Дейвид Хеър
Кръвта на мага (16)

14.
Пътят на север

Йебусалим

… и също ти, Йебусалим, родно място на Ахмед-Елук. И всеки поклонник на вярата преди сетния си дъх ще на твоите земи да стъпи, за да знае мястото си в Рая, когато сетният му ден настъпи.

Калистам, Свещена книга на Амтех

Северен Лакх, континента Антиопия

между шаввал (октен) и зулхиджа (декор), 927 г.

девет-седем месеца до Лунния отлив

— Правихте ли го вече? Как беше? — разпитваше Хурия с по равно съжаление и любопитство в гласа.

— Нали съм с теб през цялото време — Рамита любезно избягваше темата. Не ти влиза в работата — но не, още не се е случило нищо.

— Видях, че дойде в твоята стая снощи, докато аз още бях зад крайната пурда-завеска — отбеляза Хурия и сръчка Рамита. — Е, какво стана?

— Дойде единствено да погледне стаята ми. Не остана при мен. Я виж, навлизаме в друго селце.

Хурия се взря през прозорчето:

— Поредната първобитна дупка, като всички останали. Мислиш ли, че все още може да го прави?

— Хурия!

— Добре де, добре! Прекалено си мълчалива, затова разпитвам!

Рамита преброи наум дните. Беше се омъжила на единайсетия ден от месеца. Тръгнаха си далеч преди края на церемонията и тя успя да зърне родителите и дома си за последно сред пищно осветление и тълпа от множество съседи, отдали се на трескавото празненство. Вцепеняваше се от ужас при мисълта за консумацията на брака им, но Мийрос се бе оттеглил в друга стая, оставяйки ги двете с Хурия в едно празно помещение, снабдено единствено със сламеници за спане. Хурия заспа, но Рамита остана будна с часове, ужасена от мисълта за почукването му на вратата им всеки миг. Но той така и не дойде, а у нея остана едно празно чувство, чувство на неосъщественост, тъй като изпитанието, за което така дълго се бе подготвяла, все още тегнеше над нея. Най-накрая успя да заспи, а на сутринта се събуди цялата в кръв.

— Менструацията ти е по време на пълна луна — отбеляза Мийрос, когато му съобщи на сутринта, — значи ще си плодовита, когато луната нараства, втората седмица от месеца.

Денят беше шанивар, или саббота, както той го наричаше — свещеният ден от седмицата, и той позволи на Клин да заведе нея и Хурия до най-близкия храм. Когато се върнаха, керванът вече беше почти готов за потегляне. Хурия цялата засия:

— Йос каза, че тръгваме съвсем скоро!

Очевидно наричаше капитан Клин „Йос“. Хурия се прехласваше по солидната му здрава структура и бръснатата му глава. На Рамита той й изглеждаше отблъскващо.

Насред суматохата по подготовката за отпътуване, родителите на Рамита пристигнаха, носейки опаковани дрехите и вещите й, както и тези на Хурия. Не бяха много, дори с всичките подаръци от сватбата. С тях размениха клюки около празненството — кой какво бе казал и на кого го бе казал, кой се бе напил до неузнаваемост. Баща й заговори, че ще търси нова къща близо до реката. От тези с мраморните подове. Звучеше толкова нереално.

Испал бе видимо доволен от покорната си дъщеря и богатството, което тя бе осигурила на семейството им, но не всичко вървеше по вода. Притесняваше се за Джай:

— Изчезна след като ти си тръгна и оттогава не се е прибирал — разказа той.

— Говореше как амтехианската вяра е по-мъжка от омалистката. Въобще не ми хареса — допълни майка й. — Двамата с Казим са млади и още глупави момчета. Кой знае в какво са се забъркали?

Рамита прекара още няколко ценни минути с родителите си в разговор за разнообразни неща, който не засягаше по никакъв начин темата за живота им оттук насетне.

— Ще се моля за двете ви през цялото време — прошепна с влажни очи майката на Рамита на дъщеря си. — Ще ми липсвате всеки миг. Не позволявай на онзи ужасен мъж да се държи непочтено с теб, Мита.

Ужасен или не, и двамата се поклониха ниско на Мийрос, когато се върна от някое от задълженията си, а думите на благодарност се заизливаха като порой от устите им. Срам изпълни Рамита, но си поплака, едва когато двамата си тръгнаха.

— Ще потегляме — съобщи Мийрос и момичетата се разделиха с тях.

Това се случи преди пет дни и оттогава малкият им керван се носеше с клатушкане и подрусване на север. Разполагаха с две карети — една за момичетата и една за Мийрос и два фургона, пълни с припаси. Мъжете се носеха покрай тях на коне. За Рамита каретите бяха пълен кошмар, неудобни, а и й се гадеше постоянно. След няколко поредни дни, в които повръщаше закуската си, решиха да пропускат напълно сутрешното хранене, като се придържат само към течности през деня, а по-късно нападаха гладно вечерята си.

Разрешиха на двете им да посетят храма в едно запустяло селце по път през предходния ден и веднага около тях, като ято гарвани в очакване на жертвите си да умрат, се скупчиха местните деца. За тази вечер Мийрос им беше обещал по-добра обстановка — щяха да отседнат в хавели-палата на негов познат.

 

 

Познатият на Мийрос се оказа раджа, мъж, когото никой Анкшаран дори не би мечтал да срещне на живо. Палатът му разполагаше със стотици акри градини. Покрай външните му стени се разполагаха бараките за градинарите. Около тях нямаше канализация и се носеше отвратителна смрад, но веднъж пристъпили оградните стени на градините, те се озоваха сред рай от злачни ливади, мраморни шадравани, скулптури и брези, полюшващи се на мекия бриз. Раджата бе едър мъж, с огромни напомадени мустаци, извиващи се в пълни кръгове.

— Добре сте ми дошъл, добре сте ми дошъл, три пъти сте ми добре дошъл, господарю Мийрос — извика той и протегна ръце, за да го посрещне. — Сърцето ми трепти от срещата с толкова величествена особа като вас.

Продължаваше да раболепничи пристъпвайки на заден ход, докато ги съпровождаше към палата си, а осемте му жени зяпаха изумени с отворени усти. Рамита се уви по-плътно с шала си, докато пристъпваше зад съпруга си. Мийрос носеше роба с качулка и потропваше с черния си жезъл по земята при всяка стъпка. Хурия вървеше малко зад Рамита и оглеждаше без никакво благоприличие.

Официалните представяния продължиха цяла вечност, след което най-накрая съпругите отведоха момичетата към женските палати. Стените им бяха избелени и изрисувани със сложни цветни мотиви в червено и зелено. Всяка арка се виеше и диплеше в красиви форми. Но боята им се лющеше и по ъглите се събираше мръсотия. Очите се спираха на неизползваните шадравани и мътните езерца.

— Времената са тежки — обясни главната съпруга, закръглена властна жена, докато ги водеше към двойка стаи с изглед към осеяния с цветни лехи двор, изпъстрен със зимно-цъфтящи цветове. Паун се разхождаше наперено сред тях.

Хурия заподскача от радост в мига, в който ги оставиха сами:

— Отделни стаи! — пискаше тя. — Нощ, в която няма да ми хъркаш — това се казва живот!

— Нощ, в която няма да ми пърдиш — не остана длъжна Рамита. — Пълно щастие!

Изплезиха се една на друга и затръшнаха със смях вратите, свързващи стаите им.

Прислугата ги отведе към баните, а те приготвиха дългите си салвари за къпане. Тъй като никоя от тях не бе обгрижвана така преди, двете се чувстваха неудобно да навличат широката дреха пред всички слуги. Водата обаче бе топла и ароматна, а на повърхността й плуваха розови цветчета. Осемте жени се струпаха покрай тях във водата и започнаха да разпитват за Баранаси и пътя им на север. Хурия разказваше през повечето време, като съчиняваше всякакви причудливи истории за себе си и Рамита.

Дочу се гласът и на главната жена:

— Всички ли благородни жени на юг са така тъмнокожи? — попита открито тя.

Всичките жени на раджата бяха светли, както и доста закръглени — пълна противоположност на двете момичета със слънчев загар от стоене на пазара, които се чувстваха направо като скелети пред тях.

— О, да — отвърна Хурия, за да прикрие смущението на Рамита. — В Баранаси сме известни с тъмната си кожа — а и всички знаят, че най-светлокожи са жените на север — добави тя, при което жените изгукаха самодоволно.

След това Хурия подхвана да описва богатия палат, в който бяха живели двете с Рамита преди сватбата й с рондийския маг. Разказваше за модата на дългите сарита сред благородническия двор в Баранаси, сякаш беше близка приятелка с емира. Съчиняваше клюки за измислени придворни дами, а Рамита само кимаше и се съгласяваше, че всичко е така, както Хурия казва. Беше като някаква игра.

— Е — главната съпруга смигна заговорнически на Рамита — ами твоят съпруг, доста е старичък… Дали все още може да вдигне инструмента си, когато му се налага?

Хурия се закикоти неудържимо, докато лицето на Рамита гореше и й се прииска да се потопи под водата и да се удави от срам.

Прекараха няколко дни в палата на раджата, наслаждавайки се на богата трапеза и забавления — безкрайно разнообразие от музиканти, танцьори, жонгльори и гълтачи на огън. Един мъж водеше танцуваща мечка, но животното бе покрито с белези и много плахо и скоро беше отпратено, след като Мийрос зацъка неодобрително с език. Разгледаха менажерията, където превъзходни птички пееха над главите им, а изпъстрени като скъпоценни камъни змии се промъкваха в сенките. Тигрите крачеха безспирно из мръсните си клетки, а изрисуван и добре отгледан слон оставяше след себе си и в краката им изпражнения с големината на човешка глава. Излязоха от там изумени и силно впечатлени.

Мийрос проведе дълъг, съсредоточен разговор с раджата, след което повика Рамита, за да я огледат. Раджата възхвали красотата й, макар мнението му да нямаше много стойност, имайки предвид осезаемия страх от Мийрос, който изпитваше. След това прошепна нещо на Мийрос, някакви безкрайни уверения и обещания, при които магът придоби доволен вид и я изпроводи да си отиде с думите:

— След няколко дни моголският везир вече ще знае името ти — прошепна й той. — Везир Ханук е заявил приятелската си благосклонност към теб, съпруго.

Защо пък моголският главен съветник ще се интересува от мен? Съпругите служат само за разплод. Те са незначителни — а пък аз съм най-низша сред всички…

По онзи смущаващ начин Мийрос отново разчете мислите й:

— Съпруго, сега ти си лейди Мийрос, а везир Ханук ще е благодарен за дружбата си с теб.

Благодарен за дружбата си с мен? Парваси да ни е на помощ! Вечерята за нея премина сред пълно замайване.

След като се нахраниха, стаята се изпълни с танцьори — дервиши от Локистан. С разпалени викове, пъргави завъртания, те бяха завладяващ потоп от цвят и звук и момичетата запляскаха и завикаха одобрително, потропвайки с крака. Съпругите на раджата, подведени от тяхната превъзбуда, също започнаха да викат и потропват насърчаващо. След това една от по-младите подшушна на Рамита:

— Обикновено трябва само да наблюдаваме тихо, но благодарение на вас, раджата не искаше да рискува да засегне съпруга ти, като ни заповяда да мълчим — тя се усмихна мило. — Беше толкова забавно! — момичето изглеждаше на четиринайсет години, а беше бременно в четвъртия месец.

— Лека нощ, Хурия! — Рамита целуна приятелката си по бузите пред вратите им преди да се разделят. — Днес беше най-хубавият ни ден досега.

Хурия се ухили широко:

— Ти се усмихваш, Мита. Това е много хубаво. Караш ме да се усмихвам и аз. Толкова ще сме щастливи на север. Ще видиш!

Рамита се събуди от допира на студена ръка по рамото й и едва не изпищя, когато друга ръка се спусна върху устата й, заглушаваща вика й. Тънкият сърп на луната сипеше светлина през леките завеси в стаята, очертаващ закачуления силует на притисналата я фигура.

— Шшш — беше съпругът й.

Рамита усети как стомахът й се свива от ужас.

— Тихо, момиче. Няма да те нараня — прошепна дрезгаво той.

Миризмата на алкохол се носеше като облак около качулката му. Тя я издърпа назад и светлината озари загрубялото му лице. Така той изглеждаше още по-стар, браздите по кожата му — още по-дълбоки, а бръчките по-изпъкващи.

— Мислех… — гласът й секна. Мислех, че няма да ме закача до седмицата, в която съм плодовита.

В гласа му имаше състрадание, насочено сякаш към самия него, и тя не можеше да разбере дали си говори сам или на нея.

— Не е хубаво да оставяме така тези неща. Ще се превърнат в непреодолими пречки за нас, ако не се изправим пред тях. Ще придобият огромно неоснователно влияние. Не е толкова страшно.

Подаде й малко шишенце.

— Сложи си от това мазило. Ще улесни нещата.

Ръката му трепереше, но Рамита не можеше да прецени дали бе от възрастта, или от неувереност. Пое шишенцето безмълвно и се обърна, разкрачи се и повдигна нощницата си. Усети влагата и студа на нощния въздух по кожата си. Разви капачката и усети мекото, ароматно и хлъзгаво мазило по пръстите си. Опита се да не трепери, протегна ръка между краката си и размаза крема по устните на своята йони. Усети как той се намести изцяло на леглото и се обърна изплашено.

— Не ме поглеждай — прошепна той. — Стой където си.

Усети студените му ръце на бедрата си, отдръпнаха нощницата й, разголиха я пред него. Настани се зад нея и разтвори краката й. Тя потрепна, когато пръстите му докоснаха гениталиите й, кокалестият му показалец бръкна в нея и разнесе мазилото. Рамита зарови лице във възглавницата си, за да задуши стенанията си — беше нейно задължение. Чу го как се изплю, а след това се разнесе звукът от мокро триене. Тя стоеше и чакаше трепереща, задните й части изстиваха, когато най-сетне го чу как изсумтя, след което въздъхна.

Едва не изпищя, когато усети върха на члена му върху йони устните си, той се тласна по вътрешността й, докато не предизвика разкъсването, което я накара да изстърже със зъби. Проникна още по-дълбоко и бедрата му, студени върху кожата й като ръцете му, запляскаха по задницата й. Тя затаи дъх, напрегната и изплашена, докато слабините му се движеха навътре и навън — веднъж, два, десетки пъти, докато той не изстена и Рамита усети топлата влага, изляла се в нея. Мийрос се облегна на нея за кратко. Когато се отдръпна, тя се извъртя по корем, сподавяйки сълзите си.

Той въздъхна разкаяно:

— Съжалявам — прошепна. — Не съм същият мъж като преди — отдръпна се в края на леглото, а Рамита се сви на топка, извърнала поглед от него. — Виждаш ли, момиче — не беше толкова лошо — той издърпа мантията си и се изправи болезнено — блед призрак на мъж, понасящ се надалеч. И си отиде.

Секунди по-късно Хурия се вмъкна и седна на ръба на леглото. Без смущение наблюдаваше как Рамита изхвърля семенна течност с урината си в помийната кофа, след което я попита:

— Е, как беше?

 

 

Следващата им спирка този път не беше село, а голям град. Постепенно обширните стопански владения бяха измествани от по-нагъсто разположени сиромашки бараки и нестабилни колиби — част от бедняшките квартали, които се разполагаха около всеки по-голям град. Смрадта на фекалии и гниеща храна изпълваше въздуха, пушек премрежваше небето, а докато преминаваха по мръсните улици, ги нападна плеяда от гласове.

— Тук е Канкритипур — извика едно момче в отговор на подвикването на Хурия, която гонеше някаква кокошка, навъртаща се около кервана им.

След това момчето скочи върху стъпенката на каретата им и надникна през прозорчето.

— Красиви жени, дайте чапати питка, пари — изпроси той весело.

Рамита притисна няколко монети в ръката му. Той погледна леко обидено и протегна ръката си отново.

— Малък негодник, стига ти толкова — сопна се Хурия, а той й се изплези грубо и скочи долу със смях.

Бързо го замести изпоцапаното лице на момиченце, което посочи към почти беззъбите си устенца и изрече:

— Няма мама и татко. Моля, хубави каки.

Хурия извъртя с досада очи:

— Къш! Така, както е тръгнало, всеки просяк от този град ще ни се провеси на прозореца!

Носеха се бавно през тази мизерия, докато не преминаха портите към града, където стражите налагаха просяците, налазили като кърлежи на куче върху каретите, докато не се пуснеха от тях. От отчаяното безредие пристъпиха в един по-богат, но обезумял пълен хаос. Малки магазинчета обрамчваха улиците, а мъже и жени крещяха с пълен глас цялата си гама от стоки — търговия в абсолютни размери. Изобилстваха плетени шалове, листа от бетел, сарита, шалчета, ножове, коренчета и листа, кардамон от Тешлолабад, джинджифил от Юга, дори вода от Имуна в Баранаси, продавана в малки манерки за свещени ритуали. Охраната им се движеше по-близо до тях, а Клин крещеше гневно по постоянно залепящите се на прозорците им лица — обезобразени от болести просяци с липсващи крайници или млади момичета, носещи бебета на гърди.

Тъкмо когато започна да им се струва, че картината няма да има край, те завиха към двора на къщата за гости, където настана сравнителна тишина. Пристъпиха вън от каретите залитайки като зашеметени.

— Какъв отвратителен град! — изписка Хурия, без да се смути или дори да забележи, че всички от придружителите им я гледаха с недоумение — Каква смрадлива лайнена дупка!

 

 

Мийрос не дойде при Рамита през нощта, нито през следващата или по-следващата, докато случилото се не й се стори като някакъв лош сън. И тя най-сетне успя да заспи.

 

 

Колкото повече на север отиваха, толкова по-въодушевена ставаше Хурия, флиртуваше със стражите, хихикаше се неудържимо на собствената си дързост, притискаше уста, за да заглуши избухналия си смях. Очите й бяха навсякъде. Нищо не убягваше на зоркия й поглед. Пътуването за нея бе нестихваща поредица от новооткрития и Рамита й завиждаше за това, но не можеше да сподели радостта й, тъй като вместо това се затваряше все повече и повече в себе си.

Отвъд Канкритипур се намираше Латаклар. През седмицата на нарастването на луната стигнаха до бреговете на река Сабинати. Реката беше широка, но плитка, повече от две трети от нея бяха кал. Крокодили се плъзгаха по повърхността, близо до баржите, които ги превозиха през мудните, мрачни води. На запад и изток в далечината се различаваха хълмове, а отвъд тях — блед оттенък на по-големи, зловещи възвишения, но на север хоризонтът беше равен. Земята бе сиво-кафеникава, с оскъдна суха трева. Златистозелени пчелояди пърхаха сред храстите, а грабливи кани кръжаха високо над главите им. Зърнаха дори и една кобра край пътя, приплъзваше се назад към някаква пукнатина и съскаше, разперила качулката си. Все още се виждаха хора — кръжаха навсякъде — почернели от слънцето земеделци, трудещи се на полята, кльощави дечица подкарали лесно раздразнителни мършави добичета с остри рога. Допълниха запасите си с вода, купиха допълнителен фургон, пълен с фураж и замениха конете си за малко стадо стари камили. Градчето Латаклар беше изцяло амтехианско, поклонническите храмове бяха само Дом ал-Ахм, а кубетата им бяха покрити с тънък слой навян от вятъра прах. Прахът покриваше целия град. Мъжете носеха бяло, а жените бяха загърнати с черни бекира-наметала. Движеха се бавно, някак отчуждени, като че ли нямаше нищо толкова важно, което да ги накара да се разбързат, особено когато усилията им костваха много пот и енергия в тази суха, изгаряща горещина.

Останаха да спят в Латаклар за две нощи и когато наедряващата луна се изкачи на небето, напомняйки за плодовития период на Рамита, съпругът й отново се върна в леглото й за кратки и неловки взаимоотношения. Рамита се чувстваше като някакво добиче, докато стоеше приклекнала със задницата си във въздуха, а той източваше семето си в нея. Не й позволяваше и да зърне тялото му, макар че при няколко кратки погледа не видя нищо ужасяващо, просто една бледа, някак кокалеста фигура, която беше учудващо добре оформена за толкова стар човек. От суетност е, осъзна тя изненадано.

— Удовлетворявам ли ви? — намери тя смелост да го попита, когато той се изправи да си тръгне.

Мийрос се намръщи:

— Ще ме удовлетвориш, когато заченеш — отвърна язвително той. — Семето ми е слабо, така е при маговете. Трябва да вложим надеждите си в постоянството и щастливата случайност.

— И благословията на боговете — добави тя.

Той изсумтя:

— Да, да, и на нея.

Остави я да лежи сама, докато Хурия не дойде, подсмихвайки се тихо.

— Попитах го как е минало — хихикаше се тя. — А той само ме погледна. Сигурно ако си достатъчно настоятелен, можеш и чувство за хумор да откриеш у него.

Рамита беше поразена от нахалството на приятелката си. Тази нощ тя се помоли на Сивраман за благословията му. Но в нощта на пълнолунието прокървя както винаги, разпънаха й кръвна палатка и тя отново се озова сама в нея. Разочарованието на съпруга й надвисна над кервана им като гъст облак дим. Както обикновено, Хурия се присъедини към нея под кръвния навес след няколко дни и двете се оттеглиха в свой малък свят.

 

 

Когато Рамита излезе от пурда-завеската няколко дни преди Хурия, забеляза, че са изминали още няколкостотин километра на север. Цяла седмица наблюдаваше как около тях се разгръщат запустели пейзажи. Беше последната седмица от месец зулкада или новелеве, както го наричаше съпругът й, беше новолуние — с ледено студени нощи, в които й се налагаше да спи с две одеяла. Очакваше с нетърпение няколкото вечери, които щеше да прекара без Хурия. Приятелката й загубваше момичешката си скромност и се превръщаше в изцяло ново същество, обсебено от богатствата и мъжете и отдаващо се на непрестанни мисли за тях. А въодушевлението й от пътуването дразнеше сериозно Рамита. Беше непоносимо, но не можеше да се скара с единствената си приятелка, затова я търпеше. Засега просто изпитваше облекчение да бъде сама.

Същата вечер Мийрос дойде при нея за вечеря, приседна близо до малкия огън, който Клин бе накладил. Притисна някаква книга в ръцете й и тя я пое треперейки. Никога не бе докосвала книга през живота си. Надписите и завъртулките изглеждаха като причудливи, непонятни форми, който се вият по всяка следваща страница. Имаше и картинки на странни хора с бледа кожа и чудновати дрехи.

— Детски атлас на Урте — обясни той. — Ще ти помогне да научиш рондийски.

Нощта й предостави ново пробуждане — по-удивително и духовно просвещаващо от всяко друго физическо изживяване досега. Тези символи съдържаха език. Съдържаха знание. Рамита произнасяше послушно звуците, свързани с всеки от символите, и ги повтаряше многобройно, докато съпругът й не остана удовлетворен. Накрая той отдръпна книгата настрани и се качи върху Рамита, очевидно по-скоро заради удоволствието, отколкото заради дълга. Не беше толкова неприятно, а и й остави книгата, след като си тръгна. Тя се вкопчи в нея и се мушна под завивките, а съзнанието й щеше да се пръсне от толкова много нова информация. Заспа, когато очите й не успяха да поемат повече от картинките, плуващи пред тях.

От този ден нататък Рамита пътуваше в каретата на Мийрос, за да може да продължи да се учи да чете, а отвратената от това Хурия остана сама. Пейзажът вече изцяло се състоеше от пясък — море, което се издигаше и снишаваше в златисти вълни. Нямаше дървета, само скали, при които на слънцето се препичаха змии и гущери, а чакали дремеха в очакване да се свечери. Камилите се придвижваха бавно напред, мудни и учудващо мили животинки. В Аруна Нагар камилите бяха необуздани и стопаните им постоянно ги биеха и налагаха, за да ги подчинят, докато за тези тук се грижеха добре и животните им отвръщаха на добрината. Под навеса на каретата им жегата беше почти поносима.

Мийрос пътуваше със свалена качулка, което й позволи да го огледа добре. Дългите му тънки коси не му стояха хубаво, а Рамита просто изгаряше да обръсне измършавялата му брада. Погледът в очите му бе празен, но понякога се усмихваше, докато я учеше на езика си. Извини се, че не бе дошъл да я отведе с въздушен кораб, но й обясни, че са щели да привлекат прекалено ненужно внимание с него. Това не притесняваше Рамита, никога не бе виждала тези легендарни летящи кораби и само мисълта да се качи на някой от тях я вцепеняваше.

Страхът от съпруга й бавно започваше да отшумява. Зад тънките завеси на каретата си те можеха да разговарят по-свободно и тя осъзна, че въпреки грубото си поведение, той всъщност е много търпелив човек. Изглеждаше по-млад, когато беше спокоен.

— От пустинния въздух е — обясни той, когато тя прояви достатъчно кураж да го отбележи пред него. За нея се дължеше повече на това, че е далеч от грижите си за известно време.

Преподаваше й не само езика си. Научи я и на мантра, кратко напяване, с което да противостои на магове, опитали се да прочетат мислите й — за кратко, но достатъчно време, в което да потърси друга помощ. Фактът, че тези хора можеха да разчитат съзнанието й, я плашеше, затова и Рамита упражняваше усърдно съсредоточаването си върху мантрата, въпреки всичко, което отвличаше мислите й. Мийрос й каза, че се учи много бързо и това я радваше. Той научи и Хурия на мантрата, а тя я усвои веднага.

Рамита научи и повече за мястото, където отиваха.

— Йебусалим е свято място за амтехианите — разказваше й той, — един от трите им свещени града. Друга причина да мразят толкова рондийските завоеватели. Градът беше централен, още преди мостът да бъде построен — разправи й и за султаните от Дхаса и войните от миналото, но тя се интересуваше от по-скорошни неща.

— Коя е Юстина, която споменавате понякога?

Мийрос се сепна от унеса си:

— Юстина ли? Тя е единствената ми дъщеря, дете на втората ми съпруга.

— С вас ли живее? На колко е години? Омъжена ли е? Има ли деца?

Той се разсмя на внезапния й поток от въпроси.

— Да, живее с мен, но си има свое жилище и идва и си отива, когато пожелае. Не, не е омъжена, има си сигурно любовници, но това не е моя работа. Няма деца — за жалост ние, маговете, не се плодим толкова често и толкова лесно. А колкото до възрастта й… — той я погледна в очите. — На сто шейсет и три години е.

Рамита се стъписа. Бързо забравяше, че маговете не са като обикновените хора. След кратка тишина попита:

— Как изглежда?

Той се замисли за момент и отвърна:

— Предполагам, изглежда като типична жена на трийсетина години. Има дълга черна коса и бледа кожа. Може да се каже, че е красавица — наследила е хубостта на майка си, очевидно — добави той с нотка на себеподценяване.

Рамита продължи да разпитва:

— А какво се случи с жена ви?

— Почина от старост преди четиридесет години — той се загледа в пространството. — Беше дъщеря на един от другите първи последователи на Кориний. Оженихме се, когато се установих в Понтус.

— Кой е Кориний? Той ли е вашият бог?

Мийрос поклати глава:

— Не, не и тогава поне. Барамитий и неговата пасмина го провъзгласиха за бог по-късно, но за мен той си е просто Йохан — понякога обезумял, неразгадаем, харизматичен, завладяващ, но напълно и единствено човек. Той промени живота ми на няколко пъти. Бях най-малкият син на един барон от Брича, с никакви други изгледи за бъдещето си освен кариера в легионите. Тогава Йохан дойде в селото ни и ме взе със себе си. В онези времена Римонската империя беше в разцвета си, всички изповядвахме соланската вяра и друидите ни учеха, че спасението може да бъде постигнато със собствени сили, а странстващи проповедници кръстосваха земите. Чух как Йохан Корин говори за свобода и равенство и бях завладян от думите му. Той рисуваше свят, управляван от любовта, истината и разбирателството: един свят мечта. До него стояха жена му Селена и дузина други последователи и още същия ден аз се оттеглих от живота, който семейството ми ми бе отредил, и се присъединих към тях. Бях на тринайсет години.

— Няколко години странствахме из цял Ронделмар, разпространявайки учението на Йохан за соланската вяра. Спяхме по поля и под дървета в покрайнините на градовете, където властта ни бе отхвърлила, но други ни приемаха и последователите на Йохан нарастваха. Скоро станахме няколко десетки, след това стотина, а до следващата пролет бяхме почти двеста на брой и се разраствахме с всеки ден. Навсякъде се нашепваше една нова дума: „Месия“, която означава „спасител“. Корин се превърна в „Кориний“ и хората казваха, че той ще ни поведе към един по-добър живот на Урте. Командирите на легиони започнаха да се плашат от разрастването ни и когато настъпиха спречквания и няколко от нас загинаха, Йохан се намеси лично и накара командира да спре това насилие. Оттогава започнаха да се носят истории за неговите чудеса и велики дела — всички бяха нелепи, разбира се — но до средата на лятото вече бяхме повече от хиляда. Йохан, или Кориний, започна да говори все по-величаво, разказваше за видения, изпратени му от Сол и Луна. Селена съобщи, че Сол и Луна са преобразили нея и Кориний, превръщайки ги в брат и сестра, и започна да се нарича „Кориния“ — Мийрос тръсна глава. — Сега ми се струва направо смешно. Пази се, съпруго, от хора, който твърдят, че изричат божиите слова. Това ще са лъжи. Повечето от най-големите лъжци на света твърдят, че говорят от името на Бог.

— Но свещениците…

— Особено свещениците! Никога не се доверявай на свещеник — и никога, ама никога не се доверявай на маг, който твърди, че е получил силите си от Кор, от Ахм или от Сол, или от който ще да е — той замахна с пръст пред лицето й. — Никога!

— Но вашият бог ви е дал магията ви, така ни учи проповедник Дев — в действителност проповедникът й бе казал, че маговете са получили силите си от демони от Ада, но й се стори някак неразумно да повтори дословно думите му.

Мийрос се засмя:

— Ха… да, ами… Добре се е прославил Кор с този дребен мит — той се приближи към нея. — Тайната на гносиса се съдържа в направената от Барамитий, така наречена Сциталата на Кориний. Барамитий се справяше много добре с тайнствените неща, а и с отварите. Беше най-старият ученик на Корин и беше алхимик — той вършеше истинските чудеса. Изобрети течност, която нарече „амброзия“. Всеки оцелял след отпиването от нея получаваше гностични способности да управлява природните сили. Аз лично не видях никакъв бог онази нощ.

Тя вдигна поглед към него объркана и попита:

— Видяхте ли тогава демони от Ада? — зададе въпроса без да се замисли, и едва не си глътна езика от ужас от думите, които бе изрекла.

За нейно голямо успокоение Мийрос само се засмя:

— Не, и ангели не видях — не съм виждал нито един ангел или демон, съпруго, а и не се надявам — засмя се той от сърце. — Гносисът няма нищо общо с какъвто и да е бог, разбираш ли? — той вдигна пръст, за да подчертае думите си, след което спря и се загледа в него, развеселен от собственото си въодушевление. Рамита изпита особено чувство на нежност към него. Напомняше й на проповедник Дев.

— Не, Сциталата няма нищо общо с религията — продължи той. — Йохан Корин искаше напитката да отвори съзнанието ни към Бог — идеята му дойде след като бе взел някакви сидийски опиати, което би трябвало да ти подскаже много за психическото му състояние. Барамитий се постара да превърне проникновението му реалност — дори тестваше пробните си отвари върху някои от събратята ни ученици, от които някои умряха, но Йохан покри смъртта им, за да го защити. Научих за експериментите му чак след години и бях отвратен. В крайна сметка Барамитий обаче откри търсеното и получи разрешението да даде от него на цялата ни група.

— В избраната нощ, Корин ни каза, че ще вкусим от виното на боговете и ще се възкачим при тях да ги поздравим. Изпратен от някакви тревожни граждани, един легион обкръжаваше лагера ни, но Кориний настоя церемонията да се състои. Сбрахме се в северен Ронделмар в един благоуханен ден в късна есен. Вълци започнаха да вият из горите, но ние си стояхме окичени с цветни гирлянди и замаяни от алкохола. Кориний ни изнесе замазана реч за жертвоготовност, любов и спасение, докато ни раздадоха амброзията. Получихме само по няколко капки и по знак на Кориний вдигнахме чаши към устните си и отпихме. Извън лагера ни, легионерите се приближаваха.

— Течността се разнесе бавно от стомаха към сърцето. Беше сломяваща — всички припаднахме. Бяхме в съзнание, но не можехме да се движим. Всичко бе застинало и силно осезаемо, можех дори да видя отделните цветове в лъчите светлина, в които ни окъпваше Луна. Потъвахме все по-дълбоко и по-дълбоко, а когато светлината се отдръпна, блещукаща опалесценция се просмука във въздуха и прилепна по телата ни. Дочух как някой извика майка си с невероятно протяжен и дълбок писък. Мамо?, помислих си и в следващия миг я видях — моята собствена майка, ясна пред мен като бял ден, седеше на масичката си на стотици километри на юг, вдигна поглед, не видя нищо, но извика името ми. Навсякъде около мен шепнеха гласове, призоваваха родители, роднини и деца, всички свои любими хора, които са изоставили, когато се присъединиха към редиците на Йохан и може би всички те ги виждаха, точно както аз видях майка си.

— Но тогава всичко се промени отново, когато в отмалата се прокара болката. Всички хиляда души изстенаха ведно в агония, която ни завладяваше и нарастваше бързо, сякаш нокти на хищни птици разкъсваха вътрешностите ни, докато не можехме да понесем повече. Някои загубиха съзнание, други издъхнаха. Държах ръката на едно момиче до мен, а с другата раздирах тревата, но нейният хват беше спасителното ми въже, което ме държеше на земята, спасяваше ме от лудостта. Земята около нас сякаш се разцепваше, а ние падахме в тъмнината, но не бяхме сами за дълго в празнотата. Наобиколиха ни лицата на мъртвите, лица, които познавах: онези, които загинаха по пътя ни с Йохан и други от детството ми. Първоначално не проговориха, но след това изреваха към нас и ни нападнаха главоломно с призрачните си нокти. Помолих се на Сол да ме защити и някак върху гърдите ми се появи броня, а в ръката ми — меч. Държах момичето зад себе си и замахвах с меча си към призраците, пропъждайки ги надалеч. Около мен останалите вършеха същото или подобно, за да се преборят. Някои изгаряха привиденията с огън, други ги изтласкваха с бледа светлина или пориви на вятъра. Но много други загиваха, неспособни да намерят начина да се защитят както аз и останалите съумяхме. Борех се като побъркан, посичах и замахвах в пълно отчаяние… и тогава внезапно призраците и мракът изчезнаха и всички бяхме изхвърлени от онова ужасяващо море на бреговете на дневната светлина, голи в море от трупове — Мийрос потрепери при спомена. — Когато дойдох на себе си лежах обвил ръка около онова момиче, жената, която се превърна в моята първа съпруга. До мен едно младо момче и добър приятел лежеше мъртво, тялото му бе извито, очите — широко отворени, лицето му — застинало в безмълвен писък. Отвъд него лежаха безжизнени и други, много други. Тогава забелязах един жив мъж и други оцелели започнаха да се изправят, олюлявайки се един след друг — може би най-много половината от всички. Останалите бяха мъртви или побъркани. Погледите ни се спряха в центъра на поляната, където бе стоял нашият предводител. Йохан и Селена лежаха неподвижни и дори откъдето бях застанал се виждаше, че той целият бе в кръв. Някой нададе вой и Селена се изправи. Тя вдигна ръце, целите изцапани в кръв, и се обърна към простряното до себе си тяло. Никога няма да забравя писъка й. Насред преображението си, тласната от някакво видение, тя бе забила кинжал в сърцето на любимия си.

На Рамита започна да й се повдига и й се искаше Мийрос да спре дотук с историята си, но той се бе увлякъл в спомена и дори не я забелязваше. Той продължи:

— Помня, че някой се опита да я хване, но тя замахна към него, а пръстите й се превърнаха в остриета и тя преряза гърлото му. Тогава тя побягна, преди някой да се опита да я спре. Господарят ни бе мъртъв, любовницата му избяга, а ние мислехме, че сме изгубили разсъдъка си. Видях как един мъж вдигна ръце, за да се помоли на Небесата и от ръцете му изригна огън. Стичащите се сълзи от очите на друг се понасяха и образуваха кръгове около главата му, като ореол от солена вода. Една жена се издигна във въздуха, изпадайки в паника, когато краката й се отделиха от земята. Моята единствена грижа беше да пазя момичето до мен. Това, което споделихме, ни бе обвързало до живот. Изведнъж ме обкръжи светлина и каменна стена започна да се заформя около краката ми. Навсякъде, всеки оцелял правеше невъобразими неща извън контрола си и в създалия се безпорядък някои убиваха други по невнимание, а трети губеха контрол и се самоунищожаваха, избухвайки в пламъци или вкаменявайки се до смърт. Беше пълен хаос — Адът настъпи на Урте.

— И насред всичко това пет хиляди легионери се изсипаха от мъглата. Около шестстотин от нас бяха оцелели след отварата на Барамитий. Около стотина от тях се бяха побъркали напълно, а други сто не бяха проявили никакви способности. Останалите близо четиристотин, които бяхме придобили нови сили, нямахме никакъв контрол над тях, знаехме само, че щом си помислим за нещо, то сякаш се случваше. Но когато легионерите ни нападнаха, ние успяхме да намерим волята и стремежът да отстоим.

— Унищожихме ги с чисти природни стихийни сили: Огън и Земя, Вода и Вятър и чиста енергия — с това разполагахме тогава, всички останали усъвършенствания дойдоха с времето. Първата ни битка беше просто едно клане и не само на мен ми се повдигаше от масовата сеч — мнозина от нас се заклеха никога повече да не използват силите си да убиват. Но Барамитий и Съртейн, който се превърна и в първия рондийски император, ликуваха от победата си — за тях тъкмо това бе Целта, това бе спасението, което Кориний беше обещал. Обявиха се за нови богове и се заклеха да унищожат римонците и да властват над света. Така и направиха, но още тогава аз и много други ги напуснахме.

Рамита осъзна, че бе сдържала дъха си и прошепна:

— Какво направихте вие?

— Тръгнах си. Никога не съм харесвал насилието и бях истински отвратен от това, което бяхме сторили, въпреки че не ние започнахме атаката. Хванах за ръка момичето до мен и когато някой ме попита накъде съм се запътил, аз отвърнах: „На някъде, където няма кръв“ и броени от тях ме последваха. Закрачихме през останките от кланицата — изгорените тела на легионерите, разпръснати крайници, обезглавени трупове — смъртта беше навсякъде. Групата последователи на Йохан Корин, която проповядваше мир, се бе превърнала в освирепяла сган с ужасяващи способности. Тръгнахме си и около стотина дойдоха с мен. Стоте, които не бяха проявили никакви сили, бяха отлъчени от групата и също напуснаха, но не тръгнаха с нас. Останалите унищожиха Римонската империя и основаха своя. Те са „Благословените Триста“.

Мийрос въздъхна дълбоко.

— Единственият ни избор бе да се бием. Тръгнахме през горите на Шлесен и равнините на Сидия. Разбира се, трябваше да се борим по пътя си — където и да отидем, местните племена виждаха в нас само някакви безполезни странници и се опитваха да ни пленят в робство. Ненасилието е красив идеал, но е напълно невъзможно да съществува в свят като нашия. Поне не бяхме част от клането, на което Съртейн подложи всички римонци. Поне се стремяхме към добро.

Той вдигна поглед към Рамита и довърши:

— Съпруго, не ми се иска да говоря повече за това. Не и сега — за миг изглеждаше като грохнал старец, чийто дух отдавна е пречупен и се държи единствено на празните обещания за продължително съществуване.

Изведнъж й се прииска да го прегърне, да се опита да го утеши.

— Не ми трябва съжалението ти, момиче — изрева внезапно той. — Върви си в каретата. Искам да съм сам.

 

 

Достигнаха северните покрайнини на пустинята на следващата вечер. Отново размениха камилите с коне и ускориха значително ход, а дните преминаваха смътно, докато трополяха по безкрайните непроходими каменисти пътища, често продължавайки, без да спират дори през нощта. Рамита напредваше бавно с езиковите си уроци с Мийрос. Не дойде в леглото й през нощите по време на спирките по пътя, но ги заключваше с Хурия в стаята им, като прокарваше светлини около вратата и прозорците й — наричаше ги защити. Предполагаше се, че е за да ги предпази, но освен искрите, които излизаха от вратите при отваряне, за нея нямаше друг видим ефект.

Три седмици те пътуваха по този начин, обикаляха големите градове, спяха в селските покрайнини. Докато един следобед Рамита не се разбуди от дрямката си в каретата, разтърсвана от въодушевената Хурия, която крещеше:

— Мита, Мита, виж! Йос каза, че това е Йебусалим!

Тя дръпна перденцата и те съзряха обширна долина, гледка като от приказките: всичко грееше, озарено от домашни огньове, фенери и запалени главни, а масивен Дом ал-Ахм се извисяваше над върховете на палатите. Виждаха се огромни градски стени и широки пътища, осветени от мъждукащи бели фенери, а навсякъде дребни силуети на хора щъкаха насам-натам като обезпокоени мравки около мравуняка си. Гледката секваше дъха.

— Йебусалим — прошепна тя. Нейният нов дом.

Хурия я прегърна силно.

— Тук сме, пристигнахме! В името на всички божества, мислих си, че това пътуване никога няма да свърши. Толкова съм щастлива!

Рамита погледна поруменялото й жизнено лице и си помисли: Да, сестричке, наистина си. Искаше ми се и аз да бях. А аз с радост бих се обърнала обратно и върнала у дома… Но се опита да изглежда доволна.

Виещите се пътища на града бяха претъпкани с хора, а Йос и подчинените му наблюдаваха зорко. Врявата по тържищата беше оглушаваща. Навсякъде се разхождаха рондийски войници, облечени в червено-бели униформи със златни слънца върху табардите си: имперски легионери от Ронделмар, обясни накратко Мийрос. Изглеждаха мрачни и строги, а Рамита съзря как неколцина от тях избутаха грубо един от местните жители, застанал на пътя им. Някои от тях познаваха капитан Клин и когато се провикваха в поздрав, Рамита дочуваше някои от рондийските думи, на които я бе научил Мийрос. Лека тръпка на удоволствие преминаваше през нея при всяка разпозната дума, едва доловимо чувство за връзка с това чуждо място.

— Гледай! Почти стигнахме портите на града! — възкликна Хурия. — Дали пък това не е точно същата улица, на която татко се е бил с маговете, и Испал го е спасил?

Рамита се опита да си спомни по разказа на баща й, но беше прекалено тъмно, а войниците, качили се върху каретата й, бяха прекалено много и скриваха по-голямата част от гледката. Различаваше сухите и кокалести кеши и по-закръглените дхаси с по-бледа кожа, които се наричаха „хеби“, за да се разграничат от сънародниците си по селата. Загледа се внимателно в белите лица на рондийските търговци, разхождащи се из сук пазара с въоръжена охрана зад гърба си, повечето от която съставена от местни жители. Всички наоколо бяха мъже.

— Няма ли жени в този град? — попита тя.

— Всички най-вероятно са си вкъщи и готвят — отвърна й Хурия. — Но ето, там има една! — тя посочи към загърната в черно фигура, забързала се към една врата. — И е с бекира — ужас! — и двете момичета изпъшкаха, лакхските леки дрехи в най-разнообразни цветове вече започнаха да им липсват.

В Баранаси Хурия през повечето време се обличаше като омалистките. Тук и двете трябваше да се загръщат с черно бекира-наметало — амтехианската плътно покриваща цялото тяло дреха за публични места, наименувана на посмъртното покривало, принадлежало на жената на Пророка, бе възникнала именно в Йебусалим. Само мисълта за нея им беше неприветлива.

Минаваше полунощ, когато достигнаха до източните порти по голям и широк път, но бяха допуснати без никакво забавяне към още по-пренаселените улици на вътрешния град. Започнаха да се забелязват повече хебски жени, отново загърнати, но с открити глави. Лицата им имаха лек златист загар, черните им коси бяха буйни и къдрави. Много от тях се бяха лепнали за подпийнали рондийски войници. Кръчмите изобилстваха, във въздуха се носеше вонята на пиво и музиката на причудливи песни. Хурия се провикна към Клин:

— Какъв е тоя шум?

— Пиянски песни от Шлесен — добре дошли в Йебусалим, помийната яма на Урте! — засмя се той, докато си проправяха път покрай вулгарни войници и местни жени, на една от който карамелената гръд лъсна навън. Тя се смееше гръмогласно, докато двама залитащи мъже я държаха изправена.

Рамита бе потресена.

— Това място е свърталище на поквара — отбеляза тя с отвращение. — Видя ли онази жена? Та това е свещен град! — изкрещя тя през прозореца.

Мъжете се обърнаха, а жената избухна в още по-неистов смях. За беда единият от войниците пристъпи към каретата, но Йос Клин изрева:

— Направете път на лорд Мийрос! — и всички се отдръпнаха.

След това успяха да се освободят от тълпата, изтрополявайки по една странична уличка. Пред тях се възправи висока бяла кула, осветена от наедряващата луна и изпълваща нощното небе като блещукащ зъб от слонова кост. Изтракаха вериги и момичетата дочуха как се отварят тежки порти. Прозорците на къщите по уличката се изпълниха с лица, които се прибраха отново щом керванът им навлезе в малък двор. Мраморни стени блестяха на лунната светлина, а позлатата им искреше със студен блясък на светлината от главните. Каретите им спряха пред стълби, отвеждащи към внушителни врати от дърво и желязо. Служители и прислуга от конюшните ги наобиколиха, стрелкащи се между раздразнените коне.

Някой отвори вратата на момичетата и им помогна да слязат. Мийрос вече беше отвън и говореше с нисък плешив мъж. И двамата се обърнаха към тях, когато стъпиха несигурно на краката си.

— А! — възкликна угоднически плешивият мъж. — А това трябва да е лейди Мийрос — говореше на кеши с мазен акцент.

Рамита го изгледа замаяно, чудейки се за миг коя пък е лейди Мийрос, преди да се осъзнае и да му подаде ръката си. Той целуна въздуха малко над нея, без да я докосва с устни или със своята ръка.

— Каква индранска красавица е само, господарю! — отбеляза той, сякаш оценяваше някаква кобила.

— Съпруго, това е дворцовият ми управник Олаф. Той ще ви заведе до стаите ви.

Олаф се подсмихна глуповато, погледна Хурия и облиза устни.

— Господарю, да не би да сте си поръчали две? Или южняците се женят с по две? — каза той и се изхихика.

— Това е личната й прислужница — обясни лаконично Мийрос. Обърна се, когато висока фигура в тъмносиня мантия изникна от сенките. — Дъще.

Жената в сини одежди се поклони почтено:

— Татко — изрече тя с дълбок, хладен глас. — Виждам, че си се завърнал от пазарския си поход. Успя ли да направиш някоя добра сделка?

— Не се дръж невъзпитано, Юстина — въздъхна Мийрос.

Рамита не бе зървала лицето му през последните три дни и сега той й изглеждаше потресаващо бдителен. Като че ли завръщането в Йебусалим бе заличило младежката жизненост, с която бе изпълнен в пустинята.

— Имам нова съпруга. Казва се…

— Въобще не ми дреме как се казва! — сопна се Юстина. — Стар глупак такъв, съвсем ли изкуфя вече? Едва не се побърках от притеснение къде си и какво правиш. Изнизваш се без и дума да кажеш, без никаква вест и сега чак разбирам, че си ходил да ухажваш жени? И в името на Кор, татко, южнячка — какво въобще мислиш, че правиш? Да не си полудял? В Ордена цари пълна бъркотия! — лицето й, подало се за миг от качулката на мантията, бе бледо като слонова кост, устните й, очертаващи яркочервена линия, бяха изкривени от презрение.

— Спокойно, дъще. Няма да…

— Оф, изкуфял старец! — Юстина се извъртя и изчезна троснато в сенките.

Мийрос въздъхна тежко и се обърна към момичетата.

— Извинявам се за дъщеря си — каза той на Рамита. — Понякога е прекалено превъзбудена.

Рамита не вдигаше поглед от земята.

— Елате — Мийрос ги заведе до табло от резбовано дърво в стената, на което имаше около дузина прецизно издълбани кръгли брави. — Знам, че сте изморени, но слушайте внимателно: този палат има няколко нива на сигурност, изградени от гносис. Ще ви обясня по-подробно, когато си починете, но засега ви е достатъчно да знаете, че ще дам на Рамита достъп до трето ниво на сигурност, което осигурява вход към всички части на палата, освен моята кула. Хурия, ти ще получиш четвърто ниво, равностойно на Рамита, без достъп до моите частни покои. Съпруго, хвани третата дръжка, сякаш искаш да отвориш врата. Хвани я здраво и задръж. Ще те заболи малко, но Олаф ще ти даде мехлем после.

Той поднесе пред тях лявата си ръка с отворена длан и Рамита забеляза за първи път линиите на белег. Потрепери, но неохотно стисна дръжката с лявата си ръка.

Мийрос докосна скъпоценен камък, сложен над дръжките, затвори очи и прошепна нещо. Изведнъж гореща струя премина по ръката й и тя изпищя и я издърпа назад. Преди да успее да я затвори, Олаф я улови и сложи на дланта й нещо мазно и лепкаво, което миришеше на алое. През неволните си сълзи тя видя как в кожата й се прогориха сиво-сини символи.

Хурия не изглеждаше много доволна, но издържа стоически на маркирането. След това Мийрос измърмори нещо за Юстина и остави момичетата с управника.

Олаф се изсмя тихичко, когато възрастният маг се втурна към дъщеря си, но бързо се опомни:

— Насам, дами — каза им той. — Позволете да ви заведа до стаите ви.

За Рамита бяха отредени огромни покои на най-горния етаж на палата. Всичко беше от бял мрамор и оставаше хладно и в най-големите жеги, както отбеляза Олаф. Прислугата им донесе багажа, докато мургава бременна жена напълваше медната вана с вода, която течеше от тръба, закачена на стената.

— Течаща топла вода — поясни Олаф, сякаш подобно чудо беше нещо съвсем обичайно.

До всички прозорци се разполагаха малки кресла, а през тях се откриваше гледка към двор с малко езерце и шадраван. Дори и нужника изглеждаше чуждоземски: стол с плътна рамка заместваше обичайната дупка, над която клечаха. Рамита се зачуди дали върху рамката трябваше да се клечи, или може да се седне — стори й се, че и двата начина са възможни, но прекалено много я досрамя да попита.

Спалнята беше огромна, а леглото с балдахин беше с размерите на цялата й стая в Баранаси.

Внезапният спомен за дома напълни очите й със сълзи и тя се вкопчи в Хурия. Олаф се учуди на завладялата я ненадейно тъга.

— Просто е изморена — изсъска Хурия. — Можеш да си ходиш, аз ще се погрижа за нея.

За миг Олаф се стъписа, след това се поклони и излезе. Хурия отведе Рамита до банята и й помогна да влезе във водата. Лицето на кеши момичето сияеше от удоволствие, но Рамита усещаше само една всепроникваща мудност.

— Липсва ми мама — думите най-точно и кратко отразяваха завладялото я чувство. — И Казим.

— Глупаче — прошепна Хурия, — току-що пристигнахме в Рая. На мен не ми липсва нищо.