей простотии и да ти казвам колко добър приятел си, така че, майната ти!

Барти.

Прочетох бележката три пъти, преди да схвана. Барти беше Дийн, каламбур с фамилното му име — Бартън.

— Коя година е това?

— 1999-а. — Артър наплюнчи върха на пръста си и запрелиства страниците. — Шести клас.

— Бил си приятел с Дийн?

— Беше най, ама най-добрият ми приятел. — Артър се изкиска злобно. — Погледни. — Спря се на някакъв колаж от непринудени снимки. Учениците се забавляваха по време на обяд, правеха смешни физиономии, позираха с огромен зелен дракон, талисмана на „Брадли“. В долния ляв ъгъл имаше снимка. Беше избледняла, както се случваше с всички снимки след няколко години и тогава миналите ни спомени изглеждаха отживелици от един старомоден свят. Тогава осъзнавахме с известно презрение, че всичко, което знаем сега, ни е било непознато тогава. Артър и Дийн бяха бели като сняг, напуканите им устни имаха отчаяна нужда от омекотяващ балсам. Артър е бил здравеняк, коренно различен от тромавата мечка, която се извисяваше до мен сега. Дийн, от друга страна, е бил толкова хилав, ръката му, преметната около месестия врат на Артър, беше толкова тънка и крехка, че би минал за нечий невръстен брат.

— Това бе точно преди лятото, когато избуя — обясни Артър. — Порасна и се превърна в задник.

— Просто не мога да повярвам, че някога сте били приятели. — Втренчих се отблизо в албума и премигнах. Зачудих се дали момичетата в колежа „Света Тереза“ казваха това на Лия сега. „Просто не мога да повярвам, че някога сте били приятелки с ТифАни.“ Щяха да се смеят изумено. „Това е комплимент, Лия.“ Ако не го казваха сега, скоро щяха да започнат да го правят.

Артър затвори годишния албум толкова енергично, че едва не защипа носа ми. Изскимтях стреснато.

— Не се дръж така, сякаш си първата, която се сблъсква с гнева на Дийн Бартън. — Замислено прокара пръст по масивния златен шрифт на корицата. — Ще направи всичко възможно, за да накара хората да забравят, че някога е нощувал в къщата на педал.

Пъхна годишния албум под мишницата си. Реших, че вече щяхме да тръгваме, но нещо в ъгъла привлече вниманието му. Разтика кутиите и се приведе, зарязвайки албума заради новото си откритие. Беше застанал с гръб към мен, така че първоначално не видях какво държи в ръцете си. Просто долових накъсания му смях. Когато се обърна, се озовах срещу дулото на дълга лека пушка. Той приближи оръжието към лицето си, като положи месестата си буза на дръжката и прокара пръст през спусъка.

— Артър! — изкрещях аз и отстъпих назад, препъвайки се. Изгубих равновесие и ръката ми се озова върху стар трофей от състезание по плуване. Беше наранената ми китка, онази, върху която бях паднала, когато Дийн ме удари. Измучах нечленоразделно.

— О, господи! — Артър избухна в буен, безмълвен смях, като се облегна на пушката, сякаш бе бастун. — Спокойно — каза задъхано. Лицето му бе придобило моравочервен цвят. — Не е заредена.

— Въобще не си забавен. — Изправих се, куцукайки, и стиснах китката си, докато се опитвах да притъпя болката.

Артър избърса очи и въздъхна, за да прогони последния пристъп на напушилия го смях. Изгледах го кръвнишки, а той направи насмешлива гримаса.

— Наистина. — Той я прехвърли в другата си ръка, хвана пушката за цевта и ми я подаде. — Не е заредена.

Пуснах неохотно китката си, поех приклада, леко лепкав от пръстите на Артър. За миг и двамата я държахме като двойка маратонци, уловени от камерата, докато си подаваха щафетата. После Артър я пусна и тя увисна с цялата си тежест в ръката ми. Тежеше повече, отколкото очаквах, и цевта опря о земята, остъргвайки бетонния под. Плъзнах другата си ръка под хладната долна част и отново я изправих във въздуха.

— Защо баща ти я е оставил тук?

Артър се втренчи в стоманеното дуло. Очилата му бяха замъглени и зацапани под треперещата светлина. Бях на път да щракна с пръсти и да се провикна напевно:

— Ехо, има ли някой?

След миг той повдигна крак и отпусна китката си.

— Защо — промълви той. Гласът му прозвуча лек като перце. — За да ме направи мъж, глупаче — изфъфли последната дума, повдигна крака си още по-нависоко, а аз се засмях, защото не бях сигурна каква бе уместната реакция, само дето той очакваше да чуе именно смеха ми.

 

 

Наближаваше ноември, когато температурите ни изненадаха и прогониха последните, неохотно отиващи си топли дни на лятото. Въпреки това капки пот се стичаха под спортния ми сутиен, когато позвъних на вратата на Артър. Помощник-треньорката по хокей на трева, която заместваше господин Ларсън от седмици, нямаше представа какви ги върши и просто ни казваше да тичаме по осем километра всеки ден.

Гледаше да се отърве от нас за един час, за да флиртува със спортния отговорник на „Брадли“, който бе женен и имаше две деца в началното училище. Стана ми навик след петия километър да цепя през гората и да ходя да пуша в дома на Артър. Треньор Бетани или не забелязваше, че не се връщам с другите от отбора, или не й дремеше. Мисля, че бе второто.

Артър открехна вратата само колкото да навре в рамката част от лицето си. Изглеждаше като пъпчив Джак Никълсън от „Сиянието“^[26].

— А, ти ли си? — рече.

— Че кой друг?

Идвах у тях всеки път след тренировката си по бягане през последните няколко седмици, още от деня, в който избягах от часовете. Хванаха ме, което не бе голяма изненада, и мама и татко ме наказаха, което също не бе голяма изненада. Когато родителите ми ме попитаха защо съм го направила, кое е било „толкова важно“, че да напусна територията на училището по средата на деня, им казах, че изведнъж съм изпитала непреодолимо желание да похапна „пене а ла водка“ в пицарията.

— Непреодолимо желание? — изписка мама. — Ти, какво — да не си бременна? — Ъгълчетата на лицето й увиснаха, щом се сети, че на гимназистките често им се случва да забременяват и колко унизително ще е за нея, ако й се наложеше да заведе четиринайсетгодишната си дъщеря в магазина за дрехи за бъдещи майки.

— Мамо! — възмутих се аз, макар да нямах основание. Все пак тя не бе чак толкова далеч от истината.

Според мен от „Брадли“ подозираха, че през онзи ден в салона се е случило нещо, което е нарушило моралния кодекс на училището, но Артър бе разкарал шортите ми, преди да се усетят какво е то, а аз със сигурност не бях тази, която щеше да им разкаже.

Случи се и нещо по-лошо от внезапното падане на акциите ми — господин Ларсън изчезна без обяснение.

— Напусна ни, понеже му се е открила нова възможност за работа. — Това бе всичко, което ми съобщиха от администрацията. Доверих се на Артър, единствено на Артър, като му разказах за нощта, която прекарах в дома на господин Ларсън. Очите му се опулиха зад замазаните стъкла на очилата му, когато споделих как сме спали в една и съща стая.

— Мамка му! — възкликна той. — Правихте ли секс?

Аз го изгледах с отвращение, при което Артър се засмя.

— Майтапя се. Той си има гадже. Секси маце. Чух, че се снима като модел за „Абъркромби енд Фич“.

— Кой ти каза? — троснах му се аз. Внезапно се почувствах тъпа досущ като дебелата загубенячка, която господин Ларсън веднъж бе съжалил.

Артър вдигна рамене.

— Така разправят всички.

Макар да бях наказана, нашите имаха само смътна представа кога приключват тренировките ми по бягане, така че без проблем се мотаех с Артър през повечето дни. За първи път бях благодарна, задето живеех толкова далеч, че трябваше да се прибирам с влак.

— Понякога тренировката е час и половина, а понякога — два — бях казала на мама. — Зависи от километрите, които трябва да избягаме за деня. — Тя ми имаше вяра, така че просто й се обаждах от мръсния телефонен автомат на спирка „Брин Мар“ и й съобщавах, че хващам влакчето в шест и трийсет и седем. До това време тренировката ми отдавна бе свършила, а първоначалният ефект от напушването ми се бе уталожил в безопасни граници. Връщах слушалката на телефона и наблюдавах как влакът в 6:37 спира със скърцане и изпуска бяло кълбо пушек. Или аз се движех по-бавно, или всичко останало сякаш креташе около мен.

Очите на Артър се стрелнаха над раменете ми, към кортовете за скуош зад мен и паркинга, където бавачките чакаха да вземат децата си от тренировка, а от очуканите им хонди гърмяха музикалните хитове на радиостанция Y100.

— Напоследък постоянно ми звънят на вратата и бягат.

— Кой? — попитах. Доповръща ми се.

— А ти кой мислиш? — Погледна ме обвинително, сякаш аз ги бях докарала до вратата му.

— Може ли вече да ме пуснеш да вляза? — Една колеблива капка пот се откопчи от спортния ми сутиен и бавно взе да се плъзга надолу към бельото ми.

Артър отвори вратата по-широко и аз се промуших под ръката му.

Последвах го нагоре по стълбите, докато трите реда стъпала стенеха шумно под тежестта ни. Той се бе пренесъл да спи на тавана за летния период — така ми обясни първия път, когато ме заведе горе.

— Защо? — Бях огледала тревожно голото помещение, разтривайки настръхналата кожа на ръцете си. Нямаше изолация на стените, приличаше на неугледна временна спалня, на която липсва всякакъв уют. Артър провря главата си през прозореца и потупа твърдия търбух на лулата си в перваза. Черната пепел се разхвърча като овъглени снежинки.

— Лично пространство — бе казал той.

Артър бе взел със себе си много малко от вещите си, дори дрехите му бяха останали в старата му спалня, затова всяка сутрин преди училище той я използваше като един вид съблекалня. Но имаше един много важен предмет, който го бе придружил в пътешествието му на север и на който му бе отредено чинно място върху купчината учебници, служещи за нощно шкафче — снимка с баща му. На снимката беше лято и те бяха на брега, смееха се, загледани към мръснокафявия океан. Някой бе налепил по цялата рамка оцветени с пастели мидени черупки. Веднъж я бях взела, изтърсвайки остроумно:

— Това прилича на проект по изобразително изкуство в детската градина.

Артър обаче я бе грабнал от ръцете ми.

— Мама я направи за мен. Не я пипай.

Под скъпоценната му снимка се намираше годишният албум на средно училище „Брадли“, който играеше съществена роля в един от новите ни любими начини за прекарване на времето — да драскаме по портретите на ХО и Косматите крака. Беше по-забавно да окепазяваме снимките им от средното училище, на които бяха дългурести и грозни, със скоби и проскубани коси.

Отдавахме се на това занимание, след като се напушехме и кикотещи се и с омекнали крака, се смъквахме по стълбите, за да нападнем кухнята. Госпожа Финърман имаше приемни часове в класната си стая до пет часа, след което оставаше още час-два, за да навакса с писмените работи, така че дотогава мястото беше наше. Това бе перфектното ни споразумение, за което тя не знаеше.

Повечето подложени на стрес хора отслабват, не могат да се хранят. Когато се случи всичко, си мислех, че ще съм една от тях, но след като горчивите ми терзания за това какво щеше да стане с мен се разсеяха и разкриха какво беше станало с мен, — сексапилното ново момиче, чиято популярност се бе изпарила още на седмата седмица от семестъра — храната започна да ми се услажда както никога досега.

Артър бе открил тази зависимост още преди години и затова се явяваше мой ентусиазиран съучастник. Заедно сътворявахме всякакви буламачи, с които запълвахме емоционалната си празнота — пускахме „Нутела“ в микровълновата и течният шоколад се превръщаше в твърда шоколадова бисквита. Когато за първи път попаднах на това чудо в шкафа, попитах:

— Какво, по дяволите, е това?

— Някаква смахната европейска гадост — отвърна Артър и сви рамене, а аз бях впечатлена.

Или пък разстилахме тесто за курабийки върху хартия за печене и го пъхахме във фурната, без да го разделяме и оформяме, печахме го, докато се зачервеше в краищата, а вътрешността оставаше сурова, яйчена каша, която ядяхме с лъжица. Всичките дрехи, които мама ми бе купила в началото на семестъра, ми отесняха, краищата в талията на спортния ми панталон отказваха да се срещнат, независимо колко усилия полагах в бягането.

Днес, след като изтрополихме надолу по стълбите до кухнята, Артър, стиснал под мишница годишния албум подобно на бъдещата ми свекърва — чантичка „Шанел“, заяви, че му се яде начос. Той отвори широко вратичките на кухненските шкафове и застана отпред като диригент на симфоничен оркестър.

— Ти си гений — казах аз и ъгълчетата на устата ми се извиха от глад.

— Искаш да кажеш — геначос. — Артър ме погледна наперено през рамо, а аз се разсмях толкова силно, че коленете ми омекнаха. След малко се озовах върху плочките на старата му кухня, плочки, които мама би определила като „допотопни“. Думата „допотопни“ накара устата ми да се разчекне още повече от смях.

— ТифАни, стига! — скара ми се Артър. — Нямаш много време. — Той посочи дисплея на печката, който показваше 5:50.

Мисълта, че няма да си получа дозата, ме накара да се стегна. Изправих се на крака и започнах да изваждам разни неща за гарнитура от хладилника — лъскаво блокче оранжево сирене, кървавочервена салца, влажна кутийка със заквасена сметана.

Замаяни и мълчаливи, подреждахме чипса и го подправяхме немарливо. Отнесохме чинията до линолеума на кухненската маса и седнахме, като все още не разговаряхме, настроени да се състезаваме за парченцата с най-много сирене. Когато ометохме всичко до трошица, Артър стана от масата и донесе от фризера огромна кутия сладолед с мента и шоколадови парченца. Намери две лъжици, набучи ги в пастелната повърхност и постави кутията на масата между нас.

— Много съм дебела — изстенах, докато изравях едно огромно парче шоколад.

— Голям праз! — Артър пъхна лъжицата в устата си, след което я извади бавно, оголвайки я като месо от кокал.

— Сблъсках се с Дийн в коридора днес. Той ми каза:

„Виж се как си се освинила“. — Най-много харесвах сладоледа в ъгълчетата. Първо той се разтопяваше и се оставяше да го обера покрай стената на кутията.

— Шибан богат бял боклук! — Артър набучи сладоледа с лъжицата си. — Ти нищо не знаеш.

Обходих с език задния си кътник, лишавайки го от тънката му шоколадова обвивка.

— Какво не знам?

Артър свъси вежди срещу сладоледа.

— Нищо. Няма значение.

— Добре. — Спрях да ям за момент. — Сега вече ще трябва да ми кажеш.

— Повярвай ми… — Артър наведе брадичката си, за да ме погледне над очилата си, и в шията му се надипли допълнителен слой кожа. — Не ти трябва да знаеш.

— Артър! — настоях аз.

Артър въздъхна тежко, сякаш съжаляваше, че изобщо го е споменал, но аз знаех, че не е така. Колкото по-неприкосновено е късчето информация, толкова по-отчаяно пазителят й копнее да я разкрие и толкова по-настоятелен трябва да бъдеш, за да го освободиш от това бреме. Така би се чувствал по-малко виновен, че е предал нечие доверие — какво е можел да стори? Бил е принуден насила! Тази игра обикновено е присъща на жените и когато си спомням за всичко това сега, за естествената лекота, с която Артър действаше, осъзнавам, че поведението му казваше много повече за неговата сексуалност, отколкото собствените му твърдения, които бяха толкова театрални, толкова прекалени, че никога не можех да разбера дали просто не занася всички. Играеше възложената му роля, при това брилянтно.

— Смятам, че заслужавам да науча — заявих решително. — Заслужавам го най-много от всички.

Артър вдигна ръце в знак, че се предава. Не можеше повече да мълчи!

— Добре — съгласи се той. Забучи лъжицата си в сладоледа и постави ръцете си на масата, обмисляйки как да ми каже това, което има да ми казва. — Имаше едно момче. Бен Хънтър.

Помнех името от нощта на Петъчните танци, когато се бях измъкнала заедно с ХО и Косматите крака, за да ги гледам как се наливат на Мястото. Ликуващото отвращение на Оливия, когато каза, че е видяла Артър да духа на Бен, допълнението на Пейтън, че Бен е опитал да се самоубие, и гадното му заключение, че опитът е бил неуспешен. Изобщо не повярвах на първата част от историята, смърдеше ми на някоя от лъжите на Оливия, разказана от нея само за да събере любопитна тълпа, в чийто център да е тя. Въпреки това нещо ме спря да призная на Артър, че името ми е познато. Малка част от мен вярваше, че може да е истина, и не искаше да узнае дали е така. Не можех да понеса представата за Артър, застанал на колене на Мястото — откачалник номер едно, лапнал пишката на откачалник номер две. Артър бе моят интелектуален компас, а не влудено от похот разгонено животно. Не като мен.

Престорих се, че никога не съм чувала името Бен Хънтър.

— Кой е той?

— Дийн го накара да се самоубие. Е… — Артър бутна очилата си нагоре по носа, добавяйки още един отпечатък от пръст върху лявото стъкло. — Да опита да се самоубие.

Оставих лъжицата си в сладоледа, който вече бе толкова топъл и размекнат, че чак дръжката й потъна бавно, щом зелените плаващи пясъци я повлякоха.

— Как така? Как може да накараш някого да се самоубие?

Очите на Артър се замъглиха.

— Измъчваш го години наред и после го унижаваш, като… — Той направи гримаса. — Отвратително е. Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

Сладоледът избълбука в гърлото ми, когато изстенах:

— Би ли ми казал най-после?

Артър въздъхна и раменете му на футболен защитник още повече се отпуснаха.

— Познаваш ли Келси Кингсли? — попита той. Кимнах. С нея си имахме история. — Тя направи парти по случай завършването на осми клас. Къщата им е върху три акра земя — с басейн, тенис кортове и всичко останало. Както и да е. Дийн и Пейтън се появили на партито с още неколцина футболни отрепки. По това време те бяха в горните класове, така че не са имали работа на партито, но Пейтън бе хвърлил око на Келси. Пада си по малки. — Артър вирна брадичката си към мен, сякаш бях типичният пример. — Те убедили Бен да отиде с тях в гората, казали, че носят трева. — Артър загреба буца сладолед с размерите на топка за голф. Устата му зеленееше, когато отново я отвори: — Не знам защо Бен им е повярвал. Аз никога не бих. Пейтън и онези притиснали Бен на земята и му вдигнали тениската, а Дийн… — Артър преглътна и потръпна.

— А Дийн какво?

Артър притисна пръсти към слепоочията си. Издиша. Погледна ме с вдигнати вежди.

— Дийн се изсрал на гърдите му.

Аз се облегнах в стола си и закрих устата си с ръце.

— Гадост!

Артър натрупа още сладолед в лъжицата си.

— Казах ти. Както и да е — вдигна рамене той. — Когато го пуснали, Бен побягнал. Липсвал почти двайсет и четири часа, преди да го открият в тоалетната на една аптека до мола. Бил си купил бръснарско ножче и… — Артър обърна дясната си ръка и започна да прави въображаеми разрези по оголената си кожа, като стискаше зъби, сякаш болката беше реална.

— Но не е умрял? — Усетих, че държа китката си с ръка, притискайки въображаема рана.

Артър поклати глава.

— Обикновено хората не режат достатъчно дълбоко, за да клъцнат главната артерия. — Изглеждаше горд от осведомеността си по въпроса.

— И къде е сега?

— В някаква лудница — вдигна рамене Артър. — Все пак се случи само преди шест месеца, като се замислиш.

— Поддържаш ли връзка с него? — попитах аз, нащрек за реакцията му.

Артър сбърчи цялото си лице и лекичко поклати глава.

— Харесвам хлапето, но той си има проблеми. — Като каза това, избута настрани кутията със сладолед и плъзна годишния албум към средата на масата. Лъжицата му падна и изчезна от поглед.

— Да си поиграем с Дийн в чест на Бен — предложи той и отгърна на любимата ни страница. Бяхме нарисували магарешки уши на Дийн с надпис: „Магаре застанало, магаре излязло“, но Артър бе задраскал „излязло“ и бе написал „умряло“.

Имахме си и други предпочитани страници. На Оливия бяхме обърнали особено внимание. Бях украсила носа й с големи черни точки и надпис: „Имам нужда от козметик“. „И от пластична операция“, бе добавил Артър.

Артър обаче предпочиташе Пейтън пред Оливия. Албумът бе отпреди три години, когато ние бяхме в шести клас, а Пейтън — в осми. Не е за вярване, но Пейтън изглеждаше още по-хубав на снимките от средното училище. Бяхме нарисували по една плитка на двете му слепоочия и макар аз самата да го бях направила, всеки път щом отворехме албума, трябваше да си напомням, че образът не е на момиче. „Чукай ме в красивия ми задник“, бе написал Артър. „Души ме, докато го правиш“, бе добавил наскоро, като обясни, че веднъж в автобуса Пейтън бе увил шала си около врата на Артър и го държал така, докато не му се образувал лилав пръстен.

— Трябваше да нося поло цял шибан месец — бе измърморил Артър. — А ме знаеш колко лесно прегрявам. — Артър нарисува балонче, излизащо от устата на Дийн. — Какво ли си мисли днес джентълменът Дийн Бартън? — Преди да е успял да го довърши, вратата се отвори и чухме госпожа Финърман. Артър грабна лулата от масата и я напъха в джоба си.

— В кухнята сме, мамо! — извика той. — ТифАни е тук.

Извъртях се в стола си и видях госпожа Финърман да влиза в кухнята, развивайки плетения шал от врата си.

— Здравей, милинка — поздрави ме тя.

— Здравейте, госпожо Финърман — усмихнах се с надеждата, че не изглеждам ленива и дрогирана.

Госпожа Финърман махна очилата си, замъглени при преминаването от студа отвън в топлата къща, и ги избърса с крайчеца на ризата си.

— Ще останеш ли за вечеря?

— О, не, не мога — казах. — Но благодаря.

— Знаеш, че винаги си добре дошла, скъпа. — Тя си сложи отново очилата и очите й заискриха зад излъсканите стъкла. — По всяко време.

 

 

Господин Ларсън ни бе предупредил, че това ще се случи. Трябваше да имаме две седмици граматика веднага след обсъждането на книгата „В разредения въздух“. Това изявление бе предизвикало драматични стенания сред класа и игрива усмивка от страна на господин Ларсън — усмивка, която, предполагам, отправяше към всичките си гаджета, преди да плъзне ръка под спуснатите им руси коси и да се наведе към устните им за нежна целувка.

Предвид изтощителния курс по граматика, през който с мъка бях преминала в „Света Тереза“, тази новина ме обезпокои, но също така, за моя изненада, ме зареди с адреналин. Само ме пробвайте — бях си помислила тогава през септември. Глаголни форми, сегашно причастие, определения на съществителни — щях да разкажа играта на тия аматьори. Сега обаче, след като господин Ларсън бе напуснал, а съревнователният ми дух се бе изпарил, просто бях благодарна за възможността да премина как да е, без да се напъвам.

Заместничката на господин Ларсън — госпожа Хърст, имаше тяло на десетгодишно момче и си купуваше дрехите — спортни панталони и ризи с копчета в пастелни цветове — от детския отдел на „Гап“. Гледана отзад, лесно можеше да бъде сбъркана с дразнещото малко братче на някой гимназист. Дъщеря й учеше в горните класове на „Брадли“ и понеже бе приета в колежа „Дартмут“ през ранния етап на кандидатстване и имаше широк, заострен нос и лилави кръгове около очите, предполагах, че е безобидна читанка. Но годините, през които е била пренебрегвана от хубавите момичета и от момчетата, които не бяха чак толкова закъсали, я бяха превърнали в злобна клюкарка. Майка й, седнала на мястото си в предната част на класната стая, кръстосала кокалестите си глезени, ме бе нарочила от самото начало.

Тя започна да се заяжда с мен в деня, когато някой донесе понички — бяха останали от съвещанието на ученическия съвет сутринта. Госпожа Хърст разряза останалите понички с карамел на половини, макар че имаше единайсет понички и само девет ученици, повече от достатъчно за всички да получат по една цяла. Предполагам, че ги разполови, за да можем да опитаме и от другите видове, след което си взе половин поничка с шоколадова глазура и половин с пудра захар.

— ТифАни! — Госпожа Хърст цъкна неодобрително. — Божичко. Остави малко и за съучениците си.

Обидите й се забиваха невинно в целта, колкото да предизвикат предпазливото хихикане на някои ученици, и противоречието им със социалната политика бе спорно. Курсът по английски за надарени ученици, който бе пълен с деца на амбициозни майки, не беше идеалната публика (тя би имала по-голям късмет със слабаците от класа по химия), но все пак беше доволна и на това.

Приятелството ми с Артър не бе убягнало на госпожа Хърст. Това, в комбинация с факта, че Артър бе най-умният човек в класната стая — без да изключваме госпожа Хърст — и го показваше без излишна скромност, може би го превръщаше в по-голяма мишена от мен.

Веднъж едно особено завъртяно обяснение на обособеното приложение подтикна Артър да надраска своя пример върху листче, което двамата с него си подавахме непрекъснато — нещо, което правехме през цялото време, дори в столовата, когато можехме да си говорим без проблеми. „Госпожа Хърст, тъпата и надута нова учителка…“ — гласеше граматично изрядният му пример. Запуших устата си с ръка, за да сподавя смеха си, но въпреки това се разнесе кратък писклив звук. Класът замръзна, заедно с госпожа Хърст, която бавно се извърна зад подобното си на ски щека рамо, откъсвайки от дъската червения си маркер, оставил кървавата си следа като отворена рана от куршум.

— Знаеш ли какво? — Тя посочи с маркера към мен. — Бих искала да ми помогнеш с примера.

Всяка друга ученичка на мое място щеше да предусети предстоящото унижение, щеше да кръстоса разглезените си привилегировани ръце пред гърдите си и да откаже да излезе на дъската. Беше по-добре да те пратят в кабинета на директора, отколкото да бъдеш наказан пред съучениците си. Но аз все още таях страховете на католическо момиче, което правеше каквото му каже учителят. Почувствах косия поглед на Артър, щом станах и се затътрих към предната част на класната стая като осъден на смърт.

Госпожа Хърст притисна маркера в ръката ми и се отдръпна от дъската, освобождавайки ми място да се приближа.

— Да ти помогна с един пример? — предложи тя прекалено мило. — Пиши.

Вдигнах маркера към дъската и зачаках.

— ТифАни.

Погледнах изпод повдигнатата си ръка към госпожа Хърст, изчаквайки останалата част от фразата.

— Запиши това — изгука госпожа Хърст. — ТифАни.

Написах името си със свит от ужас стомах.

Щом изписах последната буква, госпожа Хърст продължи:

— Запетайка.

Отделих името си с пунктуационния знак и зачаках следващата доза инструкции.

Госпожа Хърст продиктува:

— Долнопробният полски плъх. Запетайка.

Из стаята се разнесоха възклицания, за които не бях сигурна дали са реакция на думите на госпожа Хърст, или на гневния вик на Артър: „Мамка ти!“. Но след малко Артър вече бе станал, заобикаляше бюрото и приближаваше госпожа Хърст, която с мъка удържаше гаднярската си доволна физиономия при вида на идващия насреща й двуметров сто и трийсет килограмов бик.

— Артър Финърман, върни се обратно и седни на мястото си веднага! — Госпожа Хърст заговори доста несвързано и се отдръпна назад, когато Артър застана пред мен като куче, защитаващо господаря си от нападател.

Артър навря пръста си в лицето на госпожа Хърст и тя изпъшка.

— За коя се мислиш, тъпа кучко?

— Артър. — Поставих ръка на рамото му и усетих горещината на кожата под тениската му.

— Боб! — внезапно изпищя госпожа Хърст. После повтори няколко пъти писъка си с маниакална регулярност. — Бооб! Бооооб! Бооб!

Боб Фридман, колегата й по английски език от кабинета отсреща, нахлу в стаята с объркан вид, между палеца и показалеца му бе закрепена отхапана до сърцевината ябълка.

— Какво става? — попита с пълна уста.

— Боб! — Госпожа Хърст си пое въздух разтреперана, но бързо се окопити и се изправи, добила кураж от кльощавото му присъствие. — Имам нужда от помощта ти да придружиш господин Финърман до кабинета на господин Райт. Той ме заплашва с физическа саморазправа.

Артър се разсмя.

— Вие сте една откачена кучка, госпожо!

— Хей! — Господин Фридман посочи с остатъка от ябълката си Артър и закрачи към предната част на стаята, препъна се в една ученическа чанта и залитна, при което очилата му замалко да изхвръкнат. Той ги побутна нагоре по ръба на носа си, преди да доближи ръката си към гърба на Артър, без да го докосва. Всички бяхме чували слухове за годишните семинари на тема сексуален тормоз, които учителите бяха задължени да посещават. Те се ужасяваха от мисълта да ни докосват. — Да вървим. В кабинета на господин Райт, веднага!

Артър издаде звук на отвращение и се отдръпна от призрачната ръка на господин Фридман, доближила гърба му. После се запъти с тежки стъпки към вратата доста по-напред от господин Фридман.

— Благодаря, Боб — каза госпожа Хърст строго, като подръпна края на ризата си и изду плоските си гърди.

Господин Фридман кимна и изприпка след Артър.

Няколко ученици стояха, похлупили устите си с ръце; две зубрачки едва се сдържаха да не се разреват.

— Извинявам се за безредието — оповести госпожа Хърст, опитвайки се да прозвучи строго. Но видях как ръката й трепереше, докато триеше името ми с гумата и ме прати да си седна. Поне спря да ме тормози след този случай.

 

 

Не видях Артър в училище до края на деня. След тренировката извървях добре познатия път до дома му. Листата по земята бяха толкова крехки и изсъхнали, че се трошаха под маратонките ми.

Артър не отвори вратата, когато почуках. Тропах ли, тропах, чак щорите на прозорците се разтресоха, но той не отговаряше.

Артър не дойде на училище и на следващия ден и предположих, че е бил отстранен до края на седмицата, но когато седнах на масата за обяд, старата ми маса, която сега бе постоянният ми дом, Акулата с насълзени очи ми прошепна, че Артър е бил изключен.

Думата „изключване“ ме изпълваше със същия страх, както думите „рак“ или „терористично нападение“. Как можеха да го изключат? Той не бе направил нищо. Абсолютно нищо.

— Мисля, че за тях е било просто последната капка, преляла чашата. — Акулата мигна и една сълза се оформи. Наблюдавах с изумление как сълзата се търкулна не по бузата й, а отстрани на лицето й. Тя я перна така, както някой би махнал мравка от бедрото си. — След рибата.

Все едно ми говореше на испански, по който едва успявах да закърпя четворка.

— Рибата?

— О! — Акулата се размърда на мястото си. — Мислех, че ти е разказал за това.

— Нямам представа за какво говориш. — От нетърпение започвам да повишавам глас, затова Акулата допря пръст до устните си и изшътка.

Тя снижи гласа си:

— Не знам, не бях там. Но миналата година бе временно отстранен, защото стъпкал някаква риба в часа по биология.

Можех да си го представя. Можех да си представя как Артър, с оголени зъби и оцъклен поглед, каквато физиономия бе направил пред госпожа Хърст, стоварва големия си крак върху хлъзгавото синьо тяло, което се мята и бори за глътка въздух на мокрия под, разбирайки, че трябва да приложи максимална сила, иначе нещото е щяло да се изплъзне.

— Защо го е направил?

— Заради онези момчета. — Акулата поклати глава, като майка, ужасена от насилието в музикалните клипове. — Дийн. Те го предизвикаха да го направи. — Тя долепи пръсти до слепоочията си, като разтегна толкова много кожата си, че се превърна в Акула от азиатски произход. — Горкичкият Артър. Никога няма да влезе в „Колумбия“ с това в досието си. Даже и по семейна линия.

 

 

По-късно през онзи следобед се престорих, че съм схванала мускул километър преди края на осемкилометровата обиколка, и направих знак на другите момичета да продължат бягането без мен. После хукнах с двойна скорост към училище и покрих същото разстояние за седем минути.

Този път натиснах звънеца и не си махнах пръста, докато не усетих как къщата се тресе от стъпките на Артър. Той отвори вратата със замах и ме погледна безизразно.

— Артър! — излаях срещу него.

— Айде по-спокойно. — Обърна се и тръгна нагоре по стълбите. — Ела.

Седнахме на леглото му и той ми подаде лулата.

— Наистина ли е окончателно? — попитах.

Артър отвори широко уста и издиша дебела струя дим.

— Наистина е окончателно.

— Тъпият Дийн е този, когото трябва да изключат — измърморих.

— Столовата не е кръстена на семейството му без причина. — Артър потупа лулата в рамката на леглото, изтръсквайки съдържанието й. Предложи ми я отново, но аз поклатих глава.

— Е, можеха и да го изключат, ако имах поне малко кураж — казах аз.

Артър изсумтя и се изправи рязко от леглото. Запазих равновесие, щом матракът подскочи.

— Какво? — попитах.

— Само че ти не го направи — каза Артър. — Не го направи! Така че спри с тази тъпа самоненавист.

— Сърдиш ми се заради това ли? — Хванах се за корема; не можех да понеса някой да ми се сърди отново.

— Ти трябва да се сърдиш на себе си! — изръмжа Артър. — Имаше възможност да го извадиш от играта, а не го направи, защото… — Той внезапно се разсмя искрено, от сърце. — Всъщност си помисли, че така ще изкупиш грешката си. — Това го разсмя още повече. — О, боже, о, боже — не спираше да повтаря, сякаш това бе най-смешното шибано нещо, което някога е чувал.

Почувствах как всичко в мен застива.

— О, боже, какво?

Артър въздъхна съжалително.

— Просто… не разбираш ли? Не схващаш ли? Ти си наранената. Само че ти… — Той сграбчи косата си. Когато я пусна, кичурите бяха щръкнали на всички страни. — Ти си толкова тъпа кучка, че не можеш да го разбереш.

Бих предпочела да изтърпя ръката на Дийн през лицето си милион пъти вместо тези думи. Поне това, което той искаше и за което се гневеше, че не може да има, беше най-първичното нещо на света и по никакъв начин нямаше отражение върху мен като човешко същество. Осъзнаването, че Артър ме вижда по начин, напълно различен от този, по който аз си мислех, че ме вижда, беше опустошително. Не бяхме приятели, а съученици, обединени в неприязънта си към Косматите крака и ХО преди всичко друго. Бях отхвърлена и самотна и Артър любезно ме бе приел. Не беше обратното. Отвърнах по единствения достъпен за мен начин.

— Е, добре — казах аз. — Все пак Дийн поиска мен. Имах шанс. За разлика от теб. Ти само се въртиш около него и точиш лиги от три години.

Лицето на Артър се сгърчи за миг и си помислих, че ще се разплаче. Той ме бе защитил. Единственият, който го направи, освен господин Ларсън. Преди да успея да предотвратя тази катастрофа, Артър придоби каменно изражение и ме погледна студено. А после вече беше твърде късно.

— За какво изобщо говориш?

— Знаеш за какво говоря. — Отметнах русата си опашка зад рамото. Косата ми, циците ми, всичко у мен, което ме бе вкарало в толкова много неприятности, внезапно се оказа единственото оръжие, с което да се защитя. — Не можеш да заблудиш никого. — Очите ми се стрелнаха из стаята. Забелязах годишния албум върху бюрото на Артър. Скочих от леглото и го грабнах, отгръщайки го на любимата ни страница. — Да видим. — Намерих снимката на Дийн. — „Чукай ме в задника. Толкова силно, че да прокърви.“ — Имаше толкова много драсканици край снимката на Дийн, че Артър бе нарисувал стрелка от лицето на Дийн към дъното на страницата, където имаше още надписи. — О! И този бисер: „Скъсай ми кура“. — Погледнах нагоре към Артър. — Сигурно си го гушкаш всяка нощ като плюшена играчка, шибан педал!

Артър се хвърли към мен. Лапите му бяха върху албума, изтръгвайки го от ръцете ми. Опитах да го издърпам, но тогава залитнах назад и ударих главата си в стената. Ядосах се и като се хванах за удареното място, се разревах като някое бебе.

— Не ти ли е хрумвало някога — извика Артър, чието сърце, погребано под всички тези пластове тлъстини, явно се бе разбунтувало, — че не искам да те чукам не защото съм гей, а защото ти си противна? — Отворих уста да се защитя, но Артър ме спря: — Трябва да ги клъцнеш — никоя жена, която е направила нещо значимо, няма такъв балкон. — Той обхвана с шепи собствените си мъжки гърди и ги разтресе мощно.

Ако бях продължила тренировката си по бягане, в момента щях да се изкачвам по хълма на Ню Гълф Роуд, но пак нямаше да дишам толкова тежко, както сега. Обгърнах с пръсти снимката върху нощното шкафче на Артър, тази, на която той и баща му се смееха край водата, и преди Артър да успее да ме хване, избягах. Чух го по стълбите зад мен, но за разлика от филмите на ужасите, убиецът беше дебел, бавен и напушен. Бях вече до външната врата и мятах раницата си на рамо, преди Артър да е стигнал до втория етаж. После излязох навън и просто продължих да бягам, докато не се уверих, че Артър е останал далеч зад мен, подпрял ръце на коленете си, задъхан и бесен. Не спрях в продължение на около километър, съзнавайки, че съм тръгнала към спирка „Роузмонт“, която бе по-далеч, но на която Артър нямаше да се сети да ме потърси. Когато най-накрая намалих ход, погледнах снимката в ръцете си, видях щастието, което излъчваше Артър на нея, и се замислих дали да не се върна. Но после се сетих каква отрепка бе баща му. Вероятно му бях направила услуга, взимайки тази снимка. Може би това щеше да му помогне да продължи напред, да престане да бъде такъв дебел задник. Спрях от едната страна на пътя и намерих сигурно място да я скрия, като първо я пъхнах в една папка, за да запазя всичките глупави украси от мидички по рамката.

След няколко дни научих, че Артър се е записал в гимназия „Томпсън“, държавно училище в Раднър. През 2003 година „Томпсън“ изпрати само двама ученици от випуска — от общо 307 завършили — в университети от Бръшляновата лига. На Артър не му бе писано да е сред тях.

Глава 11

Получих имейл, който, ако бях на двайсет и две, току-що излязла от колежа и отчаяно копнееща да започна работа, щях да прочета на глас по телефона на Нел. „О, господи, чуй това!“

Скъпа госпожице ФаНели,

Казвам се Ерин Бейкър и съм координатор „Човешки ресурси“ за „Тайп Медия“. Набираме кандидати за позицията „Завеждащ отдел Коментари и анализи“ в списание „Глоу“ и ще се радваме да дойдете на интервю, ако проявявате интерес. Може ли да се видим на кафе тази седмица и да го обсъдим? Заплащането е конкурентно.

С топли чувства:

Ерин

Затворих имейла. Не бързах да отговарям, защото ни най-малко не проявявах интерес. Да, завеждащ отдел „Коментари и анализи“ бе значителна стъпка нагоре от нивото на старши редактор и можех да изкарвам повече пари, но в действителност не ми се налагаше да се тревожа за пари. Без значение колко ми предлагаха, парите никога нямаше да са достатъчни, за да се преместя в списание, което беше същото като „Дъ Уиминс Мегъзин“, но далеч не толкова прочуто, когато Лулу бе стоварила шибания брой на „Ню Йорк Таймс“ на прага ми, както домашна котка оставя обезглавена мишка.

Името „Дъ Уиминс Мегъзин“ бе лесно разпознаваемо и ми предлагаше защита по същия начин, както годежът ми с Люк. Когато кажа на хората, че работя в списание, и те ме попитат в кое, никога, ама никога не се уморявам да наклоня скромно глава и да отговоря с най-добрата си въпросителна интонация: „Дъ Уиминс Мегъзин?“. Интонацията на гласа ми сякаш казваше — чували ли сте го? Като онези надути копелета, завършили Харвард: „О, учих в Кеймбридж“. „Къде?“ „Харвард?“ Да, всички сме чували за Харвард, мамка му. Обожавах това мигновено разпознаване. В гимназията достатъчно се обяснявах, за да оправдая селското си присъствие сред кралете: „Живея в Честър Спрингс. Не е много далеч. Не съм много бедна“.

Излязох от електронната си поща. По-късно щях да отговоря на тази Ерин Бейкър с някаква глупост от сорта на: „Благодаря ви много, че сте помислили за мен, но в момента съм много доволна от настоящата си позиция“.

Почуках по масата с лакираните си в мъхестозелено нокти, чудейки се къде е Нел. Изминаха няколко минути, преди да разбера, че е пристигнала. Първият знак за това бяха извърнатите глави край входа на ресторанта. Вторият бе върхът на главата на Нел — най-шокиращият нюанс на русото, който се насочваше към мен.

— Съжалявам! — Тя се сгъна на стола. Нел е толкова висока, че върлинестите й крака никога не се побират под масата. Тя ги кръстоса встрани на пътеката. Едната й бота се поклащаше над другата, токът й бе остър и тънък като нокът на хищна птица. Беше една от онези нощи. — Не успях да хвана такси.

— Има директна линия дотук точно от жилището ти — казах аз.

— Метрото е за работещи хора — ухили ми се тя.

— Гаднярка.

Сервитьорът дойде и Нел поръча чаша вино. Аз вече бях изпила една до половината. Опитвах се да не бързам да я изпивам, понеже си позволявах само две, и то главно на вечеря.

— Лицето ти. — Нел всмука бузите си, за да покаже нагледно.

Най-накрая.

— Гладувам.

— Знам. Гадна работа. — Нел отвори менюто си. — Какво ще си поръчаш?

— Тартар от риба тон.

Нел доби объркан вид, докато разглеждаше менюто с размери на молитвеник в ръцете й.

— Къде го видя?

— При предястията.

Нел се засмя.

— Колко се радвам, че никога няма да се омъжа.

Сервитьорът се върна с виното на Нел и попита какво да ни донесе за ядене. Нел си поръча бургер, защото е социопат. Дори нямаше да изяде цялото нещо. Интересът й към храната щеше да премине след няколко хапки благодарение на адерала, който пиеше. Как исках и при мен да има този ефект, но всеки път, когато вземех едно от сините хапчета на Нел, дори в редките вечери, които заради кокаина за нула време се превръщаха в сутрини, апетитът ми неизменно дращеше с нокти по повърхността. Единственото, което ми действаше, беше чистата и строга дисциплина.

Когато поръчах, сервитьорът отбеляза:

— Само да ви кажа, че ястието е много мъничко. — Той сви юмрук, за да ми покаже.

— Тя ще се омъжва — замига с клепки Нел срещу него.

Сервитьорът измънка нещо като „ааа“. Той беше гей, слаб и хубавичък. Вероятно след като му приключеше смяната, щеше да се отдаде на някой як мачо. Когато взе менюто ми, той каза:

— Поздравления.

Думата ми подейства като ледено кубче, поставено до оголен зъбен нерв.

— Какво? — изпъшка Нел.

Челото ми бе набръчкано във формата на „V“, както става винаги, преди да се разплача. Захлупих очите си с длани.

— Не знам дали искам да го направя.

Така, казах го. На глас. Признанието ми приличаше на мъничко камъче, което се отцепва и тръгва да се търкаля по склона, толкова незначително, че не изглежда възможно да предизвика развилняла се бяла лавина след себе си.

— Добре — заяви Нел равно и сви бледите си устни. — Това отскоро ли е? Откога се чувстваш така?

Издишах през зъби.

— Отдавна.

Нел кимна. Завъртя ръце около чашата си с вино, вперила поглед в червените дълбини. В сумрачния ресторант не се забелязваше и следа от синьото в очите й. Някои момичета имаха нужда от тази светлина, от тези две ярки езера, за да бъдат сметнати за красиви. Но не и Нел.

— Как би се почувствала — каза тя, ноздрите й бързо се разшириха и отпуснаха, — ако отмениш сватбата? Ако си представиш, че един ден Люк ще е просто някой, когото си познавала?

— Песента на Готие ли ми цитираш? — изръмжах.

Нел наклони глава към мен. Един рус кичур от косата й се плъзна над рамото й и увисна, проблясвайки като ледена висулка от стрехата на покрив.

Въздъхнах. Замислих се.

Една вечер, не много отдавна, някакъв буен тип ме бе нарекъл „противна курва“, защото си помисли, че ще го прередя на опашката за бара.

— Да ти го начукам! — озъбих му се аз.

— Може и да ти излезе късметът. — Верижката около врата му танцуваше в сребристи проблясъци под светлините, а влечугоподобната му кожа се бе набръчкала на места, на които не би трябвало, предвид възрастта му. Жалко, че не бе успял да се въздържи от солариумите като мен.

Бях вдигнала най-важния си пръст.

— Прекрасен си, но съм сгодена.

Погледът, изразът на лицето му. Почти магическата сила на този пръстен, която ме правеше смела и ме защитаваше от болката.

Казах на Нел:

— Това би ме натъжило.

— Защо би те натъжило?

Защото когато си на двайсет и осем и живееш в сграда с пазач в Трайбека, когато слизаш от таксито и хората виждат първо крака ти, обут в „Джузепе Заноти“, когато планираш сватба в Нантъкет с мъж с родословието на Люк Харисън, означава, че преуспяваш. Когато си на двайсет и осем, свободна и не изглеждаща и грам като Нел, и продаваш същите тези обувки в „И-бей“, за да си платиш сметката за тока, Холивуд прави тъжни филми за теб.

— Защото го обичам.

Следващите две думи прозвучаха достатъчно невинно, но доколкото познавах Нел, те бяха подбрани за максимално въздействие.

— Колко мило.

Кимнах опрощаващо.

Тишината, която последва, сякаш жужеше като магистралата зад къщата ми в Пенсилвания. Бях израснала с този постоянен фон и до такава степен бях свикнала с него, че го бърках с тишина. Забелязах го едва когато приятелките ми от „Света Тереза“ дойдоха да преспят вкъщи за първи път. „Какъв е този шум?“ попита Лиа, като сбърчи нос към мен обвинително. Сега Лиа бе омъжена. Имаше бебе, което обличаше от глава до пети в памучни бонбоненорозови дрешки за албумите си във фейсбук.

Нел сключи ръце за една последна пледоария.

— Нали знаеш, че на хората не им пука за теб толкова, колкото си мислиш. — Тя се засмя. — Това прозвуча зле. Всъщност може би идеята, че имаш да доказваш нещо, е само в твоята глава.

Ако това беше вярно, то означаваше върнати депозити и една рокля на „Каролина Ерера“, зарязана да виси в гардероба. Както и да се снимам в документалния филм без четирикаратовия си придатък — доказателството, че струвам повече от предварително определената ми стойност.

— Не е така.

Нел прикова в мен мастилените си очи.

— Така е. И трябва да го обмислиш. Много сериозно. Преди да направиш голяма грешка.

— Колко забавно — засмях се агресивно. — И това от устата на човек, който ме е учил как да управлявам всеки един човек в живота си.

Устните на Нел се раздвижиха, оформяйки думи, които не изричаше. Разбрах, че повтаря на себе си казаното току-що, опитвайки се да го проумее. За миг изражението й се трансформира от разочарование в изумление.

— Защото смятах, че това… — Тя раздвижи енергично ръцете си в кръг, наричайки „това“ всичко, до което се бях добрала сама. — Това е, което искаш. Мислех, че искаш Люк. Мислех, че целият този фарс те прави щастлива. — Тя рязко вдигна ръка към едната страна на лицето си и промълви: — Божичко, Ани, не го прави, ако няма да си щастлива!

— Знаеш ли? — Сложих едната си ръка върху другата. Всяка беше като внимателно поставена бариера, целяща да не допуска Нел до нещата, които бяха по-важни от всичко. — Извиках те тук с надеждата да ме накараш да се почувствам по-добре. А не по-зле.

Нел се изпъчи като мажоретка.

— Добре, Ани. Люк е страхотно момче. Той те вижда точно каквато си и те приема такава. Не очаква от теб да си нещо различно. Боже, наистина трябва да благодариш на късмета си за него. — Тя ме изгледа сърдито.

Прелестният ни сервитьор се върна с кошничка в ръце.

— Съжалявам — измърмори той. — Вероятно няма да искате, но… хляб?

Нел го дари с вбесяващо ослепителна усмивка.

— С огромно удоволствие бих хапнала хляб.

Той видимо се зарадва на реакцията й, кръвта се спусна към страните му, а очите му заискриха, както се случваше с всички, когато Нел им подхвърлеше шепа от вълшебния си прашец. Сервитьорът посегна да постави кошничката в средата на масата и ръката му разполови пространството между двете ни. Запитах се дали е усетил как въздухът там изпращя предупредително.

 

 

Седмиците минаваха и отдалечаваха Ню Йорк от лятото, септември се бореше с жегата без особен ентусиазъм. Стартът на снимките наближаваше, независимо дали бях готова или не. Ходих на проба за булчинската рокля и шивачката се удиви на празнотата между кръста ми и корсажа тридесет и шести размер. Бях се стреснала, когато я поръчвах. Тридесет и шести размер?

— Размерите на булчинските рокли са коренно различни от тези на обикновените дрехи — увери ме продавачката. — Може да сте тридесет и четвърти или дори тридесет и втори в „Банана Рипъблик“ например, но за булчинска рокля това означава размер тридесет и шести или четиридесети.

— Не поръчвайте осем — казах аз, надявайки се ужасената ми физиономия също така да й е подсказала, че никога не бих пазарувала в „Банана Рипъблик“.

Щях да шофирам до „вкъщи“ към Мейн Лайн в четвъртък вечерта. Първият ден от снимките беше петък. Снимачният екип не бе получил разрешение да снима в училището, което ми донесе облекчение, но не по очевидни причини. От „Брадли“ не биха искали отзиви в пресата, а моята история със сигурност щеше да предизвика такива, което пък загатваше, че гледната точка на документалния филм се доближава до моята собствена. Чудех се кой друг е бил извикан от екипа, освен Андрю. Бих питала, но нямаше да ми кажат.

В деня преди да тръгна, плячкосах модния дрешник на списанието: тъмни лъскави джинси, копринени блузи на „Тиъри“, велурени боти, които не бяха нито твърде високи, нито твърде ниски. Придумах редактора по аксесоарите да ми даде назаем една разкошна малка огърлица: нежна розовозлатиста верижка, в средата на която блестеше малка плочка диаманти. Щеше да изглежда приятно — изтънчено — пред камерата. Същия следобед отидох при професионалист да придаде на косата ми модерни разрошени букли. Целта бе да изглеждам семпло и скъпо.

Сгъвах една черна блуза в багажа си, когато чух ключа на Люк на вратата.

— Здрасти, скъпа — провикна се той.

— Здрасти — отвърнах, но не достатъчно силно, за да ме чуе.

— Тук ли си? — Обувките „Ферагамо“ на Люк потракваха все по-близо и след малко фигурата му изпълни рамката на отворената врата. Беше облечен с изумителен тъмносин костюм, с тесни панталони, чиято материя бе толкова богата, че блестеше. Той сложи ръцете си от двете страни на рамката и се наведе напред, при което гръдният му кош се разшири.

— Добра плячка — отбеляза Люк, като кимна към купчината върху леглото.

— Не трябваше да плащам за тях, не се безпокой.

— Нямах това предвид.

Люк ме наблюдаваше как пренасям купчинки дрехи от леглото в зейналата дупка на чантата.

— Как се чувстваш?

— Добре — рекох. — Чувствам, че изглеждам добре. Чувствам се добре.

— Ти винаги изглеждаш добре, скъпа — ухили се Люк.

Не бях в настроение за закачки.

— Искаше ми се да можеш да дойдеш с мен — въздъхнах.

Люк кимна съчувствено.

— Знам. Аз също. Но просто ми е съвестно, защото не знам кога пак ще имам възможност да се видя с Джон.

Люк се канеше да дойде с мен този уикенд, но преди няколко седмици разбра, че приятелят му Джон ще идва в Ню Йорк. Джон, който се грижеше за прехраната на сираци в Индия или нещо такова и който ме караше да се чувствам като изкуствена кучка заради това, с което се занимавам. Щеше да е тук само два дни и после се връщаше в Индия за още една година. Дори не можеше да дойде на сватбата ни. Водеше със себе си и годеницата си, също доброволка, на име Ема, която бе на двайсет и пет. Мигновено бях наранена от красивото й име и перфектната й възраст. Аз все още не можех да повярвам, че след две години щях да стана на трийсет.

— Двайсет и пет? — бях изсумтяла. — Тази каква е, булка дете, поръчана по пощата?

— Двайсет и пет не е толкова малко — бе отвърнал той. Чу какво е казал и добави: — Имам предвид за женене.

Разбирах колко е важен Джон за Люк. Макар точно в момента отношенията ни с Нел да бяха поохладнели, ако тя се преместеше на другия край на света и дойдеше в Ню Йорк за две вечери, аз също бих зарязала всичко, за да я видя. Не това ме тормозеше. Притесняваше ме ясно доловимото облекчение на Люк, че се е отървал от пътуването с мен. Не мога да си кривя душата, че се чувствах наранена. Написах имейл на господин Ларсън с мисълта: Ти ме докара дотук. „Искаш ли да осъществим онзи обяд в Мейн Лайн?“

— Обаче те обичам — каза Люк. Произнесе го като въпрос: „Обаче те обичам?“. — Ще се справиш невероятно, скъпа. Просто разкажи истината. — Той внезапно се разсмя. — „Истината ще те освободи!“ Боже, толкова отдавна не съм гледал този филм. Какво ли става с Джим Кери всъщност?

Исках да го поправя, че това е цитат от Библията, а не от филма „Лъжльото“. Исках да го приеме сериозно веднъж завинаги, по дяволите. Влизах в бърлогата на лъва и единствената ми защита бяха няколко стари зелени карата на пръста ми. Нима бяха достатъчни? Вместо това казах:

— Игра в онзи филм на Бърт Уандърстоун. Беше доста смешен.

 

 

Когато попитах режисьора Арън в кой хотел ми е резервацията, веждите му хвръкнаха до средата на челото от изненада.

— Ами ние предположихме, че ще останеш при семейството си.

— Те живеят доста далеч — отхвърлих идеята. — Вероятно ще е по-удобно, ако ми намериш хотел в района. Хотел „Раднър“ е доста сносен, мисля.

— Ще проверя дали бюджетът ни го позволява — поколеба се той. Но аз не се съмнявах, че ще им го позволи. Никой не ми го бе казал, но подозирах, че моята история е иглата, която крепеше целия проект. Без моята версия за събитията инцидентът не можеше да бъде представен в нова светлина. Помогнаха също и гърдите ми, към които очите на Арън неволно се стрелкаха.

Не бях спала в детската си стая от годините ми в колежа, а дори тогава това не се случваше редовно. Всяко лято бях някъде на стаж, първо в Бостън през лятото след първи курс, после в Ню Йорк. Опитвах се да прекарвам празниците със семейството на Нел при всяка възможност. В къщата на Нел спях сладко като в рая.

В къщата на родителите ми преживяването бе коренно различно. Най-често лежах будна почти през цялата нощ, стискайки в ужас някакво тъпо жълто списание. В стаята ми нямаше телевизор — беше по времето, преди колежите да почнат да раздават лаптопи като безплатни кондоми в здравния център — и единственият ми познат начин да се разсея от галопиращата тревожност, от отвращението, което тази стая, тази къща, изваждаше наяве от сенчестата мина на миналото, беше да чета за любовния триъгълник Дженифър Анистън — Брад Пит — Анджелина Джоли. За мен единственият заслужил конкурент на мрачната беззвездна памет са повърхностните романтични истории с щастлив край. Двете неща се изключваха взаимно.

Щом поотраснах и започнах да печеля повече пари, ми просветна, че всъщност мога да си позволя да остана в хотел. Оправдавах се с факта, че Люк е с мен, а родителите ми не позволяваха двамата да спим в една и съща стая. Дори и сега, след като бяхме сгодени.

— Просто ми е неудобно двамата да спите в едно легло под моя покрив, докато не се ожените — обясни мама с престорена скромност и ме погледна с присвити очи, щом се засмях.

До последния момент не казах на нашите, че Люк се е отказал от пътуването. А след неискрените настоявания на мама да остана вкъщи аз спокойно я уведомих, че от продуцентската къща вече са платили за луксозната стая в хотел „Раднър“ и че за мен и бездруго ще е по-удобно, понеже се намира на пет минути от „Брадли“.

— По-скоро на десет — изтъкна мама.

— Пак е по-добре от четирийсет — сопнах се аз. После ми стана гадно. — Защо не излезем на вечеря в събота? Люк черпи. Той съжалява, че се налага да отмени пътуването си.

— Толкова е мил — възхити се мама. — Ти избери мястото. — После добави: — Но аз много обичам „Янмин“.

 

 

И така, в четвъртък вечер напъхах чезнещото си тяло в джипа на Люк (нашия джип, непрекъснато ме поправя той), горда с нюйоркската му регистрационна табела, горда с нюйоркската си шофьорска книжка. Уличните лампи осветяваха бижуто на ръката ми и всеки път, щом завъртях волана, то избухваше в нефритен блясък, толкова ярък, че можеше да ослепи човек. „Филаделфия. Само на един отскок, едно такси, едно влакче и още едно такси разстояние“ от Ню Йорк Сити, каза веднъж Кари Брадшоу. Но на мен ми се струваше много по-далеч от това. Като друго измерение, като живота на друга жена, която сега съжалявах. Тя бе толкова наивна и неподготвена за всичко, което щеше да й се случи, че беше не просто тъжно. Беше опасно.

— Значи, това, което искаме да направиш първо, е да обявиш името си, възрастта си и на колко години си била по времето на… — Арън затърси подходяща дума. — Ъъъ, инцидента. Нека го наричаме с датата, на която се е случил. И така, на колко години си била на 12 ноември 2001 година?

— Имам ли нужда от още пудра? — притесних се аз. — Не искам носът ми да лъщи.

Гримьорът се приближи и огледа слоя от фондьотен.

— Добре си.

Седях на черна табуретка. Стената зад мен също бе черна. Петък бе денят, в който снимахме в студиото — една подобна на пещера стая над „Старбъкс“ в Мидия, Пенсилвания. Цялото място миришеше на препеченото скъпо гориво на диабетичните американци. Щях да разкажа историята си тук, а в събота сутринта, когато учениците си отспиваха от купоните от предната вечер, щяхме да направим малко снимки в покрайнините на „Брадли“. Арън каза, че очаква от мен да му посоча „интересните места“. Предполагах, че „интересните места“ сега са онези навигационни точки, които деляха живота ми на обикновен — преди, и изключителен — след това.

— Просто се престори, че сме само ти и аз и си говорим — посъветва ме Арън. Искаше да заснеме всичко с един дубъл. Трябваше да не спирам да разказвам, от началото до края, без никаква почивка. — Емоционалната последователност на историята е важна. Ако почувстваш, че се просълзяваш, това е в реда на нещата. Просто продължи. Аз може да се включвам от време на време, за да те придържам към темата, ако усетя, че се отклоняваш. Но идеята е просто да разказваш.

Щеше ми се да му кажа, че няма да се просълзя, но че може да ми се доповръща — нещо, с което се опитвах да се справя от доста дълго време. („Нормално е и няма нищо тревожно“ — бе уверил психотерапевтът родителите ми.) Поех си дълбоко въздух. Копчетата на копринената ми блуза щяха да изхвръкнат, когато гръдният ми кош се разшири.

— Значи, просто започваме с основното, както се разбрахме. — Арън натисна слушалката в ухото си и нареди тихо: — Може ли малко тишина? — Той ме погледна. — Правим трийсетсекунден саундчек. Не казвай нищо.

Екипът от дванайсет души замлъкна, докато Арън проследяваше часовника си. За пръв път забелязах, че носи венчална халка. Златна. Прекалено дебела. Дали жена му имаше малки цици и затова не можеше да откъсне погледа си от моите?

— Готово ли е? — попита Арън и един от техниците кимна. — Страхотно. — Арън плесна с ръце и отстъпи от кадър. — Добре, Ани, когато кажем „Дубъл“, искам да обявиш онези три неща — името си, възрастта си… О! Това е важно. Трябва да кажеш възрастта, на която ще си по време на излъчването на филма, което е след осем месеца…

— И в списанията правим така — избърборих притеснено. — Използваме възрастта, на която ще е човекът, когато излезе броят.

— Точно така! — потвърди Арън. — И после не забравяй да добавиш на колко години си била на 12 ноември 2001 година. — Той ми даде знак с вдигнати палци.

След осем месеца щях да съм на двайсет и девет. Едва понасях тази мисъл. Но осъзнах нещо, което ме разведри.

— Името ми също ще е различно след осем месеца — рекох. — Него ли да кажа?

— Да, със сигурност — отговори Арън. — Добро хрумване. Иначе ще се наложи да повторим снимките. — Той се отдалечи от мен и пак вдигна палци. — Ще се справиш страхотно. Изглеждаш великолепно.

Сякаш щях да водя шибания сутрешен блок.

Арън кимна на един от членовете на екипа, след което обяви сериозно:

— Първи дубъл.

Той щракна клапата, Арън насочи пръста си към мен и размърда устни беззвучно: „Давай“.

— Здравейте, казвам се Ани Харисън. На двайсет и девет години съм. На 12 ноември 2001-ва бях на четиринайсет.

— Стоп! — извика Арън. Като смекчи тона си, добави:

— Няма нужда да казваш „Здравейте“. Просто — „Аз съм Ани Харисън“.

— О, вярно. — Завъртях очи. — Да, това звучи тъпо. Съжалявам.

— Не се извинявай! — каза Арън прекалено опрощаващо. — Чудесно се справяш. — Кълна се, че мярнах гримасата на една от жените в екипа. Тя имаше тясно лице, обкръжено от ситни къдрици, скулите й бяха по-изпъкнали, вероятно от възрастта, както щяха да са тези на Оливия.

Когато отново извикаха „стоп“, този път го бях казала правилно: „Аз съм Ани Харисън. На двайсет и девет години съм. На 12 ноември 2001-ва бях на четиринайсет“.

Стоп. Арън се престара да ме хвали колко страхотно съм се справяла. Жената определено въртеше очи.

— Нека да заснемем няколко, в които само си казваш името, става ли?

Кимнах. Тишина, Арън ме посочва да започна.

— Аз съм Ани Харисън.

Арън брои на пръсти до пет, посочва ме да го кажа отново.

— Аз съм Ани Харисън.

Стоп.

— Добре ли си? — попита Арън и аз кимнах. — Страхотно. Страхотно. — Той съвсем се бе разпалил. — Значи, сега просто започваш да говориш. Просто ни разкажи какво е станало. Дори още по-добре — разкажи на мен какво се е случило. Няма нужда да гледаш право в камерата. Просто се престори, че аз съм ти приятел и ти ми разказваш тази история от живота си.

— Разбрах. — Костваше ми огромни усилия да постигна усмивката, която му отправих.

Тишина. Клапата щракна като гилотина. Не ми оставаше нищо друго, освен да разказвам.

Глава 12

Ако не бяха желираните бонбони, нямаше да съм там, точно в синьо-червеното пулсиращо сърце на събитията. Аз дори не обичах желирани бонбони, преди да дойда в „Брадли“, но те бяха едно от малкото неща, които Оливия ядеше, а Оливия бе кльощава. По пътя на логиката съзнавах, че Оливия е кльощава не защото включваше желирани бонбони в менюто си, а защото те бяха менюто й. Нямаше значение. Поривът към дъвчащите рибки с остър вкус, щипещ ъгълчетата на устата ми, ме пращаше в столовата по два, а понякога и три пъти на ден. Нищо не можеше да ме възпре. Нито масата на бившите ми приятели, разположена опасно близо до касите, нито панталонът ми, който вече толкова ми стягаше, че го закопчавах с голяма безопасна игла. (Това ми даваше още два-три сантиметра.)

Минах покрай витрините с храната. Подминах редицата с деликатесите, прясно приготвеното ястие за деня, салатения бар и машината с газираните напитки — Теди бе там и псуваше машината за лед, която все се разваляше — и се наредих на опашката за плащане. Точно както в аптека, на касата бяха изложени бонбони, шоколади и дъвки. Имаше две опашки и в един момент се получи неловко, понеже почти се сблъсках с Дийн, когато и двамата пристъпихме напред, за да се опитаме да се наредим на по-късата опашка. Отстъпих му я без бой — тя се намираше най-близо до масата му, която и бездруго се опитвах да избегна. Наблюдавах Дийн как се мъкне напред, влачейки краката си, сякаш чакането го дразнеше. Имаше нещо особено в това да наблюдаваш някого отзад, винаги съм го намирала за обезпокоително интимно. Може би защото гърбът не е защитен така, както предната част на тялото — отпуснатите рамене и свиването на мускулите на гърба като че ли е най-неподправеното, което се вижда в човека.

Обедното слънце грееше през прозореца отляво; по врата на Дийн се откроиха тънки къдрички като мъх от вълна. Точно се замислих колко е странно, че са руси и пухкави като на бебе, при условие че останалата част от косата му бе твърда и тъмна, когато Дийн отхвръкна настрани.

Защо скочи Дийн? Това бе първото, което си помислих и продължих да мисля дори след като гъст дим нахлу в новата част на столовата — тази, в която вече не бях добре дошла. Именно на това отлъчване щях да дължа спасението си.

Намерих се на земята, а наранената ми ръка пламтеше от болка. Изкрещях, когато някой се втурна покрай мен и настъпи пръста ми. Усещах физически, че крещя. Чувствах дрезгавите ръбчета на гърлото си, но не чувах нищо. Някой сграбчи болната ми китка, за да ме издърпа на крака, и аз отново усетих напрежението от писъка в гръдния си кош, но викът ми секна, щом дробовете ми се изпълниха с пушек. Закашлях се зловещо и имах чувството, че никога повече няма да мога да си поема нормално въздух.

Теди беше този, който ме държеше за ръката. Последвах го в посока, обратна на тази, от която бях дошла преди малко, и излязохме от входа към старата част на столовата, където започваше опашката за първата смяна обядващи в 11:51. Усетих нещо топло и лепкаво в дланта си и погледнах надолу, очаквайки да видя кръв, но беше само пакетчето с желирани бонбони, което продължавах да стискам в ръката си.

Столовата се изпълни с черен дим. Не можехме да излезем по пътя, откъдето обикновено влизахме, и с Теди се завъртяхме в унисон, сякаш репетирахме танц за деня на талантите. Запрепъвахме се нагоре по стълбището зад нас към стаята на Бренър Болкин, където бях ходила само веднъж, за да държа приемен изпит.

В спомена ми за този момент липсват звуци. В реалността обаче пожарната аларма виеше пронизително и се чуваха писъци и стенания. По-късно ми казаха, че дрезгавият глас, който Хилари толкова усилено се бе мъчила да придобие, бил изчезнал и тя хленчела като малко момиченце „мамо, мамо“, потръпвайки на пода, а парченцата счупено стъкло блещукали като диаманти в опърлената й коса. Лявото й стъпало, обуто все още в сабо „Стив Мадън“, вече не било част от тялото й.

Оливия лежала до нея, без да търси никого. Била мъртва.

Теди блъсна вратата. Под внушителната дъбова маса, където директор Ма бе организирал вечери за родителите, които правеха щедри дарения, вече имаше и други ученици. Акулата, Пейтън, Лиам и Ансли Чейс, една ученичка от горен курс, която винаги преиграваше в училищните пиеси.

Първият ми спомен за звук бе хрипливото дишане на Ансли и как шепнеше: „О, божичко, о, божичко“, когато той влезе в стаята не повече от трийсет секунди след нас. Оръжието му се поклащаше игриво от едната му страна на нивото на очите ни. Тогава не знаех, но той държеше полуавтоматичен пистолет „Intratec ТЕС-9“. Приличаше на умален автомат. Мълчаливо замолихме Ансли да млъкне, доближавайки треперещите си пръсти към устите си. Но той и бездруго щеше да ни открие. Мястото не беше супер скришно.

— Бау! — Лицето му се появи между елегантните крачета на стола. Слабо, бледо лице, украсено с бухнала черна коса, която изглеждаше мека и нежна като на малко дете.

Ансли се разплака, хълцаше и пълзеше назад, събори един стол, докато се измъкваше изпод масата, и хукна да бяга. Лицето му изчезна и после всичко, което виждахме, бяха краката му от коленете надолу. Той носеше шорти, макар че бе ноември, и прасците му бяха бели и неочаквано гладки. Ще ми се да кажа, че някой от нас е тръгнал след нея в опит да я спаси — беше приета в „Харвард“, не можеше да умре, — но вместо това точно тук винаги казвам: „Бяхме в шок! Всичко се случи толкова бързо!“.

Звукът от пистолета бе нищо в сравнение със звука, когато тялото на Ансли се блъсна в пода.

— Мили боже! — изохка Лиам. Той беше до мен, сграбчи ръката ми и ме погледна така, сякаш ме обичаше. Подът от масивна дървесина бе покрит с голям ориенталски килим, но явно хич не бе толкова дебел и мек, колкото изглеждаше, съдейки по противното изпукване, което се чу, щом главата й се удари в земята.

Акулата ме притисна до гърдите си и усетих как пазвата й е издута като от корица на любовен роман. Лицето му пак се появи между краката на стола.

— Здрасти. — Той се усмихна. Усмивката му не можеше да се свърже по никакъв начин с нито едно от нещата в живота, които носеха радост: прекрасен пролетен ден след мрачна зима, първия миг, в който младоженец вижда булката, развълнуваното й лице, обгърнато от белия воал. Той насочи оръжието към нас, полюшвайки ръката си отдясно наляво, така че за момент ни се стори, че се цели във всеки от нас. Сред групата се надигна приглушено стенание. Когато дойде моят ред, забих поглед в земята, като се принудих да не треперя, да не бъда най-очевидно изплашената, което, някак си разбирах, щеше да привлече вниманието му към мен.

— Бен — прошепна Акулата. — Моля те. — Усетих пръстите й да се забиват в кожата ми, потната й мишница — върху рамото ми, и тогава си спомних името Бен.

— Майната ти! — Думите му не бяха адресирани към никого. Настъпи дълга, мъчителна пауза. После изражението му омекна като восъка на пламтяща свещ. — О, леле! Това е Пейтън.

— Бен. — Пейтън трепереше толкова силно, че чак подът се тресеше. — Човече, не е нужно да… — Пейтън така и не каза нищо след „да“. Колко глупава незначителна думичка, за да бъде нечия последна. Красивото му лице пое изстрела. Един от зъбите на Пейтън се търкулна точно пред мен, бял и перфектно оформен като парченце дъвка „Чиклетс“.

Този път беше съвсем близо. Звукът изпрати Лиам зад Акулата и мен, възможно най-далеч от Пейтън, но без да напуска пространството под масата. Теди се намираше чак в другия край и се държеше за крака на един стол, сякаш бе кракът на майка му и той я молеше да не излиза в събота вечер. Имах чувството, че ушите ми са хлътнали в черепа ми. Доближих пръст към едното и усетих, че е мокро. Една капка кръв падна на килима и червеното петно се разпространи със скоростта на звукова вълна. Това бе единствената капка кръв, която бе моя.

Бен постоя клекнал още малко, възхищавайки се на работата си. Столовете бяха уловили тялото на Пейтън и го държаха изправено, ръцете му бяха разперени като на плашило. От лицето му не бе останало нищо от носа надолу, откъдето се издигаше солидна струя пара, като смях в мразовита студена нощ.

Лиам се бе сгушил в гърба ми, устата му оставяше влажна целувка на рамото ми, така че той не видя чудото, което се случи после. Но останалите наблюдавахме невярващо как Бен се изправи и гладките му бели прасци започнаха да се отдалечават все повече от погледите ни, завиха наляво по посока на черното стълбище, водещо към приземния етаж, където бе езиковото крило. Над него се намираха пустите спални помещения, останали от времето, когато в „Брадли“ е имало пансион. Сега ги използваха само наказаните с отстраняване от занятия, на които не бе позволено да напускат периметъра на училището.

Дори не съзнавах, че съм затаила дъх, докато не се запъхтях така, сякаш бях на финала на състезание по бягане.

— Кой е той? — издишах в гърдите на Акулата. — Кой беше този? — попитах отново, макар че знаех.

— Ансли добре ли е? — изхленчи Лиам. Гласът му бе писклив и патетично чужд, тази рязка смяна във властта го бе лишила от цялото му перчене. Трябваше само да се обърне назад, за да отговори на собствения си въпрос. Защото аз го направих и видях, че главата на Ансли е отворена като ковчеже.

— Стана както в скапания „Колумбайн“^[27] — измърмори Теди от другата страна на масата.

По времето на тази трагедия всички сме били в средното училище. Не знам за „Брадли“, но в „Света Тереза“ бяхме наобиколили единствения пращящ телевизор в библиотеката и гледахме репортажа, докато сестра Денис не го изключи и не заплаши всички ни със забележки, ако не се върнем веднага в час.

Димът от столовата се виеше, процеждайки се вътре. Давах си сметка, че трябва да напуснем, но също така знаех, че единственият път навън е да следваме неговия път.

— Някой има ли мобилен телефон? — Тогава далеч не всеки тийнейджър притежаваше мобилен телефон, но всички в тази стая имаха. Само че това в случая нямаше значение, защото никой не бе имал време да си вземе чантата, преди да избяга.

— Какво ще правим? — погледнах Акулата, сигурна, че има отговор. Когато тя не проговори, казах: — Трябва да се махнем оттук.

Никой не искаше да излезе изпод масата. Но димът се стелеше навътре, наситен с противната миризма на човешки косми и разтопени синтетични материали: найлонови торбички, пластмасови подноси за обяд, изкуствени материи, купени от „Абъркромби енд Фич“. Избутах стола отдясно, Теди направи същото откъм неговия край и ние четиримата скочихме на крака. Имаше един бюфет с внушителни размери в ъгъла и там се събрахме всички. Той ни бранеше от кръста надолу, което ни се струваше като някаква минимална предпазна мярка.

Заспорихме. Лиам искаше да не мърдаме оттам и да изчакаме полицаите, които навярно са тръгнали насам. Теди искаше да се махнем. Пожарът се разрастваше твърде бързо. Имаше голям прозорец високо на едната стена, откъдето струеше слънчева светлина към масата, под която бяха Пейтън и Ансли. Теди се качи на един стол, като бутна рамото на Ансли, за да освободи пътя за евентуално бягство. Той забута прозореца и запухтя от напрежение, но не успя да го отвори, а беше най-силният сред нас.

— Трябва да се махнем оттук! — настоя Теди.

— Може да ни причаква отвън! — каза Лиам. — Така направиха тия от „Колумбайн“! — Той удари с ръка по бюфета.

— Педал! Шибан педал!

— Млъквай! — изкрещях. Човек трябваше да крещи, за да надвика пожарната аларма, която кънтеше в ушите ни.

— Тъкмо затова го прави! — Лиам ме погледна, сякаш се страхуваше от мен. Не разбрах колко важно бе това в онзи момент.

— Той няма да ни стори нищо, стига да сме с нея. — Теди посочи Акулата.

Лиам се разсмя злобно.

— На теб също нищо няма да ти направи! Затова искаш да тръгваме.

— Не — поклати глава Теди. — С Бен никога не сме били приятели. Но той обичаше Бет. — Толкова отдавна не бях чувала истинското име на Акулата, че отначало дори не разбрах за кого говори.

— Не съм виждала Бен толкова време — подсмръкна Акулата, като обърса носа си с ръка. — Но това… това не беше Бен.

Един стол се преобърна и четиримата се струпахме накуп с трескава бързина. Разделихме се, щом чухме стона.

— О, боже! — каза Акулата. — Пейтън.

Той се опитваше да вдиша въздух. Аз и Акулата изпълзяхме иззад бюфета и клекнахме до Пейтън. Той бе успял да извлачи половината си тяло изпод масата и дращеше във въздуха, пръстите му бяха застинали разкривени, сякаш ги бе потопил в мазилка, преди да е изсъхнала. Опита се да каже нещо, но само кръв избълбука от мястото, където трябваше да са устните му.

— Донесете някаква кърпа или нещо такова! — изписка Акулата към Теди и Лиам, и двамата неподвижни като на фотография в ъгъла.

Те се размърдаха. Чу се тракане на сребърни прибори, докато тършуваха из бюфета, накрая откриха някакви ленени кърпи, украсени със зелената емблема на училище „Брадли“. Подхвърлиха ги към нас.

Акулата и аз притиснахме по една кърпа от двете страни на красивото обезобразено лице на Пейтън. Кръв и лепкава мускулна тъкан се просмукаха в плата, където преди беше челюстта му, и той почервеня изцяло и бързо, все едно бе направен фокус. Гледката на лишеното от черти и кожа лице бе ужасяваща, но ако човек гледаше лицето му достатъчно дълго, то ставаше по-малко гротескно, отколкото ако само си го представяше.

Пейтън изстена. Хванах ръката му, която все още бясно сигнализираше нещо, и я насочих към пода, като стисках нежно пръстите му.

— Всичко е наред — рече Акулата. — Другата седмица е големият ти мач. — Тя заплака по-силно. — Ще спечелиш големия мач другата седмица.

Всички знаеха, че „Брадли“ няма шанс. Пейтън изстена и стисна ръката ми.

Не знам колко дълго сме седели там. Говорехме на Пейтън. Казвахме му, че родителите му го обичат и искат да се прибере вкъщи, че трябва да се държи. Не спирай да се бориш, справяш се страхотно, толкова си силен, повтаряхме, дори когато ръката му изстиваше в моята, дори когато престана да се дави и дишането му едва се долавяше.

А през цялото време пламъците в столовата отскачаха нагоре по стълбите, докато не различихме острите им връхчета, които заплашваха да затанцуват надолу по коридора и да ни хванат в капан в стаята на Бренър Болкин и никога да не ни пуснат.

— Къде е полицията, мамка му? — изстена Лиам.

Всички се бяхме разплакали от облекчение, когато чухме полицейските сирени най-малко преди десет минути.

— Трябва да тръгваме — каза Теди. Погледна към Пейтън и веднага отвърна поглед, закривайки с опакото на ръката подутите си очи. — Съжалявам, хора, но трябва да вървим.

— Но той още диша — погледнах Пейтън. Бях отпуснала главата му в скута си, когато той започна да се дави в собствената си кръв. Панталонът ми в слабините бе подгизнал и лепкав и в някакво диво, ужасно място в съзнанието ми се съживи споменът за последния път, когато главата му бе между краката ми, като внезапно, шокиращо светване на ярка лампа посред нощ, която те изтръгва и от най-дълбоката фаза на съня. Поне в онова видение очите на Пейтън бяха отворени, ясни и неразбиращо мили, той смяташе, че върши нещо добро.

— ТифАни, ще умрем тук, ако не тръгнем веднага! — каза Теди.

— Не можеш ли да го носиш, или нещо такова? — примоли се Акулата.

Теди се опита и всички ние се опитахме да му помогнем, дори Лиам, но Пейтън бе неподвижен и тежък като циментов блок.

В стаята миришеше гадно и беше горещо. Теди ни помоли за последен път.

Преди да се промъкнем в коридора, хванати за ръце — четирима смели тийнейджъри, хванати за ръка като деца от детската градина, пресичащи улицата, — Лиам прерови бюфета. Търсеше нещо, което да ни послужи за защита, каквото и да е. Най-доброто, което можа да направи, бе да предложи на всеки по един нож за пържоли.

— Майка ми ми е казвала никога да не се бия с нож срещу изнасилван — казах аз, толкова замаяна от жегата, че дори не забелязах грозната ирония, която се съдържаше в думите ми към Лиам. — Защото може да те надвие и да го забие в теб.

— Той не е изнасилван — рече тихо Акулата.

— О, извинете! — каза Лиам. — Да беше го нарекла „психясал педал убиец“ тогава?

Взехме и каквото бе останало от ленените кърпи, натрупани върху лицето на Пейтън, и си ги вързахме около устите като бандити.

Погледнах към Пейтън за последен път, преди да излезем. Гърдите му въздъхнаха за довиждане, една последна молба: Още съм жив. Почувствах болката от това, че го оставяме сам и жив, като бреме, толкова цялостно и всеобхващащо, че имаше силата да промени целия ми живот.

Възможно най-бързо се придвижихме надолу по коридора и наляво, докато стигнахме стълбището. Нахлухме през вратата, превръщайки се във вихрушка от ръце и крака, вкопчени един в друг в стегнат кръг — никой не знаеше какво щяхме да открием там, никой не искаше да е най-отпред.

За наше огромно облекчение стълбището бе празно. Махнахме маските от лицата си, изпълнени с благодарност.

— Какво мислите? — попита Акулата. — Нагоре или надолу?

— Аз казвам нагоре — рече Теди. — Той няма да е тръгнал нагоре. — Старите помещения на пансиона водеха към друго стълбище, което слизаше долу към математическото крило. Там имаше изход.

— Добро решение — каза Лиам и Теди се усмихна.

Той още се усмихваше, когато куршумът се заби в ключицата му и кръвта се плисна по стената зад него като в картината на Джаксън Полък, която изучавахме по съвременно изкуство.

Знаех само, че куршумът дойде отгоре. Затова се втурнах надолу по стълбите, като занасях на завоите, и се сблъсках с Акулата и Лиам, когато няколко куршума се забиха в парапета, а острият звън от удара на метала в метал не приличаше на нищо, което някога бях чувала.

Вратата на първия етаж водеше към езиковото крило и най-дългият момент в живота ми беше времето, което отне на Акулата да завърти дръжката и да отвори, тези секунди бяха достатъчни за Бен да ни приближи. Вратата беше стара и тежка и остана отворена зад нас, след като нахлухме през нея. Бен нямаше нужда да се бави, за да я отваря наново, а просто се вмъкна точно след нас. Той бе слаб и пъргав, от него можеше да стане страхотен бегач в пресечена местност.

Лиам сви рязко надясно, правейки грешката да използва една празна класна стая за укритие. Това бе непреднамерено благороден ход, целящ собственото му самосъхранение (не че го виня за това), който ме спаси.

„Защо не го последва?“ — питат ме обикновено на този етап от разказа ми.

— Защото… — казвам аз, раздразнена, че са ме прекъснали, понеже не разбираха колко близо беше Бен, чувах дишането му, остро и учестено като на животно, чиито дробове са еволюирали, за да помагат в преследването. — Защото той беше точно зад нас. Знаех, че ще ни види и ще ни последва и после ще ни хване натясно, което се и случи.

— С Лиам? — попита Арън.

— С Лиам.

— Да се върнем на това, което се е случило след това.

Акулата и аз хукнахме през езиковото крило. Пухтяхме нагоре по стълбите и когато преминахме последното стъпало, стигнахме до вратата на столовата. Здраво затворена, тя би трябвало да е създала опасността от пожар, за която господин Харолд винаги ни предупреждаваше, само че напротив — тя беше удържала пожара в старата част на столовата, така че той бе напреднал към стаята на Бренър Болкин, където бяхме преди малко и където останаха Пейтън и Ансли. Откри се чиста пътека от вратата през новата пристройка, където се бяха включили пръскачките на вода от тавана и бяха потушили пожара. Оттук имаше изход към двора. Акулата и аз изобщо не намалихме темпото, направо се хвърлихме напред.

Но и двете спряхме на мястото, където Косматите крака и ХО имаха навика да седят, водата бе до глезените ни и продължаваше да се сипе отгоре, зализвайки косите ни покрай лицата. Имах чувството, че ще си избълвам сърцето, когато видях Артър.

Артър блокираше изхода, застанал сред останките от сградата и телата, с мокро от водата лице. Държеше ловджийската пушка на баща си напречно на тялото си, както въжеиграч държи пръчката си, за да пази равновесие. Дийн се бе свлякъл върху една преобърната каса, дясната му ръка, която се бе оказала най-близо до взрива, бе нашарена от бяла мускулна тъкан и кръв.

— Ето те и теб — обърна се Артър към мен. Най-много ме изплаши усмивката му.

— Артър — промълви Акулата. И заплака.

Артър я изгледа е неодобрение.

— Изчезвай оттук, Бет. — Той насочи пушката към нея и я размаха зад себе си, към двора. Към свободата й.

Акулата не помръдна и Артър се прегърби, за да е на едно ниво с обърканите й очи.

— Сериозно говоря, Бет. Харесвам те.

Акулата се обърна към мен и изхлипа:

— Съжалявам.

После мина внимателно на пръсти покрай Артър и след миг хукна, щом той й изкрещя:

— Не й се извинявай, мамка му!

Наблюдавах я, докато краката й стъпиха на сухата трева. Сви наляво с един финален спринт към паркинга на средното училище. След това вече не я виждах, само чух бесния й вик, щом осъзна, че още е жива.

— Ела тук. — Артър използва пушката, за да ме привика с нея като с дълъг пръст на вещица.

— Защо? — Срамувах се, че плача. Мразя да знам как ще реагирам, когато всичко свърши. Да знам, че не съм могла да бъда смела.

Артър насочи пушката към тавана и стреля, при което и двамата, аз и Дийн, изпищяхме едновременно, а пожарната аларма продължи да вие.

— Ела тук! — изръмжа Артър.

Подчиних се.

Той насочи пушката към мен и аз му се замолих. Съжалявах, че съм взела снимката на баща му. Смятах да я върна. В шкафчето ми е. (Само че не беше.) Можем да отидем да я вземем. Тя бе негова. Какво ли не приказвах, за да отложа онова, което знаех, че ще направи.

Артър ме изгледа сърдито, мократа коса влизаше в очите му, но той не си правеше труда да я махне.

— Ето ти — каза той. Отначало помислих, че иска да каже „ето ти“ в смисъл да си получа това, което следва, като призив да приема мъжки съдбата си. Но после осъзнах, че Артър не е насочил пушката към мен, а ми я подава.

— Не искаш ли ти да го направиш? — Той погледна към Дийн. Страхът бе деформирал чертите му, превръщайки го в непознат, който никога не бе ме наранявал. — Не искаш ли да гръмнеш топките на шибаното копеле?

Вече по-близо до Артър, забелязах бялата коричка, която се бе втвърдила в ъгълчетата на устата му.

Направих грешката да се хвана на въдицата, да се протегна в опит да взема пушката.

— Не. — Артър я отдръпна. — Промених решението си.

После той се завъртя, неочаквано грациозно, и стреля между краката на Дийн. Дийн издаде нечовешки звук, кръв и вода шурнаха право нагоре пред лицето му като фонтан в „Епкот Сентър“.

Ножът за пържоли се плъзна под лопатката на Артър. Но пробождането беше плитко, само страничен разрез, както се разрязва плик за писма. Извадих ножа без усилие. Артър се обърна към мен, повдигна устна и всъщност каза: „А?“. Прехвърлих тежестта назад, както баща ми ме е учил да правя, преди да хвърля топка, единственото полезно нещо, на което ме е научил през живота ми. Забих ножа отстрани във врата му и Артър залитна настрани, издавайки звук, сякаш се опитваше да изкашля храчка от гърдите си. Залитнах с него, изкарах ножа отново и още веднъж го забих. Разбрах, че съм улучила гръдната кост, понеже чух изхрущяването, щом острието потъна в гърдите му, и този път не успях да го изкарам навън. Но нямаше и нужда. Артър успя да изгъргори нещо като „Само се опитвах да помогна“ и ярката кръв, бликаща от устните му, шурна по-силно.

Винаги завършвам историята тук, така приключих и пред Арън.

Но има още едно нещо, онази част, която никога не разказвам на никого. А то е, че всъщност си помислих: Сега трябва да ми простят, щом Артър се строполи на колене и тежестта на горната половина на тялото му го тласна напред. В последната секунда се събуди някакъв инстинкт за самосъхранение, някакъв последен импулс в загиващия му мозък го накара да осъзнае, че ако се приземи по гърди, ще забие ножа още по-дълбоко. Артър се наклони назад, но здравите мускули на бедрата го удържаха и той се килна на една страна с мощен изблик от кръв. Едната му ръка беше изпъната под главата му, краката му застанаха един върху друг, леко присвити в колената. Винаги се сещам за Артър, когато започна да тренирам бедрата си във фитнеса и заема абсолютно същата позиция, за да стегна бричовете си.

— Още десет повторения! — изисква инструкторът оживено, докато вдигам крака си, мускулът ме боли, а желанието да се откажа, е толкова голямо. — За десет секунди можеш да направиш всичко — всичко!

Глава 13

— Невероятно. — Арън плесна с ръце и наруши надвисналата в стаята тишина.

Хората от екипа се протегнаха и раздвижиха. Чух: „Нещо за пиене?“ и избърсах лицето си.

Арън дойде при мен със събрани длани.

— Благодаря ти, че бе толкова открита и уязвима с нас.

Побързах да изтрия историята, изписана по цялото ми лице.

— Разбира се — измърморих.

— Вероятно имаш нужда да пийнеш нещо. — Арън спусна ръка и нежно стисна рамото ми. Постарах се да усети как се сковавам при допира му. Той се отдръпна.

Арън ми напомняше на един брейк танцьор, с когото ходех в колежа и който ме разпитваше за сухожилията по врата на Пейтън и бавното падане на завесата над сините му очи — дали блясъкът в тях ги е напускал бавно и дали човекът е разбирал, че си отива. Някога си мислех, че това също е любов — този неотменен интерес към всичко кърваво в живота ми. Сега махалото се бе залюляло обратно.

Арън прочисти гърлото си:

— Е, отиди да пийнеш нещо! — Той се засмя сковано. — Но помни, че утре в седем сутринта ще те събудят от хотела. — Това се налагаше заради фризьорите и гримьорите. После те щяха да си опаковат кръглите четки и извивачките на мигли и всички вкупом щяхме да се запътим към „Брадли“ за „снимките на място“.

— Ясно. — Станах и загладих дрехите си.

Почти бях стигнала вратата, когато Арън ме спря:

— Уф, добре — измънка той. — Цял следобед се колебая дали да те питам.

Свирепият ми поглед почти го отказа да продължи.

Но после той се наведе напред и ми каза нещо, което изобщо не очаквах. Нещо, което предизвика онзи познат киселинен вкус на езика ми. Когато приключи с предложението си, той вдигна ръце — Не стреляй! — и добави:

— Само ако ти е удобно, разбира се.

Мълчах, оставяйки го да се погърчи за малко.

— Това номер ли е? — Кръстосах ръце пред гърдите си. — Търсиш сензация или нещо такова?

Арън изглеждаше стреснат. Даже обиден.

— Ани, божичко, разбира се, че не. — Гласът му се снижи:

— Знаеш, че съм на твоя страна, нали? Всички ние — обхвана с жест стаята — сме на твоя страна. Мога да разбера защо не би се съгласила след всичко, през което си преминала. Пусто да остане, и аз на твое място бих бил подозрителен към всички. — Думите „пусто да остане“ прозвучаха топло в ушите ми, като нещо, което би казал някой дядо. — Но се надявам, че ми имаш доверие. Това не е номер. Никога не бих те измамил. — Той отстъпи назад и леко се поклони. — Защо не си помислиш? Имаме цял уикенд.

Стиснах устни и отново огледах венчалната му халка.

Преобърнах представата си за Арън и реших, че е по-скоро мил, отколкото похотлив. Зачудих се дали такава е била реалността от самото начало и ако е било така, какво друго съм разтълкувала погрешно.

 

 

Отворих вратата на студиото и потънах в хладния търбух на септември. Много се радвах, че лятото е свършило. Мразех го, винаги съм го мразила. Може да изглежда странно, като се имат предвид спомените ми, свързани с есента, но всеки път щом доловя първия есенен полъх във въздуха, щом забележа ронещите се листа, потръпвам от радост. За мен есента завинаги ще остане една възможност да пресъздам себе си отново.

Помахах за довиждане на няколко души от екипа, които товареха камери и оборудване в багажното отделение на един примитивен черен ван. За момент се замислих дали да не го снимам и да изпратя снимката на Нел с надпис: „Идеалният ван за отвличане?“. Обаче си спомних как ме бе изгледала на вечерята, онази смесица от разочарование и отвращение, която премина по перфектното й лице, и реших да не го правя. Въведох адреса на хотел „Раднър“ в GPS-a на джипа. Не идвах често в този район, докато бях в гимназията, а оттогава се бях връщала „вкъщи“ толкова рядко, че пътищата, по които някога често пътувах, сега ми носеха смътно усещане за дежавю. Била съм тук и преди, но кога? Това объркване се разрастваше в мен като гордост, защото то означаваше, че този град вече не е мой дом. Ню Йорк беше моят дом. Ти не ме отхвърли. Аз те отхвърлих.

Излязох бавно от паркинга. Бях неуверена зад волана, тъй като не шофирах често. Стискайки волана като някоя бабичка с боядисана в синьо коса, потеглих по Монро Стрийт. Чух телефона си да бръмчи в чантата, но не можех да го погледна, докато не отбия и спра. Преди няколко години Лулу накара всички ни да подпишем обещание заради някакво сътрудничество с Опра, че няма да пишем съобщения, докато шофираме. Това, което сега ме въздържаше да взема телефона си, не бе обещанието, а статистиката, под която се бях подписала: писането на съобщения по време на шофиране увеличава риска от фатален автомобилен инцидент до 2000 процента. „Това не може да е вярно“ — заявих и накарах Мартин, един от нашите анализатори на факти, да го провери. Мартин е толкова стриктен, че веднъж с него бяхме изпаднали в жесток спор заради едно изречение, което бях съставила: „Имате жизнена потребност от този гланц за устни“.

— Може би трябва да го кажем по друг начин? — предложи той. — Това не е храна или вода, така че, технически погледнато, не може да имаш жизнена потребност от него.

— Шегуваш се, нали? Идеята е да има елемент на закачка.

— Ами поне не наблягай на думата „потребност“.

Но когато се усъмних в точността на тези 2000 процента, той просто бе кимнал мрачно.

— Вярно е.

Чу се гръм и аз така се стреснах, че колата кривна. Докоснах с ръка тила си бърза проверка за нараняване. На фона на мощното биене на сърцето си осъзнах, че звукът е дошъл от строителните работници отляво, които бавно сглобяваха огромна богаташка къща — една от многото, никнещи под път и над път. Понякога, когато чакам метрото или пресичам улицата, в главата или в рамото ми се появява фантомна болка и аз се пипам с ръка, след което я поглеждам, очаквайки да видя кръв. Простреляният винаги последен разбира, че е бил прострелян.

Отдясно изникна една бензиностанция „Уауа“. Извих волана, обърквайки гласа от GPS-a, и спрях на паркинга. „Продължете наляво, продължете наляво“ — сгълча ме той. Натиснах няколко бутона, докато го накарам да млъкне.

Бръкнах в чантата и си извадих телефона. Нямаше съобщения от Люк. Отворих електронната си поща. Намерих писмото от господин Ларсън — Андрю — за обяда ни в неделя. „Днес беше по-трудно, отколкото очаквах — написах. — Има ли някаква възможност да се видим… — Направих пауза. Разбирах, че давам зор, затова допълних: — И да хапнем в «Парче пица»?“ Заради Андрю щях да прежаля някой и друг въглехидрат.

Пицарията „Парче пица“ бе основното място за срещи, когато бяхме в гимназията. Директор Ма им бе такъв фен, че винаги ставаше клиент на месеца и снимката му, на която смутено бе вдигнал палци, беше окачена до автомата за безалкохолни напитки. Веднъж Дийн написа през лицето на господин Ма: „Отдавна любя пица аз“. Разбира се, не успя да загази заради постъпката си, макар всички да знаеха, че той е извършителят.

Натиснах „изпрати“ и изчаках пет минути, макар да се съмнявах, че ще получа бърз отговор. Реших да се върна в хотела. Може би междувременно той щеше да се обади.

Хотел „Раднър“ е едно от онези места, което се рекламира като красиво бутиково кътче в сърцето на Мейн Лайн, подходящо за сватби. Но в действителност е само по-украсен вариант на хотел от веригата „Мариот“, с обширни паркинги и огласен от рева на магистралата, която се намира недалеч зад него.

Предишният наемател на стаята ми бе пушил без особена дискретност. Отговорничката на козметичната ни рубрика бе кършила ръце по темата за остатъчния тютюнев дим в шоуто „Тудей“ — това е димът, който се наслагва в тъканите на диваните и явно е най-вреден за кожата. Обикновено бих се обадила на рецепцията с искане да ме преместят, като една взискателна малка кучка, но имаше нещо в застоялата миризма на стаята, което ми действаше успокоително. Представих си момиче, пришълка като мен, свита на кълбо във фотьойла с дамаска на цветя до прозореца, присвиваща очи при всяко дръпване от цигарата, чийто връх проблясва в отговор. Върнала се е в града заради погребение, реших. Не се разбира с родителите си и затова е отседнала тук вместо вкъщи. Почувствах приятна близост с нея, което притъпи самотата ми. Бях самотна в шест часа в петък вечер, докато по TBS течеше последната сцена на романтичната комедия „Целуни ме“. Държах чаша за кафе, пълна с топла водка, между дланите си и се опитвах да не обръщам внимание на пакетчето с бонбони „М&М“ в минибара, което ми помахваше като проститутка в онази част на Филаделфия, където веднъж Хилари получи татуировка в долната част на гърба си.

Беше минал час, откакто бях писала на Андрю, а единствените получени имейли в пощата ми бяха от „Групон“, в които ми предлагаха изгодни оферти за липосукция, кератинова терапия, шведски масаж, частичен лифтинг и срещи с мъже. Имаше още едно съобщение от „Сакс“ с оферта за боти от змийска кожа на „Джими Чу“ за 119 долара. Не бях чак толкова разточителна.

Проверих началния час на програмата за утрешния ден, опитвайки се да пресметна дали ще имам достатъчно време да потичам, преди да пристигнат фризьорите и гримьорите. Въобще не очаквах да заспя, със сигурност не и точно на това място. Изведнъж ме осени една мисъл и аз оставих чашата си. Порових в нощното шкафче и — аха! — ето че беше там. Взех в ръцете си вехтия жълт телефонен указател.

Ларсън, Ларсън, Ларсън — мислех, докато отгръщах на сектора с „Л“, и щом стигнах до „Лар“, плъзнах пръста си с виненочервен нокът над имената.

Имаше три фамилии Ларсън, но само едната живееше на Грейс Лейн в Хейвърфорд. Веднъж Андрю ни бе посочил къщата на родителите си по време на тренировка и използва думата „нашите“, която бе прозвучала много сладко, затова знаех, че това е неговият адрес.

Погледнах към телефона на хотела. Ако се обадех от този номер, можех просто да затворя, в случай че отговореше друг, а не Андрю. Уитни можеше да е там, родителите му със сигурност щяха да са там. Но нали сега се използваха някакви системи, при които телефонните данни на човека, който звъни, се показваха на екрана на телевизора? Бях казала на Андрю, че ще отседна там. Ами ако се обадех и името на хотел „Раднър“ замига пред очите на всички, прекъсвайки предаването, което семейството вероятно гледаше? Той щеше да разбере, че тъкмо аз съм затворила на майка му, ако тя стигнеше до телефона преди него. Не знаех нищо за родителите на Андрю, но си ги представях като бивши университетски преподаватели, и двамата с меки бели коси, дискутиращи енергийната криза при управлението на Обама с тих почтителен тон и с чаши червено вино в ръце. Тези мили интелектуалци, отговорни за появата на човек като Андрю Ларсън, с цялата му емоционална интелигентност, която ме привличаше отчаяно към него като вманиачен фен на рок група.

Водката отвори някакъв ясен канал от спомени, защото внезапно се сетих за един номер, който правехме в средното училище, когато си ходехме на гости с преспиване. Ако се натиснеше звезда-67 преди избрания номер, това блокираше идентичността на обаждащия се. Реших да го изпробвам първо с мобилния си телефон, натискайки тайния код, а след него — кода за областта 917. Боготворях своя код 917. Вече не бях момиче от Пенсилвания, а нюйоркчанка.

На екрана ми се изписа „непознат номер“ и аз се засмях от изненада. Не вярвах, че наистина работи.

Събрах още малко смелост от чашата си за кафе. Всъщност даже не беше нужно да затварям, ако се обадеха родителите му. Това си беше напълно невинна молба. От продукцията са променили програмата ми за неделя и няма как тогава да изляза на обяд, така че просто искам да се видим, докато и двамата сме тук. Не беше лъжа. Програмата ми щеше да се промени, ако се съгласях да направя каквото ме бе помолил Арън.

Натиснах първо звезда-67. Последва пауза, след което чух нежното мъркане на свободния сигнал в ухото си, който сигурно предизвикваше пронизителния звън в къщата на семейство Ларсън на няколко километра оттук.

— Домът на Ларсън. — Гласът, който отговори, можеше да разцепи черепа ти наполовина.

— Здравейте. — Станах и закрачих. Обаче бях забравила колко е къса жицата и телефонният апарат се стовари на пода зад мен, изтръгвайки слушалката от ръката ми. „Мамка му!“ — изсъсках и се наведох да я взема.

— Ало? — чух гласа от земята. — Ало?

— Здравейте — рекох пак. — Извинете. Там ли е господин Ларсън?

— На телефона.

— Извинете, търся Андрю Ларсън.

— Същият. С кого разговарям?

Исках да затворя. Щеше да е по-лесно, ако бях затворила. Но мускулната памет надделя и кокалчетата ми побеляха от стискането на слушалката.

— Обажда се Ани ФаНели. Опитвам се да се свържа със сина ви. — И добавих, за да не прозвучи молбата ми непристойно-. — Бях негова ученичка.

Със сигурност се чуха няколко бурни въздишки от страната на господин Ларсън-старши. После той каза:

— Мили боже, момиче, помислих, че е някой телефонен шегаджия. — Връзката изпука от смеха му. — Един момент.

Той остави слушалката. Чуха се приглушени гласове на заден план. Мъчителни моменти тишина, преди Андрю Ларсън-младши да каже:

— ТифАни?

Съвсем забравих за преструвките и оправданията. Просто му казах истината. Денят беше тежък и бях самотна.

Андрю не бе довел Уитни със себе си за уикенда. Когато чух това, притаих дъх, надявайки се да предложи да излезем на питие, вместо да се срещаме в пицарията, което бе моята идея, но той само каза:

— „Парче пица“. Не съм ходил там от години. След четирийсет минути?

Затворих телефона и слушалката щракна обвинително. Пица. По това време — беше толкова рано, че слънцето все още ме дразнеше в небето. Нямаше нищо непристойно в цялата работа. Облекчението и разочарованието влязоха в схватка. Почувствах твърдата решителност и на двете.

Бях измила грима си в момента, в който се прибрах в хотела, отклонявайки погледа си от местата, които флуоресцентните лампи подчертаваха — пудрата и фондьотенът се събираха в гънки около очите и устата ми. На двадесет и осем, благодарение на гладката ми маслинова кожа, често ме бъркаха с току-що завършила колежа, но бе невъзможно да се каже колко още ще продължи да е така. Бях виждала остаряването да атакува хората като разрастващ се тумор. Няма достатъчно антиоксиданти на света, които да го предотвратят.

Заех се пак за работа — тониращ хидратант, коректор, бронзираща пудра, спирала, червило. Люк винаги се смайва от тежестта на чантата ми с козметика.

— Използваш ли изобщо всичките тези боклуци? — попита ме веднъж. Беше комплимент, защото — да, наистина ги използвах.

Беше 18:50, когато се качих в джипа на Люк. Четиринайсет минути. Толкова време ми отне да измина едва трите километра до Брин Мар. Това ужасяващо пълзене не бе с цел да закъснея колкото е необходимо. Аз наистина се страхувах, че късметът ми няма да е вечен. Че вселената няма избор, освен да се намеси, да насочи пръста си към някой свирепо изглеждащ луксозен джип и да го издърпа в моето платно, приковавайки ме между полираното му тяло и разделителната мантинела, докато воланът разтрошаваше гръдната ми кост на парченца, едно от които щеше да се забоде или в сърцето, или в белия дроб. По този начин щеше да се докаже неистинността на твърдението, че съм успяла да се измъкна от столовата, защото ме очакват велики дела; дела, които на петимата и бездруго не им е било писано да постигнат. И това е същото, което понякога си казвам, когато изпадна в депресия, когато всичко, което виждам в съзнанието си, е разцепената глава на Ансли и ми се струва, че денят никога няма да се превърне в нощ.

Не знаех каква марка кола кара Андрю, така че нямаше начин да я потърся с поглед из претъпкания паркинг, преди да вляза. Това питие на празен стомах ми бе придало известна доза смелост, но тревогата все още бе по-силна. Вътре мястото гъмжеше от тийнейджърски крайници, стройни крака, прекалено дълги и неспокойни, за да се натъпчат под масата, и подобно на тези на Нел, се изтягаха към пътечките за минаване като редица от прекатурени пого стикове. Андрю го нямаше. Оттеглих се в един ъгъл и зачаках.

Обзе ме онова чувство, сякаш не знаеш какво да правиш с ръцете си — да ги кръстосам ли, или да придържам лакътя с ръка, — когато вратите се отвориха и една струя от свеж въздух съпроводи Андрю. Той бе облечен с фин плетен пуловер и хубави джинси, вероятно подбрани от някоя очарователно кльощава стилистка в „Барнис“.

Помахах му лекичко и той тръгна към мен.

Андрю подсвирна.

— Доста е пренаселено. — Съгласих се, като отново ме споходи надежда да предложи да отидем някъде другаде, но после той каза: — Май трябва да се наредим на опашка.

Когато бях в гимназията, специалитетите в пицарията бяха на висока почит. Макарони и сирене, пица с чийзбургер и бекон, „пене ала водка“ — бях луда по тях. Сега всичките ми се виждаха като въглехидрати върху въглехидрати. Нищо чудно, че бях такова прасе.

Споделих това с Андрю и той се засмя.

— Никога не си била прасе — каза той и потупа мускулестия си корем. — За разлика от това момче.

Вярно беше. По онова време той наистина малко приличаше на закръглено колежанче. Все още не мога да повярвам, че Андрю бе на двайсет и четири години, когато ми беше учител. Бил е на двайсет и четири през онази нощ в спалнята му, когато ме събуди от кошмара ми и го помолих да остане. Имаше толкова много тъга по лицето му, преди да се съгласи. Дълго време си мислех, че е, защото ме съжалява, но сега се чудя дали причината не е друга. Дали не му е било мъчно заради възрастовата разлика между нас и какво би било, ако бе пет години по-малка.

През стъклената преграда тестените изделия лъщяха, претрупани с гарнитури, които сами по себе си бяха повече от всичко, което ядях напоследък. Стомахът ми се сви от глад.

Поръчах си парче „Маргарита“. Безопасен избор, заключих, защото липсата на добавки върху пицата означаваше, че няма опасност да ми се наврат и между зъбите. Андрю си поръча парче със средиземноморска салата.

Нямаше свободни маси, само столове, а ако това бе всичкото време, което щях да имам с Андрю, не исках да го губя, докато седя редом до хилещи се дългучи, които държаха салфетки в скутовете си в случай на ненавременна ерекция. Кимнах към вратата.

— Искаш ли да седнем отвън?

Имаше две скамейки отпред, но бяха заети, така че с Андрю заобиколихме отстрани и седнахме на бордюра, като балансирахме предпазливо картонените чинийки върху бедрата си, а чакълът се забиваше в кожата ни през джинсите.

Отхапах една хапка.

— О, боже! — изстенах.

— Не е по-добра от Ню Йорк? — предположи Андрю.

— По-добра е от всичко друго. — Вдигнах пръста си. — Сватбена диета.

Андрю кимна.

— И Уитни беше пощуряла така.

Един солиден артишок се търкулна от парчето му и пльокна на земята. Сетих се за главата на Ансли и трябваше да поставя картонената чинийка в скута си. Доматеният сос бе придобил консистенцията на кръв. Това ми се случва от време на време, както и с кетчуп, обикновено когато ме нападнат мисли за Пейтън. На моменти виждам обезобразеното му лице по цял ден и не мога да понасям червена храна. Включително и месо. Само при мисълта ми призлява. Доближих салфетка до устата си и се насилих да преглътна последната хапка, която бях поела.

— Значи, днес не беше леко, а?

Андрю седеше близо до мен, но не толкова близо, че бедрата ни да се докосват безобидно. Не се бе избръснал сутринта и наболата му брада бе златиста над летния му тен. Можеше да ти разбие сърцето само докато го гледаш.

— Не защото трябваше да говоря за случилото се — признах. — Това не е проблем за мен. Проблемът ми е, че искам хората да ми вярват. — Облегнах се назад на ръцете си, нещо, което никога не бих сторила на някой уличен ъгъл в Ню Йорк. — Огледах лицата на хората от екипа, след като приключихме, и просто се зачудих: Дали те наистина ми вярват? Не знам какво да направя, за да накарам хората да ми повярват. — Наблюдавах колите, които се разминаваха на пътя. — Бих направила всичко. — Поех си дълбоко въздух. Някогашното отчаяние се разпали в мен като дръпване от цигара. То ме прави способна на неща, на които не искам да съм способна, и ако не упражнявах активен надзор над себе си, острието можеше много лесно да се плъзне, да среже частта с Люк прекалено дълбоко, да ме отдели от живота, който бях придобила с такива усилия. Но когато стоя до Андрю и виждам как главата ми едва докосва мястото, където се възправя рамото му, когато се замисля колко е едър и колко сигурно му е трудно да се контролира, се чудя дали той не е бил единственото нещо, заради което си е струвало да оцелея от касапницата.

— Ти го правиш — каза Андрю. — Точно сега. Като разказваш историята такава, каквато ти си я видяла. А ако хората не ти повярват, поне ще си направила всичко, което си могла.

Кимнах послушно, но не бях убедена.

— Знаеш ли кое ме подлудява най-много?

Андрю отхапа от парчето си, при което една лъскава струйка мазнина се стече чак до китката му. Той я улови с уста, преди да изчезне под маншета на пуловера му, зъбите му потънаха в плътта. Наблюдавах как белезникавата диря избледнява върху кожата му.

— Защитниците на Дийн — продължих. — Мисля, че тях ги мразя повече, отколкото мразя Дийн. Особено жените. Няма да повярваш какви гадости ми пращат. Все още. — Придобих строгия глас на религиозна леличка от Средния запад с двойна брадичка и космати колене. — Бог знае какво си направила и ще отговаряш пред него в следващия си живот. — Разкъсах коричката на пицата си. — Шибани откачени фанатици. — Потръпнах от собствените си думи и веднага съжалих за тях. Люк можеше да се засмее, когато ги говорех такива, но с Андрю беше друго. Съсипана — напомних си аз, — така му въздействам. — Извинявай. Само ако знаеха какво ми е причинил Дийн.

Андрю отпи от содата си.

— Тогава защо не им кажеш?

— Това е единственото нещо… — въздъхнах. — Това е единственото нещо, за което мама не иска да говоря. И Люк не иска. Той знае какво стана с онези момчета, разбира се, но не искам родителите му да научават за онази нощ. Унизително е. — Намерих парченце коричка без нищо червено отгоре и я отгризах. — Но не е само заради мама или Люк. Аз също не съм убедена, че искам да разкажа за това, особено що се отнася до Лиам. Това е сериозно обвинение срещу някой, който в съзнанието на всички ще остане на петнайсет години. — Загледах се в група тийнейджъри, които се закачаха на тротоара с чаши от „Старбъкс“ в ръце. Когато бях на тяхната възраст, кафето имаше вкус на бензин, а сега обядват с него. — Едно петнайсетгодишно момче, подгонено към класна стая и застреляно в гърдите. Странно е, дори за мен. Не знам. Родителите му не са ли преживели достатъчно?

Андрю въздъхна.

— Със сигурност е сложно, Тиф.

Обгърнах коленете си с ръце.

— Ти какво би направил на мое място?

— Аз ли? — Андрю изтупа трохичките от скута си и се премести така, че коленете му се насочиха към мен. — Мисля, че има начин да бъдеш искрена, без да говориш лошо за мъртвите. И със сигурност не бих пропуснал възможността да разоблича Дийн за това, което всъщност е. — Коляното му закачи бедрото ми случайно и той бързо го отдръпна. — Няма друг на света, който да го заслужава повече от теб.

Оставих сълзите да бликнат на повърхността и се обърнах към него, за да ги види. Не беше трудно. Сякаш усукваш и изцеждаш мокра кърпа.

— Благодаря ти.

Андрю ми се усмихна. Имаше рукола по зъбите си и го обикнах още повече.

Реших да опитам:

— Искаш ли да отидем до „Брадли“ да видим дали се случва нещо тази вечер?

Разбира се, бях си го мислила, но не смятах, че наистина ще го попитам. Но небето губеше битката си с мрака, от пицата на Андрю бе останала само коричката, а аз все още не можех да го оставя да си отиде. Андрю каза „да“ по начин, който ме накара да мисля, че е очаквал да го попитам. Усещах туптенето на сърцето си във всичките си крайници.

Андрю предложи да кара. Той имаше БМВ, точно толкова износено, че да загатва за аристократично безгрижие, което аз никога нямаше да излъчвам. На задната седалка имаше стикове за голф и празна чаша от „Старбъкс“ в средата на поставката. Андрю се пресегна да я вземе.

— Би ли ми я подала? — попита той. Докато му я подавах, мярнах отстрани да пише „Уитни“. С хиксчета бяха отбелязани опциите „Лате“ и „Обезмаслено мляко“. Не можех да се сетя за по-подходящо описание на безличната съпруга на Андрю: Уитни е от типа жени, които пият обезмаслено лате в „Старбъкс“.

Андрю изхвърли картонената чаша в близкото кошче и седна зад волана. Включи двигателя, при което стана ясно, че слуша музика от деветдесетте по радиостанция Пандора. „Търд Ай Блайнд“^[28] надаваха зловещ вой. Колко пъти бях карала по същите тези улици, слушайки същите тези песни? Толкова отдавна, че тази ситуация — Андрю и аз един до друг в колата му — би събудила безпокойство. И сега го будеше, но по различни причини.

Бързо стигнахме до „Брадли“. Наляво по Ланкастър Авеню, още веднъж наляво по Норт Робъртс Роуд и надясно по Монтгомъри. Децата от „Брадли“ често ходеха пеш до тази пицария, преди да вземат шофьорска книжка. И аз правех същото някога заедно с Артър.

Футболното игрище се простираше вляво от нас, празно и с поизсъхнала лятна трева. Голямата ръка на Андрю подаде сигнал за завиване и ние търпеливо зачакахме да се вмъкнем в трафика. После минахме покрай трибуните на игрището, подминавайки отбивката към пътеката, по която вървях, за да отида в дома на Артър. Госпожа Финърман не се премести и остана завинаги майката на момчето, което бе планирало педантично и с наслаждение смъртта на съучениците си в престижното училище „Брадли“. „Как е възможно да се случи тук?“, ридаеха в хор медиите и този път сълзите им бяха искрени. Училищните стрелби се свързваха със средната класа в Средния запад, с малки градчета, където липсваха молове, Бръшляновата лига нямаше традиции и оръжията се раздаваха като подаръци за Коледа. Колата забръмча до бордюра и Андрю се обърна към мен:

— Искаш ли да влезем?

Погледнах през прозореца към черните очи на училището. В повечето случаи влизането ми в „Брадли“ бе съпроводено с чувство на гадене. И сега може би щях да го усетя, беше нещо като рефлекса на Павлов, но присъствието на Андрю бе като защитна броня срещу ужаса. Смътно осъзнах, че някога и Люк ми действаше така, когато се запознахме — беше ми припомнил, че надеждата и топлината са ми присъщи, че дори сънят е възможен. В този миг Андрю се пресегна към мен и аз подскочих стреснато на седалката.

— Извинявай. — Той се усмихна и пръстите му опипаха закопчалката на колана ми. — Понякога заяжда.

— Не, ти извинявай, просто ме изненада — заекнах. Чух изщракване и напрежението в гърдите ми намаля.

 

 

Спортният център беше отключен.

— Давай, „Брадли“ — смотолевих и Андрю измърмори нещо в съгласие, докато задържа вратата отворена.

„Брадли“ би трябвало да има по-добри мерки за сигурност след случилото се, но училището се бе противопоставило яростно на натиска на щата и медиите да монтира металдетектори и да наеме въоръжена охрана. По мнението на администрацията това бе еднократен инцидент и нямаше причина допълнително да се тероризират учениците, като се нарушава личното им пространство и им се налага да бъдат претърсвани от въоръжени ченгета. Имаха и подкрепата на родителите, много от които също бяха завършили „Брадли“ и затова не искаха да виждат институцията, която съпругата на Дж. Д. Селинджър бе посещавала, да се придържа към същите стандарти за сигурност като някоя държавна гимназия от провинциално градче.

Слязохме по стълбите към игрищата по баскетбол.

— Сигурен съм, че с такива обувки не е разрешено да се стъпва по този под. — Андрю кимна към велурените ми ниски обувки с широки сребристи токове и тръгна към застланата подова настилка, която обграждаше игрището.

Не му обърнах внимание и стъпих върху полирания клен. Обувките ми изтракаха няколко пъти и Андрю спря и ме видя как провлачих тока си по повърхността, очертавайки ситна бяла черта, която завърши с проскърцване. Той слезе от килима до мен, като остърга тока на мокасината си в пода и остави същата следа като моята.

От физкултурния салон се спуснахме към естественонаучното крило, където един постер с периодичната таблица в месингова рамка ме накара да се усмихна.

— Познаваше ли господин Хардън? — Господин Хардън беше учител по химия на изявените ученици. Той имаше мустак, който потрепваше неволно, и поради злощастното му име и странния му характер всички го смятаха за перверзник и му викаха господин Хард-Он^[29].

— Имаш предвид господин Хард-Он? — ухили се Андрю и усмивката му изтри четиринайсетте години от лицето му.

Спрях да вървя.

— Знаел си, че го наричаме така?

— Тиф, целият учителски колектив го наричаше така. Името му буквално си беше господин Хардон. — Той наклони брадичка към мен, сякаш очакваше потвърждение. — Логично бе да го наричаме така.

Смехът ми направи салто в празния коридор и стигна до седемте стъпала към старата сграда. Ако се изкачаха, столовата се падаше отдясно, а крилото по английски — отляво. Сетих се за онзи звук, който рикошираше в пространството, докато го прекосявахме с Акулата, след като бяхме изгубили Лиам, и веднага ми се прииска да се дръпна назад, за да се предпазя.

Компютърната лаборатория се появи отдясно, някога там складираха всякакви боклуци, а сега бе обзаведена с айпади, монтирани върху футуристично изглеждащи поставки. Тъмната стая улови отраженията ни в стъклото, докато надничахме вътре.

Андрю притисна кокалчетата си към перваза.

— Даже не мога да си представя какво са говорили за мен.

— Нищо. Всички те обичаха. Ние всички бяхме съкрушени, когато напусна.

Стъклото отрази как Андрю сведе глава към гърдите си.

— Тия Бартън не си поплюват, играят мръсничко. — Той ме погледна в отражението ни. — И бездруго щеше да е последната ми година. Преподаването беше само временно, нещо, което да върша, докато поотрасна. Просто не бях готов да започна истинска работа, след като завърших. Макар че… — Той помръдна устни замислено. — Вероятно щях да остана по-дълго след случилото се. Поне още една година, за да ви помогна с каквото мога.

Никога не ми бе хрумвало, че съм можела да го имам за повече време. Гневът стегна гърдите ми, когато осъзнах, че господин Ларсън е просто поредното нещо, което Дийн ми бе отнел.

Продължихме надолу по коридора и стигнахме при входа на фоайето за учениците от начален и горен курс. Пристъпих вътре, мястото все още ме плашеше със своята непознатост. Рядко бях прекарвала времето си тук, дори когато бях в горен курс. Мястото не бе особено гостоприемно към социално изключените. Не беше като да нямам нито един приятел през останалите ми години в „Брадли“.

Имах Акулата. Бяхме наистина много близки, но загубихме връзка, щом влязохме в колежа. Все още съжалявам за това. Някои от момичетата от отбора по бягане, в който продължих да се записвам всяка година, също ми бяха приятелки. Действително обичах бягането, преди да се превърне в нещо мъчително и трудно, нещо, което правех, за да впечатля Люк. Някакво спокойствие се възцаряваше в мен, докато километрите се изнизваха под краката ми, една пълна липса на съмнение в себе си.

Андрю се застоя на вратата. Толкова беше висок, че можеше да постави ръцете си в арката на тавана. Той се наведе напред, широките му гърди се разшириха още повече, тялото му препречваше пътя. Навремето играех тази игра, когато почнах да навлизам в пубертета: заставах на вратата с изпъчени гърди, копнееща момчетата на моята възраст да ме забележат, оглеждах влажното мазе, където се вихреше съответният купон на седмокласници, на който присъствах, и се чудех кое момче е достатъчно силно, за да ме завладее. Който и да беше, независимо колко пъпчасал и с колко писукащ глас, ако бе достатъчно едър, за да ме нарани, исках него. Това е нещо, което разбрах за себе си — искам някого, който може да ме нарани, но никога не би го направил. Люк се бе провалил. Знаех, че Андрю няма да ме разочарова.

— Мислиш ли някога за Артър? — попитах го.

Андрю напъха ръцете си дълбоко в джобовете, оставяйки палците отвън. Експертът по езика на тялото в „Дъ Уиминс Мегъзин“ ми каза, че когато някой слага ръцете си в джобовете си е признак за стеснителност, освен ако не се показват палците му — в този случай е знак за самоувереност.

— Всъщност доста, да.

Кимнах.

— Аз също.

Андрю направи няколко стъпки във фоайето, съкращавайки разстоянието помежду ни, и всичките ми сигнални лампички се задействаха като на самолет в беда. Той би могъл, ако пожелае, да премине чертата. Това място бе смляло остатъците от стоманената ми решителност във фино брашно. Нищо не бе останало от деня, освен сивота, и на фона на белотата на стаята изглеждахме така, сякаш участваме в черно-бял филм.

— За какво се сещаш, когато мислиш за него?

Проследих с очи извивката на ребрата му, докато размислях по въпроса.

— Мисля си колко беше умен. Проницателен. Артър разбираше хората така, както аз никога няма да мога. Наистина можеше да чете в душата ти. Ще ми се и аз да можех.

Андрю се приближи с още няколко стъпки, докато не застана право пред мен, поставяйки лакътя си върху високия перваз на прозореца. Горната му устна се изви нагоре едва забележимо.

— Не смяташ, че можеш да четеш в душите на хората?

— Опитвам се. — Усмихнах се, доволна. Флиртуваше ли?

— Ти си много разумен и чувствителен човек, Тиф. — Той насочи пръст към стомаха ми. — Никога не се съмнявай в това.

Погледнах надолу към пръста му, на сантиметри от тялото ми.

— Знаеш ли какво още? — попитах.

Андрю ме изчака да продължа.

— Той беше забавен. — Погледнах през прозореца навън към двора. — Артър беше забавен. — Веднъж казах това на Люк и той се отдръпна от мен.

Очите на Андрю се набръчкаха при някакъв стар спомен за Артър.

— Можеше да е много забавен.

— Но не се чувствам зле — рекох тихо. — Това лошо ли е? Не се чувствам зле заради това, което му сторих. Нищо не чувствам. — Плъзнах ръка във въздуха хоризонтално: толкова равно и еднакво бе всичко за мен. — Не чувствам нищо, когато си представям как го убивам. — Вдишах рязко и издишах, което прозвуча така, като че ли духам гореща хапка. — Най-добрата ми приятелка смята, че все още съм в шок от случилото се. Че съм блокирала всяка емоция, за да си спестя травмата. — Поклатих глава. — Ще ми се да е това, но не мисля, че е.

Андрю присви вежди и ме изчака да продължа. Когато не го направих, той попита:

— Какво мислиш, че е тогава?

— Че може би… — Забих резците си в долната си устна. — …съм студен човек. — После добавих набързо: — Че съм егоист и съм способна да изпитвам чувства само за неща, от които мога да имам полза.

— Тиф — рече Андрю, — ти не си егоист. Ти си най-смелият човек, когото познавам. Да преживееш това, което си преживяла на твоята възраст — и не само да го преживееш, а да оцелееш и да постигнеш тези успехи, — забележително е.

Мъчех се да сдържа сълзите си, ужасена, че ще го подплаша с това, което щях да кажа.

— Мога да убия приятел, но не мога да си призная, че ще се омъжа за грешния мъж.

На Андрю сякаш му призля.

— Вярно ли е?

Помислих малко, все още можех да върна думите назад и да разсея съмненията си, както постъпвах със себе си, но кимнах.

— Тогава какво правиш? Защо просто не си тръгнеш? — Андрю изглеждаше толкова объркан, че само ми стана още по-зле. Мислех, че всички чувстват повече или по-малко някаква резервираност към човека, с когото са.

Вдигнах рамене.

— Не е ли очевидно? Страхувам се.

— От какво?

Вперих поглед в една точка под рамото на Андрю и се опитах да намеря начин да му обясня.

— С Люк чувствам тази… тази смазваща самота понякога. И вината не е в него. — Прокарах пръст под окото си. — Той не е лош човек, просто не разбира. Но пък си мисля: Е, кой би разбрал? Кой може да разбере тази гадна част от живота ми? Не съм лесна и може би това е най-доброто, на което мога да се надявам. Защото има и много хубави неща. Да съм с него е някакъв вид застраховка.

Андрю смръщи лице.

— Застраховка?

— В главата ми се е загнездило нещо. — Вдигнах пръсти към слепоочията си и ги потупах. — Никой не може да ме нарани, ако съм Ани Харисън. ТифАни ФаНели е навярно от типа момичета, които могат да бъдат сразени, но не и Ани Харисън.

Андрю приклекна, за да може очите ни да са на едно ниво.

— Не си спомням някой да е успял да срази ТифАни ФаНели.

Показах с ръка палеца и показалеца си, раздалечени на около сантиметър.

— Само че успяха. Направиха ме толкова мъничка.

Андрю въздъхна и след малко елегантният му пуловер дращеше лицето ми, пръстите му обвиха тила ми. Бяхме се докосвали толкова малко в живота си и се чувствах просто съкрушена от това, че не познавам по-добре миризмата и кожата му. Необяснима тъга за Люк, за Уитни, за децата му с красиви имена, за всички сърца, които щяха да ни държат далеч един от друг, се надигна като вълна и помитайки всички тях, се стовари върху мен.

Разположението в някогашната стая на Андрю не бе променено; все още бяха там онези три дълги маси, долепени една до друга във формата на скоба, а пред тях бе учителското място. Само дето сега елегантни маси и табуретки бяха заменили старите маси с линолеум и разнебитените неподходящи столове. Обзавеждането бе като от каталог на „Рестърейшън Хардуеър“, можеше даже да е подходящо и за собствения ми апартамент, придавайки му стил, който госпожа Харисън би нарекла „еклектичен“. Застоях се над масата и огледах разкривеното си отражение: удължената изострена брадичка, раздалечените очи. В гимназията винаги когато имах пъпка, преценявах състоянието й във всяка и най-слабо отразяваща повърхност — прозореца в класната стая, стъкления панел между мен и деликатесите в столовата. Никога нямаше да мога да се концентрирам в клас, ако бях имала толкова много възможности да се оглеждам.

Андрю отиде до старото си бюро и разгледа някои от дрънкулките на заместника си.

— Знаеш ли, че господин Фридман все още работи тук? — каза Андрю.

— Наистина ли? — Спомних си деня, в който той изгони Артър от стаята, а госпожа Хърст се преструваше, че не е толкова уплашена, колкото беше. — Винаги изглеждаше някак глуповат, като упоен.

— Всъщност — Андрю се обърна и се облегна на бюрото, кръстосвайки глезените си точно както го правеше, докато ни преподаваше в клас. — Боб е много умен. Прекалено умен, за да е учител. Тъкмо затова не може да установява контакт с учениците. — Андрю докосна челото си с ръка. — Просто е на друго ниво.

Кимнах. Навън сумракът вече преминаваше в мрак, но езиковото крило гледаше към главната улица, която бе осветена от уличните лампи и артистичната сграда на колежа Брин Мар.

— Точно затова всички толкова много обичаха твоите часове — рекох. — Ти беше на нашето ниво. Повече като наш връстник.

Андрю се засмя.

— Не знам дали това е комплимент.

И аз се засмях.

— Комплимент е. — Сведох отново поглед към смешното си изображение върху масата. — Беше хубаво да имаме толкова млад учител. Само с няколко години по-възрастен от нас.

— Не знам доколко съм могъл да ви помогна — каза Андрю. — Никога не се бях сблъсквал с такава жестокост. Не знам, може би я е имало, докато съм бил в гимназията, но не съм обръщал внимание. — Той се замисли за момент. — Но мисля, че щях да забележа. Имаше нещо безскрупулно в „Брадли“, което веднага долових. А ти… — Той направи жест към мен. — Ти така и нямаше шанс.

Това не ми хареса. Винаги имаш шанс. Аз просто прецаках моя.

— Не бях от най-схватливите, когато дойдох тук — казах аз. — Но ако трябва да намеря нещо положително, то е, че се научих да се грижа за себе си. — Потърках кокалчетата си в металната повърхност на масата. — Артър ме научи на много неща, ако щеш, вярвай.

— Има и по-добри начини за учене — отбеляза Андрю.

Усмихнах се тъжно.

— Бих се радвала да можех да ги използвам. Направих най-доброто с това, което имах.

Андрю сведе брадичка към шията си, сякаш събираше мислите си, за да направи важна връзка между Музея по естествена история и страха от промяна у Холдън Колфийлд.

— Беше искрена с мен. — Той прочисти гърлото си: — Така че и аз искам да съм искрен с теб.

Пространството зад него бе толкова ярко осветено, че той изглеждаше само като един тъмен силует, без лице, без изражение. Сърцето ми бумтеше в гърдите ми, сигурна бях, че ще признае нещо важно. Нещо за нашата връзка, изключителната химия между нас — значи не беше само в моята глава.

— За какво?

— Онази вечеря. Не се случи само защото живеем в малък свят. — Той вдиша шумно през ноздрите си. — Знаех, че Люк ти е годеник. Настоявах да уредим вечерята, за да мога да те видя.

Надеждата се надигна у мен като температура.

— Откъде си знаел?

— Дори не помня кой ми каза, май беше един от колегите ми, който знаеше, че съм преподавал тук. Каза ми, че Люк е сгоден за момиче от „Брадли“. Люк бе споменавал името ти — Ани, но аз не си спомнях такова име от „Брадли“. Порових се из Фейсбук. — Андрю се престори, че пише на клавиатура, после покри лицето си с ръце, сладък момичешки жест, и се разсмя. — Боже, много ме е срам, но потърсих Люк във Фейсбук. Видях те на снимките му. Не можех да повярвам, че си ти.

Небето престана да се променя и стаята застина неподвижна, завършена със сенките, които бе събрала за нощта. Но сега нещо препречи уличното осветление и за секунда без това ослепително жълто петно зад гърба на Андрю видях лицето му изцяло. Той изглеждаше ужасно изплашен.

Видяхме през прозореца как една малка сребриста кола паркира пред входа на старата сграда. Надписът „Охрана“ се раздели на две, когато шофьорът отвори вратата си, слезе и тръгна с важна походка към училището.

Сърцето ми сякаш пропадна и се върна, както прави винаги, преди светът да се завърти около мен. Отказвам да го наричам паническа атака. Паническите атаки са присъщи на хора със страх от летене и невротици. Техните демони, каквито и да са, не могат дори да се сравнят с ужаса от това да знаеш, че ще се случи — онова лошо нещо, което очаквам още от мига, в който се измъкнах от столовата. Че е дошъл моят ред.

— Той заради нас ли е тук?

Андрю поклати глава.

— Не знам.

Охранителят хлътна в сградата и отдалеч чухме трясък на врата и ехо от вик: „Ало?“. Андрю сложи пръст на устните си и ми направи знак да го приближа. Избута стола настрани от бюрото и после — не можех да повярвам — ние пропълзяхме под бюрото заедно, Андрю се сви и намести огромните си крайници, за да ми направи място.

Когато допряхме коленете си, Андрю дръпна стола зад нас, като съвсем ни сгъчка, и после ми се ухили.

Вече не чувствах сърцето си да бие, което бе другото, което отличаваше състоянието ми от паническата атака — нямаше смело сърцебиене, само скръбен бял флаг. След няколко минути усетих уверено присъствие в стаята. Това, което видяхме, наистина ли беше колата на охраната? „Дъ Уиминс Мегъзин“ бе публикувало множество статии през годините, предупреждавайки жените за похитители, които се преобличат като полицаи, водопроводчици, дори доставчици на храна само за да получат достъп до колата ти, къщата ти, до теб. Винаги искаха теб, да те изнасилят, нападнат, убият. Полезрението ми сякаш се сви до дупчица от топлийка, както когато изгасите стар телевизор и се появи онази единствена точка, която се застоява, докато екранът стане напълно пуст. Не дишах, бях сигурна в това. Сърцето ми бе спряло и просто изживявах последните няколко мига в съзнание, докато невроните в мозъка тлееха като жарава, преди да се потопя в мрака.

Лъч светлина премина през предната част на стаята и някой прочисти гърлото си:

— Има ли някого?

Гласът звучеше ниско и официално, като този на Бен. Бау. Толкова равен, че би могъл да изрича коя да е дума. „Здрасти.“ „Не.“ „Разбира се.“ Господин Ларсън прикри устата си, по събралите се бръчици край очите му си пролича, че се опитва да не се засмее, а бедрата ми се разтрепериха — защо бедрата ми? Може би защото не стоях права; трябваше да са краката, но сега тежестта се прехвърляше върху бедрата.

Светлината изчезна и дори чухме отдалечаващи се стъпки, но аз знаех, че той е още там, чувствах го. Беше си тръгнал шумно, но се бе върнал тихомълком, чакайки ни да изпълзим — двамата наивници, които си мислеха, че са в безопасност. Историята се повтаряше. Училище „Брадли“ се бе опитало да ни внуши да не се тревожим, че случилото се ще се повтори. Но ние щяхме да се тревожим. Винаги щяхме да се тревожим. Господин Ларсън прошепна:

— Мисля, че си тръгна.

Аз заклатих глава, очите ми се блещеха отчаяно насреща му.

— Какво? — прошепна отново господин Ларсън и избута стола.

Сграбчих дебелата му китка и пак поклатих глава, умолявайки го да не излиза.

— ТифАни. — Господин Ларсън погледна надолу към ръката ми и видях ужаса на лицето му. — Ледена си.

— Още е тук — размърдах устни.

— ТифАни! — Господин Ларсън ме разтърси и изпълзя по пода, игнорирайки лудешките ми знаци да се върне. Той използва стола да се изправи на крака, а аз се отдръпнах по-навътре под бюрото, подготвяйки се да чуя пукота от оръжието, да видя пихтиестата вътрешност от главата на господин Ларсън. Но чух само:

— Той си тръгна.

Господин Ларсън падна на колене и надникна под бюрото към мен, дива котка в клетка. Веждите му се свъсиха и той изглеждаше разкаян, готов да се разплаче заради мен.

— Тръгна си. Ние сме добре. Нищо нямаше да ни направи. — Когато не помръднах, той сведе глава и въздъхна. Гласът му бе пълен с разкаяние: — Тиф, много съжалявам. Мамка му, въобще не съобразих… бюрото… съжалявам. — Той подаде ръка и ме замоли с поглед да я поема.

През цялото това време с Андрю бях носила маската на жертва, мислейки, че това иска от мен. Но нямаше никакво преиграване сега, когато протегнах омекналите си, треперещи ръце към него, които бяха толкова безполезни, че той трябваше да ме хване за лактите, единствените твърди точки, които можеше да намери — единственият начин да ме вдигне на крака. Долната част от тялото ми не се справяше по-добре и той ме опря на гърдите си. Останахме притиснати заедно много по-дълго, отколкото бе нужно, много след като краката ми се оправиха, а най-опасната част бе тази, в която не правихме нищо. Най-накрая ръката му зададе въпроса върху тънкия ми кръст и после ние се целувахме, а облекчението бе много по-голямо заради целия ужас, който бяхме преживели току-що.

Глава 14

В спомените ми болницата е зелена. Зелени подове, зелени стени, дълбоки зеленикави сенки под очите на полицаите. Дори повръщаното изглеждаше като мътна бледозелена субстанция, която потъваше на дъното на тоалетната. Пуснах водата, мислейки си за това колко пъти мама ме бе съветвала да нося чисто бельо, „защото, ТифАни, какво ще стане, ако попаднеш в автомобилна катастрофа?“. Не че бельото, което свалях в момента, не бе чисто, но беше старо и имаше дупка над слабините, достатъчно голяма, че през нея да се промъкват няколко косъмчета. Щяха да минат много години, преди да почна редовно да се разкрачвам пред индийките от салон за красота „Шоба“. „Всичко ли?“ „Всичко.“

Натъпках дрипавото бельо в крачола на спортния си панталон, който пък напъхах в чистата торбичка за доказателства, за да я предам на полицейската служителка, която приличаше на мъж повече от полицай Пенсакол. Вътре вече бяха жилетката „Джей Кру“ и потникът ми „Викториас Сикрет“, и двете оцветени с кръв, която още не бе напълно изсъхнала. Миризмата им бе толкова носталгична и позната за мен. Откъде ми бе толкова позната? От почистващите препарати може би. Или от организацията YMCA в Малвърн, където за първи път се научих да плувам.

Този, който получеше найлоновия плик с дрехите ми, съдържащи ДНК на няколко мъртви тийнейджъри, без съмнение щеше да намери бельото в крачола на панталона. Не бе някакво гениално скришно място. Но представата за това как бельото ми се подмята из торбичката пред всички, покрай които мине, ме изпълваше с отчаяние. Бях толкова уморена от всичко, което ме излагаше на показ и ме позореше.

Увих се в тънкия болничен халат и преминах на пръсти през болничната стая, за да седна върху болничното легло с прибрани към тялото си ръце, опитвайки се да придържам гърдите си. Те изглеждаха огромни и непредсказуеми без сутиен. Мама седеше в стола до леглото — бях й забранила да ме приближава или да ме докосва, или каквото и да било — и плачеше. Беше вбесяващо.

— Благодаря — каза ми полицай Жената-мъж, но не звучеше като да ми е благодарна.

Сгънах крака под себе си. Не се бях бръснала от седмици и не исках никой да види наболите черни косъмчета около глезените ми. Докторът, също жена (никакви мъже, дори татко беше в коридора), се приближи до мен, за да ме прегледа. Настоях, че не съм ранена, но доктор Левит изтъкна, че понякога изпадаме в шок, при който не осъзнаваме нараняванията си, и просто иска да се увери дали моят случай не е такъв. Имах ли нещо против да го направи? Исках да й се разкрещя да спре да ми говори като на петгодишна, която ще ваксинират против тетанус. Нищо ми нямаше, просто бях забила нож в нечии гърди.

— Съжалявам — полицай Жената-мъж препречи пътя на доктор Левит, — но първо трябва да й взема проба. Може да заличите доказателства при прегледа.

Доктор Левит се отдръпна.

— Разбира се.

Полицай Жената-мъж дойде при мен с малкия си комплект за събиране на доказателства и изведнъж разбрах колко по-добре ми беше преди малко с хубавата доктор Левит, която просто искаше да ме прегледа. Все още не бях плакала. Бях гледала достатъчно серии на „Закон и ред“, за да знам, че сигурно е заради шока, но от това не ми стана по-добре. От мен се очакваше да плача, а не да си мисля за вечеря и как мама вероятно щеше да ми позволи да ям каквото си поискам след ден като този. Къде щяхме да идем? Устата ми се напълни със слюнка, щом се замислих над възможностите.

Полицай Жената-мъж потърка с тампон кожата под ноктите ми и тази част мина нормално. Но после тя посегна към отвора на болничния ми халат, при което сълзите ми рукнаха гневни и аз сграбчих подобните на наденички китки на полицайката. Стига! Чувах тази дума многократно и отначало си помислих, че полицай Жената-мъж казва на мен да спра, но после разбрах, че я изричам аз и че се боря с жената, като че ли тя бе Дийн — ритах, мятах се и хапех. Халатът ми се разтвори и гигантските ми гърди се изсипаха навсякъде и когато осъзнах, че и мама се е надвесила над мен и вижда голото ми тяло, се претърколих на една страна и отново повърнах. Малко от повръщаното попадна върху лесбийския черен панталон на Жената-мъж и това почти ме накара да се усмихна.

 

 

Когато дойдох на себе си, имах чувството, че съм се върнала назад във времето. Мислех, че съм в болницата, защото съм получила реакция от тревата, която бях пушила в дома на Лия. Помислих си: Сигурно много хора са ми сърдити.

Опипах тялото си надолу още преди да си отворя очите и с облекчение усетих, че някой бе завързал отново халата ми и бе подвил от двете ми страни дебело бяло одеяло.

Стаята бе празна и тиха, сумракът засенчваше прозорците. Беше време за вечеря. Бях решила, че ми се ходи в „Бертучис“. Бях в настроение за фокачата и хляба им със сирене.

Подпрях се на лакти и се надигнах. Мускулите ми се разтрепериха и осъзнах как досега съм приемала за даденост всекидневното им използване. Устните ми бяха покрити с някакъв слой, който езикът ми не успя да пробие. Беше здраво полепнал и трябваше да го изтъркам с юмрук.

Изведнъж вратата се отвори и мама влезе.

— О! — Тя отстъпи назад стреснато. В ръката й имаше чаша кафе и престояло парче сладкиш. Още дори не пиех кафе, но исках и двете, толкова бях прегладняла. — Събудила си се.

— Колко е часът? — Гласът ми звучеше дрезгаво. Все едно бях болна. Преглътнах, за да се уверя, но гърлото не ме болеше.

Мама тръсна ръка, за да освободи фалшивия диамантен „Ролекс“ от ръкава си.

— Шест и половина.

— Да отидем в „Бертучис“ за вечеря — предложих.

— Миличка. — Мама понечи да седне на ръба на леглото, но се сети за предупреждението ми и рязко се изправи. — Шест и половина сутринта е.

Пак погледнах през прозореца, разбирайки, че светлината навън се усилва, а не намалява.

— Сутринта ли? — повторих. Започна пак да ми се вие свят и да ми се плаче. Просто ме беше много яд, че не разбирам нищо. — Защо ме остави да спя тук? — поисках обяснение.

— Доктор Левит ти даде онова хапче, помниш ли? — каза мама. — За да се успокоиш.

Присвих очи, опитвайки се да стигна до спомените си, но не успях.

— Не помня — изстенах аз. Закрих лицето си с ръце. Плачех тихо за нещо, но не знаех за какво.

— Шшшт, ТифАни — прошепна мама. Не можех да я видя, но си я представих как е посегнала към мен, преди отново да се сети. Въздъхна примирено. — Ще извикам доктора.

Стъпките на мама се отдалечиха и тогава си спомних как прасците на Бен, от чиято белота ми се бе догадило, бяха изчезнали в пушека.

Мама се върна, но не с доктор Левит. Тази лекарка не носеше престилка, а изтъркани джинси с прещипани крачоли, под които се показваха тънки глезени и бели, чисто нови гуменки. Косата й бе оформена в лъскаво сребристо каре. Тя изглеждаше като жена, която има градина и носи широка сламена шапка, докато се грижи за доматите си, след което се възнаграждава с чаша лимонада на предната веранда.

— ТифАни — каза тя. — Аз съм доктор Пъркинс. Но искам да ме наричаш Анита. — Молбата й бе тиха и твърда.

Притиснах ръце към бузите си, изтривайки сълзите, примесени с кожна мазнина.

— Добре — съгласих се.

— Искаш ли да ти донеса нещо? — попита Анита.

Подсмръкнах.

— Много бих искала да си измия зъбите и лицето.

Анита кимна тържествено, сякаш нещата, които исках да направя, бяха много важни.

— Стой тук. Ще се опитам да го уредя.

Анита изчезна за не повече от пет минути, след което се върна с туристическа четка за зъби, детска паста за зъби с плодов аромат и един сапун „Дав“. Помогна ми да стана от леглото. Нямах нищо против Анита да ме докосва, защото тя не изглеждаше така, все едно ще изпадне в истерия всеки момент и ще кара мен да успокоявам нея.

Пуснах водата, за да не чувам как Анита и мама разговарят за мен, докато съм в банята. Изпишках се и си измих лицето, изчетках зъбите си, като изплюх дълга лепкава струя сладка паста за зъби в мивката. Тя не искаше да се отдели от устните ми и трябваше да я изтрия с пръсти.

Когато отново се показах в стаята, Анита ме попита дали съм гладна, каквато бях — и то зверски. Попитах мама какво е станало със сладкиша и кафето и тя отвърна, че татко го е изял. Погледнах я кръвнишки, докато се качвах обратно в леглото.

— Ще ти донеса каквото искаш, скъпа. В столовата има гевречета, портокалов сок, плодове, яйца, зърнени закуски.

— Геврече — заръчах. — С крема сирене. И портокалов сок.

— Не съм сигурна дали имат крема сирене — каза мама. — Може да имат масло.

— Навсякъде, където продават гевречета, има крема сирене — озъбих се аз.

Това беше от типа грубиянски отговор, който в нормални обстоятелства би накарал мама да ме нарече неблагодарна кучка, но мама не посмя пред Анита. Само си сложи една голяма фалшива усмивка и се обърна да излезе, при което се видя вдлъбнатината в косата й на тила, която се бе получила от спането й в твърдия болничен стол.

— Може ли да седна тук? — посочи Анита към стола до леглото.

Вдигнах рамене, сякаш ми е все едно.

— Разбира се.

Анита се опита да седне с крака, подгънати под тялото, но столът бе твърде малък и твърде неудобен. Тя се настани по нормалния начин, като кръстоса небрежно крак върху крак, а ръцете й обгърнаха коляното. Ноктите й бяха светлолилави.

— Преживяла си доста през последните двайсет и четири часа — заяви Анита, което не бе изцяло вярно. Преди двайсет и четири часа тъкмо ставах от сън. Преди двайсет и четири часа бях само заядлива тийнейджърка, която не искаше да ходи на училище. Точно преди осемнайсет часа открих как изглежда слизестата вътрешност на човешкия мозък и как изглежда лице без кожа и устни.

Кимнах, макар сметките й да не бяха точни, и Анита каза:

— Искаш ли да поговориш с мен за това?

Харесваше ми, че Анита седи до мен, а не срещу мен, изучавайки ме с поглед, все едно бях спиртосан труп, очакващ дисекция. След години разбрах, че това е психологически трик, който да накара хората да се разкрият. Бях дала следния съвет в „Дъ Уиминс Мегъзин“: ако ви предстои труден разговор с „вашето момче“ — как ненавиждам този термин, — проведете го, докато шофирате, защото той ще е по-отворен към разговора, когато седите един до друг, вместо ако повдигнете въпроса за съвместно съжителство лице в лице.

— Артър мъртъв ли е? — попитах.

— Артър е мъртъв — отговори Анита съвсем сухо.

Знаех вече отговора, но бе шокиращо да чуя тези думи от човек, който никога не бе познавал Артър. Който допреди няколко часа не бе и предполагал за съществуването на Артър.

— Кой друг? — събрах кураж да попитам.

— Ансли, Оливия, Тиодор, Лиам и Пейтън. — Никога не съм знаела, че истинското име на Теди е Тиодор. — О, също и Бен — добави тя.

Почаках я да си спомни още имена, но тя не го направи.

— Ами Дийн?

— Дийн е жив — заяви Анита и аз я зяпнах с отворена уста. Бях сигурна, че е мъртъв, когато го оставих. — Но е много лошо ранен. Навярно няма да може да ходи отново.

Дръпнах одеялото към устата си.

— Няма да може да ходи?

— Куршумът е влязъл в слабините му и е разкъсал един прешлен в гръбначния му стълб. В момента получава възможно най-добрите грижи — обясни Анита и добави: — Има късмет, че е жив.

Преглътнах по същото време, когато в гърлото ми се надигна хлъцване. В резултат получих болка в гърдите.

— Как умря Бен?

— Самоуби се — отвърна Анита. — Такъв е бил по принцип планът и на двамата. Така че не бива да изпитваш угризения заради това, което си сторила.

Страхувах се да призная на Анита, че не изпитвам угризения. Че не чувствам нищо.

Мама се появи на вратата, в едната ръка държеше издут геврек, а в другата — портокалов сок.

— Имаха крема сирене!

Мама явно сама бе овкусила геврека. Количеството крема сирене бе оскъдно, но бях толкова гладна, че не я упрекнах. Струваше ми се странно, че изпитвам такъв глад. Не беше като да е обяд, когато са минали само няколко часа от закуската и стомахът ти да гъргори по време на часа по история. Чувството бе такова, все едно гладът се е разпространил из цялото ти тяло. В действителност стомахът не те боли изобщо, но чувстваш крайниците си безтегловни и слаби, а челюстта ти разбира това и се опитва да дъвче възможно най-бързо.

Изгълтах портокаловия сок и с всяка глътка сякаш ожаднявах повече, а накрая смачках чашата, опитвайки се да изцедя последната капка.

Мама ме попита дали искам друго, но аз не исках. Храната и сокът ме бяха възстановили, дадоха ми силата да схвана реалността от последните осемнайсет часа. Някакъв невидим прилив се надигаше в стаята, поглъщаше ме и потапяше всичко в мъка.

— Питах се… — Анита се приведе напред и притисна ръце в коленете си, отправяйки настойчив поглед към мама. — Може ли да поговоря с ТифАни насаме?

Мама съедини лопатките си и остана изправена.

— Зависи какво иска ТифАни.

Аз исках точно това, но с подкрепата на Анита желанието ми изглеждаше прекалено силно, за да го понесе. Казах меко, за да не нараня чувствата й:

— Всичко е наред, мамо.

Не знам какво очакваше мама да кажа, защото тя очевидно се изненада. Събра празната чаша от сока и салфетките от скута ми и съобщи официално:

— Много добре в такъв случай. Ще бъда точно отпред в коридора, ако имаш нужда от мен.

— Би ли затворила вратата след себе си? — извика Анита след нея и на мама й се наложи да се пребори със стопера на вратата, но не успя да го махне в продължение на няколко мъчителни секунди и чак я съжалих. Накрая успя, но вратата се затваряше мудно зад нея, така че видях мама, когато тя си мислеше, че не я виждам. Тя погледна нагоре към тавана, после обви с ръце мършавото си тяло и се олюля напред-назад, устата й се разтегна в безмълвно ридание. Прииска ми се да изкрещя на татко да я прегърне, по дяволите!

— Имам чувството, че ти е трудно да си край майка си — отбеляза Анита.

Нищо не казах. В момента усещах желание да я защитавам.

— ТифАни — заговори Анита. — Знам, че си преживяла много. Повече, отколкото би трябвало да е преживяло едно четиринайсетгодишно момиче. Но трябва да ти задам няколко въпроса за Артър и Бен.

— Казах всичко на полицай Пенсакол вчера — възразих аз.

След като бях избягала от столовата, толкова сигурна, че Дийн е мъртъв, хукнах по същата пътека, по която бе тръгнала Бет, само че не се разкрещях както нея. Не знаех къде е Бен, не исках да привличам внимание върху себе си. По това време той вече е пъхнал дулото на пистолета в устата си, но аз нямаше как да го знам. Когато се натъкнах на редицата полицаи от специалните части, аз се приведох, оръжията им се насочиха към моето приближаващо се тяло и аз си мислех, че се целят в мен. Всъщност се обърнах, за да се върна в училището. Но един от тях хукна след мен и ме избута през тълпата от ококорени зяпачи и истерични майки в нелепи анцузи за разхождане на кучета, които крещяха имена към мен и се молеха да узнаят дали рожбите им са добре.

„Мисля, че го убих!“ — казах аз, лекарите се опитаха да ми сложат кислородна маска, но полицаите се намесиха и поискаха да узнаят подробности. Казах им, че това са Бен и Артър. „Артър Финърман!“, изкрещях аз, тъй като ме питаха отново и отново: „Бен кой? Артър кой?“ Дори не си спомнях фамилията на Бен.

— Знам, че си разказала всичко — рече Анита. — И те са ти много признателни за информацията. Но аз не съм тук да те разпитвам за това какво се е случило вчера. Опитвам се да си изградя ясна представа за Артър и Бен. Да се опитам да разбера защо са направили това, което са направили.

Изведнъж се притесних, че не знам коя е Анита.

— От полицията ли си? Мислех, че си психотерапевт.

— Аз съм съдебен психолог — обясни Анита. — От време на време работя като консултант към полицията на Филаделфия.

Това ми прозвуча по-страшно и от полицията.

— В такъв случай от полицията ли си или не?

Анита се усмихна и по кожата край очите й се образуваха три отчетливи линии.

— Не съм от полицията. Но искам да съм абсолютно честна с теб: каквото ми кажеш, ще го споделя с тях. — Тя се намести в малкия стол и се сви. — Знам, че вече си дала много важна информация, но мислех, че можем да поговорим за Артър. За отношенията ти с Артър. Разбирам, че сте били приятели. — Очите й ме огледаха от горе до долу бързо, сякаш четеше вестник. Когато не казах нищо, тя опита отново: — Бяхте ли приятели с Артър?

Отпуснах безпомощно ръце върху леглото.

— Той ми беше много сърдит.

— Е, приятелите понякога се карат.

— Бяхме приятели — рекох неохотно.

— И защо ти беше толкова сърдит?

Заопипвах една измъкната нишка от болничното одеяло. Не можех да обясня цялата история, ако не разкажех за онази нощ в къщата на Дийн. А нея не можех да разкажа, никога.

— Откраднах му една снимка… на която е заедно с баща си.

— Защо си го сторила?

Изпънах пръстите на краката си, сякаш това можеше да ме освободи от раздразнението. Чувството беше същото, както ако мама ми задаваше прекалено много въпроси за приятелите ми. Колкото повече ровеше, толкова по-силно се съпротивлявах да й дам информацията, до която тя отчаяно искаше да се докопа.

— Защото той ми каза едни много гадни неща и аз исках да си го върна.

— Какво ти каза той?

Задърпах по-силно свободния край на нишката и в резултат се получи снопче от разплетени нишки. Не можех да разкажа на Анита ужасните неща, които ми каза Артър, защото трябваше да й разкажа за Дийн. И за Лиам, и за Пейтън. Мама щеше да ме убие, ако разбереше какво се е случило онази нощ.

— Беше ми сърдит, защото започнах да движа с Дийн и Оливия и онези другите.

Анита кимна веднъж с глава, сякаш разбираше.

— Значи, се е почувствал предаден от теб?

Вдигнах рамене.

— Предполагам. Той не харесваше Дийн.

— Защо?

— Защото Дийн го тормозеше. Той тормозеше и Бен. — И изведнъж усетих в ръката си картата, която щеше да ме изведе невредима от тази бъркотия. Трябваше да преведа всички в моята посока умело и уверено, иначе нямаше да спрат да ровят. Докато не стигнат чак до онази нощ през октомври. Попитах великодушно: — Знаеш ли какво направиха Дийн и Пейтън на Бен?

В тъмните очи на Анита се надигна любопитство. Разказах й всичко.

Анита изглеждаше много доволна от информацията, която й дадох, и ми благодари, че съм била толкова „смела и пряма“. Можех да си ида вкъщи, ако исках.

— Дийн също ли е в тази болница? — попитах.

Анита събираше нещата си да си тръгва, но спря, когато чу въпроса ми.

— Възможно е. Искаш ли да го видиш?

— Не — рекох. А после: — Може би. Не знам. Много ли е зле?

— Ако искаш съвета ми — каза Анита, — по-добре се прибери вкъщи, при семейството си.

— Трябва ли да ходя на училище днес?

Анита ме погледна странно. Това беше друг важен поглед, но го разбрах чак по-късно.

— Училището ще бъде затворено за известно време. Не съм сигурна как точно смятат да приключат срока.

Анита все още не бе разтъпкала новите си гуменки и те скърцаха по лъскавия болничен под, докато вървеше към вратата. После мама се върна, този път с татко, който изглеждаше така, сякаш искаше да е където и да било другаде, само не и където беше — заседнал тук с нас, двете откачалки.

Удивих се от тъгата, която ме обзе, щом напуснах болницата, при вида на всички тези хора, бързащи за работа — мъжете, облечени с взети от химическо чистене костюми, жените, които караха децата си към държавното училище и ругаеха, че са изпуснали зеления светофар на Монтгомъри и Морис Авеню и сега щяха да закъснеят. Моментът, в който осъзнаваш, че дори теб да те няма, делничната суматоха ще продължи. Никой не е достатъчно специален, за да я спре.

Татко шофираше, понеже мама чувстваше слабост и трепереше.

— Виж! — протегна тя кокалестите си треперещи ръце за доказателство.

Аз се качих в колата. Кожата на седалката бе студена и твърда под болничната ми пижама. Тази пижама щеше да остане в гардероба ми до колежа. Тя бе любимата ми дреха, в която да се размотавам из къщи, докато ме мъчеше махмурлук. Изхвърлих я чак когато Нел ми показа колко е отвратително, че съм я задържала.

Повъртяхме се из паркинга на болница „Брин Мар“, докато намерим изход. Татко рядко идваше насам, а мама през целия път му досаждаше:

— Не, Боб, наляво. Наляво!

— Господи, Дина. Успокой се.

Когато пътят се отдалечи от живописните градчета и китните малки бутици и луксозните паркинги се смениха със заведения на „Макдоналдс“ и скучни молове, някаква паника нахлу в сложния ми лабиринт от емоции. Ами ако учебните часове в „Брадли“ никога не се възобновят? Нямаше да остане нищо, което да ме държи свързана с Мейн Лайн. Имах нужда от „Брадли“. Беше се случило прекалено много, за да се върна в „Света Тереза“, към предишния си поразително безличен живот.

— Ще се върна ли в „Брадли“? — Въпросът ми се стовари тежко върху раменете на мама. Те увиснаха още по-надолу точно пред очите ми.

— Не знаем — отвърна мама в същия момент, в който татко каза: „Разбира се, че не“.

Видях строгия профил на мама, когато изсъска:

— Боб… — Мама я биваше в съскането, това беше дар, който бе предала и на мен. — Ти обеща.

Аз се изправих, оставяйки ромбоидно петно върху стъклото, където бях облегнала челото си. Явно сапунът „Дав“ не бе подходящ за мазната ми Т-зона.

— Чакайте. Какво си обещал?

Начинът, по който никой не ми отговори, начинът, по който и двамата продължиха да се взират напред, ме изнерви още повече.

— Хей? — казах по-високо. — Какво си обещал?

— ТифАни. — Мама притисна пръстите си от двете страни на носа в опит да облекчи настъпващото главоболие. — Ние даже не знаем какво ще реши училището. Това, което баща ти обеща, е да изчакаме информацията от администрацията, преди да вземем решение.

— А аз имам ли думата в това решение? — Признавам, че го казах като истинска гаднярка. Татко рязко свърна наляво и натисна педала на спирачката до долу. Мама залитна напред и под напора на колана издаде неженствено грухтене.

Татко се обърна и ме посочи с пръст. По лицето му бяха изпъкнали пурпурни вени. Той изкрещя:

— Не, нямаш! Нямаш!

— Боб! — възкликна мама.

Аз се свих в единия ъгъл.

— Добре — прошепнах. — Моля те.

Кожата под очите ми се бе ожулила от търкане и когато се разплаках, запари така, сякаш някой бе натрил алкохол в лицето ми. Татко осъзна, че все още размахва пръст към мен, бавно свали ръката си и я пъхна между краката си.

— ТифАни! — Мама се извъртя наполовина на седалката си, за да сложи ръка на коляното ми. — Божичко, бяла си като платно. Скъпа, добре ли си? Татко не искаше да те уплаши. Той просто в момента е много разстроен. — Винаги съм смятала мама за красива, но страданието я правеше грозна и неузнаваема. Тя подсмръкна няколко пъти, устните й тръпнеха от желание да ми кажат нещо утешително. Най-накрая успя да изрече: — В момента всички сме много разстроени. — Поседяхме така известно време, изчаквайки мама да спре да плаче, докато колата се люшкаше като люлка при профучаването на автомобилите край нас.

Когато се прибрахме вкъщи, последва още една разправия. Мама искаше да си почивам в стаята. Тя бе взела шише с хапчета от Анита, в случай че получа пристъп, и бе готова да ми донесе всичко, което поискам — храна, кърпички, списания, лак за нокти, ако ми се доще да си направя маникюр. Но аз исках телевизор. Имах нужда да ми се напомни, че светът все още е тук, обикновен и глупав както всякога с развлекателните предавания и превзетите сапунени сериали. Списанията щяха да свършат същата работа, да те пренесат в един глуповат свят, но щом попълниш теста на последната страница и откриеш, че, да, имаш прекалено властен характер и това отблъсква мъжете, магията се разваляше. А аз имах нужда от постоянен паспорт за Страната на глупавите фантазии.

Татко се отправи директно към спалнята. След двайсет минути се показа, обръснат и облечен със спортен панталон и онази грозна жълта риза, с която се тревожех да не дойде да ме вземе от училище в редките случаи, когато това ставаше.

— Какво правиш? — попита мама.

— Отивам в офиса, Дина. — Татко отвори хладилника и си взе ябълка. Захапа я, зъбите му се впиха в кората както онзи нож се бе врязал в плътта на Артър. Извърнах поглед. — Ти какво мислиш, че правя?

— Просто си мислех, че трябва да сме заедно днес — каза мама малко по-ведро от нормалното и изведнъж болезнено закопнях за измислено семейство от Мейн Лайн с братя и сестри и лели и чичовци, които да живеят наблизо, за къща, дала живот на поколения от великата ни фамилия.

— Бих останал, ако можех. — Татко задържа ябълката между зъбите си, докато взимаше палтото си от гардероба в коридора и го навличаше. — Ще се опитам да се прибера рано.

Преди да излезе, ми пожела да се оправя. Благодаря, татко.

Крехката ни къща се разлюля из основи, когато татко тръшна вратата. Мама изчака нещата да си дойдат на мястото, преди да каже:

— Добре, щом предпочиташ да лежиш на дивана, няма проблем. Но аз предпочитам да не гледаш новини.

Новините. Дори не ми бе хрумнало да ги пусна, преди мама да ги спомене, а сега те бяха всичко, което исках да гледам. Фокусирах погледа си върху нея предизвикателно.

— Защо не?

— Защото ще е твърде обезпокоително за теб — отвърна мама. — Показват картини от… — Тя спря и стисна твърдо устни. — Няма нужда да виждаш това.

— Картини от какво? — настоях.

— Моля те, ТифАни — каза мама. — Просто прояви малко уважение към желанията ми.

Казах й, че ще го направя, макар да не мислех така, и се качих горе да се изкъпя и да си сложа чисти дрехи. После слязох веднага долу с намерението да включа новините, но мама тършуваше из хладилника. Къщата бе проектирана с голям прозорец по средата на кухнята, така че можеш да седиш на масата и да гледаш телевизора във всекидневната. Не ми се искаше да ми натяква как не уважавам желанията й, затова превключих на MTV.

След няколко минути чух мама да снове из кухнята и да мърмори, че нямаме никаква храна в къщата.

— ТифАни — каза тя, — ще отскоча до магазина. Искаш ли нещо?

— Доматена супа — рекох. — И снакс със сирене.

— А нещо за пиене? Сода?

Тя знаеше, че спрях да пия газирано, когато започнах да тичам. Господин Ларсън ни каза, че всичко, което не е вода, ще ни дехидратира. Завъртях очи и отвърнах с едва доловимо „Не“.

Мама дойде пред дивана, гледайки надолу към мен така, сякаш бях тяло в ковчег. Намери едно одеяло и го разгъна във въздуха. То се приземи върху мен като перфектен саван.

— Не ми се ще да те оставям сама.

— Добре съм — изстенах аз.

— Моля те, не пускай новините, когато изляза.

— Няма.

— Знам, че ще ги пуснеш — каза мама.

— Тогава защо изобщо ми казваш да не го правя?

Мама въздъхна и седна на по-малкия диван срещу мен, възглавничките се свиха под тежестта й. Тя взе дистанционното и каза:

— Ако ще ги пускаш, предпочитам да ги гледаш с мен. — Все едно щях да пуша първата си цигара или нещо от сорта. — В случай че имаш някакви въпроси — добави тя.

Мама превключи от MTV на NBC и наистина, макар че по това време от деня в шоуто „Тудей“ би трябвало да тестват най-новите прахосмукачки, отразяваха „Поредната трагедия вследствие на училищна стрелба“. Мат Лоуър всъщност стоеше на тротоара пред старата сграда — онази част, която бе овъглена от пожара в столовата.

— Мейн Лайн е един от най-заможните райони в страната — говореше Мат. — Тази сутрин чух безброй пъти, че е невъзможно това да се е случило точно тук. И наистина не е за вярване. — Камерата се откъсна от него, за да разкрие един кадър отвисоко на училището, докато Мат мрачно изброяваше жертвите: — Загинали са седем души, двама от тях са стрелците, пет са жертвите. Един от тях е загинал по време на взрива в столовата, причинен от домашно направена бомба, сложена в раница и оставена близо до масата на най-популярните ученици, според официалната версия за събитията. Само една от бомбите се е взривила. Полицията смята, че са били най-малко пет и ако всички се бяха взривили, жертвите щяха да са много повече. Деветима ученици са в болницата с тежки наранявания, но без опасност за живота. По непотвърдена информация някои от тях са изгубили крайници.

Изпъшках:

— Изгубили крайници?

Очите на мама изглеждаха уголемени и насълзени.

— Тъкмо за това говорех.

— Кой? На кого се е случило това?

Мама докосна челото си с трепереща ръка.

— Някои имена нищо не ми говореха, затова ги забравих. Но имаше едно познато. На приятелката ти Хилари.

Изритах одеялото. То се заплете в краката ми и ми се прииска да разкъсам проклетото нещо нишка по нишка. Портокаловият сок сякаш завря в стомаха ми.

— Какво е станало с нея?

— Не знам със сигурност — изхленчи мама. — Но мисля, че е с откъснато стъпало.

Опитах се да стигна до банята, преди да избълвам вонящата зелена жлъчка навсякъде, както и стана. Мама каза, че няма проблем, че ще премахне петната със специален почистващ препарат. Важното било да си почивам. Даде ми едно от хапчетата на Анита. Просто да си почивам.

На няколко пъти се съвземах и чувах мама да говори по телефона. Чух я да казва:

— Много мило от ваша страна. Но тя си почива в момента.

След това пропаднах в черно блато, толкова гъсто, че бяха нужни огромни физически усилия, за да се измъкна. Опитах няколко пъти, преди да се предам и пак да пропадна надолу. Чак през нощта най-после успях да пробия през тъмното желе и да съставя думите, с които да попитам мама с кого е говорила по телефона.

— С няколко души — отвърна тя. — Бившият ти учител по английски се обади да пита как си…

— Господин Ларсън?

— Ъхъ, както и още една майка. След това започнаха да звънят един след друг.

Учебните занятия бяха преустановени за неопределен период от време. Мама каза, че съм имала късмет, че не съм в горен курс.

— Само си представи, ако трябва да кандидатстваш за колеж при цялата тази бъркотия. — Тя цъкна съчувствено.

— Господин Ларсън остави ли номера си?

— Не — отвърна мама. — Но каза, че пак ще се обади по-късно.

Телефонът не звънна повече до края на вечерта и прекарах първата си нощ на дивана, вперила безизразен поглед в телевизионния екран, слушайки как Бевърли, майка на четири деца, възторжено обяснява как си е върнала формата благодарение на този фантастичен диск с упражнения, а преди него бе опитала всичко. Лампите също бяха светнати. Друга особеност на нашата къща е, че фоайето на втория етаж е напълно открито, така че от която и от четирите спални да излезеш и да погледнеш през парапета, се виждам аз като купчинка сред боядисаните в пастелна акрилна боя стени. Татко на няколко пъти изхвърча от спалнята, оплаквайки се, че светлината под вратата му го държала буден. Накрая му казах, че на тъмно ме мъчат кошмари, и той повече не излезе от стаята си.

Задрямах точно когато слънцето се показа, а когато отново се събудих, телевизорът бе спрян, а дистанционното липсваше.

— Татко ти го взе — провикна се мама от кухнята, когато ме чу, че вършея наоколо. — Но излезе да ти купи списания, преди да замине на работа.

Обикновено мама преглеждаше списанията, които чета. Но сега бе дала дълъг списък на татко и му бе казала да ги купи всички, дори тези, които обещаваха да ме научат как да „възпламените бедрата му“. Това, както разбрах, бе нещо като компенсация, защото телевизията ми бе забранена. Обичах тези списания и до днес все още ги пазя в един кашон под леглото от детството си. Те ме накараха да поискам да се преместя в град — в който и да е град, да нося високи токове и да живея забележителен живот. В света на тези списания всичко бе забележително.

 

 

Беше по някое време следобед, мама дремеше на малкия диван, аз се бях излегнала на големия и четях едно ръководство за опушен грим, когато на вратата се позвъни.

Мама подскочи и ме изгледа укорно, сякаш аз бях вдигнала шума, който я събуди. Спогледахме се мълчаливо, когато звънецът отново иззвъня.

Мама прокара пръсти през косата си, разбухвайки я при тъмните корени, после поглади кожата под очите си, почиствайки остатъците от размазана спирала.

— По дяволите! — Тя раздвижи стъпалото си, щом стана, опитвайки да се отърси от сънливостта си. Не се получи. Тя закуцука към предната врата.

Дочух приглушено мърморене. Мама казваше: „Ама, разбира се“. Когато се върна във всекидневната, до нея имаше двама навъсени мъже в костюми с цвета на кафявата дамаска на дивана в мазето.

— ТифАни. — Мама използваше гласа си на гостоприемна домакиня: — Това е детектив… — Тя притисна пръсти към слепоочията си. — Много съжалявам. Забравих имената ви. — Гласът й изгуби приятния си тон и тя бе на ръба отново да се разплаче. — Просто преживяхме много напоследък.

— Разбираемо е — каза по-младият и по-слабият. — Аз съм детектив Диксън. — Той кимна към партньора си. — А това е детектив Венсино. — Детектив Венсино имаше тен, който повечето ми роднини притежаваха целогодишно. Без слънчев загар кожата ни придобиваше противен зеленикав нюанс.

Мама се обърна към мен:

— ТифАни, би ли станала, моля?

Затворих страницата с насоките за опушен грим и направих каквото ми каза.

— Още някой ли е умрял?

Изсветлелите до бяло вежди на детектив Диксън се събраха на челото му. Ако не бяха случайно щръкналите им косъмчета, човек лесно можеше да се обърка, че изобщо липсват.

— Никой не е умрял.

— О! — Разгледах ноктите си. В статията, която четях преди съветите за опушен грим, се казваше, че белите петънца по ноктите са признак за липса на желязо, а желязото ти гарантира гъста лъскава коса, така че не е хубаво да имаш липса на желязо. Нямах бели петънца. — Родителите ми не ми разрешават да гледам новините, така че нямам представа какво се случва. — Метнах на детективите един поглед от сорта на „Можете ли да повярвате?“.

— Може би така е най-добре — отбеляза детектив Диксън, а мама ми отправи своята самодоволна усмивчица, от която ми идеше да запратя списанието към главата й.

— Възможно ли е да седнем някъде да поговорим? — попита детектив Диксън.

— Всичко наред ли е? — Мама прихлупи устата си с ръка, смутена. — Съжалявам. Исках да кажа — нещо друго ли се е случило?

— Нищо друго, госпожо ФаНели. — Детектив Венсино прочисти гърлото си и отпуснатата зеленикава кожа по шията му потрепери: — Само искаме да зададем няколко въпроса на ТифАни.

— Вече говорих с полицаите в болницата — рекох. — И с психиатърката.

— Тя е психолог — поправи ме детектив Диксън. — Запознати сме. Просто искаме да изясним някои неща. Надявахме се да ни помогнеш. — Той повдигна умолително щръкналите си вежди.

Имаше толкова много хора, които се нуждаеха от помощта ми.

Погледнах мама, която кимна утвърдително и попита детективите дали искат нещо — кафе, чай или лека закуска. Детектив Диксън поиска кафе, но детектив Венсино поклати глава:

— Не, благодаря, госпожо ФаНели.

— Може да ме наричате Дина — каза мама, но детектив Венсино не й се усмихна, както правеха повечето мъже.

Тримата седнахме около масата, докато мама сипа кафеени зърна в горната част на кафемашината. Трябваше да повишим глас, за да надвикаме бръмченето от меленето на кафето.

— И така, ТифАни — започна детектив Диксън. — Знаем за връзката ти с Артър. Че сте били скарани. По време на… инцидента.

Аз кимах отривисто с глава: да, да, да.

— Той ми беше сърдит. Взех снимката от стаята му. Още е в мен, ако искате…

Детектив Диксън вдигна ръка.

— Всъщност не сме дошли да говорим за Артър.

Премигнах глуповато.

— Тогава за какво искате да говорим?

— За Дийн. — Детектив Диксън наблюдаваше как ще реагирам на името му. — Бяхте ли приятели с Дийн?

Потърках голия си палец на крака в дървения под на кухнята. Някога имах навика да се пързалям по пода по чорапи, като размахвах ръце, сякаш сърфирам. Но един ден шестсантиметрова треска проби материята на чорапа ми и хубавичко се заби в извивката на стъпалото ми, слагайки край на играта ми.

— Не точно.

— Но сте били — намеси се детектив Венсино. За пръв път говореше на мен и сега видях отблизо гърбавия му нос, закривен наляво, като буца влажна глина, която някой бе пернал настрани, преди да изсъхне. — В някакъв период?

— Предполагам, че може да се каже така — признах.

Детектив Диксън погледна към детектив Венсино.

— Напоследък била ли си разстроена заради Дийн?

Погледнах към мама, която се напрегна да чуе отговора ми през воя на машината.

— Малко, да, като че ли.

— Би ли ни казала защо?

Разгледах ръцете си и здравите си нокти. На Оливия вече нямаше да й се наложи да се тревожи за липсата на желязо. Изведнъж си спомних, че беше със зелен лак, когато я видях за последно в часа по химия, наведена над чина си, докато си водеше записки с бясна скорост. И Хилари бе със същия лак, сигурно тя бе убедила Оливия да го пробва, защото Оливия не бе от типа момичета, които експериментираха с козметика. Или просто искаха да покажат подкрепата си за отбора по футбол. Отнесох се, чудейки се: ако умреш със зелени нокти, ако си преживял последните си дни, без да се удряш в разни неща и да миеш косата си — всички тези всекидневни дейности, от които лакът се белеше, — щеше ли „Сали Хенсън“^[30] да се запази върху ноктите? Както зъбите и костите оставаха, когато другата част от тялото ти изгниваше? Ето я Оливия, от която са останали само зелените й нокти. Детектив Диксън повтори въпроса си.

— ТифАни — извика мама. Моторчето на машината изключи с щракване и следващите й думи прозвучаха високо и настойчиво: — Отговори на детективите, ако обичаш.

Почувствах как ме изпълват сълзи, сякаш бях една от онези играчки за баня, които се раздуват до четири пъти над размерите си в топла вана. Нямаше да мога да скрия какво се случи онази нощ. Защо си мислех, че ще мога? Притиснах юмрук към едното си око и затърках.

— Имаше много причини — въздъхнах аз.

— Може би ще ти е по-удобно да говориш за тях, ако майка ти не е тук? — попита любезно детектив Диксън.

— Извинете. — Мама остави кафето на детектив Диксън до лакътя му. — По-удобно да говори за какво? Какво става?

 

 

Прозорците в полицейското управление в Ардмор вече се бяха превърнали в непрогледни мастилени правоъгълници, когато пристигна адвокатът и се представи като Дан под жълтеникавите лампи в коридора. Детектив Диксън настояваше, че нямаме нужда от адвокат, и бе толкова любезен, че мама почти му повярва, но запя друга песен, след като звънна до офиса на татко. Адвокатът дойде по препоръка на един колега на татко, чиято дъщеря била арестувана през лятото за шофиране в пияно състояние. Нито мама, нито аз бяхме впечатлени. Той беше неприятен тип в костюм; крачолите на панталона му се бяха набрали около глезените му като нагънатия врат на булдог.

Дан („Никой компетентен адвокат не се казва Дан“ — изсъска мама) искаше да чуе цялата история първо от мен, преди детективите да се присъединят към нас в студената стая за разпити. Наистина намаляват температурата, опитват се да те накарат да се почувстваш възможно най-некомфортно, с цел да си признаеш по-скоро, за да мога детективите да се приберат вкъщи навреме за вечеря.

— Никоя подробност не е маловажна. — Дан нави ръкавите на ризата си, която изглеждаше като да е купена от разпродажба две на цената на една и беше в цвят кралскосиньо, от който можеха да ти се възпалят очите. Беше свалил сакото си, окачвайки го на облегалката на стола, без да забележи как лявото рамо се изплъзна, а дясното с всички сили се вкопчи в облегалката. — Всичко от началото на учебната година. Всяко познанство, което си имала с всеки човек, замесен в това. Всичко.

Чак аз не можех да повярвам колко добре бе започнало всичко за мен — как бях потърсена от Дийн и Оливия — и колко бързо добрият късмет ми бе изневерил и нещата бяха тръгнали зле. Разказах набързо подробностите от нощта в къщата на Дийн и станах яркочервена, когато разказах как съм се събудила и съм видяла, че Пейтън ми прави онова, нали се сещате.

— Правил е орален секс? — попита Дан и под безмилостната флуоресцентна светлина сигурно съм изглеждала като изгоряла от слънцето.

— Да — измънках. Описах и продължението на нощта, как се бях свестявала в различни моменти първо с Пейтън, после с другите. Казах му какво се случи после, за вечерта в дома на Оливия, за раната на лицето ми, която не съм получила от кучето й. Колебаех се дали да намеся господин Ларсън в цялата работа, но Дан каза, че никоя подробност не е маловажна.

— А господин Ларсън… — Дан прочисти гърлото си. Изглеждаше смутен също като мен преди малко. — Онази вечер в апартамента му?

Изгледах го за момент, преди да разбера какво има предвид.

— Не — отрекох. — Господин Ларсън никога не би направил… такова нещо. — Потреперих, за да покажа отвращението си.

— Но господин Ларсън е знаел за изнасилванията? И би потвърдил тази история?

За първи път някой определяше случилото се с мен в множествено число. Изнасилванията. Не знаех, че онези другите неща се считат за изнасилване.

— Да.

Дан записа нещо в малкия си тефтер. Химикалката му застина.

— А сега за Артър.

Бил ли е депресиран, взимал ли е наркотици? („Не — рекох. — Искам да кажа, да, но само трева.“ „Тревата е наркотик, ТифАни.“) Казвал ли е нещо, което би могло да звучи като предупреждение за плановете му?

— Предполагам — вдигнах рамене. — Знаех за онази пушка. Онази, която носеше в столовата.

Дан не мигна толкова дълго време, че едва не размахах ръка пред лицето му и не се провикнах „юхуу“ като в рекламите.

— Откъде знаеш?

— Той ми я показа. В мазето си. Беше на баща му. — Дан още не бе мигнал. — Не беше заредена или нещо такова — наблегнах аз.

— Откъде знаеш? — попита Дан.

— Той я насочи към мен. На шега.

— Насочил я е към теб?

— Също така ми даде да я подържа — добавих. — Не е толкова тъп да ми я даде, без да ме предупреди, че е заредена. Ами нали можеше… — Спрях да говоря, защото главата на Дан клюмна към гърдите му, сякаш бе заспал в самолета. — Какво?

— Пипала си пушката? — Гласът на Дан звучеше приглушено за сметка на дишането му.

— За не повече от две секунди — казах бързо, опитвайки се да поправя каквото и да се бе объркало. — После му я върнах. — Дан все още не ме поглеждаше. — Защо? Лошо ли е?

Дан притисна длани от двете страни на носа си, поемайки тежестта на главата си.

— Може да е.

— Защо?

— Защото ако намерят твои отпечатъци по пушката, може да стане много, много лошо.

Лампата над главите ни потрепна и изпращя, сякаш бе опърлила някоя буболечка в задушна лятна вечер, и аз разбрах накъде бие Дан. Мама знаеше ли? А татко?

— Да не би да смятат, че съм замесена в това?

— ТифАни — каза Дан високо и удивено, — какво по-точно си мислиш, че правиш тук?

 

 

След като с Дан приключихме нашето „съвещание“, както го нарече детектив Диксън, сякаш той беше треньорът ми по футбол, а аз бях защитникът, понесъл на яките си рамене очакванията на целия град, ми позволиха да използвам тоалетната и да се видя с мама и татко. Те седяха на една пейка пред стаята за разпити. Татко държеше главата си с ръце, сякаш не вярваше, че това е неговият живот. Сякаш ако можеше просто да заспи, щеше да се събуди някъде другаде. Мама бе кръстосала крака; стъпалото й, обуто в чорапогащник, бе наполовина излязло от едната от флиртаджийските й обувки с висок ток. Бях й казала да не ги носи тук, но тя бе настояла. Беше се опитала да ме накара да си сложа грим („Малко спирала, преди да тръгнем?“). Бях изгасила лампите в кухнята и излязох да я изчакам в колата, оставяйки я да мига сама в тъмнината.

Татко стана да стисне ръката на Дан, когато се приближихме.

Казах на мама:

— Знаеш ли, че смятат, че имам нещо общо с това?

— Разбира се, че не смятат, ТифАни — рече тя с остър и неубедителен глас. — Просто проучват случая от всички страни.

— Дан казва, че са открили мои отпечатъци върху пушката.

— Казах, че е възможно да открият, възможно.

Раменете на Дан подскочиха лекичко, щом мама изпищя:

— Какво?!

— Дина! — изръмжа татко. — Говори по-тихо.

Мама насочи пръст към баща ми, лакираният й нокът се разтърси яростно.

— Не смей да ми казваш какво да правя, Боби. — Тя отдръпна ръка, сви я в юмрук и зъбите й потънаха в кокалчетата й. — Ти си виновен за всичко — изхленчи тя, стиснала очи. Сълзите й си проправяха пътечки, виещи се като червейчета през дебелия пласт от фондьотен по лицето й.

— Казах ти! ТифАни имаше нужда от онези дрехи. За да не бъде отхвърлена от съучениците си. И ето че точно така стана.

— Аз съм виновен, защото не съм искал да й купя дрехи? — Устата на татко се отвори и разкри черните му кътници. Татко мразеше да ходи на зъболекар.

— Моля ви! — прошепна Дан така, че да го чуят. — Тук не е мястото да си вдигате скандал.

— Ти си невероятна — измърмори татко.

Мама само отметна назад втвърдената си, напръскана с лак коса и отново потъна в себе си.

— Не знам дали имат отпечатъците й — каза Дан. — Но ТифАни ми разказа, че Артър й е показал едно от оръжията, което ние мислим — вдигна ръце като ченге в задръстване, което дава знак на автомобилите в едното платно да спрат, — че е било използвано в престъплението. И че й го е дал да го подържи.

Начинът, по който мама ме погледна — понякога просто няма начин да не съжалиш родителите си. Заради това как си мислят, че познават всичките ти страни. Как стават за посмешище пред децата си, когато разберат обратното. Преди да разкажа на Дан за онази нощ в дома на Дийн, го попитах дали се налага да го сподели с родителите ми.

— Не и ако ти не поискаш — отвърна Дан. — Това е поверителна информация от клиент. Но, ТифАни, като гледам накъде вървят нещата, всичко ще излезе наяве. И е по-добре да го чуят първо от теб.

Поклатих глава.

— Не мога да им го кажа.

— Аз мога, ако поискаш.

Потракването по нашарения линолеум на пода обяви пристигането на детектив Диксън и всички зачакахме да чуем какво ще каже.

— Как сте? — Той погледна китката си, макар че не носеше часовник. — Да продължаваме, а?

Не знам колко бе часът, но когато аз седнах до Дан, детектив Диксън — на стола срещу нас, и детектив Венсино — в ъгъла, стомахът ми изстена нетърпеливо.

Масата, цялата в петна, каквито винаги бяха очилата на Артър, беше празна, с изключение на чаша вода (моята) и записващо устройство, поставено в центъра. Детектив Диксън натисна едно копче и каза:

— Четиринайсети ноември 2001-ва.

— Всъщност е петнайсети ноември. — Детектив Венсино почука циферблата на часовника, който носеше. — Дванайсет часът и шест минути.

Детектив Диксън се поправи и добави:

— Присъстват детектив Диксън, детектив Венсино, ТифАни ФаНели и адвокатът й Даниел Роузенбърг.

Разкритието на пълното име на Дан рязко покачи доверието ми към него.

Когато формалностите приключиха, разказах отново историята си. С всяка вулгарна подробност. Това е някакъв ад — да изповядваш най-унизителните си сексуални тайни в стая, пълна с космати мъже на средна възраст.

За разлика от Дан, детектив Диксън и детектив Венсино не ме прекъсваха с въпроси. Което ме наведе на мисълта, че може би е добре да изпусна определени части, но когато опитах да го направя, Дан внимателно ми подсказваше:

— И си срещнала господин Ларсън в „Уауа“ същата вечер, нали така?

Когато свърших, детектив Диксън се протегна в стола си с демонстративна прозявка. Той остана така, с разкрачени крака и ръце зад главата, взирайки се в мен известно време.

— Значи — каза най-накрая, — твоята версия на историята е, че Дийн, Лиам и Пейтън са те насилили през онази нощ в дома на Дийн? И че Дийн го е направил отново през нощта в къщата на Оливия?

Погледнах Дан, който кимна, преди да отговоря:

— Да — потвърдих.

— Виж, ТифАни, губи ми се логиката. — Детектив Венсино се бе облегнал на стената така, че гърдите му се бяха нагънали над малкото му шкембе. Нямаше част от него, която да не бе покрита с на вид причиняващи сърбеж черни косми. — Това, което не ми е много ясно, е, ако Дийн наистина те е насилил — последва грубият му смях, — защо си искала да го спасиш от Артър?

— Опитвах се да спася себе си.

— Но Артър ти е бил приятел — каза детектив Венсино снизходително, сякаш бях забравила. — Нямало е да те нарани.

— Той ми беше приятел. — Загледах се в масата толкова съсредоточено, че тя се размаза. — Но се страхувах от него. Бяхме скарани. Той ми беше сърдит, защото взех онази снимка на баща му… не мисля, че разбирате колко бесен ми беше заради това. Той ме подгони навън, когато избягах от къщата му.

— Дайте да успокоим топката. — Детектив Диксън стрелна колегата си с предупредителен поглед през рамо. — Кажи ми какво знаеш за отношенията между Дийн и Артър.

Сетих се за годишния албум в стаята на Артър. Техните усмихнати, искрени лица. Нищо не подсказваше как ще свърши всичко.

— Били са приятели в средния курс — рекох. — Артър ми каза.

— И кога са спрели да бъдат приятели? — попита Диксън.

— Артър каза, че са се отчуждили, когато Дийн е станал популярен. — Вдигнах рамене. Открай време ставаше така.

— Някога Артър споменавал ли е, че иска да нарани Дийн?

— Не — казах. — Реално не е.

— Какво означава „реално не е“, ТифАни? — атакува ме Венсино.

— Означава не. Не е споменавал.

— Никога ли? — пробва се Диксън внимателно. — Помисли си.

— В смисъл, говореше си обичайните глупости по негов адрес. Но, не, Артър никога не е казвал: „Ще взема пушката на татко в училище и ще гръмна Дийн в топките“. — Думата „топки“ ме накара да се изкискам. Изхълцах и изпаднах в безшумен болезнен смях, от този, който се разпространява мълниеносно по време на погребение, щом някой наруши мрачната тишина, оригвайки се след поетата диетична кола.

— Клиентката ми е изтощена — обяви Дан. — Може би трябва да я пуснете да си отиде вкъщи и да си почине. Не забравяйте, че е на четиринайсет години.

— На колкото беше Оливия Каплан — обади се детектив Венсино.

Името на Оливия ме накара да се изправя. Разтрих настръхналите си ръце.

— Как е Хилари?

— Претърпяла е ампутация — съобщи кратко Венсино.

Отпих глътка вода, разтреперана. Стаята я бе изстудила още повече и аз потръпнах, когато преглътнах и течността се плъзна край дробовете ми.

— Но тя ще се оправи ли? Ще се върне ли в „Брадли“? — Погледнах към Диксън, за да задам въпроса, който не ми даваше мира още откакто напуснах болницата. Може би той имаше отговор. — А „Брадли“, имам предвид училището, нали няма да го затворят?

— А ти искаш ли да го затворят? — обади се Венсино иззад Диксън.

Не знаех как да накарам детектив Венсино да разбере точно колко много исках това да не се случи. Не можех да се върна към живота си, оставяйки Мейн Лайн на няколко километра разстояние. Тези няколко километра очертаваха разликата между университетите Йейл и Уест Честър^[31], между това дали ще се преместиш в Ню Йорк, когато пораснеш, или ще си построиш собствена луксозна къща сред останалите такива, докато поглаждаш с ръка корема си, издут като преял кърлеж, в който бебето не спира да рита. Обърнах ръце с длани нагоре върху масата.

— Просто искам всичко пак да стане нормално.

— А! — рече Венсино, насочил нагоре показалеца си, сякаш разбираше. — Е, вече може да стане, нали? След като си се отървала от всички хора, които ти причиняваха толкова страдание? — Лицето му се разтегна в отровна усмивка и той ме посочи със саркастично оживен жест, все едно Вана Уайт^[32] представяше лъскавата нова тойота камри, с която победителят щеше да се прибере у дома: — Ето, хубавичко я вижте! Точно тук сред нас! Най-голямата късметлийка на света.

Дан изгледа гневно Венсино.

— Държите се неуместно, детектив.

Детектив Венсино кръстоса ръце пред гърдите си.

— Съжалявам — изплю той. — Имам си по-важна работа от това да се тревожа за чувствата на ТифАни ФаНели.

Дан го изгледа с пренебрежение и се обърна към Диксън:

— Свършихте ли си работата? — Той ме потупа по гърба. — Защото мисля, че за клиентката ми ще е най-добре да се прибере у дома и да си почине.

Да си почина. Оттук насетне това нямаше да ми се удава лесно, дори когато се очакваше да е просто и естествено. Никога.

Навън в коридора Дан помоли да остане насаме с мен за момент. Каза ми, че ще дойде у нас сутринта, за да проведе с родителите ми онзи „разговор“, който аз не можех да проведа. Следващият ден беше петък и предпочитах да изчакаме до понеделник, за да не ми се налага да прекарам целия уикенд затворена с мама и татко, които несъмнено щяха да са отвратени от мен. Но Дан каза, че ако изчакаме до понеделник, има риск историята да изтече в медиите, а сигурно не бих искала родителите ми да научат за нея от „Филаделфия Инкуайърър“, нали?

— Да не отлагаме неизбежното. — Дан постави ръката си на рамото ми и аз забих поглед в пода към обувките му, направени от толкова долнопробна изкуствена кожа, че приличаха на гумени.

— Добре се справи там вътре — каза Дан. — Венсино е грубиян. Той просто се опитва да ти влезе под кожата. Но ти не му се даде. Браво.

— Но те смятат, че аз съм планирала това с Артър или нещо такова — казах. — Как може да смятат така?

— Не го мислят — рече Дан. — Както каза майка ти, просто проверяват случая от всички страни.

— Ще трябва ли пак да идвам тук?

— Възможно е. — Дан ми отправи онази сърдечна усмивка, с която те гледат хората, когато истината е неприятна и трябва да бъдеш смел.

Мама ме накара да взема едно от онези хапчета на Анита, за да заспя по-лесно. Исках да си го запазя за по-късно, след като мама и татко са си легнали и мога да прехвърля каналите с новини без звук, с включена опция за субтитри, но мама настоя да го взема пред нея. Сякаш бе някакъв скапан витамин, а не сънотворно, за което по-късно откриха, че води до пристрастяване като хероина.

След петнайсет минути се унесох в онези шантави сънища, от които се будиш с подскок, мислейки си: Е, това беше странно! Нещо, наподобяващо малина — красива, едра и сочна, — растеше точно по средата на главата ми. Непрекъснато се опитвах да я прикрия с косата си, но всеки път, щом минех покрай огледало, виждах в профила си голямото й набъбнало тяло. Скоро израснаха още — една на върха на челото ми, друга до ухото ми. Ще отида да ми ги махнат и много ще боли, мислех си. Това е моментът, в който при други обстоятелства бих се събудила с подскок, но хапчето на Анита притъпяваше инстинктите, така че само потръпнах веднъж и после потънах обратно в заешката дупка от чудатости и ужасии.

Бях сред тълпа от хора. Те бяха мои съученици, само толкова знаех, обаче не разпознавах никого. Стояхме на някакво пристанище, цветовете бяха мътнокафяви и жълти, като от старо време, като от илюстрация на Ню Йорк в началото на двайсети век. Появи се шепот „Артър е жив“, подеха го развълнувани гласове, накрая стигна до мен. „Артър е жив?“ — попитах аз, без да се обръщам конкретно към някого.

Тълпата се разшава, всички се забутахме, опитвайки се да намерим Артър. Мъчих се да си пробия път с лакти, но бях част от едно огромно цяло. Знаех, че ако успея да се измъкна, ще го открия. Така нищо нямаше да постигнем.

После бях навън, а Артър бе пред мен и се смееше. Приятен смях, все едно гледаше „Приятели“ и се бе развеселил от нещо, което е казал Чандлър. Чандлър му беше любимец.

— Ти си жив? — възкликнах аз, а Артър продължи да се смее.

— Хей! — Заудрях с юмруци по гърдите му. — Жив си? Как така не ми каза? — Заудрях по-силно, само и само да накарам този налудничав смях да спре. Не беше смешно. — Как можа да не ми кажеш?

— Не се сърди. — Артър хвана юмруците ми, като ми се усмихваше. — Нали съм тук. Не се сърди.

Събудих се с лошо предчувствие. Последва дезориентация — току-що се бях събудила, как можеше лошото вече да се е случило? За част от секундата ми се зави свят, както се случва в събота сутрин, когато си мислиш, че трябва да ставаш за училище, а после разбираш, аааа, че е почивен ден. Уикендите щяха да загубят магията си за известно време. С всичко щеше да е така.

Чуваха се звуци от приготвяна на печката храна, а часът на телевизора показваше 12:49. Дан бе казал, че ще дойде тази сутрин. Беше ли идвал? Беше ли споделил с мама и татко всички зловещи подробности, докато аз се гърчех и потях на няколко метра от тях?

Одеялото се бе скупчило около тялото ми, откривайки краката и ходилата ми. Претърколих се на една страна и топлата миризма на колосано и на прегрято неподвижно тяло се вдигна във въздуха.

— Мамо? — извиках, нетърпелива да чуя отговора й. По него щях да разбера колко ми е ядосана.

Чух босите крака на мама по кухненския под и как стъпките й заглъхнаха, щом стъпи на килима във всекидневната.

— Станала си! — Тя плесна с ръце. — Това хапче наистина те отнесе, а?

Нямаше начин да е научила.

— Дан идва ли?

— Обади се, но му казах, че ще е по-добре да дойде следобед, тъй като още спиш.

Преглътнах и езикът ми остана залепнал на небцето секунда по-дълго. Отново преглътнах, паникьосах се, опитвайки се да го отлепя.

— Къде е татко?

— О, миличка! — каза мама. — Отиде в офиса. Нещо важно се случва. Може да работи този уикенд.

— Така ли? — Татко никога не работеше през уикенда, доколкото ми бе известно. Никога.

Мама сбърка облекчението ми със съжаление.

— Сигурна съм, че ще се върне рано.

— Кога ще дойде Дан?

— Скоро — каза мама. — Може би трябва да се изкъпеш? — Тя хвана носа си с пръсти и помаха закачливо с ръка. — Миришеш малко гадничко.

Можех да мириша като Оливия в този момент, помислих си. На разлагащ се труп. Измъкнах се на косъм.

Не бях способна да се изкъпя набързо.

— Какво правиш там вътре? — питаше ме татко сутрин преди училище, докато блъскаше по вратата. Не знам какво „правя“ вътре — каквото и всички останали, предполагам, просто на мен ми отнема малко повече време.

От вторник насам се бях къпала два пъти за много по-малко време от обичайното. Непрекъснато чувах шумове, все дърпах завесата, сигурна, че ще видя духа на Артър да стои там като някакво огромно гневно кълбо въздух.

Спрях водата преди още да съм изплакнала пяната по гърба си.

— Мамо? — провикнах се силно. Когато бях изплашена, понякога най-доброто лекарство бе просто да чуя мама да ми отвръща раздразнено: „Недей да крещиш, ТифАни!“.

Отново извиках мама, този път откровено крещях. Пак нищо. Увих се в хавлия и прекосих пода на банята с капеща от тялото ми вода, отворих вратата и се провикнах:

— Мааааамоооо!

— Мили боже, на телефона съм! — Гласът й ми каза всичко.

Примъкнах се в стаята си, с всяка подгизнала стъпка килимът ставаше един тон по-тъмен. Вдигнах телефонната слушалка от апарата и я притиснах към ухото си. Бях измолила да имам собствен телефон. Когато го получих, бях покрила слушалката с розови блестящи стикери на Раян от „Тъй нареченият мой живот“.

Хванах Дан по средата на изречението:

— … някакви признаци, че е скарана с приятелите си в училище?

— Не — подсмръкна мама. — Наскоро прекара една нощ в дома на Оливия.

— Мисля, че това е била нощта, в която Дийн я е нападнал — каза Дан. — Спала е в къщата на Андрю Ларсън.

— Треньорът й по бягане? — изстена мама. С Дан я чухме как си духа носа. — Вече дори не знам кое е това момиче. — Стиснах по-силно края на хавлията си. Това момиче. — Как е могла да го направи?

— Тийнейджърите невинаги взимат най-умните решения, Дина. Опитай се да й влезеш в положението.

— О, моля те! — сопна се мама. — И аз съм ходила в гимназия. Не може да имаш тяло като на ТифАни и да отидеш на купон с всички момчета, да се напиеш и да не знаеш точно какво вършиш. ТифАни беше разумно момиче. Знае какви са семейните ни ценности.

— Дори да е така — отвърна Дан. — Децата правят грешки. ТифАни е трябвало да плати за своите по най-лошия начин, който човек може да си представи.

— Значи, полицията знае всичко за това? — Мама не бе на себе си, без съмнение си мислеше какво унижение е случилото се за едно семейство като нашето, с всичките ни „ценности“.

— Снощи ТифАни им разказа.

— А те какво смятат? Че ТифАни е планирала това… това клане с другите отхвърлени ученици, за да си отмъсти? — Мама изпусна едно-единствено „Ха!“. Сякаш тази идея бе най-нелепото нещо на света.

— Мисля, че това е едната хипотеза — призна Дан и можех да си представя как думите му са се отразили на лицето на мама. Явно Дан не го смяташе ни най-малко за нелепо. — Проблемът е, че нямат нито едно доказателство.

— Ами пушката? Тази, която е пипала ТифАни?

— Не съм чул нищо по въпроса — заяви Дан. — Да се надяваме опасенията ни да не се сбъднат.

— Ами ако се сбъднат?

— Дори тогава доказателството няма да е достатъчно да обвинят ТифАни в престъпление. А и ако Артър е показвал пушката си наляво-надясно, има вероятност върху нея да има отпечатъци и от други деца, а това, сигурен съм, ще потвърди разказа на ТифАни.

Мама издиша шумно в телефона.

— Е, благодаря, че ми се обадихте — рече тя. — Да се надяваме тези абсурдни предположения скоро да отпаднат.

— Сигурен съм, че ще стане така — подкрепи я Дан. — Просто изясняват и най-малките подробности.

Мама благодари отново на Дан и каза довиждане. Не затворих, докато не се уверих, че съм последна на линията, и щом телефонът изщрака, отдръпнах слушалката от ухото си. Избърсах я с хавлията, преди внимателно да я поставя обратно върху апарата.

— ТифАнииииии! — Гласът на мама прозвуча дрезгаво, щом името прокънтя из цялата къща. Аз не отговорих, просто оставих водните капки да се събират край мен върху килима в спалнята ми — тюркоазен на цвят, мама ме бе оставила да го избера сама. Щеше да мухляса — тя винаги ми опяваше да не оставям мокри хавлии на пода — и това щеше да е просто още една причина, заради която да ме мрази.

 

 

Мама ми каза, че не съм дъщерята, която е възпитала. Разплаках се, но тя не спря да говори през стиснати устни. След това се оттеглихме в кипяща тишина. Все още нямаше информация кога ще се възобновят учебните занятия и аз прекарвах дните си на дивана, замаяна от гледане на телевизия, ставах само да ям, да се къпя или да отида до тоалетната. Да приемаш мълчаливата терапия, която ти налагат, означава, че няма кой да ти каже да спреш новините.

Седем дни по-късно стрелбата в „Брадли“ вече не бе сред водещите новини, а когато я споменаваха, нямаше ново развитие по случая, само сълзливи интервюта с родители и съученици, които са били близо до взрива в столовата — но не толкова близо, че да не са живи и добре изглеждащи пред камерата, жестикулирайки разгорещено със своите останали непокътнати крайници. От време на време някой репортер намекваше, че полицията разследва възможността да има други замесени, но не се споменаваха имена или подробности.

Затова в понеделник следобед, когато детектив Диксън се обади и каза на мама, че трябва веднага да отидем в участъка и да доведем адвоката си, се ядосах, че Кейти Курик^[33] не ме бе подготвила за развитието, което предстоеше.

В участъка ни посрещна Дан, облечен със същата ужасна риза. Ако с мама си говорехме, щях да я попитам защо Дан се облича толкова зле, след като бе адвокат и вероятно изкарваше много пари. Беглите ми познания относно адвокатите идваха от филма „Хук“, в който Робин Уилямс беше преуморен от работа, добре платен адвокат, който никога нямаше време за децата си.

Татко все още беше на път към участъка, когато Дан и аз бяхме въведени в стаята за разпити от детектив Диксън и детектив Венсино. Този път Венсино държеше дебела папка, а на лицето му бе изписана лукава, многозначителна усмивка.

— ТифАни — започна детектив Диксън, когато седнахме един срещу друг. — Как я караш?

— Добре, мисля.

— Е, радваме се да го чуем — рязко каза Венсино.

Никой не му обърна внимание.

— Разбираме, че напоследък не ти е лесно — продължи Диксън. Тонът му, езикът на тялото му, чудатите му вежди — всичко у него показваше приятелско отношение. — И бихме искали да ти дадем възможност да ни предоставиш всяка важна информация, която може би ти е убягнала в предишния ни разговор. — Той доближи пръсти до главата си и демонстрира как тази важна информация би могла да изчезне от нечия глава яко дим — пуф!

Погледнах към Дан. Оскъдно осветената стая подчертаваше уязвимостта и на двама ни. Каквото и да имаше в тази хартиена папка, то съвпадаше с дневния ред на Венсино.

— Да не си пестим думите, детективи — призова Дан. — ТифАни беше откровена с вас. Бих казал, че й дължите уважение.

Вторачих се намръщено в коленете си, докато съзнанието ми трескаво търсеше отговор, несигурна дали това бе истината.

Диксън издаде напред долната си устна и кимна, сякаш това бе възможност, но първо бе нужно да се убеди в нея.

— Да оставим ТифАни да отговори — предложи той и тримата ме погледнаха с очакване.

— Не знам — рекох. — Наистина ви казах всичко, което смятах за важно.

— Сигурна ли си? — попита Венсино. Той размаха хартиения плик към мен, сякаш бях длъжна да знам какво има вътре.

— Да. Честно, ако нещо съм пропуснала, не е нарочно.

Дан ме потупа успокоително по ръката.

— Защо просто не ни кажете защо сме тук?

Венсино стовари мощно папката върху масата. От силата на удара предната корица се отвори и купчината цветно принтирани листове ми подсказаха какво да очаквам. Бавно, преднамерено бавно, Диксън разстели копията на страниците от годишния албум върху масата, за да ги видим с Дан.

Венсино притисна всяка снимка към масата с пожълтелия си разръфан нокът и прочете нещата, които Артър и аз бяхме писали. „Скъсай ми топките.“ „Задави ме с тях.“ „RIP^[34] ХО.“ Това последното аз го бях писала. Господин Ларсън ни бе дал за домашно да съчиним хайку за Хелоуин по илюстрация на гроб под думите „RIP фермер Тед“. Изглеждаше ми много смешно по онова време, но се бе запечатало в главата ми. По-късно бях надраскала творението си върху снимката на Оливия и Артър се бе разкиснал злобно, когато го прочете.

— Това е твоят почерк, нали? — попита Диксън.

Дан ме погледна остро.

— Не отговаряй, ТифАни.

— Няма нужда да го прави — заяви Венсино и кимна към Диксън.

Друга папка се материализира в ръцете му.

Тя съдържаше бележките, които с Артър си подавахме непрекъснато, дори когато не бяхме в час и можехме просто да кажем гласно това, което пишехме. Някои не се отнасяха до нещо конкретно: каква безгласна буква бе директор Ма и каква кучка бе станала Илайза Уайт. Бях използвала същото детелиновозелено мастило, с което бях писала по страниците на годишния албум, като намерението ми, смехотворно сега, беше да покажа верността си към „Брадли“. Не че те имаха нужда от зеленото съвпадение, за да разберат, че съм го писала аз. Бях ходила в католическо училище с монахини, които не знаеха как да обяснят сексуалния подтекст в литературата, затова година след година тази тема бе отбягвана за сметка на граматиката и часовете по краснопис. Перфектният ми почерк се наклоняваше и завърташе по страниците на годишния албум, а собствената ми ДНК личеше във всяка изящна завъртулка.

Видя ли косата на Хилари днес?

Противна е. Вземи си душ, сладурано. Котенцето й сигурно смърди. Ако изобщо има такова. В среден курс се носеха слухове, че тя всъщност е мъж. Най-малкото хермафродит. Не мога да повярвам, че Дийн я е чукал.

Дийн и Хилари? Кога? Почти съм сигурна, че тя е девствена.

О, я стига! Всички знаят. Дийн си го слага навсякъде. (Не се засягай.) Той ще е един от онези типове, който се жени за бивша Мис Америка, а отделно чука дебелите сервитьорки в „ТиДжиАй Фрайдейс“^[35].

Светът наистина би бил по-добро място без него. Вдигни ръка и помоли да те пуснат до тоалетната, ако си съгласна.

Няма да повярваш какво се случи преди малко в тоалетната.

По-бързо казвай, че звънецът ще бие след три минути.

Пейдж Патрик си правеше тест за бременност.

И още една бележка. От друг ден. Тази имаше дата отгоре, защото аз я започнах, а бях научена да слагам датата в горния десен ъгъл на всичко, дори да е тъпа, надраскана набързо бележка.

29 октомври 2001

Днес Дийн се сблъска с мен в коридора и ми каза, че съм се освинила. Сериозно си мисля да сменя училището.

(Не го мислех! Просто обичах да го заявявам, за да накарам Артър да ми припомни всички причини, поради които „Брадли“ превъзхождаше „Света Тереза“, и той с радост го правеше: „О, значи, ти липсва тренировъчният лагер за лелки?“.)

Казваш го всяка седмица. Няма да се местиш. И двамата го знаем. Просто ще убия всички заради теб. Как ти звучи?

Яко. Как ще го направим?

Ще взема пушката на татко.

Какво ще стане, ако те хванат?

Няма да ме хванат. Аз съм страшно хитър.

Не знаех как да накарам следователите да разберат. Просто така си говорехме. Бяхме млади и жестоки. Веднъж един първокурсник от футболистите се задавил с парче портокал в автобуса, отивали да гостуват за някакъв мач, и вместо да му помогнат или поне да покажат някакъв признак на тревога, Дийн и Пейтън и всички останали момчета се смеели, докато кръвта нахлувала в лицето му и очите му изскочили (помощник-мениджърът най-накрая разбрал какво става и приложил хватката на Хаймлих). После седмици наред момчетата непрекъснато предъвкваха тази история, вените по шиите ми се напрягаха от смях, докато горкото хлапе, което се бе задавило с портокала, ги гледаше на масата за обяд, опитвайки се да не се разплаче.

— Почти съм сигурен, че когато погледнем в училищните ти тетрадки, ще видим, че това е твоят почерк и че използваш зелена химикалка. — Детектив Венсино потупа шкембето си доволно, сякаш току-що бе похапнал нещо вкусно.

— Е, ще ви се наложи да вземете заповед за обиск, за да претърсите вещите на ТифАни. Ако разполагахте с такава, вече щяхте да сте я използвали. — Дан се облегна в стола си и се подсмихна на Венсино.

— Беше просто шега — обадих се тихо.

— ТифАни! — предупреди Дан.

— Наистина — каза детектив Диксън. — По-добре е да го чуем от нея. Защото докато говорим, заповедта е на път.

Дан премига срещу мен, опитвайки се да реши. Накрая кимна и въздъхна:

— Разкажи им.

— Беше шега — повторих. — Мислех, че се шегува.

— А ти? — попита детектив Венсино.

— Разбира се, че се шегувах — рекох. — Никога не ми е хрумвало, че може да се случи нещо такова. Никога!

— Знам, че са минали доста годинки, откакто съм бил в гимназията… — Венсино започна да крачи из стаята. — Но, момиченце, ако щеш вярвай, никога не сме си правили такива шеги.

— Двамата някога обсъждали ли сте този… план… на глас? — попита детектив Диксън.

— Не — отвърнах. — Искам да кажа, не мисля.

— Какво означава „Не мисля“? — поиска обяснение Венсино. — Или сте го обсъждали, или не.

— Аз просто… не му обръщах внимание — казах. — Така че, да, той може и да се е шегувал по въпроса, а може би аз също, но никога не съм го мислела, защото никога не съм приемала тези подмятания сериозно.

— Но си знаела, че той е притежавал едно от оръжията, използвани в нападението? — отбеляза Диксън и аз кимнах.

— Откъде знаеше?

Погледнах към Дан и той ми направи знак да продължа.

— Той ми показа пушката.

Диксън и Венсино се спогледаха, толкова смаяни, че за секунда никой от тях не изглеждаше ядосан.

— Кога се случи това? — попита Диксън и аз му разказах за следобеда в мазето на Артър. Еленската глава. За годишника. Как той насочи пушката към мен и как бях паднала върху наранената си китка.

Детектив Венсино поклати глава в ъгъла. Сенките, затъмняващи лицето му, приличаха на синини. Той измърмори:

— Проклет хлапак!

— Артър говорил ли е някога на шега — Диксън размърда пръсти като заешки уши, за да сложи думата в кавички, — че иска да нарани някого?

— Не. Мислех, че иска да нарани мен.

— Виждаш ли — Венсино потупа мръсния си нокът в брадичката си, — това е странно, защото Дийн твърди тъкмо обратното.

Отворих уста, но Дан се намеси:

— Какво твърди Дийн?

— Че Артър е предложил пушката на ТифАни. Казал й, че сега е шансът й да гръмне — извинете езика ми, но с такива деца си имаме работа в случая — топките на шибаното копеле. — Венсино почеса кожата под окото си и направи гримаса. — Той твърди, че ТифАни е протегнала ръка да вземе пушката.

— Никога не съм го отричала! — избухнах аз. — Щях да я използвам срещу него, а не срещу Дийн.

Дан предупреди:

— ТифАни… — В същото време Диксън стовари юмрука си върху масата, пращайки няколко копия от страниците на албума във въздуха, където те закръжиха наляво-надясно и още не бяха паднали на пода, когато Диксън изкрещя: — Ти си лъжкиня! — Лицето му бе зачервено като пред инфаркт, както може да се случи само на един блондин. — Лъжеш ни от първия ни разговор.

Той самият лъжеше, заблуждавайки ме с маската си на дружелюбност. Накрая просто предположих, че никой не казва истината, и тъкмо тогава аз също започнах да лъжа.

 

 

От новините разбрах, че погребението на Лиам е първото, цели десет дни след смъртта му. След няколко часа се получи имейл до „семейството“ на „Брадли“. Така започнаха да ни наричат след случката. „Семейството на Брадли“. И дори аз, черната овца, получих съобщението.

Мама също го получи и ме попита дали искам да излезем, за да си купя черна рокля. Смехът ми бе моят начин да й кажа, че е полудяла.

— Няма да ходя.

— О, напротив, ще отидеш. — Устните й се превърнаха в тънка линия като стрък трева.

— Няма да отида — повторих, този път по-бурно. Седях на дивана с вдигнати на холната масичка крака с полепнали по чорапите косми и мъхчета. Бяха минали три дни от разпита и не се бях къпала, не бях слагала сутиен. Смърдях отвсякъде.

— ТифАни! — извика мама. Пое си дълбоко въздух и поднесе ръце към лицето си. После каза с разумен тон: — Не така сме те възпитали. Редно е да отидеш.

— Няма да отида на погребението на момчето, което ме изнасили.

Мама изстена.

— Не говори така.

— Как? — изсмях се.

— Той е мъртъв, ТифАни. Загинал е от ужасна смърт и макар да е направил грешки в живота си, той е бил просто дете. — Мама щипна носа си и смръкна навътре. — Не го е заслужавал. — Гласът й се извиси с плачевни нотки при последната дума.

— Никога не си го познавала. — Насочих дистанционното към телевизора и го изключих, което беше най-демонстративното изявление, което можех да направя. Изритах одеялото, което покриваше косматите ми крака, и изгледах злобно мама, докато минавах покрай нея на път към спалнята си на горния етаж, където не бях стъпвала през последните два дни.

— Ще отидеш, иначе няма да ти платя таксата да се върнеш в „Брадли“! — извика мама зад мен.

 

 

Сутринта в деня на погребението на Лиам телефонът звънна. Вдигнах слушалката:

— Ало?

— ТифАни! — Името ми бе произнесено с изненада.

Увих пръста си в жицата.

— Господин Ларсън?

— Опитвах се да се обадя — каза той бързо. — Как си? Добре ли си?

Линията изщрака и мама каза:

— Ало?

— Мамо — намесих се аз. — За мен е.

Всички замълчахме за момент.

— Кой се обажда? — попита мама.

Чу се непогрешимият звук на мъж, който си прочиства гърлото:

— Обажда се Андрю Ларсън, госпожо ФаНели.

— ТифАни — изсъска мама. — Затвори телефона.

Стегнах още по-силно жицата около пръста си.

— Защо?

— Казах да затвориш те…

— Няма проблем — каза господин Ларсън. — Позвъних само за да разбера дали ТифАни е добре. Довиждане, ТифАни.

— Господин Ларсън! — извиках аз, но чух само гневния глас на мама през сигнала на телефона.

— Казах ви да спрете да звъните. Тя е само на четиринайсет години!

— Нищо не се случи! — изкрещях на свой ред. — Казах ти, че нищо не е станало!

 

 

Знаете ли коя е най-гадната част? Макар да се ужасявах от погребението на Лиам, макар да бях сърдита на мама, задето ме караше да ходя, въпреки всичко исках да изглеждам хубава.

Приготвях се в продължение на час. Извих миглите си за четирийсет секунди всяка, за да може да останат вирнати нагоре като от внезапна изненада. Татко трябваше да работи (понякога си мисля, че той просто седеше в един празен офис и се мръщеше срещу изключения си компютър), затова бяхме седнали само с мама, без да си говорим, в нейното ярко черешово БМВ, чието парно работеше само когато кракът й натискаше педала на газта, така че затрепервахме едновременно всеки път щом спирахме на червен светофар.

— Искам да знаеш — наруши тишината мама, щом освободи спирачката, при което предизвика нахлуването на приятна струйка топъл въздух, — че не оправдавам постъпката на Лиам. Разбира се, че не. Но ти също трябва да поемеш отговорност за участието си в това.

— Просто престани — помолих аз.

— Само казвам. Когато пиеш без мярка, можеш да попаднеш в ситуации, в които…

— Знам!

Излязохме на магистралата и в колата стана тихо, а после и топло.

Църквата, която посещавах, докато бях в „Света Тереза“, беше красива, ако си падате по тези работи. Но ние нямаше да ходим на църква за „възпоменателна служба“ на Лиам (нямаше погребения, за всеки имаше възпоменателна служба). Лиам беше квакер^[36], затова службата щеше да се проведе в молитвен дом.

Объркването ми беше толкова голямо, че всъщност притъпи раздразнението ми от мама и след дълго размишление попитах:

— Мислех, че квакерите живеят в собствени комуни и не вярват в неща като модерна медицина и така нататък?

Мама се усмихна въпреки всичко.

— Бъркаш ги с амишите.

Квакерският молитвен дом беше едноетажна дъсчена постройка, чиято избеляла сенчеста фасада се показваше иззад полюшващите се клони на дъба отпред, по чиято кора бяха полепнали червени и оранжеви листа. Макар да бяхме подранили с четирийсет и пет минути, имаше дълга опашка от лъскави черни седани, чакащи в калната трева, и мама бе принудена да паркира на върха на хълма. Опита се да ме хване за ръката, щом слязохме от колата, но аз се дръпнах и тръгнах напред с ускорена крачка, ритъмът на високите й токчета зад мен бе неравномерен и приятен за слуха ми.

Но щом се приближихме до входа, видях тълпата от хора, телевизионните камери и съучениците си, които стояха на групи и се прегръщаха и успокояваха един друг.

Това ми стигаше да загубя самообладание и да намаля ход, така че мама да ме настигне.

— Каква гледка само — изпъшка мама. Изправена пред жените в елегантни черни костюми и с перли с големината на топчета за игра на шиите си, мама смутено стисна големия си медальон с форма на кръст. Фалшивите диаманти бяха без блясък, въпреки ярките лъчи на късното сутрешно слънце. — Хайде — подкани ме мама и се спусна напред. Едното й токче заседна в тревата и тя залитна. Няколко замръзнали косъмчета полепнаха по розовото й червило и тя ги изплю. — По дяволите! — измърмори тя, изваждайки обувката си от калта.

Когато стигнахме края на многолюдната опашка, няколко съученици застинаха, отправили към мен влажни и опулени очи. Някои дори отстъпиха назад и най-много ме нарани това, че не го направиха с ненавист, а от страх.

Молитвеният дом дори още не бе пълен. Щеше да се натъпче до козирката и отгоре, но засега предстоеше навън да се проведе спектакъл за пред камерите. С мама побързахме да влезем и намерихме седалки в задната част на дома. Мама веднага се наведе, търсейки под църковната пейка подложка за крака. Когато не намери такава, тя се плъзна напред на мястото си, прекръсти се бързо и долепи длани като за молитва. Затвори очи и пластмасовите й на вид мигли изскриптяха, щом докоснаха страните й.

Четиричленно семейство, чиято дъщеря Райли беше в началното училище на „Брадли“, влезе отляво на скамейката и аз трябваше да побутна мама да си отвори очите, понеже блокираше пътя им.

— О! — Мама се плъзна назад и измести краката си настрани, за да направи място на семейството да мине.

Те седнаха, Райли бе най-близо до мен и аз й кимнах сериозно. Тя бе член на училищния съвет, винаги качена отпред на подиума на сбирките в понеделник сутрин, докато докладваше колко пари са се събрали от миене на коли през уикенда. Устата й бе най-голямата черта на лицето й и когато се усмихваше, очите й се свиваха, сякаш се криеха от устните й.

Райли ми кимна в отговор, ъгълчетата на голямата й уста се врязваха в страните на лицето й. С периферното си зрение я видях как се наведе към баща си и промърмори нещо в ухото му. Като ефект на домино бащата се наведе към майката, а майката — към малката сестра, която изхленчи: „Защо?“. Майката прошушна още нещо — предупреждение, подкуп, каквото там бе прието в семейството им, и момиченцето стана, завъртя очи и се измъкна от пейката, следвана от семейството си.

Същото се случи още няколко пъти. Съучениците ми или разпознаваха Юда на задния ред и дори не си правеха труда да спрат, или ставаха и се местеха, щом ме забележеха. Скамейките се пълнеха бързо и като в претъпкан киносалон и семействата, и групичките приятели трябваше да се разделят, за да може всеки да седне някъде. Оглеждах всеки влязъл, тревожех се, че може да е Хилари или Дийн. Знаех, че са в болницата, че ще са там дълго време, но все пак ги търсех с поглед.

— Казах ти, че не трябваше да идваме — прошепнах на мама победоносно. Тя нищо не разбираше.

Мама не отговори и аз я погледнах. Два розови кръга бяха избили на повърхността на бузите й.

Най-накрая дойдоха някакви мили възрастни хора и попитаха дали местата са свободни.

— Разбира се, заповядайте — каза мама галантно, сякаш ги пазеше точно за тях.

След минути останалите отвън присъстващи се принудиха да наобиколят молитвения дом, притискайки уши към отдушниците на климатичната система, за да чуват. Мога лично да свидетелствам за факта, че половината от учениците на погребението не бяха разменяли повече от няколко думи с Лиам, откакто бе почнал да учи в „Брадли“ този септември. Странно, но почувствах някакъв вид специална връзка с него. Знам, че това, което бе направил Лиам, не беше редно. Но успях да му простя през първата си година в колежа след семинара за сексуално насилие, който всеки новопостъпил студент бе длъжен да премине. След първоначалното представяне на темата от местна полицейска служителка едно момиче бе вдигнало ръка.

— Значи, ако си пила, при всички случаи става въпрос за изнасилване?

— Ако това беше вярно, би означавало, че съм била изнасилвана стотици пъти в живота си — отвърна хубавата ръководителка на семинара, която бе от горните курсове, и явно изпита гордост от себе си, щом из стаята се разнесе сподавен смях. — Изнасилване е само когато си твърде пияна, за да дадеш съгласието си.

— Ами ако кажа „да“, но съм неадекватна? — притисна я момичето.

Ръководителката погледна към полицайката. Казусът бе сложен.

— Няма общовалидно правило — отговори служителката. — Същото казваме и на мъжете — знаете как изглежда човек в неадекватно състояние. Разбирате кога някой е прекалил с пиенето. Това би трябвало да е определящо за партньора ви в по-голяма степен от едно „да“ или „не“.

Мислено помолих момичето да зададе следващия си въпрос.

— Ами ако и той не е с ясно съзнание?

— Не е лесно да се определи — призна жената и ни се усмихна окуражително. — Просто действайте според възможностите си. — Сякаш щяхме да си подобряваме постиженията по физическо или нещо от сорта.

Понякога си мисля за това. Чудя се дали и Лиам е бил толкова зле. Може би просто не е знаел, че върши нещо нередно. Идва момент, в който просто не можеш повече да се сърдиш на някого.

Никога преди не бях присъствала на квакерско погребение, нито пък мама, така че бяхме проверили в интернет и разбрахме, че няма официална служба. Хората просто стават и говорят, когато се почувстват принудени да го направят.

Много хора станаха, за да кажат мили думи за Лиам, докато родителите му и малкият му брат, който имаше същите тревожни сини очи, седяха вкопчени един в друг в ъгъла. От време на време доктор Рос започваше тихо, ниско да вие; воят постепенно се издигаше в кресчендо, достигаше до стените на молитвения дом и излизаше през тръбите и отдушниците, така че хората отвън отстъпваха назад, понеже металът увеличаваше звука като микрофон. Дълго преди семейство Кардашиян да го направят публично достояние по телевизията^[37], знаех как изглежда човек, прекалил с пластичната хирургия, когато плаче. Оказа се, че доктор Рос, заможният и извънредно търсен пластичен хирург, не бе по-различен от своите клиентки — домакините, готови да опитат всичко, за да оправят щетите, които са си нанесли, докато са се опитвали да си уловят съпруг.

Той едва успяваше да се сдържи, когато хората ставаха да кажат колко уникален е бил Лиам, колко забавен, красив и способен младеж. Способен. Ето една дума, която родителите винаги използват, за да опишат децата, които не получават хубави оценки, или защото не работят достатъчно, за да ги изкарат, или защото всъщност не са чак толкова способни. В този момент реших, че каквото и да се случеше с мен, нямаше да си губя времето и да чакам да разбера кое от двете се отнася за мен. Щях да положа усилия. Да направя всичко по силите си, за да се измъкна оттук.

 

 

След службата напуснахме молитвения дом заедно с множеството плачещи момичета, пристъпващи по три-четири в редица, докато слънцето проблясваше безчувствено в русите им коси.

Гробището се намираше вляво от молитвения дом и всички бяха поканени на погребението. Тъй като с мама бяхме седели толкова близо до входа, попаднахме от вътрешната страна на кръга, който се образува около гроба на Лиам. Когато се насъбраха останалите, някой докосна рамото ми. После усетих лепкавата ръка на Акулата в моята и я стиснах с благодарност.

Бащата на Лиам държеше сребърна ваза и отначало си помислих, че ще я използва за цветята, които да бележат гроба на Лиам, но после разбрах, че Лиам е вътре. Не съм била на много погребения в живота си, но на няколкото, на които съм присъствала, мъртъвците бяха погребвани в ковчег. Преди три седмици Лиам разправяше колко мрази, да има лук в сандвича. Не можех да се примиря как един човек, който довчера се е оплаквал от лука, изведнъж се озовава в крематориума, превърнат в прах.

Видях господин Ларсън от другата страна на кръга.

Погледнах крадешком към мама, за да се уверя, че не ме гледа, и му махнах лекичко. До него имаше руса жена, която винаги бе безлика и красива, когато се опитвах по-късно да си я припомня. Сега знаех името й: Уитни.

Когато достатъчно черни официални обувки покриха влажната трева, доктор Рос предаде вазата на госпожа Рос. Човек би си помислил, че съпругата на пластичен хирург ще прилича на такава, но госпожа Рос бе типичната майка. Тя бе леко позакръглена и облечена с по-голям размер блуза, за да го прикрие. Какво би направила, ако знаеше как се е държал Лиам онази нощ у Дийн, ако знаеше, че ме е водил в Организацията за планирано родителство за противозачатъчно хапче? Не бе невъзможно да си я представя, въздишаща и възкликваща: „О, Лиам!“. Точно толкова разочарована, колкото бе мама от мен.

Госпожа Рос каза с ясен глас:

— На това място сега отбелязваме времето на Лиам с нас, но не искам да си мислите, че трябва да идвате точно тук, за да мислите за Лиам. — Тя задържа вазата близо до сърцето си. — Мислете за него винаги. — Устата й потрепери. — Навсякъде.

Доктор Рос вдигна ръка и тупна в гърдите плачещия брат на Лиам.

Госпожа Рос отстъпи назад. Доктор Рос изтри с елегантната си ръка лицето си и изрече дрезгаво:

— За мен бе чест да съм негов баща. — Взе вазата от жена си и лицето му отново придоби нечовешки вид, след като той поръси тревата с големия си син.

 

 

Мама не започна да ми опява, когато пуснах радиото на Y100. След всичко видяно явно бе благодарна, че има жива дъщеря, която да я дразни.

Отне ни известно време да излезем от паркинга. Бях дочула няколко хлапета да казват, че отиват да хапнат в „Минелас“. Натъжих се, че никога повече няма да бъда част от шумна група, окупирала две сепарета в някое заведение, чиито собственици уж въртяха очи, но всъщност бяха доволни, че гимназистите идваха точно при тях да ядат тостовете си със сирене.

Най-накрая излязохме на пътя — едно-единствено криволичещо платно, изсечено сред зеления район, където къщите бяха по-малки. Бяхме настрана от същинското сърце на Мейн Лайн, от обширните стари имения с хондата сивик на прислужницата, паркирана до крещящото ауди на алеята. Надвисна сива мъгла и размаза гледката през прозореца.

— Онази кола кара ужасно близо до нас.

Потиснах изтощението си от дългото пътуване и погледнах в страничното огледало. Все още не шофирах, така че не можех да преценя кое точно е твърде близо и кое е нормално разстояние. Познах колата — черен джип чероки. Беше на Джейми Шеридън, футболист и един от приятелите на Пейтън.

— Близичко е — съгласих се.

Мама сви рамене в защитна поза.

— Превишавам позволената скорост.

Притиснах бузата си към хладното стъкло и погледнах пак в огледалото.

— Просто се опитва да кара по-бързо, за да впечатли приятелите си.

— Тъпак — измърмори мама. — След всичко, което се случи, последното, от което се нуждае това училище, е кола, пълна с още мъртви тийнейджъри.

Мама продължи да кара над разрешената скорост, погледът й отскачаше встрани към огледалото през няколко секунди.

— ТифАни, те наистина са прекалено близо. — Тя отново провери. — Познаваш ли ги? Можеш ли да им дадеш някакъв сигнал?

— Мамо, няма да им давам сигнали. — Притиснах се по-близо до вратата. — Боже!

— Това е много опасно. — Кокалчетата на мама побеляха на волана. — Бих спряла, но се страхувам да намаля, в случай че те… О!

И двете с мама залитнахме напред, когато автомобилът на Джейми се блъсна в нас отзад. Воланът се завъртя неистово под ръцете на мама и ние попаднахме право в калното, осеяно с дупки поле. Докато мама удържи волана и набие спирачките, колата ни вече бе излязла с около десетина метра от пътя и гумите ни бяха затънали до средата в оборски тор.

— Проклети задници! — изстена мама. Тя доближи разтреперана ръка до гърдите си, след което се обърна и ме погледна. — Добре ли си?

Преди да й кажа, че, не, не съм добре, мама цапна таблото на колата с разтворена длан.

— Задници!

 

 

Убеждаваха ме да помисля за друга гимназия. Но идеята да започна отначало в нова среда, да си търся отново мястото в нова обществена йерархия — от всичко това само ми идеше да си легна и да спя дълго и непробудно. Въпреки лошото име, което ми излезе в „Брадли“, намирах утеха в това, че знам къде съм, че просто мога да ходя в часовете, да ям обяда си с Акулата и да се прибирам вкъщи да уча, да се фокусирам върху прокопаването на тунела за бягството ми оттук. В един момент мама спомена за домашно обучение, но бързо оттегли предложението си, защото каза, че се намира в период от живота си, в който тялото й се променя („Мамо“ — бях изпъшкала), и поради някаква причина аз съм имала способността да й действам на психиката както никой друг. Чувствата ни са взаимни, едва не й казах, но си премълчах.

От училището се сепнаха, когато мама им каза, че се връщам.

— Изненадан съм — учуди се директор Ма, — че ТифАни иска да се върне. Не съм сигурен дали това е правилното решение за нея. — Той направи пауза. — Не съм сигурен дали е правилното решение за нас.

Нямаше достатъчно доказателства, за да ме обвинят в каквото и да било престъпление, но това не попречи на съда на общественото мнение да ме осъди. Съществуваха бележките и драскулките в годишния албум, отпечатъците ми, които се оказаха по пушката заедно с тези на убиеца. Анита, на която се бях доверила, бе установила, че не показвам достатъчно емоции по отношение на мъртвите си съученици и че явно горя от желание да се върна в училище, след като вече „проблемните ми връстници“ са отстранени.

Най-неприятното изявление дойде от Дийн, който настояваше, че Артър ми е подал пушката и ми е казал да го убия „точно както го бяхме планирали“. Разбира се, Артър никога не е казвал това, но никой нямаше да се усъмни в думите на популярната мускулеста футболна звезда, парализирана от кръста надолу, чието обещаващо бъдеще му бе изтръгнато на старта на прекрасния живот, който го очакваше. Няколко седмици медиите душиха наоколо, надигаха вой колко е ужасно, че не всички отговорни за трагедията ще бъдат предадени на правосъдието. Закръглени домакини с позлатени кръстове, скрити в щедрата цепка на деколтето си, идваха от всички краища на страната, за да оставят евтини цветя от дрогерията върху предната ливада на Дийн, след което се връщаха вкъщи, за да ми изпратят имейл, пълен с омраза и правописни грешки: „Ще бъдеш съдена за пустъпката си в следващия си живот“.

Дан смъмри директор Ма, като заплаши училището с още по-голям съдебен процес от този, с който се бореха в момента, ако не ми позволят да се върна. Някои родители също ги съдеха. Тези на Пейтън повдигнаха обвинението. Водните пръскачки в старата част не се бяха задействали. Ако бяха в изправност, можеше да предотвратят разпространението на пожара към стаята на Бренър Болкин. Бяха установили, че Пейтън е починал вследствие на задушаване от дима, а не от огнестрелната си рана. С помощта на медицината и пластичната хирургия Пейтън можеше да оживее и да води относително нормален живот. Вместо това той все още е бил в съзнание, когато пожарът е обхванал стаята, а разраненото му лице е поело целия дим като къшей хляб в гореща супа. Никога няма да си простя, че го изоставихме.

Дийн бе изпратен в интернат в Швейцария, на няколко километра от модерна болница, специализираща в експериментални терапии на травми на гръбначния стълб. Целта бе да му помогнат да проходи отново, но това така и не стана. Дийн обаче успя да обърне нещастието в своя полза. Той написа книгата „Да се научиш да летиш“, която стана международен бестселър. Изявите му пред публика растяха и скоро Дийн се превърна в известен и уважаван мотивационен лектор. Понякога влизам в неговия уебсайт. На началната страница има снимка на Дийн, наведен напред в инвалидната си количка, за да прегърне бледо гологлаво дете в болнично легло. Зле изиграната съпричастност, изписана на лицето на Дийн, ми напомня какво съм можела да направя, ако Артър действително ми бе дал пушката.

Хилари също не се върна в „Брадли“. Родителите й я преместиха в Илинойс, откъдето бе родът на баща й. Веднъж й написах писмо, но то се върна при мен, пликът бе непокътнат.

И както твърдеше Анита, наистина бе невероятно, но когато учебните занятия се подновиха през пролетния срок, нямаше нито един от онези, които бяха правили живота ми толкова скапан. Ремонтът на столовата се проточи с още една година и междувременно обядвахме по чиновете си. Много пици се поръчаха тогава, но никой не се оплакваше.

През първия месец след възобновяването на занятията в „Брадли“ всяка сутрин преди училище ми се повдигаше. Но цялата работа бе в това да се науча да приемам самотата си. Самотата ми стана като приятелка, постоянна спътница. Можех да разчитам на нея и само на нея.

Работих усърдно, както си бях обещала на възпоменателната служба за Лиам. През първата година ходихме на екскурзия до Ню Йорк, за да посетим туристическите забележителности, които по-късно щях да ненавиждам, като Емпайър Стейт Билдинг и Статуята на свободата. На слизане от автобуса се блъснах в една жена с елегантно черно сако и островърхи обувки като на вещица. Тя крепеше обемист мобилен телефон към ухото си, а от китката й висеше черна чанта, на която със златисти букви пишеше „Прада“. Още бях далеч от времето, когато щях да се прекланям пред троновете на „Селин“, „Клое“ или „Гояр“, но със сигурност разпознах „Прада“.

— Извинете — рекох и отстъпих назад.

Тя ми кимна набързо, но изобщо не спря и продължи да говори по телефона: „Мострите трябва да пристигнат до петък“. Докато токчетата й отекваха по тротоара, си помислих: Няма начин тази жена някога да бъде наранена. Тя имаше по-важни неща, за които да се погрижи, вместо да се тревожи дали ще обядва сама или не. Мострите трябваше да пристигнат до петък. И като си помислих за всички други неща, които сигурно изпълваха оживения й, важен живот — коктейл партитата и сеансите с личния й треньор и пазаруването на чаршафи от египетски памук, — те сложиха началото на моята страст към бетона и небостъргачите. Бях разбрала, че успехът ти гарантира защита, а успехът се определяше от даването на наставления по мобилния телефон, от оглушителното потракване на скъпите обувки по градските тротоари, от начина, по който хората отстъпваха от пътя ти просто защото изглеждаш така, сякаш имаш по-важни ангажименти от тях. Някъде междувременно в тази дефиниция сигурно попадаше и някой мъж.

Реших, че просто трябва да го постигна. И никой вече нямаше да успее да ми причини болка.

Глава 15

Обикновено задържах звънеца на вратата натиснат, за да дразня Артър. Отвъд звука от звъненето можех да доловя стъпките и мърморенето на Артър през къщата.

— Божичко, Тиф — развикваше ми се сърдито той, когато най-после отвореше вратата със замах.

Днес почуках. Не мисля, че можех да понеса да чуя отново извивките на този звънец.

Камерата беше зад мен, насочена право към изпъкналите очертания на сутиена ми. Едва седемстотин калории дневно и все още изпод презрамките се подаваха гънки кожа. Как бе възможно?

Госпожа Финърман отвори вратата. Възрастта и самотата се бяха съсредоточили в нея като съюзнически страни по време на война, атакуващи по всички фронтове. В косата й имаше сиви кичури, за които тя никога нямаше да се погрижи, кожата покрай ъгълчетата на устата й бе увиснала. Госпожа Финърман открай време си беше ниска и безформена (Артър бе наследил едрата си фигура от баща си). Струваше ми се особено жестоко за човек, който трябваше да се справя с това, с което тя трябваше да се справя, да е толкова слаб и беззащитен като нея — с отпуснати мускули, отслабнало зрение и предразположение към изнурителни главоболия и синусни инфекции.

По някое време през първата ми година в колежа, когато нещата най-накрая се успокоиха, след като животът ми бе разделен от голяма дебела черта — преди убийствата и след тях, получих писмо от госпожа Финърман. Почеркът й изглеждаше разкривен върху страницата, сякаш беше писала в кола, хвърчаща скоростно по осеян с дупки път. Тя искаше да знам, че съжалява за това, което е трябвало да направя. Че е нямала представа за гнева и омразата, кипящи в Артър, в собственото й дете — как е могла да не е разбрала, непрекъснато се упрекваше тя.

Мама ми забрани да отговоря на писмото й, но аз все пак й писах. („Благодаря ви. Никога не бих ви обвинила за стореното от него. Аз не го мразя. Дори понякога ми липсва.“) Сгънах листчето наполовина и го пъхнах под вратата й един следобед, когато забелязах, че колата й не е на алеята. Все още не бях достатъчно силна, за да се срещна очи в очи с нея, а чувствах, че същото се отнася и за госпожа Финърман.

След като завърших колеж, госпожа Финърман ми изпрати картичка и така между нас се установи странен вид връзка. Тя се свърза с мен, когато в новините изтече информация, че съм се сгодила, както и всеки път, когато прочетеше някоя статия, която й харесаше, в „Дъ Уиминс Мегъзин“. Беше изрязала страницата с един мой материал — „Прави ли ни тъжни Фейсбук?“. Изпрати ми я в плик заедно със статия от „Ню Йорк Таймс“, озаглавена „Депресивният ефект на Фейсбук“. Тя бе оградила датата на всяка — моята, написана през май 2011-а, и версията на „Таймс“ от 7 февруари 2012-а. „Изпреварила си «Таймс» — пишеше тя. — Браво на теб, ТифАни!“ Приличаше на сърдечна кореспонденция между стари приятели, но истината е, че с госпожа Финърман не бяхме приятелки. Сега щяхме да се видим за пръв път от времето преди стрелбата.

Усмихнах се срамежливо.

— Здравейте, госпожо Финърман.

Лицето й се нагърчи като мокра салфетка. Аз пристъпих неуверено напред, а тя замаха бурно с ръка, отхвърляйки опита ми да я прегърна.

— Добре съм — настоя тя. — Добре съм.

Масичката за кафе във всекидневната бе отрупана с купчини фотоалбуми и стари вестници. Позицията на една чаша за кафе променяше заглавието в пожълтяло копие на „Филаделфия Инкуайърър“: ПОЛИЦИЯТА СМЯТА, ЧЕ СТРЕЛЦИТЕ СА ДЕЙСТВАЛИ САМИ. Госпожа Финърман вдигна чашата и думичката „не“ отново се появи в заглавието, променяйки съдбата ми.

— Какво да ви донеса за пиене? — попита госпожа Финърман. Знаех, че тя пие само зелен чай, защото веднъж бях попаднала на скритите й запаси, докато търсех буркан „Нутела“.

— Да — бе казал Артър, докато аз се удивявах на гледката. Зеленият чай ми се струваше много екзотичен. Мама пиеше само кафе „Фолджърс“. — Майка ми е против кафето.

— Чай е добре — отвърнах аз. Мразя чай.

— Сигурна ли си? — Дебелите очила на госпожа Финърман се плъзнаха напред по носа й и тя ги бутна обратно с показалеца си, както правеше Артър. — Имам кафе.

— Тогава може би кафе. — Позасмях се и за мое облекчение госпожа Финърман също се засмя.

— Господа? — Тя се обърна към екипа.

— Моля те, Катлийн — каза Арън. — Както се разбрахме, преструвай се, че не сме тук.

За момент си помислих, че госпожа Финърман пак ще се срине. Затаих дъх, но тя изненада всички, като вдигна ръце.

— Сякаш е възможно — засмя се тя иронично.

Госпожа Финърман изчезна в кухнята и чух отварянето и затварянето на шкафчета.

— Мляко и захар? — провикна се тя.

— Само мляко! — отвърнах.

— Какво е чувството да си отново тук? — попита Арън.

Огледах стаята, видях избелелите тапети с хералдическата лилия, арфата в ъгъла. Госпожа Финърман преди свиреше, но сега струните изглеждаха безжизнени като цъфнали връхчета на коса, плачещи за дълбоко подхранващ балсам.

— Странно. — Още щом го казах, си спомних инструкциите на Арън. Трябваше да отговарям на въпросите му с пълни изречения, защото щяха да редактират думите ми и репликите ми трябваше да имат смисъл, изречени самостоятелно. — Много е странно да съм отново тук.

— Ето, готово. — Госпожа Финърман пристъпи внимателно в стаята и ми подаде една толкова безформена чаша, че сигурно бе ръчна изработка. Зърнах надписа на дъното: „На мама. С обич: Артър 2/14/95“. Нямаше дръжка и трябваше да я прехвърлям от едната ръка в другата на всеки няколко секунди, защото започваше да ми пари. Отпих една изгаряща глътка. — Благодаря.

Госпожа Финърман не помръдна от мястото си до дивана. И двете погледнахме към Арън, нуждаейки се от напътствията му.

Арън посочи празното място до мен.

— Катлийн, защо не седнеш до Ани на дивана?

Госпожа Финърман кимна и измърмори:

— Да, да.

Тя заобиколи масичката и се настани в далечния край на дивана. Коленете й бяха насочени към входната врата. Аз бях по-близо до кухнята.

— За камерите ще е по-добре, ако се сместите малко по-близо една до друга. — Арън доближи палец и показалец, за да ни покаже какво има предвид.

Не посмях да погледна госпожа Финърман, докато се „смествахме“, но предполагах, че и тя има същата учтива, измъчена усмивка на лицето си като моята.

— Така е много по-добре — отбеляза Арън.

Екипът ни изчака да кажем нещо, но единственият звук беше бръмченето на съдомиялната в кухнята.

— Може да разгледате фотоалбумите? — предложи Арън. — Да поговорите за Артър?

— Бих искала да ги погледна — опитах аз.

Сякаш програмирана от двете ни, госпожа Финърман се наведе напред като робот и взе един бял фотоалбум. Махна миниатюрна прашинка, която се закачи за кутрето й и отново се прилепи към ламинираната корица.

Госпожа Финърман разтвори албума в скута си и премигна към снимката на сина си, на която той бе около тригодишен. Артър стискаше празна фунийка от сладолед, видимо разплакан.

— Тук бяхме в Авалон — измърмори госпожа Финърман. — Една чайка се спусна надолу — Тя размаха ръката си във въздуха. — и събори цялата топка сладолед от фунийката.

Усмихнах се.

— С него тук сме изяждали по една кутия сладолед.

— Знам, че той бе способен да го направи. — Госпожа Финърман отгърна енергично страницата. — Но не и ти. Каквато си мъничка. — Имаше нещо заплашително в гласа й. Не знаех какво друго да направя, освен да се престоря, че не съм забелязала. — О, това тук… — Госпожа Финърман сведе брадичка към гърдите си и въздъхна с копнеж към една снимка на Артър, заровил лице в меката козина на жълт лабрадор. Госпожа Финърман потупа по муцуната на кучето. — Това е Каси. — Тя се усмихна само с устни. — Артър я обичаше. Тя спеше в леглото му всяка вечер.

Операторът се премести зад нас, дългият му обектив се приближи и се фокусира върху снимката.

Протегнах се да задържа страницата надолу, понеже ми блестеше и не виждах добре, но госпожа Финърман доближи албума до гърдите си и пъхна кожения му ръб под брадичката си. Една сълза се търкулна и се застоя в края на брадичката й.

— Той плака, когато тя умря. Плака. Значи не може да е бил какъвто казват. Той изпитваше чувства.

Какъвто казват. Психопат. Неспособен да изпитва истински човешки емоции, а само имитира онези, които наблюдава у другите: съжаление, тъга, съчувствие.

Много време и енергия бяха нужни да се разбере динамиката на взаимоотношенията между Артър и Бен, да се определи кой е бил лидерът. Разкриването на мотивите им щеше да прекрати догадките и да помогне за предотвратяването на подобни инциденти в други училища. Най-уважаваните психолози изследваха доказателствата, събрани след атаката на „Брадли“ — дневниците на Бен и Артър, оценките им в училище, интервютата със съседи и семейни приятели, — и всеки един от тях бе стигнал до едно и също заключение: Артър е бил подбудителят.

Придадох си съчувствен израз, както Артър бе правил много пъти по отношение на мен.

— Знаете ли какво си спомням за него?

Госпожа Финърман измъкна една кърпичка от кутията на масичката и издуха носа си в нея с отнесен вид. Сгъна я на две и избърса носа си.

— Какво?

— Помня, че той бе мил с мен в първия ми учебен ден, когато не познавах никого. Помня, че беше единственият, който се застъпи за мен, когато много хора ми обърнаха гръб.

— Такъв беше Артър. — Името му затрепери на устните й. — Той не беше чудовище.

— Знам — рекох, без да съм сигурна дали това е лъжа или не.

Всички неща, които се твърдяха за Артър — вярвам им. Но докладът, който доктор Анита Пъркинс предаде на полицията, потвърди, че дори психопатите могат да имат проблясъци на истинска емоция, искрено съчувствие. Иска ми се да вярвам, че той е изпитвал нещо към мен, макар че доктор Пъркинс бе оценила личностните черти и поведението на Артър по двайсетте критерия от теста на Хеър за установяване на психопатия и резултатът на Артър се бе оказал по-висок от това, което се приемаше за нормално.

Толкова много от нещата, които Артър направи за мен, поведението му на закрилящ брат и дори онази глупост, която изгъргори накрая, докато дръжката на ножа стърчеше от гърдите му. „Само се опитвах да помогна“, са били или имитация на доброта, или внимателна, хладна манипулация. Доктор Пъркинс бе написала, че психопатите са особено умели при определянето на ахилесовата пета на жертвата и се възползват от нея по начин, който съответства на целите им. Що се отнася до уменията и подбора на средствата в придвижването към целта, ако забравим за Нел, Артър е моят истински учител.

Бен е бил депресивен, склонен към самоубийство, не непременно предразположен към насилие като Артър, но и без да се противопоставя на такава идея. Той и Артър са си обменяли жестоки фантазии как очистват всичките си идиотски съученици и учители. Това винаги е било шега за Бен, докато Артър просто е чакал да се случи нещо, което би го накарало сериозно да се замисли да превърне фантазията в реалност.

Такава роля изиграло партито по случай завършването на Келси Кингсли. Унижението, което Дийн и Пейтън причинили на Бен в гората и което довело до първия му опит за самоубийство. Според дневниците на Артър самият той е подхвърлил идеята за атака в стил „Колумбайн“, когато посетил Бен в болницата няма и две седмици след като бил прерязал китките си. В дневника си Артър описал как е трябвало да чака сестрите да се сменят, докато най-после двамата останат за малко насаме, и колко е било вбесяващо. („Да не би да сме две безпомощни шибани бебета?“) Баща му имал пушка — началото на техния арсенал. Артър е можел да получи фалшива лична карта, да мине за осемнайсетгодишен — вече изглеждаше по-голям от връстниците си. В интернет имаше инструкции как да си направиш бомба от тръби. Те бяха умни, можели са да го направят. Инстинктът му подсказал, че Бен е превъртял и никога няма да се оправи. Бен нямал нищо за губене, защото искал да умре. Ако това се случело, поне е щял да накара онези да си платят заради гадостите, които са му сторили.

Медиите заключаваха, че Артър и Бен са били тормозени — заради това, че са различни, че са дебели, че са хомосексуалисти. Но полицейските доклади разказват много по-различна история — истина, която няма нищо общо с тормоз, каквато бе широко спряганата причина. Макар да се знаеше, че Артър е гей, Бен не беше. Онова, което Оливия каза, че е видяла — Артър да духа на Бен на Мястото? Това е било лъжа — отчаяна, глупава тийнейджърска клюка, която трагично и иронично само наляла масло в огъня. Слухът вбесил и наранил Бен и подтикнал Артър да атакува. „Аз му обещах Оливия“ — написал Артър в дневника си, което било първото нехайно споменаване на списъка му с мишени. Само че Артър в действителност не се интересувал от никакъв списък. Нападението не било замислено единствено заради това да си го върнат на мъчителите си, тоест за отмъщение — всичко било плод на неговото презрение. Потенциална мишена бил всеки, който стоял по-долу от него по интелект, а в съзнанието му това означавало всички. Той предложил идеята за списък само за да заблуди Бен. Целта му била да очисти цялата столова с бомбите си: Акулата, Теди, милата лелка зад щанда, която правеше сандвичите му — с пласт сирене между печеното говеждо и шунката, точно както му харесваше. Всички ние сме били мишени за отстрел. Той се скрил в празното спално помещение на третия етаж на „Брадли“, изчаквайки детонацията, за да може да слезе долу и да се наслади на касапницата, преди да сложи край на собствения си живот. Ченгетата така и така са щели да стрелят по него, а най-лошият кошмар на психопата е да изгуби контрол. Ако е щял да умира, трябвало да стане по неговия начин. Той започнал да стреля, когато видял, че само една от аматьорските му бомби се е взривила, предизвиквайки „минимални“ щети.

Имаше една част в доклада на доктор Пъркинс, която бе достъпна за обществеността, която бях започнала да чета и чак когато разбрах, че ме засяга, се върнах назад и препрочетох първите няколко параграфа. Беше като да видиш снимка и да не познаеш себе си в кадъра — кое е това ядосано момиче, което се цупи на заден план? Не знае ли, че така й се образува двойна брадичка? В такъв момент установяваш как те вижда останалият свят, защото ядосаното момиче си ти.

Доктор Пъркинс определяше „съдружието“ на Артър и Бен като диадичен феномен — термин, който криминолозите използват, за да опишат начина, по който двойките убийци подхранват взаимно своята жажда за кръв. Между един психопат (като Артър) и депресивен тип (като Бен), почти сигурно е, че психопатът е този, който владее положението, и доколкото психопатът жадува за възбудата от насилието, един импулсивен психически партньор може да му свърши безценна работа: да го разпали за касапницата. Артър и Бен планирали нападението шест месеца, като почти през цялото време Бен е бил в рехабилитационен център за душевноболни, преструвайки се пред докторите и сестрите, за да ги убеди, че повече не представлява заплаха за себе си. Междувременно Артър си намерил нов поддръжник, чиято болка и гняв попълвали празнотата от насилие. Този негов приятел го поддържал леко да къкри, докато Артър накрая не видял сгоден момент да кипне. Доктор Пъркинс не назоваваше името ми, но нямаше как да бъде някой друг. Понякога се чудя какво щеше да стане, ако не бях ядосала Артър последния път, когато го видях в тази стая. Ако той се е канел да ми разкаже плана си, да ми предложи да участвам.

— Това също беше на плажа. — Госпожа Финърман приглади една гънка в албума.

Бях изненадана да видя господин Финърман, разперил лакти на облегалката на една пейка на алеята; по загорелите му гърди се виеха черни къдрички. До него прав стоеше Артър, сочеше небето и викаше нещо, а слабите ръце на госпожа Финърман обгръщаха краката му, за да го предпазят да не падне.

— Как е господин Финърман? — попитах любезно.

Притежавам снимката, която обезсмъртяваше най-интимните му моменти със сина му, а все още не се бях срещала с мъжа. Той се появи на Мейн Лайн, когато се случи всичко, разбира се, но скоро след погребението изчезна. Погребението. Да, убийците също трябваше да бъдат погребани. Госпожа Финърман претърпя сума ти унижения в търсене на равин след равин, отчаяна да намери някой, който да се съгласи да води службата за Артър. Не знам какво е направило семейството на Бен. Никой не знае.

— О, нали знаеш — каза госпожа Финърман. — Крейг се ожени наново, така че… — Тя отпи глътка студен чай.

— Не знаех за това — рекох. — Съжалявам.

— Е, няма нищо. — Имаше петънце от чай по вдлъбнатинката над горната й устна, но тя не го избърса.

— Знаете ли — хрумна ми, — аз също имам една снимка на Артър и господин Финърман.

Всекидневната изведнъж избухна в светлина, слънцето избута един облак и зениците на госпожа Финърман се свиха. Бях забравила, че очите й са сини.

— Моля?

Погледнах скришом към Арън. Той местеше микрофона из стаята, без да обръща внимание на това, което току-що бях направила.

Стиснах ръцете си около чашата си с кафе, вече поизстинала.

— Имам тази снимка… ъм, Артър я държеше в стаята си.

— Тази с мидичките ли? — поиска да узнае госпожа Финърман.

— На Артър и баща му — кимнах. — Да.

Цялата мекота в лицето на госпожа Финърман изчезна. Дори бръчките й вече не изглеждаха като гънки по кожата, а заприличаха на груби пукнатини в стъкло.

— Откъде я имаш? Търсих я навсякъде.

Знаех, че трябва да излъжа, но имах чувството, че съм лишена от капка разум. Не можех да измисля как да й отговоря, без да я разстроя.

— Скарахме се — признах. — Аз я взех. Беше отвратителна постъпка. Исках да го ядосам. — Вперих поглед в студената си чаша за кафе. — Така и нямах възможност да му я върна.

— Искам да ми я върнеш — каза тя.

— Разбира се — рекох. — Толкова…

Спря ме писъкът на госпожа Финърман.

— Оу! Оу! — Тя запрати чашата си на масата, вестниците попиха остатъка от мътния й жълт чай. — Оооо! — Госпожа Финърман впи пръсти в слепоочията си и стисна очи.

— Катлийн! — извика Арън.

— Госпожо Финърман! — виках аз в един глас с Арън.

— Лекарството ми — изстена тя. — До мивката.

С Арън се втурнахме към кухнята. Той първи стигна до мивката, разбутвайки препарата за миене на чинии и гъбите.

— Не го виждам — извика той.

— Банята! — чу се сподавеният й отговор.

Знаех къде се намира банята и този път изпреварих Арън. Върху плота до мивката имаше малко шишенце с оранжева рецепта, инструкциите бяха надраскани на етикета: „Вземете едно при първия признак на болка“.

— Госпожо Финърман, ето. — Взех едно хапче в ръката си и един помощник от екипа й предложи своята бутилка с вода. Тя сложи хапчето на езика си и го изпи.

— Мигрената ми — прошепна. Заклатушка се напред-назад, ноктите й побеляха от двете страни на главата й, тя се разплака. — Не знам защо си мислех, че мога да направя това. — Тя се хвана още по-силно за главата. — Никога не трябваше да се съгласявам на това. Идва ми в повече. Просто е прекалено.

 

 

— Искаш ли да те закарам до хотела ти? — предложи Арън на алеята на госпожа Финърман.

Аз махнах към улицата.

— С колата съм, благодаря.

Арън присви очи към къщата, над която се спускаше вечерен здрач. Някога е била красива и ярка, но това сигурно е било дълго преди Артър да е живял там. Опитах се да си я представя така, както биха я видели преди петдесет години момичетата от „Брадли“, пътуващи от всички краища на страната, за да получат първокласно образование, което никога нямаше да им влезе в употреба, щом съпрузите и бебетата станеха приоритет.

— Не омаловажавам преживяното от теб — каза той. — Но мисля, че на нея й е много по-трудно, отколкото на всеки друг.

Наблюдавах как вятърът изтръгва листо от един клон.

— Не ще и дума. Винаги съм го твърдяла. В крайна сметка другите поне са умрели достойно, в някакъв смисъл.

— Достойно — повтори Арън и кимна, щом намери логика в думата. — Хората обичат жертвите.

— Това е привилегия, на която никога няма да се насладя. — Намръщих се, изпитвайки самосъжаление. — Знам, че звучи така, сякаш се оплаквам, но се чувствам измамена. — Не направих това признание пред Арън, а пред Андрю предишната вечер, докато седях на ръба на леглото му от детството. Родителите му бяха заминали за къщата си на брега. Обичаха да пътуват късно вечерта в петък. Трафикът по това време изобщо не бе натоварен. Защо не се отбия за по едно питие, преди да се върна в хотела? Това предложих аз, когато се отпуснахме в колата му, запъхтени от изкачването на стълбите в Спортния център. Андрю се обърна да ми отговори и вдигна вежди.

— Какво? — попитах аз.

Той протегна ръка към мен.

— Имаш нещо в косата си. — Андрю стисна кичур коса между пръстите си и го подръпна, променяйки някои координати в скалпа ми, които сякаш замъгляваха мислите ми, заличаваха съвестта ми. — Прилича на парченца дървесина. От бюрото, под което стояхме.

След водката в кухнята на Андрю, след обиколката на къщата му, която свърши в старата му спалня, Люк пак изплува в разговора ни. И отново се опитах да обясня какво е направил за мен, как той е доказателството, че съм добър, свестен човек.

— Люк Харисън не би се оженил за някаква долнопробна убийца — казах аз. — Той може да ме излекува. — Погледнах надолу към ръцете си, към брилянтната си броня. — Просто искам да ме излекуват.

Андрю седеше до мен, бедрото му топлеше моето. Понякога в метрото е толкова претъпкано, че не мога да избегна краката отляво и отдясно. Нюйоркчани негодуват заради този принудителен физически контакт, но аз тайно му се наслаждавам — така, успокоена от топлината, породена между телата, можех да заспя на рамото на непознат.

— Обичаш ли го изобщо? — попита Андрю и очите ми примигнаха, борейки се с изтощението, докато обмислях как да му отговоря.

Чувствам гняв и омраза, и разочарование, и тъга, сякаш са физически материи. Това чувство е коприна, другото е кадифе, другото — памук. Но вече не знаех каква материя е любовта ми към Люк. Пъхнах ръка в тази на Андрю, видях го как върти годежния ми пръстен.

— Прекалено съм уморена, за да отговоря.

Андрю ме побутна да легна по гръб. Няколко сълзи се стекоха в косата ми и когато се опитах да вдишам през носа, не успях, а само издадох подсмърчащ звук. Бях толкова нервна и гореща — термометърът би показал, че имам температура и не съм в състояние да отида на училище. Андрю пипна кожата ми — пареща, лепкава от пот, и ме остави за момент, за да изгаси лампите и да отвори прозореца. Чух ритъма на външния свят, потръпнах с благодарност, щом хладината ме достигна след няколко секунди.

— Хладният въздух ще помогне — обеща Андрю.

Исках пак да го целуна, но после той ме прегърна и простря голямата си ръка през тялото ми. Още бях с обувки, когато сънят експлодира над мен, изненадващ и опияняващ като метеорен дъжд.

 

 

„Янмин“ винаги е бил ресторант за специални поводи. Нова година, рождени дни, неща от този тип. Мама ни заведе с Акулата там, след като завършихме гимназията. Татко не дойде, каза, че вероятно ще ни е по-приятно, ако празнуваме „по женски“.

БМВ-то на Андрю бе заклещено между два джипа на паркинга и ме обзе чувството, което това място винаги предизвиква у мен, все по-рядко напоследък, когато отворя вратата на ресторанта и видя хубаво облечената тълпа от родители на средна възраст, когато подуша вкусно ухаещия въздух, подправен със сол и мазнина — сякаш нямам търпение за следващото нещо, което ще се случи.

След като си тръгнах от къщата на госпожа Финърман, се обадих на мама и се извиних, че не ми се излиза на вечеря след преживяното по време на снимките.

— Сигурна съм, че е бил тежък ден — каза мама, което беше повече, отколкото ми бе казал Люк за последните двайсет и четири часа. Всичко, което получих от него, бе съобщение от един ред, в което ме питаше как вървят нещата. „Всичко е наред“, написах му в отговор. Мълчанието му ми даде смелост.

— Добър вечер. — Очите на разпоредителя грейнаха сред мрежа от ситни бръчици при вида на някой като мен. — Имате ли резервация?

Така и не успях да му отговоря. Защото чух как един глас произнесе името ми високо и изненадано и когато се обърнах, видях мама и леля Линди. И двете бяха облечени с черни официални панталони, около вратовете им бяха завързани щамповани шалчета, а гривните им прозвънваха всеки път, когато отпиваха от чашите си с вода. Такава бе униформата на мама за излизане на вечеря.

С мама се взирахме една в друга, докато измисля какво да я излъжа. Имах късмет, че стои точно където стоеше, с гръб към бара. За късмет не можеше да види Андрю, който ме чакаше в далечния ъгъл. Бях му изпратила съобщение, след като бях писала на Люк, в което го поканих „да се възползваме“ от резервацията. Веднага след като натиснах „изпрати“, се появиха три малки точици, след което изчезнаха. Това се случи още два пъти, преди Андрю най-после да реши как да отговори. „В колко часа?“

— Нямах представа, че в този ресторант може да се поръчва за вкъщи — отбеляза мама, след като ни настаниха да седнем. Тя отгърна една страница от менюто. — Добре е да се знае.

Загладих салфетката в скута си.

— Защо? Те не правят доставки.

— Толкова е далеч — оплака се леля Линди. Тя потупа лакирания си нокът в празната си стъклена чаша и се тросна на помощник-сервитьора, който чистеше съседната маса: — Вода?

Леля Линди бе по-малката сестра на мама. На младини тя бе по-слаба и по-хубава от мама, но не се държеше снизходително заради това. Сега мама имаше надмощие, понеже дъщерята на леля Линди щеше да се жени за ченге, а дъщеря й се женеше за мъж от Уолстрийт.

— Лин — каза мама, — повярвай ми, струваше си шофирането дотук. — Все едно беше редовен посетител.

Мама бе решила да запази резервацията дори след като аз се бях отказала. Не мисля, че това може да има нещо общо с факта, че Люк бе оставил данните на кредитната си карта за покриването на сметката от вечерята. Поувъртах малко, преди да й кажа, че съм решила да мина оттук, за да си поръчам нещо за вкъщи и да хапна в хотела. Когато ми обясни, че татко не проявил интерес към вечерята, аз измърморих:

— Колко нетипично за него.

Мама въздъхна и ме помоли да не се заяждам с нея.

Леля Линди внезапно се засмя.

— Пикантни телешки равиоли? — Тя направи физиономия. — Не ми се струва много китайско.

Мама й отправи съжалителен поглед.

— Кухнята тук е смесена, Лин.

Зад рамото на мама видях Андрю да става и да ми маха. Той тръгна към тоалетните.

— Бихте ли ми поръчали скаридите с лимонова трева? — Събрах салфетката си на топка и я подхвърлих на масата. — Трябва да отида до тоалетната.

Мама се дръпна назад и ми направи място да се измъкна от масата.

— Какво искаш за предястие?

— Просто избери някаква салата — отвърнах през рамо. Първо проверих тоалетните. Дори отворих вратата на мъжката, преструвайки се, че съм я объркала с дамската. Един мустакат татко ме информира къде съм. Извиках името на Андрю и излязох, щом мъжът повтори забележката си, този път по-ядосано.

Мама и леля Линди седяха с гръб към мен и аз се втурнах към входната врата. Навън въздухът бе почти лишен от мирис, така че дори не бях сигурна дали дишам. Отне ми секунда, преди очите ми да се нагодят към тъмнината, и тогава видях Андрю, облегнат на протрития багажник на колата си, сякаш ме е чакал там през цялото време.

Извиних му се, като направих жест с ръце. „Тя ме изненада в гръб.“

Андрю се отлепи от багажника и ме пресрещна до ресторанта под някакво скеле, където не достигаше уличното осветление. Той направи жест с пръсти като магьосник.

— Майчина интуиция. Сякаш е знаела, че си намислила нещо нередно.

Поклатих глава, за да му покажа колко греши. Не ми харесваше Андрю да мисли за нас като за „нещо нередно“.

— Не. Просто наистина харесва безплатните вечери в „Янмин“. — Облегнах се на тухлената стена на ресторанта, щом Андрю пристъпи към мен.

Той сложи ръцете си от двете страни на лицето ми и аз затворих очи. Можех да заспя точно там, права, докато палците му галеха страните ми, а лишеният от мирис ветрец подухваше косите ми през лицето. Поставих ръцете си върху неговите.

— Просто ме изчакай някъде — казах. — Ще дойда където и да е. После.

— Тиф — въздъхна той. — Може би е по-добре, че стана така.

Стиснах го по-силно и се опитах да прозвуча ведро:

— О, хайде!

Андрю въздъхна и измъкна ръцете си изпод моите. Хвана ме за раменете по братски и аз започнах да се разпадам малко по малко отвътре.

— Снощи можехме да направим нещо, което да не можем да върнем — каза той. — Но не го направихме. Може би е по-добре да се откажем от това сега, преди да сме направили нещо, за което ще съжаляваме.

Поклатих глава и внимателно премерих тона си:

— Никога не бих съжалявала за нищо с теб.

Андрю ме прегърна и докато не каза: „Но аз бих могъл“, всъщност си мислех, че съм го убедила.

Вратата на ресторанта се отвори и се чу писклив смях. Искаше ми се да изкрещя на всички вътре да млъкнат, по дяволите! Винаги е трудно да запазиш самообладание, когато всички останали се забавляват.

— Не е нужно да правим нищо — казах аз, мразейки се за това колко отчаяно звуча. — Може просто да идем някъде. Да пийнем. Да поговорим.

Сърцето на Андрю пулсираше в ухото ми. Той миришеше като за среща, целият одеколон и нерви. Почувствах тъжната му въздишка на върха на главата си.

— Не мога просто да си говоря с теб, ТифАни.

Сякаш някъде в мен имаше стъкло, което най-сетне се строши на парченца. Знаех единствено как да нанасям удари. Лактите ми се наместиха в гърдите на Андрю и аз го отблъснах. Той не го очакваше и изстена, дали защото му изкарах въздуха, или просто се изненада, щом залитна назад.

— Естествено, че не можеш, по дяволите! — Размахах ръка. — Всъщност имах нужда от приятел. Но ти си просто поредното момче, което иска да го сложи на кучката от „Брадли“.

Сега под уличните лампи видях как лицето на Андрю се сгърчи от болка и веднага се намразих.

— ТифАни — опита той. — Господи, знаеш, че не е вярно. Искам само да си щастлива. Това е всичко, което винаги съм искал за теб. Но това… — Той посочи пространството между нас. — Това няма да те направи щастлива.

— О, още по-добре! — изсмях се гадно. — Някой друг да ми казва какво ще ме направи щастлива. Точно от това се нуждая. — Не го прави! Не го казвай! Но не можех да спра. — Знам, чу ли? — Пристъпвах все по-близо до него, докато се приближихме на разстояние колкото за целуване. — Знам какво е най-добро за мен.

Андрю кимна любезно.

— Знам, че знаеш. — Той избърса една сълза от лицето ми и така ме накара да се разплача още по-силно. Дали това щеше да е последният път, в който ме докосваше?

— Тогава го направи.

Притиснах ръката му към лицето си, цялото измокрено от сълзи и сополи.

— Не мога. Знам, че няма да го направя.

Вратата на ресторанта се отвори широко и с Андрю се отдалечихме един от друг, щом една двойка, сита и щастлива, заслиза по стълбите. Мъжът изчака жената на улицата, обви ръка около раменете й, когато тя го настигна. Тя се престори, че не е забелязала влажните ми очи, когато мина покрай нас, но по изражението й разбрах, че ги е забелязала. Знаех, че си мисли: Сигурно са се скарали, добре че не сме като тях. Умирах от желание да сме двойка, която се кара помежду си заради това, че Андрю работи прекалено или че аз прекарвам прекалено много време в „Барнис“^[38], каквото и да е друго, само не и случващото се между нас в момента.

Изчакахме ги да отидат до колите си, чухме вратите да се затръшват. Първо нейната, след няколко секунди и неговата. Той й бе отворил вратата. Мразех ги.

— Никога не съм искал да те разстроя, ТифАни — каза Андрю. — Мразя да те виждам така. — Той размаха ръце във въздуха, ядосан на себе си. — Позволих да стигнем твърде далеч. Не биваше да го правя. Съжалявам.

Исках да му кажа, че и аз съжалявам, че аз също не съм искала да става така. Но не можех да накарам думите да излязат — щяха да са просто поредните лъжи и извинения.

— Мисля, че ти създадох погрешна представа за Люк. — Андрю ме хвана с ръце, опита се да ме възпре от обяснения, но аз настоях. — Не е лесно за човек като мен да е щастлив. Това тук е най-близкото до щастие, което ще ми се случи някога, и е прекрасно…

— Не съм имал намерение да…

— Тогава не смей… — Изхълцах смутено. — … да ме… — Още едно хлъцване. — … съжаляваш.

— Не те съжалявам — каза Андрю. — Никога не съм те съжалявал. Изумен съм от теб. Било те е грижа за Пейтън. Държала си ръката му. След онова, което ти бе причинил. Дори не знаеш колко си изумителна. Трябва да бъдеш с някой, който го оценява.

Вдигнах яката на ризата си и се престорих, че просто бърша лицето си, но не го бършех. Продължавах да плача тихо в защитната си маска. Чух хубавите официални обувки на Андрю да се приближават към мен, но поклатих глава и го предупредих приглушено да стои надалеч.

Той ме изчака на разстояние, докато съсипвах ризата си. Вече нямаше да мога да я върна в модния отдел; трябваше да кажа, че съм я изгубила или нещо такова. Обмислянето на тази нова лъжа бе единственото нещо, което можеше да ме успокои, единственото нещо, което ме пресуши отвътре и ми даде силата да прочистя гърлото си и да кажа почти сдържано:

— Майка ми вероятно се чуди къде съм.

Андрю кимна към тротоара. Сякаш го бе гледал през цялото време, за да не нарушава личното ми пространство.

— Добре.

Поне успях да изрека едно приятно звучащо „лека нощ“, преди да се обърна и да тръгна нагоре по стълбите. Андрю пак изчака зад мен, за да се увери, че съм влязла невредима. И бездруго дори не го заслужавах.

— Ето те най-после! — възкликна мама, когато се промуших между две маси и се вмъкнах в сепарето. — Поръчах ти най-скучната салата, която имат. — Тя потопи един хрупкав макарон в портокалов сок и го гризна. — Знам, че си на онази шантава диета.

— Благодаря. — Отново разгънах салфетката върху скута си.

Леля Линди първа забеляза лицето ми.

— Добре ли си, Тиф?

— Не съвсем. — Метнах един хрупкав макарон в устата си, без да го топя в нищо, и го сдъвках. — Имам предвид, че все пак прекарах следобеда с майката на момчето, което убих, така че това може да обясни защо съм малко тъжна.

— ТифАни ФаНели! — възмути се мама. — Не говори така пред леля си Линди.

— Добре тогава. — Метнах още един макарон в устата си. Исках да изсипя цялата купа в гърлото си, само да запълня зейналата от глада бездна. — Ще говоря така пред теб.

— Дойдохме тук да се насладим на една хубава вечеря — изсъска мама. — Ако държиш да я провалиш, по-добре си тръгни.

— Ако си тръгна, ще си тръгне и кредитната карта на Люк. — Задъвках шумно и й отправих съкрушителна усмивка.

Мама успя да скрие паниката зад спокойно изражение, за да не става леля Линди свидетел на сцената. Със сигурност братовчедка ми никога не би причинила това на майка си. Тя се омъжваше за човек на закона. Мама се обърна към леля Линди, сякаш всяка кост в тялото й не крещеше да ме нападне като змия, и изчурулика като принцеса от филм на Дисни:

— Нали нямаш нищо против да ме оставиш за минута с ТифАни?

Леля Линди видимо съжали, че ще изпусне най-интересното, но взе чантичката си от облегалката на стола.

— Трябва да отида до тоалетната.

Мама изчака, докато спряхме да чуваме леля Линди и бижутата й, кънтящи из целия ресторант като проклет маршов оркестър. Тя отметна косата си, която не падаше над очите й, за да се подготви за лекцията си.

— ТифАни, знам, че в момента си подложена на голям стрес. — Тя протегна ръка към мен и аз се дръпнах назад. Мама се загледа за миг в мястото, където бе ръката ми. — Но трябва да се стегнеш. Ей толкова малко ти остава, за да прогониш Люк. — Тя приближи палеца и показалеца си на милиметър разстояние един от друг, за да покаже колко точно.

Беше впечатляващо, че се сети да повдигне тази тема. Толкова впечатляващо, че чак беше подозрително.

— Ти пък какво знаеш за това?

Мама се облегна на стола си и скръсти ръце пред гърдите си.

— Той ми се обади. Беше притеснен. Помоли ме да не ти казвам, но… — Тя се наведе напред и по шията й изпъкнаха жилести лилави венички. — Като те виждам как се държиш, мисля, че имаш нужда да го чуеш.

Идеята, че вече нищо не зависи от мен, че нямам Андрю, че може да нямам никого, пристегна корсета ми още по-силно. Размърдах се в стола си и се опитах да не изглеждам толкова разтревожена, колкото бях.

— Какво точно каза той?

— Че ти не си на себе си, ТифАни. Че си станала враждебна. Че се държиш отчуждено.

Засмях се, сякаш това беше най-абсурдното нещо, което някога съм чувала.

— Исках да се снимам в документалния филм, а той не смята, че трябва да го правя. Иска от мен да се преместя в Лондон и да се откажа да се пробвам в шибания „Ню Йорк Таймс“. — Снижих глас при ядосания поглед на мама: — А сега ме обвинява, че съм враждебна?

Мама също снижи глас:

— Няма значение всъщност дали си враждебна или не, нали така? Важното е, че не се държиш като жената, в която Люк се влюби. — Тя отпи глътка вода, която й бе донесъл помощник-сервитьорът, докато аз бях навън с господин Ларсън. — По-добре да започнеш да се държиш като старата ТифАни, ако искаш тази сватба да се случи.

Оттеглихме се в ъглите си. Напрегнатото ни мълчание изглеждаше още по-неестествено на фона на шумното веселие в салона. Забелязах леля Линди да се връща от тоалетната. Бях ходила с нея и с мама да разгледаме натруфения сватбен салон, където щеше да се омъжи дъщеря й — мениджърът се хвалеше как осветлението в „балната зала“ може да се променя от неоноворозово в зелено или синьо в съответствие с музиката, която пуска диджеят. После леля взе да се фука с менюто — комбинация от морски деликатеси и месо по сто долара порцията, но това била единствената й дъщеря и нямало да пожали никакви средства. Голям смях! Бих подскачала от радост, ако и на мен ми вземеха по толкова на порция, по-скоро на нас. Споменът събуди отново онази жажда, за която специалистите твърдяха, че може да е признак за незадоволена основна биологична потребност. Леля Линди ми отправи неуверен въпросителен поглед и аз й кимнах да се върне при нас, докато пресушавах чашата си с вода, а ледените кубчета се удряха в зъбите ми по начин, от който винаги изтръпвам.

Подписах сметката и мама ми напомни да си взема останалата храна за вкъщи.

— Вземи я за татко — предложих щедро. Бях влязла в директна схватка с мама и бях загубила. — В хотела няма къде да я съхранявам.

Навън на паркинга и мама, и леля Линди ми казаха да благодаря на Люк за вечерята. Обещах им, че ще го направя.

— Кога тръгваш за Манхатън? — попита мама. Както винаги в тези случаи, тя смяташе, че звучи много компетентно, като казва Манхатън вместо Ню Йорк.

— Не по-рано от утре следобед — отвърнах. — Трябва да снимаме още нещо.

— Е — обади се леля Линди, — почини си, скъпа. Няма по-добър грим от едно хубаво наспиване.

Усетих усмивката си като нож, който гравираше главата ми. Кимнах на мама за довиждане, представяйки си как горната половина на главата ми се разполовява като тиква. Изчаках мама и леля Линди да се качат в очуканото й БМВ. Последния път, когато родителите ми бяха имали пари да го сменят с по-нов модел, беше преди седем години. Бях предложила нещо по-малко лъскаво и не толкова скъпо за поддръжка, но мама се бе изсмяла. „Няма да карам хонда сивик, ТифАни.“ За мама успехът не бе да работиш за „Ню Йорк Таймс Мегъзин“, успехът бе да се омъжиш за някой като Люк Харисън, който можеше да осигури всички неща, които тя се преструваше, че може да си позволи.

Хвърлих поглед към още по-старата версия на колата на мама на същото място, където я бях видяла преди час, чак след като мама и леля Линди се изнизаха от паркинга.

Минах покрай нея и се престорих, че не съм забелязала нюйоркската регистрация. Отвътре последва бързо движение и после стоповете й ме поздравиха в червено. Андрю си тръгна, докато отключвах вратите на джипа.

 

 

Преди пет години колежът Брин Мар изряза дърветата, които отделяха Мястото от пътя. Празните бирени кутийки, чиито отвори носеха следи от тийнейджърска ДНК на десетки години, бяха събрани и рециклирани, а земята бе превърната в приятен парк с маси за пикник и комплект люлки със скромно фонтанче в средата. В неделя сутринта тръгнах по следите, оставени в тревата, докато камерите ме следяха.

Той погледна нагоре към мен, което сега, предполагам, му се налагаше да прави с всички.

— Фини.

Забих зъби в долната си устна. Исках да свържа обстановката с всичко, което това име предизвика в спомените ми, преди да проговоря:

— Не мога да повярвам, че сме тук, Дийн.

Арън ме накара да седна на пейката. Щеше да е по-добре за снимките, ако с Дийн бяхме на една и съща височина, а само един от нас можеше да изравни несъответствието. Отначало се дърпах, но се предадох, когато забелязах, че Дийн е вперил поглед в земята, изчервен от унижението.

Най-накрая се настанихме по местата си, екипът ни обгради като отряд за екзекуции, но никой от нас не знаеше как да започне. Дийн беше този, който бе пожелал срещата, беше помолил Арън да ме попита дали ще се съглася да го видя, което Арън бе направил — в петък, когато напуснах студиото, в първия ден от снимките.

— Какво иска той? — бях попитала.

— Казва, че иска да се извини. Да изясните нещата. — Арън ме гледаше, все едно искаше да каже: „Не е ли страхотно?“.

Знам, че бях обещала на Люк да не говоря за онази нощ. Бях категорична, че дори не искам да споменавам за онази нощ. Но след като Дийн бе решил да признае какво ми бяха сторили всички те, нещо като реабилитация все пак, изведнъж осъзнах колко упорито бях лъгала себе си. Разбира се, че исках да говоря за това.

Вече на нивото на Дийн, повдигнах веждите си към него с очакване. Нямаше да заговоря първа. Дийн се опита да се позове на носталгията, което само по себе си показва колко тъп бе в действителност.

— Помниш ли колко сме се забавлявали на това място? — Той се огледа наоколо, копнежът по лицето му бе неволна обида.

— Помня, че тук ти ме покани в къщата си. Помня, че дойдох и че бях подмятана като торбичка с подаръци. — Слънцето изскочи иззад един облак и аз присвих очи. — Помня това, сякаш беше вчера.

Пръстите на Дийн затрепкаха, сякаш бе на електрическия стол, после се стегнаха в скута му.

— Много съжалявам за това как се получи всичко.

— Как се е получило всичко? — За това ли бях дошла тук? Да слушам някакви мъгляви извинения, които сякаш бяха изречени от политик и заобикаляха всяка реална отговорност? Очите ми се превърнаха в цепки, обградени от милиони бръчици, но не ми пукаше. — А да кажеш например: „Съжалявам, че се възползвах от теб, когато беше четиринайсетгодишна и пияна до козирката?“, „Съжалявам, че се опитах да го направя пак в къщата на Оливия и че те ударих през…“.

— Спрете да снимате. — Дийн завъртя инвалидната си количка към камерата с такава шокираща сръчност, че занемях.

Операторът погледна въпросително към Арън.

— Спрете да снимате — повтори Дийн, приближавайки го с бавно, гладко плъзване.

Операторът все още чакаше Арън да реши, но той само стоеше там, пребледнял и зашеметен. Хрумна ми изведнъж, че всичко, което бях казала на Дийн току-що, го бе шокирало. Или Дийн бе замазал подробностите от онази нощ, или Арън за първи път ги чуваше. Иска да се извини. Да изясните нещата. Разбрах, че Арън няма никаква представа какво огромно извинение ми дължеше Дийн.

— Арън? — попита операторът и Арън сякаш влезе в час.

Прочисти гърлото си и каза:

— Нейтън, спрете снимките.

Обърнах се към гърба на Дийн с остър смях.

— Защо изобщо си поискал да се срещнем, Дийн? Щом не можем да кажем нищо за нищо от онова, което в действителност се случи? — Станах. Самата способност да го направя бе мощно оръжие.

Дийн се обърна с една маневра. Поне моят недъг не беше физически, не бях обречена да прекарам живота си в инвалидна количка. Странно, но Дийн не печелеше от това, че приближаването на трийсетте не му се бе отразило така, както бе станало с другите. Той все още имаше прилично количество коса, все още горната част на тялото му бе гъвкава и мускулеста. Една бръчка пресичаше челото му като гънка в пощенски плик, но това бе всичко. Ако изглеждаше повехнал под тежестта на годините, контрастът с долната половина на тялото, уловена в капана на количката, нямаше да е толкова драстичен.

Разбира се, той бе женен за секс бомба, която сядаше на масата за закуска гримирана и на токчета, накичена с лъскави украшения, на каквито аз все още се мъчех да устоявам заради вкоренените ми разбирания за красотата, наследени от майка ми. Чух я да говори в един откъс от шоуто „Тудей“ — южняшки акцент, леко фанатични религиозни разбирания. Вероятно не вярваше в секса преди брака или в секса по принцип, освен ако не бе с цел размножаване, което устройваше Дийн. Почти съм убедена, че той не е способен да оцени никое от еротичните умения, които обещаваме на корицата на „Дъ Уиминс Мегъзин“. Артър се бе постарал за това.

Дийн погледна през рамо екипа.

— Това не се заснема, нали?

— Да виждаш някоя камера да е насочена към вас? — отвърна Арън малко раздразнено.

— Може ли да ни оставите за малко насаме с ТифАни?

Арън ме погледна. Кимнах и размърдах устни: „Няма проблем“.

Операторът посочи небето, което отново се скриваше зад облаците.

— Трябва да заснемем това, преди да е заваляло.

Арън отметна глава, давайки сигнал за оттегляне.

— Ще го заснемем.

Екипът последва Арън, дългите му крачки увеличаваха разстоянието между нас. Дийн изчака екипът да се събере до пътя, преди да се обърне към мен. Една вена потрепна на челюстта му, после се успокои.

— Може ли да седнеш?

— Предпочитам да остана права, благодаря.

Дийн се залюля в количката си.

— Доообре. — Ъгълчето на устата му внезапно се изкриви. — Ще се омъжваш ли?

Ръката ми, която размахвах покрай тялото си, беше на нивото на очите му. Ето че за първи път бях забравила за моята смарагдова гордост, за всичките й магически, преобразяващи сили. Разперих пръсти широко и погледнах надолу, както правят всички момичета, когато някой забележи и попита. Изгледах го така, все едно бях видяла умряла буболечка.

— След три седмици.

— Честито.

Пъхнах ръце в задните си джобове.

— Може ли да минеш направо на въпроса, Дийн?

— Тиф, честно…

— Всъщност вече ми казват Ани.

Дийн издаде напред долната си устна и повтори името в главата си.

— Като края на…

— ТифАни.

След кратък размисъл заключи:

— Хубаво е.

Запазих мълчание, за да му покажа колко малко значи за мен мнението му. Небето потрепери и една самотна дъждовна капка се настани върху носа на Дийн, молейки го да побърза.

— Ами, първо искам да ти се извиня — каза Дийн. — Отдавна исках да го направя. — Той не отделяше поглед от мен, навярно някой медия коуч му бе обяснил, че така се прави при извинение. — Държах се много лошо с теб. — Една въздишка затрептя по пълните му устни. — Съжалявам.

Затворих очи. Задържах ги затворени, докато събера достатъчно сила, за да преглътна болката от спомена. Когато успях, отново ги отворих.

— Но не искаш да го кажеш пред камерата.

— Ще го кажа пред камерата — обяви Дийн. — Ще се извиня за несправедливите обвинения, които отправих към теб. В които твърдях, че си взела пушката, защото си действала в комбина с Артър и Бен. — Отворих уста, но Дийн вдигна ръка, тази със сребърната халка, която се усмихваше около собствения му безименен пръст. — Тиф… тоест Ани, ако искаш вярвай или недей, но по онова време наистина смятах, че си замесена. Представи си как ми изглеждаше. Ти дотича, а аз знаех, че с Артър сте приятели, и знаех колко си ми ядосана, и той ти подаде пушката и фактически ти предложи да ме довършиш, и ти посегна да я вземеш.

— Бях изпаднала в ужас. Молех се за живота си. Ти ме видя.

— Знам, но просто не бях на себе си — рече Дийн. — Бях загубил много кръв и също бях в ужас. Разбирах само, че той ти подава пушката, а ти понечи да я вземеш. Онези ченгета, когато дойдоха при мен, бяха сигурни, че си им била съучастница. Аз бях просто объркан… и гневен. — Той побутна напред-назад количката си многозначително. — Бях гневен. Артър и Бен бяха мъртви, а ти все още бе жива и можех да излея гнева си върху теб.

Това бе нещо, за което и Дан, адвокатът, всъщност ме предупреди. Че след като истинските престъпници са мъртви, всички си търсят мишена и аз изглеждам доста подходяща.

— Но аз дори не познавах Бен — припомних на Дийн.

— Знам — каза Дийн. — Просто, щом имах време да се възстановя и да размисля, разбрах, че не си имала нищо общо.

— Тогава защо не излезе да го кажеш? Знаеш ли, че все още получавам пълни с омраза писма? От твои фенове. — Последната дума трептеше от гняв.

— Защото бях гневен — повтори Дийн. — Нищо друго, само от чист гняв. И недоволство — че ти се измъкна невредима.

Изсмях се. Колко много хора бяха сигурни, че съм се измъкнала невредима — сама си бях виновна, че разигравам най-великото шоу на земята.

— Не съвсем.

Дийн ме огледа от долу до горе. Нямаше похот в погледа му. Просто правеше най-очевидното наблюдение — ежедневните ми скъпи дрехи, прическата ми за 150 долара.

— Изглеждаш ми доста добре.

Краката на Дийн бяха събрани в коленете, образувайки буквата „V“. Зачудих се дали ги поставя така всяка сутрин, щом стане от леглото. Още една дъждовна капка, този път по-голяма, кацна върху челото му.

— Тогава защо си говорим насаме? Арън каза, че си искал да изясним нещата.

— Така е, искам — потвърди Дийн. — Ще разкажа всичко това пред камерата. Ще обясня, че съм бил объркан и твърде ядосан, за да поправя стореното. Ще се извиня, а ти ще ми простиш.

— Така ли? — кипнах аз.

— Така — рече Дийн. — Защото искаш да изчистиш името си. А аз мога да ти помогна това да се случи.

— Какво ще спечелиш от цялата работа?

— Ани. — Дийн допря пръстите на ръцете си. — Аз направих много добро състояние от лошото си състояние.

Недалеч зад него се намираше черният му мерцедес, шофьорът му, облечен в стилен костюм, чакаше да откара Дийн към следващия му ангажимент.

— Ти си истинско вдъхновение, Дийн.

— Хей — изкикоти се той, — можеш ли да ме обвиниш, че съм извлякъл най-доброто от ситуацията?

Слънцето пак се показа и блесна ярко, сякаш проявяваше разбиране.

— Мисля, че не — казах аз.

— Всъщност в срещата ни има известна доза щастлива случайност. — Дийн се наведе напред, сякаш бе развълнуван да сподели тази следваща част от разказа си с мен. — Работех върху най-новата си книга, в която се разказва за силата да помолиш за прошка и ето че се появи този проект с документалния филм.

Застинах.

— Сякаш ни е било писано.

Дийн се засмя към безполезните си слабини.

— Остроумна си, Ани. Винаги си била. Надявам се съпругът ти да го оценява. — Той въздъхна. — Жена ми е безумно тъпа.

— Годеник — поправих го аз.

Дийн вдигна рамене, сякаш това нямаше значение.

— Добре, годеник. — Отново погледна назад, за да се увери, че никой друг няма да го чуе, освен мен. — Би било много… въздействащо… за моите фенове… — Малка усмивка към мен. — Да ни видят, че сме се помирили донякъде. Също така мисля, че хората ще разберат защо ми е било необходимо толкова дълго време да осъзная истината и защо отначало съм бил объркан. Не съм искал да съсипвам доброто ти име, бил съм травмиран. Сега съм достатъчно доблестен, за да го призная. Но… ъъъ, за другото… За него не може да се каже, че има извинение, нали? — Той млъкна за момент, сякаш обмисляше дали да сподели следващото нещо или не. — Знаеш ли, че жена ми очаква дете?

Зяпнах го, вцепенена.

— Биологично мое. — Той погледна нагоре към мен, присвивайки очи под своенравното небе. — Изумително е какви неща могат да се правят в наши дни. — Гласът му се изпълни с почуда. — Една лека хирургическа операция, една лаборатория и едно блюдо на Петри… и хоп, вече съм семеен мъж, точно както обществото очаква от мен. Хората ми плащат сметките, така че аз с радост им се подчинявам, макар че децата… — Той направи физиономия, която аз бях правила много пъти преди. Известно време Дийн просто оглеждаше пътя, обмисляйки какъв ще е животът му с дете, след което никога няма да може да се затича, никога нямаше да може да го научи да играе футбол. Той прочисти гърлото си и пак ме погледна: — Но другото нещо, не мисля, че ще го подминат с лека ръка.

— Няма — съгласих се. — Доста е мръсно.

— Това е лично извинение. — Дийн наклони глава. Огледа лицето ми и добави: — И си е извинение. Много съжалявам за стореното.

Вперих очи в него.

— Искам обаче да ми отговориш на един въпрос.

Дийн кимна.

— Бяхте ли го планирали? Онази нощ у вас?

Дийн имаше наглостта да се престори на оскърбен.

— Не бяхме такива чудовища, Ани. Не. Просто… — Той погледна отново пустия път и се замисли как да се изрази. — Имаше нещо като съревнование между нас. Кой ще получи новото момиче. Но когато отидохме в стаята ми, аз дори не знаех, че това, което се е случило с Лиам, се е случило. Разбрах чак на следващия ден.

Пристъпих към него, толкова шокирана, че поисках да изтръскам от него и останалите му тайни.

— Не си знаел за Лиам?

Дийн потръпна.

— Но, виж, знаех за Пейтън. Само че аз… не знаех, не мислех, че е нещо лошо. Не знам. — Той сви рамене. — Това не беше секс за мен. Не разбирах как случилото се с Пейтън и с мен може да е лошо. — Избегна погледа ми и добави бързо: — Но сега знам.

Слънцето ни огря с един бърз лъч, преди отново да се спусне зад един мрачен облак.

— Какво знаеш сега?

Дийн смръщи вежди, сякаш бях учителка, която му е задала труден въпрос и той иска да отговори правилно.

— Че е било нередно.

— Не! — Посочих с пръст към него. — Искам да го кажеш. Какво беше. Ако ще играя по твоите правила, заслужавам да чуя един от вас най-накрая да каже на черното черно. Кажи ми какво ми направихте.

Дийн въздъхна и обмисли молбата ми. След момент призна:

— Това, което ти направихме… беше изнасилване, доволна ли си?

Думата разпори корема ми като рак. Терористична атака. Самолетна катастрофа. Всички неща, от които се ужасявам, ще ме плашат завинаги, защото се бях измъкнала от лапите на Артър преди половин живот. Но въпреки това поклатих глава.

— Не. Не ми говори с половин уста. „Беше изнасилване“ — знам ги тези номера. Искам да кажеш какво ми направихте. Какво ми направихте всички вие.

Дийн огледа земята. Бръчката на челото му избледня, когато цялата съпротива изчезна от лицето му.

— Изнасилихме те.

Потрих устни една в друга и усетих нещо със сладостен метален привкус. Моментът ми се струваше неимоверно по-приятен, отколкото когато Люк ми предложи брак.

— А онази нощ в къщата на Оливия…

Дийн ме прекъсна с примирено кимване.

— Знам. Ударих те. Няма извинение за това. За нищо от случилото се. Знам само, че се чувствах излъган. Подведен от теб. И това ме вбеси. Все едно бях изпаднал в несвяст от гняв. И досега съм благодарен на бащата на Оливия, че прекъсна всичко, иначе не знам какво… — Той спря, защото дъждовните капки бяха изгонили екипа от мястото, на което изчакваха.

— Хей! Приятели? — извика Арън. — Ако ще снимаме, трябва да е сега.

Заснехме сцените секунди преди да ливне дъждът. Дали съм се продала? Не го виждам по този начин. Но само защото все още има нещо, което запазих за себе си през всички тези години, една причина да отпусна хватката около врата на Дийн. Можеше да се чудя какво бих казала, ако Артър бе дошъл при мен и ме бе помолил да участвам в плана му, но не се чудя чак толкова какво щеше да се случи, ако Артър наистина ми бе подал пушката. Защото ако я бях докопала, мисля, че направо щях да гръмна топките на шибаното копеле. Артър щеше да е втори.

Глава 16

На ключодържателя ми има два ключа, както и една карта за „Ню Йорк Спортс клуб“, макар че не съм член от 2009 година. Това означава, че вероятността да уцеля верния ключ във вратата е петдесет на петдесет. Не помня някога да съм отключвала от първия път.

Люк смята това за забавно. Казва, че така го предупреждавам кога се прибирам. „Имам време да затворя прозорците с порното“ — дразни ме той. Виждала съм порното, което гледа Люк — момиче с огромни фалшиви цици, което крещи „да, да, да, точно там“, докато някакъв мускулест тъпак я блъска; изглежда почти толкова забавно като да си попълваш данъчната декларация. Люк смята, че не харесвам порно, но аз просто не харесвам неговото порно. Имам нужда да виждам някой, който изпитва болка. Болката е хубаво нещо, защото не може да се фалшифицира.

Отворих вратата с крак.

— Здрасти.

— Здрасти — обади се Люк от дивана, докато ме гледаше с усмивка на лицето си как се мъча с багажа. — Липсваше ми.

Вратата се затръшна зад мен и аз пуснах чантите. Люк разтвори ръце.

— Може ли прегръдка?

Думите „Може ли да ми помогнеш?“ седяха хапливи на върха на езика ми. Решението да не ги изрека изискваше известно усилие.

Тръгнах към Люк и се сгуших в обятията му.

— Ооо! — каза той. — Добре ли си, мила?

Наврях лицето си в шията му. Миришеше така, сякаш имаше нужда да се изкъпе. Но аз винаги го харесвах малко мръсен. Някои хора имат хубава естествена миризма и Люк е един от тях. Разбира се, че е.

— Изтощена съм — оплаках се.

— Какво мога да направя за теб? — попита Люк. — Как да ти помогна?

— Гладна съм — отвърнах. — Но не искам да ям.

— Скъпа, изглеждаш великолепно.

— Не — рекох. — Не изглеждам.

— Хей! — Люк опря пръстите си под брадичката ми, повдигна главата ми нагоре, така че го погледнах. — Ти си най-красивото момиче, което някога съм виждал, и ще бъдеш най-красивата булка. Един чийзбургер повече няма да промени това. Един милион чийзбургера не биха могли да променят това.

Сега беше подходящо да попитам. Бях го хванала в момент на привързаност към Ани, което си бе рядкост напоследък. Но преди да успея да го направя, изражението на Люк стана сериозно.

— Така — каза той. — Трябва да говоря с теб.

Имах чувството, че се возя на влакче на ужасите в момента, когато то се спуска от върха право надолу. Промяната в силата размести всичките ми органи, долната част на стомаха ми туптеше, сякаш сърцето ми се блъскаше вътре. Може би мама беше права?

— Дойде предложението за Лондон — съобщи Люк.

Повторих мислено думите му, опитвайки се да се приспособя, да определя емоцията, рикошираща от свободно падащите ми бъбреци, черен дроб и сърце. Разочарование ли беше? Облекчение? Примирение?

— О! — рекох. — О! — повторих, натъквайки се на нещо като любопитство. — Кога?

— Искат да се преместим през празниците. За да съм там в началото на новата година.

Отдръпнах се леко от него, като прехвърлих тежестта по начин, който накара Люк да направи гримаса. Той се доближи до мен, опитвайки се отново да се настани удобно.

— Ти съгласи ли се вече?

— Не — отвърна Люк. — Разбира се, че не. Казах, че първо трябва да говоря с теб.

— Кога трябва да им дадеш отговор?

Люк се намръщи, замислен.

— Трябва да ги уведомя някъде до седмица.

Сухожилията в краката на Люк се напрегнаха под мен, сякаш се стягаха да поемат моята паника. Изведнъж осъзнах преимуществото, което имах, ако успеех да запазя самообладание. Това означаваше да приема решение, което ме натъжаваше, но другата опция ме плашеше, а аз се бях изморила да се страхувам.

— Трябва да говоря с Лулу — казах, представяйки си срещата ни в кабинета й, замръзналото й лице, неспособно да изрази мнението й каква огромна грешка правя. — Може би ще ми помогне да започна работа в някое британско списание.

Люк се усмихна, изненадан.

— Сигурен съм, че ще ти помогне. — И добави щедро: — Тя те обича.

Кимнах. Ани, която се съгласява на всичко. Докато опипвах едно копче на ризата му, казах:

— Всъщност и аз искам да поговорим за нещо.

Златистите вежди на Люк потрепнаха.

— От продуцентската компания искат да снимат сватбата. — Побързах да съобщя останалото, преди Люк да се намеси. — Те просто бяха истински развълнувани от моята история и идеята не е лоша, защото предложиха да се погрижат и за заснемането на цялото тържество. Безплатно. — Такива като Люк обичаха безплатните неща от време на време.

Арън бе дошъл при мен, след като Дийн се качи по инвалидната рампа в личната си кола. Бях толкова смела. Толкова храбра. Той започна да ме хвали:

— Ти успя да изградиш образ на една трагична героиня — отбеляза Арън. — Смятам, че ще е много въздействащо да завършим филма със сватбата ти. Да покажем твоя щастлив край — отдавна чакан и напълно заслужен.

Не възразих. Този край беше лесният.

Осъзнах, че е трябвало да кажа на Арън, че ще обсъдя идеята му с Люк, така както Люк бе съобщил на партньорите си, че ще обсъди предложението за Лондон с мен. И двамата имахме нещо, което искахме, но което само другият можеше да направи възможно. Зачудих се дали Люк бе излязъл от срещата с енергична походка, виждайки във въображението си лъскавото модерно жилище, в което компанията щеше да го настани, абстрахирайки се от човека, който можеше да развали цялото удоволствие — тоест от мен. Няма да има проблем да я убедя — вероятно си е мислел, както си мисли всеки човек, чийто живот представлява непрекъснат кръг от „направи го и вземи парите“.

Срещата ми с Арън бе приключила доста по-различно. Задържах реакцията си чак до момента, в който се оказах сама в джипа. В нашия джип, напомних си мрачно. Сграбчих волана толкова силно, че зъбите ми изтракаха, а после се стоварих отгоре му, изплаквайки примирението си в кожата му, която миришеше слабо на скункс, все едно някой от приятелите на Люк бе разлял бира преди много време, без да си направи труда да почисти.

Люк почеса един враснал се косъм на врата си.

— Безплатно?

За момент в гласа му се промъкна колебание. Защо просто не го оставех да каже „не“? Защо да не се скараме, да се разплача и да заявя: „Не мога да го направя“ — и поне веднъж да бъда искрена? Вместо това заговорих високо:

— Безплатно. При това ще си свършат работата както трябва, няма съмнение в това.

Люк впери поглед в голата бяла стена над телевизора и се замисли. Отдавна имах намерение да купя от бруклинския пазар нещо „ексцентрично“, което да закача там.

— И все пак не ми харесва идеята сватбата ни да се показва в този документален филм.

— Става въпрос само за няколко минути в края — казах. Лъжата бе подготвена и чакаше да я изрека. — А и ще имаме думата при крайния монтаж.

Люк залюля глава насам-натам, като продължи да размишлява.

— Вярваш ли им?

Кимнах. Това поне наистина го мислех. Арън ме бе изненадал с поведението си, след като спрях да го презирам.

— Да. Вярвам им напълно.

Люк наклони главата си назад, кафявата кожа на дивана се набръчка под тежестта на черепа му. Родителите му ни бяха купили тези дивани. Преди тях бях делила един матрак с петна от диетична кола и пица по него заедно с Нел. Кожата им бе като масло, както бе отбелязала мама, когато ни дойде на гости за първи път, прокарвайки пръстите си по меката дамаска. Понякога този преход ми идваше в повече, струваше ми се прекалено бърз. Сякаш трябваше да има нещо друго по средата и ми изглеждаше нечестно, че го бях пропуснала.

— Люк. — Сега дадох воля на сълзите, които се бяха насъбирали, откакто подкарах джипа по магистралата Уест Сайд. Бях обзета от внезапна дезориентираща паника, че съм се запътила към място, което вече не е мой дом, щом наближих Трайбека. — Този уикенд бе хубав в много отношения. За първи път се чувствам така, сякаш всички са на моя страна. Дийн е на моя страна. Видях Дийн. Мисля, че искат да…

— Видяла си Дийн! — Люк рязко надигна глава. Взирах се в дивана и в отпечатъка от черепа му. — Мислех, че не възнамеряваше да говориш за случилото се с него. — Люк доближи палец до устата си и го задъвка гневно. — Знаех си, че тези продуценти ще те преметнат. — Той избърса слюнката в ризата си и удари с юмрук по бедрото си. — Знаех си, че трябва да дойда с теб.

По гръбнака ме побиха тръпки. Никога в живота си не съм мислела, че някога ще говоря в защита на Дийн Бартън.

— Видях се с Дийн, защото исках да се видя с него — казах рязко. — Спокойно. Не сме говорили за изнасилването.

Тази дума накара Люк да замръзне. Никога не я бях казвала на глас. На никого.

— Историята му се промени — побързах да запълня неловката тишина, която потвърждаваше това, което винаги бях подозирала за Люк: той не мислеше за случилото се като за изнасилване. Той смяташе, че е било нещастен инцидент, нещо, което се случва, когато превъзбудени хлапета се съберат и прекалят с пиячката. — Той вече не ме обвинява за стрелбата. — Като си спомних за снимката, която бях обещала да върна на госпожа Финърман, провесих краката си над страничната облегалка на дивана и станах, упътвайки се към библиотеката в ъгъла. Клекнах пред най-долния рафт с папката, където съхранявах всички неща от „Брадли“ — изрезки, картички от помени, снимката на Артър и баща му, взиращи се усмихнати в сивия океан, с оцветените мидени черупки по рамката.

— Той ли ти го каза? — попита Люк зад мен.

Разтърсих папката, опитвайки се да намеря снимката.

— Той ми го каза. Извини ми се, че е твърдял обратното. Пред камерата.

Люк надникна над повърхността на холната масичка, за да види какво правя.

— Какво търсиш?

— Снимката — отвърнах. — На Артър с баща му. Обещах на госпожа Финърман да й я върна. — Изсипах цялото съдържание на пода. — Няма я тук. — Отново прегледах всичко. — Къде е, по дяволите?

— Вероятно си я преместила и си забравила — предположи Люк с внезапна загриженост. — Ще се появи.

— Не. Никога не бих я преместила. — Седнах на пода и кръстосах крака.

— Хей! — Люк стана от дивана и се чу звук като от обелване на стикер от хартия. Усетих ръката му на гърба си и после той седна до мен на пода, събирайки съдържанието на папката. — Ще се появи. Винаги така става с нещата, когато спреш да ги търсиш.

Наблюдавах как акуратно прибира трагедията ми в папката. Грижата на лицето му ми даде смелост да опитам още веднъж.

— Арън разбира колко би било нахално камерите да са там. Той наистина ще се постарае да снимат така, както би го направила фотографската агенция.

Люк затвори папката.

— Просто не искам, не ми харесва да има цял снимачен екип на сватбата ни.

Поклатих глава и показах два пръста:

— Само толкова им трябват.

— Двама души?

— И аз така им казах. — Виждаш ли, Люк, на едно мнение сме. — Те ми обещаха, само двама. Никой няма да ги различи от обикновени фотографи. — Не споменах как всички ще трябва да подпишем разрешителните за ползване на правата. Просто имах нужда да го склоня да се съгласи.

Люк задържа папката в скута си.

— Това ще те направи щастлива, нали?

Имах нужда отново от сълзи, но само толкова, колкото очите ми да заблестят. Без следи по бузите ми — те биха дошли в повече.

— Това ще ме направи истински щастлива — признах с дрезгав глас.

Люк сведе глава към гърдите си и въздъхна.

— Тогава трябва да го направим.

Обвих ръцете си около врата му.

— Сега искам чийзбургер.

Явно изрекох точната сладка, шантава реплика на Ани, която се очакваше от нея, защото Люк се засмя.

 

 

— Ставаш смешна — отбеляза Нел, когато влязохме в салона на Сали Хершбергер. — Време е най-после да хапнеш нещо.

Реших да го приема като шега и понечих да се завъртя кокетно пред нея, но Нел хвана едно омачкано списание от купчината върху масичката и се загледа сърдито в Блейк Лайвли на корицата. Седнах до нея в приемната, засегната. Моделът в предпубертетна възраст зад рецепцията ни попита дали искаме кафе.

— Едно лате — казах аз.

— С обезмаслено мляко ли? — попита тя.

— С пълномаслено.

— Това не се брои за храна — измърмори Нел.

Фризьорът ми се появи пред нас.

— О, боооже мой! — Рубен притисна ръце към лицето си като Маколи Кълкин в „Сам вкъщи“. — Имаш скули.

— Не я насърчавай. — Нел отгърна една страница от списанието с такава сила, че я скъса наполовина. С Нел не си говорехме за това. За нищо от това.

— О, моля те! — Рубен махна пренебрежително с ръка към нея. — Това е нейната сватба. Не може да допуснем към олтара да се запъти косатката Шаму. — Той ми подаде ръка. — Ела отзад, красавице.

Рубен каза, че сега трябва да ми направят голяма прическа в стил Бриджит Бардо, след като лицето ми толкова е отслабнало.

— Такава прическа не отива на дебеланки. — Той уви косата ми на мокри кичури по цялата глава. — Защото ги прави да изглеждат още по-едри.

Рубен никога не ми бе предлагал прическа а ла Бриджит Бардо, преди да стана четирийсет и седем килограма.

Мама каза, че не вижда защо държа да ми правят прическа в Ню Йорк, когато в мига, в който стъпя в Нантъкет, влагата ще я съсипе напълно. Споделих това с Рубен, но той изпуфтя:

— Майка ти нищо не разбира.

Люк бе тръгнал за Нантъкет по-рано през седмицата, но аз нямах същата свобода в „Дъ Уиминс Мегъзин“. Когато поисках да си освободя петъка заедно с двете седмици, които ми трябваха за сватбено пътешествие, главният редактор се заинати. Но Лулу се застъпи и даде разрешение. Тя одобри избора ми — осем дни на Малдивите и три в Париж. Още не бях говорила с нея за Лондон, въпреки че Люк бе дал положителен отговор на партньорите си.

— Прекрасно — одобри тя. — А Малдивите потъват, нали знаеш? Така че отивайте, докато не е станало твърде късно.

Рубен имаше почерняла от слънцето гола глава и очила, кацнали в края на елегантния му нос. Той никога не ги повдигаше нагоре, както правеше Артър. Просто примижаваше над жълто-кафявия им ръб, докато увиваше кичури от косата ми около кръгла четка, за да ги пусне накъдрени като игриви панделки около коледен подарък.

Нел погледна часовника си. Подаде ми латето за пореден път, както бе правила през последните двайсет минути, с лека извинителна усмивка. Предполагам разбра, че съм се решила и вече няма смисъл да продължава да ме наказва.

— Почти единайсет е — заяви тя. Полетът ни от летище JFK беше в два, а трябваше да се върнем до апартамента ми да вземем багажа ми.

Рубен обработи косата ми с някакъв продукт, изтърси черното покривало и залепи шумна целувка на върха на главата ми.

— Искам снимки — заръча той. — Ти ще си най-великолепната булка. — Постави ръка над сърцето си и го видях в огледалото как се просълзи. — Ух! — проплака той. — Просто най-великолепната булка!

С Нел нахлухме в апартамента ми, изтърсвайки водата от палтата и чадърите си. Беше заваляло по пътя към центъра, а вече щеше да е трудно да хванем такси.

— Сериозно — каза Нел. — Трябва да тръгваме.

Прегледах хладилника, за да изхвърля всичко, което щеше да се развали през следващите две седмици.

— Знам — рекох. — Но трябва да изхвърля тези неща. Не искам да се върна в смърдящ апартамент. Това би ме побъркало.

— Къде изхвърляте боклука? — Нел грабна торбата с боклука от ръцете ми. — Аз ще се погрижа. Ти просто вземи всичко останало.

Вратата се затръшна след Нел и аз останах сама. Коленичих, като разбутах почистващите препарати, които държим в шкафчето под мивката. Намерих кутия с чисти торбички за боклук и я отворих. Един ред бутилки се размърда и нещо между тях се завъртя с потракване. Предметът изглеждаше като морскозелено размазано петно, докато не спря да се върти. Стиснах го между пръстите си и го загледах, чудейки се какво е. Когато Нел се върна в апартамента, ме завари седнала на пода и трепереща като мокро куче.

 

 

— Първия път, когато чух за Ани, беше в един имейл, който ми изпрати брат ми на шести ноември 2011-а, — Речта в ръката на Гарет изшумоля, щом той я приближи към лицето си, за да различава думите. — „Ще доведа едно момиче за Деня на благодарността — пишеше той. — Казва се Ани и се произнася Аани. А не Ени. Ако го сбъркаш, ще те убия.“

Стаята завибрира от разнеслия се приятен смях. Ах, тези момчета Харисън!

Гарет вдигна поглед от листа в ръцете си.

— Мисля, че винаги си личи кога двама души са един за друг, щом видиш, че те са по-добри хора, когато са заедно, отколкото поотделно.

Одобрителен шум.

— Ани е едно от най-сладките момичета, които някога съм познавал, но нека просто да кажем, че тя си е малко шантава. — Последва бурен смях след тези думи, което не трябваше да ме учуди толкова, колкото ме учуди. Не се ли бях стремила да бъда точно такава за Люк? Очарователно шантава? Непредвидима заради острите като бръснач препятствия, които прорязваха реалността ми от време на време и го държаха нащрек, допълнителният малък бонус? — И знам, че точно затова брат ми я обича. Точно затова ние всички я обичаме.

Погледнах към Нел. Тя размърда устни: „Най-сладкото момиче, което някога е познавал?“ и завъртя очи. Погледнах отново към бъдещия си девер и силно се надявах никой друг да не е забелязал Нел.

— А сега за брат ми. — Гарет се засмя, останалите го последваха. Разбираха, че се приготвя да каже нещо хубаво. — Е, малцина могат да стигнат брат ми. Той е от тези, които си тръгват последни от бара, а на сутринта са първи върху сърфа. Ти отиваш там, а той вече е яздил вълните от час и ще поиска да остане един час по-дълго от теб, а ти му казваш: пич, снощи ме накара да пия уиски до три часа сутринта, не мога. — Гарет покри челото си, сякаш имаше главоболие. — Бог да те благослови, че търпиш това, Ени, извинявай, Аани. — Смехът проехтя на максимум сега и аз се присъединих с херкулесовско усилие. Гарет изчака търпеливо стаята да се успокои. Усмивката заемаше половината му лице, когато продължи. Вървеше добре. — Но тъкмо това е страхотното при Люк и Ани. На тях не им се налага да се търпят един друг. Те се обичат безусловно, изпълнени са с тези нечовешки количества енергия и всичко останало.

Ръката на Люк намери моята и я стисна като в менгеме. Цялото ми тяло изскърца, щом той я издърпа в скута си. С другата си ръка мачках откритието, което бях направила в кухнята ни. Държах го в мен, откакто бяхме напуснали Ню Йорк, размишлявайки какво да правя с него, как да действам. Нел не ме остави на мира през целия полет.

— Господи. Какво не е наред?

— Знаеш колко мразя да летя — бях отвърнала с глава към прозореца.

— Брат ми имаше нужда от човек като Ани. От някой, който да му покаже какъв е смисълът на този живот. Семейство, деца, стабилност. — Той се усмихна само на мен. — Тя е точно това.

Потрих буза в рамото си в отговор на несъществуващ сърбеж.

— И в тази връзка, Ани имаше нужда от някой като брат ми, който да е нейната скала. От някой, който да я успокои, ако започне да залита… — Усетих силното, почти враждебно подчертаване на тази дума и видях многозначителното му намигване към Люк. — И изгуби контрол.

Ако започне да залита. Имах чувството, че се намирам извън тялото си, проумявайки с пронизваща яснота, че Люк се е подигравал на мен, на яростния ми ужас, на глупавите ми, заслужени фобии, докато си е пиел бирата с брат си и приятелите си. „Държи се нелепо“ — сякаш го чувах да казва и всичко в мен ме заболя заради това жестоко, безмилостно разголване.

— Толкова се вълнувам да разбера докъде ще стигнат тези двамата в живота — каза Гарет и радостта в гласа му се сблъска с моето внезапно решение, окончателно и ужасяващо. — А също и да им се натреса в невероятния им лондонски апартамент. — Всички се засмяха. — И, Ани, когато дойде времето за един нов малък Харисън, поне знаем, че на Люк не му е чуждо да ожаднява в три часа през нощта. — Още смях и жлъчка забълбукаха в гърлото ми. Прокашлях се и вдигнах чашата си заедно с Гарет и всички останали. — Да пием за това, че сте по-добри заедно, отколкото поотделно.

— За това, че сте по-добри заедно, отколкото поотделно. — Гласът ми също стана част от този хор. Чашите зазвънтяха с деликатен звън — не! не! не! Пресуших шампанското си, цялото.

Люк се наведе и ме целуна.

— Правиш ме толкова щастлив, скъпа. — Задържах усмивката си с всички сили.

Някой потупа Люк по рамото и той се обърна и започна да бърбори за сватбеното ни пътешествие. Сложих ръка на коляното му — Беше странно, че за последен път го докосвах така. — и казах:

— Отивам до тоалетната.

Закрачих мъчително през стаята, отговаряйки на закачливите подмятания. „Здравей, здравей, здрасти.“ „Изглеждаш удивително!“ „Благодаря!“ „Честито!“ „Благодаря!“ „Здрасти, здравей, здрасти.“ „Прекрасно е, че те виждам.“ Прекрасно. Кога започнах да употребявам тази ужасна дума?

Сватбената координаторка ми бе показала тоалетната с една кабинка в задната част на ресторант „Топърс“, който ни струваше трийсет хиляди долара за предсватбената вечеря.

— Обикновено се ползва само от персонала — беше пояснила. — Но двамата с Люк може да се чувствате свободни да я използвате довечера, ако имате нужда от усамотение. — Тя бе намигнала, а аз я бях изгледала ужасена.

Заключих вратата след себе си. Светлината, която идваше само от една бяла порцеланова лампа върху плота, беше златиста и смътна, сякаш участвах в стар филм. Свалих седалката на тоалетната, бавно и тихо, като седалка на пейката в църква. Седнах, а полите на роклята ми „Мили“, размер тридесет и две, обраха ДНК материала на всички булки, които бяха седели тук преди мен. Повече никога нямаше да съм достатъчно слаба, за да я облека отново.

Отворих дамската си чантичка „Ботега Венета“, която издаде звук като от целувка, щом щракнах закопчалката й. Зарових вътре, докато не намерих зелената мидена черупка, нащърбена и избеляла между пръстите ми.

След малко на вратата се почука. Въздъхнах и станах. Време е за шоу, готова ли си? Открехнах я само колкото да се покажат очите, носът и устните на Нел. Навън светлината бе коренно различна.

Тя се усмихна и ъгълчетата на устата й изчезнаха заради тесния процеп.

— Какво правиш?

Не казах нищо. Нел се протегна през вратата и избърса с палеца си една черна сълза.

— Какво изобщо беше това? — рече тя. — Ти си най-сладкото момиче, което Гарет някога е познавал? Някой тук изобщо познава ли те?

Засмях се. Един от онези ужасни смехове през плач, който раздвижва флегмата в гърдите.

— Какво искаш да направиш? — попита Нел.

Тя ме слушаше търпеливо, докато й казвах, след което подсвирна тихичко.

— Шоуто ще е брутално.

Нантъкет страда от температурна инверсия, която възниква, когато студеният въздух се заклещи под горещия. Тъкмо това създава вездесъщата мъгла, Сивата лейди, която прегръща острова дори в ясен ден, когато няма нито едно облаче в небето.

Разбира се, виждаш, че денят е ясен, чак след като фериботът профучи през мъглата. Поглеждаш напред и виждаш синьото небе над земята, кристално и ярко като картинка върху екран, а после поглеждаш през рамо и там има само стена от потискаща мъгла. Всичко беше зад гърба ми, когато Нел се появи до мен и бутна една студена бира в ръцете ми.

— Мисля, че агенцията за коли под наем едва ли е далеч от ферибота — каза тя.

Бирата заклокочи в гърлото на бутилката.

— Така е. — Избърсах устата си с опакото на ръката. — Много е близо.

— Сигурна ли си, че не искаш да летиш?

— Точно сега няма да издържа затворена в самолет.

Нел притисна гръб към парапета на кораба.

— И така, кога смяташ да попиташ?

Засенчих очите си с ръка и я загледах.

— Какво да питам?

— Дали може да се пренесеш у нас, докато си стъпиш на краката. — Тя се усмихна. Извън сивотата зъбите й ми се сториха толкова ярки, че изглеждаха почти невидими. — Мястото е същото като през 2007-а, само че в подобрен вариант. И този път няма да има плъхове.

Допрях рамото си до нейното.

— Нямаш представа колко съм ти благодарна.

Нел бе направила това, което я бях помолила на входа на тоалетната и след няколко минути Люк бе побутнал вратата с върха на мокасината си „Прада“.

— Ани? Добре ли си? Не мога да намеря Кимбърли, а музиката на слайдшоуто не е…

Цялото му лице потъмня и се промени, когато ме видя да стискам мидената черупка между пръстите си. Дори не го изчаках да влезе и да заключи, когато го попитах:

— Какво направи с онази снимка на Артър и на баща му?

Люк се обърна и затвори вратата зад себе си, бавно, сякаш би направил всичко, за да забави това, което предстои да се случи.

— Не искам да те огорчавам повече, отколкото вече си огорчена.

— Люк, кажи ми сега или ще…

— Добре. — Той простря ръце към мен. — Добре!

— Джон купи кокаин, докато беше в Ню Йорк през онзи уикенд. Казах му, че е глупаво. Знаеш какво мисля за тези боклуци. — Люк ме погледна многозначително, сякаш неодобрението му към наркотиците можеше някак да оневини онова, което бе извършил.

— Годеницата му също искаше. Когато се върнахме в апартамента, той имаше нужда от някаква снимка в рамка, върху която да сложи кокаина. Не знам как се взимат тези неща, но той каза, че винаги го правят върху огледало или снимка в рамка.

— И ти му даде снимката на Артър и баща му?

— Не исках да му давам снимка с нас двамата! — оправда се Люк, сякаш е имал само две възможности, сякаш нямахме милиони снимки из целия апартамент на нашите дразнещо фотогенични приятели.

— Какво се случи със снимката?

— Някой счупи стъклото. — Люк изигра като пантомима престъплението, жестикулирайки във въздуха. — Счупи се. И я изхвърлих.

Затърсих по лицето му някакъв признак на разкаяние.

— И снимката ли?

— Ако видеше снимката без тази тъпа рамка, щеше да разбереш, че нещо се е случило. Ти си… ти си толкова чувствителна към тези неща. Толкова се ядосваш. — Люк скръсти ръце пред гърдите си, сякаш се нуждаеше да се защити от мен. — Просто реших, че ще е по-добре да я хвърля. И че ще е по-добре за теб. Да продължиш. Защо изобщо би искала да се вкопчваш в подобно нещо? — Той потръпна. — Малко е зловещо, Ани.

Притиснах ръката с мидената черупка към скута си, както човек би направил с ранено птиче.

— Не мога да повярвам, че си го направил.

Люк застана на колене пред мен, както бе направил в деня, в който ми предложи и за който бях толкова сигурна, че е най-щастливият ден в живота ми. Отдръпнах се, когато той се опита да избърше следите от спирала по бузите ми.

— Съжалявам, Ани. — Дори в този момент той успя да си придаде вид на жертва, свети Люк, който трябваше да ме търпи, да търпи залитанията ми, шантавите ми настроения, ужасните неврози. — Но, моля те. Нека да не позволяваме на това да съсипе вечерта.

Отвън един от приятелите на Люк изкрещя на друг приятел, че е скапан пъзльо. Аз стисках мидичката, сякаш беше топка против стрес. Стисках я толкова силно, че чух как се пука.

— Това няма да съсипе вечерта. — Позволих му да избърше една сълза от лицето ми, да ме докосне за последен път. После му казах какво ще я съсипе.

Глава 17

О, беше истинска неразбория. Семейство Харисън, родителите ми, Нел, Люк, всички се бяха вкопчили в групи от различни съюзници, борещи се за личните си интереси. Накрая бе решено Нел да извика такси, да ме върне в имението на Харисън, където щях да си събера нещата, преди останалите от семейството да се приберат вкъщи, да си наема хотелска стая и да си тръгна още на сутринта. Лицето на госпожа Харисън представляваше смесица от гняв и съчувствие, докато обсъждаше тези условия с мен, тонът й бе много сух, самообладанието й бе достойно за уважение.

Мама дори не можеше да ме погледне.

Отсега нататък щяхме да се виждаме в дома на ФаНели на Деня на благодарността и на Коледа, когато щеше да има същото изкуствено коледно дърво, което мама слагаше до стената всяка година, украсено с цветни лампички и нищо друго. Единственото нещо за пиене щеше да е бутилка кисело вино „Йелоу Тейл“. Бях подготвена за това. Наистина бях.

 

 

Не помня пътя с колата до имението на Харисън. Опаковането на багажа. Регистрирането в тризвездния хотел до ферибота. Едно от хапчетата на Нел изтри всичко това от паметта ми.

Беше доста след полунощ, когато отворихме вратата на хотелския апартамент. Стомахът ме присвиваше невъобразимо и аз намерих телефона. Замаяно набрах номера за румсървис. „Добър вечер — упрекна ме телефонният секретар. — Услугата румсървис е валидна между осем и двайсет и три часа. Закуската ще бъде сервирана в…“

— Затворено е. — Опитах се да тръшна слушалката на мястото й, но не уцелих. Тя тупна на пода, неустрашимо и тежко като труп. — Умирам от глад! — изстенах.

— Добре, добре. — Нел се движеше така плавно, сякаш бе на колела. Леко, елегантно и решително. Тя се свърза по телефона с рецепцията и отправи учтива молба. После я чух да поръчва печено сирене, пилешки хапки, пържени картофи и сладоледени сандвичи. Изядох всичко. Мисля, че все още дъвчех един картоф, когато съм се унесла. Потопих се в съня като в река, от която подавах глава през нощта, за да поема глътка въздух, докато хапчето на Нел не ме изтласкаше обратно под повърхността. Обаче спях. Спях.

Освен всичко друго, това повлия и на участието ми в документалния филм. Около месец след като взех решението „да съжалявам до края на живота си“ (по думите на мама), се срещнах с Арън и неговите оператори в малко звукозаписно студио няколко авенюта източно от центъра Рокфелер.

Намерих си и нова работа. Сега бях завеждащ отдел „Коментари и анализи“ в списание „Глоу“. Макар и достатъчно популярно, то не можеше да се сравнява по влияние с „Дъ Уиминс Мегъзин“. И със сигурност му липсваше престижът на „Ню Йорк Таймс Мегъзин“, до което Лулу ми бе напомнила колко сме близо, не можейки да повярва, че се отказвам точно сега.

— Предлагат ми трийсет хиляди долара отгоре. — Показах й голия си безименен пръст. — Имам нужда от тях. Дължа на много хора много пари. Нямам време да чакам.

— Отвратително е, че те губя — заключи тя накрая. — Но те разбирам.

В деня, в който опразних бюрото си, тя ми каза, че един ден отново ще присъствам в издателското каре. А когато се просълзих, ми каза:

— Спомняш ли си онази статия, в която бе написала, че най-лошото нещо, което можеш да направиш за кариерата си, е да се разплачеш в офиса? — Тя ми намигна, преди да се втурне по коридора, крясвайки на дигиталния директор да й занесе заглавията за корицата.

Мислех, че ще ми бъде противно да върша ежедневните дейности без тази фантастична тежест на пръста ми, която по някакъв начин показваше на всички да стоят настрана, защото всички кутийки в живота ми са отметнати. Бих излъгала, ако кажа, че на част от мен не й липсва лукавият блясък на онзи смарагд, но не го приемах толкова навътре, колкото си мислех, че ще го приема. Когато някой мъж ми предложи да ме изведе на вечеря, надявам се той да е някой, който ще ме обича точно такава, каквато съм, както Гарет и толкова много други вярваха, че ме обича Люк. Може би той няма да се страхува от моя остър език, от моята шантавост, може би ще види, че зад бодлите ми има мекота. Ще разбира, че да продължиш напред не означава никога да не говориш за миналото или никога да не плачеш за него.

— Помниш какво да правиш, нали? — попита Арън.

— Да кажа името си, на колко години ще бъда, когато излезе филмът, и на колко съм била по време на нападението.

Бях се представила като Ани Харисън последния път, когато снимахме — името, което с облекчение очаквах да бъде законно мое по време на излъчването на филма. Трябваше да повторим снимките, за да поправим грешката, и трябваше да съм облечена точно със същите дрехи, с които бях в деня, когато запечатахме историята ми за вечни времена. Всичко щеше да се монтира така, че да изглежда направено на един дъх. Нямаше да си личи как моето минало и настояще се бяха сблъскали едно в друго като тектонски плочи при земетресение, предизвиквайки пукнатина, която промени хода на живота ми. Вече не можех да взема под наем тези дрехи от гардероба на „Дъ Уиминс Мегъзин“, а не бяха евтини да си ги купя.

Арън вдигна закръглените си палци и кимна на асистентите си. Сега вече приемах жеста му като добронамерен и приятелски.

По времето, когато трябваше да се пека на плажа на медения си месец, получих обаждане от Арън, което промени всичко.

— Беше права — каза той.

Чаках на дълга опашка за кафе, но напуснах мястото си и излязох навън, като се уединих в един ъгъл на улицата.

— Прегледах филма. Двамата с Дийн имахте микрофони. Камерата е записала разговора ви.

Притиснах телефона по-близо до ухото си и издадох дълга, победоносна въздишка. Беше хубаво да чуя Дийн да използва тази дума. Изнасилване. Всъщност тя ми оказа дори терапевтичен ефект. Но това не бе единствената причина, поради която го накарах да я каже. Бях снимала достатъчно материал за шоуто „Тудей“, за да знам, че камерата може да хване почти всичко, ако микрофонът ти е включен — онзи злобен коментар за глупавата розова рокля на Савана, онова нервно изпишкване в тоалетната точно преди да излезеш пред камерата. Дийн също би трябвало да знае тези неща, като се има предвид сегашната му популярност. Не бях сигурна какво да правя с това признание, но го исках за всеки случай, ако реша да предизвикам Люк да разговаряме за онази нощ. Сега, след като името Харисън вече не бе мое и нямаше опасност да го опозоря, бях взела решението си.

— Значи можем да го използваме, нали? За да потвърди историята ми?

— Ще те излъжа, ако кажа, че не се вълнувам като режисьор на този филм, защото той е истинска сензация — призна Арън. — Но като твой приятел… — Устата ми затрепери при тази дума. — Съм още по-щастлив от тази находка. Заслужаваш твоята истина да получи гласност. Аз просто… — Спря го собствената му въздишка. — Просто искам да съм сигурен, че си подготвена за враждебните реакции. Предполагам, че някои хора ще са доста възмутени.

Задната врата на кафенето се отвори със замах и един служител хвърли торба с боклук в казана. Изчаках го да влезе в кухнята.

— Разбира се, че ще са възмутени — съгласих се великодушно. — Това, което ми сториха, беше нещо ужасно.

— Нямах предвид… — Арън спря, когато установи сарказма в думите ми. — Така е — каза той. После повтори с глас, изпълнен с разбиране и възмущение от мое име: — Така е.

Клапата изщрака, за да млъкнат всички и да започна да говоря. Арън кимна към мен: Давай. Седнах по-изправена и обявих:

— Казвам се ТифАни ФаНели. На двайсет и девет години съм. На дванайсети ноември 2001 година бях на четиринайсет.

Арън се обади:

— Отново. Опитай отново само с името си.

Клапата изщрака за последен път.

— Казвам се ТифАни ФаНели.

Благодарности

Благодаря на родителите си за това, че се радваха на моята странност и креативност като дете, дори когато вършех чудати неща, като да карам триколката си из квартала, облечена с поличка на волани и воал на принцеса, пред зяпналите погледи на съседите ни. Благодаря ви, че насърчавахте въображението ми безкрайно, че инвестирахте в образованието ми и че то бе приоритет за вас, макар това да означаваше да направите немалко жертви в собствения си живот. Благодаря ви, че ми показахте чрез личния си пример какво означава трудолюбие и отдаденост, какво означава да си амбициозен и да имаш непоклатима професионална етика. Наистина съм най-голямата късметлийка на света да имам за родители вас двамата. Без вас нямаше да съм там, където съм сега.

На моята агентка рок звезда Алиса Рубен от агенция „Парадигма“, която с години не спря да ми натяква, че трябва да пиша. И когато накрая прописах, се получи тази книга, създадох ТифАни, знаех точно как да я направя по-добра, и според мен се справих толкова невероятно точно, че все още някои сутрини се будя, чудейки се дали животът ми е реален. Благодаря ти, че повярва в мен, преди аз да повярвам в себе си.

На моята най-добра приятелка Кейт Хойт, задето ме принуди да се сприятелим, когато толкова млади започвахме живота си в Ню Йорк. Какво щях да правя без теб? Ти си най-специалната снежинка сред всички.

На моята редакторка Сара Найт, която първа се нахвърли върху книгата ми, за това, че изразяваше мислите ми преди още аз самата да съм ги помислила, че ме караше да се отнасям към думите си със зорки очи, когато ми свършваше енергията, давайки ми да разбера, че не мога да ги оставя „да им се размине“.

На филмовата ми агентка Мишел Уайнър от Агенцията за талантливи артисти, която ми каза, че да направиш филм е като да буташ скала по склон в планината. Благодаря за бутането. Също така — за препоръките за красивите бижута.

На моята издателка Кейт Гейлс за това, че отдели внимание на подробностите, сякаш това бе нейната сватба, и че ме накара да се почувствам в способни ръце, и на моя маркетинг мениджър Елина Вейсбърн заради цялата й тежка работа зад сцената. На всички в „Саймън енд Шустър“ за всичките им окуражаващи думи и за подкрепата в имейлите им, които смятам да сложа в рамка и да окача над голямото бюро, върху което някой ден ще пиша: Каролин Рейди, Джонатан Карп, Мерисю Ручи и Ричард Рорър.

На моя ментор Джон Сиърлс. Знам, че изтръпваш при тази дума, но няма как да те нарека по друг начин. Ти ме нае в „Космо“ като двайсет и три годишно момиче, което се кокореше от възхищение пред писателската ти кариера. Благодаря ти за безкрайната подкрепа и насърчение, когато ми казваше, че мога да се справя; за това, че изслушваше оплакванията ми, докато се справях, и че ме караше да се смея, когато ставаше напечено.

На Кейт Уайт, която ме учеше да си поставям голяма цел или да си ходя вкъщи, да постигам каквото искам и как да издирвам хубавите страни в хората. Ще се вслушвам в съветите ти през цялата си кариера.

На Джоана Колс и Джойс Чан, две вдъхновяващи главни редакторки, които ме насърчаваха, мотивираха и предизвикваха по най-добрия начин.

Също така бих искала да благодаря на брат си Кайл за цялата му любов и подкрепа, за това, че рекламираше книгата ми на всички, които искаха да го слушат, и че е такъв светъл лъч в живота ми. Знаех, че ще станеш точно такъв, и съм много горда с теб.

Благодаря на роднините от страната на съпруга ми: Барбара, задето стана мой фен номер едно и най-бързия читател за всички времена, на Анди и Натали, които без съмнение разбиха няколко рекорда за предварителни продажби на книгата, за цялата ви любов и подкрепа отвъд океана.

И специални благодарности на Дейв Кълън, автор на отварящата очите книга „Колумбайн“, за това, че ни представи проникновеното си разбиране за душите на онези, които са отговорни за атаката на гимназия „Колумбайн“.

На всички мои „дразнещо фотогенични“ приятели, които са мили и любящи и нямат нищо общо с героите в тази книга, които толкова се вълнуваха за мен и ме подкрепяха и ме търпяха през последната година, когато не спирах да бърборя за книгата си след някоя и друга чаша вино — благодаря ви!

Завършвам с благодарности към съпруга си Грег, най-добрия мениджър, който едно момиче може да си пожелае, благодаря ти, че ме остави да бъда „талантът“. Благодаря, че се отнасяше с разбиране, когато те гонех в спалнята, за да мога да се разположа в дневната, за да работя. Благодаря, че ме рекламираше пред всеки срещнат, че беше първият, който направи предварителна поръчка на книгата ми, за твоята безгранична гордост по отношение на мен, която ме кара да те обичам още повече.