Джон Р. Р. Толкин
Берен и Лутиен (2) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

Разказ за Тинувиел

Две чеда имал тогава Тинвелинт — Даирон и Тинувиел — и Тинувиел била най-красива сред всички девойки на Потайните елфи, защото майка й била блян, дъщеря на Боговете; а Даирон бил строен и весел момък, и най-много обичал да свири с тръстикова флейта или друг горски инструмент, и днес го споменават сред тримата най-вълшебни свирачи на елфите, а другите са Тинфанг Уорбъл и Иваре, който свири край морето.

Обичали още Даирон и Тинувиел да пътуват далеч от пещерния чертог на баща си Тинвелинт и дълго да бродят заедно сред дърветата. Там Даирон често сядал на някоя могилка или дървесен корен и свирел, а Тинувиел танцувала под звуците на неговата музика, и тогаз тя била по-прелестна, отколкото Гвенделинг, по-вълшебна от Тинфанг Уорбъл под луната, и нийде не бил виждан тъй дивен танец, освен в розовите градини на Валинор, където Неса танцува из ливадите с невехнеща зеленина.

Дори и нощем, когато още греела бледа луна, те си играели и танцували без страх, както бих се бояла аз, защото властта на Тинвелинт и Гвенделинг отпъждала злото от горите и Мелко все още не ги безпокоял, а людете обитавали далеч отвъд хълмовете.

А мястото, което най-много обичали, било сенчесто и растели там брястове и букове, ала не много високи, имало и кестенови дървета с бели цветове, но земята била влажна и под дърветата избуявал мъглив гъсталак от бучиниш. Веднъж през юни те играели там, а белите цветчета на бучиниша обгръщали като облак дървесните стволове, и там Тинувиел танцувала, додето падала късна вечер и излитали рояци бели пеперуди. Тинувиел като фея не им обръщала внимание, макар че не обичала буболечки, а никой от Елдарите не докосвал паяк заради Унгвелианте — ала сега белите пеперуди пърхали около главата й и Даирон свирел вълшебна мелодия, когато внезапно се случило нещо странно.

Никога не съм чувала как Берен е стигнал дотам през хълмовете; ала той бил по-храбър от мнозина, както ще чуеш, и може би само обичта към скитането го водела през ужасите на Железните планини, додето стигнал в Отвъдните земи.

А Берен бил Гном, син на Егнор горянина, който ловувал из мрачните места в северната част на Хисиломе. Боязън и подозрителност имало между Елдарите и онези техни сродници, що познавали горчивия вкус на робството при Мелко, и в туй се въздавала мъст за злите дела на Гномите в Лебедовия пристан. А лъжите на Мелко били плъзнали сред народа на Берен, та всички мислели зли неща за Потайните елфи, ала сега той видял Тинувиел да танцува в сумрака, и била тя в сребристоперлена премяна, а белите й боси нозе искрели сред стъблата на бучиниша. Тогава Берен не се запитал дали туй е Валар, или елф, или чедо човешко, а се промъкнал по-близо да я разгледа; и се подпрял на един млад бряст, израснал върху малка могила, за да погледне надолу към полянката, където танцувала тя, понеже вълшебството го лишило от сили. Тъй стройна била тя и тъй прекрасна, че той безразсъдно стоял на открито, за да я съзерцава, а в този момент пълната луна грейнала ярко през клоните и Даирон зърнал лицето на Берен. Веднага разбрал, че не е от техния род, а всички елфи от горските дебри смятали Гномите от Дор-ломин за коварни създания, жестоки и безчестни, затуй Даирон изтървал флейтата си и с вик „Бягай, бягай, о, Тинувиел, враг броди из тая гора“, бързо изчезнал между дърветата. Смаяната Тинувиел не го последвала веднага, понеже изпървом не разбрала словата му, и като знаела, че не може да тича или да скача тъй пъргаво като брат си, свила се изведнъж сред белите цветове на бучиниша и се спотаила под един много висок храст с широко разперени листа; и в белите си одежди изглеждала там като лунен проблясък, блещукащ между листата.

Натъжил се тогаз Берен, понеже бил самотен и наскърбен от тяхната боязън, и дирил Тинувиел навсякъде, мислейки, че не е избягала. Тъй ненадейно докоснал крехката й ръка между листата; с вик отскочила тя от него и стремглаво побягнала из сумрака, стрелкала се и лъкатушела в лунните лъчи, както умеят само Елдарите, мяркайки се за миг сред дървесните стволове и високите стъбла на бучиниша. Нежното докосване на ръката й разпалило още по-силно копнежа на Берен да я открие, и той я последвал бързо, ала не бил достатъчно бърз, защото накрая тя му се изплъзнала и стигнала до чертозите на баща си, обзета от страх; и много дни подир туй не танцувала сама из гората.

Велика скръб било това за Берен, който останал по тия места с надеждата да види пак танца на прелестната елфическа дева, и много дни се скитал да дири Тинувиел из гората, що сега била самотна и запустяла. Търсел я привечер и на разсъмване, ала с най-много надежда, когато греела ярка луна. Най-сетне една нощ зърнал проблясък в далечината, и гледай ти, тя танцувала сама на малка тревиста могила, а Даирон не бил до нея. Много често идвала тя там подир това, пеела и танцувала сам-самичка, а понякога Даирон бил наблизо, и тогава Берен гледал от най-далечния край на поляната, друг път го нямало и Берен се прокрадвал по-близо. Всъщност Тинувиел отдавна знаела за идването му, но се преструвала, че е в неведение, а страхът й отдавна бил отлетял, понеже виждала скръбния копнеж по лицето му, огряно от лунната светлина; и тя разбрала, че е добър по душа и влюбен в нейните дивни танци.

Тогава Берен почнал тайно да проследява Тинувиел през горите чак до входа на пещерата и началото на моста, а когато изчезвала, той се провиквал тихичко над потока „Тинувиел“, понеже бил дочул това име от устните на Даирон; и макар че не знаел, Тинувиел често го чувала от сенките на огромната порта и тихо се смеела или се усмихвала. Най-сетне един ден, докато тя танцувала сама, той пристъпил по-смело напред и рекъл:

— Тинувиел, научи ме да танцувам.

— Кой си ти? — попитала тя.

— Берен. Роден съм отвъд Суровите хълмове.

— Щом искаш да танцуваш, следвай ме — рекла девойката и затанцувала пред Берен, все по-навътре и по-навътре в гората, ала не толкоз бързо, че да не може да я последва, и сегиз-тогиз се озъртала да го види как се препъва, смеела се и казвала:

— Танцувай, Берен, танцувай! Както танцуват отвъд Суровите хълмове!

Тъй стигнали по заобиколни пътеки до чертога на Тинвелинт и Тинувиел подканила Берен отвъд потока, и той я последвал изумен надолу през пещерата към дълбоките зали на нейния дом.

 

 

Когато обаче се озовал пред краля, Берен се слисал, а щом видял величавата кралица Гвенделинг обзело го страхопочитание, и затуй когато кралят попитал:

— Кой си ти, та нахълтваш неканен в моите чертози? — той не намерил какво да каже.

Тогаз Тинувиел отговорила вместо него и рекла:

— Това, татко мой, е Берен, скитник отвъд хълмовете, и той желае да се научи да танцува както умеят елфите от Артанор.

И тя се засмяла, но кралят се навъсил, щом чул откъде идва Берен, и казал:

— Задръж си лекомислените слова, дете мое, и кажи дали този див елф от сенките се е опитал да ти причини някакво зло?

— Не, татко — рекла тя, — и мисля, че в сърцето му няма и капка зло, затуй не бъди груб с него, освен ако искаш да видиш щерка си Тинувиел да плаче, понеже той се възхищава на танца ми тъй, както никой друг, когото познавам.

Изрекъл тогава Тинвелинт:

— О, Берен, сине на Нолдолите, що ще желаеш от горските елфи, преди да се завърнеш там, откъдето дойде?

Тъй голямо било радостното смайване на Берен, когато Тинувиел отговорила така на баща си, че смелостта му се върнала, а приключенският му дух, който го бил довел от Хисиломе през Железните планини, пак се събудил, и като погледнал смело Тинвелинт, той отвърнал:

— О, кралю, искам дъщеря ти Тинувиел, защото тя е най-красивата и най-нежната от всички девойки, що съм виждал или сънувал.

Тогаз настанало мълчание в залата, само Даирон се засмял, и всички, които чули, били изумени, но Тинувиел навела очи, а кралят, като се взрял в грубата и недодялана външност на Берен, също избухнал в смях, при което Берен се изчервил от срам и сърцето на Тинувиел се свило заради него.

— Как! Да се ожениш за моята Тинувиел, най-красива сред девойките на света, и да станеш принц на горските елфи — туй навярно е дребна молба за един чужденец — възкликнал Тинвелинт. — За щастие мога с право да поискам нещо дребно в замяна. Нищо особено, просто знак за твоята почит. Донеси ми Силмарил от короната на Мелко, и в същия ден Тинувиел ще се омъжи за теб.

Тогава всички в двореца разбрали, че от жалост към Гнома кралят приема словата му като глупава шега, и се усмихнали, понеже славата на Силмарилите на Феанор вече се разнасяла по целия свят и Нолдолите разказвали легенди за тях, и мнозина бегълци от Ангаманди ги били виждали да пламтят върху желязната корона на Мелко. Никога не слизала от главата му тази корона и той ценял безценните камъни като очите си, и никой в света, нито блян, нито елф или човек не можел да се надява някога да ги докосне и да оцелее. Знаел това Берен и се догаждал за смисъла на присмехулните им усмивки, та пламнал от гняв и се провикнал:

— Не, туй е твърде дребен дар за бащата на толкова нежна невяста. Странни все пак ми се струват обичаите на горските елфи, досущ като грубите закони на рода човешки, щом ти сам назоваваш подаръка, без да ти е предложен, ала чуй! Аз, Берен, ловец от Нолдолите, ще изпълня твоето дребно желание — и с тия слова изтичал навън от залата, докато всички стояли замръзнали от удивление; но Тинувиел изведнъж заплакала.

— Зло дело беше, о, татко — извикала тя, — да го пратиш на смърт с неуместната си шега — защото сега ми се чини, че подлуден от твоето презрение, той ще се опита да стори каквото му рече, и Мелко ще го погуби, и вече никой няма да гледа с такава любов моите танци.

Рекъл тогава кралят:

— Не ще е първият Гном, погубен от Мелко за далеч по-малки неща. Има късмет, че не лежи тук, окован в тежки заклинания заради нахлуването в чертога ми и нахалните си слова.

Но Гвенделинг не изрекла нищо и не сгълчала Тинувиел, нито я попитала как тъй внезапно ридае заради този непознат скитник.

Берен обаче напуснал чертозите на Тинвелинт и тласкан от гнева си, вървял през гората, докато наближил ниските хълмове и пустинните земи, които предупреждавали за близостта на мрачните Железни планини. Едва тогава усетил умора и забавил крачка, а подир туй започнали най-тежките изпитания. Дълбоко отчаяние изпълвало нощите му и не виждал дори лъч надежда в своето начинание, защото надежда наистина нямало, ала той продължил през Железните планини, додето наближил ужасните владения на Мелко и там го посрещнали най-големите страхове. Много отровни змии имало по онези места, вълци върлували и още по-страшни били бродещите банди гоблини и орки — гнусни изчадия на Мелко, що скитали надалеч да вършат зли дела, впримчвали и улавяли зверове, люде и елфи, и ги отмъквали при господаря си.

Много пъти Берен едва се изплъзвал от орките, а веднъж се спасил от челюстите на грамаден вълк след тежка битка, в която бил въоръжен само с клон от ясеново дърво, и други заплахи и изпитания срещал всеки ден в скитанията си към Ангаманди. Глад и жажда го мъчели често, и неведнъж бил готов да поеме назад, ако това не било почти толкоз опасно, колкото и да продължи. Но молбата на Тинувиел към Тинвелинт кънтяла в сърцето му, а понякога нощем сърцето му сякаш я дочувало да ридае тихо за него в далечните дъбрави на своя дом; и наистина било така.

Един ден измъчен от глад, той се разровил из изоставен бивак на орки да дири остатъци от храна, но неколцина от тях се върнали ненадейно, пленили го и го измъчвали, ала не го убили, понеже предводителят им, като го видял тъй силен, макар и изнурен от изпитанията, решил, че Мелко навярно ще е доволен, ако му го доведат, и може да го прати на тежък труд в своите мини или ковачници. Тъй отмъкнали Берен пред Мелко, и все пак той съхранявал храброст в сърцето си, защото в бащиния му род вярвали, че властта на Мелко не ще е навеки, че Валарите ще се вслушат най-сетне в сълзите на Нолдолите, ще се вдигнат на рат, за да оковат Мелко, после пак ще отворят Валинор за уморените елфи и радост велика ще обгърне отново Земята.

Мелко обаче, щом го зърнал, се разгневил и попитал как тъй един Гном, негов роб по рождение, се е осмелил да броди из горите без разрешение, но Берен отвърнал, че не е бежанец, а идва от рода на онези Гноми, които живеели в Ариадор и често се срещали там с човешките племена. Тогава Мелко се разгневил още повече, понеже вечно дирел как да унищожи приятелството и близостта между елфи и люде, и решил, че явно е заловил някой, що крои дълбоки коварства срещу неговото господство, заслужаващ мъченията на Балрозите. Но Берен, виждайки заплахата, отговорил:

— Не мисли, о, всемогъщи Айну Мелко, Господарю на света, че това може да бъде истина, защото ако беше така, нима щях да съм тук сам и безпомощен. Никога не е дружил с човешкия род Берен, син на Егнор, а напротив, отвратен от нашествието на людете по онези земи, той напусна Ариадор. Много дивни разкази съм чувал някога от баща си за славата и величието ти, затова, макар и да не съм бежанец, не желая нищо повече от това да ти служа доколкото ми позволяват силите.

И подир туй Берен казал, че е прославен майстор на капани за дребни животни и птици и че увлечен в тези си занимания, се изгубил из хълмовете, където подир дълго лутане достигнал непознати земи, и дори ако орките не го били пленили, всъщност не би имал на що да се надява, освен да застане пред величието на Айну Мелко и да го помоли за някаква скромна служба — например като доставчик на месо за трапезата му.

Навярно Валарите са вдъхновили тази негова реч или може би състрадателната Гвенделинг го била омагьосала да владее лукави слова, защото това наистина му спасило живота, и Мелко, като огледал мощната му снага, повярвал и склонил да го приеме за слуга в кухнята си. Сладко било открай време ласкателството за този Айнур, и въпреки цялата си бездънна мъдрост, неведнъж се подлъгвал по лъжите на онези, които презирал, стига да бъдели обгърнати в сладки хвалебствени думи; затуй сега повелил на Берен да стане роб на Тевилдо, Принца на котките. А Тевилдо бил могъщ котарак — най-могъщият от всички — и обладан от зъл дух, както твърдят някои, и все вървял по петите на Мелко; и всички котки били подчинени нему като ловци и доставчици на месо за трапезата на Мелко и за честите му пиршества. Затуй все още има омраза между елфите и всички котки, дори и днес, когато Мелко вече не властва и никой не се бои от зверовете му.

Когато прочее отвели Берен в залите на Тевилдо, а те не били много далече от мястото на Мелковия трон, той много се изплашил, защото не бил очаквал такъв обрат, а тези зали били зле осветени и изпълнени с ръмжене и чудовищно мъркане в мрака.

Навсякъде около него блещукали котешки очи като зелени, червени или жълти лампи, там седели васалите на Тевилдо, мятайки и размахвайки красивите си опашки, но самият Тевилдо седял начело и бил могъщ котарак, черен като въглен и страховит на вид. Очите му били дълги, скосени и много тесни, и излъчвали червен и зелен блясък, а дългите му сиви мустаци били яки и остри като игли. Мъркането му било като тътен на барабани и ръмженето му като гръмотевица, а когато крещял от гняв, кръвта застивала в жилите, та по-дребните зверове и птици замръзвали като камък и нерядко падали безжизнени от самия звук. Щом зърнал Берен, Тевилдо присвил очи дотолкоз, че изглеждали съвсем затворени, и рекъл:

— Надушвам куче — и от този момент намразил Берен.

А Берен наистина бил любител на кучета в своя горски дом.

— Как дръзвате — рекъл Тевилдо — да ми доведете подобно създание, освен може би като месо за трапезата?

Но онези, които довели Берен, отвърнали:

— Не, Мелко е повелил този нещастен елф да преживее живота си като ловец на зверове и птици, подчинен на Тевилдо.

Гневно изскърцал със зъби Тевилдо и казал:

— Значи сънен е бил господарят ми или другаде са блуждаели мислите му, понеже как според вас ще помогне Елдарско чедо на Принца на котките и неговите васали в лова на птици и зверове — както преди ми бяхте довели някакъв тромав човек, а няма нито сред елфите, нито сред людете такъв, дето да ни надбяга в преследването.

Все пак той подложил Берен на изпитание и му заръчал да хване три мишки, „понеже залата ми гъмжи от тях“, рекъл той. Всъщност туй не било истина, както можем да се досетим, но имало няколко мишки — много диви, зли и омагьосани, що дръзвали да живеят там из тъмните дупки, но те били по-едри от плъхове и много свирепи, и Тевилдо ги ловял за собствено забавление и не позволявал техният брой да намалява.

Три дни ги гонил Берен, ала понеже нямал от какво да направи капан (а той наистина не излъгал Мелко, като казал, че е майстор на тия умения), ловувал напразно, без да получи за труда си нещо повече от ухапвания по пръстите. Гняв и презрение обзели тогава Тевилдо, ала поради повелята на Мелко той и васалите му не посмели да сторят зло на Берен, само го драскали от време на време. Тежки обаче били подир туй дните му в леговището на Тевилдо. Направили го слуга в кухнята и дните му минавали мъчително в миене на подове и съдове, чистене на маси, цепене на дърва и носене на вода. Често го пращали да върти шишовете, на които се печали птици и тлъсти мишки за котките, ала рядко получавал храна или време за сън, та станал грозен, замаян и чорлав, и често му се искало никога да не бил напускал Хисиломе и да не бил зървал лика на Тинувиел.

А прекрасната девойка дълго плакала, след като Берен си тръгнал, и повече не танцувала из гората, а Даирон се ядосвал и не можел да я разбере, но тя била обикнала лицето на Берен, надничащо между клоните, и тропота на нозете му, докато я гонел през дебрите; и копнеела пак да чуе гласа му, що печално зовял: „Тинувиел, Тинувиел“ през потока пред бащините й двери, и вече не искала да танцува, щом Берен бил избягал към злите чертози на Мелко и може би вече лежал мъртъв. Тъй горчива станала тази мисъл накрая, че нежната девойка отишла при майка си, защото пред баща си не смеела да застане, та да не я види как плаче.

— О, Гвенделинг, майко моя — рекла тя, — разкрий ми с магията си, ако можеш, как е Берен. Всичко ли е наред при него?

— Не — отвърнала Гвенделинг. — Жив е наистина, ала в зъл плен и надеждата е мъртва в сърцето му, защото чуй, той е роб на Тевилдо, Принца на котките.

— Тогава — казала Тинувиел — трябва да отида и да му помогна, понеже не знам кой друг би го сторил.

Гвенделинг не се засмяла, защото в много житейски дела била мъдра и прозорлива, но и в безумен сън не можело да се помисли, че някой елф, камо ли пък девойка и кралска дъщеря, ще иде безразсъдно в чертозите на Мелко, дори и в онези по-ранни дни преди Битката на сълзите, когато властта на Мелко още не била толкоз велика и той прикривал своите замисли и разпръсквал мрежата си от лъжи. Затова Гвенделинг благо я помолила да не изрича такова безумство; но Тинувиел отговорила:

— Тогава ти трябва да помолиш баща ми за помощ, та да прати бойци в Ангаманди и да поиска от Айну Мелко свободата на Берен.

Така и сторила Гвенделинг от любов към дъщеря си, а Тинвелинт тъй люто се разгневил, че Тинувиел стократно съжалила, задето изрекла желанието си. И Тинвелинт й повелил да не говори и да не мисли повече за Берен, и се заклел, че ще го погуби, ако отново прекрачи в тия чертози. Замислила се тогаз Тинувиел що може да стори, отишла при Даирон и го помолила да й помогне или дори да тръгне с нея към Ангаманди; и той бил готов да я послуша, но не обичал Берен, и рекъл:

— Поради що да тръгна към най-страшната заплаха на света заради някакъв си бродещ Гном от горите? Няма в мен обич към него, защото той съсипа нашите дружни игри, нашата музика и нашите танци.

И не само туй, но и разказал на краля какво поискала от него Тинувиел — не със зъл умисъл, а защото се боял да не би в лудостта на сърцето си Тинувиел да тръгне срещу смъртта си.

Щом чул това, Тинвелинт извикал Тинувиел и казал:

— Поради що, дъще моя, не прогониш това безумие и не се постараеш да послушаш моята воля?

Но Тинувиел не отговорила и кралят й наредил да обещае, че нито ще мисли повече за Берен, нито ще се опитва безумно да го последва в злите земи, било то сама или като изкуши някого от народа си да я придружи. Тинувиел обаче отвърнала, че първото няма да обещае, а второто само отчасти, защото няма да изкуши никого от народа на горските дебри да тръгне с нея.

Тогава баща й силно се разгневил, а под гнева му се криели смайване и боязън, защото обичал Тинувиел; но ето какъв план измислил, понеже не можел да затвори дъщеря си завинаги в пещерите, където прониквала само мътна и трепкаща светлина. Точно над портата на пещерния му чертог имало стръмен склон към реката, обрасъл с мощни букове; и един от тях носел името Хирилорн, Кралица на дърветата, защото бил много могъщ и тъй ниско разклонен, сякаш три дънера излизали заедно от земята и те били еднакви по размер, заоблени и прави, а сивата им кора била гладка като коприна, без клон или вейка до много голяма височина.

Заръчал Тинвелинт да построят нависоко в това чудно дърво, докъдето стигали най-дългите стълби, малка дървена къща, и тя била над първите клони, нежно забулена сред листата. Три ъгъла имала тази къща, и три прозореца на всяка стена, и всеки ъгъл се опирал в едно от стъблата на Хирилорн. Там заръчал Тинвелинт на Тинувиел да живее, докато не се съгласи да бъде разумна, и когато тя се изкачила по високите борови стълби, свалили ги долу и вече нямало начин да слезе отново. Осигурили й всичко необходимо, слугите се качвали по стълбите да й носят храна или каквото пожелае, а после пак слизали и сваляли стълбите, а кралят заплашил със смъртна казън всеки, който остави стълба, подпряна на дървото, или пък се опита да я сложи тайно там през нощта. Затова поставили стража в подножието на дървото, а Даирон често ходел натам и тъгувал, че е предизвикал всичко това, защото бил самотен без Тинувиел; но Тинувиел изпървом много се радвала на къщата си сред листата и надничала през прозорчето, докато Даирон свирел долу най-нежните си мелодии.

Ала една вечер Валарите пратили на Тинувиел сън за Берен и сърцето й казало: „Нека отида да търся него, когото всички други забравиха“; и като се събудила, луната сияела през дърветата и тя се замислила много дълбоко как да избяга. Като щерка на Гвенделинг, Тинувиел не била в неведение за магиите и заклинанията, както би си помислил някой, и след много размисли тя си скроила план. На другия ден помолила онези, които идвали при нея, да й донесат от най-чистата вода на потока долу, „но тая вода, рекла тя, трябва да се налее в полунощ в сребърна купа и да се донесе в ръката ми, без да бъде изречена нито дума“, а след това поискала да й донесат вино, „но то, рекла тя, трябва да се донесе тук в златен съсъд по пладне, а който го носи, трябва да пее, докато идва“, и те изпълнили молбата й, ала не казали на Тинвелинт.

Тогава рекла Тинувиел:

— Идете сега при майка ми и й кажете, че дъщеря й желае чекрък, за да запълва дългите часове — а на Даирон тайно се примолила да й направи малък тъкачен стан и той го изработил направо горе, в дървесната къщичка на Тинувиел.

— Но какво ще предеш и какво ще тъчеш? — попитал той; а Тинувиел отговорила:

— Магии и заклинания — но Даирон не знаел нейния план и не казал нито на краля, нито на Гвенделинг.

А когато останала сама, Тинувиел взела виното и водата, и като пеела мощна вълшебна песен, смесила ги заедно, и докато били в златния съсъд, запяла песен за растеж, а като ги преляла в купата от сребро, запяла друга песен и вплела в тази песен имената на най-високите и най-дългите неща на Земята: брадите на Индравангите, опашката на Каркарас, тялото на Глорунд, стъблото на Хирилорн и меча на Нан, не забравила и веригата Ангаину, изкована от Ауле и Тулкас, нито шията на Гилим великана, а накрая и най-задълго възпяла косите на морската владетелка Уинен, що се разстилат из всички води по света. После обляла главата си със сместа от вода и вино, и при това запяла трета песен, песен за непробуден сън, и косата на Тинувиел, която била тъмна и по-нежна от най-изящните нишки на здрача, изведнъж започнала да расте много бързо, и подир дванайсет часа почти изпълнила малката стая, и тогава доволната Тинувиел си легнала да почива; а когато се събудила, стаята сякаш била изпълнена с черна мъгла и тя лежала дълбоко скрита под нея — и гледай ти! — косата й провисвала през прозорците и се веела около дървесния дънер в ранното утро. Подир дълго дирене тя намерила малката си ножичка и отрязала израслите кичури съвсем близо до главата си, и след това косата й израснала само до предишната дължина.

Тогава започнал трудът на Тинувиел, и макар да работела с пъргавината на древните елфи, дълго било преденето, и още по-дълго тъкането, и когато някой идвал да я поздрави отдолу, тя му заръчвала да си върви с думите: „В леглото съм и желая само да спя“, а Даирон бил изумен, защото често я викал отдолу, но тя не отговаряла.

От тази облачна коса Тинувиел изтъкала рокля от мъглив сумрак, напоена с дрямка, по-вълшебна дори от онази, с която танцувала майка й в отминали времена, и с нея покрила искрящо белите си одежди, и вълшебна дрямка изпълвала въздуха около нея; а от каквото останало, тя изплела здраво въже и го завързала за дървесния дънер в къщата си, и тогава трудът бил завършен и тя погледнала през прозореца на запад към реката. Вече слънчевите лъчи гаснели сред дърветата и докато здрач изпълвал гората, тя подхванала много нежна и тиха песен, и както пеела, метнала дългата си коса през прозореца, тъй че сънната й мъгла докоснала главите и лицата на пазачите долу, а те, слушайки нейния глас, изведнъж потънали в непробуден сън. Тогава Тинувиел, облечена в сумрачното си одеяние, се плъзнала пъргаво като катеричка по въжето от коса, изтичала с танц към моста и преди стражите там да извикат, тя вече танцувала между тях; и щом ги докоснал ръбът на нейната черна дреха, те заспали, а Тинувиел побягнала надалеч с цялата бързина на танцуващите си нозе.

Когато вестта за бягството на Тинувиел стигнала до ушите на Тинвелинт, велик гняв и велика скръб го обзели, в чертога настанал смут, а потерята огласила всички гори наоколо, но Тинувиел вече била далече и наближавала мрачните възвишения, където започват Планините на нощта; и разказват, че Даирон я последвал, но се изгубил напълно и вече никога не се завърнал в Елфодом, а завил към Палисор и там свири до днес изящни вълшебни мелодии, печални и самотни из горите на юга.

Ала не подир дълго, както Тинувиел вървяла напред, ненадейно я обзел ужас от мисълта на какво се е осмелила и какво я чака тепърва; тогава поела за малко назад, заплакала и жадувала Даирон да е с нея, и казват, че той наистина не бил далеч, но се скитал изгубен сред огромните борове в Гората на нощта, където по-късно Турин убил Белег по погрешка.

Тинувиел вече наближавала тия места, но не навлязла в онази мрачна област, а като си възвърнала смелостта, продължила напред, и поради мощната магия на самото й същество, както и заради заклинанието за чудо и сън, що се носело около нея, не я нападали онези заплахи, които бил срещал Берен; ала дълго, зло и изнурително за девойка било това пътуване.

Тук е мястото да се каже, че в онези дни Тевилдо имал само една тревога в света, и това бил родът на Кучетата. Всъщност много от тях не били нито приятели, нито врагове на Котките, защото се подчинявали на Мелко и били също тъй жестоки и диви, както всички негови зверове; от най-жестоките и най-дивите между тях той отглеждал расата на вълците, и те наистина му били много скъпи. Та нали грамадният сив вълк Каркарас Мечозъб, баща на вълците, охранявал отдавна портите на Ангаманди през онези дни? Немалко обаче били и онези, що не скланяли глави пред Мелко, нито живеели изцяло в страх от него, а се заселвали или в жилищата на хората да ги пазят от много злини, които иначе биха ги сполетели, или бродели из горите на Хисиломе, или прехвърляйки планинските местности, стигали понякога чак до Артанор и земите на юг отвъд него.

Случело ли се някое от тях да види Тевилдо или негов васал или поданик, наставал страховит лай и почвало бясно преследване, и макар рядко да загивала котка поради уменията им да се катерят и укриват, както и заради защитната сила на Мелко, помежду им царувала жестока вражда и някои от тия кучета всявали ужас сред котките. Тевилдо обаче не се страхувал от никого, защото не отстъпвал по сила на нито едно от тях, а освен туй бил по-пъргав и бърз от всички, освен от Хуан, Предводителя на кучетата. Тъй бърз бил Хуан, че веднъж отскубнал кичур козина от Тевилдо, и макар че Тевилдо му се отплатил с драскотина от грамадните си нокти, все пак гордостта на Принца на котките била накърнена и той жадувал да стори голямо зло на Хуан от рода на Кучетата.

Поради туй било велико щастие за Тинувиел да срещне Хуан в гората, макар че в началото се уплашила до смърт и избягала. Но Хуан я догонил с два скока и като заговорил кротко и гърлено на езика на Изгубените елфи, помолил я да не се страхува.

— Ала как тъй — рекъл той — виждам прекрасна елфическа дева да броди сама, толкоз близо до местата, где обитава Айнурът на злото? Не знаеш ли, малка моя, че туй са много лоши места за идване дори с придружител, а на самотните носят смърт?

— Знам това — отвърнала тя — и не съм тук от обич към пътешествията, а единствено за да търся Берен.

— Какво знаеш тогава за него — рекъл Хуан, — ако наистина имаш предвид Берен, син на елфическия ловец Егнор бо-Римион, мой приятел от най-древни дни?

— Не, дори не знам дали моят Берен е твой приятел, защото търся само Берен, що дойде иззад Суровите хълмове и с когото се запознах в гората край бащиния ми дом. Сега той изчезна и майка ми Гвенделинг казва, че е слуга в жестокия дом на Тевилдо, Принц на котките; и дали туй е вярно, или го е сполетяло нещо още по-лошо — не знам, и отивам да разбера, макар че нямам план.

— Тогава аз ще ти предложа план — казал Хуан, — но трябва да ми се довериш, защото аз съм Хуан от рода на Кучетата, главен враг на Тевилдо. Почини си сега до мен в сенките на дървото, а аз ще размишлявам дълбоко.

Послушала го Тинувиел и наистина дълго спала, докато Хуан бдял над нея, защото била много изморена. Но като се пробудила подир известно време, рекла:

— Гледай ти колко време е минало! Хайде, Хуан, кажи ми за какво мислиш?

А Хуан отвърнал:

— Мрачно и трудно е това начинание, и не ми хрумва друго, освен едно. Ако имаш храброст, промъкни се още сега до обиталището на този Принц, докато слънцето е нависоко, а Тевилдо и повечето от неговите васали дремят на терасите пред портата му. Открий там както можеш дали Берен е наистина вътре, както е рекла майка ти. Аз пък ще се спотайвам в гората наблизо и независимо дали Берен е там или не, за мен ще е радост велика, а за теб помощ в твоето дирене, ако минавайки пред Тевилдо, му споменеш, че си видяла Хуан от рода на Кучетата да лежи болен в гората. Недей да го упътваш насам, а гледай, ако можеш, сама да го доведеш. Тогава ще видиш какво съм замислил за теб и за Тевилдо. Струва ми се, че ако му занесеш такава вест, Тевилдо не ще те посрещне със зло в чертога си, нито пък ще се помъчи да те задържи там.

Тъй възнамерявал Хуан да нарани Тевилдо, а ако може, дори да го погуби и да помогне на Берен, за когото се догаждал, че всъщност е онзи Берен, син на Егнор, когото обичали кучетата от Хисиломе. Щом чул името на Гвенделинг и разбрал, че тази девойка е принцеса на горските феи, той възжелал да й помогне и сърцето му омекнало от нейната прелест.

Тогава Тинувиел сбрала смелост и се прокраднала към дома на Тевилдо, а Хуан се смаял от нейната храброст и без тя да усети, я последвал, додето можел, без да рискува плана си. Накрая обаче тя изчезнала от погледа му и като напуснала закрилата на дърветата, излязла в равнина с високи треви и храсти, която се издигала плавно към едно разклонение на хълмовете. Върху този скалист хребет греело слънце, но над всички хълмове и планини зад него надвисвал зловещ черен облак, понеже там била крепостта Ангаманди; и Тинувиел продължила напред, без да смее да погледне към онзи мрак, защото страхът я потискал, и както вървяла нагоре, тревата ставала все по-рядка, а земята по-камениста, докато стигнала до отвесна скала от едната страна, а там върху една скална площадка бил замъкът на Тевилдо. Нямало път до него, а от мястото, където се намирал, слизали към гората тераса подир тераса, тъй че никой не можел да стигне до портите другояче, освен с много големи скокове, а с приближаването към замъка терасите ставали все по-стръмни. Малко прозорци имала тази къща, а ниско над земята нямало нито един — дори самата порта била високо във въздуха, където в човешките жилища са прозорците на горния етаж; ала на покрива имало много широки и равни площадки, огрени от слънцето.

Плахо закрачила Тинувиел по най-ниската тераса и гледала с ужас мрачната сграда на хълма, ала не щеш ли зад един завой на скалата се натъкнала на самотен котарак, легнал на припек и привидно заспал. Когато го наближила, той отворил едното си жълто око и примигнал към нея, сетне се надигнал, протегнал се, пристъпил и рекъл:

— Накъде така, девойче — нима не знаеш, че прекрачваш без разрешение по местата за припек на негово височество Тевилдо и поданиците му?

Изплашила се Тинувиел, но отвърнала колкото може по-дръзко:

— Не го знаех, о, благородни — и туй много допаднало на стария котарак, понеже той всъщност бил само портиер на Тевилдо, — но наистина се надявам на твоята добрина да ме отведеш при Тевилдо още сега — да, дори и да спи — добавила тя, защото удивеният портиер размахал опашка в знак на отказ.

— Имам вест, що е само за неговите уши. Отведи ме при него, о, благородни — помолила отново и при тия слова котаракът замъркал тъй гръмогласно, че Тинувиел се престрашила да погали грозната му глава, а тя била много по-голяма от нейната, по-голяма дори от тази на всяко куче, живеещо днес на Земята. Поласканият Умуян (понеже това било името му) рекъл:

— Ела с мен — и за голям ужас на Тинувиел ненадейно я сграбчил за дрехата на рамото, метнал я на гърба си и скочил на втората тераса. Там спрял и докато Тинувиел се смъквала от гърба му, той казал:

— Добре е за теб, че този следобед господарят Тевилдо лежи на тази ниска тераса далеч от дома си, понеже голяма умора и дрямка ме е налегнала, та боя се, че не бих искал да те нося много далече — а Тинувиел била облечена в дрехата си от тъмна мъгла.

Подир тия слова Умуян се прозял, протегнал се и я повел по терасата към едно открито местенце, където върху просторно ложе от напечени камъни лежала ужасната фигура на самия Тевилдо и двете му зли очи били затворени. Като се изкачил до него, котаракът портиер Умуян му продумал тихичко на ухото:

— Една девойка дири твоето благоволение, господарю мой, понеже имала да ти предаде важна вест и не пожела да приеме отказа ми.

Тогава Тевилдо гневно размахал опашка.

— Казвай бързо що има — рекъл той, — понеже сега не му е времето да дириш аудиенция от Тевилдо, Принц на котките.

— Не, господарю — рекла разтреперана Тинувиел, — недей да се гневиш, а и не вярвам да се разсърдиш, като ме чуеш, ала става дума за такива неща, че е по-добре дори да не ги шепнем тук, където подухва вятър. — И Тинувиел се озърнала уж боязливо към гората.

— Не, махай се — казал Тевилдо, — ти миришеш на куче, а нима някога котарак е чувал добра вест от фея, що си има вземане-даване с кучета?

— Е, господарю, нищо чудно, че мириша на кучета, защото току-що избягах от едно — и желая да ти разкажа за туй наистина много могъщо куче, чието име ти е познато.

Тогава Тевилдо седнал, отворил очи, хвърлил поглед наоколо, протегнал се три пъти и накрая заръчал на портиера да въведе Тинувиел вътре; и Умуян я метнал върху гърба си както преди. Още по-страшен ужас обзел сега Тинувиел, защото, след като постигнала желаната възможност да влезе в крепостта на Тевилдо и може би да узнае дали Берен е там, вече нямала план и не знаела що ще я сполети — ако имало как в този миг, би се опитала да избяга; но котараците почнали да се катерят по терасите към крепостта и с един скок Умуян изнесъл Тинувиел нагоре, после направил още един, а на третия се препънал така, че Тинувиел изпищяла от страх, а Тевилдо изрекъл:

— Що за болежка те мъчи, непрокопсанико Умуян? Време е да напуснеш службата при мен, ако старините ти идват тъй бързо.

Но Умуян отговорил:

— Не, господарю, не знам какво е, но мъгла пада пред очите ми и главата ми натежава.

Сетне залитнал като пиян, тъй че Тинувиел паднала от гърба му, и се проснал в мъртвешки сън; а Тевилдо се разгневил, грабнал безцеремонно Тинувиел и сам я понесъл към портите. С един огромен скок се озовал вътре и като свалил девойката, надал крясък, който отекнал страшно из мрачните проходи и коридори. Васалите му мигом дотърчали насреща и той наредил на неколцина да слязат при Умуян, да го вържат и да го хвърлят от скалите „откъм северната страна, където са най-стръмни, защото вече не ми е полезен, казал той, след като старостта му е отнела твърдата стъпка“; и Тинувиел се разтреперила, като чула този безмилостен звяр. Ала докато говорел, той сам се прозял и залитнал, сякаш от внезапна сънливост, и наредил на другите да отведат Тинувиел в една вътрешна зала, където Тевилдо обичал да пирува с най-доверените си поданици. Тя била пълна с кости, миришела зле; нямала прозорци и имала само една врата; но през един отвор към голямата кухня прозирала червеникава светлина и мътно озарявала залата.

Тъй ужасена била Тинувиел, когато котараците я оставили там, че за момент нямала сили дори да помръдне, но скоро привикнала с тъмнината и като видяла отвора, който имал широк перваз, рипнала върху него, защото не бил много нависоко, а тя била пъргава като всички елфи. През този отвор видяла широките сводести кухни и буйните огньове, които пламтели там, и онези, що без отдих се трудели вътре, и повечето от тях били котки — ала ето че там над един буен огън се привеждал Берен, почернял и изнурен от тегоби, и Тинувиел седнала и заплакала, но все още не смеела нищо да стори. В туй време из залата отекнал грубият глас на Тевилдо:

— Ама къде, в името на Мелко, се е дянала оная луда елфида? — и Тинувиел се сгушила до стената, но Тевилдо забелязал къде се е покатерила и извикал:

— Май на малката птичка вече не й се пее; слез или идвам да те сваля, защото не ще търпя разни елфи да идват да ми се подиграват.

 

 

Тогава, донякъде от страх и донякъде от надежда, че ясният й глас може да стигне чак до Берен, Тинувиел изведнъж заговорила с все сила и заразправяла историята си тъй, че залата прокънтяла, но Тевилдо рекъл:

— Тихо, драга девойко, щом вестта беше тайна навън, не е редно да я крещиш вътре.

Тогава Тинувиел продумала:

— Не ми говори тъй, котарако, ако и да си могъщ Господар на котките, понеже не съм ли аз Тинувиел, принцеса на феите, изминала толкоз път, за да те зарадвам?

При тия слова, а тя ги извикала още по-силно от преди, откъм кухнята изведнъж долетял грохот на купища изтървани съдове от метал и глина, но Тевилдо промърморил:

— Пак се е спънал онзи глупак, Берен Елфа. Мелко да ме опази от таквиз като него — а Тинувиел, разбирайки, че Берен е чул и се е сепнал, прогонила страховете и вече не съжалявала за дързостта си. Тевилдо обаче силно се разгневил от надменните й слова и ако не държал първо да разбере каква полза може да извлече от разказа й, щял да се разправи с Тинувиел начаса. Всъщност от този момент тя била в голяма опасност, тъй като Мелко и всичките му васали смятали Тинвелинт и народа му за бунтовници, и велика била радостта им да ги ловят и измъчват жестоко, тъй че Тевилдо щял да спечели голямо благоволение, ако можел да отведе Тинувиел пред своя господар. Всъщност още щом тя се назовала, той решил да стори точно това, след като приключи с нея, но този ден разсъдъкът му бил позамаян, та пропуснал да се зачуди защо Тинувиел седи горе на перваза; не се сетил повече и за Берен, защото умът му се стремял само към вестта, която му носела Тинувиел. Затова прикрил лошото си настроение и казал:

— Не, лейди, недей да се сърдиш и не отлагай повече — казвай каква вест имаш за ушите ми, защото те вече тръпнат от нетърпение.

А Тинувиел казала:

— Има един грамаден звяр, груб и жесток, и името му е Хуан — и при това име Тевилдо извил гръбнак, козината му запращяла и настръхнала, а в очите му лумнал червен пламък, — и ми се струва срамно — продължила тя — да търпите такова чудовище да осквернява горите тъй близо до престола на могъщия Принц на котките, милорд Тевилдо. — Но Тевилдо отвърнал:

— Не го търпим и той никога не идва насам, освен може би тайно.

— Така или иначе — рекла Тинувиел, — сега той е тук, но ми се струва, че най-сетне може да бъде сложен край на живота му; защото чуй, както вървях през гората, видях един грамаден звяр да лежи на земята и да стене като от болест — и гледай ти, това бе Хуан, някакво зло заклинание или болест го бе повалило, та все още лежи безпомощен в гората само на една миля западно от твоя чертог. Може би нямаше да безпокоя ушите ти с такваз новина, но когато се приближих да му помогна, звярът изръмжа и се опита да ме ухапе, затуй ми се струва, че такова създание заслужава каквото го сполети.

Всичко, що рекла Тинувиел, било една голяма лъжа, за чието измисляне й помогнал Хуан, защото девойките от Елдарите не умеят да лъжат; но никога не съм чувала някой Елдар да упрекне нея или Берен, нито пък я упреквам аз, защото Тевилдо бил зъл котарак, а Мелко — най-поквареното от всички същества, и над Тинувиел надвисвала смъртна заплаха. Тевилдо обаче, като опитен и изпечен лъжец, тъй дълбоко познавал лъжите и хитрините на всички зверове и твари, че рядко знаел дали да вярва на туй, което чува, и най-често не вярвал на нищо, освен на онова, което искал да вярва, затова понякога се подлъгвал от словата на най-честните. Историята за Хуан и неговата безпомощност толкова му се харесала, че закопнял да е вярна, и решил поне да я провери; но изпървом се престорил на безразличен, казвайки, че подобна тайнственост е прекалена за такваз дреболия, и всичко можело да се изрече навън без толкова разправии. Но Тинувиел го попитала нима Тевилдо, Принцът на котките, трябва тепърва да научи, че ушите на Хуан долавят от цяла левга и най-тихия звук, особено пък гласа на котка.

Тогава прочее Тевилдо се престорил, че не вярва на Тинувиел, и се опитал да изкопчи от нея къде точно да намери Хуан, но тя давала само неясни отговори, виждайки в това единствената си надежда да избяга от замъка, и накрая Тевилдо не устоял на любопитството, заплашил я с най-страшна мъст, ако го е измамила, и повикал двама от подчинените си — единият от тях бил Ойкерой, жесток и войнствен котарак. После тримата извели Тинувиел от двореца, но Тинувиел свалила черната си магическа дреха и я сгънала тъй, че въпреки размерите и плътността си изглеждала не по-голяма от обикновена кърпичка (защото имала такова умение), и по този начин слязла по терасите, носена от Ойкерой без произшествия и без дрямка да налегне носача й. Прокраднали се през дърветата, накъдето ги упътила, и скоро Тевилдо надушил мирис на куче, настръхнал и размахал грамадната си опашка, а сетне се изкатерил на едно високо дърво и погледнал оттам към поляната, която им посочила Тинувиел. А там наистина зърнал проснатия Хуан да проклина, пъшка и стене, и обзет от злорадство, бързо се спуснал надолу, забравяйки в нетърпението си за Тинувиел, която се спотайвала в папратите и треперела от страх за Хуан. Планът на Тевилдо и двамата му другари бил безмълвно да пропълзят до поляната от различни посоки, та изневиделица да връхлетят върху Хуан и да го погубят, а ако е твърде болен, да се забавляват с него и да го мъчат. Така и сторили, но щом се нахвърлили, Хуан рипнал във въздуха с мощен лай, впил челюсти във врата на Ойкерой и Ойкерой издъхнал; а другият васал се изкатерил с вой на едно голямо дърво и тъй Тевилдо останал сам лице в лице с Хуан, и тая среща никак не му допаднала, ала Хуан бил твърде бърз, за да му избяга, и двамата свирепо се счепкали на онази поляна, и звуците, що издавал Тевилдо, били грозни и страховити; но в крайна сметка Хуан го докопал за гърлото и котаракът щял да загине, ако не бил замахнал слепешком, улучвайки с нокти окото на Хуан. Тогава Хуан разхлабил челюсти, а Тевилдо изпищял диво, изтръгнал се с огромно усилие и подирил спасение на едно високо и гладко дърво, както бил сторил неговият спътник. Въпреки тежката рана Хуан подскачал под дървото с яростен лай, а Тевилдо го проклинал и сипел зли слова отгоре му.

Рекъл тогава Хуан:

— Чуй, Тевилдо, думите на Хуан, когото искаше да хванеш и убиеш безпомощен като жалките мишки, които си свикнал да ловиш — остани завинаги на това самотно дърво и кърви от раните си до смърт или слез и опитай отново зъбите ми. А ако не ти се нрави нито едното, нито другото, тогава кажи ми къде е Тинувиел, принцеса на феите, и Берен, син на Егнор, защото те са мои приятели. Нека бъдат определени като откуп за теб — макар че ти далеч не струваш колкото тях.

— Що се отнася до оная проклета елфида, тя лежи и хленчи хей там в папратите, ако не ме лъжат ушите — казал Тевилдо, — а Берен сигурно здравата си е изпатил от ноктите на моя готвач Мяуле в кухнята на замъка заради пакостите, що стори там преди час.

— Нека ми бъдат предадени живи и здрави — рекъл Хуан, — и тогаз можеш да се върнеш в чертога и да си ближеш раните.

— Несъмнено моят слуга, който е тук с мен, ще иде да ти ги доведе — казал Тевилдо, но Хуан изръмжал:

— Да, а покрай тях ще доведе и цялото ти племе, и пълчища орки, и магиите на Мелко. Не, не съм толкоз глупав; по-добре дай на Тинувиел знак за властта си и тя ще доведе Берен, а ако не искаш, ще си останеш тук.

Тогава Тевилдо бил принуден да свали златния си нашийник — знак, на който никоя котка не смеела да се опълчи, но Хуан казал:

— Не, още нещо е нужно, защото това ще подтикне целия ти народ да те търси — а Тевилдо го знаел и точно на това се надявал.

Тъй в крайна сметка умората, гладът и страхът принудили този горд котарак, принц на служба при Мелко, да разкрие тайната на котките и заклинанието, което Мелко му бил поверил; и това били магически думи, които скрепвали камъните на злата му къща, и чрез тях той държал под властта си всички зверове от котешкия народ, изпълвайки ги със зла сила извън тяхната природа; защото отдавна се говорело, че Тевилдо е зъл блян в зверско тяло. Щом чул тия могъщи слова, Хуан се засмял тъй, че цялата гора прокънтяла, защото знаел, че дните на котешката власт са свършили.

Завтекла се Тинувиел със златния нашийник на Тевилдо обратно към най-ниската тераса пред портите и като застанала там, изрекла с ясен глас заклинанието. Изневиделица въздухът се изпълнил с котешки гласове и домът на Тевилдо се разтресъл; и отвътре изскочили безбройните му обитатели, и всички се свивали уплашени от Тинувиел, която размахала нашийника на Тевилдо, изговорила някои от словата, що Тевилдо бил казал на Хуан в нейно присъствие, и те всички се проснали по очи пред нея. Но тя рекла:

— Чуйте, нека бъдат изведени от тоя чертог всички от народа на елфите или от племената човешки, които са поробени в него — и ето че извели Берен, ала нямало никакви други роби, освен едно престаряло джудже на име Гимли, прегърбено и ослепяло от робия, но чийто слух бил най-остър на този свят, както разказват песните.

Гимли излязъл, като се подпирал на тояжка, а Берен му помагал, но сам той бил облечен в дрипи и чорлав, и стискал в ръката си голям нож, който грабнал в кухнята, понеже се побоял от някаква нова беда, когато къщата се разтресла и прокънтял воят на всички котки; а като съзрял Тинувиел да стои сред гъмжилото от котки, които се дърпали от нея, и като видял големия нашийник на Тевилдо, тогава се смаял неимоверно и не знаел какво да мисли. Но Тинувиел се зарадвала много и рекла:

— О, Берен, що дойде иззад Суровите хълмове, ще танцуваш ли сега с мен — но нека да не е тук.

И тя отвела Берен надалеч, а всички онези котки надали вой и ридания, така че Хуан и Тевилдо ги чули в гората, но никой не посмял да последва или нарани бегълците, защото се страхували, и магията на Мелко паднала от тях.

Много съжалявали заради туй отподире, когато Тевилдо се върнал у дома, следван от треперещия си другар, понеже гневът на Тевилдо бил ужасен, той размахвал опашка и раздавал удари на всички наоколо. Защото тъй станало, че Хуан от рода на Кучетата, макар това да изглежда като безумие, когато Берен и Тинувиел се върнали на онази поляна, пуснал злия принц да се върне, без повече да го закача, но големия златен нашийник сложил на собствения си врат и това разярило Тевилдо повече от всичко останало, тъй като велика магия за сила и мощ имало в него. Хуан не бил твърде доволен, че Тевилдо все още е жив, ала вече не се страхувал от котките, и оттогава до ден-днешен тяхното племе бяга от кучетата, а кучетата ги презират заради унижението на Тевилдо в гората край Ангаманди; и туй е най-великото дело на Хуан. И наистина, щом чул всичко, Мелко проклел Тевилдо и неговия народ, и ги прокудил, та от онзи ден нямат владетел, господар или приятел, а гласовете им стенат и вият, понеже сърцата им са много самотни, огорчени и пълни със скръб за загубеното, но вътре в тях има само мрак без капчица доброта.

По времето на нашия разказ обаче най-голямото желание на Тевилдо било да хване пак Берен и Тинувиел, и да погуби Хуан, за да си възвърне магията и изгубеното заклинание, защото живеел в голям страх от Мелко и не смеел да потърси помощ от господаря си, и да признае за своето поражение и издаденото заклинание. Без да знае това, Хуан се боял от онези места и все ужас го мъчел да не би всичко бързо да стигне до ухото на Мелко, както ставало с повечето неща по света; затуй сега Тинувиел и Берен тръгнали надалеч с Хуан и крепка дружба ги свързала, и в този живот Берен отново си върнал силите, товарът на робството паднал от плещите му и Тинувиел го обикнала.

Ала диви, груби и много самотни били онези дни, понеже никога не виждали лице на елф или човек, а Тинувиел накрая мъчително закопняла за майка си Гвенделинг и сладките магически песни, що тя пеела на децата си, докато здрач падал в горите край древните им чертози. Често й се струвало, че дочува флейтата на брат си Даирон, из слънчевите поляни, където спирали да си починат, и сърцето й натежавало. Най-подир рекла на Берен и на Хуан:

— Трябва да се върна у дома.

И тогаз сърцето на Берен се обгърнало в скръб, понеже му харесвал този живот в гората с кучетата (а много от тях вече били дошли при Хуан), но не и ако я нямало Тинувиел.

Въпреки това той казал:

— Никога не ще се върна с теб в земите на Артанор — нито ще дойда там някога да те търся, нежна Тинувиел, освен със Силмарил в ръцете; ала и туй няма как да постигна, понеже не съм ли беглец от самите чертози на Мелко, заплашен от най-зли страдания, ако някой от неговите слуги ме открие?

Изрекъл това с болка сърдечна от раздялата с Тинувиел, а тя се разкъсвала от терзания, понеже не понасяла нито мисълта да напусне Берен, нито вечно да живее така в изгнание. Дълго седяла, унесена в тъжни мисли и не проговаряла, но Берен седнал до нея и накрая продумал:

— Тинувиел, едно само можем да сторим — да се сдобием със Силмарил.

И тогаз тя подирила от Хуан помощта и съветите му, ала той бил много угрижен и не виждал в цялото начинание нищо друго, освен безумство. И все пак най-накрая Тинувиел измолила от него кожата на Ойкерой, когото той убил в схватката на поляната; а Ойкерой бил много могъщ котарак и Хуан носел кожата му със себе си като трофей.

Тогава Тинувиел, като вложила всичките си вълшебни умения на фея, зашила Берен в тази кожа, придала му облика на голям котарак и го научила как да седи и как да се протяга, как да пристъпва, да скача и да тича в котешки облик, и дотолкоз успяла, че Хуан цял настръхнал, като го зърнал, а Берен и Тинувиел се засмели. Берен обаче така и не се научил да мяука, да крещи или да мърка като всяка котка на тоя свят, нито пък успяла Тинувиел да събуди блясък в мъртвите очи на котешката кожа.

— Но ще трябва да се примирим с това — рекла тя, — а ти имаш вид на много благороден котарак, стига да си държиш езика зад зъбите.

После те се сбогували с Хуан и тръгнали към чертозите на Мелко, без много да бързат, понеже на Берен му било твърде неудобно и горещо в козината на Ойкерой, а сърцето на Тинувиел се разведрило както никога от много време насам и тя галела Берен или го дърпала за опашката, а Берен се ядосвал, че не може в отговор да я размахва тъй свирепо, колкото му се искало. Най-сетне обаче те наближили до Ангаманди, както им подсказал подземният тътен и мощният грохот от чуковете на десет хиляди ковачи, работещи непрестанно. Наблизо били скръбните зандани, където поробени Нолдоли се трудели до изнемога под надзора на орките и гоблини от хълмовете, и там мракът и тъмнината били тъй страховити, че сърцата им се свили, но Тинувиел отново надянала тъмните си одежди от дълбок сън. А портите на Ангаманди били от най-грозно изковано желязо, покрити с ножове и шипове, а пред тях лежал най-грамадният вълк, който светът някога е виждал — самият Каркарас Мечозъб, който никога не заспивал; и Каркарас изръмжал, като видял Тинувиел, но на котарака не обърнал внимание, защото котките не го интересували, и те влизали и излизали както си искат.

— Недей да ръмжиш, о, Каркарас — рекла Тинувиел, — защото дойдох да диря господаря Мелко, а този васал на Тевилдо идва с мен като придружител.

Сега тъмната роба прикривала цялата й искряща прелест и Каркарас не се притеснил много, ала все пак по навик се приближил да подуши въздуха около нея, и дрехата не успяла да скрие сладкия аромат на Елдари. Тогаз Тинувиел мигом подхванала танец вълшебен и хвърлила върху очите му черните нишки на своето тъмно було, тъй че дрямка подкосила нозете му и той се търкулнал заспал. Но Тинувиел не спряла, докато той не потънал дълбоко в сънища за безспирни гонитби из горите на Хисиломе, когато бил още малко кутре; а сетне двамата влезли през тия черни порти и подир дълго слизане по лъкатушни и сенчести коридори най-сетне се озовали пред самия Мелко.

В този сумрак Берен минавал доста добре за васал на Тевилдо, а Ойкерой наистина често бил идвал в чертозите на Мелко, тъй че никой не му обръщал внимание, и той се прокраднал незабелязан чак под самия трон на Айнура, но усойниците и злите твари, що лежали там, толкова го изплашили, че повече не посмял да помръдне.

Всичко това се случило по най-щастливия начин, защото ако Тевилдо бил при Мелко, тяхната измама щяла да бъде разрита — и всъщност точно от тази заплаха се опасявали, без да знаят, че Тевилдо седял в двореца си и не знаел какво да прави, та в Ангаманди да не узнаят за неговия провал; ала ето, Мелко съзрял Тинувиел и запитал:

— Коя си ти, що пърхаш из чертога ми като прилеп? Как си влязла, понеже мястото ти със сигурност не е тук?

— Не, още не е — рекла Тинувиел, — макар че може и тъй да стане поради твоята доброта, господарю Мелко. Нима не знаеш, че аз съм Тинувиел, дъщеря на бунтовника Тинвелинт, и той ме изпъди от своя дворец, понеже е тираничен елф, а аз не давам обичта си по негова повеля.

Смаял се Мелко, че дъщерята на Тинвелинт е дошла доброволно в неговия чертог, страховития Ангаманди, и тъй като заподозрял нещо нередно, попитал я какво желае.

— Защото не знаеш ли — рекъл той, — че няма тук обич към баща ти и неговия народ, нито пък можеш да се надяваш на благодарност и меки слова от мен?

— Тъй разправя баща ми — отвърнала тя, — но от къде на къде да му вярвам? Виж, аз имам умение за изящни танци и сега ще танцувам пред теб, господарю мой, защото си мисля, че тогава охотно ще ми отредиш някое скромно кътче в чертога си, където да се подслоня, додето отново не призовеш малката танцьорка Тинувиел да разсее грижите и тревогите ти.

— Не — рекъл Мелко, — тия неща не ме вълнуват. Ала щом си дошла дотук да танцуваш, танцувай тогава, а после ще видим. — И придружил тия слова с ужасна усмивка, защото мрачният му ум замислял нещо зло.

Тогава Тинувиел се впуснала в такъв танц, какъвто нито тя, нито който и да било горски дух, фея или елф е танцувал някога преди или подир нея, и след известно време дори взорът на Мелко се изпълнил с удивление. Носела се из залата бърза като лястовичка, безшумна като прилеп, тъй вълшебно красива, както никоя друга, и ту се озовавала до Мелко, ту отпред, ту зад него, и мъгливото й було докосвало неговото лице, люшкало се пред очите му, и всички, що седели покрай стените или стояли в онази зала, един по един потънали в дълбок сън и се унесли в сънища за всичко, което желаели техните болни сърца.

Усойниците под трона лежали застинали като камъни, вълците пред нозете му се прозинали и задрямали, а Мелко гледал като омагьосан, но не заспивал. Тогава Тинувиел подхванала още по-бърз танц пред очите му, и както танцувала, запяла с много тих и омаен глас песента, на която някога я научила Гвенделинг — песен, която младежите и девойките пеели под кипарисите в градините на Лориен, когато Златното дърво помръквало и заблестявал Силпион. Гласове на славеи имало в нея, най-изтънчени ухания сякаш изпълвали въздуха на онова злокобно място, докато тя летяла над пода, лекичка като перце по вятъра; и никога такъв глас и такава прелест не били виждани в онези чертози, та дори Айну Мелко, въпреки цялото си могъщество и величие, се поддал на магията на елфическата девойка, а навярно дори и клепачите на самия Лориен щели да натежат, ако бил там, да я види. Тогава Мелко клюмнал унесен напред и най-сетне се свлякъл дълбоко заспал от трона на пода, а желязната му корона се търкулнала настрани.

Изведнъж Тинувиел замлъкнала. В залата не се чувал никакъв звук, освен сънено дишане; дори Берен спял под самия трон на Мелко, но Тинувиел го разтръскала, докато се събудил. Тогава, уплашен и разтреперан, той смъкнал маската си и като се освободил от нея, рипнал на крака. Сетне извадил ножа, който носел от кухнята на Тевилдо, и сграбчил могъщата желязна корона, която Тинувиел не можела сама да помести, а и цялата сила на Берен едва стигнала, за да я преобърне. Страх безумен разтърсвал сърцата им, докато в онази мрачна зала на спящото зло Берен се борел колкото може по-безшумно да изкърти Силмарил с ножа си. Ето че разхлабил средния безценен камък и пот се леела по челото му, но тъкмо като го изтръгнал от короната, не щеш ли ножът се строшил с мощен пукот.

Тинувиел надала задавен вик, Берен скокнал със Силмарил в ръката си, а спящите се размърдали и Мелко изпъшкал, сякаш зли мисли смутили съня му и мрачен израз изкривил заспалото му лице. Вече сдобили се с искрящия камък, двамата отчаяно побягнали от залата, запрепъвали се по безкрайните тъмни тунели, докато мътни отблясъци им подсказали, че наближават портите — и гледай ти! — Каркарас лежал проснат през прага, отново буден и бдителен.

Берен веднага се хвърлил пред Тинувиел, макар че тя му рекла да не го прави, и това в крайна сметка донесло беда, защото Тинувиел нямала време да хвърли отново сънната си магия върху звяра, който зърнал Берен, оголил зъби и изръмжал гневно.

— Поради що си тъй кисел, Каркарас? — рекла Тинувиел.

— Отде дойде тоя Гном, дето не е влязъл, а сега излиза забързан? — викнал Мечозъб и се нахвърлил върху Берен, а той стоварил юмрук право между очите на вълка и с другата ръка посегнал да го хване за гърлото.

Тогава Каркарас сграбчил тази ръка със страховитите си челюсти, а това била ръката, в която Берен стискал пламтящия Силмарил, и Каркарас отхапал както ръката, тъй и безценния камък в алената си паст. Страхотна била болката на Берен, непоносими били страхът и ужасът на Тинувиел, ала докато чакали да усетят зъбите на вълка, случило се нещо ново, ужасно и странно. Ето че Силмарилът лумнал със свой собствен бял и потаен огън, и го обладала свирепа и свята магия — защото нима не идвал той от Валинор и блаженото царство, нима не бил сътворен със заклинания от Боговете и Гномите, преди злото да дойде там; и не търпял допира на зла плът или нечестива ръка. Сега навлизал в скверното тяло на Каркарас и изведнъж звярът пламнал от непоносимо страдание, а зловещият му болезнен вой огласил скалните коридори, тъй че всички спящи в чертога се събудили. Тогава Тинувиел и Берен побягнали като вихър от портите, но Каркарас бягал далеч пред тях, бесен и обезумял като звяр, подгонен от Балрози; и когато най-сетне спрели да си поемат дъх, Тинувиел заридала над осакатената ръка на Берен, обсипала я с целувки, додето по чудо спряла да кърви, болката изчезнала и раната заздравяла от нежното изцеление на нейната обич; ала от тогава насетне Берен бил наричан от всички народи Ермабвед, сиреч Едноръкия, което на езика на Самотния остров се произнася Елмавойте.

Сега обаче трябвало да помислят за бягство — ако така им било писано — и Тинувиел увила част от своята тъмна мантия около Берен, и тъй много дни тичали по здрач и мръкнало между хълмовете, без никой да ги види, макар че Мелко бил пратил всичките си орки подир тях; и тъй велика ярост го обзела заради похитения камък, каквато елфите никога не били виждали.

И все пак скоро взело да им се струва, че мрежата на ловците се стяга все по-плътно около тях, и макар да били достигнали покрайнините на познатите гори и отминали мрака на гората Таурфуин, все още много левги и много опасности им оставало да прекосят до пещерите на краля, а дори и да стигнели дотам, само щели да доведат потерята подир себе си и да навлекат омразата на Мелко на целия горски народ. Наистина, толкова шум и врява се вдигали, че Хуан чул отдалече и се смаял от смелостта на двамата, а най-много се чудел, че изобщо са избягали от Ангаманди.

Тръгнал тогава с много кучета из гората да лови орки и слуги на Тевилдо, и много болки им причинил, и мнозина от тях погубил или обърнал в позорно бягство, додето в една ранна привечер Валарите го отвели на една поляна в онази северна област на Артанор, която насетне била наречена Нан Думгортин, земя на мрачните идоли, но за туй не се разказва в нашата приказка. Ала дори тогава била тъмна, мрачна и злокобна онази земя, зли поличби и страх витаели под надвисналите клонаци досущ като в Таурфуин; там лежали тия двамина елфи, Тинувиел и Берен, уморени и без надежда, и Тинувиел плачела, но Берен стискал ножа си.

Щом ги видял, Хуан не чакал да заговорят или да разкажат премеждията си, а веднага метнал Тинувиел на силния си гръб и накарал Берен да тича до него колкото му държат силите, „защото — рекъл той — несметно гъмжило орки се е забързало насам, а вълците са техни съгледвачи и следотърсачи“. Скоро ги обкръжила цялата глутница на Хуан и те се втурнали в шеметен бяг по бързи и тайни пътеки към далечните домове на народа на Тинвелинт. Тъй избягали от вражеските пълчища, но все пак имали много срещи с бродещи зли твари и Берен убил един орк, който се приближил да грабне Тинувиел, и това било добро дело. Виждайки, че потерята все още ги гони по петите, Хуан пак ги повел по криволичещи пътеки и не се осмелявал да тръгне направо към земите на горските феи. Тъй хитро обаче било неговото водачество, че най-сетне подир много дни преследвачите изостанали и вече не се виждало и чувало нищо за бандите орки; не ги дебнели гоблини в засада, не отеквал нощем воят на зли вълци, и това било, защото вече навлизали в магическия кръг на Гвенделинг, който укривал пътеките от зли създания и отблъсквал бедите от земите на горските елфи.

Тогава Тинувиел отново въздъхнала свободно, както не й се било случвало откакто избягала от чертога на баща си, а Берен блажено си почивал на слънце, далеч от мрака на Ангбанд, докато го напуснала и последната горчилка от робството. Светлина се леела през зелените листа, чисти ветрове шепнели из гората и птичи песни звучали, и всичко туй прогонило страховете им.

Най-накрая обаче дошъл ден, когато Берен се събудил от дълбок сън, сепнал се като човек, внезапно изтръгнат от щастливи мечтания, и продумал:

— Сбогом, о, Хуан, мой верни другарю, сбогом и на теб, малка Тинувиел, която обичам, желая ти на добър час. Едно само те моля, бързай право към закрилата на дома си, и дано Хуан те упътва добре. А аз — ето, виж ме, трябва да се уединя из горите, понеже изгубих онзи Силмарил, що имах, и вече нивга не ще посмея да се приближа до Ангаманди, нито пък да прекрача в чертозите на Тинвелинт.

После заплакал тихичко, но Тинувиел, която била наблизо и го чула, дошла при него и казала:

— Не, сега сърцето ми друго иска, и ако ти заживееш в гората, о, Берен Ермабвед, то и аз го желая, и ако решиш да се скиташ из пущинака, то и аз ще се скитам там, с теб или подир теб — ала нивга не ще ме види баща ми отново, ако ти не ме отведеш при него.

Безмерно се зарадвал Берен на нейните сладки думи и охотно щял да заживее с нея като ловец из пущинака, ала сърцето му страдало за всичко, което тя изтърпяла заради него, и затуй усмирил гордостта си. А тя го убеждавала, че би било глупаво да упорства, че баща й би ги посрещнал единствено с радост да види дъщеря си все още жива — „и може би, рекла тя, ще се засрами, че заради неговите шеги красивата ти ръка попадна в челюстите на Каркарас“. Помолила и Хуан да се върне с тях поне за малко, защото „баща ми ти дължи много голяма награда, Хуан, рекла тя, ако изобщо обича дъщеря си“.

Тъй тримата отново поели напред и най-сетне стигнали в познатите и любими на Тинувиел гори около жилищата на нейния народ и родния й подземен чертог. Но когато се приближили, заварили страх и смут сред народа, какъвто не бил наставал от дълги години, и като попитали някои от онези, що плачели пред вратите си, узнали, че от деня на тайното бягство на Тинувиел ги сполитали непрестанни нещастия. Съсипан от скръб, кралят изгубил предишната си предпазливост и хитрост; бойците му били разпратени насам-натам из злотворните горски дебри да дирят избягалата девица и мнозина погинали или навеки изчезнали, а навсякъде по северните и източните граници избухнала война със слугите на Мелко, та народът се боял да не би злият Айну да сбере цялата си мощ и да дойде да ги смаже веднъж завинаги, а магията на Гвенделинг да няма силата да отблъсне пълчищата орки.

— И чуй — рекли те, — най-лошото от всичко, що стана, понеже отдавна седи кралица Гвенделинг уединена и не се усмихва, нито продумва, само се вглежда с трескав взор нейде надалече, а мрежата на нейната магия около гората все повече изтънява и гората е скръбна, защото Даирон не се връща и музиката му не оглася поляните. Ето и върха на всичките ни зли вести, защото знай, че от чертозите на Злото ни връхлетя огромен сив вълк, изпълнен със зъл дух, и той се носи като подгонен от някаква скрита лудост, и никой не е в безопасност. Той вече погуби мнозина, докато диво търчи с вой и крясъци из гората, тъй че заплахи дебнат дори по самите брегове на потока, който тече пред кралските чертози. Там идва често ужасният вълк да се напие, и изглежда като самия зъл Принц с кървясали очи и провиснал език, и никога не може да утоли жаждата си за вода, сякаш някакъв вътрешен огън го изпепелява.

Тогава Тинувиел се опечалила от мисълта за бедите, що сполетели народа й, а най-огорчено било сърцето й от разказа за Даирон, понеже нищичко не била чувала за това преди. Ала все пак не можела да съжалява, че Берен е дошъл с нея в земите на Артанор, и двамата заедно побързали към Тинвелинт; а на горските елфи вече им се струвало, че злото е свършило, щом Тинувиел се завръща жива и здрава. Всъщност те почти не се надявали на това.

Дълбоко угрижен заварили те крал Тинвелинт, но изведнъж скръбта му се изляла в щастливи сълзи, а Гвенделинг отново запяла за радост, когато Тинувиел влязла, захвърлила булото си от тъмна мъгла и застанала пред тях в прежния перлен блясък. За известно време в чертозите настанало радостно изумление, но накрая кралят обърнал взор към Берен и продумал:

— Значи и ти се завърна — носейки Силмарил, без съмнение, в отплата за всички беди, що причини на земите ми; а ако ли не, то не зная що дириш тук.

Тогава Тинувиел тропнала с крак и се провикнала тъй, че кралят и всички около него се зачудили на новия й безстрашен нрав:

— Срамота, татко — ето го тук Берен храбреца, когото твоята шега прати в мрачни места и гнусно робство, и само Валарите го спасиха от люта смърт. Струва ми се, че е по-подобаващо за един крал на Елдарите да го възнагради, вместо да го обсипва с хули.

— Не — казал Берен, — кралят, твоят баща, има право. Господарю — добавил той, — имам Симарил в ръката си дори и сега.

— Покажи ми тогава — рекъл изуменият крал.

— Не мога — казал Берен, — защото ръката ми не е тук.

И той протегнал напред осакатената си ръка.

Тогава кралското сърце омекнало поради храброто му и любезно държание, и той замолил Берен и Тинувиел да му разправят за всичко, което ги сполетяло, и слушал нетърпеливо, понеже не разбирал напълно думите на Берен. Когато обаче чул всичко, сърцето му още повече се стоплило за Берен и той се изумил каква любов се е зародила в сърцето на Тинувиел, та сторила тъй велики дела и била по-храбра от всеки воин в неговия народ.

— Моля те, о, Берен — рекъл той, — никога вече недей да напускаш този чертог и милата ми Тинувиел, защото си велик елф и името ти ще се слави навеки сред племената.

Ала Берен отвърнал гордо:

— Не, кралю, аз държа на моята и твоята дума, и ще ти донеса онзи Силмарил или никога не ще намеря покой в чертозите ти.

А кралят го помолил да не тръгва отново към мрачните и незнайни царства, но Берен казал:

— Не е и нужно това, защото знай, че сега онзи безценен камък е съвсем близо до пещерите ти — и обяснил на Тинвелинт, че звярът, който опустошава земите му, не е друг, а самият Каркарас, вълкът пазач от портите на Мелко — малцина знаели това, но Берен го научил от Хуан, чието умение в разчитането на следи и дири било ненадминато сред кучетата, макар че всички те били майстори в това изкуство.

Хуан бил дошъл с Берен в чертога и когато двамата заговорили за преследване и голям лов, замолил да вземат и него; и те с радост се съгласили. Приготвили се тогава да подгонят онзи звяр, та да отърват народа от ужасния вълк, и Берен да удържи на думата си, като донесе Силмарила отново да грее в Елфодом. Сам крал Тинвелинт повел гонитбата и Берен бил до него, а Маблунг, тежкоръкият предводител на кралската стража, скочил и грабнал копие — могъщо оръжие, пленено в битка с далечните орки, — и заедно с тези трима се втурнал Хуан, най-мощен сред кучетата, но други не взели според желанието на краля, който казал:

— Четирима стигат, за да повалят дори Адския вълк — но само онези, които го били виждали, знаели колко е страховит този звяр, едър почти колкото кон човешки, и тъй страшна жар лъхала от дъха му, че изгарял каквото докосвал.

Тръгнали около час подир изгрева и скоро Хуан надушил прясна диря край потока, недалеч от портите на краля.

— И туй — рекъл той — е отпечатъкът на Каркарас.

Цял ден вървели покрай този поток и на много места бреговете му били стъпкани и разровени, а водата на вировете наоколо била замърсена като че ли някакъв обезумял звяр се е въргалял и мятал там съвсем наскоро.

Слънцето превалило и избледняло отвъд западните дървета и мрак се спуснал от Хисиломе, тъй че светлината в гората помръкнала. Точно тогава стигнали до място, където дирята се отклонявала от потока или може би се губела във водите му, и Хуан не можел повече да я следва; затуй решили да спрат там на бивак и да спят край потока на смени, и тъй отминали ранните часове на нощта.

Внезапно, докато Берен бил на стража, от далечината долетял ужасен звук — сякаш вой на седемдесет бесни вълци, — а сетне се раздал пукот на смачкани храсти и прекършени дръвчета, докато ужасът наближавал, и Берен разбрал, че Каркарас връхлита към тях. Едва имал време да събуди останалите и те тъкмо скачали на нозе полусънени, когато един грамаден силует се извисил в тръпнещите лунни лъчи, що се процеждали през листата, и бягал като безумен право към водата. Тогаз Хуан излаял и звярът тутакси свърнал към тях, пяна капела от челюстите му и червена светлина пламтяла в очите му, а муцуната му била обезобразена от смес на ужас и гняв. Още щом излязъл измежду дърветата, Хуан се втурнал насреща му с безстрашно сърце, ала той с един мощен скок прехвръкнал над едрото куче, понеже цялата му ярост изведнъж лумнала срещу Берен, когото разпознал да стои по-назад, и в мрачния си ум решил, че той е причината за всичките му страдания. Тогава Берен бързо се хвърлил напред и забил копие в гърлото му, а Хуан пак скочил и го захапал за задния крак, и Каркарас рухнал като камък, защото в същия този миг копието на краля намерило сърцето му и злият му дух бликнал навън и с глух вой полетял над тъмните хълмове към Мандос; но Берен лежал под него, премазан от тежестта му. Претърколили трупа настрани и се заели да го изкормят, ала Хуан ближел лицето на Берен, от което бликала кръв. Скоро станало ясно, че Берен е казал истината, защото утробата на вълка била полуизгорена, като че ли някакъв вътрешен огън тлеел отдавна там, и изведнъж в нощта лумнало вълшебно сияние, изпъстрено с бледи и тайнствени цветове, когато Маблунг извадил Силмарила. Повдигнал го и изрекъл:

— Виж, о, кралю — но Тинвелинт отвърнал:

— Не, нивга не ще го докосна, ако сам Берен не ми го даде.

А Хуан добавил:

— И изглежда, че туй никога няма да бъде, ако не се погрижите бързо за него, понеже ми се чини, че е наранен тежко — и кралят и Маблунг се засрамили.

Тогаз внимателно вдигнали Берен на ръце, настанили го удобно и го измили, и той дишал, но не продумвал и не отварял очи, а когато слънцето изгряло и си поотпочинали, понесли го колкото се може по-предпазливо върху носилка от клони назад през горите; и по пладне наближили отново домовете на своя народ, и били изморени до смърт, а Берен нито помръдвал, нито говорел, само изстенал на три пъти.

Когато се разчуло за идването им, всички се събрали да ги посрещнат и някои им носели месо и прохладни напитки, мехлеми и целебни билки за раните, и велика радост щяла да се възцари, ако не бил тъй зле пострадал Берен. Покрили с меки завивки разлистените клони, върху които лежал, и го отнесли в кралските чертози, а там ги чакала изнурената от тревоги Тинувиел; паднала тя върху гърдите на Берен, заридала и го целунала, а той се събудил и я познал, и след туй Маблунг му подал Силмарила, а той го вдигнал над себе си, взрял се в дивната му хубост и продумал бавно и с болка:

— Виж, кралю, давам ти вълшебния камък, който пожела, и това е дреболия, намерена покрай пътя, защото си мисля, че ти имаше невъобразимо по-красиво съкровище, а сега то е мое.

Ала както говорел, сенките на Мандос паднали върху неговото лице и духът му отлетял тозчас до пределите на света, и нежните целувки на Тинувиел не го призовали обратно.

 

 

[Тук Веане изведнъж спря да говори, само заплака и след известно време каза:

— Не, това не е цялата история; но тук свършва всичко, което зная със сигурност.

В последвалия разговор някой си Аусир каза:

— Чувал съм, че вълшебството на нежните целувки на Тинувиел изцелило Берен и върнало духа му от портите на Мандос, и той дълго живял сред Изгубените елфи…]

Но друг каза:

— Не, не е било тъй, Аусир, и ако искаш да чуеш, ще ти разкажа истинската и дивна история; защото Берен издъхнал там в прегръдките на Тинувиел, както каза Веане, и Тинувиел, смазана от скръб и не намираща утеха или светлина в целия свят, го последвала бързо по онези мрачни пътеки, които всеки трябва да извърви сам. Нейната красота и нежната й прелест затрогнали дори студеното сърце на Мандос, та той й позволил да отведе Берен отново в света, и туй вече нивга не се е случвало нито с човек, нито с елф, и много песни и разкази има за молбата на Тинувиел пред престола на Мандос, но аз не си ги спомням много добре. Ала Мандос рекъл на двамата: „Чуйте, елфи, не към живот на съвършена радост ви отпращам, защото таквоз нещо вече не може да се намери в целия свят, където седи Мелко със злото сърце — и знайте, че ще станете простосмъртни като човеците, и когато дойдете отново насам, то ще е навеки, освен ако Боговете не ви призоват във Валинор“. Въпреки всичко двамата си тръгнали ръка за ръка и заедно минали през северните гори, и често ги виждали да танцуват вълшебни танци по хълмовете, и имената им се разчули надлъж и нашир.

[Тогава Веане каза:]

— Да, и не само танцували, понеже делата им след това били велики и много приказки има за тях, които трябва да чуеш, Ериол Мелинон, в някой друг час за разказване. Защото тези двама са наречени в легендите и-Куилвартон, тоест „мъртвите, що живеят отново“, и станали могъщи феи в земите на север от Сирион. Ето, сега всичко свърши — и допадна ли ти?

[Тогава Ериол каза, че не е очаквал да чуе тъй удивителна история от такава като Веане, на което тя отговори:]

— Да, но не я разказах със собствени думи; ала тя ми е скъпа — всъщност всички деца знаят за делата, които описва — и аз я научих наизуст, както съм я прочела във Великите книги, а аз не разбирам всичко, описано там.

През 20-те години баща ми си поставя задачата да претвори в стихове Изгубените легенди за Турамбар и Тинувиел. Първата от тези поеми, „Балада за децата на Хурин“, в староанглийска алитеративна стъпка, е започната през 1918 г., но той я изоставя много преди да бъде завършена, най-вероятно, когато напуска университета в Лийдс. През лятото на 1925 г. — годината, в която поема поста на професор по англосаксонска литература в Оксфорд — той започва „поемата за Тинувиел“, наречена „Балада за Леитиан“. Той превежда това като „Освобождаване от робството“, но така и не обяснява заглавието.

Забележително и нетипично за него, той вмъква дати на много места. Първата от тях, на ред 557 (в номерацията на поемата като цяло), е 23 август 1925 г.; а последната, 17 септември 1931 г., е написана срещу ред 4085. Малко по-нататък, на ред 4223, поемата е изоставена в онзи момент от повествуванието, когато „като капан се сключиха зъбите Кархаротови“ около ръката на Берен със Силмарила, докато той бяга от Ангбанд. За останалата ненаписана част от поемата има преразкази в проза.

През 1926 г. той изпраща много от своите стихотворения на Р. Рейнолдс, който е бил негов учител в бирмингамското училище „Крал Едуард“.

През същата година той съчинява обширен текст със заглавието „Митологична скица със специални отпратки към «Децата на Хурин»“, а върху плика с този ръкопис отбелязва по-късно, че този текст е „оригиналният Силмарилион“ и че го е написал за г-н Рейнолдс, за да обясни „фона на «алитеративната версия» на Турин и Дракона“.

Тази „Митологична скица“ е „оригиналният Силмарилион“, защото от нея започва пряка линия на развой; докато с „Изгубените легенди“ няма стилистична приемственост. Скицата е това, което подсказва самото й име — пестеливо резюме, съставено в сегашно време. Давам тук откъс от текста, който разказва в най-кратка форма легендата за Берен и Лутиен.