Александра Маринина
Сибирски тайни (17)

Епилог

През септември във Вербицк стана много студено и когато видя на пейката пред входа мъжа си да чете вестник, в първия момент Нина Ляшенко се уплаши дали не е много леко облечен. Пази боже, ще настине! Рехабилитационният санаториум се оказа много добър, сега мъжът й можеше не само да слезе на двора, но дори да стигне до близкия магазин и да напазарува. Само дето още не можеше да носи тежести, но пък си създаде правило: докато жена му е на работа, да ходи до магазина на три пъти. Така можеше да донесе всичко необходимо.

— Поседи с мен — усмихна се мъжът й, когато Нина приближи. — Денят е толкова хубав, слънчев.

— Студено е — каза тя. — Да не настинеш.

— Нищо, облякох се хубаво. Ето на, чакам те, чета вестници.

Нина седна до него, сложи чантата на коленете си, притисна се до мъжа си.

— И какво пишат? — поинтересува се вяло. Наслаждаваше се, че любимият й съпруг е до нея, оздравява и сега тя може да вярва, че всичко ще се оправи. Ще бъде много хубаво!

— Ами нали знаеш. Сигурно цялата ви служба гърми от сутринта.

— От вчера сме в ревизия, не можем да си вдигнем главите, какви ти новини. Защо? Да не са долетели извънземни?

— Ама ти наистина ли не си чула?

Мъжът й леко се отдръпна, за да я погледне в лицето.

— Началникът на полицейското управление Баев се застрелял. А нашият кмет Смелков оттеглил кандидатурата си от изборите.

— Сериозно! — ахна Нина. — Ама защо? Какво се е случило?

— Никой нищо не знае със сигурност, но предполагат, че това е свързано със собственика на химкомбината. Нали още миналия месец избяга.

— А, да — кимна тя, — това го помня. Та каква връзка може да има?

— Един господ знае — въздъхна мъжът й. — Мигар ще кажат истината на нас, обикновените хора?

— Жалко… — проточи Нина. — При Смелков поне не вдигаха наема. Сега ще дойде нов кмет и непременно ще го вдигнат. Е, хайде да се прибираме, мили.